Джеймс Ролинс
Окото Господне (19)

15.

18 ноември, 21:41 ч. местно време

Аралско море, Казахстан

Докато хеликоптерът се издигаше сред вихрушка от пясък и сол, Рейчъл се тревожеше за вуйчо си. Двамата стари приятели бяха потънали в разговор, навели глави един към друг като развълнувани ученици, които заминават на екскурзия. Само че те отдавна не бяха момчета.

Особено Вигор.

Въпреки солидната му наглед фасада, с възрастта мазилката като че ли започваше да се пропуква. Преди малко, когато се качваха във вертолета, се наложи Рейчъл да го подкрепи с ръка. В последно време тя много пъти бе забелязвала, че се уморява лесно, дори преди няколко месеца му обърна внимание, но вуйчо й го обясни с дългото заседяване зад бюрото, вместо да е на терен. Тя му предложи да облекчи работния си режим, да се освободи от някои задължения във Ватикана, но все едно молеше движещ се с пълна пара товарен влак да намали скоростта.

Сега опасенията й се бяха засилили още повече. По-рано не виждаше вуйчо си толкова често, колкото й се искаше, само на семейни вечери или празници. Сега, след като прекара цяло денонощие с него, Рейчъл вече се боеше, че проблемът не е само във възрастта. В университета беше забелязала тъмните кръгове под очите му, а сега установяваше, че Вигор диша по-трудно и понякога се хваща отляво на гърдите. Но ако видеше, че го наблюдава, веднага отпускаше ръката си.

И не искаше да й признае нищо.

Това я ужасяваше повече, отколкото краят на света.

След като баща й загина в автобусна катастрофа, Вигор запълни тази празнота. Той пое грижите за нея и понеже виждаше, че племенницата му страда, просто я хвана за ръка и двамата тръгнаха да разглеждат римските музеи, ходеха на екскурзии във Флоренция или да се гмуркат на Капри. Вуйчо й я научи да преследва желанията си и никога да не се задоволява с малко. И освен това й внуши уважение и любов към историята и изкуството, към най-великите прояви на хуманизъм, въплътени в мрамор и гранит, маслени платна, стъкло и бронз.

Как можеше да не иска да го предпази? В Рим страхът я караше да се опитва да го изолира, да го защити от неприятности дори въпреки волята му. Като го наблюдаваше сега, усмихнат и развълнуван, разбираше, че не е била права. Нямаше представа колко години й остават да е с него, но съзнаваше, че е време тя да го хване за ръка, да му дава сила, когато Вигор има нужда, да му помага да продължава напред.

Той й беше подарил света — и Рейчъл не биваше да му го отнема.

С тази мисъл тя насочи вниманието си към безводната пустош под тях. Хеликоптерът се отдалечи от ръждивия кораб и зави на север, към още по-пуст и гол район. Звездната светлина превръщаше солената равнина в безкрайно сребърно пространство, тук-там осеяно със скали, разпадащи се корабни корпуси и хълмчета.

Младата жена си представи как морето залива някогашния си басейн и хълмовете отново се превръщат в острови. В момента летяха към точно такова място на четирийсетина километра на североизток, самотен атол в този океан от втвърдена сол и прах, осланяйки се единствено на карта, татуирана върху езика на отдавна мъртъв завоевател.

Рейчъл не можеше да не изпитва поне част от вълнението на вуйчо си. Какво можеше да открият? Другите изглеждаха също толкова въодушевени, дори скептичната Джейда Шоу, която седеше до Дънкан, нов и също толкова млад агент от Сигма. Лицата и на двамата сияеха от ентусиазъм.

Монк забеляза погледа й и се усмихна, сякаш искаше да й каже: „Не забравяй, че и ние сме били на тяхната възраст“. Той вече имаше две дъщери и любяща жена и гордо носеше старите си белези. Дори изкуствената му ръка беше нещо като медал за храброст.

Тя се отпусна на седалката си, доволна от компанията, в която се намираше, дори от младия Санджар, който носеше своя сокол на китката си. Изумителната сребриста белота на перата се подчертаваше от редуващи се черни и антрацитеносиви ивици.

Младежът забеляза вниманието й и й кимна.

— Точно каква е тази птица? — попита Рейчъл.

Санджар се поизправи, зарадван от интереса й.

— Това е исландски сокол, Falco rusticolus. Един от най-едрите видове.

— Красив е.

Белите му зъби проблеснаха в широка усмивка.

— По-добре да не го чува, и без това е доста самовлюбен.

Прокара показалец по качулката на птицата.

— Когато не вижда, соколът знае, че не бива да се движи. Някогашните аристократи носели соколите си в двореца, на банкети, дори на езда.

— А сега очевидно и в хеликоптери.

— Всички се приспособяваме към модерния свят. Но соколарството датира от времената на Чингис хан. Монголските воини ги използвали за лов на лисици, даже понякога и на вълци.

— Вълци ли? Наистина?! На толкова едри животни?

Санджар кимна.

— И не само на вълци. На хора също. Личните телохранители на Чингис хан всъщност били соколари.

— Тогава вие сте продължител на една горда традиция, Санджар.

— Да, двамата с братовчед ми. — Той кимна към Арслан, който седеше на задния ред. — Ние много се гордеем с нашия велик предшественик.

Пилотът прекъсна разговора им.

— До мястото остава около минута. Направо ли искате да кацна, или първо да опиша кръг във въздуха, за да поогледате?

Вигор се наведе напред.

— Първо да поогледаме от въздуха, може да се окаже полезно.

Всички насочиха вниманието си към прозорците. Тук солта лъщеше още по-ярко. Пред тях тъмнееше изваян от ветровете хълм със стръмни склонове и слабо вдлъбнат връх — приличаше на кораб, издигащ се върху каменна вълна.

Хеликоптерът обиколи района два пъти, но не забелязаха нищо особено.

— Ще трябва да кацнем и да продължим търсенето долу — реши Йосип.

— Приземи вертолета! — извика Монк на пилота. — Колкото може по-близо до хълма!

Пилотът ловко зави и хеликоптерът кацна на десетина метра от подветрената страна. Всички усетиха, че маневрата изобщо не е лесна.

— Вятърът е много силен — съобщи пилотът. — Сигурно идва буря.

Когато отвориха вратата, думите му се потвърдиха. Температурата беше спаднала с няколко градуса. Макар и на завет в кабината, Рейчъл усети ледения вятър през якето си.

Всички изскочиха навън.

Под краката им захрущя сол. Пред тях се разкри странна гледка — сякаш някой бе разстлал дебел пласт пържени картофки. Рейчъл се наведе и видя, че това са солни кристали, широки колкото човешки пръст и с остри краища. Придаваха на равнината свръхестествен, някак наежен вид.

Застаналият до нея отец Тараско не им обръщаше внимание и се взираше в хълма. Отделни участъци от стръмните склонове се бяха свлекли в потоци от пясък и камъни.

— Трябва да го обиколим пеш — заяви той, докато Монк им раздаваше фенерчета.

Вигор кимна — макар да притискаше длан отстрани на гърдите си.

Рейчъл отиде при него и му предложи да се опре на рамото й.

— Хайде, старче, ти ме домъкна тук…

Той добродушно свъси вежди и двамата заедно тръгнаха по ледените кристали. След десетина минути Вигор се почувства достатъчно силен, за да продължи сам. На Рейчъл й се искаше да го разпита за проблема му, но реши да го остави сам да й обясни, когато е готов.

Явно забелязал немощта на монсиньора, Монк се приближи, загрижено сбърчил чело, но безотказният му усет за настроението на другите го накара да запази мълчание. Поне що се отнасяше до вуйчо й.

Монк се вгледа в кората от остри кристали и каза:

— Като че ли никой не е стъпвал тук от векове.

Имаше право.

— Няма стъпки — съгласи се Рейчъл.

Кристалите изглеждаха крехки и най-вероятно се бяха образували в продължение на години. Ако някой беше обикалял наоколо, щяха да останат следи.

Накрая излязоха от убежището на скалите и вятърът ги връхлетя с пелена от пясък, който заскърца между зъбите им.

Санджар, който едва удържаше кацналия върху ръката му сокол, смъкна качулката от главата му и го подхвърли във въздуха, за да се раздвижи, с надеждата, че това ще го успокои. Соколът нададе крясък и сребристите му криле проблеснаха на лунната светлина.

Арслан посочи към хоризонта — границата между солената равнина и звездното небе изглеждаше замъглена.

— Идва буря — предупреди той.

— Черна виелица — прибави братовчед му.

Рейчъл заслони очите си от вятъра и впери поглед в кипящата стена от пясък, сол и прах. Спомни си разказа на вуйчо си за токсичността на такива облаци.

— Не бива да сме тук, когато стигне до нас — заяви Арслан.

Никой не възрази и всички ускориха ход.

След няколко метра се наложи да покрият долната половина на лицата си с кърпи, раздадени им от Санджар, предпазна мярка, явно обичайна за тези краища, където ветровете често вилнееха из пресъхналото море. Въпреки това жилещият пясък и леденият дъх на вихрушката жестоко дращеха кожата им.

Вятърът не им позволяваше да се отдалечават от хълма. Като се движеха в колона по един, те навлязоха в тесен пролом между скалната стена и редица назъбени камъни, може би останки от подводен риф. Всички се зарадваха на този временен подслон.

Някъде напред се разнесе вик.

Рейчъл забърза натам и всички се струпаха около Йосип. Лъчът на фенерчето му осветяваше подножието на скалата, в която тъмнееше голяма пукнатина. Младата жена не разбираше какво е развълнувало свещеника.

— Не ви ли прилича на конска глава? — Отец Тараско проследи очертанията с лъча на фенерчето си. — Ето носа, изтеглените назад уши, изпънатата шия.

Тя се отдръпна назад и видя, че е прав. Наистина приличаше на кон, който потъва в навявания пясък и се опитва да измъкне главата си, за да си поеме въздух.

— Equus! — ахна Вигор. — Както пише на татуираната карта.

Старият му приятел кимна. Очите му блестяха трескаво.

Монк приклекна пред отвора и насочи фенерчето си в дупката.

— Като че ли е достатъчно широко, за да се вмъкне човек.

— Може би е тунел? — предположи Джейда.

Дънкан плъзна лъча на фенерчето си нагоре по скалата.

— Ако е така, някога трябва да е било подводен тунел — заяви той. — Когато в езерото е имало вода, входът се е намирал под повърхността.

Йосип се обърна към Вигор.

— Като река Тиса в Унгария. Тайният вход на гробницата е бил открит едва по време на сушата.

— Тогава какво чакаме? — попита Кокалис.

И тръгна пръв, в случай че има някаква опасност. Другите бързо го последваха.

Вигор погледна Рейчъл ухилен до уши, готов да се впусне в това приключение. Едва се сдържаше.

Това беше смисълът на живота му.

Тя се молеше да не е и неговата гибел.

 

 

22:37 ч.

Монсиньор Верона пълзеше на четири крака зад Йосип.

Тунелът се оказа по-висок, отколкото очакваха, но им свърши работа и изкуствената ръка на Монк, който разчистваше препятствията по пътя им: срутени камъни, купчини пясък и солени кристали — истинска „къртица“, пробиваща недрата на някогашния остров.

— След няколко метра май се разширява! — извика им през рамо.

Правотата му се потвърди само след минута.

Светлината на фенерчето му изчезна. Отец Тараско го последва и също се измъкна от тунела, изправи се и се вцепени, после залитна, очевидно смаян от онова, което вижда.

Вигор с разтуптяно сърце изпълзя след него.

Намираха се в голяма пещера — цялата покрита със сол. От белия купол се спускаха лъскави сталактити от солени кристали, сталагмитите приличаха на млечно бели зъби. На други места имаше цели солни колони, свързващи пода и тавана.

Докато влизаха, останалите по различен начин проявяваха изумлението си.

Последен към тях се присъедини Дънкан.

— Майко Бо…

— Тази пещера също трябва да е била под водата — прекъсна го Йосип. — Когато водите са се отдръпнали, от морето е останала само солта.

— И още нещо, да се надяваме — прибави Вигор. — Трябва да потърсим други реликви на Чингис хан.

Групата се разпръсна. Ходеше се трудно, тъй като каменният под беше плътно покрит с кристали като онези навън, само че някои дебели колкото мъжко бедро, хаотично подпрени един върху друг като отсечени дървета от сол.

В пещерата заехтя високо хрущене. Миришеше на море и солта пареше очите им.

— За да се натрупа толкова сол, равнището на водата трябва да се е покачвало и спадало през вековете — прошепна Джейда на Дънкан, но заради акустиката гласът й стигна до всички.

— Дъждовете също са допринесли за това — отвърна той. — От повърхността се е просмуквала още сол.

Астрофизичката вдигна поглед към тавана.

— Предполагам, че по времето на Чингис хан пещерата не е била изцяло под вода, но до нея се е стигало само с плуване.

Сигурно бяха прави.

Изведнъж обзет от умора и осъзнал, че археологията може би е младежко занимание, Вигор се опря на една солна колона, дебела колкото уличен стълб, като си мислеше, че е достатъчно здрава, за да издържи тежестта му. Тя обаче се напука под дланта му и се строши — оказа се съвсем крехка.

За щастие Монк и Рейчъл бяха наблизо и го дръпнаха настрани, за да го предпазят от посипалия се дъжд от кристали и по-едри късове.

— Внимавай, вуйчо — предупреди го племенницата му, докато му помагаше да се изправи и изтупваше искрящия прах от раменете му.

— Вижте! — възкликна Кокалис, като сочеше разширяващата се основа на срутилата се колона.

Вигор се обърна и насочи лъча на фенерчето си натам. Нещо вътре отразяваше светлината.

— Елате! — извика той на всички.

Другите се събраха и също осветиха мястото.

Отец Тараско клекна и се вгледа.

— Прилича на каменен пиедестал, върху който има някакво ковчеже.

— Като онова в гробницата на Атила, което е описал унгарският епископ! — ахна Вигор. — Това ще да е!

Йосип се изправи.

— Трябва да махнем солта.

Арслан му подаде малка чанта с инструменти и двамата се заеха да отстраняват дебелата солна кора с помощта на чукове, длета и четки.

Под нея постепенно се показа ковчеже, високо трийсетина сантиметра и два пъти по-широко.

Свещеникът изчетка кристалите от черната му повърхност. Длетата я бяха нащърбили на няколко места. Той изчовърка една от драскотините с нокът.

— Под патината прилича на сребро.

Арслан освободи долната половина на ковчежето и монсиньор Верона се наведе да погледне отблизо.

— Май си прав. И има панти.

Скоро се показа цялото сандъче и последният удар на чука леко го помръдна от пиедестала.

Свършил работата си, Арслан се отдръпна настрани.

— Ти го отвори, заслужил си това право — каза Вигор на приятеля си.

Изгубил дар слово от вълнение, отец Тараско признателно го стисна за лакътя. Пръстите му трепереха.

После с две ръце повдигна капака, чиито покрити със сол панти изскърцаха. В същия момент се отвори и предната плоскост, очевидно също закачена на панти отдолу.

Рейчъл отстъпи назад и покри устата си с длан.

— Господи…

 

 

23:02 ч.

Когато племенницата на Вигор се отмести, Дънкан видя какво има в ковчежето.

Приличаше на миниатюрна скулптура на кораб с изпъкнал кил, който се издигаше към заобления бушприт на нос. Бордовете бяха направени от изящно извити дъски. Двете мачти носеха квадратни платна, и двете леко оребрени като затворени щори.

— Прилича на джонка от династията Сун — каза монсиньор Верона. — През Средновековието такива кораби са плавали по реките и моретата на Китай.

Рейчъл поклати глава.

— Само че тази тук е направена от ребра и прешлени. А платната са от изсушена човешка кожа.

Дънкан се приближи и видя, че Рейчъл е права. Извитите дъски на кораба всъщност бяха ребра. Издутината на бушприта беше гръбначен прешлен. Явно трябваше да повярва на думите й, че платната са от човешка кожа.

— Пак от Чингис хан ли? — попита Монк.

— Не е сигурно — възрази Рейчъл.

— Мога да пратя проба в същата генетична лаборатория в Рим — предложи Вигор. — Ще получим потвърждение до ден-два.

Джейда сръга Дънкан.

— А можем да проверим още сега.

Всички погледи се отправиха към него.

Рен разбра.

— Тя е права. — Младият мъж повдигна ръце и размърда пръстите си. — Ако тези тъкани са от същото тяло, ще усетя.

Другите се отдръпнаха от пътя му. Той пристъпи напред и протегна длани към заоблените бордове на кораба. Веднага регистрира същия натиск, същото специфично енергийно поле като от първите реликви. Сега обаче можеше да се закълне, че почти долавя цвета му. Хората като него наричаха така малките вариации в електрическите полета, които не се поддаваха на друго описание.

Все едно да се опитваш да опишеш синия цвят на слепец.

Но ако трябваше да избере цвят за това поле, то щеше да е черно.

Дънкан се отдръпна и разтърси пръсти, за да се избави от нетърпимото им пулсиране.

— Определено са от същото тяло.

Преди някой да успее да каже нещо, пронизителен писък сепна всички. Соколът на Санджар изящно прелетя по тунела и се издигна високо към тавана на пещерата. Младежът протегна ръка и птицата кацна върху кожената му ръкавица.

— Бурята сигурно е започнала. — Санджар изтупа праха от перата на сокола. — Трябва да тръгваме.

Отекна нов писък, този път от радиостанцията. Монк размени няколко реплики с пилота и получи потвърждение.

— Казва, че трябва да побързаме. — Даде знак на Дънкан да вземе ковчежето. — Затвори го и да се махаме.

С помощта на Йосип и Вигор Рен затвори патинираното сандъче и го вдигна. Оказа се адски тежко. Ако наистина беше сребърно, сигурно струваше цяло състояние.

Монк му помогна да го пренесе по тунела. Когато излязоха навън, Дънкан разбра причината за внезапното желание на сокола да се върне при своя стопанин. От одевешната звездна нощ не бе останало нищо. В небето се кълбяха черни облаци. Пясък шибаше скалата. Положението на запад изглеждаше още по-лошо.

Забързаха по пътеката в солните кристали, която бяха направили на идване. Всички се движеха извъртени настрани, обърнали гръб срещу вятъра. Не се виждаше почти нищо. Дънкан носеше ковчежето под мишница и с другата си ръка държеше Джейда. Пред него Монк и Рейчъл помагаха на Вигор, докато Санджар и Арслан подкрепяха Йосип.

Накрая заобиколиха от подветрената страна на хълма. Пилотът ги забеляза, скочи от хеликоптера и отвори страничната врата, като им махаше да побързат.

Не че се нуждаеха от специална подкана.

Всички се затичаха към убежището на вертолета и се качиха вътре. Още преди да закопчаят предпазните колани пилотът издигна машината във въздуха. Колелата се откъснаха от земята, хеликоптерът се завъртя и полетя ниско, като остана на завет зад високия хълм колкото можеше по-дълго.

Накрая вертолетът се издигна и подмятан от въздушния фронт, се понесе с пълна скорост. Друсаше толкова силно, че поставяше на изпитание здравината на предпазните им колани.

Няколко безкрайни минути всички мълчаха, затаили дъх.

После очевидно се измъкнаха от бурята и друсането престана.

— Нататък би трябвало да е по-спокойно — съобщи пилотът, макар леко треперещият му глас да показваше, че избавлението им е било на косъм.

Отново летяха под звездно небе.

Дънкан въздъхна тежко, после се засмя.

— Е, забавно беше.

Джейда го погледна втрещено.

 

 

23:33 ч.

Докато летяха обратно към базата на отец Тараско, Вигор разгледа патинираното сребърно ковчеже на седалката до Дънкан, който държеше дланта си върху капака.

Съдържанието му очевидно не озадачаваше само монсиньора.

— В този кораб трябва да има някакъв ключ — замислено каза Йосип. — Някакво указание накъде да продължим.

Вигор си представи зашитото око върху подвързията на книгата — и скритите в него тайни.

— Сигурно си прав. Когато се върнем в библиотеката ти, ще видим какво ще успеем да разберем.

Свещеникът усети отсъствието на ентусиазъм в гласа му.

— Какво има?

Старият му приятел махна с ръка.

— Просто съм уморен.

— Чудя се още колко скривалища с реликви на Чингис има — продължи Йосип. — На колко части е бил разделен великият хан?

Монсиньор Верона се размърда на мястото си, изненадан, че колегата му е толкова недосетлив.

— Остава да намерим само още едно място.

Отец Тараско го погледна намръщено.

— Откъде знаеш?

И тогава го осени, и той потупа Вигор по коляното.

— Тялото ти може да е уморено, приятелю, но не и умът ти!

Дочул разговора им, Монк се разшава на отсрещната седалка.

— Какво ще кажете да обясните на онези от нас, които са уморени и телом, и духом?

Монсиньорът му се усмихна топло.

— Това ковчеже е сребърно. — Той кимна към сандъчето до Дънкан. — Според разказа на унгарския епископ ковчежето в гробницата на Атила е било от желязо.

Йосип възбудено се поизправи на седалката си.

— Което означава, че последното ковчеже, онова, в което е скрито най-голямото съкровище, ще е златно.

Монк разбра.

— Като трите ковчежета на свети Тома. Желязно, сребърно и златно.

Вигор кимна.

— Вече сме само на една крачка от последната гробница на Чингис хан.

Дънкан потупа сандъчето.

— Разбира се, ако разкрием загадката на кораба, направен от кости.

Монсиньор Верона въздъхна. Молеше се Бог да му даде достатъчно сили за това предизвикателство.

„Още съвсем малко…“

Пилотът им съобщи добра новина.

— Вече стигаме. Но ще се наложи да побързаме. Времето навън скоро няма да е нито за хора, нито за зверове.

Вигор погледна към вилнеещата на хоризонта буря. Черната виелица явно не се отказваше от преследването и ги връхлиташе с цялата си ярост.

Хеликоптерът бързо се спусна към убежището на ръждивия корабен корпус. В миналото такива вихрушки често бяха брулили грамадния плавателен съд и явно щяха да продължават и занапред.

Монсиньор Верона облекчено се отпусна на седалката си.

„Под земята би трябвало да сме в безопасност“.