Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (26)

Първа глава

Отпразнувах завръщането си във Флоренция като се приведох над парапета на Понте Векио и повърнах в Арно.

Ужасът се бе заклещил в дълбините на стомаха ми като грозен дребен трол още в мига, в който започнахме спускането в долината, но когато вече прекосихме реката, отвеждаща към моя дом, си дадох сметка, че няма да издържа, и помолих краля да спре каретата, за да пусна през уста страха си на свобода. А когато после, изтощена и празна, се облегнах на парапета, забелязах три неща:

Прима коза: Тук всичко си бе все така красиво, ала сега то по-скоро ме плашеше. Старият мост бе залят от кехлибарените лъчи на залязващото слънце, но под сводовете му виждах единствено стаени убийци. Медната чаша, куполът на катедралата Дуомо, се издигаше все така над целия град, но сега аз я виждах като бокал с отрова, обърнат, за да покрие всеки камък наоколо със зло. Обиколихме толкова много земи в търсене на граала и накрая се върнахме у дома, за да установим, че този свещен съд е позорно опетнен. Невинните лястовици и чайки, които кръжаха над купола, вече бяха кани и чавки, оглеждащи се за мърша.

Секонда коза: Река Арно си миришеше все по същия начин, ала сега забелязах, че насред сапфирените й води се носят издути трупове на престъпници, свалени директно от гилотината и захвърлени право в реката малко по-нагоре по течението й, при Рубаконте, където бесеха и обезглавяваха виновните. Един от мъртъвците се обърна и ме погледна с невиждащите си бели очи. Запитах се дали съвсем скоро и аз няма да се озова там. С примряло сърце аз обърнах гръб на реката и забелязах…

Терца коза: Брат Гуидо, който бе слязъл след мен от кралската каляска, и сякаш в знак на съпричастност към мен се бе привел над следващата дъга и също повръщаше.

Добре сме си дошли у дома.

Напълно изцедени и с кухи очи ние се спогледахме, а след това се върнахме в каляската. Брат Гуидо ми подаде ръка, за да вляза, след което се наложи да изтърпим любезните, загрижени приказки на нашите знатни домакини, да изслушаме цял списък с лекарства за малария и учтиво да отклоним предложението да изгорят по едно птиче перо под носовете ни. За брат Гуидо вече знаеха, че е болен, защото, откакто напуснахме Рим, не бе отворил уста нито за ядене, нито за говорене. Кралят и кралицата с прискърбие научиха, че и аз съм се заразила с това неразположение, и изразиха надежда, че за сватбата утре вероятно ще бъда по-добре. При което аз едва не се изповръщах в краката им.

Иначе моето неразположение си беше чиста проба страх — за малария изобщо не можеше да става въпрос, а още по-малко, че съм се заразила от моя спътник. Защото той страдаше от нещо съвсем друго — измъчваше се, че се бе отказал от светския живот и от наследството си, за да се отдаде изцяло на Църквата, но само за да осъзнае, че тялото й е покварено и подобно на развалена риба, загнива откъм главата. Единствено аз знаех истинската причина за болката му. Единствено аз бях наясно, че с онази дълбока въздишка, която се изтръгна от гърдите му на площад „Свети Петър“, той бе издишал и вярата си. От Рим насам той не се бе молил нито веднъж — драстична разлика от постоянното цитиране на катехизиса на отиване към Вечния град. На излизане от него беше онемял като риба и колкото аз нареждах литании, толкова и той. Въпреки че по едно време буквално ми идваше да започна да се моля — за него. Да се помоля на Бога, ако някъде има такъв, да излекува сърцето му и да му каже, че всевиждащият Отец на всички ни си е все така в небесата, нищо че отецът на Църквата бе станал част от този коварен заговор.

И по време на това пътуване нямахме възможност да разговаряме. Отново по същата причина — бяхме почти непрекъснато в компанията на кралската двойка. А в редките случаи, когато оставахме насаме, брат Гуидо не желаеше нито да бъде утешаван, нито да говори. Пиеше малко, а още по-малко ядеше. Брадата на лицето му избуя и му придаде запуснат вид, обаче този път приличаше повече на измамник, отколкото на отшелник, защото излъчването на святост отдавна го беше напуснало. Скърбях за вярата му, но далеч повече скърбях за нас — защото без неговия интелект и напътствията му ние бяхме обречени. Че мога ли аз сама да разгадая останалата част от загадката?!

Когато прекосихме моста и Пиаца дела Синьория се сключи около нас, аз вдигнах очи към страховитата кула на палата на Медичите и усетих, че влизаме в бърлогата на лъва. Арката, отвеждаща към най-древния площад на Флоренция, бе като отворена паст, жадно очакваща да ни погълне. Статуите на атлети застинаха, за да видят как ни изяжда.

Знаехме, че кралят и кралицата ще отседнат при наскоро помирилия се с тях Лоренцо де Медичи, но поканата не важеше за „лорд Николо“ — очевидно смятаха, че като тоскански принц, той със сигурност разполага с резиденция във Флоренция, където прислугата вече го очаква. (Само един бог знаеше как щяхме да я измислим тази прислуга.) Погледнах към брат Гуидо, който седеше отпуснат до прозореца и наблюдаваше злобно улиците, които познаваше така добре.

— Аз съм като пророк Данаил — промърмори. Това бяха първите му думи от Рим насам.

Осъзнаването на казаното от него ми причини доста голям шок — въпреки че не бяхме разговаряли дни наред, мислите ни течаха заедно. Той също си даваше сметка, че влизаме в бърлогата на лъва.

Когато каретата спря, аз се изправих, готова пак да сляза, но кралицата ме спря с ръка и мило изрече:

— Останете тук, скъпа! За нас ще бъде удоволствие да ви предоставим каретата си, за да ви отведе до резиденцията на принца. Той не е достатъчно добре, за да се качва на кон. Знаете ли къде е дворецът му?

Бях безкрайно поласкана от любезността и щедростта на кралицата. За момент ми се прииска тя да е моята истинска майка, за да мога да отпусна глава върху напудрената й гръд. Не знаех какво да кажа, затова, както винаги в подобни ситуации, излъгах.

— Отлично, Ваше величество. Дворецът му е нагоре по хълма, по посока на Сан Миниато.

Нямах време да измисля нищо друго, затова, когато те ни помахаха и изискаха от нас да им обещаем, че ще се видим на сутринта на сватбата, дадох указания на кочияша да ни отведе към къщата на Бембо, където, преди малко повече от месец, бях видяла как клиентът ми умира.

Когато каретата потегли, аз се отпуснах обратно на мястото си, но успях да видя как кралят и кралицата на Неапол се понасят по стълбите на Палацо Векио, придружени от свитата си, за да бъдат посрещнати от двама слуги в черно-златистата ливрея на Медичите. Стомахът ми отново се преобърна, този път от двоен страх — и личен, и политически. Първият бе породен от факта, че тук все още издирваха брат Гуидо и мен и може би все още бяхме в смъртна опасност. Вторият — от това, че младата издънка на фамилията Медичи и бъдещ жених Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи бе организирал предателски заговор срещу своя настойник и покровител — Лоренцо Великолепния. Конспирация, изразена чрез езика на боите, обяснена метафорично и скрита в образите от „Пролетта“ — сватбен подарък от Ботичели за неговия млад покровител. И сега аз бях принудена да разтърся своя добър приятел, за да го извадя от болезнения му транс, така че по някакъв начин да спасим бедните си кожи, а ако даде Бог — и града. Но за мой голям късмет се оказа, че няма никаква нужда да разтърсвам брат Гуидо — защото в мига, в който останахме сами, той заговори.

— Ето оттам е започнало всичко! — възкликна и без да помисли за живота си, подаде глава от прозореца и се загледа във високите бели стени на двореца. Аз видях единствено квадратните белези от ешафода и гипсовата мазилка, както и един прозорец, разположен много високо, под кулата с факлите.

— И какво по-точно гледам? — обадих се аз от сенките, зарадвана, че той най-сетне проговори. Иначе нямах никакво желание да се показвам на прозореца, защото като нищо можех да бъда забелязана от някой познат.

— Ето това там! — повтори той с глас, подрезгавял от липса на употреба през последните няколко дена. — Ето там е увиснал Джакопо деи Паци, главата на фамилията Паци, заедно с двама от братята си по обвинение в убийство на Джулиано де Медичи. Тези тримата са го заколили като добиче, и то пред очите на брат му Лоренцо Великолепния. Случило се е в нашата катедрала.

Всички във Флоренция знаеха тази история, затова просто зачаках да чуя какво следва.

— И освен него са обесили Франческо Салвиати, архиепископ на Пиза — човек, когото познавах лично, защото именно той ми даде първо причастие. През онзи фатален ден Лоренцо Великолепния успява да избегне смъртта, но подписва смъртната си присъда, когато качва на бесилото един архиепископ, при това в пълни церемониални одежди, заради участието му в заговора!

Не бе за първи път да ставам свидетел как умът на брат Гуидо понякога прави удивителни и откровено нелепи скокове. Каква ирония, че едва проговорил, той отново бе започнал да ме ядосва.

— И какво общо има с това фамилията Паци, мътните ги взели? — извисих глас.

Сега той се обърна към мен ядосано и извика троснато:

— Ти не ме ли чу какво казах? Не фамилията Паци — архиепископът.

О, светна ми! Въображението ми изрисува виновния прелат как се гърчи на бесилката, как червата и изпражненията му се стичат към земята на алени струйки, подходящо допълнение към светите му одежди, и как лицето му се издува и почервенява, докато се удря в бездушните сиви стени, неми свидетели на безславния му край.

— Значи според теб папата е в заговор с Лоренцо ди Пиерфранческо срещу Лоренцо Великолепния, защото Лоренцо Великолепния някога е обесил неговия архиепископ?

— Точно така.

Но това не би могло да бъде всичко. Никога не го бях чувала да отговаря така кратко. И той се смили, като продължи:

— Не знам дали знаеш, но заради това дело и Лоренцо Великолепния, и цяла Флоренция са били отлъчени от църквата. Папа Сикст изпраща собствения си племенник — Джироламо Риарио, господар на Имола, да арестува и да хвърли в тъмница Лоренцо Великолепния, но флорентинските старейшини се оказват лоялни на принца си и отказват да го предадат на папските власти. И тъй като позоваването на закона се оказва неуспешно, с мълчаливото съучастие на Лоренцо ди Пиерфранческо папа Сикст сформира групата на Седмината и създава съюз, който цели да свали от власт настоящия господар на Флоренция, за да сложи на негово място своето протеже! — Тук той направи пауза, погледна ме и отсече: — Главата си залагам, че в дъното на всичко това стои самият папа! Знаците са изписани в камък!

— Откъде си толкова сигурен? — погледнах го недоверчиво аз.

— Просто съм сигурен. А когато казах, че знаците са изписани в камък, имах предвид в буквален смисъл, не в метафоричен.

Замълчах. Той окончателно ме беше объркал. За щастие не дочака подкана, за да продължи.

— Всеки знак, който ни доведе дотук, беше изписан в камък в най-буквалния смисъл на думата. Спомни си за наклонената кула над вратата ми в манастира „Санта Кроче“! После дойде наскоро издялания в камъка кораб над вратата на самата Наклонена кула, изобразяващ флагманския кораб „Бисто“. След него беше стенописът в църквата „Сан Лоренцо“ в Неапол, показващ спирките на кръста. Аз съм Петър. Даже самата Църква е изписана в камък — папската власт, Ватикана, цялата свещена католическа и апостолическа църква!

Изгледах го неразбиращо.

— Петър — поясни простичко той. — Свети Петър. Символът и главният светец на папската власт. Пазителят на портите и на ключовете към рая. Аз съм Петър ще рече Аз съм скала. И после продължава: И върху тази скала ще изградите вашата църква!

— Така — изрекох бавно. — Обаче къде в цялата тази работа е мястото на Ботичели? Имам предвид, щом отговорни за всичко това са фамилията Паци и папата?

— Ето там! — блеснаха очите на брат Гуидо и посочи към сграда от другата страна на площада. — Това е стената, върху която Ботичели е бил принуден да изрисува конспираторите така, както са висели на бесилките — като предупреждение към всички останали. Поръчали са го покровителите му, разбира се, Медичите.

Присвих очи. И наистина, върху грубите и избелели от слънцето камъни все още си личаха четири фигури, над които се виждаха дълги прави линии — въжетата, на които са висели.

— И когато свикват този заговор, кого да изберат, за да увековечи чрез средствата на изкуството смъртоносните им планове? Естествено, че трябва да бъде любимият художник на Медичите!

— Значи „Пролетта“ разкрива този заговор? — извиках аз. — Разкрива всички градове, които са застанали зад папата, за да обявят война на Лоренцо Великолепния и да го свалят от власт?

— Да.

Най-сетне схванах. Но добавих:

— Добре де, вече знаем защо. Обаче не знаем кога и как ще започне нападението! Следователно информацията ни няма никаква сила, докато не узнаем подробностите. Оттук назрява въпросът: какъв ще бъде следващият ни ход?

Той изви устни в жестока усмивка, която всъщност не беше усмивка.

— Никакъв. Нека се избият едни други! Всички до един са убийци, всички до един са нищожества! Те отдавна са прокълнати, както сме и ние с теб!

Много ми помогна с това, няма що.

Двамата с монаха очевидно си бяхме разменили местата — той бе вдигнал ръце от цялото това търсене, а аз жадувах за още. И бях наясно, че ако разберем всичко, което скриваше картината, може би щяхме да разполагаме с достатъчно информация, за да откупим живота си.

Вече се отдалечавахме от площада и от онази зловеща стена. Налагаше се да измислим нещо, при това много бързо, преди каретата да ни е откарала до Сан Миниато да гоним вятъра. И тогава видях величествения вход и кръглото око на манастира „Санта Кроче“ и в ума ми отекнаха думите на брат Гуидо отпреди два дена: По въпроси, свързани с ботаниката, има само един корифей — Никодим от Падуа, билкарят на манастира „Санта Кроче“. Няма цвете в полето, нито билка в гората, която той да не знае отблизо и по име.

— Дали няма да можете да ни оставите тук? — подвикнах на кочияша. — Моят господар знае вътре един билкар, който би могъл да му даде добро лекарство за маларията.

Кочияшът дръпна юздите на конете.

— Да ви изчакам ли, доня? — извика със силен испански акцент, обаче аз вече бях повлякла брат Гуидо на гърба си, без да чакам нито неговата помощ, нито тази на лакея.

— Не си правете труда! — махнах безгрижно с ръка. — Добрите братя ще пратят някое момче да извика нашата карета!

Лакеят и кочияшът се спогледаха. Кочияшът сви рамене по неговия си испански начин, докосна ръба на шапката си с пръст и вдигна камшика. Така, сред облак прах, изчезна последната ни връзка с неаполитанския двор. И ние останахме сами — Лучана Ветра и брат Гуидо дела Торе, точно един месец, откакто за последно бяхме тук, пред портите на манастира „Санта Кроче“. Оборил глава на решетките, похъркваше нашият стар познайник брат Малахий.

— Защо сме тук? — просъска през стиснати устни брат Гуидо и извърна пребледнялото си лице към това място, което някога толкова бе обичал. Ала в очите му нямаше радост — искреше единствено нескрита омраза.

— За да се срещнем с брат Никодим — ботаника, с когото препоръча да се консултираме. — Надявах се, че ласкателството ще има ефект. Нямаше.

— Няма да вляза!

Очаквах подобна реакция, затова побързах да изрека:

— Но това е твоят дом. И тези мъже тук са твои братя. — Посочих към брат Малахий, който провали цялата ми защитна реч, като се изпърдя шумно. — Не забравяй, че предателството е на папата, а не на францисканския орден!

Той стисна непреклонно челюст и отсече:

— Щом папата е корумпиран, значи цялата църква е корумпирана! Опетнен е и моят живот, и техния, а всичко това… — посочи към спящия монах и огромната постройка пред нас — е една голяма лъжа!

Брей, тази работа май ще бъде доста по-трудна, отколкото предполагах! С горчива усмивка си спомних как само преди седмица бих сторила всичко на света, за да го откъсна от тази негова църква. А сега бих дала дори перлата в пъпа си, за да го вкарам в този манастир, та да поговорим с билкаря!

— Добре де, да предположим, че онова, което твърдиш, е вярно. Тогава защо просто не го спреш?

— Кого?

Въздъхнах и изрекох натъртено:

— Негово свещено задничество папата! Онова, което той върши, е… неправилно, нали така?

Той не отговори. Което направи впечатление и на двама ни. Накрая изсумтя:

— Това не е наша война, не е наш проблем. Въобще не ми пука какво ще стане със Седмината!

Сграбчих го за реверите на туниката му — беше хлабава, което показваше колко се бе свършил през последната седмица — и извиках:

— Напротив, проблемът си е изцяло наш, защото в мига, в който разкрият истинската ти самоличност, с живота ти може би е свършено! Което непременно ще стане някой ден. Не можеш да живееш вечно, представяйки се за Николо! Не вярвам и ти самият да го желаеш, освен ако не си представяш живот на ръба! — Тук той примигна. — Но ако те разкрият, ще бъдеш принуден непрекъснато да бягаш и да се криеш. Както и аз. А какво ще кажеш за онзи предател — Лоренцо ди Пиерфранческо? Не те ли е грижа, че той възнамерява да свали бащата на нашия велик град? Не забравяй, че само ние сме онези, които можем да го разобличим, както и да клъцнем завинаги главата на корупцията в Църквата, връщайки й чистотата и неопетнеността! — Вече лъжех на едро, обаче той нищо не забелязваше. Важното е, че за първи път откакто бяхме напуснали Рим, бях зърнала в очите му проблясък на старото пламъче — при мисълта, че би могъл да провали плановете на папата. Затова реших да се възползвам от пролуката в защитата му и продължих да настъпвам: — Какво ще кажеш да разбулим цялата загадка, а после, по някакъв начин, да разкажем всичко лично на Лоренцо Великолепния — точно както беше предложил чичо ти?! Направим ли го, ще спечелим двойно — ще прочистим църквата, а и ще имаме неговата вечна благодарност и закрила, с което ще си спасим кожите!

— Не ми пука за моята!

— Обаче аз моята си я обичам!

Той пак замълча, но този път беше ясно, че причината не бе в противоречията, които го глождеха — просто мислеше. Погледна ме така, като че ли ме виждаше за първи път, и тогава разбрах, че държи на мен достатъчно, за да се опита да ме спаси. Вярно е, че вечерта беше топла, обаче аз внезапно се сгорещих, сякаш слънцето изведнъж бе грейнало. Но едновременно с мисълта за мен в очите му се забелязваше и още нещо — той не искаше да се отказва от тази игра. И мисля, че ми бе ясно защо. Заради интелекта си. Пламъкът на вярата му може и да бе угаснал, ала пламъкът на мощния му интелект никога не би могъл да бъде изгасен. И тогава нанесох последния си удар.

— Освен това, можеш ли просто да обърнеш гръб на всичко и да си тръгнеш, без да си разбрал какво означава? Би ли могъл да спиш спокойно, без да знаеш тайната, скрита зад символиката на цветята? Какви бедствия ни гласят за пролетта? И защо заговорниците са седем, а не осем, както са на картината? Можеш ли да живееш спокойно, когато знаеш, че не си успял да разбулиш загадката, че си я оставил да те победи?

Това вече сработи. Но не можах да устоя да не му изложа и още един, чисто практичен довод. Защото ние не разполагахме нито с дворец, където да живеем, нито с прислуга, която да се грижи за нуждите ни. Аз не можех да се върна в колибката си край Арно, напоена с кръвта на Ена, а той не можеше да се върне в Пиза, където братовчед му го очакваше, за да го убие. Затова допълних:

— И в крайна сметка къде другаде да отидем, а?

Той знаеше, че съм права. Нямаше друг избор, освен да се върне в манастира, който някога бе наричал свой дом. Вдигнах очи към небето — нощта настъпваше, започваше флорентинският ден. Пристъпихме към портите на манастира и аз събудих брат Малахий така, както го бях направила преди един месец — като заврях гърди в лицето му.