Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (8)

Осма глава

Дори и аз трябваше да призная, че францисканският манастир във Фиезоле е място на покой и красота. Блестящ под светлината на зората, малък и перфектно разположен на самия връх на планината, той изглеждаше като изваян от кехлибар — останка от дълбоката древност. Доскоро бяхме в Дантевия ад, а сега се бяхме изкачили до рая на поета. Съвсем спокойно мога да кажа, че никога през живота си не бях изпитвала по-голямо щастие от сега. Когато стигнахме върха на широката позлатена стълба, изсечена в хълма, и след като топлината им бе подействала като балсам на разранените ми крака, аз огледах перфектната малка обител, миниатюрния параклис и килиите след него и реагирах по най-типичния за мен начин:

— Слава на Бога, мамицата му!

Брат Гуидо ме стрелна с леден поглед и отсече:

— Внимавай какво говориш, синьорина! Вече сме в божия дом.

— Като че ли не го е чувал и преди — троснах се аз.

Осъзнах, че щом се усетих в безопасност, вятърничавата ми природа се завърна. Брат Гуидо от своя страна като че ли бе станал по-докачлив — сигурно от мисълта за предстоящата среща с абата. Изведнъж започнах да се съмнявам в степента на неговите връзки. Защо иначе ще се притеснява толкова от среща с човек, за когото твърди, че познава добре?

Наоколо беше пусто и аз схванах, че сме пристигнали или по време на сън, когато всички монаси са по килиите си, или по време на молитва, когато стоят натъпкани като сардели в манастирската църква. (Имам известен опит в манастирския живот, защото все пак съм отгледана от монахини, но сега нямаме време да бъбрим за подобни неща. По-късно.)

Най-сетне забелязахме един брат, втурнал се през вътрешния двор, и аз разбрах, че нашият момент е дошъл. Брат Гуидо стисна ръката ми така, че ме заболя, и изсъска:

— Сведи глава и да не си гъкнала! Не забравяй какво говорихме!

И с тези думи той закрачи с широки крачки през моравата, за да пресрещне брата. След кратка размяна на думи той ми направи знак да приближа, а добрият монах ни поведе през една арка, от която се разкри още по-малък вътрешен двор, но не по-лош от предишния. Имаше си малко изкуствено езерце с красиви златни рибки, които подскачаха и проблясваха под слънчевите лъчи. Бяхме отведени до тежка дъбова врата. Монахът, който ни водеше, почука и влезе преди нас. Аз бях забила брадичка в гърди и бях нахлупила качулката си максимално напред — така, както ми бе казал брат Гуидо, така че изобщо не видях въпросния брат. Вместо това само чух на сицилиански диалект:

— Лорд абатът ще ви приеме.

Сграбчих полите на расото на брат Гуидо, както ми беше казано, и го последвах в едно светло и просторно помещение. Вътре нямаше нищо, освен един стол, писалище и разпятие. Прозорецът, изработен от диамантени ромбоиди, гледаше към поредния вътрешен двор, още по-малък от предишните. Замислих се за архитектурата на това място — на пръв поглед изглеждаше малко, но пасващите си един в друг квадрати бяха толкова много, че създаваха усещане за простор.

Абатът се надигна от стола си и ни поздрави с дума, която не разбрах. Брат Гуидо отговори на същия език. Хвърлих един бърз поглед към стареца пред нас и веднага разбрах три неща:

Примо: Беше белокос и усмихнат, като мил, приветлив дядо.

Секондо: Когато заговори, гласът му заваляше нашия красив език по начин, който не бях чувала досега. Такова странно насичане на красивите ни дълги гласни, а съгласните му — като военен барабан. Все пак бях подготвена за този акцент. Беше ми казано, че по рождение абатът е англичанин и е известен като Джайлс от Кеймбридж.

Терцо: Очите му бяха сини като мляко на един ден, покрити с някаква тънка ципа. И едва тогава осъзнах, че планът на брат Гуидо, който обсъдихме, докато катерехме стоте стъпала, има големи шансове за осъществяване.

Защото абатът беше сляп.

От този момент нататък вече можех да си гледам накъдето поискам, стига да си изиграя ролята добре, когато дойде моят ред. Но удивлението ми дойде не толкова от онова, което видях, колкото от онова, което чух. И не беше акцентът, а съдържанието на репликите. Диалогът протече така:

— Лорд Дела Торе! — започна старецът. — Каква чест! Как е семейството ви, как е добрият ви чичо?

Хвърлих един поглед към моя очевидно не толкова нисш спътник. Очите ми бяха две тънки цепки. Значи лорд Дела Торе, а? Никога, в нито един момент от познанството ни, не съм имала основание да допусна, че самият брат Гуидо е благородник. Хммм. Не бях много сигурна дали да бъда доволна или ужасена от това разкритие, но като се замислих, реших, че за мен би било повече от добре брат Гуидо да се окаже богат млад благородник. Защото така като нищо може и да успее да спаси задника ми.

Самият брат Гуидо обаче не ми обръщаше никакво внимание. И като че ли не се притесни особено от това разкритие.

— Добре са, лорд абате, добре са. Но ви моля да не забравяте, че вече съм послушник в „Санта Кроче“ и се подвизавам по света под името брат Гуидо.

При тези думи той приклекна, за да целуне пръстена на абата, а моят поглед се закова върху красивия, осеян със скъпоценни камъни, кръст. Хммм, това определено струва нещичко. Гледах внимателно сцената и репетирах наум собствената си роля. Обаче разговорът продължаваше:

— Да, така е, знам, че сте се присъединили към нашето христово семейство — каза абатът, безсъмнено доволен от това как е бил поправен от по-младия човек. — Но се надявам да ми простите. Все пак пропуснах да забележа расото ви.

При тези думи абатът се усмихна, показвайки, че е приел удара, който му е стоварил Бог — очевидно дотолкова бе свикнал със слепотата си, че нямаше нищо против да се шегува с нея. Тъкмо започнах да го харесвам, когато бях извадена от замечтаността си с репликата, от която нататък знаех, че идва моят ред.

— Може ли да ви представя брат Луций от Салерно?

Гласът на брат Гуидо ме накара да се концентрирам. Навих високо ръкава на хермелиновата си наметка, така че абатът да не усети скъпата кожа. Около китката и пръстите си бях увила францисканската молитвена броеница на брат Гуидо, така че той да усети дървените зърна, когато хване ръката ми. Приведох се над старата му, сбръчкана като пергамент ръка. Съвсем леко докоснах с устни рубинения кръст, защото знаех, че мекотата на женските устни би могла да ме издаде. Но за стареца като че ли всичко си беше наред, поради което размяната на любезности продължи.

— В настоящия момент брат Луций е дал обет за мълчание — поясни брат Гуидо, — но ме моли да ви поздравя от негово име и да ви предам неговите почитания. Той е истински каещ се, господарю, защото извървя целия път от „Санта Кроче“ насам съвсем бос.

Абатът се засмя и още веднъж ни озари с чаровната си усмивка.

— Очите може и да не ми служат вече, но с ушите ми всичко си е наред. Още като влязохте, чух два различни чифта крака — единият обут, а другият — бос. Добре си дошъл, братко! — Това вече към мен. — Няма съмнение, че си истински поклонник. — И кимна три пъти, бавно и замислено, след което насочи невинно сълзящите си очи по посока гласа на брат Гуидо. — Е, сине мой, с какво мога да ви помогна?

Тук зачаках, изтръпнала от напрежение, брат Гуидо да изложи пред абата цялата история, но отново ме очакваше изненада.

— Лорд абате, не молим за нищо друго, освен за легло за деня и нощта, преди да продължим пътешествието си напред.

— Няма нищо по-лесно от това.

— Както и малко от скромната храна, която давате и на останалите братя.

— Имате я! — кимна отново абатът и разтвори щедро ръце. — Предполагам, че и двамата сте много уморени, затова ще ви опростя днешното съблюдаване на нашите правила, за да можете да се наспите. Моля ви само да присъствате на утринната служба, преди да си тръгнете. — Прие благодарностите на брат Гуидо с махване на ръка. — Брат Томазо ще ви заведе до килиите ви. Желая ви приятна почивка и на двамата, брат Гуидо и брат Луций.

Тук вече бях принудена отново да сведа дълбоко глава, защото в стаята се появи онзи брат от Сицилия. Но докато вървяхме след него през вътрешния двор на манастира, а оттам — по една тъмна стълба, не можех да не се замисля върху игривото ударение, което абатът постави върху титлата „брат“ пред моето измислено име. Стигнах до заключението, че има някои неща, които слепите виждат по-добре от зрящите.

Ключовете на сицилианския брат бяха повече и от тези на свети Петър, затова му отне известно време, докато открие двата, които му трябваха за нашите килии. Двамата с брат Гуидо разполагахме с време за кратка размяна на реплики на разговорен тоскански, който се надявахме сицилианецът да не разбере.

— Защо не каза на абата? — просъсках. — Стори ми се много мил. Нали уж ти бил приятел?

— Такъв е.

— Тогава защо, милорд?

Без да обръща внимание на сарказма ми, брат Гуидо отговори:

— Ще ти кажа довечера.

И тогава вратите към килиите се разтвориха и сложиха край на разговора ни. Забелязах малкия нар в ъгъла на моята килия, точно под неизбежното разпятие. И почувствах такъв копнеж по това тясно легло, какъвто не бях чувствала дори по балдахина и пухените възглавници и на най-богатите си клиенти. Не че не бях чула отговора на брат Гуидо, обаче вече бях твърде изтощена, за да мисля за каквото и да било.