Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (5)

Пета глава

Три са нещата, които взех от дома си, преди да хукна да се спасявам.

Прима коза: — Първо нещо: Пергаментът на Ботичели, навит плътно и напъхан в корсажа ми, близо до сърцето.

Секонда коза: Дебела мантия от сив хермелин, която ми беше подарък от Бембо за един Юл^[1].

Терца коза: Парче зелено стъкло, отчупено от гърлото на бутилка — единственото, останало ми за спомен от бутилката, която ме е докарала от Венеция до тук. Беше твърдо като камък и извито като нокът на граблива птица. От него щеше да излезе отлично средство за защита. Пъхнах го под един от жартиерите си.

Прескочих огромната локва кръв и затворих очите на Ена, като се стараех да не повърна върху мъртвото й лице. Ако знаех някаква молитва, сигурно щях да я кажа. Но единственото, за което се сещах, бяха думите вера мадре, които започнах да повтарям напевно, сякаш редях Аве Мария. Призовавах закрилата на истинската си майка, като че ли беше Божията. А след това напуснах колибата.

Убежище за през нощта. Някъде, където бих могла да бъда в безопасност. Може би Бембо? Да. Че нали именно той ме забърка в тази каша. Ще отида в дома му, ще се оставя на неговата милост и ще му връча рисунката. Не исках да имам повече нищо общо с нея. Щеше ми се да можех да изчегъртам изображението си и от голямата картина. Щеше ми се никога да не бях чувала за Ботичели. Изпълнена с неистов страх, аз вдигнах качулката си, за да скрия издайническите къдрици, и потънах в нощта.

Въпреки късния час Понте Векио беше пълен с обичайните тълпи. Флорентинският ден започва на залез-слънце и точно тук веднага може да се разбере защо — проститутки и съмнителни търговци започват работния си ден, играейки си на криеница с нощната стража. Добре облечени семейни двойки провеждаха своите вечерни разходки. Прииска ми се да бъда една от тях. Обикновено съм доволна от живота си, но точно сега не можех да си представя нищо по-хубаво от защитата на две силни ръце, от общо легло (не само за час-два) и от една солидна вечеря. Но кой ще е този, дето ще вземе за жена именно мен, а?!

Продължих напред, незабелязана от никого, и скоро поех по хълма към Сан Миниато. Църковните камбани като че ли ме зовяха все по-нагоре и по-нагоре. Половината от града, която е разположена по хълмовете отвъд стария мост, е позната като „Олтрарно“, което ще рече „над Арно“. И от пръв поглед се виждаше, че това е богаташкият квартал. Именно в него Бембо бе издигнал новата си бляскава къща, високо на хълма, колкото е възможно по-далече от бордеите и смрадта на Флоренция. Тук нищо не бе в състояние да достигне до изнежените сетива на местните жители, освен диханието на кипарисите и звънът на църковните камбани. Знаех отлично пътя, но досега не се бях качвала по хълма пеша — момичетата с моите таланти биваха пренасяни с карети (като по пътя бяха длъжни да изпълнят някоя перверзия). Но точно сега страхът ми даваше криле и сърцето ми туптеше бясно с всяка следваща стъпка. Не след дълго вече поемах с пълни гърди уханието на миртата, образуваща жив плет около дома на Бембо. Долових и плясъка на водата от фонтана в центъра на парка му. А после стигнах и до портите. На почукването ми отговори едно познато лице — портиерът на Бембо, Карло, грозен като седемте смъртни гряха. Но в този момент бих го разцелувала така, сякаш е моята истинска майка.

— Буонасера^[2], Карло. (Примо фато: Знаех името му.) — Как е булката ти? (Секондо фато: Знаех също така, че Карло съвсем наскоро се бе оженил за една млада прислужница, на която Бембо бе дал щедра зестра — като награда за верния си портиер.)

Портите се разтвориха и Карло се усмихна. Постави двете си ръце пред гърдите с обърнати нагоре длани, сякаш поддържаше два пъпеша, и после ги доближи до устните си. Не изрече нито думица през цялата тази пантомима, изобразяваща блаженствата на брачния живот, и това бе, защото (Терцо фато: беше ням) — с неговото лично съгласие Бембо му беше изтръгнал езика, след като бяха подписали договор, който гарантираше на слугата, че до края на живота си може да живее в дома на своя господар, без да се притеснява за нищо. Виждате ли сега какво имам предвид, когато ви казвам, че Бембо също е сбор от противоречия? При него щедростта и жестокостта вървят ръка за ръка. Надявах се тази вечер той да не ми се разсърди.

Прикрих безпокойството си с похотлива усмивка и попитах:

— Вкъщи ли си е?

И кимнах по посока на стълбите и спалнята на Бембо. Карло кимна.

И слава Богу. Следващият въпрос.

— А контесата?

Ако контесата си беше у дома, с мен беше свършено. Е, не точно свършено, но никога не бих могла да видя Бембо, ако надутата кучка, наречена негова съпруга, си беше у дома. Поклащане на главата от страна на портиера. Вдигна ръка, за да дръпне звънеца и да даде знак на дежурния прислужник да ме посрещне, обаче аз поставих ръка върху неговата и рекох:

— Не си прави труда, Карло! Искам да го изненадам!

Похотливата ми усмивка си свърши работата — събуди похотливото ухилване на портиера. Още един проблясък от прочутата усмивка на Кики и аз вече се носех през потъналите в мрак уханни градини на Бембо. Пред мен се очерта огромното езеро, отразяващо небесния свод над него подобно на огледало, чиято позлатена основа се движи под повърхността с преместването на лунните лъчи. След една откъсната роза и бръсване на досадно насекомо, сърцето ми отново се изпълни със страх. Заобиколих езерото и най-сетне се озовах в просторния римски атриум. Наоколо не се виждаше жива душа и аз поех по импозантното каменно стълбище под светлината на факлите.

Когато стигнах до дъбовата врата на спалнята на Бембо, поставих ухо на ключалката, за да доловя някакъв шум. Не се чуваше нищо — нищо, освен биенето на собственото ми сърце. Почуках тихичко, а после малко по-силно. Нищо. Бембо трябва да е заспал.

Едно натискане на бравата и вече бях вътре. Заварих моя някогашен любовник омотан в червени кадифени чаршафи, дълбоко заспал. Размътеният ми мозък обаче вървеше две крачки след краката ми — защото вече бях пристъпила до леглото и бях отпуснала ръка върху завивките, преди да си спомня, че Бембо винаги спеше в перленобели чаршафи от безценен египетски лен. Никога в червени.

Кръв!

Ръцете ми бяха подгизнали в кръвта му. Вече напълно наясно какво ми предстои да видя, аз завъртях тежкото тяло на Бембо и главата му клюмна в поза, непредвидена от природата. Зеещата рана във врата му беше пълно копие на смъртоносната рана на Ена. И бях готова да се обзаложа, че бе дело на същата ръка.

Майко Божия!

Собствената ми кръв се смръзна и сигурно щях да припадна, ако не бях подплашена от едно почукване по вратата. Замръзнах, когато чух гласа на прислужницата, съпругата на Карло.

— Господарю? — Пауза. — Господарю? Карло ме изпрати да ви кажа, че синьорина Ветра е преминала портите. Вече при вас ли е или да й поднеса нещо освежаващо в атриума? — Ново почукване. — Господарю?

Разполагах с не повече от две почуквания време, преди прислужницата да влезе в стаята. Знаех, че няма да се поколебае да събуди господаря си — щом е изпратил да ме повикат, би искал да бъде буден за забавленията. Само след един удар на сърцето вече бях до прозореца, оттам на перваза, а после — хваната здраво за здравите стъбла на глицинията, които покриваха цялата фасада на къщата. Заспусках се като корабна маймунка. Ако трябва да бъдем честни, това упражнение не беше ново за мен — веднъж бях избягала оттук, когато контесата се бе появила неочаквано. Мислите ми се защураха презглава напред. Знаех, че открият ли Бембо, веднага ще ме спрат при портите. Не можех да поема подобен риск, затова не скочих право на земята, а се насочих към един нисък покрив, който стигаше до стената на градината. Прескочих зида и с приглушено тупване се озовах сред камънаците и надгробните плочи на гробището „Сан Миниато“. Усетих нечие присъствие и затаих дъх, за да не се издам, но след малко забелязах само една надменна сребриста чапла, която ме наблюдаваше злобно от близката плоча. Издигна се над гроба като фантом и прелетя безшумно през зида на близката къща — сигурно вече предвкусваше вкусния труп на Бембо. Въздъхнах облекчено, но облекчението ми трая само един миг.

Мътните го взели!

А сега накъде?

В корсажа си имах открадната рисунка, по ръцете си — кръвта на Бембо, в най-буквалния смисъл на думата, и съвсем скоро щяха да започнат да ме преследват като убийца. Ако вече не са тръгнали след мен.

Нуждаех се от друга възможност. От безопасност. От убежище.

Убежище ли? Думата отекна в паметта ми като песен на камбана. Днес някой не ми ли бе предложил убежище? В главата ми се заредиха откъслечни фрази. И изведнъж разбрах къде трябва да отида. Божият дом бе винаги отворен за блудниците.

Обърнах върховете на съсипаните си обувки към манастира „Санта Кроче“, за да измоля помощта на единствения мъж, който не се бе поддал на моите прелести и ласки.