Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (18)

Трета глава

Ужасът ми не остана незабелязан.

— Съжалявам, че ви разочаровах — изрече иронично гробовният глас, докато капитанът се наместваше върху дъската и плюеше поредната порция прогнили зъби. — Все пак очаквах поне едно благодаря, задето ви спасих. Знам, че да искам целувка е прекалено, щото и аз не съм в най-добрата си форма, ама…

Присвих очи срещу блестящото в тях слънце и подметнах:

— Да не би очаквате да ви повярвам, че сте ни спасили само от човещина, воден единствено от добрата си душа?

Усмихна ми се беззъбо. В уста приличаше на чудовищно бебе, което вече бе изгубило млечните си зъби, но още не се бе сдобило с постоянните. Разпери грубите си ръце и отговори:

— Благородството на мотивите ми може да се равнява единствено на наградата, която ще получа за вас.

Не можех да не се възхитя на откровеността му.

— О, това било значи. И смятате, че ще получите добра цена за нас от вашия покровител… дон… — не довърших, опитвайки се да си припомня името.

— Дон Феранте — помогна ми той. — Разбира се. За вас може би не чак толкова много, макар да не може да ви се отрече, че ако се изкъпете и срешете, няма да имате равна на себе си. Обаче изгората ви… той вече е нещо друго. Благородник е, нали така? Поне той това каза.

— Той не е моя… — започнах, но когато забелязах още по-широката му усмивка, млъкнах.

— Приличахте на същински гълъбчета, когато ви измъкнах от трюма.

— Какво стана с екипажа ви? — подметнах, опитвайки се да сменя темата. Все пак крадешком погледнах към брат Гуидо с надеждата за малко помощ, обаче той продължаваше блажено да спи.

— Мъртви са.

— Всичките ли?

— Така мисля. Корабът потъна, нали? А имахме само една спасителна лодка.

Безсърдечието му вцепени дори мен.

— А не ви ли е мъчно за хората ви?

— Не особено — сви рамене той. — И без това останалата част от флота идва след нас. Бяха доста зад нас, така че не може да са се разбили. А дори и да са се разбили, винаги мога да си намеря нов екипаж. Особено в Неапол. Това е много активно пристанище, ако не знаете. Тук кипи много работа — допълни и кимна, сякаш обсъждахме не смъртта на неговия екипаж, а приятното време.

— Хей, да не би да искате да кажете, че когато ни взехте в лодката и тръгнахте, хората ви са били живи, а вие сте ги оставили просто да потънат заедно с кораба?

— Не бяха живи. Някои от тях бяха пометени от вълните.

— Да, ама… — Зачудих се защо изобщо споря с този човек. — Не искахте ли да вземете с вас поне първия си помощник или онзи тип, дето хванал пичи въшки във Фамагуста?

— Кои, Берело и Керети ли? Те нямаше да ми донесат никакво възнаграждение от дон Феранте. Просто двама въшливи моряци. Виж с малкия принц и русалката вече е друго нещо.

— Значи ги оставихте просто ей така, да се удавят?

— Точно така — кимна капитанът, а след като забеляза изражението ми, добави: — Ама вас какво ви е грижа? Нали вие сте живи, а? Единственото, което знаете за Берело, е, че той ви удари по главата.

— Да, ама… той е ваш приятел… беше… ваш приятел, нали така?

— Е, плавали сме заедно двайсетина години, но да знаете, че приятелите са лукс, на който могат да се радват само богатите. Ако сега дон Феранте ми плати добре за вас, може би и аз вече ще разполагам с някоя друга жълтица, за да си купя двама-трима приятели.

— Ама… — не довърших. Погледнах към все така спящия монах. Познавах го не повече от двайсетина дена, а не от двайсет години. И въпреки това бях сигурна, че никога не бих го изоставила. От друга страна, като че ли нямаше никакъв смисъл да споделям тези свои виждания с капитана. Вместо това реших да се опитам да разбера какво точно знае. — Тези ваши кораби са чисто нови, а? За какво са ви толкова много, а? Знаете ли?

Той се изплю през борда със завидна прецизност и отсече:

— Не, не знам. Просто ми платиха да докарам една флота на дон Феранте.

— И това е единственото, което знаете?

— Не ми плащат да знам повече. Но пък знам едно, което е много важно — колкото по-малко знаеш, в толкова по-малко неприятности се забъркваш.

Тук бях напълно съгласна с него, но не можех да не изпитам известно разочарование, че той не успя да ми каже нищо повече за целта на тази огромна нова флота. Огледах се. Оказа се, че докато сме си бъбрели с капитана, лодката е доближила още повече брега. Вече виждах много повече детайли от крайната ни цел — лимонови дървета със слънчево ярки плодове и тъмнозелени, лъскави листа, купища рибарски мрежи, съхнещи под слънчевите лъчи, проблясващи като диаманти пръски вода. Бях наясно, че вече не ни грози непосредствена опасност, тъй като подобен безскрупулен тип като капитана би ни пазил като зениците на очите си, докато не получи възнаграждението си. Затова си позволих да се насладя на всичко около себе си — на деня, на гледката, на новите си надежди.

Но ако трябва да бъда напълно честна, огънят, който всъщност топлеше сърцето ми, бе целувката, която ми дари брат Гуидо. Дори тогава да бях на ръба на смъртта, това пак щеше да бъде най-щастливият миг в моя живот. В онзи момент разбрах, че той всъщност все още не принадлежи изцяло на Бога — поне засега. И че наистина имам основания за надежди. Дадох си сметка също така, че никога до този момент не съм знаела що е това да искаш само един мъж и никой друг. Не казвам, че работата ми не ми е била приятна — така де, добрата врътка си е добра врътка, но що се отнася до сърцето ми, до този момент то никога не бе вземало участие в активността на тялото ми. А снощи имах усещането, че то завинаги ще спре да бие. Оказа се, до този момент то изобщо не е биело. И едва сега бе истински живо и готово за всичко, което би могла да му поднесе съдбата — стига само завинаги да бъдем заедно.

Погледнах отново към моята спяща любов и изведнъж изпитах страх от събуждането му. Дали ще помни, че ме е целунал? Какво ли ще каже? И сякаш с мисълта си го бях събудила, той се размърда, простена и се изправи седнал, примигвайки под яркото слънце. Очите му бяха така изгарящо сини като небето над нас, зениците му — миниатюрни топлийки, а когато погледна към мен, веднага разбрах, че си спомня, защото моментално почервеня, като че ли го бяха топнали във врящо масло. Разбрах също така, че и аз се изчервих като домат.

Капитанът ни огледа весело, без да пропусне нищо, и го поздрави:

— Добро утро, братко!

— Къде сме? — примигна още веднъж брат Гуидо.

— Съвсем близо до пристанище Неапол — показа с жест капитанът. — Всъщност, моят роден дом. Сега, след като се събудихте, смея да се надявам, че ще ми окажете помощ в гребането, тъй като снощи се показахте като много добър гребец. Бих помолил и изгората ви, но пък с нея си побъбрихме много добре, а освен това не ми изглежда особено силна. За съжаление от известно време се въртим в кръг.

Едва сега започнах да оценявам капитана. Оказа се, че не е лишен от остроумие, макар да нямаше състрадание. На фона на обруленото му от ветровете лице очите му изглеждаха дребни и студени като на риба. Въпреки топлината на слънцето потреперих, защото си дадох сметка, че в мига, в който престанем да му бъдем изгодни или ако не получи очакваната цена за нас, животът ни вече няма да струва нищо.

Брат Гуидо предпочете да не се хваща на въдицата му. С неразгадаема физиономия пое греблото и започна безмълвно да гребе. И толкова продължително мълча — с изключение на кратки въпроси относно посоката и скоростта на гребане, до един адресирани към капитана — че аз веднага схванах, че нещо никак не е наред. Не желаеше нито да ме погледне, нито да ме заговори. Въздъхнах. Това им е най-лошото на тези религиозни типове, а след като го бях опознала достатъчно добре, би трябвало да го очаквам от него.

Огромно чувство на вина.

Най-сетне влязохме в пристанището. При по-близък оглед Неапол се оказа не толкова бляскав, колкото изглеждаше отдалече — къщите не бяха чак толкова бели, подробностите не бяха чак толкова красиви. Към нас се приближи някакво джудже, за да завърже лодката ни. Капитанът му подхвърли монета и то я захапа за проба. След това помогна на всички ни да се качим на брега. Когато кракът ми стъпи на твърда земя, ми идваше буквално да падна на колене и да я целуна — толкова бях щастлива да се отърва от морето. Всъщност желанието ми почти щеше да се осъществи, защото краката ми изведнъж започнаха да се държат крайно необяснимо — земята под тях внезапно стана незначителна и неравна, а тялото ми се залюля, като че ли все още бях в открито море. Не ми помогнаха и оковите на левия ми крак. Оттам нататък двамата с брат Гуидо бяхме принудени да провлачваме единия си крак по най-странен начин, завързани заедно като в една от игрите на Белтейн. Ала моята така наречена изгора не стори нищо, за да ми помогне — помогна ми капитанът. Той ме стисна за лакътя и поясни:

— Сушава болест. Скоро ще мине.

А после тримата заедно се отправихме към града и улиците ни прихлупиха.

И изведнъж шумът беше навсякъде. Викове и крясъци. Същинска дъга от цветове. Поех с гърди стотици различни ухания. Всичките ми сетива преживяха едновременна атака. Неапол се оказа несравним с местата, където бях ходила. Имах чувството, че съм се озовала в арабски пазар.

Още с първите си стъпки бяхме непрекъснато нападани и от цигани, и от местни. Улиците приличаха на кааби с крещящите си търговци, които, подобно на ястреби, се втурваха към нас, за да продават пъстрите си стоки — храни, мъниста, риба. На една сергия зърнах дори колекция от човешки черепи, вторачени призрачно към минувачите. Видях също така и влачещи краката си синджири с роби, оковани също като нас, красиви момичета, вързани с въже, мускулести мъже и слугини — всички до един предлагани за продан. И веднага разбрах, че такава съдба ще сполети и нас, ако не се харесаме на дон Феранте. Този град бе царство на беззаконието — шумен, заплашителен, свърталище на крадци. Едновременно с това всички жители ни прегръщаха и ни канеха в дюкяните си, а даже и в домовете си. По едно време капитанът ни поведе към един мрачен вход и купи оттам мях вино за една монета. След като се изредихме да пием от него (както и можеше да се очаква, брат Гуидо отказа), аз се огледах. В една-единствена стая се блъскаше цялото семейство — шестима плюс бебе, заедно с покъщнината — легло, огнище, гърне.

— Боже, каква теснотия! — възкликнах към капитана, когато излязохме. — Добре, че не се задържахме повече. Наистина ли всичките живеят там?

— Наистина — изрева в отговор той, за да надвие шума по улицата. — Нарича се басо. Цялата къща в една стая.

Мадонна! Да готвиш, да сереш, да се чукаш и да спиш в една и съща стая, докато децата те гледат?! Кошмар! Даже с Ена живеехме по-добре в нашата къщурка. Но после се сетих, че той е местен жител, затова се опитах да измисля нещо хубаво.

— Но пък виното беше добро — рекох.

Капитанът кимна и поясни:

— Бяло вино. Наричат го „Лакриме Кристи“ — „Сълзите Христови“. Гроздето за него се отглежда в сянката на вулкан. — Посочи към надвисналата над нас синя планина. — Безценните соли, които изригват от недрата му, се отразяват много добре на виното.

Естествено аз бях чувала за планини, които бълват огън и разтопени скали. Погледнах притеснено нагоре, обаче днес вулканът беше като спящ дракон — димеше си тихо и кротко към яркосиньото небе.

Ала неговият мир и покой не се отразяваше долу, на земята. Навсякъде се носеше някакъв шум — на фона на подвикванията се чуваше и музика, истинска какофония от стилове. При всяка следваща стъпка долавяхме някоя популярна песен. Една от тях беше като че ли навсякъде — различни назални гласове я изпълняваха минимум десетина пъти по краткия път, през който минахме:

„Погледни, погледни! И си излъскай рогата!

Майката ти се смее и присмива.

Друг неин син е на път.

И сега тя се смее на теб,

и на теб се присмива.“

Неаполитанският диалект бе за мен почти неразбираем, особено на фона на стотиците яркопъстри папагали, които крещяха от всички страни. Стори ми се, че песента е за „охлюви“, обаче си дадох сметка, че не може да е така.

— За какво пеят? — обърнах се към капитана.

— За един рогоносец — бе краткият отговор. (Знаех какво е това — когато дадена жена се чука с друг мъж зад гърба на съпруга си.) Капитанът изобрази странен знак с показалеца и кутрето си, като ги изпъна, а останалите два пръста сви и задържа с палеца си. — Тук обичаме да си служим със знака на дяволските рога, защото той пази от злини — добави.

Започнах да се оглеждам и наистина забелязах почти всички да правят този знак — от почернените вдовици, които бяха по-ниски и от тревата, свлечени до рушащите се зад тях стени, до маслинооките деца, които си играеха с пумпали в прахоляка. Забелязах също, че когато брат Гуидо ги видя, започна да се кръсти като обезумял. Така знакът на Бога отричаше знака на Дявола, като че ли искаше да прогони подобни езически вярвания. Усмихнах се на монаха, но в замяна не получих нищичко. Затова реших да се обърна отново към капитана:

— А какви злини по-точно очакват?

— Каквито и аз. Надявам се, че когато се оженя, жена ми няма да ми слага рога!

Нямах желание да му пожелавам щастие в бъдещия му семеен съюз, ала тъй като брат Гуидо категорично отказваше да ми говори, предпочетох да продължа разговора с капитана:

— Значи не сте женен, така ли? — престорих се на изненадана.

— Не съм. Но ако толкова много държиш, ще взема теб, захарче. Ако дон Феранте не пожелае да смуче от сладостта на циците ти, аз нямам нищо против.

Погледнах го с неприкрита омраза, вече съжалила, че въобще си направих труда да говоря с него. Но той само се изсмя.

— Стига де! Не можеш да ме мразиш чак толкова много! Все пак в лодката ти се събуди първа, нали? Значи, ако толкова ме мразеше, просто можеше да ме бутнеш във водата и да се отървеш от мен веднъж завинаги.

Хиляди дяволи! Ето какво трябваше да направя наистина! Мамка му и хиляди пъти мамка му!

Обаче той забеляза изражението ми и се ухили още по-широко.

— Е, защо не го направи? — подхвърли.

— Защото не се сетих — отговорих съвсем честно.

Той пак се изсмя и отбеляза:

— Е, поне си честна.

Погледнах към брат Гуидо, за да проверя как ще реагира на тази размяна на реплики — на спокойното обсъждане на убийство. Обаче той се бе затворил в черупката си така, както и прословутият охлюв от песента. Забелязах го как прехвърля мънистата от броеницата си, докато вървим, а устата му непрекъснато пелтечи някакви молитви. Хммм… Нищо чудно да се опитва с молитви да прогони вкуса от устните ми по неговите. Е, късмет, братко! Защото целувката на Кики не се забравя толкова лесно, ако не знаеш. Сърцето ми се изпълни с тъга — в мига на смъртна опасност от нас нямаше по-близки на света, а сега, въпреки че бяхме оковани заедно, от нас нямаше по-далечни.

Запровирахме се през пороя от бързащи за някъде граждани. Не можех да не ги забележа колко са дребни. Изглеждаха не по-големи от джуджето на кея, което бе завързало лодката ни, а освен това бяха мургави и с черни коси — не като високите и стройни като тополи руси хора от севера. Беше ми трудно да си представя как бледата като перла дама от „Пролетта“ би могла да избере да живее сред подобни хора — разликата между тях беше от небето до земята. Както между тях и мен. Гледах отвисоко на тях — и в прекия, и в преносния смисъл на думата.

Но Неапол бе и място на противоречията. Защото колкото бяха стените, надраскани с груби рисунки подобно на първобитните пещери, или изписани с думи, които караха дори и мен да се изчервя, толкова бяха и нишите със статуи на Дева Мария и разни други светци. Подобни параклиси можеха да бъдат видени на всеки ъгъл — всеки от тях почистен и уважаван, с отлично подредени цветя и поддържани свещи. Забелязах също така, че наред с разнообразните стоки, които търговците предлагаха по улиците, с илачите на аптекарите, странните телесни части и откраднатите вещи, се виждаха стотици сцени от Рождество, издялани от дърво — някои от тях боядисани, други съвсем обикновени, но всяка от тях истински образец на изяществото и майсторлъка. Очевидно те бяха една от местните забележителности. Неапол действително бе град на контрастите, град, в който порокът и вярата вървяха ръка за ръка. Също като брат Гуидо и аз — набожният и безбожникът, събрани по силата на случайността, напредващи заедно въпреки или именно заради различията си.

Не след дълго започнахме да се катерим по хълм, който ни отвеждаше все по-далече от пристанището. Забелязах, че също както във Флоренция, колкото по-нагоре вървиш, толкова по-малко бедняци срещаш и кварталите стават все по-хубави и чисти. Все пак нищо не бе в състояние да прогони непоносимата жега, която ни притисна в мига, в който напуснахме улиците на пазара и покривите на сергиите. Започнах да се потя обилно. Вече виждах крайната ни цел, надвиснала над целия град — червен замък, огромен и величествен, с две назъбени кули от двете страни, съединени от импозантна арка от бял мрамор. Когато приближихме към замъка, осъзнах, че е време за действие — никога нямаше да можем да се измъкнем от това положение, ако брат Гуидо продължаваше да мълчи като риба. Докато пристъпвахме към портите на замъка и капитанът излезе напред, за да подкупи стражите, аз щипнах ръката на монаха. Най-сетне той благоволи да ме погледне, но с очите на смъртен, отново зърнал демона, който го е обладал.

Откачих.

— Виж какво — просъсках, — събуди се и се вземи в ръце! Дръж се като мъж! Каквото и да е станало на кораба, важното е, че все още сме живи и че картината е в нас! Използвай ума си и се огледай! Налага се да се харесаме на този човек — дон Феранте, защото, ако не го сторим, пътешествието ни свършва дотук! Затова, ако обичаш, започни да се държиш като важна особа, защото, откакто стъпихме на твърда земя, си се нацупил така, сякаш е настъпил Денят на Страшния съд.

В отговор той само поклати глава.

Предадох се. Очевидно той бе неспасяем случай.

— Ти си едно нищожество! — извиках. — Добре де, както искаш. Продължавай да се държиш като мекотело! Не че съм очаквала нещо от теб, но въпреки това все още не мога да разбера защо, за разнообразие, не поемеш ти контрола над ситуацията?! Както изглежда, пак аз ще трябва да бъда тази, която ще ни спасява кожите.

И с тези думи хукнах след капитана, като повлякох и монаха след себе си. Знаех си, че последното не бе никак честно към него, защото брат Гуидо ни бе спасявал не един и два пъти, но в случая исках да му кажа нещо, което би могло да го извади от това виновно вцепенение. Не че се получи.

Както винаги, когато ми предстои да се срещна с нов и могъщ мъж, така и сега аз започнах да се притеснявам за външния си вид. Чувствах кожата си опъната от продължителното излагане на слънце и изсъхнала от морската вода, а когато облизах устните си, усетих по тях сол. Косата ми все още стоеше като солени въжета, които изсвистяваха, когато си завъртах главата, а след изсъхването си бе станала толкова руса, че чак бяла. И не след дълго се почувствах като същинска селянка, особено след като капитанът ни поведе от стая в стая, всяка все по-луксозна и изящна от първата. Навсякъде се разхождаха придворни с божествени дрехи, но незнайно защо всички дрехи и бижута, както и всички украси по стените бяха само в черно и бяло. Така към момента, когато стигнахме до третата или четвъртата стая, пълна с надменни придворни в черно и бяло, които ни гледаха отвисоко така, сякаш сме останки от корабокрушение, изхвърлени на брега (което си беше точно така), аз започнах да си мисля, че заслепените ми от слънцето очи са изгубили способността си да виждат в цветове. Нюансите на дъгата, с които бе пълен градът под нас, напълно липсваха в този замък. Без да си давам сметка какво правя, аз оглеждах всяка от дамите за някаква прилика с дясната грация от картината — русата дама, която бяхме определили като „Неапол“. И макар да знаех, че според изчисленията ни въпросната дама би трябвало да е мъртва, аз продължавах да се оглеждам най-малкото за призрака й, разхождащ се между тези придворни. Ала всички дами в този двор бяха тъмнокоси, чернооки испанки и по лунно изящество нито една от присъстващите свраки не бе в състояние да стъпи и на малкия пръст на дясната грация на Ботичели.

— Защо всички са в черно и бяло? Да не би някой да е умрял? — прошепнах на капитана.

Той поклати посребрената си глава и отговори също така шепнешком:

— Това не е траур, а мода. Намираме се в Арагонския двор, а според тях най-модерно и подобаващо е да бъдеш облечен само в черно и бяло.

Майко Божия!

— А… дон Феранте е един от знатните особи в този двор, така ли?

— Не точно — изсмя се злорадо капитанът. — Дон Феранте всъщност е Фердинанд Шести и същевременно Фердинанд Първи, крал на Арагон и Неапол.

Крал ли? По дяволите! Типично. Защо напоследък винаги трябва да бъда представяна на някой велик мъж, когато мириша като пор и изглеждам като таралеж в атака?!

Най-накрая преминахме през импозантни двойни врати и се озовахме в най-величественото помещение — дълга галерия със стени, покрити с изключително интересна резбована ламперия, представляваща миниатюрни парченца от слонова кост, поставени в черен като катран абанос, които образуваха най-фантастични форми и картини. Нито костта, нито дървото имаха особена стойност, но майсторството, вложено в тази ламперия, простираща се докъдето ти око види, ги правеха безценни. В центъра на тази галерия стоеше внушителна фигура, облечена изцяло в бяло, подпряна в благородна поза на лавицата на камината. В този горещ ден огнището беше празно, но в пепелта от последния огън, на трикрако столче, седеше мъж в прости черни дрехи и дялкаше парче бяло дърво. Снежнобелите парчета се виеха между пръстите му и падаха върху решетката.

Човекът в бяло говореше на някакъв непознат за мен език, вероятно арагонски, но когато се заслушах по-внимателно, успях да схвана няколко думи. Стигнах до извода, че испанският не е чак толкова по-различен от тосканския. Слугата на облечения в бяло изгрухтя нещо в отговор, но не вдигна очи от работата си — проява на неуважение към господаря, за която във Флоренция щеше да получи сто тояги на голо.

Тръгнахме бавно и тихо напред. Черно-бялата двойка не ни обърна внимание. По едно време обаче белият господар се обърна и ни видя.

— О, капитан Ферагамо! — възкликна и така за първи път разбрахме фамилията на капитана. — Виждам, че сте оцелели след последната буря. Поздравления! Но може ли да се каже същото за флотата „Бисто“?

Ферагамо се поклони доземи и заговори с толкова покорен глас, че направо не го познах.

— Доколкото ми е известно, милорд, изгубен е само флагманският кораб. Останалите ще пристигнат днес или утре, защото ние имахме доста голяма преднина пред тях. Наложи се да потеглим по-рано заради тези двамата тук!

— О, донесъл си малко плячка за своя господар, а? — Мъжът в бяло имаше някаква странна особеност в говоренето си — някакво странно съскане, подобно на змия.

— Напълно вярно, милорд. Мъжът е благородник от Пиза. Жената му е любовница, но тъй като е красавица, реших, че може да се хареса на Негово величество.

Негово величество ли? Дон Феранте не е ли този мъж в бяло? И още ли стаи трябваше да прекосим, докато стигнем до тронната зала? Мъжът змия заговори отново:

— Но твоят благородник е облечен в монашеско расо, капитане — отбеляза белият и започна да ни оглежда, обикаляйки около нас. Беше приближил към носа си бяла помада, сякаш миришехме неприятно (което може и да беше вярно).

— Обаче не е монах, милорд. Излових го как прегръща тази жена на борда на моя кораб.

Хвърлих един кос поглед на брат Гуидо и го видях как свежда засрамено глава. Облеченият в черно слуга в огнището продължаваше да си дялка дървото. Длетото му свистеше във въздуха, изрезките отскачаха от пръстите му и падаха — туп, туп, туп.

— Хмммм — промърмори змийският език. — Но не й е отнел девствеността, нали?

— Поне не на борда на кораба — отсече напълно убеден капитанът. — Сигурен съм. Бяха под непрекъснато наблюдение.

Това ме накара едва ли не да подскоча. Какво? Били сме под наблюдение? Дали тогава са ни видели как вадим картината и дали са слушали разговора ни, докато обсъждахме значението на фигурите? О, не! Но като се замислих, прецених, че капитанът надали ни е следил лично, а всички останали моряци бяха мъртви. Мислено си казах, че когато останем насаме с брат Гуидо, на всяка цена трябва да го предупредя да се погрижи за картината — защото, ако я изгубим, и ние сме изгубени.

Змийският език ме огледа замислено и накрая отсече:

— Много добре. Тя като че ли става. Какво ще кажете, Ваше величество?

И в този момент откъм камината се чу един изненадващо властен глас:

— Нека я видя!

Погледнах го изумена. Той? Той е дон Феранте, кралят на Арагон и Неапол?! Та той бе облечен в черно, твърде простичко, без никакви украшения, а освен това седеше на това трикрако столче като прост слуга! Да не говорим пък, че ръцете му дялкаха! Но когато се вгледах в мнимия слуга, когато зърнах стоманеносивия му поглед и благородната извивка на носа му, разбрах, че с този монарх шега не бива.

Но ако това ви се струва неочаквано, почакайте да разберете какво стана после! Миг по-късно мъжът в бяло просто сграбчи роклята ми за рамото и я разкъса. Напоената ми със сол и водорасли рокля се съдра много лесно и разкри целите ми гърди, чак до кръста. Мислено благодарих на вера мадре, че бях предала „Примавера“ на съхранение у брат Гуидо — в противен случай сега щяха да я открият и всичко щеше да бъде изгубено. Вкамених се, когато три чифта мъжки очи се впериха в голите ми прелести — с изключение на брат Гуидо, разбира се, който се извърна засрамено. Обаче аз имах голям опит с подобни ситуации и затова реших да се възползвам максимално от настоящата — изпънах гръб, изпъчих се, навлажних устни и макар че помещението не беше достатъчно студено, все пак успях малко да втвърдя зърната си. Щом на гърдите ми се падаше орисията да ни спасят от сигурна смърт, то тогава така да бъде — в това отношение те действително нямаха равни на себе си.

— Става! — отсече кралят. — Вземам я. Обаче мъжа не го искам. Имам си достатъчно благородници в двора и всички до един са пълни досадници.

Мъжът в бяло ми направи знак да се покрия, а аз се извърнах ужасено към моя приятел. Ама не може така да ни разделят, нали така?!

Капитанът изрече мазно:

— Милорд, мислех си за някакъв малък откуп…

Кралят огледа още веднъж монаха, който изглеждаше напълно съсипан и отчаян, и отсече:

— Не смятам, че си струва. Просто го продай, Ферагамо. Досега не си ми правил впечатление на толкова придирчив.

Капитанът падна на колене, за да отключи оковите ни. Краката ни бяха разделени, но аз се вкопчих отчаяно в расото на брат Гуидо. Защо не проговаряше?

— Нееее! — изкрещях. — Не можете да го продавате! Та той е много важна персона! И… аз го обичам!

Почувствах се нелепо.

Без да обръща внимание на молбите ми, капитанът повлече брат Гуидо към вратата. Единственото, което можех да сторя, бе да стоя и да наблюдавам ужасено картината. В отчаянието си, за да го накарам най-сетне да проговори, аз започнах да се кръстя — заговорих на единствения език, който той в момента разбираше — езикът на Бога, на онзи Бог, когото той смяташе, че е предал, като ме е целунал. На онзи Бог, при когото той се завръщаше непрекъснато като заблудена овца. И накрая, о, накрая, той благоволи да ме погледне! Отвърна ми със собствен жест, ала най-невероятният жест, който можете да си представите — изобрази неаполитанския знак на рогата, знака, който бяхме гледали през целия си път дотук, знака, предназначен да ме пази от злини. Очевидно така той виждаше бъдещата ми съдба тук. Пръстенът на палеца, който му бе предал чичо му, проблесна за миг, докато свиваше пръстите си, и аз се извърнах, пребледняла от страх, че оставам сама, без него, в този двор на шахматни фигури и дъски. Но докато импозантните врати на галерията се разтваряха, кралят изведнъж пристъпи напред и се провикна:

— Почакайте!

Беше заповед. Кралят тръгна с широки крачки през черно-бялата галерия, пое лявата ръка на брат Гуидо и започна да оглежда внимателно пръстена на палеца му — ярката златна халка с деветте златни топки, които бяха поставени върху нея. След това кралят вдигна своята лява ръка, където, на палеца му, всички видяхме съвсем същия пръстен. Ококорих очи от изумление. Още един пръстен! Дон Феранте погледна в очите моя приятел и извика:

— Но кой сте вие?

И изведнъж примирението се свлече от лицето на брат Гуидо като маска и аз го видях как изпъва гръб, изправя се и застава равен на краля — самият той крал. Фиксира дон Феранте от Арагон с ярките си сини очи и ясно и отчетливо изрече:

— Аз съм Николо дела Торе, наследник на държавата и доминионите на великия град Пиза!

Невероятният крал слуга се дръпна рязко назад, сякаш току-що му бяха зашлевили плесница, а след това по лицето му се разля усмивка — усмивка, която трансформира цялото му излъчване.

— О, простете ми, милорд! Нямах представа, че сте решили лично да придружите флотата!

— Реших, че така ще бъде най-добре, особено във времена като тези — отговори „лорд Николо“, опипвайки почвата.

— Наистина — кимна кралят. — Напълно сте прав. Обаче той не ми каза…

— Той все още не знае. Избрах да го изненадам за предстоящото събитие.

— Разбира се — още едно кимване. — Разбира се, милорд! Простете ми! Коленопреклонно ви моля да ми простите за начина, по който позволих да се отнесат и към вас, и към вашата придружителка! — Тук любезна усмивка към мен. — Но защо тези свети одежди?

Имах чувството, че буквално виждам брат Гуидо как мисли — като светкавица, и не можех да не му се възхитя.

— О — започна спокойно, — очевидно не сте чули за ненавременната смърт на баща ми. Със сигурност убийство, което ме накара да напусна града колкото е възможно по-бързо — под прикритието на нощта и расото на обикновен свещеник.

— Баща ви се е споминал? О, много съжалявам! Лорд Силвио беше прекрасен мъж, а ако трябва да бъда честен, вие сте негово копие! Носите осанката му, лицето му…

Което си беше напълно вярно. Брат Гуидо действително приличаше на чичо си много повече, отколкото братовчед му — мъжът, за когото бе решил да се представи — на баща си. Но защо бе избрал измамата? Каква полза би могъл да има да се преструва на някой, който не е?

Междувременно кралят продължаваше:

— Предполагам, че баща ви ви е казал всичко, нали?

— Разбира се. Аз съм негов наследник във всички неща! — натърти многозначително брат Гуидо.

— Е, в такъв случай, макар че играчите са сменени, играта си остава същата — отбеляза кралят, с което отново извика в съзнанието ми сравнението с шахматна дъска.

И макар че започнах да се оплитам в тази паяжина от лъжи, усетих, че тактиката на монаха сработваше — залата постепенно се изпълни със слуги, които получиха заповед да бъдат изцяло на нашите услуги. Бях заобиколена от ято прислужнички, които със суетене ме поведоха на някъде, а миг по-късно група слуги сториха същото с брат Гуидо. Капитанът бе освободен със заповед да се погрижи за флотата си, но не и преди да получи тежка кесия с жълтици от мъжа в бяло. Грозникът си тръгна, без да се обръща назад — и защо да го прави, нали бе постигнал всичко, за което беше дошъл, че и повече! Очевидно съжаляваше точно толкова за нашата компания, колкото и ние — за неговата. В мига, в който той изчезна зад вратата, забравих за него. И приблизително по същото време чух краля да изрича:

— Милорд, ще разполагате с най-хубавите покои в моя скромен замък! Придружителката ви ще бъде в съседната стая, за ваша радост и удоволствие. И моля ви, простете на моя иконом за това поругаване на вашата собственост!

— Вече е забравено, Ваше величество — отбеляза благосклонно брат Гуидо и наклони глава по посока на иконома, показвайки, че му прощава.

— Много великодушно от ваша страна! — възкликна кралят. — Що се отнася до дамата обаче, истината е, че освен съпругата аз самият вече си имам три метреси и, честно да ви кажа, не бих имал нищо против да подаря на някого поне едната.

Двамата „благородници“ се разсмяха по мъжки и аз не можех да не забележа колко добър актьор е брат Гуидо. Не можех да не се дивя на този нов човек, когото виждах пред себе си. Възможно ли е това да е същият, когото до неотдавна бях обвинявала в бездействие, безполезност и липса на изобретателност?

— Вероятно ще ми окажете честта утре сутрин да тръгнете заедно с моя двор на север, нали? И без това и двамата сме поканени на великото събитие, така че би било глупост да не пътуваме заедно.

Макар и точно толкова объркан, колкото и аз, брат Гуидо продължи да играе играта. Наклони отново глава и благородно изрече:

— За мен ще бъде удоволствие! Моята свита и без това вече ще ме очаква там.

След това кралят ни изпрати собственоръчно до вратата. Той придружи монаха, а аз бях придружена от иконома в бяло, който с подмазваческа усмивка ме хвана под ръка и ме поведе след височайшата двойка, сякаш бях кралица. Изгледах го надменно, за да му покажа, че никога няма да забравя как съдра роклята ми.

Преди да излезем от шахматната галерия, бях впечатлена от още едно нещо. Докато се покланяхме взаимно, дон Феранте се обърна към своя иконом и високо и ясно, така че да бъде чут от нас, отсече:

— Сантяго, грижи се добре за почитаемия ми гост! Защото, също като мен, лорд Дела Торе е един от Седмината!