Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (7)

Седма глава

Напускането на Флоренция в търсене на убежище бе може би най-трудната задача за тази нощ. Под сивото петно на небето ние си проправихме път през бордеите на Онисанти и започнахме да се изкачваме към Фиезоле. Както вече имах възможността да ви кажа, Онисанти е една мизерна дупка. И някогашен дом на синьор Ботичели. Подходящо начало за мръсник като него, ако питате мен. Една до друга се блъскаха разнебитени бараки и порутени кирпичени къщици, сиви и кафяви, подредени по размери и вид като грозни зъби. А жителите… Не един и два пъти гледката на монах и момиче, вървящи заедно, пораждаше било мръсни коментари, било неприлични жестове от страна на въпросните жители, които изглеждаха така, сякаш бяха изплюти от Дантевия ад. Навсякъде се носеше непоносимата смрад на работилници за щавене на кожи и прилежащите им помийни ями. Навсякъде се виждаха изкормени животинки, разпънати по гредите подобно на греховни души на дибата. Изгубих обувката си в една дълбока кална яма, останала от пролетното покачване на Арно, обаче бях прекалено уплашена и изтощена, за да се навеждам да я вадя. Моите прекрасни обувки със златните върхове вече бяха преживели срещи с урина и кръв — съвсем подобаващо бе сега калта да си ги поиска. Захвърлих и втората да прави компания на първата и забелязах, че монахът ме поглежда.

— Какво? — троснах му се аз.

Той поклати глава и отбеляза:

— Това като че ли не беше много разумно, синьорина. Пътят, който ни предстои, е дълъг и труден.

— Колко дълъг? — присвих очи аз.

— Около осем километра. Все нагоре.

И посочи неопределено нагоре към хълма, където насред мрачния хоризонт вече се появяваше една сребърна ивица. Аз свих рамене с напереност, каквато не чувствах, и продължих боса след него. Краката ми скоро ме заболяха, с което доказаха основателността на предупреждението му, но от друга страна, преди да захвърля втората си обувка, вече бях изгубила първата — какво очакваше той от мен, да изкачвам хълма с един обут крак и един бос ли? Вирнах смело брадичка и го настигнах — което не беше особено лесно, като се имаше предвид, че поради високия му ръст краката му бяха дълги, а крачките — широки.

— И къде по-точно отиваме? — обадих се запъхтяна.

— Във Фиезоле — отговори той, без да се обръща. — Там, на върха, има един францискански манастир, където ще ни осигурят убежище и храна. Ще можем да останем дотогава, докато обмислим най-подходящия начин за действие в тази ситуация.

От тази негова реч схванах следните три неща:

Примо: Брат Гуидо вече няма никакво намерение да ме изоставя. Използването на множественото число стопли моето смръзнало се сърце. Обаче…

Секондо: Той ми бе много ядосан. Не че го виня. В един момент си живее спокойно в „Санта Кроче“, където най-голямото му притеснение е каква книга да прочете на другия ден, а в следващия вече бяга, за да си спасява живота, придружен от проститутка, която напълно незаслужено го е поставила в смъртна опасност. А, да, и…

Терцо: Неговият начин на говорене се различаваше доста от моя — никога не използваше една дума там, където може да използва три.

Известно време продължих да се мъкна след него, потънала в мълчание, но когато земята под краката ни започна да се издига над града, се наложи да го помоля да спре, защото краката ми бяха целите в пришки. Погледът, който ми отправи, не бе лишен от съчувствие — спря и ми помогна да приседна в един храст. Раздвижих пръстите на подутите си крака, осъзнавайки, за съжаление, че те не бяха предназначени за подобни преходи. Винаги съм имала красиви бели крака — дори и онзи мръсник Ботичели бе отбелязал този факт, докато му позирах като Флора. Спомням си също така как веднъж киснах краката си в златна купа, пълна с розова вода, в дома на един от по-нисшите Медичи, когато турските пантофки, които той ми бе дал да нося, ги бяха протрили. Сегашното им състояние обаче бе далеч по-жестоко от онова протриване и видът им извика в очите ми сълзи на самосъжаление. В този момент пред мен се появи монахът и приклекна до мен.

— Синьорина — изрече неуверено, — може ли да ви предложа… така де… за да облекча страданието ви, да ви предложа…

И за моя огромна изненада ми поднесе сандалите си — обикновени кожени подметки с по една каишка отпред, която да ги държи на краката. Но бе достатъчно да обуя само единия, за да се почувствам така, сякаш съм обула една от баржите по Арно — толкова големи ми бяха. Разликата в размерите между краката на монаха и моите породи първата ми усмивка за тази нощ. И усмивката ми стигна чак до ушите, когато се сетих, че сигурно и членът му е толкова голям.

Далече под нас птиците се виеха над огромното кубе на катедралата. Ивичестият мрамор, от който беше изработена, я превръщаше в гигантски заспал тигър, почиващ доволно след добър лов, очакващ зората. Точно до нея се извисяваше кулата с фенерите от палата на Медичите — дом на най-великото семейство на Флоренция. Зъбците й я уподобяваха на разтворена паст на крокодил. Брат Гуидо ме вдигна на крака и аз усетих как сърцето му постепенно омеква, как започва да разбира, че аз не съм искала нещата да станат така и че съм попаднала в тази ситуация от чиста глупост, но сега ми се иска да не го бях правила — подобно на човек, който е скочил в кладенец, но си е дал сметка какво е сторил едва по пътя надолу. Помислих си да го изрека на монаха, но после си спомних, че тази моя метафора ще събуди неприятни спомени у него — в ума ми отново изплува образът на главата на неговия приятел, която отскача от ръба на кладенеца в манастира и полита надолу, а после чух и плясъка на водата. Затова реших да си държа езика зад зъбите и вместо това да го оставя той да заговори, когато реши. Което и направи след известно време.

— И така, синьорина Ветра, искам да ми разкажете точно какво се е случило днес. Постарайте се да не изпускате нито една подробност, колкото и маловажна да ви изглежда, защото именно тя може да се окаже онова обстоятелство, което ще смекчи нашата вина, когато се заемем с очистването на имената си.

Погледнах го невярващо.

— Смяташ ли, че някога ще можем да се измъкнем от тази каша?

Той кимна изпод качулката си и допълни:

— Сигурен съм, че ако всичко се изясни, нещата ще се оправят.

Забелязах, че с всяка следваща крачка нагоре самочувствието му се връща, което постепенно възвърна и моето. Пътят се виеше напред и разкриваше островърхи черни кипариси, които пронизваха небето подобно на копия, готови да ни защитят. Редици лозници очертаваха пътеката ни. Листата им блестяха под избледняващата луна в индигово пурпурно. Душата ми закопня за сладките плодове на лозите, обаче беше твърде рано за тях — клонките им бяха все още голи. Стомахът ми беше празен, обаче раменете ми се прегъваха под огромен товар тайни. Ако споделя тази история с монаха, вероятно той ще отнеме част от товара ми. Събудените от крачките ни полски мишки се щураха между краката ми и ме караха да се кискам от гъдел. Дъхът от устата ни вече се виждаше, но аз се чувствах затоплена от моята прекрасна мантия и от движението. За момент забравих дори горките си крака. И наистина, докато се катерехме по синия хълм и се отдалечавахме все повече от Флоренция, от спящия тигър и от кулата с остри зъби, започнах да се успокоявам все повече и повече и веднъж дори се запитах имало ли е смисъл да се страхуваме толкова.

Но докато се приближавахме все по-близо към розовеещото небе, моят спътник също изглеждаше все по-жизнерадостен.

— Да, госпожице Ветра, защото не сме съвсем без приятели! Абатът на манастира, в който отиваме, е мой стар приятел, а освен това идва и семейството ми, разбира се…

Не довърши. Но не и преди да ми стане ясно, че той има стабилни връзки и може би ще се окаже човек с голямо обществено влияние. Той зачака. И аз изпълних тишината с разказа си за всичко, случило се през изминалия ден — за поканата да позирам на Ботичели като Флора, за невероятното удоволствие да видиш как се ражда една картина, за внезапния гняв на художника. Казах му за това как съм откраднала по-дребната версия на същата картина от скривалището в ламперията и как, абсолютно безсрамно, съм я заменила с памфлета, който брат Гуидо ми беше дал. Продължих с по-приглушен глас за убийствата на Ена и Бембо, като допълних, че при първия случай са я взели за мен, а за втория вече съм издирвана за убийство. Разказът беше доста дълъг, така че, когато завърших, гърлото ме болеше не по-малко от краката ми. Но междувременно бяхме изминали значително разстояние и вече се намирахме насред великолепните къщи на хълма, където, точно както в Сан Миниато, богатите гнездят надменно над града. Пътят беше станал по-добър и аз започнах да оглеждам любопитно високите порти и арките, които отвеждаха към елегантни, спокойни дворове с перфектно оформени дървета и изкуствени езерца. Веднъж (наложи ми се да се обърна повторно, за да се уверя, че не сънувам) зърнах дори и жираф, който крачеше бавно из моравите и от време на време привеждаше дългата си шия, за да си хрупне от живия плет. Обърнах се към брат Гуидо, за да споделя с него фантастичната картина, но забелязах, че той пак се е замислил. Отначало си помислих, че гневът му се е върнал, но само един поглед към изящния му профил ми даде да разбера, че той просто разсъждава над думите ми. Аз също се замислих. И стигнах до извода, че разказът ми звучи по-скоро като история на идиот, фантазьор или лунатик. Обаче братът, който бе станал свидетел на вечерния завършек на дневното начало със собствените си очи, не изглеждаше да храни никакви съмнения относно истинността на историята ми. Без да спира, той изрече:

— Дори и най-предубеденият слушател не може да не признае, че на фона на вашата непреднамерена пакост последиците от това ваше действие са твърде диспропорционални на евентуалното наказание, което заслужавате.

Този негов учен език започваше да ме дразни. Но когато погледнах красивото му лице, му простих.

— Което ще рече? — погледнах го въпросително.

— Казано иначе, синьорина, тези хора, които ви преследват, безсъмнено се притесняват за престъпление, далеч по-голямо от една открадната рисунка.

Замислих се върху думите му.

— И какво престъпление по-точно? — запитах развеселена. Но преди той да ми отговори, аз забелязах манастирски комплекс зад високи стени с огромни порти и камбанария зад тях и сграбчих ръката на добрия брат. Пътуването ни определено беше към края си. — Слава на вера мадре! — извиках. — Това ли е мястото?

Той поклати глава.

— Не. Това е „Сан Доменико“ — великият манастир на доминиканците, който е духовен дом на ордена им.

— А не може ли да помолим тях за убежище, а? — попитах, защото бе започнало да ми писва.

Той пак поклати глава и перфектният му профил се вкамени.

— В никакъв случай. Те биха приютили францисканец точно толкова, колкото и такава като вас… — изчерви се и се опита да прикрие обидата си, като запелтечи: — Това ще рече, че единствените хора, които те признават, са от техния орден и никога не правят изключение. А нашата цел — посочи още по-високо в небето — е ето там, във Фиезоле.

Проследих пръста му и забелязах малка златиста сграда над нас, кацнала налудничаво на ръба на планината, към която водеха най-малко сто каменни стъпала.

Мамка му!

Опасявам се, че за останалата част от пътуването не бях особено добра компания. Бях дотолкова убедена, че „Сан Доменико“ е крайната ни цел, че не можех да понеса нито крачка след него. Краката ми кървяха, аз стенех и мърморех и на всяка стъпка го молех да спираме. Положението, в което се намирахме, както и моята история бяха напълно забравени, докато се влачехме към целта. Монахът беше безмилостен в темпото си.

— Зората започва да се разстила над долината — поясни той. — Умбрата, тъмноиндиговото на нощта се оттегля от хълма и с всеки следващ удар на сърцето се забелязваме все повече и повече. Напред!

Ала нито поетичния му изказ, нито предупреждението му не бяха в състояние да ме накарат да се разбързам. Липсваше ми както енергията, така и желанието да завърша това последно изкачване. И когато достигнахме каменната стълба, отвеждаща до входа на манастира, аз се свлякох на една каменна пейка в подножието й и се разплаках.

— Само за мъничко! — проплаках. — Позволи ми поне да дойда на себе си, преди да се срещна с този твой абат. Не можеш да отречеш, че молбата ми е разумна, нали?

И той ми позволи да седна, след което се зае да разтрива краката ми и аз за пореден път огледах пришките и раните им, които сега бяха още по-големи от тези при предишното ни спиране. След известно време монахът се изправи и седна до мен, но едва когато ахна, аз вдигнах очи, за да проверя какво толкова гледа.

И мърморенето ми престана.

Защото там, в краката ни, се простираше Флоренция. Като блестящ килим от злато, изтъкан от хиляди персийски неверници. Катедралата вече не приличаше на тигър на пост, а на топла медна камбана, увита любовно с панделката на виещата се река Арно. Седяхме и съзерцавахме мълчаливо гледката, рамо до рамо, а слънцето сгряваше гърбовете ни с усещането за съпричастност. По едно време започнах да приглаждам назад буйната си коса, за да се представя подобаващо пред абата. Изправих се пред моя нов приятел, но той ме хвана за ръкава и рече:

— Не мислиш ли, че е време да ми покажеш?

Мръснишкото ми подсъзнание прехвърли всички възможни неща, които един мъж би искал да види у мен, но по едно време средният ми мозък ми напомни, че нито веднъж и с нито един поглед или жест този човек не е демонстрирал към мен някакво друго чувство, освен раздразнение от моето присъствие. След като вече бях разбрала, че той е истински отдаден на вярата си, се наложи да попитам:

— Какво да ти покажа?

— Онова, заради което се случи всичко това — почти се усмихна той. — Рисунката.

Аз отново приседнах на пейката и извадих изпод корсажа си въпросната рисунка. Беше топла от гърдите ми и леко зацапана от потта ми, което ме накара да се изчервя. Но той като че ли не забеляза нищо и започна нежно да развива пергамента със зацапаните си с мастило пръсти — пръсти, безсъмнено свикнали да боравят с важни документи. Погледнах, но не към рисунката, а към лицето му, докато оглеждаше фигурите на Флора и Венера, на красивото трио танцьорки, на фигурата на воина с меча и портокаловата горичка, обгръщаща всичко това. Съзерцава я дълго време, потънал в мълчание, с изражение, близко до религиозното откровение. Надали и свети Павел е изпитвал такъв екстаз по пътя за Дамаск. Установих, че за пореден път си мисля какъв ли би бил в леглото. (Брат Гуидо, а не свети Павел. От онова, което знам от Светото писание, апостолът със сигурност би устоял на всичките ми прелести.) А после той се обърна и ме погледна с тези негови потресаващо красиви сини очи. За първи път тази нощ погледите ни се срещнаха.

— Красиво е — рече. Сведе отново очи към рисунката в ръката си, след това към Флоренция под краката ни и накрая пак към рисунката. — Красиво е — повтори. — Но не мога да кажа кое от двете е по-красивото.