Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (24)

Втора глава

Един звън на камбани по-късно ние вече стояхме пред импозантна сграда, квадратна и сребриста под лъчите на луната. Двамата с брат Гуидо се заковахме едновременно на място, зяпнали като пилета в очакване на храна от майка си. Дон Феранте ни наблюдаваше внимателно — не сградата, а нас. После по устните му заигра самодоволна усмивка, сякаш лично бе издигнал това произведение на строителното изкуство. На крачка зад краля се усещаше постоянното присъствие на вездесъщия Сантяго, безмълвен и раболепен. Тази гигантска постройка, която не беше нито къща, нито църква, като че ли бе реликва от древното минало на вечния град — дори аз схванах, че е римска, заради множеството колони.

В камъка над колоните бе издълбан надпис. Както и можеше да се очаква, брат Гуидо го прочете на глас:

— „Magrippa l f costertivm fecit“ — Обърна се към дон Феранте и преведе: — „Маркус Агрипа ме направи.“

Кралят на Неапол, който очевидно си бе присвоил длъжността на наш екскурзовод, само кимна и допълни:

— Да, Пантеонът!

— Но това е невероятно! — светнаха очите на брат Гуидо. — Мечтая да видя това място още от дете!

Дон Феранте се усмихна доволно, че е доставил радост на своя гост и че има възможността да покаже знанията си за едно място, където „лорд Николо“ никога не е стъпвал.

— Заповядайте, влезте! — покани ни той. — Уредил съм частна визита за нашата скромна групичка, така че Пантеонът ще бъде изцяло на наше разположение за предстоящия спектакъл!

Пристъпихме в огромното тъмно преддверие на подобната на църква сграда. Двама от мъжагите на дон Феранте стояха на пост с пиките си. Зачудих се какво толкова ще гледаме, че ни трябва такава охрана. Обърнах се към вратата и погледнах към площада пред Пантеона — беше необичайно пълен, даже и за подобен голям град. Първоначално си бях помислила, че народът се е събрал да гледа пищните ни каляски, пристигащи от замъка Сант Анджело, обаче никой не ни обърна особено внимание — хората просто крачеха напред-назад и си говореха. Някои от домакините се кръстеха, а господата говореха на висок глас. Интересно какво правеха тук тези обикновени хорица — вечерната служба отдавна беше минала, вечерята също. Във въздуха се носеше някакво очакване, както и нещо друго. Страх.

Докато пресичахме площада и стражите на дон Феранте разбутваха гражданите, за да ни направят път, аз дръпнах брат Гуидо за ръкава и го попитах:

— Но какво е това място? — Нямах никакво съмнение, че макар никога да не бе стъпвал тук, той знае цялата история.

— Това е Пантеонът, което ще рече „Храм на всички богове“. Думата идва от гръцкото „пан“, което ще рече „всичко“ и „тео“ — „Бог“. Част е от първоначалния план на Август Цезар за преустройство на Рим по негов образ и подобие.

— Нали бил построен от Маркус Някой си?

— Маркус Агрипа е бил приятел и генерал на император Август. Много е възможно именно той да е съставил плановете за първия Пантеон, тъй като неговият надпис все още стои над портика.

Предположих, че тази нова дума означава „входната врата“, затова директно попитах:

— Значи в крайна сметка е храм, така ли?

— Вече не. След като Рим приема официално християнството, Пантеонът се превръща в църквата „Санта Мария деи Мартири“, осветена по заповед на византийския император Фока преди много векове.

— Ясно, значи в крайна сметка е църква — обобщих накратко. — Но защо сме тук?

— Това вече не знам.

Както ми беше станало ясно, това бе типично за брат Гуидо — ще ти разкаже хиляди подробности, които не искаш да знаеш, но онова, което всъщност искаш да знаеш, ще се окаже липсващо от научния му арсенал. Лично за мен Пантеонът беше доста призрачен и докато следвах господата, усетих как косъмчетата на тила ми настръхват. За моя изненада по-голямата част от двора на Арагон се оказа вътре, включително кралицата и триото метреси. Всички се обърнаха към мен и любезно ми кимнаха. Джована Арагонска бе спокойна както винаги, ала трите куртизанки представляваха истинско кълбо от нерви и възбуда, крякащо като ято врани. Огромен пръстен от съскащи факли светеше по стените наоколо и осветяваше вътрешността. Не можех да не призная, че това място бе истинско чудо на природата. Забелязах три неща:

Прима коза: По някаква странна архитектурна алхимия отвътре то изглеждаше много по-голямо, отколкото отвън.

Секонда коза: Вътрешността представляваше огромно кръгло пространство с мраморен под. Отгоре имаше гигантски купол.

Терца коза: В центъра на този купол се намираше най-странното нещо на това място — огромна дупка, отворена към небесата, през която се виждаше съвсем ясно луната.

Брат Гуидо се извърна към това фалшиво небе, дивейки се на необичайната дупка.

— Това е „окулус“ — побърза да ни осведоми дон Феранте. — Служи като огледало за кръглото небе над нас. — Извиси глас за по-голям поетичен ефект и всички около него застинаха в очакване на думите му. — Дио Касий е казал: „Благодарение на купола си Пантеонът наподобява на самия небесен свод!“

На мен обаче не ми направи особено впечатление. Нямаше никакво съмнение, че цитира думи, които се бе постарал да наизусти преди не повече от час, само и само да впечатли двора си. Поради което не можах да сдържа устните си да не се изкривят от презрение.

— Напълно вярно! — не остана назад и брат Гуидо. — Пантеонът е истинско олицетворение на римския стремеж към съвършенство в структурната цялост и философската хармония на нещата!

Това изявление, което не беше нито наизустено, нито репетирано (и от което аз нищо не разбрах), ме накара да се гордея със знанията му, сякаш бе мой първороден син. Ала дон Феранте се вкисна.

— Разбира се — промърмори.

Брат Гуидо изобщо не обърна внимание на тона на краля, а продължи да се върти и да се оглежда, като че ли изчисляваше наум обема на пространството над главата си.

— Значи полусферата на покрива всъщност се превръща в цяла сфера в пространството между покрива и мраморния под! Направо удивително!

Тук дон Феранте бе принуден или да се съгласи, или да издаде невежеството си. Затова само кимна като древен мъдрец и допълни:

— Свещената геометрия на космоса!

Това изявление обаче се оказа твърде езическо за набожен човек като монаха, който не закъсня да апострофира краля с думите:

— Но създадена от Бога!

Кралят предпочете да не обръща внимание на това.

— Обърнете внимание, милорд, и на павимента. — Нямаше съмнение, че кралят използва дума, която преди този момент никога не бе минавала през устните му.

Но на брат Гуидо такива не му минаваха. Надпреварата продължаваше.

— Ах, да, павимента, в стил опус сектше. Наистина!

Тук вече монахът срази не само мен, но и краля.

— Кръгове в рамките на квадрати — поясни за всички, — както е в географията на Птоломей. Значи римляните все пак са успели да разчертаят и кръга!

Тук се разсмя и аз забелязах как кралят подема смеха му и буквално видях как се опитва да съхрани тази фраза в главата си, като същевременно не пропусна да хвърли гневен поглед на вездесъщия си иконом. И тогава ми стана ясно кой е бил изпратен, за да събере достатъчно информация в полза на краля, която да му помогне да се представи като блестящ учен по време на тази обиколка, както и че горкият Сантяго ще бъде държан лично отговорен за зеещите празноти в знанията на Негово величество. Така му се пада!

Не след дълго обаче дон Феранте отново взе превес в научната надпревара с умопомрачително скучно изброяване на всеки отделен вид мрамор, който проклетите римляни били използвали за пода. Някаква плоча, която приличаше на парче салам, носела името пурпурен имперски порфир от Египет. Павета с розов цвят като свински пастет, били наричани „доцимиан павонадзето“ от Мала Азия, а плочите, които бяха толкова жълти, че човек оставаше с впечатлението, че някой е повърнал на пода, бяха описани от краля като мрамор „джало нумидиана“ от Картаген. Паветата от „гранито гриджо“, които напомняха за мръсен сняг, идвали от северозапада, от Галия или от Алпите. Някъде към този момент аз изгубих нишката, обаче си знаех, че брат Гуидо няма да закъснее да отвърне подобаващо на удара.

— Невероятно! — възкликна той. — Могъществото на една империя, изваяно в мрамор!

Усмивката ми леко поувехна, защото усетих, че изказванията на монаха започват да ме дразнят. Защо не може да говори на обикновен тоскански?! Избавих краля от срама да пита какво значи това, като побързах да кажа:

— Моля?

— Исках просто да кажа, че тук римляните са построили под, който олицетворява, извинете, показва всяка част от тяхната империя, подредена тук, долу, от единия до другия край. Тези мраморни камъни са донесени от всички ъгълчета на Римското Средиземноморие, символизиращи завоюването на Египет, Азия, Картаген и Галия. Това е политическо изявление, пропаганда чрез порфир!

Исусе Христе!

Не ме разбирайте накриво — не че не бях доволна от тази шибана интелектуална надпревара и когато бяхме в Неапол, се чувствах горда със знанията му. Но някак си ми се щеше брат Гуидо да използва тази игра на мозъци за по-продуктивни цели, като например — да научи повече за плановете на Седмината. Дръпнах го настрани и му прошепнах няколко думи в този дух, като се престорих, че просто се накланям към него за целувка.

Брат Гуидо се дръпна изненадано назад и възкликна:

— Но нали всичко е само с тази цел! Всяка дума има значение, всяка сричка има отношение към нашето търсене!

— Дори и цялата тази пледоария за мрамора ли? — изгледах го накриво аз.

— Особено тя! — дъхът му погали ухото ми. — Очевидно не си слушала много внимателно.

Тук вече ме хвана.

— Добре де, само че се опитай най-сетне да откриеш нещо конкретно за тази каша, в която сме се забъркали! — прошепнах във врата му. — Моля те!

Брат Гуидо ме избута нежно и се обърна прелюбезно към краля:

— И защо сме сега тук, Ваше величество? Да не би да си правим самостоятелна вечерна служба?

— В известен смисъл, да — усмихна се кралят. — Но не в чест на Бога, а на природата! Тази вечер превес вземат старите богове. Ето, вижте! Започва се! Погледнете луната в дупката в свода горе! Гарантирам ви, че в Рим няма по-подходящо място за наблюдение на подобен спектакъл!

Знатните дами и господа започнаха да се събират около нас, а прислугата — да гаси факлите. Безсъмнено се намирахме в точния час за онова, което ни предстоеше да видим.

Вдигнах нагоре очи. Яркият перфектен кръг на луната си седеше спокойно в небесата така, както е правел винаги. Само дето… Почакайте!

— Луната е някак си… много жълта! — възкликнах.

— Така е, доня — съгласи се кралят. — Сега, в идите на юли, луната е в доста болнаво настроение.

— Какви са тези иди? — просъсках в ухото на брат Гуидо.

— Средата на месеца. Скоро ще бъде истинско лято.

— Хубаво — кимнах. Любимият ми сезон. Едно време много обичах да се мотая край Арно заедно с другите уличници именно през лятото. Говорехме си или пиехме вино под някоя лоджия. Дори и в това мрачно място като че ли усещах паренето на флорентинското слънце и долавях лекия аромат, издигащ се от доста намалелите през този сезон води на реката. За останалите този аромат бе по-скоро смрад, съдържаща какви ли не гадории — изпражнения, боклуци, та даже и трупове. За мен обаче това бе ароматът на лятото, приятен като вечерно ухание на жасмин. Носталгията ме удари в стомаха, но не по-слаб от нея бе ужасът от онова, към което ни предстоеше да се върнем.

Сякаш доловил раздвоението ми, дон Феранте отбеляза:

— Лято, да. Обаче после идва зимата, както е правила винаги — зима, която тази година ще отправи доста предизвикателства към всички нас.

Тези думи като че ли носеха особено значение. Усетих как брат Гуидо до мен се поколебава, но след това избира да рискува.

— Но след това слънцето отново изгрява, защото идва пролетта. Ла примавера!

Когато чух тази дума, изтръпнах. Толкова дълго я бяхме шептели тайнствено между нас във връзка с картината на Ботичели, че бях напълно забравила за обикновената й употреба. И двамата едновременно погледнахме към дон Феранте, за да видим реакцията му.

Той погледна приятеля ми в очите и бавно изрече:

— Именно! Ново начало!

Добре де, това си бе достатъчно многозначително, но не ни подсказваше нищо. Надигнах глава, за да видя луната. След като всички факли наоколо бяха изгасени, тя изглеждаше още по-ярка. И изведнъж видях как шафраненожълтият диск започва да изчезва пред очите ми, сякаш някой бе отхапал от него! След малко захапката стана още по-голяма и по-голяма. Хората наоколо ахнаха. Но какво означава това? Да не би да е краят на света? Да не би да се е появил някакъв гигантски небесен звяр, който е решил да изяде нашата луна подобно на прегладнял вълк? Мадонна!

Брат Гуидо усети страха ми, защото аз не закъснях да сграбча ръката му.

— Спокойно! — изрече тихо. — Това е просто затъмнение на Луната — Земята минава между слънчевите лъчи и Луната, а тъй като живеем върху плосък диск, се създава впечатлението, че Луната изчезва. Обаче тя си е все там и след не повече от час отново ще блесне!

Преглътнах и промърморих:

— Ама през нощта няма слънце!

— Слънцето го има постоянно, скъпа моя! Независимо дали ние го виждаме или не, то си е все там — обади се кралят, отново с многозначителен тон.

— Въпреки че подобно събитие може да се случи и със Слънцето — отбеляза предпазливо приятелят ми.

Усетих как кралят се вцепенява.

— Защото, макар и много рядко, понякога Слънцето просто минава зад Луната по същия начин. Защото всички небесни тела се въртят около Земята, а понякога Луната блокира гледката ни към Слънцето!

— Имате грешка, милорд! Според мен само Луната може да бъде покрита по този начин! — отбеляза надменно кралят.

— Нищо подобно! — отбеляза безгрижно брат Гуидо, в блажено неведение за опасността. — Подобни феномени се случват още от библейски времена. „И през този ден, каза Господ, ще накарам Слънцето да се скрие още по обед, и ще затъмня Земята посред бял ден!“ Написано е в Стария завет, в Книгата на пророк Амос.

— Да, ама с облаци! — отсече дон Феранте. — Слънцето никога не може да бъде победено, защото в противен случай всички ще загинем! — Тук в главата ми се събуди някакъв спомен. Опитах се да се сетя къде другаде бях чувала нещо подобно. — Това е най-могъщото светило в небесата! — допълни кралят.

— По-могъщо дори от Господ Бог? — присви вежди брат Гуидо.

Дон Феранте побърза да отстъпи. Очевидно не беше напълно готов да се опълчи на Всемогъщия.

— Исках да кажа само, че слънцето управлява цялата природа — часовете от деня, сезоните… — Вторачи многозначително очи в своя противник, обаче монахът пропусна този поглед, защото вярващият в него отново бе взел превес над учения.

— Да де, обаче Земята не се управлява от него — отсече. — Нито пък Луната! Няма по-голямо доказателство за това от случващото се тази вечер.

Тук дон Феранте вече бе готов с отговора:

— Да де, обаче има и такива, които твърдят, че Слънцето е центърът на цялото мироздание и че всички останали небесни тела се въртят около него! Някои от тези хора са велики личности, които ние познаваме много добре!

Брат Гуидо отново пропусна намека и фанатично се провикна:

— Еретици, сир!

Притворих ужасено очи, защото брат Гуидо бе станал твърде недодялан в аргументите си и стига ушите ми да не ме лъжеха, току-що бе обидил жестоко краля на Арагон и Неапол, наричайки го еретик. Групичките придворни, насъбрали се около нас под отвора в купола, изведнъж се смълчаха, за да слушат нашия разговор.

Наложи се да сръгам приятеля си, за да му напомня да не излиза от ролята си. И побързах да замажа положението с думите:

— Според някои може и да са такива. Но не и според мен! Мисля, че римляните са уловили вярно нещата — Сол Инвиктус, Непобедимото Слънце! Защото не беше ли казал поетът… — Напрегнах ум, за да си спомня. — Ах, да! „Слънцето осветява всички наши намерения със своята светлина!“

Брат Гуидо ме погледна изумено. Обаче вие не се изненадвайте. Защото един от най-големите таланти на всяко уважаващо себе си работещо момиче е да запомня по някоя друга фраза, израз или умен цитат, та да го цитира пред клиентите си. Това е крайъгълният камък на ласкателството и всички мъже го обичат, били те монарси или монаси.

В случая подейства и на двамата. Дон Феранте омекна, кимна одобрително и допълни:

— Вижте! Небесният спектакъл набира скорост!

Вдигнахме отново очи нагоре, изпълнени с облекчение. Доколкото можех да схвана, бурята беше отминала. А сега луната изчезваше още по-бързо — първо беше полумесец, а после просто лунен сърп…

Докато всички гледахме нагоре, дон Феранте се приведе към брат Гуидо и съвсем тихо, така че ми се наложи да се напрегна, за да ги чуя, прошепна:

— Когато затъмнението свърши, опасявам се, че ще трябва да ви напусна, за да се срещна с моите офицери. Кралските каляски са на ваше разположение, за да се върнете в замъка Сант Анджело за два часа. Или може би бихте желали да изчакате в града до времето за нашата среща?

Това вече беше ново.

— Нашата среща ли?

— В полунощ. На уговореното място.

Сега вече бяхме в капан и брат Гуидо нямаше друг избор, освен да попита:

— Уговореното място?

Изтръпнах ужасена, че той вече се е издал. Ако наистина бе един от Седмината, би трябвало да знае кое е уговореното място. Но, от друга страна, какъв избор имаше, освен да попита?

Кралят се приведе още повече и рече:

— Сега не мога да го назова, защото в момента слушат и други уши, освен нашите. Обаче баща ви трябва да ви е казал. Ще кажа само едно, за да ви го припомня… — И изрече нещо на друг език, който ми се стори английски. Накрая завърши: — Ще се видим там!

Имах чувството, че това е краят ни, ала в този момент нямахме никаква възможност да обсъдим нещата насаме. Умълчахме се и проследихме как мракът поглъща и последните остатъци от луната. Незнайно защо, но установих, че сърце не ми дава да гледам как тази приятелска планета изчезва пред очите ми, защото тя ми е била вярна спътница по време на множество мои пътешествия напред-назад из Флоренция, тъй като по-голямата част от работата ми се върши през нощта. Каквото и да казваше брат Гуидо, някакъв нелогичен страх ми подсказваше, че тя никога няма да се завърне. Затова отместих поглед и това спаси живота ми.

В Пантеона цареше почти пълен мрак, но в последния миг лунна светлина забелязах висока и мрачна фигура, застанала в края на нашата знатна групичка. Фигурата бе облечена в одежди на прокажен. Оказваше се, че не само аз не наблюдавам небесата. Имало и още един. И този призрак в момента гледаше право към мен с очи ярки и сребристи като монетите на лодкаря на мъртвите.

Кръвта ми се смръзна във вените ми.

Майко Божия!

Прокажения от Неапол е тук!

В следващия удар на сърцето целият храм вече бе потънал в мрак. И докато дон Феранте се разпореждаше да запалят факлите, аз дръпнах брат Гуидо за ръкава; но със сила, каквато не подозирах, че притежавам. Очите ми може и да не виждаха, обаче умът ми бе запомнил къде точно е изходът и аз избутах монаха навън. Стражите се отдръпнаха, за да ни пуснат. Той ме последва послушно, тихо и бързо, усещайки, че работата е много сериозна, че нещо действително не е наред. Дадох му знак да млъкне и продължих напред. Докато вървяхме из непознатите улици, непрекъснато се оглеждах назад. Очите ми ми казваха, че никой не ни следва, че мигът на пълното затъмнение е бил достатъчен, за да ни освободи от нашия преследвач. Ала лудо биещото ми сърце ми нашепваше, че Прокажения е призрак или фантом, защото само вампир или върколак би могъл да излезе жив изпод руините на „Сан Лоренцо Маджоре“ в Неапол. Сребристите очи продължаваха да ме изгарят и усещането, че съм се сблъскала с лодкаря на мъртвите души, отказваше да ме напусне. Имах чувството, че Прокажения няма да се откаже, докато не ни пренесе през реката на смъртта.

Бяхме стигнали до покрайнините на града, където паметта ми подсказа, че отново сме близо до Виа Апиа. Налагаше се скоро да спрем, защото в противен случай щяхме да сме обратно в Неапол. Забелязах някакво затревено място с древни колони и тъмен свод и дръпнах монаха към него. Виещите се стълби ни отведоха надолу към някаква подземна камера с коридори като на къртича дупка. Щом се озовахме в този подземен свят — сигурно някакво свещено място, защото навсякъде се виждаха запалени свещи — ние спряхме, за да си поемем дъх, и аз разбрах, че е крайно време да обясня какво съм видяла.