Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (43)

Шеста глава

Тя веднага се усмихна, но с това не стопи страховете ми. За моята майка приятелското изражение не значеше нищо — дори и да целеше да те убие, пак щеше да се усмихва ли, усмихва, докато забива ножа в гърдите ти. Погледнах я в очите както подплашен заек — лисица и се опитах да й внуша да не ме пита защо пелерината ми е на столчето. Това, естествено, бе първото място, към което се насочи. Бутна кожата на земята и седна. Изтръпнах от страх да не би откраднатата маска да се изтърколи, но за мое огромно облекчение тя си остана вътре във вързопа и майка ми изобщо не я забеляза. Помислих си, че ще ме попита защо все още съм облечена с роклята си, но после се сетих, че само след няколко удара на сърцето в тази килия ще бъдат достатъчни, за да й отговорят на въпроса.

Тя се настани на ниското столче, облечена в най-красивата си премяна, и се огледа. И пак прие различен нюанс на дъгата. Изглеждаше силно притеснена и говореше колебливо — така, както никога не я бях виждала. Изглеждаше искрено разтревожена заради условията, в които се намирам.

— Без легло! Без стъкла на прозореца! Но аз не… Нямах представа… — После насочи към мен зелените си очи и за първи път ме погледна умолително. — Дойдох да те помоля — изломоти неуверено. — Позволи ми да те закрилям! Позволи ми да те опазя! Защото ако избягаш, ако не се подчиниш, ако се опиташ да предотвратиш онова, което е в ход, онези, които сега държа на разстояние от теб, пак ще те погнат!

С ужас осъзнах, че тя има предвид Кириак Меланхтон — прокаженият убиец, наемникът на Лоренцо Медичи, когото почти бях забравила през престоя си във Венеция. И за първи път осъзнах колко студено може да бъде извън обятията на майка ми.

— Искам да те видя омъжена — продължи тя. — Омъжена, щастлива и с деца, израстващи като лози около масата ти! Аз никога не съм видяла как децата ми растат — допълни тъжно и сякаш изведнъж остаря.

Аз не се приближих до нея, за да я прегърна, не й казах нищо. Но зад маската на каменното си изражение, пряко сили, аз бях значително развълнувана заради онова, което беше изгубила, заради всичко, което си бе причинила с нашата раздяла.

Тя се приведе към мен и прошепна:

— Лучана, искам най-доброто за теб! И в този смисъл аз наистина съм твоята вера мадре.

Ръцете ми почти се вдигнаха към врата й, но аз ги задържах. Тя ме целуна по бузата и си тръгна.

Вцепених се. Онемях. Не можех да повярвам, че тя си спомня онова, което някога й бях казала. Бях изрекла думите вера мадре само веднъж, когато се бях събудила до нея в онази гондола във Венеция. Тогава тя просто се бе изсмяла. И затова оттогава насам никога не бях използвала този израз, нито дори наум. Шестнайсетгодишната ми мечта бе погубена, представата ми за топлата и любяща майка се бе разбила като фалшивия идол, какъвто и беше.

Когато тя си тръгна, чух нови стъпки и отново застанах нащрек. Това беше камбио ди гуарди — смяната на караула. Вцепених се. Въпреки че майка ми никога не би разпознала брат Гуидо насред цял батальон войници, няма начин да не го познае, ако се размине само с него по тесния коридор.

Но не. Очевидно и тя беше развълнувана от краткия ни разговор не по-малко от мен, защото я чух да отминава, след нея и стражът, и брат Гуидо — вече познавах стъпките му — бе отново пред моята врата.

Поколебах се само веднъж, когато станах, за да си взема пелерината и маската от пода. Бях наясно, че в мига, в който вратата се отвори и аз изляза от тази килия, се изправям срещу майка ми и всички останали от Седмината. Завинаги. Амин. Срещу армии, срещу огромни флотилии, срещу цялото сребро в планините, срещу един прокажен убиец, който ме искаше мъртва.

Но когато вратата се отвори, той трябваше само да ми зададе въпроса и аз разбрах, че ще го последвам до края на света, независимо от всички опасности, които ни предстояха. Защото в тях поне щяхме да бъдем заедно.

— Готова ли си?

— Готова съм.

Смъкнахме се по тясната стълба, надолу и надолу в кулата, както бяхме сторили и предишната нощ. Предполагах, че ще използваме пак тайния проход към „Санта Мария деле Грацие“, а оттам някак си ще успеем да се доберем до градските порти преди зазоряване.

— Твърде рисковано е — прошепна брат Гуидо. — За наше щастие, има и друг път.

Свихме наляво и поехме по друг проход — издигащ се нагоре и като истинска пещера, същински подземен път.

— Че оттук може да мине цял полк! — възкликнах.

— Такава е идеята.

— Накъде води? Към друга църква?

— Не. Извежда зад крепостта, директно към барко — ловните полета зад замъка.

— Извън градските порти?

— Извън градските порти.

Едва успял да довърши изречението си, и до ушите ми достигнаха чаткане на копита и пръхтене. Разбира се, че тунелът ще е охраняван. Заковах се на място. Знаех, че сме разкрити, но се надявах, че брат Гуидо ще се сети какво да каже, за да ни измъкне и този път. От чутото от майка ми тази вечер вече знаех, че дори и тя няма да може да ме опази, ако пак стъпя накриво.

— Не се страхувай. Това просто е нашето средство за придвижване.

Завихме зад ъгъла и там, масленочерен и с грива като изгоряла факла, ни чакаше великанският кон, който вчера бях зърнала под краката на Мавъра.

— По дяволите!

— Така е.

— Ама това е…

— Да, знам.

— И ти искаш от мен да…

— Да. Аз ще го яхна първи. А ти ще скочиш зад мен. Ще яздим двамата. Тамплиерите са го правили векове наред. Няма да ти навреди.

Не давах и пет пари за тамплиерите, които и да бяха те, но пък знаех, че никога досега не се бях качвала на истински кон. Единственият нищожен опит, който бях натрупала в тази област, се заключаваше в понито, което яздих от Фиезоле до Пиза с брат Гуидо, обаче то изобщо не можеше да се брои за яздене. И въпреки обучението ми за знатна дама, което бях получила напоследък, ездата не беше включена в уроците — венецианците не са конен народ, а единствените коне в целия град са четирите бронзови статуи на върха на базиликата. Майко Божия!

Брат Гуидо се метна умело върху красивия черен жребец и ме издърпа зад себе си. Конят стоеше неподвижно като статуя, което ме изненада — очаквах да се мята и да цвили.

— Не се притеснявай — прошепна брат Гуидо, доловил страха ми. — Това е боен кон, свикнал на битки и непоклатим като скала. Но иначе се дръж здраво.

Едва успях да обгърна с ръце кръста му, когато той заби пети в добичето и ние полетяхме. Заподскачах като чувал с ечемик отзад, докато накрая не хванах ритъма. Но си знаех, че след това упражнение бедрата ми ще ме болят най-малко седем дни и седем нощи. Нямаше съмнение обаче, че брат Гуидо е имал и уроци по езда по време на обучението си за благородник, защото яздеше леко, хванал небрежно юздите, премествайки умело тежестта си ту наляво, ту надясно. Преминахме с гръм и трясък закрития тунел, докато пред мен не изникна последното препятствие за нашето бягство — двама стражи между нас и нощното небе отвъд стените. Без да спира, брат Гуидо извади за пореден път плочката със змията.

— В името на Мавъра! Трябва да изведа дожаресата на безопасно място!

Стражите се поколебаха, но бързо дръпнаха пиките си. Не че имаха голям избор — черният като нощта кон не бе получил заповед да спре, което ще рече, че просто щеше да премине и през двамата, помитайки ги като сламки.

Измъкнахме се под звездното небе и прекосихме ловните полета — и ние почти като плячка, бягаща от кучетата на господаря.

Продължихме напред, без да се обръщаме, още около час. Когато земята под нас започна да се издига, дочух в далечината камбаните на църквите. Каленият в битки и невероятно издръжлив кон дори не намали темпото, докато не достигнахме до горист хълм със сребърно поточе, където брат Гуидо спря, за да даде възможност на жребеца да си почине и да се напие с прясна вода. Плъзна се елегантно на земята, помогна ми да сляза, а след това даде знак на животното, че може да пие, като го плесна приятелски по врата. Обърнах се към града, от който бяхме избягали и който все още се виждаше зад нас.

— Къде отиваме? — попитах.

— В момента ли?

— Не, имах предвид…

— Знам какво имаше предвид. В Генуа, последния град от картината.

— Добре де, ама в такъв случай не трябва ли да вървим на запад!

Той се обърна и едва сега се загледа внимателно в мен.

— Ами защото — занареждах притеснено, — ето там, виждаш ли? Това е Полярната звезда, тоест Северната звезда, а според компаса… ами… би трябвало да вървим в посока север-северозапад!

Това определено го изненада. Усмихна ми се доволно и отбеляза:

— Права си. Но първата ни задача бе да се измъкнем от града колкото е възможно по-бързо, защото дори само кражбата на коня на Лудовико Сфорца означава смърт — и без останалите престъпления. А сега, когато вече не ни грози непосредствена опасност да бъдем преследвани, ще се насочим на запад — точно както каза и ти.

Отпуснахме се един до друг на замръзналата земя и се вторачихме в Милано. Сребристите под лунните лъчи стени се виеха ревниво около града, държащи гражданите вътре, а останалият свят — навън.

— Дори самият град прилича на змия, не мислиш ли? — обадих се по едно време.

— Така е. На Нехущан. Или на жезъла на Арон, който…

Спря като попарен. Пое си дълбоко дъх.

— Какво? — сръгах го аз.

— Исусе!

— Какво? — повторих.

— Знам какво са намислили!

— Кои?

— Кои, според теб? Седмината, естествено. Дева Марийо и всички светци… — Беше толкова шокиран, че за момент се бе върнал към стария си начин на изразяване.

— Би ли задържал за момент елементите от Светото писание? Кажи ми какво планират?

— Жезълът на Арон! Поне за това се оказах прав.

— Хайде, казвай!

— Жезълът на Арон се е превърнал в змия! И в Деня на Страшния съд той ще изпълзи обратно в долината Йосафат.

— Казах да задържиш за малко Светото писание!

— Но всичко е точно там! В „Книгата на пророк Йоил“ глава 3, стих 2, четем: „Ще събера всичките народи, та ще ги сведа в Йосафатовата долина“. Ще събера всичките народи!

— Извинявай, но нещо не те разбирам.

Той ме хвана за раменете и ме фиксира с онези свои очи.

— Спомняш ли си, когато бяхме в Пантеона в Рим, точно преди затъмнението, и се възхищавахме на мраморния под? Там мраморът идваше от цялата Римска империя, подреден заедно, на едно място, в един под! И аз казах на дон Феранте, че това е политическо изявление за империя, изписано с мрамор?

— Е, и?

— По същия начин и това, това… — Без да ме пита, той бръкна в пазвата ми, извади картината и я размаха пред очите ми. — Това, картината „Пролетта“, е политическо изявление за империя, изписано с бои!

— Все още не те разбирам.

— Лоренцо и Седмината възнамеряват да изградят империя! Точно като римляните! Планът им е да върнат онези дни, когато нашият полуостров е бил една държава, а после този полуостров е станал господар на света от Запада! Ще събера всички народи! Те разполагат с армия, флота, бездънна банка. Събрали са се, за да обърнат с краката нагоре целия полуостров, да съберат своите градове държави и да изградят една нова Италия.

— Това е! — извиках, без да осъзнавам какво правя.

— Кое? — Сега бе ред на брат Гуидо да ме погледне объркано. Не бях в състояние да говоря достатъчно бързо.

— Сребърният ангел! — извиках. — Монетата, която намерих в мината в Болцано. Онази, която изпуснах, а майка ми намери в каретата. От обратната страна. От едната бяха Лоренцо Медичи и Сол Инвиктус, а от другата, само една дума — Италия.

— Това е! Изписано в сребро. Металът на Юда за седем предатели! — Поклати глава, а после съвсем внезапно подхвърли: — Каква дата сме днес?

Неочакваната смяна на темата ме обърка, но се постарах да отговоря, колкото можах.

— Ами, тръгнахме от Венеция в началото на март, а после бяхме в Болцано, после дойдохме тук, та значи… сигурно средата на март?

— Ама, разбира се! Идите на март!

— Нещо не схващам.

— Обаче аз — да. Не разполагаме с много време!

Той хвана отново юздите на жребеца и се метна на него. Извлече ме нагоре още по-безцеремонно и от преди. Срита горкото животно толкова силно, че то буквално се стрелна през горичката. Звездите се завъртяха над главите ни като в планетариум, а вятърът засвири в ушите ми. Наложи се да изрева въпроса си от страх да не би Зефир да го отнесе.

— Нямаме много време преди какво?

— Преди двайсет и първия ден на март — Нова година за флорентинците и нова империя за Медичите! — Извърна глава към мен, за да го чуя. — Преди първия ден на пролетта!