Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eye of God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013 г.)

Издание:

Джеймс Ролинс. Окото Господне

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

Художествено оформление на корица: Megachrom 2013

Превод: Крум Бъчваров, 2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978–954–655–432–1

История

  1. — Добавяне

Четвърта част
Огън и лед

25.

20 ноември: 1:02 ч. местно време

Езерото Байкал, Русия

Стояха плътно един до друг на замръзналия фериботен кей. Въпреки ясното небе цареше пълен мрак. Нощта беше леденостудена в сравнение с Улан Батор, който се намираше само на около четиристотин и осемдесет километра на юг. Всички носеха канадки с обточени с кожа качулки и не се различаваха много от единствения местен жител, който също пътуваше за остров Олхон в този късен час.

До отдалечения на километър и половина остров иначе се стигаше с ферибот от крайезерното селце Сахюрта, но през зимата дотам пътуваше автобус.

Не че имаше мост.

Автобусът минаваше направо по леда. На повърхността на дълбокия проток явно се образуваше достатъчно дебела ледена покривка, за да издържа превозни средства. Грей дори виждаше следите от гуми по черния лед, покрит с навяван от вятъра сняг.

Рейчъл скептично оглеждаше пътя. Останалите също. Дори Ковалски се мусеше повече от обикновено.

— До гуша ми е дошло от пътувания по лед — измърмори здравенякът. — Случайно да сте чували, че се пука?

Пиърс не му обърна внимание и след като натовариха багажа, им даде знак да се качват.

Всички седнаха и шофьорът затвори вратата, превключи на скорост и потегли по леда. Пиърс изтри запотеното стъкло на прозореца и също не без известни опасения загледа навън. До януари цялото огромно езеро щеше да замръзне и ентусиазираните смелчаци можеха да го пресекат пеш от единия до другия бряг, но дотогава оставаше доста време и по повърхността навътре се виждаха вълни.

Грей беше прочел достатъчно материали за Байкал, за да знае, че езерото представлява истинско геологическо чудо, най-дълбокото езеро на планетата, образувано чрез запълване на пространството между тектонични плочи, които бавно се раздалечаваха и уголемяваха площта му. Някога Байкал щеше да стане нов океан.

Разбира се, ако планетата оцелееше дотогава.

Пиърс си погледна часовника. След като бяха кацнали в недалечния руски град Иркутск, той се чу с Пейнтър и научи за оставащото им по-малко време. Вече имаха само около дванайсет часа. В момента Монк сигурно излиташе от Улан Батор за Калифорния с д-р Шоу и Дънкан.

Докато неговата група търсеше кръста в Байкал, астрофизичката щеше да проучи жироскопното Око в лабораторията си и може би щеше да измисли някакво свое решение на проблема, но Грей щеше да е тяхната подсигуровка — ако наистина откриеше свещената реликва.

Ала и той, и д-р Шоу нямаха никакво време.

На нея й предстоеше почти осемчасов полет до Щатите, което влошаваше нещата още повече. Неговото положение не беше по-розово.

Не можеше да се заеме с издирването преди изгрев-слънце. Сега беше прекалено тъмно, за да направи каквото и да е. Нещо повече, нямаха конкретни указания откъде да започнат. В обраслата с елхови гори източна половина на острова — дълъг седемдесет и един и широк тринайсет километра — се издигаше стръмна планина, чийто най-висок връх се казваше Жима. В останалата част имаше пясъчни дюни, степи и горички от лиственица.

Търсенето щеше да е почти невъзможно дори денем просто защото нямаха представа къде може да е скрит кръстът.

Затова Вигор им предложи друг подход.

„Защо не попитаме някого?“

Населението на Олхон възлизаше на около хиляда и петстотин души, местни жители, наричани буряти, потомци на някогашните монголски заселници.

Монсиньор Верона използва ватиканските си връзки, за да уреди среща с техния върховен шаман. Ако някой знаеше тайните на острова, това трябваше да е главата на тази загадъчна религия, странна смесица от будизъм и култ към природата. Бурятите бяха известни с подозрителното си отношение към чужденците. Техните най-свещени места бяха забранени за жени. Дори самата среща с шаман беше нещо изключително.

Но как да спечелят доверието на този човек?

Грей смяташе, че е най-добре да свалят картите си на масата — или в техния случай, да покажат на шамана реликвите на Чингис хан. Надяваше се, че те ще изиграят ролята на ключ за тайните на неговия народ, които криеше островът.

В крайна сметка шаманът се съгласи да се срещне с тях, но едва по изгрев-слънце, за да се пречистели на утринната светлина преди да разговарят с него. И никакво убеждаване не успя да го накара да промени решението си.

„Толкова изгубени часове…“

Ала Пиърс трябваше да признае, че всички са уморени до смърт и се нуждаят от сън и почивка. А и дотогава Монк и неговите хора щяха да кацнат в Калифорния. Така и двете групи щяха да разполагат с около четири часа, за да намерят някакъв изход от надвисналата опасност.

„Да не насилваме нещата…“

Автобусът мина през някаква неравност и се раздруса. Ковалски, който седеше вкопчен в предната седалка със залепен за прозореца нос, се сепна.

— Какво е онова ей там, до оная дупка в леда?

Грей напрегна очи и видя как една тъмна фигура се плъзва от леда във водата, смутена от преминаването на автобуса.

— Спокойно, това е тюлен.

— Да бе, спокойно — изсумтя партньорът му. — Не можеш да вярваш на нещо, което се крие под леда.

Човекът явно имаше стара психическа травма, свързана с леда и откритите водни пространства. Пиърс не обърна внимание. Пък и скоро щяха да слязат на сушата.

Вигор се премести на свободната седалка до Грей и посочи през прозореца към тъмнеещия масив на острова.

— Виж онзи скален нос, който стърчи в езерото. На тукашния език се казва Хорин Ирги, Конската глава. Прилича на кон, който пие вода, нали? Според някои легенди по времето на Чингис хан тук дошли монголски воини, които отдали почит на това място, защото вярвали, че формата на носа е световно признание за техния владетел.

Пиърс впери очи в тъмния силует. Знаеше, че монголите високо са ценели конете си, и си спомни разказа на монсиньора за откриването на тунела на някогашния остров в Аралско море. Отворът му също имал форма на кон.

— Мислиш ли, че е добре да започнем търсенето от него?

— Съмнявам се — отвърна Вигор. — Този нос е едно от най-посещаваните места на Олхон. Ако там имаше нещо скрито, някой отдавна да го е намерил. Исках да кажа, че много места на този остров са свързани с митове за Чингис хан. Просто трябва да видим на кое от тях е гробницата му.

— Може шаманът да ни насочи.

— Ако знае нещо, ще е въпрос на елементарна колегиалност да го сподели с друг духовник — уморено се усмихна монсиньор Верона. — Не губи вяра, командир Пиърс. Ако кръстът е тук, ще го открием.

— Да, обаче дали ще го открием навреме?

Вигор бащински го потупа по коляното, върна се на мястото си и прегърна племенницата си, която продължаваше загрижено да го държи под око.

Автобусът със силно разтърсване напусна ледения път и излезе върху здрава скала, после пресече пясъчния насип и продължи по тясно шосе, минаващо по дългата ос на острова. Целта им се намираше приблизително в средата на цялото разстояние — най-голямото селище на Олхон. Срещата с шамана щеше да се проведе на едно свещено място наблизо.

След четирийсет и пет минути друсане из неравната кафява степ по западното крайбрежие най-после влязоха в сънливото село Хужир, живописно и спретнато, с дървени къщи, чиито покриви бяха покрити с мъх, а дворчетата и кошарите бяха опасани с ярко боядисани дъсчени огради. Селото се намираше на брега на заливче от западната страна на Олхон и предлагаше само възможности за пренощуване.

Грей беше избрал по-малката от двете хижи и тъй като през този сезон нямаше туристи, успя да я наеме цялата. И без това имаше само десетина стаи.

Автобусът ги спря точно пред нея — двуетажна сграда от дървени трупи с чудесен изглед към залива в далечината. Отзад имаше конюшня, а отстрани бяха паркирани няколко атевета, които очевидно се даваха под наем на гостите.

Всички се изсипаха навън и влязоха в хижата. Собствениците, възрастно семейство руснаци, ги посрещнаха с много поклони и жестикулиране, компенсиращи лошия им английски. Очакваха ги и бяха запалили каменната камина в малката гостна, приятно помещение с дъсчен под, меки фотьойли и дълга маса отстрани.

След дългото мразовито пътуване топлината им се стори почти задушаваща, но когато се регистрираха и оставиха багажа си в стаите, огънят инстинктивно привлече Грей и той протегна ръце към пламъците.

Вигор се отпусна на едно от креслата.

— Никъде не мърдам от тук.

„Легло“ — това беше единствената дума на Ковалски, след което той се заизкачва по стълбището; търкаше очите си като дете, на което отдавна му е време за лягане.

Неговият план допадаше и на Пиърс, който шумно се прозя.

— Извинявайте. Всички трябва да поспим колкото може повече. Ако искаме да се срещнем с шамана за пречистващия ритуал, ще се наложи да станем час-два преди изгрев-слънце.

— Поне вие, мъжете — кисело отбеляза Сейчан.

Поредната отстъпка, която бяха направили. Бурятите не допускаха жени на своите свещени места.

— Тогава ние със Сейчан ще си правим минерални бани, докато вие се размотавате на студа — заяви Рейчъл.

Но и тя изглеждаше недоволна и мрачно се взираше в тила на вуйчо си. Не искаше да изпуска Вигор от очи и дори се настани на съседния фотьойл пред камината.

След това се разотидоха по стаите си.

Докато се качваше по скърцащото дъсчено стълбище, Грей не можеше да се избави от измъчващото го лошо предчувствие. Кометата сияеше през прозореца на горната площадка. Ала той усещаше, че опасността е много по-близо, сякаш някой стъпваше върху гроба му.

Или върху чужд гроб.

Сейчан го следваше, без нито едно стъпало под краката й да изскърца.

 

 

3:03 ч.

Рейчъл се събуди паникьосана от пистолетен изстрел.

Беше заспала във фотьойла пред камината. Поредното шумно изпукване на горяща цепеница уталожи обзелия я страх. После си спомни къде е, погледна си часовника и видя колко е късно.

Изумена, Рейчъл се поизправи на стола.

— Защо още си буден, вуйчо Вигор? Минава три и след няколко часа трябва да тръгваш!

Той седеше от отсрещната страна на камината, разтворил местен пътеводител в скута си. Кацналите на носа му очила за четене отразяваха пламъците.

— Поспах в самолета на идване и след това подремнах в рейса — отвърна монсиньорът. — Още два часа сън и ще съм в идеална форма.

Племенницата му знаеше, че всичко това е лъжа, че не е затворил клепачи нито за миг — беше го наблюдавала по време на цялото пътуване. В момента челото му лъщеше от пот, която нямаше нищо общо с топлината на огъня. Пребледнялото му лице го потвърждаваше.

Неговото безсъние не се дължеше на възрастта. Нито дори на интереса към книгата в скута му. А на болките.

Рейчъл се надигна от креслото, приклекна до него и се притисна към краката му.

— Просто ми кажи — помоли го тя. Нямаше нужда от повече думи, за да я разбере.

Вигор тежко въздъхна и очите му едва забележимо потрепнаха. Той остави пътеводителя настрани и се вгледа в пламъците.

— Рак на панкреаса — прошепна вуйчо й засрамено — не защото е болен, а защото го е пазил в тайна.

— Колко?

— Поставиха ми диагнозата преди три месеца.

Рейчъл вдигна поглед към него, за да му покаже, че не го пита за това, и повтори:

— Колко?

— Остават ми още два месеца, най-много три.

Истината й донесе едновременно облекчение и ужас. След дългото неведение тя искаше да я чуе, нуждаеше се от нея, за да даде име на страха си. Ала сега, след като вече знаеше, вече не можеше да се защитава с лъжливи надежди.

Очите й се напълниха със сълзи.

Той протегна ръка и избърса сълзите й.

— Недей да плачеш. Ето затова не исках никой да научава. Изживях пълноценен живот.

— Можеше да ми кажеш.

— Имах нужда… — Вигор отново въздъхна. — Имах нужда от време, за да свикна.

И поклати глава, видимо раздразнен, че не е в състояние да го обясни по-добре.

Но Рейчъл го разбра и стисна коляното му. Вуйчо й първо трябваше да приеме мисълта за собствената си тленност, неизбежността на смъртта, преди да сподели истината с други.

Вигор й разказа подробностите. Като в повечето случаи с рак на панкреаса, болестта му се развивала незабележимо, без външни симптоми. Отначало го отдал на лошо храносмилане, а после вече било късно. Ракът пуснал метастази в стомаха и белите му дробове. Предпочел палиативно лечение, лекарства, които да облекчават болките му.

— Хубавото все пак е, че ще съм на крак почти до края — намери някаква утеха в мрака той.

— Аз ще съм до теб — обеща му Рейчъл.

— Добре, обаче не забравяй, че и ти трябва да живееш. — Монсиньор Верона посочи тялото си. — Това е нещо временно, малък дар преди истинската благодат. Но не го хвърляй на вятъра, не го оставяй в килера, за да го използваш в бъдеще. Вземи го с две ръце и живей сега, изживявай истински всеки свой ден.

Тя отпусна глава в скута му и раменете й затрепериха. Губеше битката си с мъката.

Вуйчо й я остави да си поплаче и нежно я погали по косата.

— Обичам те, Рейчъл. Ти си ми дъщеря, винаги си била. Благодарен съм, че имах възможност да прекарам живота си до теб.

Тя прегърна краката му. Искаше й се вечно да остане така, ала знаеше, че скоро ще трябва да го пусне.

„И аз те обичам“.

 

 

3:19 ч.

Сейчан лежеше в кревата и прехвърлила ръка върху очите си, се бореше със сълзите си. Беше чула всичко в гостната — стаята й се намираше точно отгоре. До ушите й стигаше и най-тихият шепот, усилен от акустиката на дървената сграда.

Нямаше намерение да подслушва, но гласовете им я бяха събудили.

Тя долови обичта в оскъдните думи на духовника.

„Ти си ми дъщеря…“

Истината я прободе в сърцето — че макар Вигор да не е баща на Рейчъл, двамата са успели да изградят семейство.

Докато слушаше, си представяше лицето на майка си, лице на чужда жена. Разделяше ги бездната на изтеклото време и преживяната трагедия. Вместо да се опитват да си върнат ролите на майка и дъщеря, дали не можеха да създадат нещо ново, да започнат като непознати, свързани от една и съща изгубена мечта за друго време? Можеха ли да раздухат онези изтлели въглени и да запалят нов огън?

В душата й започваше да мъждука надежда.

Сейчан се надигна на леглото. Знаеше, че вече няма да успее да заспи.

Съветът на Вигор продължаваше да кънти в ушите й.

„Това е нещо временно, малък дар преди истинската благодат. Но не го хвърляй на вятъра, не го оставяй в килера, за да го използваш в бъдеще. Вземи го с две ръце и живей сега…“

Сейчан стана и нахлузи широка риза върху голото си тяло. Боса, тя безшумно излезе в ледения коридор и след като откри, че неговата врата е отключена, тихо се вмъкна в топлия мрак.

В малката камина блещукаха въглени.

Сейчан отиде при леглото му, единично като в нейната стая, с меки пухени възглавници и дебел юрган, отметна единия край и се мушна отдолу до здравото му голо тяло.

Той се сепна и пръстите му стиснаха ръката й под рамото в желязна хватка, толкова силно, че щеше да й остане синина. Тлеещият огън се отрази в очите му.

— Сей…

Тя долепи показалец до устните му. Приключваше с приказките, с опитите си да изрази с думи онова, което изпитваха и двамата.

— Какво пра…

Сейчан замени пръста с устните си и така отговори на недозададения му въпрос.

„Живея“.