Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (48)

Пета глава

Брат Гуидо ни посрещна пред портите на двореца с облекчение, съперничещо единствено на моето — защото в мига, в който генуезците разберяха, че срещу тях има заговор, всеки пизанец във военно облекло и с боен кон би могъл да бъде моментално екзекутиран като вражески съгледвач. Но след като представихме брат Гуидо като наш приятел, дожът въобще не се заинтересува за повече подробности — според мен доста бързо осъзна, че при подобна война често съществуват странни съюзи. И от двете страни. Конярите докараха коня на своя господар и не след дълго един бял и един черен жребец се втурнаха напред към кулата на фара. Едва когато се измъкнахме от високите, закриващи небето улици, осъзнахме колко силно вали. Съжалих и двете армии, нагазили в калта на бойното поле в планината, и за първи път се сетих за майка ми. Дали ще излезе жива от предстоящата нощ? Но не за нея се тревожех — болеше ме единствено за синовете на майките, биещи се за своите семейства или за града, който обичат, или дори за седмичната си надница — мотиви, до един по-почтени от нейните.

Нощта окончателно бе завладяла града и фенерът на върха на фара светеше ярко, направлявайки бойните кораби на врага. Двата коня спряха на пристанището и синьор Кристофоро моментално скочи. Провикна се на брат си и се втурна да му помага с организирането на градското опълчение. Брат Гуидо слезе след него, като помогна и на мен, а после изкрещя нещо в ухото ми, надвиквайки барабаненето на дъжда:

— Отведи дожа в кулата на фара — там ще бъде в безопасност! Охранява се от генуезкото опълчение и виждам, че вече са сложили постове. Синьор Кристофоро каза, че на първата тераса имало закрито помещение.

— А аз?

— Ти върви на втората тераса и изгаси фенера! Трябва изцяло да го изгасиш, Лучана, така че се постарай да не се проваляш!

Вкопчих се в подгизналата му мантия. Косата му се бе сплескала и висеше пред очите му на плътни кичури, подобни на затворнически решетки.

— А ти къде отиваш? — изкрещях.

— Трябва да отведа коня до западните склонове и там да запаля огън! — изрева той. — Трябва ни някакъв маяк от треволяци, за да заблуди наближаващата флота. — Вдигна очи към оловното небе, надвиснало над нас. — В този дъжд няма да бъде лесно, но все някак си трябва да стане.

— А не може ли някой друг да отиде? — проплаках, отказвайки да се пусна от него като подплашена маймунка.

— Не — поклати глава той и от косата му се посипаха капки. — Синьор Кристофоро поема командването на флота, а дожът трябва да бъде охраняван в кулата. Аз притежавам най-бързия кон в целия град, а и не мога да плувам, така че трябва да служа по суша, а не по вода. Затова ми позволи да се заема със задачата си, а ти се заеми с твоята! — Погледна ме право в очите и допълни: — Би било добре да се помолиш за мен тази нощ.

Дъждовните капки по лицето ми се превърнаха в мои сълзи. Имах чувството, че си вземам сбогом с него.

— Мислех, че вече си приключил с Бога — изрекох задавено.

— Аз не съм приключил с Бога, само той приключи с мен.

Погледнах го, а той ме дари с най-красивата си, най-слънчева усмивка — беше пак старият брат Гуидо, със светлината на вярата в синевата на очите си.

— Значи после ще се върнеш? Когато всичко това приключи? — Имах нужда да погледна отвъд тази нощ, да знам, че ще настане време, когато ще мога да му ходя на гости в „Санта Кроче“. Дори само мисълта, че е жив, щеше да ми бъде напълно достатъчна.

— Къде, в манастира ли? Не, разбира се.

— Ама…

Той обгърна лицето ми с двете си ръце и изрече:

— Никога няма да се върна там! И не защото не обичам Бога, а защото обичам теб. — И устните му се впиха в моите — леденостудени отвън, парещо горещи отвътре. После се плъзнаха по бузата ми и стигнаха до ухото ми. — Любовта е, когато обичаш някого толкова много, че ти се налага да го наречеш нещо друго — прошепна.

И потегли.

Радост и тъга изпълниха едновременно душата ми — радост, че той ме обича, ала подправена с вцепеняващия страх, че съм го докоснала за последен път. Замаяна от блаженство и грозни предчувствия, аз се понесох неуверено към кулата на фара, следвана плътно от дожа. Входът се охраняваше от двама членове на градското опълчение с кръста на Генуа на гърдите си. Само едно кимване на техния господар бе достатъчно, за да ги накара да разделят пиките си. Пуснаха ни, без да задават никакви въпроси. По кожата ми пролазиха неприятни тръпки, в объркания ми мозък запрепускаха странни образи — ръкавът на единия страж беше толкова дълъг, че покриваше дори китката му, а ръкавът на другия беше толкова къс, че едва покриваше лакътя. Нещо не беше наред.

Щом се озовахме зад стените на кулата, воят на вятъра, бученето на дъжда и разбиването на вълните в скалите изведнъж заглъхнаха — стените бяха толкова дебели, че блокираха дори бурята. Единственият звук, докато се катерехме по стъпалата, бе дрънченето на бронята на дожа. Зърнах светлината на свещите, разливаща се навън, още преди да завием по стълбата. Вече бях сигурна кого ще заварим там, на първия етаж — неспособен да стои настрани, наблюдаващ от прозореца разгръщането на великия си план.

Влязохме в квадратната стая. Празна, с изключение на една-единствена фигура край прозореца, облечена във великолепно пурпурно кадифе и златен брокат, загледана в морето, проследяваща настъпването на нощта. Когато ни чу, се обърна.

Лоренцо де Медичи.