Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eye of God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013 г.)

Издание:

Джеймс Ролинс. Окото Господне

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

Художествено оформление на корица: Megachrom 2013

Превод: Крум Бъчваров, 2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978–954–655–432–1

История

  1. — Добавяне

3.

17 ноември, 09:46 ч.

тихоокеанско стандартно време

Военновъздушна база Лос Анджелис

Ел Сегундо, Калифорния

В контролната зала на Центъра за космически и ракетни системи все още властваше хаос.

Бяха изтекли почти два часа, откакто на грамадния дисплей се появи сателитното изображение на потъналото в тлеещи развалини Източно крайбрежие. Персоналът на базата незабавно се беше уверил, че Ню Йорк, Бостън и Вашингтон са невредими. Животът там продължаваше благополучно.

Над залата се спусна осезаемо облекчение. Реакцията на Пейнтър не правеше изключение — той имаше приятели и колеги в североизточната част на страната. И все пак се радваше, че годеницата му е в Ню Мексико. Представи си лицето на Лиза, обрамчено от гъстата й руса коса и с онази дяволита усмивка, от която сърцето му винаги се разтуптяваше. Ако й се случеше нещо…

В крайна сметка обаче нещата на изток бяха наред.

„В такъв случай какво е излъчил спътникът преди да излезе от строя, по дяволите?“

През последните два часа този въпрос си задаваха всички. Появиха се какви ли не теории. Екстраполация? Компютърна симулация на ядрен удар? Но всички инженери твърдяха, че такива изчисления не са по възможностите на оригиналната програма на сателита.

„Тогава какво се е случило?“

Пейнтър стоеше до д-р Джейда Шоу и неколцина инженери и висши военни пред огромните екрани.

Пред тях сияеше сателитно изображение на Манхатън. Един млад специалист прокара червената точка на лазерната си показалка по ширината на острова.

— Тази картина е получена от спътник на Националната разузнавателна служба по абсолютно същото време, в което ОГ-едно прелетя над Източното крайбрежие. Виждат се улиците, езерата в Сентръл Парк. А ето снимката на същия район, направена от ОГ-едно.

Той натисна един от бутоните на дистанционното в другата си ръка и до първия образ се появи втори — увеличение на част от картината, заснета от излизащия от строя сателит.

— Ако ги наложим една върху друга…

Специалистът направи бърза манипулация и през дима и пламъците видяха, че уличната мрежа пасва идеално. Нямаше разминаване дори в очертанията на езерата в Сентръл Парк.

Разнесе се нервен шепот.

Д-р Шоу намръщено се приближи, за да разгледа изображенията по-детайлно.

— Както виждате, това наистина е Ню Йорк, не е някакво копие — продължи специалистът. — И разрушенията не са дигитално смущение, което случайно прилича на опожареното Източно крайбрежие. Не и при тези подробности.

За да докаже твърдението си, той уголеми основните райони от острова. Въпреки че картината стана зърниста, нямаше съмнение, че това е Манхатън. Само че сега Емпайър Стейт Билдинг се беше превърнал в пламтящ факел, финансовият квартал — в кратери и руини, а Куинсбъро Бридж — в гора от разкривени стоманени ферми. Приличаше на изключително качествен дигитално нарисуван пейзаж за апокалиптичен филм.

Бостън и Вашингтон бяха сполетени от подобна участ.

Сред публиката се разнасяха различни въпроси, но д-р Шоу просто се приближи с длан на брадичката и впери очи в двете отново разделени изображения.

— Директор Кроу, елате за момент, ако обичате — сприхаво се обади генерал Меткаф.

Пейнтър отиде при шефа си, който стоеше пред картата на света.

— Това са последните и най-подробни телеметрични данни. — Генералът посочи траекторията на излезлия от строя спътник. — Вероятното място на падане е ей там, в отдалечен район в Северна Монголия. Както виждате, не е далеч от границите с Русия и Китай. Досега и от двете страни няма информация за катастрофата.

— А от самото място няма ли сведения някой да е видял нещо?

Меткаф поклати глава.

— Този район в Монголия е планински, населен е само с номадски племена.

Пейнтър разбра ситуацията.

— Тогава разполагаме с известно време да стигнем там и да открием каквото не е напълно изгоряло от секретната военна техника, преди Русия или Китай да надушат какво се е случило.

— Точно така.

Кроу погледна другия екран. Никой не знаеше каква е причината за генерирането на това смущаващо изображение, но всички бяха наясно, че отговорите се крият в останките на Окото Господне. И после, свръхмодерната апаратура от спътника в никакъв случай не биваше да попадне в чужди ръце.

— Вече наредих на капитан Кат Брайънт в командването на Сигма да подготви логистиката за пращане на спасителен отряд.

— Отлично. Искам да се върнете с първия възможен полет във Вашингтон, където ще ви очаква наш самолет. Това е основният ви приоритет. Открийте и върнете останките.

Меткаф му обърна гръб.

На няколко крачки от тях д-р Шоу стоеше до специалиста, който кимаше и току поглеждаше екрана. Накрая на лицето му се изписа страх.

„Какво става там?“

Специалистът се отдалечи от младата астрофизичка и се насочи към пултовете, като даде знак на неколцина други да го последват.

Обзет от любопитство, Пейнтър отиде при нея. Тя не откъсваше поглед от екрана, но забеляза, че е привлякла вниманието му.

— Продължавам да смятам, че причината е в кометата.

Кроу беше чул теориите й.

— Значи според вас всичко това е последица от тъмната енергия, така ли, доктор Шоу?

— Наричай ме Джейда. Да, според последните получени данни от сателита геодезичната прецесия регистрира изкривяване с пет цяло и четири десети градуса.

Огненият поглед, който му отправи, показваше, че младата жена очаква той да схване огромното значение на този факт.

Само че Пейнтър не го схващаше.

— И какво точно означава това?

Изследователката ядосано въздъхна. През последните два часа беше спорила с висшите военни в базата, опитвайки се да ги убеди да я изслушат. Търпението й явно се изчерпваше.

— Представи си, че поставиш топка за боулинг върху батут. Повърхността му ще се огъне от масата на топката. Точно такова е и въздействието на Земята — тя изкривява пространството и времето. Доказано е и теоретично, и експериментално, а геодезичната прецесия е мярка за това огъване. Следователно, когато данните показват изкривяване, наблюдаваме гънка в пространство-времето. Нещо, което предвиждаше моята теория, ако ОГ-едно получи приток на тъмна енергия. Обаче изобщо не очаквах гънката да е толкова дълбока.

Между веждите й също се появи дълбока загрижена бръчка.

— Защо всичко това те безпокои толкова много? — попита Пейнтър.

— Надявах се, че ще наблюдаваме съвсем малка промяна в геодезичната прецесия. Нещо от порядъка на по-малко от нула цяло и една десета процента, при това за кратко, на нивото на наноскалата. Изкривяване над пет процента, поддържано в продължение на близо минута… — Тя поклати глава.

— По-рано ти предположи, че силното изригване на тъмна енергия може да пробие дупчица в пространство-времето и евентуално да отвори за кратко прозорец към алтернативна вселена, успоредна на нашата, в която всичко по Източното крайбрежие е разрушено.

Д-р Шоу впери очи в екрана.

— Или да ни покаже собственото ни бъдеще.

Досега не беше споменавала тази смущаваща възможност.

— Времето не е линейна функция — продължи тя, сякаш разсъждаваше на глас. — То просто е друго измерение. Като „горе-долу“ и „ляво-дясно“. Гравитацията и скоростта също могат да въздействат върху потока на времето. Затова, когато пространство-времето се вълнува или нагъва, времето може да прескочи малко — като грамофонна игла, стигнала до драскотина на плочата.

В очите й проблесна страх.

— Откога хлапетиите пак сте почнали да слушате грамофонни плочи? — опита се да я поразсее Пейнтър.

Джейда се обърна към него. Тревогата й беше отстъпила мястото си на искрено негодувание.

— Трябва да те осведомя, че притежавам първокласна колекция от плочи с джаз — Би Би Кинг, Джон Ли Хукър, Майлс Дейвис, Ханс Колер.

— Добре де. — Той вдигна умиротворително ръка.

— Нищо не може да се сравнява със старите плочи! — изсумтя младата жена.

Пейнтър не можеше да не се съгласи с нея.

Завръщането на специалиста го избави от гневното й словоизлияние.

— Оказахте се права — с още по-уплашен вид съобщи специалистът.

— Права за какво? — попита Кроу.

— Покажете ми — нареди д-р Шоу, без да му обръща внимание.

Специалистът се обърна към гигантския екран, отвори изображението от сателита на НРС и наложи върху него снимката от ОГ-1, после няколко пъти размени местата им.

— Сенките не съвпадат, както предполагахте вие. Не само тук. Проверихме няколко участъка в Бостън и установихме същата аномалия. — Той посочи групата инженери и специалисти, струпали се около неговия терминал. — Уголемяваме различни пунктове по Източното крайбрежие и изчисляваме степента на разминаване.

Астрофизичката кимна.

— Трябва да изчислим и времевия диференциал.

— Вече го правим.

Пейнтър не разбираше нищо.

— Какво се е случило?

Тя посочи екрана.

— Сенките на двете изображения не съвпадат. Разминават се, макар и съвсем малко.

— И какво означава това?

— Двете картини са заснети едновременно, следователно сенките би трябвало да съвпадат. Като две снимки на един и същи слънчев часовник, направени едновременно. Само че не съвпадат. Което означава, че…

— Че положението на слънцето на двете изображения е различно.

По гърба на Пейнтър полазиха тръпки.

Джейда треперливо си пое дъх.

— Окото Господне е снимало Манхатън в друго време, не онова, което са регистрирали нашите часовници.

Пейнтър си представи иглата, прескачаща драскотина на грамофонната плоча.

— Специалистите се опитват да установят датата и времето, които съответстват на положението на слънцето, заснето на сателитното изображение — продължи астрофизичката. — Използват триангулация на точки по Източното крайбрежие, за да посочат точното време.

Растящият смут около инженерния пулт вече привличаше вниманието на другите.

Главният експерт се изправи и погледна Джейда.

— Разликата е осемдесет и осем… — Някой го дръпна за ръкава. Той се наведе към монитора и след малко пак се изправи. — Добре, кръгло деветдесет часа.

„По-малко от четири дни!“

Генерал Меткаф се приближи до тях.

— Какво има?

Погледът на Пейнтър падна върху лицето на Джейда, върху което сияеше увереност.

— Сателитната снимка. — Кроу кимна към апокалиптичната сцена. — Това не е техническа неизправност. Така ще изглежда светът след четири дни.

 

 

18:54 ч. централноевропейско време

Рим, Италия

Телефонният звън събуди Рейчъл Верона от кошмар, в който се давеше. Тя се надигна с усилие, пое си дъх и едва след малко установи, че не е в собственото си легло, а на мекото канапе в кабинета на вуйчо си. Беше задрямала, докато четеше текст за св. Тома.

Още миришеше на чесън и песто от храната, която бе донесла за двамата. Картонените кутии бяха на бюрото до лакътя на вуйчо й.

— Ще вдигнеш ли? — попита той.

Усърдно надвесен над древния череп с очила за четене, спуснати ниско на носа му, той измери с пергел основата на носната кост, после си отбеляза нещо върху лист милиметрова хартия.

Телефонът продължаваше да звъни пронизително. Рейчъл стъпи на пода, изправи се и отиде при бюрото, като погледна към малката част от луната, която се виждаше през тесния като бойница прозорец, почти затъмнена от дългата извита опашка на кометата.

— Става късно, вуйчо. Можем да довършим тази работа утре сутрин.

Монсиньор Верона махна с пергела.

— И без това спя само по няколко часа. И работя най-добре, когато е тихо, като сега.

Тя вдигна телефонната слушалка.

— Pronto?

— Sono Bruno Conti, dottore di ricerca da Centro Studi Microcitemia.

Рейчъл затисна слушалката с длан.

— Обажда се доктор Конти от генетичната лаборатория, вуйчо.

Той протегна ръка към телефона.

— Доста се забавиха.

Докато Вигор разговаряше с генетика, Рейчъл погледна черепа. Знаеше причината за нетърпението на вуйчо си — бледия надпис на темето, означаващ съдбовна дата. Не се страхуваше от гравираното върху костта пророчество. Хората от памтивека предсказваха края на света — от древните маи с техния пророчески календар до „ясновидците“, които вещаеха неминуема гибел при встъпването в третото хилядолетие.

„Нима това тук е различно?“

Вигор приказваше все по-разпалено, после затвори. Рейчъл забеляза тъмните кръгове под очите му.

— Какво ти съобщиха от лабораторията? — попита тя.

— Потвърждават моята датировка на черепа и книгата. — Монсиньор Верона посочи Евангелието от Тома и Рейчъл за стотен път се зачуди каква е причината да го подвържат с човешка кожа. Да, навремето го бяха смятали за еретично. То отхвърляше ортодоксалната религия като единствен начин за спасение и твърдеше, че пътят към Бог е във всеки човек, стига да отвори очите си и да тръгне по него.

„Търсете, и ще намерите“[1].

И все пак, ерес или не, защо бяха подвързали книгата с човешка кожа?

— Е, откога датират книгата и черепът? — попита Рейчъл.

— В лабораторията са ги датирали в тринайсети век.

— Значи не в трети век, както предполага арамейският текст, така ли? Следователно това не е автентичен еврейски магически талисман като онези, които са откривали археолозите в миналото.

— Не. Точно както предполагах, това най-вероятно е копие на оригинал. Самият череп даже не е еврейски.

— Откъде знаеш?

Той й даде знак да се приближи.

— Докато ти си подремваше, проучих структурата и особеностите му. Първо, този череп е мезокранен.

— Какво означава това?

— Че е широк и средно висок. Освен това обърни внимание, че ябълчните кости са дебели, очните орбити са кръгли, а носните кости са плоски и широки. — Вуйчо й вдигна черепа и го обърна наопаки. — Погледни и зъбите. Резците са лопатообразни, съвсем различни от медитеранския тип.

— Тогава откъде е този череп?

Той се обърна към нея и посочи бележника си с пергела.

— Въз основа на ширината на очните орбити, дълбочината на кучешката ямка и степента на прогнатизъм предполагам, че черепът произхожда от Източна Азия или с други думи, че е монголоиден, както се казваше някога.

Обзе я чувство на уважение и тя за пореден път си спомни, че вуйчо й е нещо много повече от обикновен духовник.

— Значи черепът идва някъде от Далечния изток, така ли?

— Книгата също — прибави Вигор.

— И книгата ли?

Той я погледна над очилата си за четене.

— Нали чу разговора ми с доктор Конти?

Рейчъл поклати глава.

Монсиньор Верона протегна длан над съсухрената кожена подвързия със зловещото зашито око в средата.

— Според анализа на доктор Конти кожата и черепът имат еднаква ДНК. Тоест източникът им е един и същи.

Когато проумя думите му, Рейчъл трябваше да преглътне буцата в гърлото си.

Създателят на талисманите беше използвал части от тялото на един и същи човек. С кожата му бе подвързал книгата, а от черепа беше направил тази реликва.

— Помолих колегите в лабораторията да направят расова характеристика, като използват автозомна и митохондриална ДНК, за да се опитаме да стесним произхода на реликвите — продължи Вигор. — Отец Йосип ми ги е пратил, защото е имал нещо предвид. Времето изтича. Той е знаел, че мога да помогна и че имам достъп до възможности, с какъвто той не разполага.

— Например генетична лаборатория.

Вуйчо й кимна.

— Тогава защо отец Йосип просто не ти е написал писмо?

Монсиньор Верона й намигна дяволито.

— Кой казва, че не е?

Тази новина я накара да се намръщи.

— Защо не ми ка…

— Намерих го едва преди петнайсет минути. Докато проучвах черепа. Исках да приключа с измерванията, а ти спеше. После се обади доктор Конти и резултатите от генетичната лаборатория ме разсеяха.

Рейчъл се втренчи в черепа.

— Покажи ми го.

Вигор обърна реликвата наопаки и посочи отвора на гръбначния мозък. После освети вътрешността с фенерче.

— Къде другаде може да скриеш тайна информация?

Тя се наведе по-близо и присви очи. Върху вътрешната повърхност на черепа имаше къс червен восък — като печат на папско послание. Върху него педантично бяха изрязани миниатюрни латински букви. Рейчъл си представи как свещеникът изписва всеки знак с остър инструмент с дълга дръжка през тесния отвор.

„Чак пък такава секретност? Този човек е истински параноик!“

Тя прочете с усилие латинския текст и го преведе на глас:

— „Помогни ми. Ела на Аралско море“.

bukvi.png

Намръщи се. Аралско море се намираше на границата между Казахстан и Узбекистан в Средна Азия. Районът беше безлюден. После си спомни, че според морфологичната характеристика на черепа вуйчо й определяше произхода му като източноазиатски. Зачуди се дали отец Йосип е стигнал до същото заключение. Може би расовите особености на реликвата го бяха накарали да напусне Унгария и да продължи издирването си на изток? Но в такъв случай какво търсеше и защо се нуждаеше от такава секретност?

Тя напрегна очи още повече и различи под латинския надпис поредица едва забележими арабски цифри.

Вигор позна какво е привлякло вниманието й.

— Географски координати — дължина и ширина.

— Което означава конкретно място. — Рейчъл не успя да скрие недоверието си. — Там ли те вика отец Йосип?

— Така изглежда.

Тя отново се намръщи. Не искаше вуйчо й да пътува из непознати земи заради някакво тайнствено послание от странстващ свещеник, изчезнал преди близо десет години.

Монсиньор Верона остави черепа на бюрото си.

— Заминавам по изгрев-слънце. Ще хвана първия полет за Казахстан.

Рейчъл се сепна, но от собствен опит знаеше, че няма да успее да го разубеди, затова реши да му предложи компромисно решение.

— Без мен няма да ходиш никъде. И без това ми се е събрала достатъчно отпуска. Така че нямаш оправдание.

Той се усмихна.

— Надявах се да реагираш така. Всъщност се питам дали не би трябвало да се свържем с директор Кроу и да го помолим за помощ.

— Искаш да се обърнеш към Сигма, така ли? Само заради нещо написано върху череп от тринайсети век, някакво древно апокалиптично пророчество!

Тя завъртя очи. С вуйчо й си бяха имали взимане-даване със Сигма и Рейчъл определено нямаше нищо против нов повод да се срещне с командир Грей Пиърс. През годините двамата многократно бяха подновявали и прекъсвали връзката си и накрая бяха останали просто приятели. Понякога с взаимна печалба. Но и двамата знаеха, че разстоянието не прощава. И все пак… Тя се замисли за миг и отхвърли идеята. Нямаше нужда да занимават научните и военни експерти от Сигма с такъв маловажен въпрос.

— Струва ми се, че можем да се възползваме от техния опит — настоя Вигор. — Пък и усещам, че времето ни изтича.

Сякаш в потвърждение на думите му иззвънтя разбито стъкло и в кабинета се посипаха остри късчета. Нещо отскочи от ръба на тесния каменен прозорец и се търколи в отсрещния край на стаята.

Монсиньор Верона се сепна от изненада. Рейчъл, която имаше бойна школовка, реагира светкавично: грабна вуйчо си през кръста и го дръпна надалеч от прозореца, натисна го да залегне на пода и го защити зад бюрото с тялото си — и в този момент гранатата избухна с разтърсващ взрив от огън и дим.

 

 

10:18 ч. тихоокеанско стандартно време

Въздушното пространство над Калифорния

Лос Анджелис скоро изчезна под крилете на самолета за Вашингтон. Пейнтър беше помолил пилота да не пести гориво и да развие максимална скорост. Луксозният интериор на „Бомбардиър Глобал 5000“, разполагащ с истински бар и разделени на групи кожени кресла, създаваше погрешна представа за свръхмодерните му двигатели, които вдигаха до 950 километра в час.

Кроу възнамеряваше да провери твърденията на производителите по време на полета, особено след като Източното крайбрежие щеше да бъде изпепелено след по-малко от четири дни.

Генерал Меткаф му беше наредил засега да остави настрани тези загадки, независимо дали са верни, и да се заеме с по-практична задача: разбилия се спътник ОГ-1. Заповедта продължаваше да кънти в ушите му.

„Намерете останките от сателита. Те са вашата главна цел. Специалистите ще работят върху изображението. А аз за всеки случай ще направя анализ на риска във връзка с надвисналата над Източното крайбрежие опасност“.

Всеки щеше да играе конкретна роля.

Напуснаха въздушното пространство на Лос Анджелис и самолетът започна да завива. Кометата блестеше в синьото небе достатъчно силно, за да се вижда и през деня. Нощем опашката й засенчваше звездите, толкова ярка, че се различаваше трептящото й искрене, което й придаваше вид на живо същество. Предполагаше се, че кометата ще остане в небето почти цял месец, докато бавно минава край Земята.

Джейда, единствената друга пътничка в самолета, се отпусна на съседната седалка с чаша кола с лед в ръка и забеляза накъде е насочено вниманието му. Тя беше споделила с Меткаф теорията си за малкия скок във времето, предизвикан от гънка в пространство-времето. Това обясняваше несъвпадащите сенки, които бяха открили на снимката и които предполагаха, че образът е поглед към близкото бъдеще.

— Съмнявам се, че сме успели да убедим генерала — каза Пейнтър.

— Самата аз се съмнявам, че съм убедена — отбеляза младата астрофизичка.

Това го сепна — и изненадата явно се изписа на лицето му.

— Има прекалено много променливи величини — поясни Джейда и неловко се размърда на седалката си. — Както вече споменах, изображението може да показва алтернативно бъдеще, не непременно нашето. Отказвам да повярвам, че бъдещето е изсечено върху камък. Всъщност квантовата физика отрича такива линейни пътища на времето. Дори само наблюдението може да променя съдбата — известен ви е примерът с котката на Шрьодингер.

— И какво отношение има това?

— Ами, да вземем същата тази котка. Тя е класически пример за мистерията на квантовата механика. При този мисловен експеримент поставяш котка в кутия с отровно хапче. Има еднаква вероятност хапчето да убие или да не убие котката. Докато кутията е затворена, котката е в междинно състояние — едновременно жива и мъртва. Едва след като отвориш кутията и провериш котката, съдбата й окончателно се решава по единия или другия начин. Някои предполагат, че когато отваряш кутията, вселената се разделя на две. В едната вселена котката е жива, а в другата — мъртва.

— Ясно.

— Същото може да се отнася за снимката, направена от спътника докато пространство-времето се е огъвало около него. В едната вселена светът изгаря, а в другата — не.

— Значи имаме петдесетпроцентов шанс да оцелеем. Кой знае защо това не ми допада особено много, когато се отнася за съдбата на човечеството.

— Оттук нататък обаче потокът на времето става още по-неясен. Дори самият факт, че спътникът е заснел изображението и всички сме го видели, вече е акт на наблюдение. Онова, което ще направим впоследствие, може да промени съдбата — но не знаем дали действията ни ще направят катастрофата повече или по-малко вероятна.

— Май през следващите четири дни всички ще сме като котката на Шрьодингер в кутията — ще се намираме в междинно състояние между оцеляване и гибел.

Тя кимна. Не изглеждаше много по-весела от него.

— Значи сме обречени и ако направим нещо, и ако не направим нищо.

Джейда сви рамене.

— Това принципно резюмира квантовата физика.

— Тогава какво предлагаш?

— Да намерим спътника. Това е най-важната цел.

— Говориш като генерал Меткаф.

— Той е прав. Всички мои теории са само догадки. Но като анализирам останките, може да открия нещо по-конкретно. — Тя го погледна. — Разбирам, че не ти се щеше много да се включа в групата, която ще издирва сателита в Монголия, но никой не знае повече за него от мен. Ако не съм с вас, може да бъде изгубена ценна информация. А може да се случи и нещо още по-лошо.

— Какво разбираш под „по-лошо“?

Астрофизичката въздъхна тежко.

— Обясних ти, че притокът на тъмна енергия сигурно е огънал пространство-времето, предизвикал е гънка, много по-дълбока, отколкото предполагаха всички преценки. Моите предварителни изчисления обаче предвиждат по-сериозна опасност.

— Каква опасност?

— Има известна малка вероятност да се е образувала чупка в пространство-времето, нещо доста по-дълготрайно, и на квантово равнище тази чупка още да е сдвоена с останките от спътника.

— Какво означава „сдвоена“?

— Такова явление се наблюдава, когато два обекта си взаимодействат известно време, споделят квантовото си състояние и после се разделят. При определени условия техните квантови състояния могат да останат свързани, тоест промяната в квантовото състояние на единия обект моментално води до промяна в другия. Даже да са на огромно разстояние един от друг.

— Това май противоречи на здравата логика.

— И нарушава постулатите за скоростта на светлината в теорията за относителността. Всъщност този ефект ядосал самия Айнщайн, който го нарекъл „spukhafte Fernwirkung“ — „призрачно въздействие на разстояние“. И все пак явлението е регистрирано в лабораторни условия не само на субатомно ниво, но и група китайски изследователи наскоро постигнаха същото с два диаманта, видими с невъоръжено око. Нужно е само достатъчно количество енергия.

— Нещо като мощен приток на тъмна енергия.

— Точно така. Ако в пространство-времето около Земята има чупка и ако нейното квантово състояние се е сдвоило с това на спътника, неправилното боравене с останките може да доведе до пробиване на дупка в чупката от космоса до земята.

— И това няма да е добре.

— Няма, ако милееш за живота на тази планета.

— Убедихте ме, доктор Шоу.

Още преди да довърши мисълта си, сателитният му телефон започна да звъни.

Той погледна дисплея и видя, че повикването идва от вашингтонското командване на Сигма. Обаждаше се капитан Катрин Брайънт, неговата заместничка. Кат се занимаваше със събиране на разузнавателна информация за отряда, но сега Пейнтър й беше възложил логистиката около пращането на спасителен отряд.

Вече се бяха чули с нея и според предварителния план групата на командир Пиърс в Китай трябваше директно да се отправи за монголската столица Улан Батор, където щеше да се срещне с двучленния екип от Вашингтон.

Кат предлагаше да не включват много хора в експедицията, тъй като мястото на падане на спътника се намирало в строго охраняваната зона Хан Хентий, природноисторически резерват с изключително ограничен достъп, особено за чужденци. Освен това монголците смятали този район за свещен. Най-малката погрешна стъпка, и можеха скоропостижно да изхвърлят отряда оттам.

Ето защо подробностите на логистиката още се доуточняваха.

Пейнтър отговори — надяваше се Кат да му съобщи добри новини.

Първите й думи моментално угасиха тази надежда.

— Имаме нов проблем, директоре.

„Естествено, че имаме…“

— Току-що получих по разузнавателни канали информация за атентат в Италия — продължи тя. — Още не знам подробности, но явно някой е стрелял с гранатомет по университетския кабинет на монсиньор Верона.

— Вигор ли? Пострадал ли е?

— Не, добре е. В момента чака на телефона, организирала съм му конферентен разговор с теб. Още е малко потресен, но племенницата му е била в кабинета по време на атентата и го е спасила. Той държи да приказва с теб — а и аз смятам, че не е зле да се чуете.

Пейнтър си имаше предостатъчно грижи, но дължеше тази любезност на монсиньора.

— Свържи ме с него.

Кат ги свърза и от телефона се разнесе познатият тенор на монсиньор Верона.

— Grazie, директор Кроу. — Гласът му звучеше изненадващо спокойно, като се имаше предвид какво се е случило, но той си беше корав старец. — Знам, че сте зает, обаче имам сериозен проблем, който искам да споделя с вас.

— За какво се отнася?

— Ще бъда директен: смятам, че светът е застрашен от тежка криза.

Пейнтър го побиха тръпки.

— Какво ви кара да мислите така?

Монсиньорът му обясни за тайнствения колет, получен от мъртъв колега археолог: череп и книга, подвързана с човешка кожа. Спомена за унгарските магьосници, талмудическите магически реликви и за надписа с молитва за спасение.

С напредването на разказа Пейнтър постепенно започна да се отпуска. Обзе го облекчение. Това нямаше нищо общо със случилото се в космическия център.

— След атентата вече имам представа защо моят колега отец Йосип се е укрил — продължи монсиньор Верона. — Каквото и да е издирвал, явно е привлякъл вниманието на хора, готови на всичко, за да не допуснат тези сведения да излязат на бял свят. Той ме моли да се срещна с него в Средна Азия, близо до Аралско море. Надявах се да ми окажете известна подкрепа на място, особено защото времето изтича.

На Пейнтър му се искаше да има възможност да му помогне, но като имаше предвид собствената си задача, не можеше да оправдае такова отклоняване на човешки ресурси.

— Съжалявам…

Кат, която също участваше в конферентния разговор, го прекъсна.

— Монсиньор Вигор, струва ми се, трябва да обясните на директор Кроу защо смятате, че времето изтича.

— Mi dispiace — извини се духовникът. — Мислех, че съм го направил, но сега се сещам, че го казах само на вас, капитан Брайънт, не на директора.

— Какво да ми обясните? — попита Пейнтър.

— Надписът върху черепа, молитвата за спасение… това всъщност е молитва да бъде избегнат краят на света.

— Това вече го казахте.

— Да, обаче пропуснах да спомена кога според предсказанието ще настъпи този край.

Ледените тръпки отново полазиха Кроу.

— Чакайте да позная… след четири дни.

— Si — изненадано потвърди Вигор. — Но откъде знаете?

За момента Пейнтър се въздържа да му обясни и помоли Кат да превключи монсиньора на изчакване, докато той поговори насаме с нея.

— Какво мислиш? — попита я Кроу.

— Интересно, че тази реликва посочва същото време за края на света като Центъра за космически и ракетни системи.

Очевидно вече беше научила странните новини от запад. Пейнтър нямаше защо да се изненадва. Нейната специалност бе събирането на информация. Нищо не убягваше на вниманието й.

— Дали обаче не е просто съвпадение? — замислено произнесе той. — Да отклоним ли ресурси за нещо, което може да се окаже някакъв археологически зелен хайвер?

— В този случай съм достатъчно заинтригувана, за да предложа да го направим. Първо, отклоняването няма да е съществено. Координатите, които ни даде монсиньор Верона, са в Средна Азия, и то точно на пътя от Вашингтон за Монголия. Американският ни екип спокойно може да спре за кратко при Аралско море и да проучи тази загадка. Това няма да ни забави много. И без това още не съм организирала въздушния транспорт до Монголия. Междувременно можем да пратим втората група, която вече е наблизо, да проведе предварително разузнаване в района.

— Имаш предвид Грей, Ковалски и Сейчан.

— От Хонконг до монголската столица Улан Батор е само няколко часа път.

— Май вече си обмислила всичко. Само че трябва да знаеш още нещо: американският екип най-вероятно ще има и трети член. — Пейнтър погледна Джейда. — Цивилна, която ме убеди, че може би ще имаме нужда от нейния опит.

— Няма проблем. Високо оценявам помощта на доктор Шоу.

Той се усмихна. Както винаги, Кат му четеше мислите.

— А и това отклонение има още едно предимство — прибави Брайънт. — Сътрудничеството с монсиньора и неговия тайнствен колега ни осигурява идеално прикритие за собственото ни издирване в строго охраняваната зона „Хан Хентий“.

— Разбира се — съгласи се Пейнтър и кимна, доволен от нейната находчивост. — Ще могат да се представят за археологически екип.

— Точно така. Особено ако монсиньорът е готов да дойде в Монголия с нас — както изглежда, имаме обща цел.

„Спасяването на света…“

— Тогава да започваме — отвърна Кроу. — Свържи се с Грей и им нареди да тръгват.

Във въздишката на Кат ясно се долавяше раздразнение.

— Ех, да можех да се свържа с него…

Бележки

[1] Матей 7: 7. Тук и нататък преводът на Библията е цитиран по изданието на Св. Синод от 1992 г. — Б. пр.