Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (12)

Трета глава

— В името на Бога и всички светии, какво мислиш, че правиш?!

Намирахме се във великолепна стая, чиято пищна подредба подсказваше, че е спалня за дами. Прозорците бяха с изящни стъкла, през които се откриваше прекрасна гледка към потъващата в здрач река Арно. В средата се издигаше огромно легло с балдахин и кувертюра в червено и златно, а цялата стена бе покрита с безупречно изработен гоблен, изобразяващ Райската градина. И от мен вече нямаше по-щастлив човек на тази земя. Отново сред лукса, с който бях свикнала, вече изобщо не ми пукаше за тъпата „Примавера“ и нейните тайни. Какво значение имаха те за мен, принцесата на Пиза?! Та аз вече бях открила рая, в който, за съжаление, се бе стаила и змията, в случая приела образа на брат Гуидо, който ми държеше конско така, сякаш току-що бях отхапала от райската ябълка и с това бях причинила човешкото грехопадение.

Въпреки всичко, което му бях сторила, едва сега можеше да се каже, че го виждам гневен. Дори и когато бе чул плясъка на главата на приятеля си в кладенеца на манастира „Санта Кроче“, той нито веднъж не ме бе укорил за глупостта ми. И нито веднъж не ме бе обвинил, че с необмислените си действия съм намесила и неговата собствена персона в тази пренеприятна ситуация. Опияненото ми съзнание се втурна мислено през всичките прегрешения, които може би бях извършила през изминаващия ден, ала не можа да се натъкне на нищо особено. Според мен се бях държала като истинска дама.

— Какво искаш да кажеш? — изгледах го аз.

Отговорът му определено ме изненада:

— Флиртуваш с чичо ми като най-обикновена… — не довърши. — Подканяш го към грехопадение и по този начин петниш честта на жена му!

— А къде е жена му? И по какъв начин точно съм я наранила?

— Спомина се преди десет години.

Мамка му! Пак бях допуснала огромен гаф, но в това ми опиянено състояние осъзнаването на този факт ме направи още по-нагла.

— Преди десет години значи, а?! — Възклицанието ми излезе като цвилене, достойно да съперничи на гласа на моята Пене. — Господи, и защо горкият човек да не се позабавлява малко, преди да хвърли топа, а?! И без това е скърбил достатъчно! А в случай, че си забравил, аз съм си точно такава — най-обикновена уличница!

Той ме погледна тъжно и отбеляза:

— Надявах се да си оставила този начин на живот зад гърба си. Надявах се от това злощастно стечение на обстоятелствата все пак да излезе нещо добро и в крайна сметка да успея да те измъкна от стария ти начин на живот, каквито бяха и първоначалните ми намерения. — Тук гневът му отново се завърна и той изкрещя: — Но каквато и да си ти, важното е, че той поне е човек, радващ се на почит и уважение, както и господар на този град! Просто не е прилично! С поведението си ти петниш позициите му!

— Нищо подобно! Просто се опитвам да го накарам да ме хареса, за да го предразположа да ни помогне! — излъгах убедително, защото истината е, че нямах причина да се оплача от вниманието на лорд Силвио, както и от негласното обещание за още нещо. Щом не можех да имам племенника, и чичото щеше да свърши работа. С най-голямо удоволствие бих надървила колеца му срещу няколко флорина. Но точно сега не можех да си призная подобни намерения, затова побързах да извъртя нещата. — Ами ти? Я се виж само! Нали щяхме да скрием присъствието си, за да защитим чичо ти, а?! Пристигнахме от Флоренция само за два дена, при това на две крастави понита! Не мислиш ли, че и онези, които ни търсят, няма да се сетят да сторят същото, а?! И не смяташ ли, че като подходи толкова открито към него, не го излагаш на огромна опасност?!

Право в целта! Брат Гуидо се отпусна безпомощно върху изящната кувертюра на леглото с пребледняло лице. Грубата материя на кафявото му расо бе в ярък контраст с коприната на леглото. Въздъхна и прогони гнева от душата си.

— Права си — призна тихичко. — Действително подходих много прибързано. Но изпитах такова облекчение, когато го видях, и такава благодарност за помощта му, че си позволих съвсем открито да приема защитата му, както и неговото прочуто гостоприемство. С това действително го изложих на голяма опасност, наруших постите си и се отдадох на празненства и веселба, вместо да потъна в молитви. Следователно нямам никакво право да те обвинявам за каквото и да било. Защото аз съм този, който извърши грях! И Господ вероятно ще ме накаже за това. — Вдигна към мен прекрасните си сини очи и жалостиво попита: — И сега какво ще правим?

Приседнах до него, изпълнена с неочаквани угризения заради чувствата, които му причиних.

— Спокойно — подметнах. — Все пак нали вече сме под негова защита и най-вече — под защитата на онзи негов унгарски наемник.

— Ток.

— Същият. Та предлагам да се възползваме максимално от дадената ситуация. Тази вечер ще празнуваме — или най-малкото аз ще празнувам, за теб не знам — побързах да се поправя, защото той поклати тъжно глава, — а когато гостите се разотидат, ще покажем на чичо ти нашата рисунка и ще го помолим да ни даде съвет какво да правим по-нататък. Е, вярно е, че вече всички знаят, че сме в неговия дом. Нека знаят. Именно затова ние пък ще се опитаме да получим от него цялата помощ, която би могъл да ни даде.

— Права си — кимна монахът. Изправи се и се загледа през прозореца ми към здрачаващото се небе навън. Изведнъж камбаните на църквите зазвъняха и го извадиха от мечтанието. — Звънят за вечерня — прошепна. — До празненството има още два часа, така че се приготви спокойно. Ще се видим долу.

Вдигна качулката си и направи крачка към вратата.

— Къде отиваш? — извиках, внезапно обхваната от неистова паника.

— На вечерна служба — отговори той. — Съвсем наблизо има една църквица, наречена „Санта Мария дела Спина“. Имат мощехранителница, в която съхраняват един от оригиналните тръни.

Изгледах го неразбиращо.

— Трън от трънената корона на разпнатия Христос. Та ще се помоля пред нея и ще се покая за греховете си, както е сторил Той с последния си дъх.

Дари ме с призрачна усмивка и изчезна. За момент се изпълних с огромна тревога. Макар току-що да се бяхме карали, нямах никакво желание да оставам без единствения си приятел на този свят. Не исках да го споходи нищо лошо по тъмните улици. А и всичките тези приказки за последния дъх ми дойдоха малко в повече.

Обърнах се към огледалото. И в мига, в който зърнах отражението си, забравих всичките си страхове.

Майко Божия!

Приличах на избягала от някоя лудница. Роклята ми — някога най-прекрасната ми придобивка, облечена преди цели пет дена за наслада на Бембо — беше покрита с петна засъхнала кал и пот. Евтината коприна не бе успяла да задържи оранжевата боя, която се бе стекла на по-малки и по-големи ручейчета във всички посоки. Косата ми приличаше на птиче гнездо — стърчаща във всички посоки, а онова, което бе останало да виси на раменете ми, приличаше на слама. Прекрасната ми хермелинова мантия бе заприличала на вълча козина. Пътуването бе придало на лицето ми отблъскващ селски кафеникав вид (дотук с порцелановобялото лице, което доскоро имах), а от виното очите ми блестяха като зелен нефрит. Да, абсолютна лунатичка, няма що. Идваше ми да се разпищя. Как съм могла да правя мили очички на лорд Силвио, когато изглеждам ни повече, ни по-малко като прокажена просякиня?!

Трябваше веднага да направя нещо. Притиснах слепоочията си с пръсти, за да накарам главата ми да спре да се върти, и се огледах. За щастие лордът (или по-скоро неговите слуги) се бяха досетили за всичко, от което има нужда една дама (добре де, аз). Имаше голяма медна купа с хладка вода, с маргаритки, носещи се по повърхността, и кана за загребване. Имаше костен гребен — като онзи, който Бембо веднъж ми бе донесъл от Константинопол. Имаше и малко сандъче от сандалово дърво с безброй дребни чекмедженца, съдържащо всякакви мазила и разкрасители, каквито използват дамите, за да подобрят вида си. До този момент никога не се бях нуждаела от подобни мазила, обаче днес случаят бе съвсем друг. Отчаяното положение изискваше отчаяни мерки. И накрая — тук вече плеснах с ръце от радост — върху раклата с одеялата бе метната една змийска кожа, очакваща своето тяло — разкошна рокля в зелено и златно! Два часа по-късно вече бях нов човек.

Първият от тях го бях прекарала в ресане на сплъстената си коса и освежаването й с ароматизирана вода. След като останах доволна от резултата, аз изцедих косата си и я разстлах по раменете си, за да си съхне на воля, докато свърша останалата работа. Още докато миех лицето си, забелязах в огледалото как русите кичури около ушите и челото ми вече изсъхват и се навиват в обичайния си вид на къдрици, чисти и пухкави като на пиле голишарче. Идеално!

Беше ред на тялото ми. Бях покрита с кал и пот и вонях като изхвърлена на брега риба. Едно помирисване на слабините ми бе достатъчно, за да ме накара да се смръщя. Останалата част от водата, както и грубата кърпа, оставена встрани, използвах, за да изтрия всеки сантиметър от тялото си, докато не се уверих, че е порозовял от чистота. А после, измита и увита в копринена роба, аз направих нещо, което сигурно ще ви отврати — извадих всички цветя от водата, в която се бях мила, и я изпих.

Преди да се отвратите обаче, чуйте следното. Моята съквартирантка Ена — Бог да прости грешната й душа — разказваше как веднъж се чукала с някакъв испанец, който й казал, че ако си препила с вино, трябва да изпиеш същото количество вода, и не след дълго се оправяш. Оказа се, че не я бе излъгал — аз действително се оправих. (Наистина бе дал добър съвет на Ена. Бе й дал и срамни въшки, но това си бе неин проблем, не мой.)

И така, когато камбаните за края на вечерната служба зазвъняха, аз вече бях напълно готова и трезва като репичка, оглеждаща новата си самоличност в изящното огледало. Косата ми блестеше и представляваше разкошен златист водопад, спускащ се до кръста ми, лицето ми бе обрамчено от ситни къдрици. В кожата си бях втрила едно от мазилата, открити в сандъчето от сандалово дърво, и сега лицето ми блестеше деликатно, все едно бе посипано с миниатюрни златни прашинки. Макар и все още потъмняла от слънцето и ветровете, кожата ми излъчваше неземен блясък. Роклята в зелено и златно бе прилепнала по тялото ми, което се оказа малко окльощавяло за вкуса ми (последиците от пътуването), но иначе прочутото излъчване на Кики вече беше налице, за щастие незасегнато от изпитанията. Роклята бе ушита перфектно — така че гърдите ми бяха едновременно видими и скрити, както изисква добрият вкус. Не разполагах с никакви бижута, затова грабнах маргаритките, които бях извадила от водата, и ги посипах из косата си. Отражението ми се оказа умопомрачително, обаче цветята ми напомниха за „Пролетта“ и за моята роля на Флора в тази картина. Извадих миниатюрното копие от корсажа на старата си рокля и го поставих на безопасно място в корсажа на новата. Тази вечер двамата с брат Гуидо щяхме най-сетне да споделим с някого тайната на „Примавера“ и да се сдобием със съюзник. И ето че със смесица от страх и вълнение аз обърнах гръб на огледалото и се запътих към тронната зала.

Величественото стълбище от бял мрамор отвеждаше право в просторен салон, където вече бяха започнали да се събират разкошно облечени гости. Докато слизах, забелязах истинска дъга от коприни и кадифета, същински райски птички в най-красивите си премени. Салонът бе изпълнен със странен шум, докато жителите на Пиза си гъргореха, подобно на пуйки, нещо на техния странен диалект. В един момент обаче салонът изведнъж утихна и всички погледи се насочиха към мен. Насред белите лица на елита зърнах и тези на лорд Силвио и брат Гуидо. (Въздъхнах облекчено, когато видях, че приятелят ми е жив и здрав.) Лордът кимна и се усмихна в знак на одобрение, а монахът буквално зяпна, неспособен да повярва, че това съм аз. Не че го виня — всъщност никога не бе виждал Кики в пълния й блясък. Към момента, когато отидох при него в манастира, вече бях напълно паникьосана и изцапана с кръв, а по пътя се превърнах в мърлява уличница. Едва сега и за първи път той имаше възможност да се наслади напълно на моята красота. В гърдите ми се надигна вълнение. Дали имам основания да се надявам, че някой ден ще мога да пренасоча вниманието му от Бога към удоволствията на плътта — конкретно на моята? Е, ако не него, то в салона забелязах и редица други приятни мъже, докато си проправях път към домакина ни. Бях убедена, че само с няколко добре изпитани номера бих могла да си наваксам изгубените от последните няколко дена печалби. Пък и беше крайно време това да стане — не бях свикнала на толкова продължителен сексуален глад.

Но засега скрих мръснишките си мисли зад маската на невинността и поздравих с усмивка лорд Силвио и неговия племенник — същински образец на почтеността. Към този момент домакинът очевидно бе научил нещичко за мен, но бе така любезен да сдържи коментарите си относно моето положение в социалната йерархия. Вместо това доказа за пореден път благородството си, сътворявайки малка фантазия за моя произход, докато ме водеше към трапезарията.

— Синьорина Ветра, тази вечер вие се нареждате сред най-изисканите дами на венецианския двор, защото спокойно може да се каже, че дори и сред приближените на самия дож не може да се намери дама с по-голяма красота от вашата! Вие сте истинско бижу за Тоскана!

Докато един прислужник издърпваше стола ми, аз се усмихнах на домакина и отвърнах:

— Както разбирам, вашият племенник ви е споменал, че съм от Венеция.

— Така е — кимна той. — И въобще не се изненадвам. С русите си къдрици и светлите очи вие представлявате най-доброто от северния тип жени. Впрочем някога познавах във Венеция една дама, която приличаше много на вас. Тя… — Не довърши. — Няма значение. Да кажем само, че в настоящия момент никоя не може да ви съперничи — нито в онзи град, нито в този.

След това се обърна към вездесъщия Ток, който кръжеше над рамото му. Двамата като че ли заговориха за празния стол вдясно на лорда, което ми даде възможност да се обърна към брат Гуидо, седнал вляво от мен.

— Говори ли вече с него за картината? — изстреля автоматично той.

Изгледах го неодобрително. Вярно, беше божий човек, но това не му пречеше да се опита поне мъничко да усвои маниерите на чичо си.

— Лучана, изглеждаш невероятно в премяната си! — отвърнах саркастично в отговор аз. — Направо не можах да те позная! За мен е истинска привилегия да бъда твой кавалер тази вечер!

Брат Гуидо се усмихна неловко и отбеляза:

— Знаеш, че на монасите не е позволено да мислят подобни неща. Нашите умове са заети от по-висши въпроси, а единствената красота, която забелязваме, е на нашия Господ Бог и Неговия възлюблен Син! — Тук се прекръсти.

Изсумтях презрително, а след това се усмихнах на сервитьора, който ми наливаше виното. Накрая подхвърлих:

— Виж ти. Но докато слизах по стълбите, ми се стори доста впечатлен от моята особа. Или може би си наблюдавал Божиите поли, докато устата ти ловеше мухи, а?

Не било никак трудно да го обидя. Той се изчерви.

— Аз… просто бях изненадан от промяната в личността ти, нищо повече. Освен това ми позволи да ти напомня да не проявяваш греха на суетата, защото това е дяволско чувство, което може да те завлече в ада!

Въздъхнах и рекох:

— В отговор на въпроса, който предхождаше поредната ти проповед, позволи на мен пък да ти кажа, че не съм говорила с чичо ти за картината. Стори ми се, че наоколо има твърде много хора, ако не си забелязал.

Той кимна и като че ли се накани да каже още нещо, обаче аз го изпреварих:

— Празният стол вдясно от чичо ти за сина му ли е? Имаш братовчед, нали?

— Да. Казва се Николо. Но все още не е пристигнал.

— Как така? — попитах, но после се сетих и още нещо. — И в тази връзка къде беше през целия изминал ден? Не би ли трябвало да е до чичо ти по време на празненствата?

— В университета е.

— Кой университет? В Падуа или в Болоня? — Споменах два от трите университета, които знаех. Защото третият — този в Пиза, не би могъл да извини отсъствието му.

— Не, тук, в Пиза — отговори монахът и се усмихна накриво, забелязал изненадата ми. — Но доколкото разбрах, за вечерята е благоволил да доприпка — допълни с неприкрита ирония.

— Къде е тогава?

Брат Гуидо сви рамене. Неохотата му да обсъжда друг човек, особено роднина, беше очевидно. Но в това свиване на раменете съзрях много по-голяма ненавист, отколкото го бях забелязвала да изразява по какъвто и да било друг въпрос. Както и много по-силна критика, отколкото всички, правени през последните пет дена — дори и по повод онези тайнствени личности, убили нашите приятели.

— Очевидно не държи чак толкова много на задълженията си, колкото лорд Силвио би желал. Но като единствен син, той може да си прави каквото пожелае, защото знае, че накрая пак той ще бъде избраникът.

— Откъде накъде? — продължих войнствено. — Чувала съм за много случаи, при които недостойният син бива лишен от наследство в полза на някой друг. Защо и чичо ти не постъпи така?

Брат Гуидо насочи ярките си сини очи директно към моите и рече:

— Защото единственият друг потенциален наследник, на когото вярва и на когото има доверие, изведнъж реши да става монах!

Майко Божия! Вече всичко ми се изясни. Силвио обичаше племенника си Гуидо много повече от единствения си син Николо. Николо вече е бил доказал, че е недостоен за поста на баща си, ала преди Силвио да въздигне Гуидо до статуса на наследник на титлата и трона, Гуидо усетил повика на вярата и навлякъл расото.

— В такъв случай чичо ти не… не е ли правил опити да те разубеди да не поемаш по този път? — промърморих.

— Непрекъснато се опитва — отговори тъжно монахът. — Защото той ми е като баща, във всяко едно отношение. Изгубих родителите си още по време на чумата от 1460 година, но тогава бях твърде малък, за да ги помня и да скърбя. Тогава чичо ми ме взе под крилото си. Отгледа ме, изучи ме, предаде ми всичко, което би трябвало да знае един благородник. Никога не забрави, че съдбата го е дарила със сан, който по право принадлежи на мен, тъй като той бе по-малкият син на дядо ми, а смъртта на моя баща всъщност му подари града. Поради това се отнасяше към мен с не по-малка обич и от истинския си син, дори на моменти с много по-голяма — призна брат Гуидо и поклати глава. — В никакъв случай не твърдя, че подобно отношение е било правилно, а и сама се досещаш, че братовчед ми не беше във възторг от така стеклите се обстоятелства. Но когато пораснах, започнах да чета редовно Светите писания и останалите религиозни книги, с които разполага чичо ми, и така по едно време усетих зова на Бога. С благословията на чичо си се съгласих да вляза в ордена на францисканците като послушник, но първоначално само за година — за да мога да обмисля решението си, преди окончателно да дам обет. Но мисля, че вече съм го взел! — завърши драматично.

Извърнах очи към лорд Силвио и се изпълних със съчувствие към него. Да, аз, обикновената уличница, погледнах великия господар и го съжалих. Защото ето че днес, в деня на светеца покровител на своя град, той седеше в собствения си дом между една никаквица и един празен стол, вторачен в празното пространство пред себе си, докато синът му го унижаваше с отсъствието си, а любимият му племенник бе окончателно изгубен като наследник. Стиснах лекичко ръката на лорд Силвио, за да го върна при нас, и започнах да възхвалявам подредбата на масата и блюдата, твърдо решена да му помогна да си прекара приятно тази вечер.

Впрочем нещата, достойни за похвала, бяха толкова много, че въобще не ми се наложи да си слагам на душата и греха на лъжата. Всяко следващо блюдо бе още по-великолепно от предишното. Тъпчех щастливо в стомаха си тестисите на заек — толкова дребни и гладки, че спокойно биха могли да бъдат глътнати наведнъж, миниатюрни октоподчета с две сладки предни зъбчета, остри като бръснач, които трябваше да се махнат, преди да заръфаш месото, с черни като катран спагети, сварени в мастилото на сепия. После идваше една истинска менажерия от пълнени меса, от които масата буквално започна да се огъва: малки сърни и огромни глигани, изпечени и зашити в собствените им кожи, със стъклени очи, вторачени невиждащо в онези, които се канеха да ги изядат. Имаше дори и паун, сготвен и украсен със собствената си опашка, поставен в центъра на трапезата. Нагъвах всичко пред себе си, докато роклята ми не започна да се пука по шевовете, наливах се обилно с вино, смеех се сърдечно с лорд Силвио и въобще — прекарвах си страхотно.

Брат Гуидо от своя страна не хапна нищичко и пи само вода, защото бе твърдо решил да пости. Пред мен бе поставено плато стриди, за които той не бе спрял да говори по време на пътуването ни — платото бе предназначено и за трима ни. Лично аз не обичах да ям стриди и не питайте защо. Отчасти поради факта, че от тях се извличат перли като онази в пъпа ми, и отчасти, защото ми напомнят за поглъщане на мъжка сперма — нещо, което ми се налага редовно да правя в работата си и нямам никакво желание да правя и през свободното си време. Затова бутнах златното плато към брат Гуидо и подметнах изкусително:

— Хайде, хапни! Нали това е любимото ти блюдо?!

Той ме изгледа така, сякаш бях самият Сатана, стисна твърдо сочните си устни и тръсна тъмните си къдрици.

— Не трябва! — отсече. — В момента постя в чест на свети Раниери, който ме вдъхнови, за да стана божий служител!

— Е, стридите не може да се броят, нали така! Нямат месо, а освен това ги водят и селска храна!

Той отново поклати глава и отсече:

— Утре сутрин вече мога да ям всичко, но не и преди това!

Свих рамене и отместих платото към чичо му, защото, каквото и да си мислите за мен, сърце не ми даваше да причинявам излишни страдания на един праведен монах. Но докато премествах платото, изсипах няколко в полите на роклята си, където спокойно можех да ги скрия до сутринта. Утре сутрин можел да яде, така ли? Е, ще му запазя половин дузина за закуска. Междувременно чичо му си хапна блажено остатъка от платото — очевидно любовта към тези отвратителни черупчести същества се предава по семейна линия.

След стридите дойдоха и десертите и аз пак продължих да се тъпча, обаче този път с целувки, марципани и дребни пастички от Ориента. После беше ред на коронния номер на вечерта — двама слуги внесоха най-прекрасния пудинг на света, представляващ точно копие на наклонената кула, обилно поръсена с пудра захар, обрисуваща всички арки и дори камбанарията на върха. Десертът беше поставен в средата на масата, където се наклони като самата кула и предизвика възторжените аплодисменти на всички гости. Двамата с брат Гуидо се спогледахме. Копието на кулата в Пиза ни напомни за формата, която Грациите на Ботичели бяха изобразили с ръцете си, както и ни подсказа, че тъкмо сега е моментът да споделим тайната си с домакина. Дори и постоянното присъствие на Ток до рамото на господаря му не успя да предотврати потреперването ми. Захарната кула беше скоро разрушена и чиниите с парчетата от нея — поднесени. Забелязах, че както и при всяко друго блюдо тази вечер, и този път пред празния стол до лорда бе поставена пълна чиния, сякаш там имаше някакъв невидим гост. Чиниите вече бяха толкова много, че мястото за неблагодарния син бе заприличало на мивка за миене на съдове. От другата ми страна брат Гуидо отново отказа чинията си. Възхитих се на въздържанието му пред лицето на толкова много прекрасни ястия така, както се възхищавах на красотата на лицето му на стоик. Пудингът беше приказен, но докато се наслаждавах на невероятната му сладост, усетих под лъжичката леко бодване, което ми припомни, че след по-малко от година Гуидо дела Торе ще даде монашески обет и ще бъде завинаги загубен за мен.

Накрая, когато си тръгна и последният гост, двамата наследници на фамилията Дела Торе и моя милост се настанихме в библиотеката, разположена в кулата на двореца — прекрасна стая с четири остъклени прозореца, гледащи към четирите посоки на света, а стените — обсипани от горе до долу с лавици, пълни с книги. Безсъмнено лорд Силвио обичаше да чете не по-малко от племенника си. Никога до този момент не бях зървала толкова много книги, събрани на едно място. Тримата се разположихме около добре осветената маса за четене в средата на библиотеката, подобно на трима генерали, разглеждащи карта на бойните действия. Мина дълго време, докато лорд Силвио оглеждаше картината в пълно мълчание. Изражението му беше неразгадаемо. Единственото му движение бе почукването на левия му палец по масата, сякаш отмерваше някакъв свой вътрешен ритъм. Въпросният пръст бе украсен с голям златен пръстен с девет златни топки и звукът, който издаваше по масата, ми звучеше като удари на камбана. По едно време едва се сдържах да не се разпищя от напрежение. За щастие в крайна сметка лордът благоволи да проговори, но когато го направи, изрече нещо напълно неочаквано.

— Наистина е много красива! Казваха, че ще бъде такава, но съвсем друго е да я видя с очите си. — След тези думи побърза да допълни: — Искам да кажа, че съм чувал за тази творба на синьор Ботичели, но никога не я бях зървал. И вие, синьорина, сте я откраднали? Под носа му?

Увесих засрамено глава, обаче лордът най-неочаквано се усмихна.

— След като вече я видях, не мога да ви виня за това, което сте направили. Никой не би могъл да устои на подобна красота!

— Така е. И други я искат — вметна мрачно брат Гуидо. — Заради нея ни гониха из цяла Флоренция и нищо чудно да са ни проследили дори дотук. Двамата ни най-добри приятели загинаха вместо нас, пак заради нея, както и един от… клиентите на Лучана — добави, като едва не се задави от думите си.

Лорд Силвио сбърчи вежди и отбеляза:

— Но нали разполагат с оригинала? Синьор Ботичели не е изгубил оригиналната си картина, а само това бледо копие!

Брат Гуидо кимна, а веднага след него и сянката му под светлината на свещите.

— Така е. Но онова, от което се опасяваме, чичо, е, че те не искат единствено връщането на копието. Смятаме, че картината съдържа някакво послание и те смятат, че ние вече го знаем, поради което искат да изтрият и нас от лицето на земята, за да не издадем наученото на някого.

— Да, наистина прилича на някаква алегория — съгласи се чичото. — Напомня ми за… „Стансите“ на Полициано…

Мадонна! Не и той!

— И аз си помислих същото! — възкликна нетърпеливо племенникът, — но смятам, че има и друго, по-дълбоко, политическо значение. Синьор Ботичели е изпаднал в нечуван гняв, когато Лучана съвсем случайно е споменала последователно имената на Пиза, Неапол и Генуа!

— Пиза, Неапол и Генуа ли? — погледна ме лордът, но този път без никаква похот, а по-скоро замислено. — Това са все велики морски градове държави!

— Именно. И ние смятаме, че трите Грации тук символизират не богините на алегорията, а тези три велики града!

Лорд Силвио се вторачи още веднъж в картината и промърмори:

— И коя от тях тогава е Пиза, ако смея да попитам?

Брат Гуидо посочи и поясни:

— Ето тук, точно над фигурата на централната Грация, събраните ръце на другите две описват с най-голяма точност нашата прочута наклонена кула!

— Е, просто интересно съвпадение, нищо повече — сви рамене лорд Силвио.

— Освен това, въпреки превръзката на очите си, Купидон е насочил стрелата си точно към нейната глава! Ето защо търсенето трябва да започне оттук!

— Търсене ли? — огледа сащисано лордът своя племенник.

— Точно така. Търсене на смисъла на картината. Три от тези фигури са градове. Но какво символизират останалите? Истината е, че съвсем случайно се сблъскахме с някаква тайна, чичо, и очевидно някой не желае да ни позволи да живеем, за да я разберем.

И точно тук настъпи нещо ужасно странно. Лорд Силвио избухна в гръмогласен, фалшив смях — толкова силен, че отекна в стените на кулата. Но само миг преди да даде воля на смеха си, бях зърнала в очите му една друга емоция.

Страх, първичен и неприкрит страх.

Изчакахме уталожването на пристъпа му и когато смехът утихна, той тупна дружески и двама ни по раменете, сякаш бяхме негови приятели по чашка.

— Глупости! — отсече, все така широко усмихнат. — Тук няма никаква тайна! Това са си просто трите танцуващи грации от старогръцката митология и нищо друго. Трябва да забравите тази работа и да се върнете към живота си. Мога да ви предложа едно по-добро разрешение на проблема, вместо да се щурате наляво-надясно, опитвайки се да се озовете в собственоръчно изработен от вас лабиринт. Защо просто не я върнете?

Брат Гуидо въздъхна отчаяно. Веднага схванах, че е много разочарован, че е очаквал да види в лицето на чичо си верен съюзник. Не беше очаквал някой с лека ръка да изтрие първия ни голям пробив в разгадаването на загадката. Накрая промърмори:

— Ако сега се върнем във Флоренция, онези, които ни търсят, веднага ще ни намерят. А дори и да не го сторят, съветът ще изправи на съд синьорина Ветра и тя вероятно ще изгуби носа си, ако не и ръцете си!

Преглътнах при тази мисъл. Дотолкова се бях вглъбила в мисълта за убийците, които ни преследват, че въобще не се бях сещала за дългата ръка на закона. Обаче брат Гуидо очевидно се бе сетил много отдавна и се бе постарал да ме опази. Майко Божия! Без носа си и без ръцете си, които даряват мъжете с толкова много удоволствия, никога не бих могла да се върна в занаята!

Лорд Силвио кимна и внезапно лицето му се озари от една идея.

— В това отношение мога да ви помогна, при това и на двама ви. Ако спечелим прошката и благоволението на един-единствен човек във Флоренция, никой никога няма да може дори да ви пипне с пръст! — Вторачи се в очите на племенника си и кимна. — Да, същият, Лоренцо Медичи. Великолепният! — Каза го така, сякаш произнасяше името на самия Господ Бог.

Хубаво. Но три са нещата, които знам за управника на нашия град държава Флоренция:

Примо: И той е бил наръган с нож по време на заговора на фамилията Паци, обаче успял да избяга, докато убийците разфасовали брат му Джулиано в катедралата.

Секондо: Той е банкер, следователно — по-богат и от Крез.

Терцо: Пише поезия на тоскански диалект, откъдето и близките му връзки с Анджело Полициано — поетът, който е негов голям приятел и за когото всички напоследък говорят.

От изражението на брат Гуидо стана ясно, че само аз бях подценила обхвата на връзките на неговия чичо.

— И ти се наемаш да… да се обърнеш към него в наша защита? — попита колебливо.

Лорд Силвио се замисли за момент, а после отсече:

— Всъщност мога да сторя нещо по-добро. Той е мой много близък приятел, така че още утре мога да ви отведа лично при него!

— Обратно във Флоренция? — провикнах се аз. Сърцето ми се изпълни едновременно с велика радост и велик страх.

— Не е необходимо да ходим чак там — усмихна се лордът. — Той си има дворец и тук, в Пиза — онзи огромен палат с червените и белите тухлички, който вероятно вече сте забелязали. Цяла една крайбрежна ивица — Лунгарно Медичо — е кръстена на него и неговото семейство. Вестоносците му вече съобщиха, че утре ще бъде в двореца си, в деня на нашия светец. Или по-точно казано — днес.

Защото полунощ отдавна бе отминала.

Двамата с брат Гуидо започнахме да се надпреварваме да благодарим на нашия домакин. Разбира се, че Лоренцо Великолепния ще ни защити! Вече си представях как ще наглася косата си, защото каква по-голяма перла в моята корона от това да бъда приета от най-великия сред Медичите! Вече почти бях забравила за чувствата, които бе извикал в тялото ми лорд Силвио, когато той хвана ръката ми, за да ме изведе от библиотеката, и подвикна през рамо на брат Гуидо:

— С теб ще се видим утре сутрин, племеннико! — После се обърна към мен и добави: — А вас, синьорина, ще чакам в покоите си, когато звъннат камбаните за утринната молитва.

Сърцето и сливата ми трепнаха едновременно при тези думи. Значи в крайна сметка ще мога да си легна с някого, при това — без да се притеснявам от каквото и да било. Стиснах възторжено ръката му, ала радостта ми бе твърде краткотрайна, защото брат Гуидо чу и се провикна:

— Господарю!

Лорд Силвио се закова на място.

— Нямате право да злепоставяте синьорина Ветра! — започна разгорещено монахът. — Не е прилично! Помислете си за светеца, на когото е посветен утрешният ден!

— О, Гуидо! — усмихна се търпеливо лордът. — Можеш ли ти, мъж на расото, да разбереш повика на плътта?! Не забравяй обаче, че Бог ни е дал телата и сетивата ни, за да се наслаждаваме на живота! Затова да отричаме желанията си би било най-големият от всички грехове!

— Аз ли не разбирам?! — провикна се възмутено племенникът му. — Естествено, че разбирам! Да не си мислиш, че като нося това — сграбчи расото си, — сърцето ми не бие, че кръвта ми не тече през вените ми и че сетивата ми — да, същите онези сласти на плътта — не трепват пред лицето на красотата?! — Тук ме погледна и аз забелязах, че в очите му се четеше истинска агония, като на прокълната душа. — Да положиш монашески обет не означава да притъпиш всичките си чувства! Означава да ги чувстваш все така пълноценно, но едновременно с това да ги откажеш и да се отдадеш изцяло на Бога! Затова, поне за една-единствена нощ, моля и теб да сториш същото!

Чичото се обърна за пореден път с намерението да си тръгне — безсъмнено искаше да избегне скарването с единствения човек, когото обичаше. Ала брат Гуидо го завъртя рязко към себе си и продължи все така ожесточено:

— Ако не те е грижа за Бога, то тогава помисли поне за нея, за майката на твоя син, за твоята покойна съпруга! — Ударението, което постави върху думата, бе като киселина. — Нямаш право да петниш репутацията в собствения й дом!

Викът му отекна в стените на библиотеката така, както преди малко бе отекнал и смехът на чичо му. Погледнах уплашено към лорд Силвио — мълчанието му бе далеч по-опасно от думите му. Накрая заговори с тих и отмерен тон, който обаче нито за момент не успя да скрие гнева му:

— Много обичах съпругата си, както изисква от нас Библията, ала нея я няма вече от десет години! Що се отнася до сина ми, той е едно недостойно мекотело, което не заслужава да носи фамилията ни. А племенникът ми — тук вече два идентични чифта сини очи се вторачиха бясно един в друг — трябва да внимава, когато заповядва на чичо си какво да прави в собствения си дом! — Миг по-късно тъгата удави гнева и той допълни: — Много съм самотен, Гуидо. След като и теб те няма, каква утеха мога да имам аз за злощастното си сърце, а?

И внезапно той вече не беше великият господар на Пиза, а просто мъж на средна възраст, който, въпреки богатството и положението си, е съвсем сам на този свят. Изпълних се със съчувствие към него и съм сигурна, че брат Гуидо изпита същото. Стояхме дълго време така, неподвижни като статуи. Картината на масата проблясваше между нас под светлините на свещите, фигурите й — единствени свидетели на току-що казаното. Накрая лорд Силвио наруши мълчанието, като отрони:

— Гуидо, с теб ще се видим на сутринта. А с вас, синьорина, малко по-рано.

Успях само да кимна. Не знаех какво да сторя. Не желаех да ядосвам нито единия, нито другия. Брат Гуидо запази мълчание, ала след като чичо му излезе от кулата и слезе по стъпалата, изкрещя като обезумял:

— Нееее!

Ала вече беше твърде късно. Тази дума и затръшването на долната врата на стълбите прозвучаха едновременно.

Очаквах брат Гуидо да ме залее с молби и проповеди, за да не отида на уговорената си среща, ала не чух нито едното, нито другото. Той също си тръгна, без да изрече нито дума повече, затръшвайки зад себе си тежката дъбова врата. Аз се присегнах към рисунката, навих я и я върнах обратно в корсажа си. Беше ми мъчно за брат Гуидо, но същевременно се зарадвах да разбера, че поне чувствата му били мъжки, а не като на евнух. Ала от пет дена насам и прасковката, и кесията ми бяха празни, така че нищо на света не би ме спряло да не спазя обещанието си тази нощ.

Тоест нищо, освен самият господар, разбира се. Зачаках възбудено в стаята си, крачейки напред-назад под светлините на свещите. Чаках да чуя камбаните за утринната служба, а веднага след това — и почукването на слугата, който да ме отведе в господарските покои. Вече бях измила долните си части с розова вода, а зъбите си бях почистила с копринен конец. Стридите бях изсипала в напълнената с прясна вода медна купа, за да ги задържа пресни за брат Гуидо на сутринта. Но след като подуших полите на роклята си, автоматично съжалих за доброто си дело — вонях като рибен пазар. Затова изпрах полите, а на тялото си метнах един копринен халат. Материята беше толкова тънка, че отдолу се виждаше цялото ми тяло, обаче на мен не ми пукаше — в тази игра лесният достъп до тялото ми можеше да бъде особено полезен. И когато накрая камбаните зазвъняха, на вратата ми се почука. Хвърлих се веднага на леглото и се нагласих съблазнително — в случай че лорд Силвио бе решил лично да дойде за мен. Но вместо него се появи Ток, изпълвайки рамката на вратата с огромното си тяло. И на трудноразбираемия си тоскански ми каза, че лорд Силвио изпращал извиненията си, обаче бил неразположен и затова се налагало да отложи срещата ни. Мамка му!

— Неразположен ли? — запитах с възможно най-надменния си тон. — В какъв смисъл?

Без да се колебае, наемникът отговори:

— Той не добре. Може би нещо, дето мой господар ял на вечеря.

И преди да успея да му задам следващ въпрос, той излезе и затвори вратата.

Мътните го взели!

Хвърлих се обратно на възглавниците и започнах да редя всички ругатни, които се сетих. Неразположен, моля ви се! Няма никакво съмнение, че господарят е бил споходен от пристъп на съвест вследствие на сърцераздирателните молби на своя богонабожен племенник! Да го вземат дяволите този брат Гуидо! Мразя го!

Побеснях си така още известно време, след което се пъхнах под завивките, защото си дадох сметка, че все пак трябва и да поспя. Трябва да бъда красива за представянето си пред Лоренцо Великолепния. Ала не можех да мигна. Докато се въртях и обръщах в разкошните си чаршафи, се успокоявах с мисълта, че лорд Силвио надали се чувства по-добре от мен. Да ти обещаят игрички в леглото, а после да ти ги откажат, е по-лошо, отколкото никога да не са ти обещавали! В интерес на истината бях спала по-добре по време на пътя, в колибите и оборите, насред бълхите и комарите, отколкото в тази луксозна стая. Небето вече сивееше, когато най-накрая се предадох и реших да се отдам на моя доказан метод за бързо заспиване. Плъзнах ръце по гладкия си корем, над перлата в пъпа си, и ги пъхнах между краката си, за да открият другата перла, която се криеше там. Докато се галех и извивах гръбнак, си представях какво щяхме да правим с лорд Силвио, ако не ми беше отказал, но когато избликнаха горещите приливи на сластта, пред вътрешния ми взор се очерта образът на племенника му. И остана заедно с мен, докато потъвах в прегръдките на съня.

Сънят ми беше тежък и продължителен. Събуди ме нарастващо кресчендо от удари по вратата ми. Един поглед към прозореца ми подсказа, че съм проспала деня. Изправих се бавно и плъзнах сухия си език по зъбите си. С удоволствие бих изпила още една купа с вода, но в тази до леглото ми плуваха стридите на брат Гуидо, и аз едва не повърнах от отвратителната им воня на риба. Провлачих крака към вратата и отворих — за да видя пред себе си самия брат Гуидо, от плът и кръв.

Той ме поздрави сдържано, очевидно неуверен как да се обърне към жена, която е спала с чичо му. Направих му знак да влезе и промърморих:

— Между другото, би могъл и да се усмихнеш, защото прекарах нощта точно толкова непорочно, колкото и ти. (Е, ако не броим работата на пръстите ми под завивките.)

Той въздъхна облекчено и отвърна:

— Много се радвам, че сърцето ти — или може би това на чичо ми — е намерило сили за разкаяние!

Помислих си дали да не го оставя с впечатлението, че съм направила тази саможертва заради него (после винаги можех да използвам това като коз за нещо друго), обаче после прецених, че ако чичо му действително не се чувства добре, лъжата ми ще бъде бързо разкрита. Затова поясних:

— Всъщност беше сърцето на чичо ти или по-скоро стомахът му. Ако се вярва на онова чудовище, дето му прислужва, снощи не се почувствал добре.

Брат Гуидо ме погледна сащисано.

— Ти не знаеше ли? — попитах го, но вече с доста по-омекнал тон.

— Не — промърмори. — Прекарах целия ден в катедралата, за да изслушам цикъла литургии в памет на светеца.

— Е, очевидно вече си се молил достатъчно, та да си позволиш да прекратиш постите си — изсумтях и посочих към медната купа и стридите, които му бях запазила.

И представете си — той се усмихна! Когато приседна на леглото ми, за да се наслади на закъснялото си пиршество, беше ухилен до уши.

— Много мило от твоя страна и много ти благодаря! Защото истината е, че умирам от глад!

С тези думи вдигна към устата си най-голямата стрида, но точно в този момент на вратата пак се почука.

С мое разрешение на прага се показа Ток и ни огледа с неприкрит интерес. Един удар на сърцето по-късно обаче се сети за какво е дошъл и заяви:

— Лорд Гуидо, цял ден обикалям из града търся вас! Трябва веднага дойдете при ваш чичо! Болестта му е още по-зле и той бързо чезне!

Брат Гуидо пусна стридата така, сякаш беше нагорещен въглен, и двамата веднага хукнахме след Ток.

Наемникът пое с широки крачки по облицован с ламперия коридор, който ни отведе в тих вътрешен двор с фонтан в центъра, утихнал злокобно в сгъстяващия се здрач. В другия край на вътрешния двор той отвори дъбова врата, отвеждаща към покоите на господаря му. В спалнята беше тъмно, тъй като завесите бяха спуснати. Във въздуха се носеше отвратителна смрад като от изпражнения, към която се добавяше и вонята на тамяна от кандилото, предназначен да пази надалеч злите духове. На огромното легло, увит в копринени чаршафи, по-блед и от тях, лежеше лорд Силвио — бледа останка от мъжа, който си спомнях едва от предишната вечер. Плътта му се бе сдобила с някакъв зеленикав оттенък, дъхът му излизаше на пресекулки. Върху ръката му се мъдреха три пиявици, затлъстели и блестящи от пиенето на отровената кръв. Още от пръв поглед разбрах, че ми предстоеше да видя още един мъртвец. От благоприличие, каквото рядко изпитвах, аз останах до вратата. Но все пак бях достатъчно близо, за да чуя последните думи, разменени между двамата сродници.

Предполагах, че лорд Силвио ще даде воля на голямата си обич към своя племенник, на съжалението си заради скарването им от предишната вечер или дори ще се опита за последен път да го помоли да напусне църквата и да приеме наследствения си пост. Ала думите, които чух, не касаеха нито едно от въпросните неща. Лордът сграбчи качулката на брат Гуидо с треперещата си ръка и изрече неразбираемо:

— Бисто!

— Сигурен ли си? — ококори се ужасено монахът.

— Бисто, бисто! — закима лорд Силвио. А после: — Следвай… светлината!

Оттам нататък изгуби дар слово. Опита се да повтори думата, но от устата му излезе само слюнка, която се залепи за призрачно бялата му буза. Брат Гуидо го накара да се успокои, притисна ръка към все по-трудно биещото сърце на своя чичо, а после зърнах проблясък на злато, докато умиращият мъж извади пръстена от палеца си и го пъхна на палеца на своя племенник. В този момент вратата се отвори и в стаята се появи възрастен свещеник, понесъл атрибутите, необходими за предсмъртна изповед. Забелязвайки, че в покоите му е проникнал непознат, лорд Силвио отказа да говори повече и се отпусна безпомощно назад. Брат Гуидо безмълвно пое маслата и тампоните от свещеника и лично миропомаза чичо си, след което започна да се моли тихичко за спасението на душата му. По лицето на лорд Силвио се разля зловеща усмивка, но когато изпосталялата му само за една нощ ръка се насочи към гърдите му, за да направи знака на кръста, усмивката бе заменена от блажен покой. Господарят на Пиза беше мъртъв.

Оттеглих се от стаята заедно със свещеника, за да оставя двамата благородници Дела Торе насаме. И когато изповедникът ме благослови и си тръгна, аз се замислих за току-що видяното от мен. Първо на първо, не бях в състояние да схвана напълно новата ситуация, в която се оказахме. Спокойно мога да призная, че тогава изобщо не осъзнавах как отново сме се озовали там, откъдето тръгнахме, как изведнъж бяхме загубили всякаква надежда за протекция и защита. Не си давах сметка, че вече не можем по никакъв начин да се обърнем към Лоренцо де Медичи без спонсор. Не обърнах внимание и на странните последни думи на умиращия лорд. Мислех си единствено за брат Гуидо. За брат Гуидо, който бе демонстрирал такава храброст и благородство в малката сцена, на която преди малко бях станала свидетел, че изпитвах неистов срам заради порочните си мисли по негов адрес. Да, той действително бе отдаден на Бога, поради което аз нямам никакво право да се опитвам да го изтръгна от пътя, който е избрал. И въпреки това, докато наблюдавах как изящните му дълги пръсти втриват светото миро в челото на чичо му и докато слушах сладкия му басов глас, отдаден на молитва, и съзерцавах сериозното му лице, проследяващо последните мигове на неговия сродник на тази земя, аз отново видях в него ангела, на когото го бях оприличила още в началото, и го обикнах още по-силно. И тогава за първи път си дадох сметка за опасността, в която се намирам — ала не от убийците на Флоренция, а от моите собствени чувства и желания.

Накрая вратата се отвори и отвътре излезе брат Гуидо с примигващи, ала сухи сини очи. Прекъсна безцеремонно съболезнованията ми с думите:

— Трябва веднага да тръгваме!

— Накъде? — възкликнах и веднага се сетих за картината. Пак ли ще трябва да бягаме? Или ще помолим за аудиенция при Лоренцо Великолепния, въпреки че лорд Силвио се бе споминал? Но очевидно ни предстоеше друга задача.

— Трябва да съобщим новината на Николо — промърмори монахът и започна да върти пръстена на палеца си, който чичото му бе прехвърлил в предсмъртния си час.

— На кого? — Насред тази трагедия напълно бях забравила за кого става въпрос.

Той ме изгледа, а после, когато последните отблясъци на слънцето го обсипаха с позлата и той заприлича на пръстена, отговори:

— На сина му.

Така завърши седемнайсетият ден на месец юни, 1482 година — празникът на свети Раниери, и започна следващият.