Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (17)

Втора глава

Събудих се от звук на повръщане и от сладникавата миризма от изпразване на черва. Зърнах брат Гуидо, приведен о две в ъгъла, с посивяло като стар пергамент лице, в пълна хармония със сивкавата светлина на утрото. Тревогата ми за него се оказа по-силна от отвращението и аз скочих на крака.

— По дяволите! Добре ли си?

— Напълно — промърмори той и ме отпъди с ръка, очевидно засрамен от състоянието си. — Просто морската болест. — Пак повърна, а после, както обикновено става след подобни изпълнения, веднага се почувства по-добре. — Когато бяхме деца, братовчед ми Николо много обичаше да ми се подиграва за това. — Усмихна се болезнено. — Много му беше смешно как наследникът на една морска държава не може да издържа в бурно море.

— Ама вчера ти нямаше нищо! — изтъкнах.

— Не ме ли чу какво казах? — изгледа ме той. — В бурно море! Днес морето е различно — вятърът се е засилил и корабът се носи нагоре-надолу по вълните.

И се оказа прав. Дори и да исках, пак нямаше да мога да го доближа, защото, когато тръгнах напред, подът се надигна и аз се надигнах заедно с него, след което паднах назад. Усмихнах се. Струваше ми се като игра. И не след дълго я овладях.

— Виж! — извиках, поклащайки се умело. — Вече мога да ходя като моряк!

Брат Гуидо ме изгледа завистливо и пропълзя бавно към отсрещния ъгъл, далече от повръщаното си.

— Струва ти се смешно, а? — промърмори. — Дано само не стане още по-зле!

— По-зле ли? — провикнах се самоуверено, защото си знаех, че днес е последният ни ден на борда. — Някакво си дребно вълнение, нищо повече.

Той завъртя очи, чиито орбити изглеждаха буквално кухи от пристъпа на морска болест. Брадата му вече беше израснала — беше черна като косата му, а заедно с бледата му кожа и драстичната загуба на тегло му придаваше вид по-скоро на религиозен аскет, отколкото на ангел.

— Може и да си права — изломоти. — Впрочем водите около протоците на Неапол са пословично бурни, тъй като точно тук се събират теченията от седемте морета. Преди не ти го споменах, за да не те уплаша, но ето че вече сама виждаш какво става. — Въздъхна. — Е, така поне ще пристигнем по-бързо. Теченията ще ни изстрелят в пристанището подобно на гюлле от оръдие. Особено с този вятър, който ни е подхванал отзад.

— Ето че вече започваш да разсъждаваш трезво! — подметнах поощрително. — Трябва да гледаме на нещата откъм хубавата им страна. Така поне ще напуснем по-скоро този проклет кораб и копелетата, които го управляват. Гаранция, че утре вечер ще спим в копринените чаршафи в двореца на дон Феранте! — Заподскачах към него по движещите се дъски и го потупах по рамото. — Горе главата! — допълних. — Вероятно едва сега мога да проявя истински венецианската си закалка. Нали знаеш какво казват за нас? Че всеки венецианец е роден насред морска буря, поради което от нас се очаква да имаме най-здравите стомаси в открито море. — Изведнъж сякаш бях забравила както за опасния екипаж над главите ни, така и за непознатия град, в който отивахме. Единствената ми мечта беше да сляза по-скоро на сушата, далече от тази шибана лодчица.

Час по-късно желанието ми беше станало още по-силно. Двамата с брат Гуидо се търкаляхме като грахчета в празна чиния, докато корабът се накланяше заплашително ту напред, ту назад. Всеки път, когато вълнението ни захвърляше под решетката, бивахме заливани от обилно количество морска вода, от която едва успявахме да си поемем дъх и да отворим сърбящите си очи. Към този момент вече и двамата повръщахме, даже аз повече от него. Дотук с моите хвалби за венецианската ми кръв. И вече нямахме възможност да повръщаме прилично само в единия ъгъл — повръщахме навсякъде, един върху друг, и върху нас самите. Разчитахме единствено на морската вода да отмие и мръсотията, и срама ни. Корабът ни подхвърляше като играчки и с всяка следваща среща с поредната дървена стена синините ни ставаха с една повече. По едно време и за огромен наш ужас трюмът започна да се пълни с вода — първо до глезените ни, а после и до кръста ни. Нямах представа какво ще се случи, ако безмилостната морска вода проникне до картината, но и вече не ме интересуваше. На фона на рева на бурята не можехме нито да говорим, нито да се чуем. Подгизнали и треперещи от студ, двамата с брат Гуидо се притиснахме един в друг, подобно на души, запратени в ада. Срамът беше забравен, различията — пренебрегнати. Бяхме като един човек. Имах чувството, че съвсем скоро ще умра, но бях щастлива, че няма да умра сама. Родени насред буря. Това си повтарях непрекъснато. Венецианците са родени в буря. Родени в буря, загинали в буря — кръгът се затваря. Нивото на водата се заиздига още по-нагоре и брат Гуидо започна да се моли. Но когато студените морски вълни проникнаха в корсажа ми, той се ококори и изкрещя. Викът му бе заглушен от воя на бурята и грохота на падащата върху нас вода, но по формата на устните му схванах, че той изговаря името на „Примавера“. Казах, че вече изобщо не ми пукаше за картината, която ни бе довела до това положение. Но ме беше грижа за него. И само заради него, с почти сковани от студа пръсти, аз бръкнах в корсажа си и извадих оттам покрития с восък свитък, след което го вдигнах високо над нивото на водата. Монахът се заоглежда отчаяно в опит да намери начин да спаси рисунката и в следващия момент отговорът доплува пред очите му — кожената кратуна за вода. Набързо пренави пергамента на достатъчно малко руло, за да може да го пъхне в гърлото на кратуната, а после притисна здраво восъчната тапа. А после, тъй като беше по-високият от двама ни, уви кожения ремък на кратуната около врата си и пъхна козята кратуна на гърба си, в качулката на расото си. Знаех не по-зле от него, че ако водата стигне чак дотам, и без това вече ще сме мъртви.

Но съвсем скоро височината на телата ни престана да има значение, защото в един миг водата ни подхвана и започна да ни издига все по-нагоре и по-нагоре от пода на трюма. Или може би корабът потъваше все по-надолу и по-надолу? Не бях в състояние да определя. Нямах нито рул, нито компас, та да определя ляво от дясно, горе от долу. Изпълних се с огромен страх за своя приятел, докато гледах как кафявото му расо подгизва все повече и повече и, поемайки тежестта на водата, става черно и тежко и постепенно го повлича надолу. А не след дълго главите ни опряха в решетката на трюма и ние се опитахме да си поемем въздух. Картината щеше да бъде спасена, но не и ние — бяхме като плъхове в капан. Поради липса на място бяхме принудени да притиснем лица о студеното желязо на решетката, а телата си, едно о друго. Като последен, отчаян жест аз притиснах премръзналите си устни в устните на брат Гуидо, защото не исках да умра, без да съм му показала, че го обичам.

Точно в този момент се случиха едновременно три неща.

Прима коза: Студената желязна решетка се вдигна и се отдалечи от лицата ни.

Секонда коза: Нечии невидими ръце ни издигнаха върху заливаната от морската вода палуба.

Терца коза: Брат Гуидо дела Торе ми върна целувката. Силно и страстно.

Но преди да успея да се замисля за това тройно чудо, усетих, че някой ме влачи напред и надолу, нямах представа накъде. Сграбчих брат Гуидо, защото не бях в състояние да отворя очи — толкова силен беше пороят на морската вода. Усетих, че ме свалят встрани от кораба — Боже, да не би да очакват от нас да си спасяваме живота с плуване?! Обаче не. Вкочанените ми крака усетиха дъното на някакъв морски съд. Потъващият кораб, обречен още на първото си пътуване, все още успяваше да ни защити от зъбите на вятъра и пронизващите солени пръски. Огледах се и установих, че се намирам в малка спасителна лодчица с монаха и капитана. Очевидно всички останали моряци бяха обречени, Бог да приеме душите им. Същата съдба щяхме да споделим и ние, ако черупката ни продължаваше да се навърта около кораба. Обаче мъжете грабнаха веслата и отдалечиха нещастния ни морски съд от туловището на големия кораб, който бавно, но сигурно потъваше и водата около него се завихряше. След което попаднахме в самото око на бурята. Майко Божия! Косата ми плющеше около замръзналото ми лице подобно на змиите на Медуза, кичурите ми вече се бяха втвърдили от сол. С немалка гордост констатирах, че силата, с която брат Гуидо управляваше веслото си, не се отличаваше по нищо от силата и уменията на капитана, което доказваше, че дори и най-лошият моряк на Пиза може да бъде много по-добър от цял екипаж моряци от други места. Аз се хванах здраво за двата края на лодката, за да не падна, докато нещастното корито се изкатерваше на гребена на поредната висока вълна, а миг по-късно пропадаше надолу към мастилените дълбини и ние заедно с него — подобно на прокълнати души, летящи към бездната на ада. Светкавици раздираха небето — черната завеса внезапно се дръпваше, за да разкрие сребристи небеса, същински рай, който зървахме само за миг, за да се простим с него само един удар на сърцето по-късно. Вятърът брулеше лицето ми, затова се обърнах — тъкмо навреме, за да видя как флагът на „Бисто“ потъва в морските дълбини. Последна потъна главната мачта — знамето на Пиза се развя за последен път и в следващия миг вече бе под вълните.

Напълно изтощена, аз се свих на кълбо на дъното на лодката. Оттук нататък изобщо не ме интересуваше какво ще стане. Морската вода и студът постепенно повалиха съзнанието ми и докато се унасях, все още продължавах да усещам върху устните си страстната целувка на брат Гуидо.

* * *

Събудих се под ярко слънце. Морето беше синьо и равно като стъкло, отразяващо небето над него. Около лодката ни се полюшваха леко корабни дъски, нацепени като кибритени клечки, отделни парцали се носеха по повърхността като мръсно бельо.

Моите двама гребци лежаха опънати на дъските си. За втори път през този ден се уплаших, че моят приятел е бездиханен. Сърцето ми се разтуптя, но не! Брат Гуидо вдигна бавно ръка, за да отпъди една нахална муха, след това я остави да се свлече до тялото му. Спеше. Изтощен. Капитанът обаче лежеше с отворена уста и не показваше никакви признаци за живот.

Брей!

Ето как принцеса Кики пристигна в пределите на южните кралства. Осолена като скумрия в дребно подобие на лодка, обградена от двама мъже в безсъзнание. И двамата брадясали, опърпани, разкървавени. Единият грозен като седемте смъртни гряха и по-мъртъв и от умряла риба. Другият — красив като зората и победоносно жив. Като че ли умрелият капитан бе отгатнал желанието ми, защото левият ми крак бе окован и привързан с вериги за десния на монаха. Помислих си дали да не пребъркам трупа на капитана за ключа, но после се отказах — не се чувствах неудобно, а и след като брат Гуидо се събуди, винаги можех да го накарам да свърши тази работа. Вторачих се в лицето на спящия монах и сякаш потънах в красотата му, затоплена от спомена от предишната нощ. Междувременно забелязах, че кратуната с „Пролетта“ все още виси на врата му, но вече не бях сигурна дали изобщо ме интересува. Може би след снощи бихме могли да забравим тази загадка и да се установим някъде, където никой не ни познава, да пием вино и да ядем маслини и да отглеждаме красивите си деца. Вперих очи в лицето на баща им и се отдадох с наслада на фантазиите си.

Накрая погледнах напред и зърнах гледка, която ми достави не по-малка радост от предишната. Проблясващ като огърлица върху пясъка, във формата на перфектен полумесец се простираше прекрасен залив. Над него се възправяше горда синя планина, чийто връх леко пушеше като току-що извадено от фурната ястие. По брега, подобно на перли, се гушеха малки бели къщурки. Склоновете пък бяха обсипани с величествени дворци — същински рубини.

— Неапол — изрече нечий глас зад мен.

Но не беше на брат Гуидо. Беше дрезгав и много груб глас.

Мътните го взели!

Капитанът беше жив.