Джеймс Ролинс
Окото Господне (20)

16.

19 ноември, 02:44 ч. местно време

Крайбрежните води на Южна Корея

Облечена в чужда канадка, Сейчан стоеше до бордовата ограда на „Бенфолд“, американски ескадрен миноносец с управляеми ракети. Повече не можеше да стои затворена долу — не издържаше тесните коридори, множеството човешки тела, еднообразно боядисаните каюти без прозорци.

Имаше нужда от въздух, затова излезе навън.

Нощният мраз хапеше кожата й, звездите сияеха сурово като диаманти, дори кометата приличаше на леден къс, мудно пълзящ по небето.

Корабът плаваше на юг в южнокорейски териториални води. Пхенян засега мълчеше. Управляващите на север най-вероятно се срамуваха да признаят провала си. Едва се бяха измъкнали — в момента Грей получаваше долу нужните медицински грижи.

Тя си спомни инстинктивната си реакция — в съзнанието й нямаше друга мисъл, освен да оцелее. За тази цел трябваше да събори мъжа от мотоциклетната седалка. И все пак…

„За малко да го убия“.

Един от люковете на палубата зад нея се отвори. Сейчан стисна очи. Не искаше да се вижда с никого. Приближиха се стъпки, някой се опря на бордовата ограда. Тя усети аромат на жасмин, който заплашваше да я върне много по-назад в миналото, ако го допуснеше. В ума й нахлу спомен за огряно от слънцето пълзящо растение с лилави цветове, жужащи пчели с издути коремчета…

Тя го пропъди.

— Чи — произнесе нейното предишно име майка й, една-единствена сричка, която носеше прекалено голяма тежест за такова кратко дихание.

— Предпочитам Сейчан. — Тя отвори очи. — Казвам се така много по-дълго.

Малки длани се хванаха за бордовата ограда до нейните, без да ги докосват, и все пак толкова близо, че Сейчан усети топлината им в студената нощ. Ала между двете продължаваше да зее безбрежна бездна.

Сейчан си беше представяла срещата им по хиляди начини, но не и като толкова чужди хора. В хеликоптера дълго се взира в лицето на майка си и откри в него до болка познати черти: извитите вежди, заоблената долна устна, формата на очите й. И в същото време то си оставаше лице на непозната жена. Не само заради лилавия белег и татуировката — а заради нещо по-дълбоко.

За последен път беше видяла майка си на деветгодишна възраст. Сега я гледаше от перспективата на изтеклите двайсет години. Вече не бе дете. И майка й не беше онази млада жена.

— Скоро трябва да си тръгвам — каза Гуанин.

Сейчан дълбоко си пое дъх. В очите й напираха сълзи — но само защото тези думи не я накараха да почувства нищо.

— Имам задължения — поясни майка й. — Мои хора се намират в опасност и се нуждаят от помощта ми. Не мога да ги зарежа.

Сейчан преглътна горчивия си смях. Каква ирония съдържаха тези думи!

Гуанин също го усети и след дълго мълчание промълви:

— Търсих те.

— Знам. — Грей й беше разказал.

— Излъгаха ме, че си мъртва, но въпреки това те търсих, докато накрая стана прекалено мъчително да продължавам.

Сейчан впери очи в ръцете си, изненадана, че инстинктивно се е вкопчила с всички сили в парапета.

— Ела с мен — помоли майка й.

Сейчан не отговори.

— Не можеш, нали? — прошепна Гуанин.

— И аз си имам задължения.

Проточи се ново мълчание, запълнено с нещо много по-важно от думи.

— Чух, че и той заминава. С него ли отиваш?

Сейчан пак не си направи труда да й отговори.

Дълго останаха заедно — имаха да си казват толкова много неща и в същото време толкова малко, за което да разговарят. Какво можеха да направят? Да сравняват белезите си, ужасните си кървави преживявания, нещата, които са извършили, за да оцелеят. И затова не си казаха нищо.

Накрая майка й пусна ръцете си от парапета и се отдалечи. Подире й прошумоля едва доловим шепот:

— Завинаги ли съм те изгубила, моя малка Чи? Така ли не успях да те намеря?

И после изчезна, оставяйки след себе си само ухание на жасмин.

 

 

03:14 ч.

Грей се подпираше на заседателната маса, прекалено уморен, за да се довери на краката си. Любезният капитан беше предоставил каюткомпанията на тяхно разположение. На масата имаше кафе, бъркани яйца и бекон.

Не се случваше всеки ден американски агенти да избягат от Северна Корея.

След като почистиха раната на рамото му, залепиха я с медицинско лепило и я превързаха, сега Грей се чувстваше доста по-добре. Блудкавото кафе определено също му помогна.

Изпружил крака върху масата и с чиния бекон върху корема, седящият наблизо Ковалски се прозя толкова широко, че челюстите му изпукаха.

Големият плосък монитор пред Грей най-после оживя. Сигналът минаваше по криптирани канали. На дисплея се появи свързочният възел в командването на Сигма.

Отсреща го гледаше директорът. Кат седеше отстрани и бясно тракаше на компютърен пулт. Тя беше организирала този видеоконферентен разговор.

Пейнтър му кимна и каза:

— Как се справяш, командир Пиърс?

— Бил съм и по-добре.

„А и по-зле“.

Въпреки сполетелите ги премеждия бяха успели да спасят Сейчан и да останат невредими — е, не съвсем невредими, но все пак.

— Знам, че сте преживели истински ад, обаче имаме нужда от вас за друга операция — каза Кроу. — Ако сте в състояние.

— В Монголия — прибави Грей.

С Кат бяха разговаряли и той вече в общи линии знаеше за събитията около излезлия от строя спътник.

— Искам обективна преценка — продължи Пейнтър. — Двамата с Ковалски в достатъчно прилична форма ли сте, за да продължите?

Пиърс погледна партньора си, който само сви рамене и лапна ново парче бекон.

— „Достатъчно прилична форма“ май е съвсем точно казано — отвърна Грей. — Малко сън по пътя и ще сме още по-добре.

— Хубаво, тогава ще ти покажа нещо. — Директорът се обърна към Кат.

Тя се наклони към камерата и го погледна, като продължаваше да трака на клавиатурата с една ръка.

— Ще те включа в разговора с лейтенант Джош Леблан от базата „Макмърдо“.

— На Антарктида ли?

— Да. Той и хората му са на разузнаване на стотина километра от базата, на шелфовия ледник Рос. — Кат натисна още няколко клавиша и заговори по микрофона до стола й. — Лейтенант Леблан, бихте ли ни показали пак какво сте открили?

Накъсаният отговор едва стигна до Грей.

На екрана се появи лице на млад мъж с военна канадка. Беше си свалил качулката и очевидно се радваше на слънчевото лятно утро на Антарктида. Върху късата си тъмна коса носеше вълнена шапка и бузите му се бяха зачервили от студа или може би от вълнение.

Ако се съдеше по подскачащата картина, някой го снимаше с ръчна камера. Лейтенантът се заизкачва заднишком по нисък хребет.

— Преди около два часа видяхме пет огромни огнени кълба да прелитат над „Макмърдо“. Решихме, че са ракети. Цялата база се разтърси от последователните звукови вълни. Отидохме да проучим нещата и ето какво намерихме.

Той стигна до върха на хребета и се отдръпна настрани. Операторът се приближи — образът силно се клатеше. Когато спря и застана неподвижно, обективът показа ужасяваща картина.

В синкавото ледено поле се бяха образували грамадни кратери с почернели ръбове, над които се кълбеше пара. Грей си представи как метеоритите пробиват леда и стопяват тунели по пътя си, за да потънат в морето на триста метра дълбочина. Около отворите забеляза мъже, хората на Леблан, дребни като черни мравчици, които му дадоха добра представа за гигантските размери на кратерите.

От тонколоните отекна тътен.

В първия момент Грей не разбра какъв е източникът на екота, докато не последваха още няколко. По бялата повърхност изригнаха пукнатини и във въздуха захвърчаха късове лед. Назъбени линии свързаха кратерите и запълзяха по ледника.

Леблан излезе от кадър и високо изруга. После отново се появи — тичаше надолу по склона към изпадналите си в опасност другари. Операторът захвърли камерата и се втурна след него. Тя падна накриво в снега и продължи да работи, показвайки обърнат образ на настаналия хаос.

Пукнатините в леда се разширяваха и шелфът се разпадаше пред очите им.

Хората бягаха във всички посоки. До микрофона на камерата долитаха далечни викове.

Ледът под краката на двама моряци пропадна и те просто изчезнаха. Една от цепнатините се насочи към камерата и изригна пред обектива, после екранът потъмня.

Бившият моряк Ковалски беше скочил на крака и безсилно стискаше юмруци.

На дисплея отново се появи Пейнтър, смаян и със зачервено лице. Наведен до Кат, той даваше нареждания по микрофона.

— … базата „Макмърдо“. Обявете тревога, кажете им веднага да пратят хеликоптери!

Грей безмълвно чакаше директорът и Кат да приключат.

Накрая Кроу отново насочи вниманието си към него.

— Сега разбираш с какво може да си имаме работа.

— Какво искате да кажете?

— Малко преди Леблан да се обади от Антарктида, специалистите в лосанджелиския Център за космически и ракетни системи потвърдиха първоначалното си предположение, че разрушенията, дигитално заснети от излизащия от строя спътник, са резултат от поредица метеоритни удари по Източното крайбрежие.

Пиърс си спомни опустошението, което беше видял преди броени минути, и си представи какво ще се случи, ако пет такива метеорита паднат в населен район.

— Специалистите смятат, че на Антарктида са паднали огромни метеорити с диаметър от седемнайсет до двайсет метра. Всеки от тях е бил с енергиен еквивалент на осем атомни бомби.

Грей мъчително преглътна.

„Нищо чудно че шелфът се откъсна от континента“.

Пейнтър продължи:

— Въз основа на подробен анализ на сателитния образ и като взимат предвид характеристиките на експлозиите, дълбочината на кратерите и изобщо мащабите на катаклизма, те предполагат, че такива щети могат да бъдат нанесени от метеорити, три пъти по-големи от онези на Антарктида.

Пиърс се вледени, като си представи всичките си приятели и роднини на Източното крайбрежие, включително в командването на Сигма.

— И това може да се случи не само на Източното крайбрежие — отбеляза директорът. — Ние видяхме само една снимка. Нямаме представа дали катаклизмът няма да е по-мащабен, даже глобален.

— Нито дали изобщо ще се случи — скептично прибави Грей. Но след онова, което беше видял със собствените си очи, с готовност щеше да заложи в полза на предпазливостта.

— Тъкмо затова искаме да открием спътника — отвърна Кроу. — В момента са мобилизирани всичките ни ресурси — Хъбъл, НАСА, британската Космическа агенция. Следим няколко метеора, които летят след опашката на кометата, някои с диаметър до двеста метра. Според всички анализи никой от тях не заплашва да удари Земята.

— А онези, които преди малко удариха Антарктида?

— Точно това е проблемът. Не можем да засечем всичко. На НАСА й трябваха петнайсет години, за да открие по-малко от десет хиляди астероида в близка орбита около Земята, което означава, че огромното мнозинство остават незабелязани. Да вземем например Челябинския метеорит, който експлодира над Русия миналата година. Дойде ни като пълна изненада. И ако не беше избухнал в горните пластове на атмосферата, освобождавайки голяма част от енергията си, щеше да удари Русия със силата на двайсет бомби като онази в Хирошима.

— Значи не сме сигурни за нищо.

Пейнтър хвърли поглед към Кат, сякаш се колебаеше дали да каже нещо.

— Какво има? — подкани го Грей.

Брайънт кимна на директора и той въздъхна тежко.

— Получихме още една смущаваща информация от Центъра за космически и ракетни системи. Още е рано за каквито и да е сериозни заключения, но един от физиците, който работил с доктор Джейда Шоу, анализирал нейните данни за гравитационните аномалии на кометата, същите онези вариации, които според доктор Шоу доказват наличието на тъмна енергия.

— И?

— Та този физик от ЦКРС е продължил да следи аномалиите с приближаването на кометата към Земята. И е убеден, че те се увеличават.

— Какво означава това?

Кроу отново стрелна с поглед Кат.

— Още чакаме отговор на този въпрос. Може да е нещо сериозно… а може да се окаже и маловажно. Ще научим чак след като бъдат събрани и анализирани още данни.

— Колко време ще отнеме това?

— Поне половин ден. Сигурно повече.

— Значи дотогава трябва да открием онзи спътник.

— В него може би са отговорите на всички въпроси.

— Пейнтър напрегнато впери очи в него. — Кога можете да заминете?

— Веднага. Ако Кат организира логистиката…

Тя се размърда на стола си.

— Мога да прехвърля групата на командир Пиърс в Монголия до изгрев-слънце.

— А групата на Монк? — попита Грей.

— Току-що получих информация от Казахстан — отвърна Брайънт. — Силна буря ще ги забави за кратко. Но ако няма други проблеми, още предобед би трябвало да пристигнат в Улан Батор.

— Тогава да действаме — реши Пейнтър. — Имаме нужда от колкото може повече хора на земята. Сейчан ще дойде ли с теб?

На път за този разговор Пиърс беше срещнал Гуанин в коридора. Тя се връщаше в Хонконг, за да помогне на онези от нейната триада, които още бяха в плен. По сълзите в очите й Грей можеше да се досети за отговора на въпроса на директора.

— Мисля, че ще дойде.

— Добре.

Кроу бързо затвори: очевидно бе зает на много фронтове.

Пиърс остана вторачен в черния екран, но пред очите му бе опустошението на Антарктида. Мисията не търпеше забавяне.

„Дано Монк не закъснее“.