Джеймс Ролинс
Окото Господне (4)

Пролог

Лятото на 453 г.

Централна Унгария

Владетелят умираше прекалено бавно на брачното им ложе.

Надвесената над него убийца беше дъщеря на бургундски принц, седма съпруга на този варварски вожд. Бяха ги оженили едва предишната вечер, насила и с интриги. Името й Илдико означаваше на родния й език „яростен воин“. Ала тя не изпитваше ярост, а трепереше от страх до умиращия — кървав тиран, заслужил латинското име Flagellum Dei, Бич Божи. За него твърдяха, че носел меча на скитския бог на войната.

Дори самото му име, Атила, отваряше градските порти и прекратяваше обсадите, толкова много се бояха от него. Ала сега, гол и умиращ, той не изглеждаше по-ужасен от всеки друг човек. Беше малко по-висок от Илдико, макар че имаше яките мускули и тежките кости на своя номадски народ. Раздалечените му дълбоко хлътнали очи й приличаха на свински, особено когато ги впиваше в нея, докато я обладаваше през нощта — кръвясали от многото погълнати на сватбата им чаши вино.

Сега беше неин ред да го наблюдава, заслушана във всяко негово хрипливо дихание. Чудеше се след колко време ще го отнесе смъртта. Вече знаеше, че е проявила прекалена предпазливост с отровата, получена от епископа на Валенс, на когото я беше пратил архиепископът на Виена с одобрението на бургундския крал Гундиох. Тя изруга, че са стоварили такова бреме върху крехките й плещи. Как можеше съдбата на света — и настоящето, и бъдещето — да зависи от нея, жена едва навършила четиринайсет лета?

Необходимостта от тази страшна постъпка й съобщи личност, скрита под тъмен плащ, появила се на бащиния й праг преди половин луна. Вече я бяха сгодили за варварския вожд, ала онази вечер я заведоха при този непознат. Илдико зърна кардиналския златен пръстен на лявата му ръка, преди той да успее да я скрие. Тогава й разказа как едва преди година свирепите орди на Атила опустошили градовете Падуа и Милано в Северна Италия, като избивали всички по пътя си. Мъже, жени, деца. Само онези, които избягали в планината или крайбрежните блата, оцелели, за да разкажат за неговата жестокост.

— Рим беше обречен да падне под нечестивия му меч — обясни й кардиналът пред студеното огнище в родния й дом. — Понеже знаеше, че това със сигурност ще се случи, когато варварите наближиха Вечния град, негово светейшество папа Лъв слезе от земния си трон, за да посрещне тирана на брега на езерото Гарда. И неговата духовна мощ отблъсна безмилостния хун.

Ала Илдико разбираше, че не „духовната мощ“ е спряла варварите — а суеверният ужас на техния вожд.

Тя хвърли поглед към ковчежето върху подиума до ложето. Това ковчеже беше едновременно подарък и заплаха от папата. Дълго и високо около две педи, то съдържаше съдбата на целия свят. Илдико се боеше да го докосне, да го отвори — но щеше да го направи, когато се увереше, че мъжът й наистина е мъртъв.

Не можеше да се справи с всички ужаси едновременно.

Погледът й боязливо попадна върху затворената врата на владетелската спалня, после се насочи към прозореца. Небето на изток просветляваше с обещание за нов ден. Призори щяха да дойдат неговите хора. Дотогава вождът им трябваше да е мъртъв.

С всеки мъчителен дъх от ноздрите му шурваше кръв. Тя се вслуша в дрезгавия хрип на гърдите му. Владетелят немощно се закашля и от устните му също бликна червена струйка, която потече през раздвоената му брада и се събра във вдлъбнатината на гърлото му. Илдико видя пулса му, който караше тази тъмна локвичка да проблясва при всяко заглъхващо изтуптяване на сърцето му.

Молеше се той да умре — колкото се може по-скоро.

„Дано гориш в пламъците на ада, където ти е мястото…“

Небето сякаш чу молитвата й. От гърлото на мъжа се изтръгна сетен хриплив дъх и изтласка още кръв от устата му, след което гръдният му кош спадна за последен път и повече не се надигна.

Илдико тихо заплака от облекчение. Делото беше извършено. Бича Божи най-после го нямаше, повече не можеше да сее гибел. И тъкмо навреме.

Кардиналът й бе изложил плана на Атила отново да насочи силите си към Италия. Илдико чу такива приказки и на сватбата, пиянски хвалби за предстоящото плячкосване на Рим, за намеренията им да изравнят града със земята и да изколят всички. Яркият факел на цивилизацията можеше да помръкне завинаги под мечовете на варварите.

Но нейното кърваво дело беше спасило настоящето.

Само че имаше още работа.

Заплахата за бъдещето си оставаше.

Тя се смъкна от леглото, отиде при подиума и се приближи до ковчежето. Страхуваше се повече, отколкото когато сипа отровата във виното на съпруга си.

Външното сандъче беше направено от черно желязо, плоско отвсякъде, с капак на панти. Единствената му украса се състоеше от два абсолютно еднакви знака, написани отгоре. Бяха й непознати, ала кардиналът я бе предупредил какво да очаква. Това бил езикът на далечните прадеди на Атила, номадските племена далече на изток.

Илдико докосна първия знак, съставен от обикновени прави линии.

— „Дърво“ — прошепна тя, търсейки опора в собствения си глас. Символът дори малко приличаше на дърво. Илдико почтително плъзна пръсти по втория — още едно дърво.

Едва тогава събра сили да повдигне капака. Вътре откри второ ковчеже, този път от лъскаво сребро. Върху капака му имаше също толкова странен знак, явно изписан с огромно старание.

Чертичките означаваха „заповядвам“ или „указвам“.

Илдико си спомни за необходимостта да побърза и с треперещи пръсти вдигна капака. И видя вътре трето ковчеже. Златно. Повърхността му блестеше и изглеждаше течна на светлината на факлите. Гравираният върху него знак приличаше на съчетание от предишните два върху желязото и среброто, разположени един над друг и образуващи нова дума.

Кардиналът й беше казал значението й.

— „Забранени“ — каза тя със затаен дъх.

После изключително предпазливо отвори най-вътрешното ковчеже. Знаеше какво ще открие вътре, ала при вида му настръхна.

В златната кутия лъщеше жълтеникав череп. Долната челюст липсваше, пустите очи сляпо се взираха нагоре, сякаш в небето. Но подобно на ковчежетата, върху костта също имаше надпис. Редовете се спускаха спирално от темето, ала това не бяха символите от ковчежетата, а древното писмо на евреите — или поне така й каза кардиналът. Освен това й обясни предназначението на тази реликва.

Черепът се използвал в старо еврейско заклинание, молитва към Бог за милост и спасение.

Папа Лъв подарил това съкровище на Атила с молба за спасението на Рим. По време на срещата им понтификът предупредил хуна, че този могъщ талисман е само един от многото, съхранявани във Вечния град, и че всеки, който дръзне да проникне зад стените му, е обречен на гибел. За да илюстрира внушението си, папата му разказал историята за вожда на вестготите крал Аларих I, който преди четирийсет години плячкосал Рим и умрял при излизането си от града.

Уплашен от проклятието, Атила избягал от Италия с безценната реликва. Но както винаги, страховете му явно се успокоили с времето и хунът отново горял от желание да обсади Рим и да изпита силата си срещу гнева Божи.

Илдико плъзна поглед по изпруженото му тяло.

Очевидно не беше издържал това изпитание.

Дори могъщите в крайна сметка не можеха да избягат от смъртта.

Бяха й обяснили какво трябва да направи. Тя протегна ръка към черепа и впери очи в знаците в центъра на спиралата. Заклинанието съдържало молба за спасение от онова, което било написано там.

Надписът посочвал датата на края на света.

Ключът към тази съдба лежал под черепа — скрит в желязо, сребро, злато и кост. Неговото значение станало известно едва преди месец с пристигането на един несториански свещеник от Персия пред портите на Рим. Той научил за пратения на Атила подарък от съкровищниците на Църквата, дар, който някога поднесъл на Рим самият Несторий, константинополският патриарх. Свещеникът разказал на папа Лъв, че ковчежетата и черепът не идвали от Константинопол, а много по от изток, и били пратени на съхранение във Вечния град. Накрая разкрил на понтифика какво е истинското съкровище в сандъчетата — и му съобщил името на човека, на когото бил този череп.

Илдико докосна с пръсти реликвата и отново се разтрепери. Празните очни орбити сякаш преценяващо се взираха в нея, същите очи, които — ако се вярваше на несторианеца — някога гледали нейния Бог, самия Иисус Христос.

Тя се поколеба дали да извади свещената реликва от ковчежето — и бе наказана за колебанието си от почукване на вратата. Последва гърлен вик. Илдико не разбираше езика на хуните, но знаеше, че ако не получат отговор от своя вожд, хората му скоро ще влязат в стаята.

Беше се забавила много.

Нямаше никакво време за губене. Тя повдигна черепа, за да разкрие онова, което лежеше под него — ала там нямаше нищо. На дъното на ковчежето видя само златно легло с формата на предмета, който някога е бил там, древен кръст, реликва, както се твърдеше, паднала от самото небе.

Само че сега кръста го нямаше.

Илдико погледна мъртвия си съпруг, човек, прочут колкото с жестокостта си, толкова и със своята проницателност. Говореше се също, че имал уши под всяка маса. Зачуди се дали вождът на хуните не е научил за загадките, разкрити от несторианския свещеник в Рим, и не е взел небесния кръст. Може би тъкмо на това се дължеше внезапно възвърналата му се увереност, че ще превземе Рим?

Виковете навън се усилваха, блъскането по вратата ставаше все по-настойчиво.

Отчаяна, Илдико остави черепа в ковчежето и затвори капаците. Едва тогава се отпусна на колене и скри лицето си в шепи. Разтърсиха я ридания и в следващия миг дъските на вратата зад нея се пръснаха на парчета.

Задавиха я сълзи, също както кръвта беше задръстила гърлото на съпруга й.

Мъжете влетяха в стаята и когато видяха своя вожд, проснат на смъртното си ложе, нададоха пронизителни крясъци. Скоро ги последваха сърцераздирателни вопли.

Но никой не посмя да я докосне, скърбящата нова съпруга, която се олюляваше на колене до ложето. Смятаха, че сълзите й са за мъртвия й мъж, за нейния владетел, ала грешаха.

Тя плачеше за света.

Свят, обречен да изгори.

 

 

В наше време

17 ноември, 16:33 ч. централноевропейско време

Рим, Италия

Дори звездите като че ли бяха срещу него.

Присвит в зимния мраз, монсиньор Вигор Верона пресичаше сенките на Пиаца дела Пилота. Въпреки дебелия си вълнен пуловер и палтото трепереше — не от студ, а от ужаса, който вледеняваше сърцето му.

В здрачното небе сияеше комета, увиснала над купола на „Св. Петър“, най-високата точка в цял Рим. Небесната гостенка, най-ярката от векове насам, засенчваше току-що изгрялата луна и оставяше дълга искряща опашка на звездния фон. В миналото такива явления често бяха смятани за предвестници на нещастия.

Той се молеше да не се случи нищо лошо.

Стисна колета още по-здраво. Несръчно го беше увил в оригиналната му опаковка, но не му оставаше да ходи още много. Фасадата на Папския григориански университет вече се извисяваше пред него, заобиколена от по-ниски крила и самостоятелни сгради. Въпреки че още фигурираше в списъка на професорите в Папския институт по християнска археология, водеше само извънредни курсове като гост-преподавател. Сега служеше на Светия престол като префект на Archivio Segretto Vaticano — Ватиканския таен архив. Но това, което носеше в момента, не се беше озовало у него в качеството му на професор или префект, а на приятел.

„Подарък от мъртъв колега“.

Монсиньор Верона стигна до главния вход на университета и пресече белия мраморен атриум. Още имаше кабинет в института. Всъщност често идваше тук да прави справки в изключително богатия университетски библиотечен фонд. Той съперничеше дори на римската Национална библиотека, наброяваше над един милион тома и се помещаваше в съседната шестетажна сграда, където се намираше и големият отдел за древни паметници и редки издания.

Ала нищо в университетската библиотека, нито във Ватиканския таен архив, не можеше да се сравнява с книгата, която носеше сега Вигор — нито с онова, което я придружаваше в пакета. Затова се беше обърнал за съвет към единствения човек в Рим, на когото имаше доверие.

Докато се катереше по стълбищата и обикаляше из тесните коридори, коленете му започнаха да отказват. На шейсет и пет той продължаваше да е във форма от десетилетията активна археологическа теренна дейност, но през последните няколко години оставаше прекалено много време заровен в архиви, прикован зад бюра и камари книги, отрупан със задължения към Светия престол.

„Ще се справя ли с тази задача, Господи?“

Трябваше.

Накрая стигна в институтското крило и забеляза позната фигура, облегната на вратата на неговия кабинет. Племенницата му го беше изпреварила. Навярно идваше направо от работа, защото носеше карабинерската си униформа, тъмносиньо сако със сребърни еполети и панталон с червени лампази. Още нямаше трийсет, а вече я бяха произвели в лейтенант от Comando Carabinieri per la Tutela del Patrimonio Culturale, Службата за опазване на културното наследство, която преследваше трафика на откраднати произведения на изкуството и археологически находки.

Видът й го изпълни с гордост. Беше я потърсил колкото заради опита й с такива неща, толкова и от обич. Не вярваше на никой друг колкото на нея.

— Вуйчо Вигор. — Рейчъл го прегърна, отдръпна се, отметна кичур тъмна коса зад ухото си и преценяващо впери в него карамеленокафявите си очи. — Какво е чак толкова спешно?

Той се озърна предпазливо, но по това време в неделя нямаше никой и всички кабинети изглеждаха тъмни.

— Ела вътре и ще ти обясня.

Монсиньор Верона отключи вратата и я покани да влезе. Въпреки високия му пост помещението беше тясно и всички стени бяха заети от лавици, отрупани с книги и купчини списания. Малкото му бюро се намираше под прозорец, тесен колкото бойница в замък. Луната огряваше царящия в кабинета хаос в сребриста светлина.

Едва след като двамата влязоха и затвориха вратата, той рискува да включи лампата, после облекчено въздъхна, успокоен от уюта на познатата обстановка.

— Помогни ми да освободя място на бюрото.

Щом свършиха, Вигор остави колета и разгъна кафявата опаковка, разкривайки дъсчено сандъче.

— Получих го по пощата днес. Без обратен адрес, само с името на подателя.

Обърна ъгъла на хартията и й го показа.

— Отец Йосип Тараско — прочете на глас Рейчъл. — Трябва ли да го познавам?

— Не, няма откъде. — Монсиньор Верона я погледна.

— Обявиха го за мъртъв преди повече от десет години.

Тя сбърчи чело и видимо се напрегна.

— Колетът е прекалено чист, за да е бил изгубен за толкова време из пощите. — Изгледа го преценяващо. — Възможно ли е някой да е подправил името му и това да е някаква жестока шега?

— Не виждам защо. Всъщност мисля, че тъкмо затова подателят е адресирал колета на ръка. За да се уверя, че наистина е отец Тараско. С него бяхме близки приятели. Сравних почерка на адреса с няколко стари писма, които съм запазил. Същият е.

— Щом е жив, защо са го обявили за мъртъв?

Вигор въздъхна.

— Отец Тараско изчезна по време на изследователско пътуване в Унгария. Пишеше обобщаваща статия за лова на вещици в тази страна в началото на осемнайсети век.

— Лов на вещици ли?

Монсиньор Верона кимна.

— В началото на осемнайсети век Унгария била сполетяна от суша, продължила десет години и придружена от глад и мор. Имало нужда от изкупителна жертва, от някой, върху когото да стоварят вината. За период от пет години били избити над четиристотин души, нарочени за магьосници.

— А твоят приятел? Какво се е случило с него?

— Разбери, когато Йосип замина за Унгария, страната тъкмо се беше измъкнала от съветски контрол и положението продължаваше да е нестабилно. Беше опасно да разпитваш прекалено, особено в провинцията. Последната вест от него беше съобщение на телефонния ми секретар. Натъкнал се на нещо смущаващо, свързано с група от дванайсет „магьосници“, шест жени и шестима мъже, изгорени в някакво градче в Южна Унгария. Говореше едновременно уплашено и развълнувано. След това — мълчание. Полицията и Интерпол го издирваха цяла година. След още четири години го обявиха за мъртъв.

— Значи трябва да се е укривал. Но защо? И защо се появява след десет години, защо тъкмо сега?

Вигор се обърна с гръб към племенницата си, за да скрие гордата си усмивка. Рейчъл притежаваше способността мигновено да напипва същността на нещата.

— Ще получиш отговор на последния си въпрос, когато видиш какво ми е пратил.

Пое си дълбоко дъх, вдигна капака на сандъчето, внимателно извади първия от двата предмета вътре и го постави на бюрото.

Рейчъл неволно отстъпи крачка назад.

— Това череп ли е? Човешки череп?!

— Да.

Тя преодоля първоначалната си изненада и се приближи. Веднага забеляза непонятния надпис върху костта и проследи спиралата с показалец, без да я докосва.

— А текстът?

— На арамейски е. Според мен тази реликва е пример за ранна талмудическа магия, практикувана от вавилонските евреи.

— Каква магия? Като вещерството ли?

— В известен смисъл. Тези заклинания представляват защита от демони или молитва за помощ. Археолозите са открили хиляди такива находки — главно паници с написани в тях заклинания, но и няколко подобни черепа. Два са в Берлинския музей. Другите са в частни колекции.

— А този? Нали казваш, че отец Тараско се интересувал от вещици, което най-вероятно означава, че е проявявал интерес и към окултни предмети.

— Сигурно. Но се съмнявам, че този тук е автентичен. Талмудическата магия възниква през трети век и изчезва до началото на седми. — Вигор махна с ръка над черепа, сякаш самият той правеше магия. — Предполагам, че този артефакт не е чак толкова древен. Най-рано от тринайсети-четиринайсети век. Пратих един зъб в университетската лаборатория, за да потвърдя предположението си.

Потънала в размисъл, Рейчъл бавно кимна.

— Но освен това проучих надписа — продължи вуйчо й. — Добре познавам тази форма на арамейския. Открих множество очевидни грешки, объркани диакритични знаци, сгрешени или липсващи ударения, като че ли някой е направил лош препис на оригинален надпис, обаче не е разбирал този древен език.

— Значи черепът е фалшификат, така ли?

— По-скоро смятам, че зад създаването му не се крият лоши намерения. Че не става дума за измама, а за съхранение. Някой се е страхувал, че това знание може да се изгуби, и затова е направил копия, стремейки се да съхрани нещо по-древно.

— Какво знание?

— След малко ще стигна и до това.

Той бръкна в сандъчето, извади втория предмет и го постави на масата до черепа. Древната книга, широка колкото разтворената му длан и два пъти по-висока, беше подвързана с груба кожа, а листовете бяха подшити с дебел канап.

— Това тук е пример за антроподермична библиопегия — поясни монсиньор Верона.

Рейчъл сбърчи чело.

— Което означава…

— … че книгата е подвързана с човешка кожа и подшита с човешко сухожилие.

Тя отново отстъпи назад, само че този път остана на разстояние от бюрото.

— Откъде знаеш?

— Не знам, но предполагам. Пратих проба от кожата в същата лаборатория за датиране и ДНК анализ. — Вигор вдигна страховития том. — Обаче съм сигурен, че ще се окажа прав. Проучих я под микроскоп. Човешките пори видимо се различават по големина и даже по форма от свинската и телешката кожа. И ако се вгледаш по-внимателно, в центъра на корицата…

Той посочи нещо, което приличаше на дълбока гънка в средата на подвързията.

— Със съответното увеличение можеш да видиш фоликулите на миглите.

Рейчъл пребледня.

— На миглите ли?

— Това тук е човешко око, зашито с по-тънки сухожилия.

Тя преглътна с усилие.

— Каква е тази книга? Някакво окултно четиво ли?

— И аз така си мислех, особено като се има предвид интересът на Йосип към унгарските магьосници. Но не, това не е някакъв дяволски кодекс. Само че в някои среди текстът се смята за богохулен.

Монсиньор Верона внимателно повдигна корицата, като внимаваше да не огъва прекалено подвързията. Текстът вътре беше написан на латински.

— Това всъщност е гностична книга от Библията.

Рейчъл, която знаеше добре латински, наведе глава и преведе началото.

— „Това е тайното учение на живия Иисус…“ — Тя го погледна, познала откъса. — Евангелието от Тома, нали?

Вуйчо й кимна.

— Светецът, който се съмнявал в Христовото възкресение.

— Но защо е подвързано с човешка кожа? — Младата жена погнусено сбърчи лице. — Защо твоят изчезнал колега ти е пратил такива отвратителни неща?

— Като предупреждение.

— Какво предупреждение?

Вигор отново се обърна към черепа.

— Написаното тук заклинание представлява молитва към Бог да спаси света от гибел.

— Определено съм признателна за молитвата, но какво общо…

— В средата на спираловидния надпис е написана пророческата дата за предстоящия апокалипсис — прекъсна той племенницата си. — Преобразувах я от древноеврейското летоброене в съвременна календарна дата. — Монсиньор Верона посочи центъра на спиралата. — Ето защо отец Йосип е излязъл от скривалището си и ми е пратил тези неща.

Рейчъл го изчака да продължи.

Вигор погледна през прозореца към кометата, която сияеше в небето, достатъчно ярка, за да затъмни луната. Увисналата в нощта поличба за гибел го накара да потрепери.

— Краят на света ще настъпи… след четири дни.