Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (30)

Втора глава

През следващите няколко месеца аз също се сдобих с маска — получих блясъка на благородството, но сърцето ми се вкамени от нещастие. Имах всичко и нищо. Бях глезена и обгрижвана, и обслужвана, при все това бях по-нещастна от когато и да било.

Прекарвах сутрините си като птичка в клетка — в красивите апартаменти на дожа, в белоснежния дворец Палацо Дукале. Ала нито за момент не забравих, че съм затворник — защото съвсем скоро ми назначиха и охрана. Обикновена жена на име Марта, която бе изпратена да ми прислужва. Тя беше мрачно създание с дребна космата брадавица на горната устна и очи, които иначе гледаха в различни посоки, но като че ли непрекъснато виждаха мен. Та тази вещица ми беше представена като моя камериерка и тя безсъмнено изпълняваше заповедите ми, но с такава неохота и такива физиономии, че често ми идваше да й зашлевя плесница. Впрочем бих била в правото си да ударя прислужницата си, обаче не смеех, защото може и да се водеше моя прислуга, но тя по-скоро беше мой тъмничар — факт, който бе ясен и на двете ни. Нямах никакво съмнение, че всеки детайл от моето поведение стигаше до нетърпеливите уши на майка ми.

Дните ми се нижеха безрадостно, всеки скучен като предишния — сутрин при мен се изсипваше цяло ято прислужници, които започваха да ме къпят, да ме решат и да ме търкат. После ме обличаха в пищни одежди в зелено, златно, сапфирено или рубинено — в коприни и сатени от Изтока, кадифе и тафта от Севера. Тези бляскави цветове бяха задължително покрити с дълга черна туника, предназначена да подчертае белотата на благородната ми кожа. Но туниката не ми носеше никаква топлина, защото беше тънка като пергамент, а дворецът — богат на течения. Затова от сутрин до вечер треперех. Гримираха ме така, както подобаваше на млада благородничка — с винено и червена охра, за да придадат цвят на бледите ми бузи, с черен молив, който да очертава очите ми, и малахит на прах — за оцветяване на клепачите ми. Не бях свикнала на подобни изкуствени средства за разкрасяване. Разбира се, че и ние, проститутките, си имахме нашите трикове — дори и на мен от време на време ми се е случвало да използвам биволска кръв, за да оцветя устните и бузите си. Но като цяло не си губех времето с такива глупости. Не можех да не се запитам какви ли количества от тези помади използва майка ми, за да съхрани младежкото си изражение.

Прическите ми ги правеше едно мавърско момиче на име Ясермина, което не говореше тоскански, но пък си знаеше работата — черните й пръсти буквално летяха, докато сплиташе косата ми на тънки плитчици и втъкваше в тях скъпоценни камъни, всеки от които струваше много повече, отколкото нея самата. След цялата тази сложна прическа косата ми беше покривана с черен воал, наречен „дзендало“ — фина черна коприна, прикрепена към косата ми чрез златна коронка и предназначена да съхранява белотата на кожата ми. Ръцете ми бяха натежали от златни гривни, от едната ми китка висеше ветрило със златна дръжка и бели пера. И докато цялата тази процедура приключеше, камбаните по четири пъти отброяваха четвърт.

След това ми носеха закуската в покоите върху сребърен поднос и аз започвах да дъвча замислено, втренчена в лагуната и в хилядите лодки, корабчета и кораби, мечтаейки си да можех да пътувам надалече като тях. После ме отвеждаха до една от многото приемни, изрисувани от горе до долу с фрески — огромна зала с морски и сухопътни карти, покриващи стените. Там се провеждаше обучението ми. И оттам нататък се изреждаше цяла процесия от учители, чиято главна задача бе да ме научат що е това да си благородник.

На четене ме учеше един строг доминикански монах на име Фра Джироламо. В неговите часове се трудех много усърдно, но не заради киселия му нрав, а заради клетвата, която си бях дала в ботаническата градина на „Санта Кроче“ — че никога повече няма да позволя да ме пращат за зелен хайвер заради неграмотността ми. (Освен това си имах и мои собствени планове, но за това — по-късно.) Една мила фламандка ме учеше на бродерия — и всеки божи ден аз си бодях пръстите и захвърлях гергефа през цялата зала, за шок и ужас на добрата женица. Един млад и модерен французин на име синьор Албер ме учеше да танцувам последните павани от континента — и това бяха уроците, които ми доставяха най-голяма наслада. Тайничко бях изненадана, че майка ми, която иначе бе твърдо решила да пренапише историята ми, ме оставяше съвсем насаме с учителя по танци, който бе чевръст като марионетка и хлъзгав като стрида — обаче скоро осъзнах, че той е точно толкова обратен, колкото и бъдещият ми съпруг. Всъщност единственият човек, който би могъл да представлява заплаха за моята добродетелност, бе синьор Кристофоро — млад генуезец, който беше нает да ме учи на разчитане на карти, морско дело и въобще всички необходими неща, които човек би могъл да научи, без да се качва на борда на кораб. Майка ми бе убедена, че за една млада аристократка от Венеция е „задължително“ да е наясно с всичко това, защото и градът, и богатството на баща ми разчитаха на търговията по море. Не знаех нищо за народа на Генуа, но си дадох сметка, че ако всичките са толкова грозни, колкото синьор Кристофоро, изобщо не изгарям от желание да ходя там. Спомнях си, разбира се, че някога можеше да отида и там с онзи, който бе постоянно в мислите и сърцето ми и наяве, и насън, ако ме бяха оставили да довърша пътешествието, което сега ми се струваше като вълшебна приказка.

Следобедите обикновено прекарвах на разходка из града със свитата си — вземах било гондола (вече бях научила името на прословутите лодки с форма на остриета), било личната баржа на дожа — Бучинторо. Тя бе като излязла от приказките — златна, с глава от злато на носа и позлатени вълнички и завъртулки по края. Чувствах се неудобно в тази плаваща корона, защото изобщо не можеше да става въпрос да премина през града незабелязана — където и да отидехме, слугите обявяваха на висок глас присъствието ми и народът на Венеция се струпваше по бреговете, за да зърне дъщерята на дожаресата, завърнала се от обучението си в манастира, за да се подготви за сключване на брак. Майка ми винаги ме придружаваше на тези следобедни разходки и непрекъснато ми говореше — но неизменно за града и никога за нас. И непрекъснато чувах само една фраза — Стато дел мар, Стато дел мар. Тази фраза присъстваше постоянно на устните на благородната господарка на Венеция — като мелодия, която се изливаше и вливаше с дъха й подобно на самия прилив. Нямаше никакво съмнение, че тя държеше да ми внуши преди всичко и най-вече идеята за Венеция като Държава на морето, за да съм наясно, че морето е онова, което поддържа града. Навсякъде из града ходехме заедно, облечени почти еднакво с изящни рокли, мантии от питомни зайци, които ни пазеха от мразовитите ветрове, и чопини — обувки с доста високи подметки, които пазеха краката ни от неизбежните крайбрежни води. Единственото, което ни отличаваше, бе златната маска на майка ми. Разбрах, че тя има на разположение повече от сто маски, изработени от най-добрите ювелири на Венеция. Всички различни, но и всички от злато, и всички до една изобразяващи лице на лъвица без грива. И макар през зимата голяма част от жителите на града да се разхождаха също с маски, нито веднъж не зърнах маска на лъвица, което ме накара да се запитам дали това не е специална привилегия на майка ми. Гордата и разярена лъвица ми показваше своя град.

Първото, за което ми разказа, бе нашият дом — Палацо Дукале, Дворецът на дожа. Слушах с половин ухо описанието й на този център на управлението, за привилегиите и ограниченията, съпътстващи дожа вследствие на краткия му мандат — длъжност, която се предава ротационно, за да се избегне корупцията. Междувременно аз оглеждах белия дантелен палат и с изненада установих, че когато се вгледаш отблизо, забелязваш, че външните стени всъщност не са бели, а изработени от орнаментирани розетки в бледорозово, инкрустирани със сапфиреносиньо. Все едно обсипани с плячкосаните скъпоценни камъни, с чиято помощ се бе създала тази морска република. Както всичко останало във Венеция, така и тук при поглед отблизо нищо не бе такова, каквото изглежда. А когато вдигнах очи нагоре, в средата на фасадата зърнах две колони, които се различаваха от своите снежнобели съседи подобно на потъмнели зъби след чаша хубаво вино. Майка ми забеляза погледа ми и обясни, че тези две колони са запечатали кръвта на множество предатели, затворени между тях. Схванах отлично скритото й послание и разбрах, че и зад тази красива фасада се крие заплаха от смърт.

Като послушна дъщеря научих наизуст имената на сестиерите или шестте квартала, на които бе разделен градът. Повтарях ги като дете, учещо катехизиса: Сан Марко, Кастело, Канареджо, Дорсодоро, Сан Поло и (уви) Санта Кроче — квартал, кръстен на една разрушена църква, носеща същото име като някогашния дом на брат Гуидо. Само за няколко седмици научих наизуст всеки кале или канал, всеки дворец по Канале Гранде — големият S-образен воден път, който пресичаше града.

Пред всяка голяма къща бях длъжна да изброя имената на собствениците и техните наследници, както и предците им чак до Кръстоносните походи — така, както изискваше от мен майка ми. Знаех всяка църковна кула и всяка камбана, която огласяше града. Знаех дори имената на лодките, скупчени в устието на канала, техните собственици и откъде идваха. В Арсенала научих всички търговски пътища и наблюдавах строежа на нови кораби — всеки от които с горда лъвица на носа си. Майка ми не спираше да бърбори, като че ли изпитваше перверзна наслада от компанията ми. Като че ли за броени седмици тя се опитваше да навакса всичките шестнайсет години на нашата раздяла. Ала никога не допускаше грешката да се впуска в лични откровения. Говореше било за конкретна картина или стенопис, които отивахме да видим, за литургията, на която ще присъстваме, или за острите обувки, които ще си купим в най-добрия кожен ботеге в район Риалто. Веднъж ме събуди много рано, само и само да ме заведе на рибния пазар — място на странни умрели риби с вторачени в нищото стъклени очи и воня като в зайчарник. Показа ми и еврейския квартал, където бяха отделени неверниците — както казваше майка ми, за тяхно собствено добро и за доброто на града. Заведе ме и на остров Мурано, където се изработваше основния износен продукт на Венеция — стъклото. Там видях облечени в кожени престилки майстори, приведени пред пещите си, и други, изработващи чудеса от горещи кехлибарени топки разтопен пясък. С дългите си железни пръчки те издухваха балончета от шафранено стъкло, което се охлаждаше до розово, след което с няколко пощипвания тук и там се превръщаше в красива ваза. Макар и споходена от кашлица заради серните изпарения в този весел ад, аз за първи път от много време се стоплих — за първи път, откакто бях пристигнала в този мразовит град. Оттам отидохме на остров Бурано, където праговете на къщите бяха запълнени от напълно еднакви старици, облечени в черно, опитващи се да уловят последните лъчи на умиращото есенно слънце. Всяка от тях държеше в ръцете си деликатно везмо — дантела, която те създаваха, без да гледат, нежна като снежинките, които съвсем скоро щяха да споходят тези острови.

Есента изтъня в зима, а майка ми продължаваше неуморно да ме тъпче със знания за моя дом. Именно тя ми каза, че през зимните месеци било за предпочитане да излизаш с маска, със снопче изсушени цветя и билки под носа, защото от лагуната обикновено идвали чума и белодробна треска. Именно тя ме научи да нося в джобовете си топли камъни, за да топля замръзналите си ръце. Именно тя ме научи, че във Венеция има само една пиаца — площадът на свети Марко, където се издигаше нашият дворец, а всички останали площадчета били известни като кампи, което ще рече „полета“. Именно тя ме разведе из великата Базилика, изброи ми всички светци, обясни ми всеки стенопис, показа ми всяко безценно съкровище, скрито в нея. Именно тя ми каза, че тази обсипана със злато църква е не градска катедрала, а частният параклис на баща ми, с което искаше да ме накара да осъзная мощта на моето семейство, мощта на Мочениго. Но докато се дивях на богатата плячка, струпана в това място — на златния олтар Пала д’Оро, на пищно инкрустираната икона на свети Марко, на четворката бронзови коне, откраднати от Изтока, у мен започна да се затвърждава едно впечатление. Бях чула всяка дума от разказа на майка ми, разбира се, но това не ми пречеше да си направя собствени изводи. И разпознах истинския облик на Венеция — град, съграден от плячкосани уникати. Този пиратски народ беше откраднал всичко, което иначе го отличаваше от останалите държави наоколо. Съкровищата в голямата базилика, стилът и дизайнът на прозорците на всеки палат, дори и думите във венецианския диалект бяха откраднати от Изтока.

Отново от майка ми научих какво се случва с враговете на управлението на баща ми. Тръгнах след нея през пищните зали на двореца, минахме през тайна вратичка и по тесни дървени виещи се стълби стигнахме до тъмницата, известна като „кладенците“ или поци — защото са под нивото на каналите, влажни и студени. Никога няма да забравя една от стаите — мрачен квадрат с три стълбички в средата, които отвеждаха единствено към груба въжена примка. Разходих се из всички влажни килии на прочутия затвор, където затворниците са под непрестанна охрана, защото ако някой тъмничар позволи на затворника си да избяга, заема неговото място и поема наказанието му. Засега обаче никой не бил избягал, както благоволи да ме уведоми майка ми с немалка доза перверзна гордост. Дребните престъпници били държани точно под покрива на двореца — в пиомбите или оловните килии, където силно нагретите оловни плочи превръщали живота им в ад. През летните месеци кръвта им завирала, а плътта им започвала да цвърчи, за да се подготви за адските огньове. Такива бяха решенията за непокорните във Венеция — по-горещо от огън и по-студено от лед. Не знаех коя от двете съдби е по-кошмарната. Докато слушах капките по стените и виковете на нещастниците, в ума ми нахлу споменът за брат Гуидо и се запитах дали и неговата съдба не е същата. Ала с никого не можех да споделя тези свои мисли. Защото, въпреки изминалите месеци, майка ми все така отказваше да говори както за нашите отношения, така и за миналото ни. Иначе беше сравнително приятен събеседник — забавна, съвършена, достатъчно духовита, та да раздвижи от смях дори замръзналия ми от студ корем. Ала нито веднъж не почувствах, че двете с нея сме майка и дъщеря. Колкото и да не ми се искаше обаче, я съзерцавах с възхита. Тя имаше мек, алтов глас, който се опитвах да копирам. По нейна заповед започнах да изчиствам мръсните думи от езика си. Наблюдавах я как влиза в стаята и започнах да имитирам безупречното й плъзгане — дори и на неудобните платформи на обувките чопини тя се движеше грациозно, докато аз се поклащах като новоизлюпено патенце. Гледах я как стои изправена, сякаш през цялото й тяло минава златна нишка и излиза през главата й, придавайки й излъчване на кралица. Поемах храната си по същия деликатен начин като нея — следях белите й ръце как посягат нежно към хапките или как реже елегантно с ножа си. Започнах да трия устата си като нея — в ръкава на дрехата си, а не с опакото на ръката си. Започнах да си нося копринена кърпичка, за да почиствам носа си, когато ме хванеше треската, а не да се духам директно в полата или в косата си, както бях свикнала досега. Дивях се на жената в нея и на начина, по който общуваше лесно и естествено с всички — от момчето, което караше гондолата ни, до принцовете на Ориента, които идваха на вечеря у нас. Пряко сили започнах да й се възхищавам — на нея и на непоколебимото й желание да ме оформи по свой образ и подобие. Що се отнася до пренаписването на миналото ми, в типичния за нея стил, тя го доведе до логическия му завършек. Инструктира ме в най-големи подробности как парче свинска пача, поставено в женските ми части в нощта преди сватбата, само за една нощ ще хване коричка, която на следващата нощ ще може да бъде разкъсана и ще ме провъзгласи отново за девственица. Нямаше нужда да питам откъде знае подобни хитри номера — безсъмнено именно така бе измамила и баща ми. Това бе най-близкото до интимен разговор, до което стигнахме. Възхищавах й се, но тя никога не се държеше към мен като истинска майка. Дори и в дните, когато слънцето прежуряше като някога в Тоскана и ние се оттегляхме на покрива с бродериите си, тя нито веднъж не заговори за онова, което таим в сърцата си, нищо, че бяхме съвсем сами. В подобни дни двете си слагахме широкополи шапки с дупки в горната част и разстилахме идентичните си златисти къдрици, съревноваващи се със слънчевите лъчи, за да заблестят още по-ярко. Тогава, от време на време, хвърлях тайничко по някой поглед към майка си изпод ръба на шапката си, за да огледам лицето й. Ние бяхме абсолютно еднакви. Но същевременно и напълно различни.

Първата ми официална среща с моя баща се случи скоро след пристигането ми — в деня на неговото завръщане във Венеция ми позволиха да присъствам на негова аудиенция с неколцина от поданиците му. След още три скучни срещи относно разнообразни морски права и един съседски спор за право на ползване на канал той благоволи да ми направи знак да се приближа. Целунах ръката му, както се очакваше от мен, вгледах се в бледосините му очи и не почувствах нищо. Кожата му излъчваше някаква восъчна бледност, а неподвижната му царствена стойка затвърждаваше впечатлението, че не е истински.

— Радвам се, че се върна, Лучана — изрече той с иначе мил тон. — Можеш да ни целунеш!

Едва успях да докосна с устни лоената му буза, преди да ме изведат от залата. И това бе моментът на най-голямата ни близост. Почти не го виждах, защото той се хранеше отделно от нас, с изключение на официални случаи, когато сядаше начело на огромна маса в трапезарията, а разстоянието между нас си оставаше колкото от земята до луната. Ала колкото и да бе далече, бе все пак достатъчно близо, за да забележа една важна подробност. На палеца на лявата си ръка той носеше златен пръстен, украсен с девет златни топки — гербът на Медичите.

Моят баща се оказа един от Седмината.

Никой не говореше за бъдещия ми жених, Николо дела Торе, но аз бях наясно, че сватбеният договор с Пиза е все така в сила. По едно време дори си мислех да преглътна гордостта си и да се опитам да измоля от Николо да се намеси, за да облекчи съдбата на братовчед си. Майко Божия! Та аз дори бих се омъжила за тази твар, само и само да спаси братовчед си! Но засега се налагаше да ме държат далече от погледа му поне до пролетта, когато се очакваше да приключи обучението ми. Дори и да бе идвал на гости на баща ми, аз не знаех нищо за това. Предпочитаха да ме държат в пълно неведение за преговорите. От някои изпуснати реплики на жената, която ме къпеше, разбрах, че зестрата е била уговорена, а сватбата — насрочена за лятото, но засега изобщо не ми се мислеше по този въпрос. Знаех си, че за нищо на света няма да се омъжа за Николо, както и че няма никакъв смисъл да се опитвам да го моля да спаси брат Гуидо. Никога нямаше да забравя злобата, която се излъчваше от бъдещия ми жених, затова бях наясно, че ще остане сляп и глух за молбите ми.

Но докато привиквах към новия си живот, непрекъснато мислех за брат Гуидо. Чувствах се като трикрако кученце или птица с едно крило — дотолкова бях свикнала с присъствието му до мен през последните месеци. А сега нямах представа дали е жив или мъртъв. Доволна от послушанието и покорството ми по време на обучението ми, майка ми удържа на думата си и изпрати запитване за състоянието му до Флоренция. Крачех нетърпеливо из стаята си в очакване на отговора, а когато вестоносецът най-сетне се прибра, новините бяха добри — Гуидо дела Торе е бил освободен от затвора „Барджело“, но оттам нататък никой не знаеше нищо за него. Първата ми реакция при тази новина бе неописуема радост. Ала не след дълго притесненията ми се завърнаха, при това с още по-голяма сила — опасявах се, че ако е бил предаден в ръцете на братовчед му, за него би било по-добре да си остане в затвора. Затова извадих душата на майка ми да проучи нещата по-издълбоко и ето че само след седем дни и седем нощи, които ми се сториха година, тя ми донесе други новини. Напълно поверително ми прошушна, че моят приятел монах е бил предаден обратно в ръцете на братята от „Санта Кроче“, за да продължи да служи на Бога, но при условие че не му позволяват да напуска пределите на манастира. Гърдите ми се изпълниха с неземно облекчение, макар едновременно с това да звънна и известно съмнение — отлично знаех, че той не желае да се връща към монашеския живот, но предположих, че пред алтернативата на смъртта може и да е решил да се помири със своя Бог. И така, бях принудена да се задоволя само с толкова, докато не намеря начин да избягам от това място. Защото сега се намирах в същински капан. Не само в капана на града, но и на зимата — на безмилостните ветрове, планинските снегове от север и смразяващите течения. Ала нищо по-малко от подобна новина не би могло да ме накара да остана. Затова майка ми следеше внимателно реакцията ми, когато ми я съобщаваше, в известно отношение не по-малко радостна от мен. Безсъмнено знаеше, че ако бях разбрала, че брат Гуидо се намира в опасност, щях да намеря някакъв начин да избягам от двореца. Още тази нощ.

Но това безценно късче информация не успя да задоволи за дълго желанието ми да узная нещо повече и съмненията ми относно религиозната трансформация на брат Гуидо заприиждаха на хоризонта като облаци, вещаещи пороен дъжд. Имах нужда от някаква връзка, от някакви допълнителни новини за състоянието му. Как е? Наистина ли отново е открил църквата в себе си? Трудех се здраво при моя невероятно строг доминикански учител по четмо и писмо и ето че след един от уроците ни успях да надраскам кратка бележка — зацапана с много петна молба за информация, изписана с непосилен труд и с много надежда. След продължителен размисъл реших да изпратя тази бележка до брат Никодим, билкаря на манастира „Санта Кроче“, тъй като не желаех нито да пораждам подозрения, нито да привличам излишно внимание към брат Гуидо, като го карам да получава странни писма от Венеция. Бях абсолютно сигурна, че Медичите продължават да го държат под око. Затова лично написах адреса и името и лично изпратих вестоносец до Флоренция — една от малките свободи, които ми се позволяваха като компенсация за водния ми затвор.

А когато отговорът пристигна, всички надежди умряха. С типичната си прозорливост милият брат Никодим от Падуа бе написал един толкова прост отговор, че да мога и аз да го прочета:

„Заблудена сте. Брат Гуидо не в «Санта Кроче». Той в «Барджело», чака съд. Кураж.“

Черна мъст срещу майка ми изпълни сърцето ми. Тази лъжлива кучка. Как съм могла да я мисля за благородна, как съм могла да си въобразявам, че е добър човек?! Ето че дори и аз се бях поддала на измамните й трикове въпреки шестнайсетте години, през които не ме бе поглеждала. А тя с какво ми се отблагодари? С лъжа! Как ли ми се е присмивала заради тази измама?! Въпросния следобед прекарах в стаята си, люшкайки се между яростта към майка ми и болката от съдбата на брат Гуидо. Колко ли ще трябва да чака съда, докато не бъде изправен пред неизбежното бесило? Дали са го измъчвали, дали са се опитвали да обезобразят тялото и ума му? С колко време разполагам, за да го спася?

Мина ми през ума да се изправя пред майка ми и да й захвърля истината в лицето като шамар, но прецених, че това няма да ми помогне с нищичко. Намирах се в бърлогата на лъвицата, която би сторила и казала всичко, за да ме задържи при себе си. Затова за мен не би било от полза да й показвам, че зная истината. Бях започнала да се превръщам в същинска венецианка.

Когато вечер си легнех, понякога се впусках в размисли за Лоренцо Медичи и неговия наемник от ада, както и за бъдещите им планове. Вече беше повече от ясно, че бащата на Флоренция е един от Седмината и че всички те са замислили нещо смъртоносно. Но подобни мисли успяваха да се задържат в съзнанието ми само за няколко удара на сърцето. Напълно забравих и за трийсет и двете рози, каквото и да значеха те, и за останалите знаци, които бяхме разгадали по време на едномесечната ни одисея. Скрих копието на картината в едно тайно чекмедже в стаята си, но повече не го извадих да го погледна — болката бе твърде голяма, болката от липсата на онзи, с когото толкова дълго бяхме съзерцавали този пергамент. Вече не се интересувах нито от заговори, нито от картини — единствената ми грижа бе моят изгубен спътник. Знаех си, че няма да намеря покой, докато отново не го зърна, но докато зимата върлуваше, бях напълно безпомощна. Колкото и да бе непоносимо, бях длъжна да изтърпя този пронизващ чак до костите студ толкова, колкото бе необходимо, без топлината от приятни новини за съдбата на моя приятел. Знаех също така, че управата на Флоренция не обича да държи провинилите се за дълго живи — имаше достатъчно крадци и убийци, които да бъдат тикнати в „Барджело“, затова партидите се сменяха бързичко. Което означаваше, че сигурно ще побързат да се отърват и от моя приятел.

От деня, в който получих писмото на нашия приятел билкар, аз започнах да планирам бягството си.