Джеймс Ролинс
Окото Господне (32)

28.

20 ноември, 8:12 ч. местно време

Остров Олхон, Русия

Грей отново управляваше атевето си начело на групата. Темур, помощникът на шамана, седеше зад него. Пътуваха по дебелия крайбрежен лед на север от скалистия нос Бурхан. Ковалски и Вигор ги следваха.

Слънцето превърна леда в стъкло, на места толкова прозрачно, че приличаше на незамръзнала вода. Вятърът навяваше сух сняг и скреж като разпенени вълни.

— Покрай онези канари ей там! — извика Темур. — Още около километър и половина.

Продължиха из пуста част от острова, където от водата се издигаха стръмни скали, обрасли с гъста елова гора. Темур ги насочи към сушата и засенчи очите си с длан, за да огледа брега.

— Натам! — каза накрая. — Към онзи отвор. Ще влезем вътре!

Грей забеляза пещера, чийто вход изглеждаше достатъчно голям, за да пропусне миниван, но от горния му ръб висяха грамадни ледени шушулки — като зъби, готвещи се да отхапят парче от брега. Под тях оставаше само толкова пространство, колкото атеветата им да минат в колона.

Той зави към пещерата, намали скоростта и включи лампата на челника си, за да освети мрачната вътрешност. Бял скреж покриваше всички повърхности в тунела, който потъваше дълбоко под острова. От тавана нагъсто висяха ледени сталактити, замръзналите по стените ручейчета образуваха вълнисти кристални пластове.

— Нали няма да влезем тук? — подозрително попита Ковалски. — Пещерите са едно, обаче ледените пещери…

В отговор Грей наведе глава под първата редица висулки и бавно потегли напред.

Вътре го очакваше още по-невероятна гледка. Ледът беше толкова прозрачен, че той видя обраслите с мъх скали дълбоко под тях, зърна риба в течащата отдолу вода.

— Продължава навътре! — извика през рамо Пиърс.

Като следваше указанията на Темур, той подкара атевето по тунела, който постепенно се разширяваше и ставаше по-висок. Трийсетина метра по-нататък стигна до голяма пещера, истинска ледена катедрала. От купола висяха сини кристални полилеи, от пода се издигаха диамантени колони.

Ледът заскърца и запука под тежестта им и акустиката неимоверно усили звуците. Няколко крехки висулки се отчупиха от полилеите и със звън се разбиха на пода.

По отсрещната стена се спускаха тежки ледени драперии, замръзнал водопад, подхранван от изворче. По повърхността продължаваха да се стичат тънки струйки и постепенно оглаждаха леда, преди на свой ред да замръзнат.

Тъмно петно нарушаваше девствената белота в центъра на пещерата — дупка в леда, водеща към езерото. Тук-там в стръмните й стени имаше вдлъбнатини.

На влизане Грей зърна лъскаво кафяво тяло, което се плъзна по един от улеите. През този отвор трябваше да излизат на въздух най-прочутите бозайници, обитаващи Байкал, тюлените нерпа.

Нямаше повече накъде да вървят. Пиърс спря, Ковалски и Вигор завиха от двете му страни.

— Къде сме? — попита Ковалски.

— Тук байкалските тюлени раждат своите малки на завет в суровите зими — поясни Темур. — Нашият народ смята това място за свещено. Говори се, че сме произлезли от душата на тези издръжливи благородни същества.

— Но защо ни доведе тук? — Грей се огледа. Не беше в настроение за излет сред природата. Часовниковите стрелки безмилостно напредваха.

— Защото старейшината Баян ми каза да ви доведа в тази пещера — отвърна бурятът. — Не знам нищо повече. Нямам представа защо ви праща тук.

Пиърс се обърна към Вигор, който изглеждаше също толкова озадачен.

— Сигурно старецът просто си пада по тюлените — подхвърли Ковалски.

— Или ни подлага на изпитание — предположи монсиньор Верона. — Другите реликви на Чингис хан са били скрити на добре защитени места, често на границата между сушата и водата като тук. И откриването им се дължи на засушаването в Унгария и екологичната катастрофа в пресъхналото Аралско море.

— Тук обаче от милиони години не се е променило нищо — отбеляза Грей. — Няма да е лесно.

— Така се очертава.

Пиърс обходи с поглед леденото пространство, като си налагаше да запази хладнокръвие. И тогава осъзна, че шаманът не ги е пратил в пещерата без никакви указания. Баян беше наредил на Темур да ги доведе тук само с няколко думи, ала помощникът му знаеше точно къде да дойде. Това можеше да означава само едно.

— Темур, тази пещера има ли си име?

Бурятът кимна.

— На нашия език се казва Емегтей, „женски корем“. — И имитира с жест издут корем.

— Утроба — произнесе Грей.

— Да, точно така — потвърди Темур, после се поклони и заотстъпва заднишком. — Надявам се да намерите каквото търсите. Аз трябва да си вървя.

— Моят приятел може да те върне до нос Бурхан — предложи Пиърс и посочи Ковалски.

— Няма нужда — отклони любезността му бурятът. — Имам роднини наблизо.

След като той си тръгна, Вигор посочи дупката в леда.

— Утроба. Има логика. На това място ражда малките си животното, което е тотем на острова, негова душа.

Грей поклати глава. Не че имаше друго мнение. Напротив, разбираше, че монсиньорът е прав. Само че предпочиташе друг подход.

— Вигор, ти не спомена ли, че майката на Чингис хан е родена на Олхон?

Монсиньор Верона се ококори.

— Точно така!

— Тогава това свещено място може да символизира произхода на Чингис.

— Неговата духовна утроба — обобщи Вигор.

Ковалски намръщено огледа ледената пещера.

— Ако сте прави, майка му трябва да е била ега ти фригидната…

— Дошли сме точно където трябва — прекъсна го Пиърс.

— Но с какво ще ни помогне това? — попита монсиньорът.

Грей затвори очи и си представи пещерата като утроба и тунела към езерото като родилен канал, от който блика живот.

„Само че животът не започва в утробата…“

Трябваше да има искра, първичен източник.

Според Вигор Чингис интелектуално бил изпреварил времето си. Пиърс си помисли, че макар великият хан едва ли е знаел за оплождането на яйцеклетката от сперматозоиди, тогавашните учени определено са били наясно с общата анатомия на човека.

Слезе от атевето, извади фенерчето от раницата си и се насочи към дъното на пещерата, като внимателно стъпваше по леда и заобиколи дупката отдалече. Плъзна лъча на фенерчето нагоре по замръзналия водопад на задната стена и проследи все още стичащите се по повърхността му ручейчета.

Откри източника им на около седем-осем метра над главата си. Черен отвор водеше към друг тунел, наполовина задръстен от замръзналата вода.

Монсиньор Верона разбра какво прави.

— Символ на маточна тръба.

„По която животът се влива в утробата“.

— В раницата си нося клинове и екипировка за катерене — каза Грей. — Би трябвало да успея да се изкача по водопада и да се вмъкна в онзи тунел.

Обърна се и прочел копнежа в очите на Вигор, потупа стария си приятел по рамото.

— Не се бой, когато стигна горе, ще завържа въже. Ще идем заедно.

Бързо се върнаха при атеветата и Пиърс извади нещата, които щяха да им трябват.

Монсиньорът трепереше от студ и потропваше с крака, но в отправените му към тунела очи блестеше възбуда.

— Този проход сигурно периодично се затваря.

Грей се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— През пролетта и лятото дупката определено се залива с вода. Може да се влезе само през зимата, когато изворът замръзва.

Пиърс се замисли.

— Възможно ли е да са го направили нарочно? Написаната върху черепа дата на предстоящия апокалипсис е през ноември. Зимен месец.

— Може би са ограничили достъпа, за да запазят съкровището вътре до времето, когато ще има нужда от него — предположи Вигор.

Грей постави на обувките си котки, преметна алпинистко въже и ремъци на рамото си и взе клиновете и един пикел.

„Има само един начин да разберем“.

 

 

8:32 ч.

Вигор със затаен дъх и ръка на гърлото наблюдаваше изкачването на Грей по ледената стена. „Внимавай…“

Пиърс явно не възнамеряваше да поема рискове. Нямаха време за злополуки. Той предпазливо поставяше клиновете в цепнатините на леда и ги забиваше дълбоко. И напредваше уверено нагоре.

Когато измина три четвърти от разстоянието до отвора, вдигна високо ръка и провери една пролука с пикела — и тогава се откърти цял участък от замръзналия водопад, полетя надолу и се разби с тътен. Късовете се пръснаха чак до атеветата.

Пиърс изгуби опора и се изхлузи до долния клин. Въжето, което прокарваше през халките, се изпъна, но клинът го издържа. Той стъпи върху леда и продължи да се катери още по-внимателно. Накрая стигна горе и се изтегли с пикела, забивайки котките си в замръзналия тунел.

След миг вътре проблесна светлина и превърна водопада в огънато синьо стъкло. Грей подаде глава навън, махна им с фенерчето и извика:

— Проходът е отворен! Ей сега ще пусна въже! Ковалски, помогни на Вигор да си сложи ремъците!

Пиърс бързо заби клин в тавана на тунела и прокара въжето през него. Ковалски завърза монсиньора за друго въже и като теглеше първото, буквално го издигна по водопада. Вигор също правеше каквото може, оттласкваше се от един скален клин и се хващаше за следващия.

Скоро, почти без никакви усилия, се озова по корем в тунела до Грей и впери очи навътре. Проходът приличаше на дупка, пробита в сапфир.

— Да вървим — каза Пиърс и запълзя на четири крака. — Не изоставай.

Тунелът стръмно се издигаше и това правеше изкачването по замръзналия поток коварно. По хлъзгавата повърхност се стичаха студени ручейчета. Само една грешка и човек можеше да се плъзне надолу и да изхвърчи от отвора.

След петнайсетина метра ледът рязко се издигна нагоре и Грей трябваше да легне по корем, за да се провре. Вигор го изчака, внезапно обзет от клаустрофобия.

— Нататък се разширява! — извика му Пиърс. — Трябва да видиш това!

Окуражен от вълнението в гласа му, монсиньор Верона последва неговия пример и запълзя напред. Към края на теснината Грей го стисна за китката и го измъкна като тапа от гърло на бутилка.

Бяха в друга пещера над замръзнало езерце. На левия му бряг се издигаше скала, висока около четири метра. Грей насочи лъча на фенерчето си към изсечените в нея стъпала, които водеха към перваз на върха й.

— Хайде!

Предпазливо се заизкачваха. Пиърс разчисти с пикела дебелия лед от няколко стъпала и накрая стигнаха горе.

Вигор смаяно впери поглед в отсрещната стена. През тънкия син лед се виждаше черна сводеста порта.

Монсиньор Верона се вкопчи в рамото на по-младия мъж. Имаше нужда от неговата солидност, за да се увери, че очите не го мамят.

— Това е входът към гробницата на Чингис хан.

 

 

8:48 ч.

Грей нямаше време за тържествени церемонии или радост от откритието и веднага се зае да разбие леда, който покриваше портата. С всеки удар с тъпата страна на пикела падаха огромни късове и вратата кънтеше, което показваше, че е от метал. Успя да освободи високия колкото самия него вход за по-малко от минута.

Докато Пиърс разчистваше пантите, Вигор благоговейно докосна портата. Извади своето фенерче, плъзна лъча по повърхността й и откри място, където пикелът на Грей беше оставил дълбока драскотина.

— Под черната патина се вижда, че е от сребро! — възкликна монсиньорът. — Като ковчежето с кораба. Обаче ето тук, където вдлъбнатината е по-дълбока, под среброто има дърво. Значи само е облицована с метал. И все пак…

Очите на духовника блестяха от възбуда.

След като освободи примитивните панти от леда, Грей свали резето, с което бяха затворени двете крила на портата, и предостави на Вигор честта да влезе пръв.

Затаил дъх, монсиньор Верона хвана дръжката и силно я дръпна. Останалите в пантите ледени кристали захрущяха и вратата се отвори широко.

Гледката го накара да отстъпи назад.

Свари го напълно неподготвен.

Макар и полупразно, помещението беше не по-малко изумително.

Пред тях сияеше кръгла златна стая. Подът, таванът, стените… изцяло бяха покрити с розово-жълт метал. Дори вътрешната страна на портата бе облицована със злато, а не със сребро.

Грей последва Вигор вътре.

Умели майстори бяха придали на златните повърхности чудни форми. Ребрата на тавана се събираха в централен пръстен. Около стените се издигаха златни стълбове. Приликата беше очевидна.

— Златна юрта — каза Пиърс. — Монголски гер.

Вигор се озърна назад към портата.

— И когато вратата е затворена, се образува монолитен свод. Ние символично се намираме в третото ковчеже от реликвария на свети Тома.

Грей си спомни, че черепът и книгата са били поставени в желязно сандъче, корабът — в сребърно. Сега бяха в последното — златно.

Монсиньорът тръгна надясно, сякаш се опасяваше да влезе по-навътре.

— Погледни стените.

На златните стълбове бяха закачени стойки за факли, украсени със скъпоценни камъни. Грей протегна ръка към една от тях и едва тогава разбра, че това всъщност е корона. Огледа кръглото помещение. Всички бяха корони.

— От царствата, които Чингис хан е завладял — поясни Вигор. — Само че това не е неговата гробница.

Пиърс го беше разбрал още в момента, в който портата се отвори. Нямаше никакъв огромен некропол, натъпкан с всички съкровища на древния свят. Нямаше никакви разкошни гробници, нито на Чингис, нито на неговите потомци. Те все още очакваха своите откриватели, може би в онази планина в Монголия.

— Тези корони са оставени в чест на човека, погребан тук — прошепна монсиньор Верона.

Продължи покрай стената, очевидно още несъбрал кураж да влезе навътре, и посочи с ръка изображенията в пространствата между стълбовете. Лъскавите повърхности представляваха истински шедьоври на ювелирното изкуство. Стилът определено беше китайски.

— В гробниците от времето на династията Сун е представен животът на погребания — заразказва Вигор.

— И тази тук не прави изключение.

Грей забеляза, че на първата плоскост отдясно на входа е изобразена стилизирана планина, на върха на която се издигат три кръста. По склоновете се спускаха плачещи фигури, а над тях бушуваше гневно небе.

На следващото пано имаше коленичил мъж, който протягаше ръце към ранения хълбок на друг, носещ се над него.

По-нататък същият човек се отправяше на далечно ужасяващо пътешествие, изпълнено с дракони и други чудовища от китайската митология — докато накрая на брега на голямо море с високи вълни го посрещаха тълпи със знамена и символи на радост и просветление.

— Това е животът на свети Тома — каза Вигор, когато завършиха обиколката. — Най-после имаме доказателство, че е стигнал до Китай и Жълто море.

Но с това житието на светеца не приключваше.

Монсиньорът спря пред последното пано, изобразяващо китайски владетел, подаващ на мъжа кръст. В осеяното със звезди и полумесец небе над рамото на владетеля сияеше комета.

Подаръкът на св. Тома.

Вигор се обърна към полупразното помещение. В средата на златната юрта имаше каменна грамада като онези край входа на пещерата на шамана.

Ала върху този каменен пиедестал стоеше просто черно ковчеже.

Монсиньор Верона погледна Грей. Искаше разрешение.

Пиърс забеляза жълтеникавия оттенък на кожата му. Това не се дължеше на златото, осъзна той. А на жълтеница.

— Върви — тихо каза Грей.

 

 

8:56 ч.

Вигор тръгна към ковчежето. Краката му се бяха вцепенили от изпълнилото го благоговение, още малко и щеше да изгуби равновесие.

„Може би трябваше да се приближа на колене“.

Но остана изправен и стигна до каменната грамада.

На вид ковчежето беше желязно, но вероятно имаше някакво покритие, защото не бе ръждясало. Отгоре имаше китайски йероглиф.

„Две дървета“.

Също като онзи, описан и прерисуван от Илдико.

Той вдигна с треперещи пръсти капака и пантите жалостиво изскърцаха. Вътре видя второ ковчеже, също черно като първото, ала Вигор знаеше, че металът под патината е сребро. И върху него имаше китайски символ.

„Заповядвам“.

Монсиньорът се подчини и го отвори — и разкри последното ковчеже, златно. Изглеждаше почти непокътнато от вековете и върху лъскавата му повърхност беше гравиран третият йероглиф.

„Забранени“.

Той затаи дъх и с върховете на пръстите си вдигна капака, като мислено произнесе благодарствена молитва за тази чест.

Вътре върху златни стълбчета лежеше жълтеникавокафяв череп, чиито празни орбити се взираха в него. Върху костта едва се различаваше спирала от арамейски думи.

Черепът на св. Тома.

Вигор все пак щеше да се свлече на колене, но Грей явно забеляза разтреперването му, защото го подхвана и го задържа за онова, което трябваше да направи.

Монсиньор Верона с насълзени очи протегна ръце към мощите. Почиташе светеца, поставяше го над всички други Христови апостоли. Тъкмо неговото съмнение го правеше човечен, близък. Това беше проява на борбата между вяра и разум. Св. Тома оспорваше, нуждаеше се от доказателство, истински учен на своето време, търсач на истината. Неговото евангелие дори отричаше организираната религия, заявяваше, че пътят към спасението, към Бог, е открит за всеки желаещ.

„Търсете, и ще намерите“.

Нима не се бяха уверили в това през последните няколко дни?

— Открихме гробницата на свети Тома — прошепна със свито от благоговение и сълзи гърло Вигор. — Несторианите и завещанието на Илдико вероятно са убедили Чингис хан да построи този храм на светеца. Затова и неговото евангелие е било оставено в Унгария като писмена покана да потърсим тази крипта. Там е било съхранено словото на Тома — а тук са неговото тяло и наследство.

Остави пръстите си да докоснат святата кост, да извадят черепа от златния реликварий.

Грей стоеше до него и докато приятелят му държеше мощите на светеца в дланите си, насочи лъча на фенерчето си към дъното на ковчежето.

В умело изваяното златно гнездо лежеше прост черен кръст.

Изглеждаше тежък, метален, дълъг колкото изпъната длан.

— Кръстът на свети Тома — тихо каза Пиърс. — Само че как може да сме сигурни?

Въпреки сериозността на този момент Вигор се усмихна.

Докато самият той не изпитваше съмнение, Грей се нуждаеше от доказателство.

— Дънкан ще разбере — успокои го духовникът.

Пиърс си погледна часовника.

— Остава ни само един час. Ще отида да проверя какво става с Монк.

— Върви — отвърна монсиньорът. — Аз ще те почакам тук.

Грей стисна рамото му и бързо излезе.

И едва тогава Вигор падна на колене, притиснал мощите на св. Тома в скута си.

„Благодаря ти, Господи, че ми подаряваш този миг“.

Въпреки благоговението си обаче изпитваше и известен страх. Продължаваха да го преследват очите на шамана — и неговото предупреждение.

„Ти страдаш много, ала те чакат още по-големи мъки“.

 

 

9:04 ч.

Грей изкара атевето от пещерата под ярките утринни лъчи и веднага удари спирачки. Машината поднесе и описа пълен кръг, преди да спре. Той не смееше да губи нито минута, а трябваше да е на открито, за да може да се обади по сателитния си телефон.

Набра номера на Монк, който отговори незабавно.

— Къде сте?

— В един автобус, пътуваме по леда. Скоро ще стигнем до острова.

Грей успя да не изпъшка. Другата група закъсняваше.

— Трябва веднага да дойдете тук. Ще се обадя на Сейчан и ще й кажа да тръгне насам. Намирам се на брега на по-малко от пет километра северно от нос Бурхан, на входа на един подводен тунел. Ще оставя атевето си отпред, за да се ориентирате.

— Откри ли кръста? — попита Кокалис.

Пиърс разбра, че от бързане е пропуснал да го спомене.

— Да. Обаче Дънкан трябва да го потвърди.

Чу Джейда да казва на Монк:

— Предай му да не местят кръста!

— Защо? — учуди се Грей.

— Ще я оставя сама да ти обясни и междувременно ще потърся по-кратък път до теб.

— Какво ще…

Но отсреща се разнесе гласът на астрофизичката.

— Нали не сте местили кръста, след като сте го намерили? — Гласът й беше уплашен.

— Не.

Дори не искаше да го докосне, преди да получат потвърждение.

— Добре. Мисля, че единственият ни шанс да нарушим квантовото сдвояване между кръста и кометата е да оставим кръста там, където се намира сега.

— Защо?

— Защото в момента е фиксиран в конкретна точка от кривата на земното пространство-време. Искам времето да остане единствената променлива. Мога да ти покажа изчисленията си, но…

— Няма нужда, вярвам ти. Просто донеси Окото навреме.

— Монк работи по…

В този момент чу Дънкан да извиква:

— Това значи е твоят план?!

Последва смут, крещяха хора.

— Какво става?

— Пътуваме — объркано отвърна Джейда, без всъщност да му обясни нищо.

Връзката изведнъж прекъсна.

Грей трябваше да приеме, че си знаят работата. Набра номера на Сейчан, която отговори след доста дълго забавяне.

— Къде си? — тросна се тя.

Нямаше време да я пита каква е причината за гнева й, затова просто й каза и завърши с думите:

— Направо елате тук.

Сейчан затвори също толкова рязко, без дори да потвърди, че е разбрала. Пиърс поклати глава и се върна пеш в пещерата.

Трябваше да приеме, че и тя си знае работата.