Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (29)

Първа глава

Вода, светлина…

Отново бях бебе, люшкано във водите на майчината утроба. На моята истинска майка. Бях дете, люшкано в ръцете й. Бях жена в полюшкваща се лодка. Под мен вода. Над мен светлина. Отворих очи и светът около мен се завъртя като пумпал. Светлина под мен, вода над главата ми. Лежах облегната на кадифени възглавнички в златна лодка. Носът на лодката беше извит и плосък като брадвата на палача. Зад нас някакъв слуга управляваше лодката с дълъг прът, който показваше, че водата бе едва до кръста. Отдолу нямаше никакви призраци — само плитка канавка. Както скоро ми предстоеше да науча, редица неща в това място не бяха такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Небето над нас бе мрачно сребристо, слънцето — бяло лунно кълбо, увиснало ниско над главите ни, опитващо се, но не успяващо да пробие плътната сива завеса, покриваща всичко наоколо. Навсякъде около мен имаше град, направен от стъкло. От двете страни на този воден канал се извисяваха величествени, рушащи се сребърни палати, стърчащи право от водата. Стотици и хиляди дребни прозорчета бяха увенчани с остъклени розетки, които ме наблюдаваха като любопитни очи. Къщите се разпадаха в лагуната, а отраженията им се превръщаха в нескончаем низ от водни перли — едно безкрайно огледално отражение, което се трошеше на дребни оловни парченца при преминаването на нашата лодка, а после пак се събираше. В състоянието си на полусъзнание не знаех кое е реално и кое — не. Нямаше хоризонт, където водата да среща небето, а фината бяла мъгла, която се вихреше около нас, още повече объркваше сетивата. След горещото слънце на Тоскана промяната си я биваше. Намирах се в огледална страна, на остров от пушек и изящно стъкло.

Бях във Венеция.

И господарката на тази водна страна седеше пред мен в лодката, маскираното й лице — обърнато към носа, подобно на корабен талисман, величественото й тяло — неподвижно като статуя. Прилоша ми и пак затворих очи. Горчивият вкус в устата ми ми подсказа, че съм била упоена — за толкова дни, колкото са били необходими, за да ме докарат дотук.

Не бях готова да се събудя. Все още не.

И сега, преди да се събудя, докато съм в унес още няколко мига, докато съм бебе, очакващо да се роди, бебе, люшкащо се отново в стъкло, мисля, че е време. Време е най-сетне да ви разкажа как пристигнах от Венеция във Флоренция в бутилка.

По-голямата част от историята я знам от монахините, които ме отгледаха, защото тогава съм била твърде малка, за да разбирам какво се случва с мен. Иначе често съм си мислела за онова свое пътуване, опитвайки се да го видя със собствените си бебешки очи — малко вързопче, поставено нежно на дъното на бутилка — всъщност огромен зелен буркан, по-скоро като аквариум, с много дебели ръбове при отвора. Бебето си лежи неподвижно на дъното на буркана, успокоявано от люшкащите се под него вълни, наблюдаващо спокойно светлината, която стъклото разпръсква, със същите зелени очи като него. А после около бебето някой подрежда мек бял хляб, измъкнат от средата на питата от умели ръце, бели като брашното, от което хлябът е направен. Сега бебето вече е поставено удобно и безопасно, обградено от белия хляб, подобно на херувимче върху облак. Жената, която прави всичко това, разтваря робата си и започва да изцърква млякото от гърдите си, докато хлябът не подгизне от соковете й. Бебето надушва млякото и изважда розовото си езиче и започва да се върти, за да суче млякото от напоения с него хляб — така, както ще прави през цялото си пътуване. Нежни бели ръце погалват челцето на бебето само веднъж. Бутилката се запечатва с плоска кръгла, пореста тапа — достатъчно плътна, за да не позволи на виковете на бебето да излизат навън, но и не чак толкова, за да пропуска жизненоважния за него въздух.

А после жената, която извършва всичко това, внимателно отнася бутилката на лодката. Поставя я при нейните побратими и те общо стават дванайсет. Останалите единайсет съдържат най-доброто венецианско вино — валполичела, дар, на който монахините много ще се зарадват. Лодката потегля от пристана си с леко разтърсване и бебето в бутилка поема по дългия си път.

Водите на родната лагуна се люлеят и унасят малкото момиченце в сън. В пристанището на Местре бутилката и нейните другари са пренесени на каруца, откъдето започват дългия си път на юг. Бебето се събужда, пищи, суче възкиселото мляко, а после отново заспива. И накрая виното достига до крайната си цел.

В Оспедале дела Иночента във флорентинския квартал „Санта Кроче“ са свикнали да намират деца. Обикновено те се оставят върху голямото колело, поставено хоризонтално в стената — едната му половина се намира в манастира, другата — навън. Тук, върху половината, която стърчи отвън, могат да бъдат оставяни деформирани или нежелани деца, без въпроси и без присъди. После колелото се завърта и нечии нежни ръце поемат бебето отвътре. Но сестрите не са били свикнали да намират деца в бутилки, изпратени като подарък чак от Венеция. Единствено абатесата е била наясно с инструкциите, дадени от най-високо място, затова направо посегнала към дванайсетата бутилка. И там, противно на всичките й очаквания, но пък в отговор на молитвите й, тя открила бебето живо. Апатично, отпуснато и толкова изпосталяло, че пелените били изпаднали от тялото му, а хлябът, от който е сучело, бил покрит със зловонни изпражнения с цвят на горчица. Но абатесата изобщо не обърнала внимание на тези дребни факти. Като истински добра жена, тя стоплила покритото с мръсотия бебе в расото си и изтрила изпражненията с одеждите си. Докато накрая от топлината и аромата на женска плът и от допира на женски устни върху челото ми аз съм се събудила.

И така сега, след като вече знаете историята ми, аз съм готова да изляза от бутилката си — подобно на джин, да се върна при мен самата и настоящето. Размърдах се и жената при носа на лодката автоматично се обърна и ме погледна. Майка ми пак си бе сложила лъвската маска. Виждах единствено очите й — спокойно, зелено стъкло. Без признаци на тревожност, като че ли винаги е знаела, че ще се събудя, че този ден и този момент някога ще дойдат и ние отново ще бъдем заедно. Отлично знаех какъв ще бъде първият ми въпрос и имам усещането, че тя също го знаеше.

— Ти ли си моята вера мадре!

— Аз.

В гласа й се усети насмешлива нотка. Очевидно намираше прозвището, което й бях дала като дете, фантазията, която бе моя опора през всичките тези години на проституиране по улиците, която бе като хляба насъщен, за изключително смешно.

— И точно ти си ме изпратила от Венеция като бебе в бутилка?

— Точно аз. За твое собствено добро.

Присвих очи. Страхувах се от Нея, но не се страхувах да задам следващия си въпрос:

— Защо си ме изпратила — защото съм била копеле ли?

— Не — отговори моментално тя, без да се замисля. — Изпратих те точно защото не беше копеле. Ти си истинска и напълно законно родена дъщеря и наследница на Джовани Мочениго, настоящия дож на Венеция.

Онемях, осмисляйки чутото. Майко Божия!

Аз съм дъщерята на дожаресата!

Тя прие мълчанието ми като въпрос и се почувства длъжна да обясни:

— Когато ти се роди, в Съвета предстоеше приемането на един много важен военен закон. Управляващата партия се нуждаеше от съдействието на моя съпруг, обаче той не желаеше да ги подкрепи. Те се опитаха да превърнат живота ти в разменна монета за подписа му, затова аз бях принудена да те изпратя далече от тук. На останалите казах, че си починала и ние сме те погребали.

— А защо после не дойде при мен? — Това беше по-скоро шепот.

— По онова време този град беше същинско гнездо на змии. Освен заплахата срещу теб, налагаше се да се подписват споразумения с такива, с които не желаехме да бъдем приятели. Но ние вече те бяхме обещали на принца на Пиза за неговия син, за да сформираме ключов военновременен съюз. Междувременно ти беше в безопасност при монахините — учеха те на Светото писание и бдяха над девствеността ти. Затова преценихме, че на този етап е най-добре да не ти се обаждаме.

На този етап, значи. Та аз прекарах в онзи манастир цели дванайсет години! А майка ми преспокойно ме е прокудила от своя живот и е пропуснала всички ключови моменти на израстването ми. Нямаше я никаква, когато проходих, нямаше я, когато проговорих, нямаше и следа от нея, когато взех първото си причастие. Най-добре, но за кого? За нея, разбира се! Сърцето ми започна да се вледенява — за да се превърне в огледално отражение на нейното.

— А после, когато стана на дванайсет, ти изчезна — обади се тя.

А знае ли защо? Защото се заплеснах по Ена. Видях я на връщане от литургия, когато изостанах от групата. Белите забрадки на сестрите изчезнаха зад ъгъла, докато се възхищавах на красивата рокля на Ена. Защото тогава я помислих за красиво видение, помислих си, че истинската ми майка най-сетне е дошла за мен — на трийсет Ена вече беше достатъчно стара, за да бъде моя майка. Защото тя ми каза, че мога да спечеля цели пет флорина за нещо, което щяло да ми отнеме не повече от няколко мига — че ако посмуча малко една мъжка пръчка и си представя, че е медена бозка, ще разполагам с три монети за себе си и две за нея и тогава и аз ще мога да си купя хубава рокля като нейната. Защото още тогава бях тръгнала с нея до двореца в Рифреди и бях смукала пръчката на един от по-незначителните Медичи, и получих трите флорина, които ми бяха обещани. Защото бях влязла в занаята още на дванайсет години и никога не бях погледнала назад. Защото бях проституирала цели четири години, докато накрая не откраднах една картина и не срещнах един монах, който промени живота ми.

— Пазехме изчезването ти от манастира в тайна от хората в Пиза. Разпространявахме легенди за твоята неземна красота, за манастирското ти образование. Казвахме на всички, че си пълно копие на мен — което си е самата истина. Молех се да те намерим — и това стана. Търговецът на перли Бенволио Малатеста разказал на нашите шпиони за момиче, с което се… срещал.

Бембо ли ме е издал? Виж ти!

— Казал още, че е на възрастта, която търсим, и че действително е копие на мен. — Наклони грациозно маскираната си глава и допълни: — Затова предприехме необходимите стъпки, за да потвърдим самоличността ти.

— Накарала си Ботичели да ме нарисува, за да се увериш, че наистина съм аз, така ли? — втрещих се аз.

— Нищо подобно. Към този момент вече бяхме сигурни коя си и точно това бе причината, поради която беше поканена да позираш за картината. Изборът ти изобщо не беше случаен. Но преди да успеем да те приберем, ти беше изчезнала. Отново. Поразкара ни доста, но ето че най-сетне те намерихме. Вярно е, че не стана по най-добрия възможен начин, за което е виновен преди всичко годеникът ти — от шока по време на бързо развилите се събития на сватбата ти припадна и оттогава насам си в безсъзнание. Затова просто те прибрахме и те докарахме тук.

Годеник значи. Произнесе думата по странен начин, някак си в настоящето, като че ли двамата с Николо дела Торе все още сме сгодени. Обаче лорд Силвио ме е избрал за Николо още докато съм била в люлката. И изобщо не ме е виждал, докато не се запознахме с брат Гуидо.

Брат Гуидо. Едва сега се осмелих да задам въпроса, който трябваше да бъде първи в списъка ми. Но просто се страхувах да чуя отговора.

— Какво стана с Гуидо дела Торе?

— С кого? — В гласа без лице се долови нетърпение.

— С моя… спътник. Благородникът от Пиза.

— Ах, да! Монахът, който е трябвало да стане благородник. Братовчедът на лорд Николо. Беше отведен от стражата на Медичите. Безсъмнено ще се отърват от него заради безочливата му арогантност.

— Ще го екзекутират? — ахнах и едва не припаднах за пореден път. Пред очите ми отново изплуваха увисналите на бесилото тела на мъжете от фамилията Паци. Появи се и обесеният от река Арно, вторачил в мен безжизнените си очи.

— Естествено. Той се е представял за своя върховен господар — провинение, което в Тоскана се счита за държавна измяна. И което е още по-страшното — прекъсна церемония на флорентинската държава! Провиненията му са много и тежки — допълни и помаха на хората от преминаващата покрай нас баржа. Всички до един се изправиха и й се поклониха почтително. — Разбира се, ако лорд Николо е в милостиво настроение, може и да го помилва.

Сърцето ми се разтуптя като барабан, когато си спомних дълбоко стаената омраза на Николо към моя приятел, страха му да не бъде изместен… Ако съдбата на брат Гуидо действително е в ръцете на братовчед му, смъртта му е неминуема.

— Но няма ли първо да го съдят?

Тя сви деликатните си рамене и отговори:

— Може би. Ако беше тук — задължително. Ние имаме перфектна правораздавателна система. Но в земите на варварите… Имам чувството, че в Тоскана са свикнали с по-бързо правосъдие.

Въпреки убийствения студ на това място по кожата ми избиха ситни капчици пот. Сърцето ми се втурна паникьосано в галоп.

— Тогава трябва да се върна! Трябва да го намеря и да му помогна! — извиках и се изправих. И златната баржа се разклати, главата ми се завъртя и аз паднах обратно върху кадифените възглавнички. Ала не и преди деликатната бяла ръка на майка ми да сграбчи моята в железен захват.

— Ако останеш тук и като покорна дъщеря постъпваш така, както искам от теб, аз ще сторя всичко по силите си да проуча как стоят нещата около него. Може би ще успея да използвам връзките си, за да смекча наказанието му. Значителното ми влияние със сигурност ще облекчи съдбата му в доста голяма степен. — Опитах се да кажа нещо, но тя вдигна ръка и отсече: — Но ако не ми се подчиниш, няма да си мръдна и пръста за него. Така че, избирай!

Затворих голямата си уста и двете отново седнахме една срещу друга. Нямах друг избор, освен да се подчиня — и тя го знаеше. Доброволно й бях поднесла оковите, с които да ме прикове към себе си и да ме държи тук.

— Точно в този момент изобщо не може да става въпрос да се връщаш във Флоренция! — продължи доста по-спокойно тя. — Защото ти също ядоса Великолепния, при това в немалка степен.

Боже, Великолепния! Почти бях забравила за него. Сега обаче си спомних съвсем ясно пръстена, който бях видяла на палеца на Лоренцо де Медичи по време на сватбата на неговия повереник. А заедно с този спомен нахлу и осъзнаването, че с помощта на своя прокажен наемник този велик човек готви нещо в съюз със Седмината. Не можех да устоя на изкушението веднъж завинаги да разбуля тази загадка — стига майка ми да можеше да ми предостави отговора.

— Синьора? — започнах тихо.

— Можеш да ме наричаш „дожареса“.

Помислих си, че ще каже „майко“, но очевидно все още не бяхме стигнали до този етап.

— За картината, за „Пролетта“… Знаеш ли какво означава? Знаеш ли нещо за крайната цел, за загадката, която е скрита в нея? Наясно ли си с намеренията на Великолепния? Знаеш ли за войната, която той смята да обяви?

Въпреки че лодката ни се огласи от звънлив смях, очите зад маската се превърнаха в две парчета нефрит. Иначе смехът бе музикален, очарователен, като златни камбанки. Но пък беше напълно фалшив.

— Какво искаш да кажеш с това? Каква загадка? Каква война? Картината не е нищо друго, освен прекрасен подарък, който младоженецът направи на булката, произведение на неговия любим художник. И тя няма никаква друга цел, освен да възвеличи големите красоти на нашата земя, поставяйки булката в центъра й като кралица. Трябва да се смяташ за щастливка, че и ти си сред тези красоти, както се смятам и аз.

— Ти ли, дожареса?

Благородната глава пак се наклони и тя поясни:

— Аз съм изобразена като нимфата Хлорида.

Ама, разбира се! Спомних си за нощта в ботаническата градина на манастира „Санта Кроче“ (която сега ми изглеждаше преди цяла вечност), когато стигнахме до заключението, че Флора и Хлорида са много близки градове. И наистина — Флора и Хлорида действително бяха свързани, само че не от разстоянието, а от кръвта. Двете споделяха едни и същи черти и един и същи произход. В крайна сметка аз наистина „държах тайната“. Оказваше се, че сме били прави и когато решихме, че тайната има нещо общо с раждането на дете — това дете всъщност съм била аз. Предната част на ръцете ми беше покрита с рибешки люспи, за да покаже връзката ми с морето. Да покаже, че аз съм дете на морето, на най-великата морска република, съществувала някога на света — Венеция.

Но що се отнася до всичко останало — до градовете, Седмината, съюза — възможно ли е двамата с моя приятел през цялото време да сме били на грешен път? Наистина ли в картината няма никакво друго послание, освен преклонение пред красотата — моята, на майка ми, на Фиамета, Симонета, Семирамида, а присъствието на Ботичели в ролята на Меркурий да е просто шега от страна на художника? Загледах се в ръцете на майка ми. Носеше огромен пръстен с аквамарин и с някакъв герб — вероятно гербът на фамилията Мочениго. Но на палеца й нямаше никакъв златен пръстен с топките на Медичите. Душата ми се изпълни със съмнение както косата ми — със солени пръски.

— Ама… — започнах, но бях прекъсната от поглед, зелен като замръзнало море.

— Да не съм те чула никога повече да говориш по този въпрос! Това е моя молба, предупреждение и моя заповед към теб като твоя майка!

И съмненията ми се стопиха в тънката мъгла — да, тук наистина се криеше нещо, иначе тя не би ме предупреждавала толкова строго. Внезапно дожаресата се приведе напред, но го направи толкова плавно, сякаш беше едно цяло с лодката и морето, и допълни:

— Държа да бъда разбрана правилно. Двамата с баща ти ще се нуждаем от твоето пълно съдействие, ако ще ти помагаме по въпроса за твоя… нещастен приятел. Постъпките ти вече успяха да поставят семейството ни в достатъчно неудобно положение в очите на флорентинския двор, а може да са имали и по-лоши последствия. Именно поради тази причина преценихме, че с теб е най-добре да си тръгнем преди празненствата в замъка на Медичите. Дожът, моят господар, естествено остана, за да успокои доста вбесения ни приятел и да оправи дипломатическите отношения, но съвсем скоро ще се върне при нас.

Сърцето ми се качи в гърлото при мисълта, че скоро ще се запозная с баща си — с онзи мрачен, безцветен мъж с чудатите церемониални одежди. Странното е, че през всичките тези години, когато мислех за майка си, нито веднъж не ми беше хрумвало, че имам и баща. Единствените венецианци, които познавах, бяха онези, с които съм се чукала, затова съвсем естествено бях приела, че съм копеле, заченато от някой моряк по време на бързо отскачане на брега, който още на следващия ден е потеглил към друго пристанище. Дори и да си го бях представяла, за нищо на света не бих допуснала, че е такъв, какъвто е. Всъщност все още не можех да повярвам, че моят баща е господар на всичко това около мен.

Вторачих се нацупено в приказния град, който изплуваше бавно от мъглата — едновременно грандиозен и покварен. И сякаш за да илюстрира двойствената си идентичност, градът ни предложи интересна гледка — навлязохме в малък страничен канал с палати от двете страни и мост, по чиито перила висяха десетки чифтове женски гърди. Работещите момичета рекламираха даденостите си пред преминаващите пътници. Преди мъглата да погълне моста и надписа, успях да разчета: Понте дела тете — „Мостът на циците“. И сега, както и преди броени дни във Флоренция, поглеждайки тези момичета, аз си спомних, че съвсем доскоро също бях като тях. Ала днес сърцето ми се изпълни по-скоро със завист, отколкото със съжаление. Завиждах им за простичкия и безметежен живот — да мислиш единствено за следващия си клиент и за следващия си доход, как да се облечеш и колко бързо да се съблечеш… Бях дотолкова потънала в мислите си, че ми бе необходимо известно време, докато си дам сметка, че майка ми казва нещо:

— … трябва да се снишим и да изкараме зимата тук — тъкмо завърши.

Майко Божия!

Огледах с неприкрит ужас стъкления град — зимата, тук?! Та сега сме едва август, как ще изкарам половин година на това място?

Реакцията ми не убягна от вниманието на майка ми и тя продължи:

— Скъпа моя, в момента много неща са заложени на карта, велики неща! И ние… сме длъжни да бъдем част от тях! Следващото лято, когато навършиш седемнайсет, вдигаме сватбата ти — така, както гласи договорът ни с пизанците. И можеш да бъдеш сигурна, че когато отново се срещнеш с Николо, вече ще бъдеш съвсем различна! Наясно съм как си прекарала юношеството си — за съжаление. Вярно е, че ще трябва да пренапишем историята ти, но ти гарантирам, че всичко може да бъде постигнато. Обещавам ти, че с настъпването на пролетта ти вече ще бъдеш истинска принцеса на Серенисима^[1] а не някаква си мръсна флорентинска уличница!

Думите изпадаха от устните на маската подобно на кубчета лед.

През последния час в това плаващо острие аз всячески се опитвах да открия у майка си нещо, което да ме накара да я харесам — да й простя, че ме е изоставила, да превърна хладината й в топлота, да оправдая някак си тоталната й липса на заинтересованост относно съдбата на единствената ми истинска любов и на единствения човек, който някога се е грижел за мен. Но когато накрая тя заля с помията на презрението си и професията ми — професия, към която ме беше подтикнала именно тя, като ме бе изоставила — аз престанах да се опитвам. Спомних си думите на дон Феранте — как тя първоначално е била куртизанка, чийто път към върха е минал през леглото на дожа — и осъзнах, че тази задача с трансформацията е напълно излишна. Защото тя бе точно толкова благородничка, колкото и аз. Защото в нашата фамилия проституцията бе наследствена професия.

Изплюх се елегантно върху златната й маска и изсъсках:

— Върви по дяволите, злобна кучко! Не си въобразявай, че не знам как си пренаписала собствената си история! Защото и ти си просто една долна куртизанка, издигнала се благодарение на уменията си в леглото! Басирам се, че до неотдавна ти също си показвала циците си на онзи мост — е, тогава, разбира се, са били стегнати и сочни като моите! — Приведох се към нея и нанесох финалния удар: — Стигнала си до върха, минавайки през леглото на баща ми, и всички го знаят!

Разтреперих се като хрътка от мириса на кръв. Изобщо не ми пукаше какво ще ми стори.

— О, да. Типичният език на тосканска пачавра. Е, нищо. Разполагаме с достатъчно месеци, за да оправим и езика ти, наред с редица други неща.

Бях готова да се обзаложа, че точно в този момент тази невъзможна жена се усмихваше под маската си и че не само че не съм паднала в очите й с това свое избухване, а по-скоро съм се издигнала. Очевидно и тя от време на време обичаше словесните двубои — нямах нищо против да продължа:

— Въобще не ми пука какво мислиш за мен, но ти гарантирам, че за нищо на света няма да се омъжа за онзи крастав жабок от Пиза! При първа възможност се връщам във Флоренция!

— И как? — извърна се спокойно към мен тя. — Венеция е разположена върху сто острова, обградени отвсякъде с вода. А всички водни пътища се контролират от баща ти. Съгледвачите му са на всяка крачка и на всеки прозорец. А дори и да си тръгнеш оттук, да не би да си въобразяваш, че в града на Лоренцо ще те посрещнат с отворени обятия? Там предпочитат да съдят по съкратената процедура. Позволи ми да ти разкажа една история за отмъстителността на Лоренцо в действие. Предполагам си чувала за конспирацията на фамилията Паци, нали?

Мадонна! Пак тези шибани Паци?! Навсякъде те! Погледнах я нацупено.

А тя преспокойно продължи:

— Всички Паци платиха за престъпленията си, разбира се, но най-високата цена плати синьор Джакопо де Паци, главата на тази нещастна фамилия. След като предал Лоренцо Великолепния, той избягал от града, но не след дълго хората на Лоренцо го намерили, върнали го насила обратно, хвърлили го в затвора „Барджело“ и започнали да го измъчват. И едва когато вече не бил в състояние да издържи на мъченията, но все още бил жив, го завлекли до Палацо дела Синьория, съблекли го и го увесили от прозорците, за да издъхне там заедно с останалите съзаклятници…

Сред които е бил и архиепископът, както каза брат Гуидо.

— Останките му били погребани в параклиса Паци в „Санта Кроче“…

Мястото, където се бях скрила през онази нощ, за да помоля брат Гуидо за помощ. Но защо всяко изречение ми напомняше за него?!

— Обаче гневната тълпа отворила гробницата му и добрите братя извадили тялото му, след което го заровили близо до бесилото, на неосветена земя — за да успокоят народа. Но дори тогава синьор Джакопо не успял да намери покой. Бил отново изровен и момченцата повлекли тялото му из целия град за въжето, на което бил обесен. Когато стигнали до Палацо Паци, започнали да удрят портите с главата на трупа и да крещят: „Отворете! Великият рицар се върна!“

Майка ми очевидно се забавляваше, разказвайки ми тази история — гласът й бе натежал от жажда за мъст. Забелязах я, че се опитва да отгатне реакцията ми, но аз за нищо на света не бих се издала. Иначе бях толкова уплашена, че имаше опасност да напълня гащите. Боже, какъв човек вбесих само! Дори тълпата го обичаше и мразеше всички, които се изправят срещу него!

Майко Божия!

Към този момент обаче моята истинска майка като че ли бе приключила със зловещия си разказ. Не знам защо, но в този момент се сетих, че тя нито веднъж не ми бе разказвала приказка за лека нощ, нито веднъж не ме бе люляла в скута си. Иначе много я биваше да разказва кървави истории за отмъщение и мъчения. Потреперих — ала не заради мрачния ден и хладния бриз и не от страх за собствената ми кожа, защото бе повече от видно, че кракът ми в скоро време нямаше да стъпи във Флоренция. Потреперих заради единствения си истински приятел, който сега бе затворник в онова гнездо на пепелянки — нищо чудно дори в прочутия „Барджело“, където е бил изтезаван горкия Джакопо.

— Разбираш ли сега какви са властта и влиянието на човека, когото твоят приятел си позволи да обиди? — продължи бездушно майка ми. — Защото Лоренцо е едновременно светлина и мрак, страхотен приятел и могъщ враг. Самият той описва двойствения си характер така: „На зазоряване цветът на портокала е ярък знак, на заник слънце започва да излъчва мрак“. Затова най-доброто, на което можем да се надяваме на този етап както за теб, така и за нас, е да те изключим от този грях, да те оневиним за обидата, за проявата на неуважение към него и семейството му и за прекъсването на сватбата. Налага се на всяка цена да те пресъздадем като нова жена — като наследник на Серенисима и булка на Пиза. И тогава ще можем отново да се присъединим към великия план, да се броим сред избраните да бъдат под командата на Великолепния! Разбра ли, Лучана?

Името прозвуча странно от устата й — от устата на жената, която всъщност ми го бе дала.

— Затова сега, докато се омъжиш, твоят дом е тук. Може пък да не е чак толкова лошо, колкото си мислиш. Аз мога да те науча на доста неща.

— Значи все пак се казвам Лучана, така ли? — попитах, без да обръщам внимание на останалото.

— Да. Но фамилията ти не е Ветра. Кръстили са те така заради… начина ти на пътуване към Флоренция.

Светлината в стъклото. Едни от първите думи, които ми каза той.

— Фамилията ти е Мочениго — фамилното име на твоя баща и господар.

Мочениго. Е, ще ми трябва известно време, докато свикна с него.

— А има ли и други членове в това щастливо семейство? Някакви любящи братя и сестри, за които не знам? — попитах.

Настъпи мъничка пауза — приблизително половинка удар на сърцето. И накрая:

— Не. Ти си единственият наследник. Преди имаше по-малък брат, Франческо, но той… почина. — Изрече го така, сякаш нямаше нужда от съчувствие.

И изведнъж в мозъка ми нещо избухна — сякаш онова безпомощно светло кълбо отгоре изведнъж бе пробило сивия похлупак на небето. Присвих очи, за да се предпазя от истината — така, както се присвиват очи срещу светлината.

— Кога? — подметнах изпитателно.

Мълчание.

— Кога почина? — Вече по-силно.

— Когато ти беше на дванайсет.

Разчетох вината в очите й и я намразих. Вече всичко ми ставаше ясно. Любящата ми майка ме е изпратила като пратка към Флоренция, а после, още преди люлката ми да е изстинала, тя е скочила отново в постелята на баща ми, за да се сдобие с ново копеле от величайшите му слабини — моят брат. И в радостта си от своя мъжки наследник моите предани родители са ме забравили. Очевидно в техните очи флорентинският манастир е бил напълно достатъчен за едно момиче — някаква си обикновена разменна монета за политически съюз, просто добра зестра. И са ме оставили да изгния в манастира, докато любимият им син не е умрял и на следващата сутрин те са се събудили, сещайки се, че отново имат нужда от наследник.

Ахатовите очи на майка ми се впиха предизвикателно в моите. Но за нейно огромно облекчение пейзажът започваше да се сменя — пътуването ни бе към своя край. Каналът се бе излял в открито море и в края на големия канал се извисяваше величествена църква с огромно кубе. Странната ни лодка започна да лъкатуши по вълните, но без да се отдалечава от брега, докато накрая стигнахме до огромен площад с гълъби и колонади и две невероятни колони, достигащи чак до небето. Направо от езерото, подобно на меч, подгизнал в кръв, се издигаше величествена камбанария с коралов връх. В далечината планинска верига обгръщаше всичко това като сребърен шал.

— А тук — размах на ръкав в зелено и златно — е твоят нов дом!

Погледнах към гигантския бял палат. Макар и огромен, той бе фин като дантела. Снежнобелите му стени и елегантните колони бяха увенчани с перлени островърхи кулички и ажурни драперии. Фасадата приемаше отражението на водата като същински опал. Каква арогантност, каква самоувереност да изградиш дворец от дантела точно на ръба на морето, и при това да скриеш вътре големия господар! Това не беше нито замък, нито цитадела — мощта на венецианския дож бе толкова голяма, че той нямаше нужда да се крие зад високи стени и тесни бойници.

И точно до този снежен палат, като дракон пазител от Ориента, се издигаше една източна базилика. С позлатените си кубета и островърхи кули и със скъпоценните си фрески тя се издигаше към небето подобно на турски храм. Все едно бях в Константинопол.

Дом, как пък не!

Слугата на дожаресата приближи лодката към пристана, завърза я и подаде ръка на своята господарка, а тя на свой ред се обърна, за да подаде ръка на мен. За един кратък миг си помислих дали да не резна златното въже, което придържаше лодката, с парчето стъкло, което добрите сестри бяха запазили за мен. Бих могла да отпътувам накъдето си искам, да избягам от този воден затвор. Но си знаех, че няма да стигна далече, а и подозирах, че управлението на подобна лодка е доста по-трудно, отколкото изглежда. Затова, макар и с крайна неохота, аз поех ръката на майка си и пристъпих на брега, след което я погледнах право в очите с арогантност, неотстъпваща по нищо на нейната. Бялата фасада отзад ми отвърна с безизразно лице и втренчени очи — също като нейните.

— Непрекъснато ли носиш това нещо? — попитах, когато тръгнахме към парадния вход на двореца. — Имам предвид лъвската маска?

— Когато съм навън, да. Лъвът е символът на нашия велик град, а лъвицата винаги е глава на семейството си.

Не очаквах подобна откровеност от нейна страна, подобна откритост за отношенията й с баща ми, подобно признание, че всъщност тя е господарката на всичко това. „Под полата й топките висят като камбани“ бе казал дон Феранте за нея.

Като че ли осъзнала, че се е разкрила твърде много пред мен, тя побърза да добави:

— Но това е напълно разбираемо. Каквато ме вижда народът, такава ме възприема.

И тогава я видях такава, каквато е — студена и красива на повърхността, смъртоносна в дълбините, също като този чудат град, който някога е бил мой дом и отново щеше да стане такъв.