Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (34)

Шеста глава

Бонакорсо Нивола, Бонакорсо Нивола.

Бях доловила страха в гласа му. Спомнях си, че той бе попитал: „А майка й знае ли?“. Не баща й — майка й. Спомнях си как бе пребледнял, когато си помисли, че пред него стои дожаресата. И си дадох сметка, че той е бил наясно с онова, което разбрах още при пристигането си тук — че лъвицата е красива, но и смъртоносна. Заболя ме, когато се сетих за семейството му, страдах от огромно чувство за вина пред непознатата Лизабета. Ако е обичала нейния мъж така, както аз обичам моя, каква ли е сега агонията й?! Вярно е, че и моят мъж лежеше в затвора така, както и нейният, и двете споделяхме еднаква съдба, ала нейната бе стотици пъти по-тежка — тя бе на практика вдовица, без баща за децата си и без пари, с празно легло и празен долап, и празно сърце, и без нито един петак, който да облекчи орисията й. Изпълних се с невероятна мъка по бедния моряк, който се бе съгласил да ме измъкне оттук. Дълбоко в себе си се заклех някой ден да изпратя достатъчно парична помощ на съпругата и децата на Бонакорсо, защото само един бог знае дали ще са го пуснали от затвора. Добре че синьор Кристофоро бе само прогонен (ако се вярва на думите на майка ми) — бе му позволено да се върне при брат си и при своя любим картографски магазин край морето, а оттам — и при съпругата и сина си, когото още не бе виждал, но който още отсега извикваше сълзи в очите му. Поне за него се радвах.

Ала моята собствена съдба бе безнадеждна. Знаех си, че никога повече няма да мога да избягам; че ще бъда държана да крея тук, дотогава, докато, по някаква зла ирония на съдбата, не ме прехвърлят през планините в Пиза, за да ме венчаят насила за братовчеда на мъжа, когото обичах. За да може злочестата прилика да ми напомня до края на дните ми, че са ми дали фалшификат, бледо копие на мъжа, когото желаех. И което беше най-лошото, брат Гуидо бе все още в „Барджело“ — в затвор, който бе лика-прилика на този, от който току-що бях избягала.

В отчаянието си се запътих директно към вграденото сандъче в прозореца ми — да не би майка ми да е претърсвала стаята ми? Не. Златото, което бях откраднала от нейната стая предишната нощ, си бе все още там. Извадих дукатите и ги завързах в кърпичката, която мислех да връча на Бонакорсо Нивола за услугите му. После залепих вързопа с монети плътно за кръста си, като колан за пари. Щом не могат да ми купят свободата, бих могла поне да ги изпратя на семейството му, както се бях заклела. В дъното на сандъчето зърнах и още нещо — намачкано и отдавна забравено. Извадих го. Копието на Ботичели.

Отворих прозореца с намерението да изхвърля картината в лагуната, защото тя бе унищожила Ена, Бембо, брат Ремиджо, Бонакорсо, брат Гуидо. И мен. Но въпреки това си оставаше единственото нещо, което ме свързваше с брат Гуидо. Единственото, което бяхме докосвали и двамата. Затова пръстите ми сграбчиха здраво пергамента и отказаха да го поверят на западния вятър. Насред воя и стенанието на топлия въздушен поток в ума ми зазвучаха отново думите на синьор Кристофоро, сякаш донесени с пролетния прилив.

Западният вятър. Западният вятър възвестява началото на пролетта. Зефир!

Затръшнах рязко прозореца. Запалих свещ. Развих внимателно картината и много, много внимателно, както правехме някога, я затиснах с няколко тежести. Погледнах отново към картината, която двамата с изгубената ми любов толкова често бяхме съзерцавали. Очите ми бяха привлечени от образа на Хлорида — майка ми, която днес бе вкусила човешка кръв. Изглеждаше невинна, уплашена и бягаща от синьокрилата ярост зад дясното й рамо.

Зефир.

Ръцете й бяха протегнати за помощ към Флора — към мен. Забелязах, че дрехата, която носи Хлорида, прилича много на тази, с която майка ми беше днес. А след това насочих очи към цветята, които излизаха от устата й. И в съзнанието ми зазвучаха думите на стария билкар.

Цветята изтичат като истини от устата й.

И в този момент си дадох сметка, че тези цветя трябва да означават нещо. Стиснах бясно челюст. Много добре. Щом не мога да избягам, мога поне да разбуля коварния план, който майка ми крои заедно с Лоренцо Медичи. Концентрирах се и започнах да сравнявам цветята, които излизаха от устата на нимфата, с онези, които вече бяхме открили в одеждите на Флора. Разрових се в изпълнената си с болка памет, за да си спомня всичко, изречено в ботаническата градина на манастира, налагайки си да си припомня неговото красиво лице, неговия сладък глас, неговите дълги пръсти, изписващи елегантно имената на всички цветя. Вторачих се във всеки отделен цвят. Доколкото можех да преценя, бяха общо десет, макар част от тях да се повтаряха — с други думи, от всеки вид цвете имаше повече от едно. Изброих общо четири различни вида и след известно време като че ли се сетих кои са те. Двете цветя, които бяха почти приклещени между зъбите на Хлорида, бяха окиченто, или така нареченото цвете „сто очи“ — често срещано в живия плет. След това определих малкото бяло цвете с жълтата тичинка като анемона, припомняйки си казаното от ботаника. Следваха две коралови рози, от абсолютно същия вид, който държах в полите си — розите, за чието преброяване положихме толкова много усилия, уви, напразни, защото така и не успяхме да стигнем до полезни заключения във връзка с числото трийсет и две. И накрая, двуглавата метличина, синя като лагуната на залез — фиордализо, кралската лилия. Десет цветя от общо четири вида. Окиченто, анемона, роза и фиордализо. Не можех да постигна нищо повече, защото, дори и да бях чувала латинските имена на тези цветя, за нищо на света не бих могла да си ги спомня — освен на розата, разбира се. Затова единствените отправни точки, върху които можех да работя, бяха числата четири и десет, или буквите О, А, Р и Ф.

Въздъхнах. Усещах, че няма никакъв смисъл да се опитвам да съставям дума от тази четворка — от една страна, имената на цветята, които знаех, бяха на тоскански, а не на латински, от друга — засега почти не можех да чета, да поставям буквите в правилния ред, а какво остава — да съставям дума от плетеница от букви. Но пък буквите бяха само четири, затова реших да опитам. Бях наясно какво правя — търсех убежище в загадката. Докато мозъкът ми бе зает с тази задача, нямаше да се спира върху ужасите, видени през деня, нито щеше да разнищва ужасите, които биха могли да сполетят друг човек, в друг затвор, в друг град държава. Е, та да започвам.

Р за роза.

А за анемона.

Ф за фиордализо.

О за окиченто.

Упражнението беше кратко. Накрая, след много усилия, достигнах до:

РАФО

РОФА

ОФАР

ОРАФ

ФАРО

ФОРА

АФРО

АРФО

Нито едно от тези неща не ми изглеждаше като дума — или най-малкото такава, която аз познавах. Щеше ми се да има още едно цвете с друга, доста по-удобна буква. Ако разполагах примерно с Л, бих могла да съставя името ФЛОРА, което би изглеждало доста показателно (макар да нямах представа за какво). Но желанията ми не бяха в състояние да добавят нещо, което го нямаше там, затова се принудих да се придържам към наличното. Може пък, ако добавя по една буква за всяко от цветята, да кажем, например две Ф за двете фиордализи, които бяха нарисувани? И така нататък. Но и този метод се оказа безполезен. Пред мен се очерта единствено налудничава плетеница от букви, нито една от които нямаше никакъв смисъл за мен.

Накрая реших да оставя буквите и да се насоча към числата. Може би числото четири, броят на видовете цветя, или числото десет — броят на самите цветя, означаваше нещо. Но тази задача ме закопа още по-бързо от предишната. Имаше четири сезона, четири ветрове и четирима апостоли, но не ми хрумваше нищо, което е десет, с изключение на десетте божи заповеди, а и тях си ги спомних само защото бях нарушила по-голямата им част.

Накрая се отказах и се загледах през прозореца, без да виждам нищо. По навик навих картината и я пъхнах в корсажа си. Нямаше никакъв смисъл. Подобно на пеперуда, уплашена от свещта, след като е опърлила крилете си, подобно на оса, уплашена от сочната праскова, след като е била прогонена от ръката на гневен човек, аз се връщах отново и отново към мястото, предопределило съдбата ми. Спомних си една друга вечер на друго място, когато пак се бях взирала през прозореца, но към друго море. През онази вечер това беше Неаполитанският залив, а моментът — когато бях заварила брат Гуидо отпуснат по корем на леглото си с изранен от ударите на колана си гръб заради греха, че ме бе целунал. Но сега, стотици левги на север оттам, и моето сърце вече кървеше и ставаше все по-кораво и по-студено. Може би за нас бе най-добре да се разделим и той да умре, защото аз никога не бих могла да бъда с него, никога не бих могла да го целуна. Затова най-добре е и той да умре, и аз след него.

Останах в стаята си цял ден, отказвайки и храна, и напитки, и компания. Слънцето постепенно потъна в лагуната и гондолиери и проститутки започнаха да се надпреварват да предлагат услугите си. Изтощена и окончателно победена от безсънието от предишната нощ и ужасите на деня, аз се отпуснах на леглото си с дрехите и веднага заспах.

Но само за да се събудя, когато в стаята влезе майка ми. Познах, че е тя, още преди да я зърна. Бях с гръб към вратата, но я познах по свистенето на полите й и звука на дишането й. Познах я по уплашеното стягане в гърдите ми и ситните капчици пот по горната ми устна. Постарах се да продължа да дишам равномерно, за да се престоря на заспала. Но едновременно с това отворих очи съвсем мъничко и надникнах през миглите си. Тя се появи пред мен като ангел на нощта с лице, осветено от свещта, която държеше в ръцете си, и коса като златен ореол. Първо се насочи към прозореца и дъхът й запоти стъклата между рамките — навън бушуваше истинска буря и дъждът се изливаше като из ведро. Ако бях тръгнала за Местре, пътуването щеше да бъде кошмарно — щях да подгизна цялата от вода. Но предпочитах да бъда мокра, отколкото под зоркия поглед на тази жена. Тя се обърна и аз отново затворих очи, като задишах равномерно, за да прикрия факта, че съм будна. Чух я как претърсва стаята — бързо, безшумно, ефективно. Чух я как отваря вграденото сандъче, където съвсем доскоро бяха скрити картината и златото, но сега вече нямаше нищо. Златото, което бях откраднала, се намираше в импровизирания колан на кръста ми, а картината вече се криеше на обичайното си място в корсажа ми. Безмълвно благодарих на Дева Мария, че тази нощ не се бях преоблякла по нощница и че и двете ми тайни бяха на сигурно място при мен. След като разбра, че няма какво да открие, тя се обърна да си върви. Носеше се толкова леко по рогозките, че се зачудих да не би да върви насън. После обаче спря и аз усетих погледа й върху себе си, чух я да приближава. Леглото се отпусна, когато тя приседна встрани, и аз зачаках острието на ножа, което бе лишило от мъжественост и зрение Бонакорсо Нивола. Но въпреки това пак не й позволих да разбере, че съм будна. Ако държеше да умра, нямах нищо против да го сторя веднага, защото всичко, за което живеех, вече бе изгубено безвъзвратно за мен. Усетих докосване, но се оказа само една нежна ръка, която отметна една къдрица от окото ми и я втъкна внимателно зад ухото ми. После тя се приведе и ме целуна с обич, сякаш все още бях бебето, което тя бе сложила в бутилка и бе прокудила от себе си. Усетих топлия й дъх върху бузата си, който запоти кожата ми така, както бе запотил прозореца. Долових докосването на устните й — устни, зад които се криеше езикът, опитал кръвта върху онзи нож. А после тя си отиде.

Валя цяла нощ — оттатък прозореца ми и върху възглавницата ми.