Джеймс Ролинс
Окото Господне (17)

13.

18 ноември, 22:17 ч. местно време

Улан Батор, Монголия

Батухан стоеше по дебел халат и чехли в центъра на галерията си. През последния четвърт час беше разглеждал колекцията си — често го правеше, когато бе в съзерцателно настроение.

Притежаваше съкровища от златните векове на Монголия: накити, погребални маски, музикални инструменти, керамични съдове. На една от стените висяха древни лъкове, някога носени от монголски воини — от къси, силно извити оръжия, предназначени за стрелба от конско седло и направени от рог и жили, до огромни тройни арбалети, използвани при обсада на крепости. Имаше също бойни брадви, ятагани и пики.

Ала тази колекция не служеше само за красота.

Братята от клана на Синия вълк отделяха много часове, за да изучават старите традиции в степите край града, възседнали коне, облечени в традиционни копринени одежди, импрегнирани с лак кожени ризници и железни шлемове. И той като всички негови хора владееше отлично и леките, и тежките монголски лъкове.

Батухан плъзна поглед по колекцията си. За да я побере, беше превърнал горния етаж на мезонета си в частен музей. Огромните прозорци гледаха към ярко осветения площад пред парламента и разкриваха шеметен изглед към звездите и кометата, сияещи в нощното небе.

Батухан отново насочи цялото си внимание към малката витрина, в която имаше златен предпазител за предлакътница. Накитът се отваряше на пантички отстрани и върху него имаше изображение на феникс, нападнат от демони. Беше купил това изключително произведение на изкуството от отец Йосип Тараско по времето, когато смяташе свещеника за обикновен иманяр, за побъркан търсач на съкровища в пустинята.

В крайна сметка обаче той се бе оказал нещо съвсем различно.

Също като всички останали експонати, златният предпазител не служеше само за красота. Понякога Батухан гордо го носеше в обкръжението на своите братя — знаеше, че някога го е носил самият Чингис.

Беше платил скъпо за привилегията да носи златната реликва — само за да може свещеникът да прахоса парите, да ги превърне в стотици дупки в пясъка и солта.

„Каква загуба!“

Телефонът в джоба му започна да звъни. Той го извади и заговори, без да си направи труда да поздрави.

— Стигна ли при отец Йосип? Там ли са италианците?

Обаждащият се беше свикнал с неговата безцеремонност и отговори също толкова лаконично. Батухан си представи младия мъж, скрит от чужди погледи със сателитния си телефон.

— Тук са, заедно с трима американци.

— Също археолози ли?

— Съмнявам се. Приличат на военни, поне мъжете.

— Това ще създаде ли проблеми?

— Не, инструктирал съм хората си да го имат предвид. Почти сме готови. Исках обаче да знаете нещо. Отец Йосип смята, че е открил ключа към гробницата на великия хан. Всички са много развълнувани и още тази вечер ще се отправят да я търсят.

„Ключът към гробницата…“

Батухан отново обходи с поглед своя музей. Знаеше, че той е само бледо подобие на истинските богатства и чудеса, скрити в изгубената гробница на Чингис.

— Разбери какъв е този ключ — нареди Господарят на Синия вълк. — И ги остави да тръгнат да търсят гробницата. Ако намерят нещо, погрижи се да остане в наши ръце. После — или ако не открият нищо — продължи по плана. Погреби ги под онзи ръждясал кораб.

— Ще бъде изпълнено.

Батухан не се съмняваше в това.

Арслан никога не го беше подвеждал.