Джеймс Ролинс
Окото Господне (30)

26.

20 ноември, 4:04 ч. местно време

Въздушното пространство над Тихия океан

Джейда рязко вдигна глава, събудена от друсането на самолета, попаднал във въздушна яма. Беше се унесла, докато работеше на отворения в скута й лаптоп и чакаше резултата от поредните изчисления.

— Свали си облегалката и поспи — посъветва я седящият до нея Дънкан. — Вземи пример от Монк.

И посочи с палец назад към третия пасажер, който хъркаше в тон със самолетните двигатели.

— Не бях задрямала — възрази младата жена и прикри прозявката си с юмрук. — Просто размишлявах.

— Нима? — Дънкан повдигна ръката си и Джейда видя, че пръстите на другата й ръка са вплетени в неговите. — Тогава може ли да те попитам за какво размишляваш?

Тя се изчерви и издърпа ръката си.

— Извинявай.

Рен се усмихна.

— Нямах нищо против.

Засрамена, Джейда погледна през илюминатора и видя облачна покривка, под която проблясваше водна повърхност. Часовникът на лаптопа й показваше, че са във въздуха от почти три часа.

— Току-що прелетяхме над Япония — осведоми я Дънкан. — След пет часа би трябвало да кацнем в Калифорния.

Тя огледа салона и си спомни за един друг луксозен самолет. Беше започнала това приключение в Лос Анджелис, откъдето замина за Вашингтон, после за Казахстан и Монголия, а сега се връщаше обратно на изходна позиция.

„Пътешествие около целия свят“.

В опит да го спаси.

Надяваше се това да не е прощалната й обиколка. Ако видяното от Дънкан през Окото бе вярно, заплахата бе надвиснала над цялата планета:

Погледът й попадна върху предмета на масата. Преди да напуснат Улан Батор беше поставила Окото в импровизиран Фарадеев кафез, кутия, увита в медни жици, която изолираше електромагнитното поле и защитаваше електрониката на самолета от неговите смущения. След като прокара дланите си отгоре, Дънкан потвърди, че излъчването вече е съвсем слабо, но естествено, кафезът нямаше въздействие върху квантовия ефект на Окото.

Това нямаше да е по силите на каквато и да е клетка от медни жици.

— Защо само аз виждам опустошенията през Окото? — попита Рен — беше забелязал какво гледа и бе отгатнал какво си мисли.

Зарадвана, че има с какво да разсее мислите си, Джейда сви рамене.

— Сигурно си чувствителен към квантовия ефект на Окото. Това ме кара да смятам, че случилото се с него се е отразило и на стъкления обектив на камерата на спътника и е позволило на картинния сензор да заснеме този поглед в близкото бъдеще, когато светлината е преминала през лещите.

— А аз?

— Както вече ти споменах, човешкото съзнание е разположено в квантовото поле. Кой знае защо, ти си по-чувствителен към квантовите промени в Окото. Може би защото сам си се направил такъв с тези магнити в пръстите ти… или просто си свръхчувствителен.

— Като свети Тома с неговия кръст.

— Възможно е, но не очаквай да ти викам свети Дънкан.

— Сигурна ли си? Харесва ми как звучи.

Лаптопът й тихо сигнализира и на дисплея се отвори нов прозорец. Това бяха последните данни от Центъра за космически и ракетни системи, пратени по сателитна връзка.

„Най-после…“

— Пак ли ще работиш? — попита Дънкан.

— Искам да проверя нещо.

Тя кликна върху прозореца и прегледа документите. Възнамеряваше да построи графика на траекторията на кометата и да проследи короната й от тъмна енергия. Нещо продължаваше да я гложди и тя се надяваше, че новата информация ще й помогне да разбере какво е.

Започна да въвежда информацията в програма за графики. Освен това искаше да сравни последните статистически данни и цифри с първите си изчисления, обясняващи характера на тъмната енергия. Уравненията й елегантно съчетаваха нейната теория за източника на тъмната енергия — анихилацията на виртуални частици в квантовата пяна на вселената — с породените от нея гравитационни сили. Тя разбираше, че това е същността на проблема. Можеше да я обобщи с една дума.

Привличане.

Виртуалните частици се привличаха помежду си и тъкмо енергията от тяхната анихилация придаваше на масата фундаменталната гравитационна сила. Тези слаби и силни ядрени взаимодействия притегляха електрони, протони и неутрони, за да се образуват атоми. Това караше луните да обикалят около планетите, слънчевите системи да кипят и галактиките да се въртят.

В хода на работата Джейда забеляза редица грешки в изчисленията на ЦКРС, предположения на главния физик, които не се потвърждаваха от най-новите данни. Сънят я напусна окончателно и в съзнанието й започна да се очертава ужасяващата истина.

„Сигурно греша… не може да е вярно!“

Пръстите й бясно затракаха по клавиатурата. Знаеше как да направи проверка.

— Какво има? — попита Дънкан.

Искаше й се да го каже на глас, да го сподели, ала се боеше, че ако го направи, някак си може да го превърне в реалност.

— Джейда?

Накрая младата жена се огъна.

— Физикът от ЦКРС, онзи, който е направил първите изчисления за настъпването на критичния момент… е сбъркал.

— Сигурна ли си? — Рен си погледна часовника. — Според него са ни оставали шестнайсет часа, което означава, че сега имаме още около девет.

— Сгрешил е. Неговите екстраполации са се базирали на факта, че гравитационните аномалии на кометата се увеличават право пропорционално на приближаването й към Земята.

— И къде е грешката?

— Не, това е вярно. — Тя отвори новата си графика. — Тук се вижда как короната от тъмна енергия се притегля от Земята с приближаването на кометата и обсегът й става все по-голям.

— Кривата на пространство-времето около Земята също реагира на този гравитационен ефект — продължи Джейда. — Тя е огъната навън, двете се привличат помежду си и постепенно образуват фунията, по която ще се изсипят астероидите.

— Щом физикът е прав, къде е проблемът?

— Той е допуснал грешка и новите данни го потвърждават.

— Каква грешка?

— Предположил е, че гравитационният ефект ще се увеличава геометрично. Аз обаче не смятам така. Според мен увеличението ще е експоненциално. — Тя се обърна към него. — С други думи, много по-бързо.

— Колко по-бързо?

— Трябва да проверя новите данни с моите уравнения, но засега бих казала, че имаме само пет часа до момента, в който астероидният удар ще стане неизбежен. А не девет.

— Това е почти половината от оставащото ни време! — Дънкан се отпусна назад, незабавно осъзнал проблема. — Ще имаме късмет, ако дотогава кацнем в Лос Анджелис.

— А като се имат предвид последните няколко дни, не бих разчитала на никакъв късмет.

 

 

4:14 ч.

„По дяволите…“

Буквално му се виеше свят.

Джейда беше настояла да запази спокойствие, докато потвърди предположението си, и сега въвеждаше информацията в аналитична програма, която бе разработила въз основа на своите уравнения.

Докато чакаше, Дънкан разтриваше слепоочията си.

— Защо този спътник трябваше да се разбие точно в Монголия? Защо не в тъпата Айова?! Губим безценно време, докато обикаляме половината свят!

Пръстите на Джейда замръзнаха над клавиатурата.

— Какво има? — попита той.

— Това е… ето какво ме глождеше. Каква съм глупачка! — Тя затвори очи. — Всичко се свежда до привличането.

— Какво искаш да кажеш?

Младата жена отново посочи графиката, показваща притеглянето на енергийната корона към планетата.

— Физикът от ЦКРС предполага, че енергията на кометата реагира на нещо на Земята. Напълно съм съгласна с него.

— Нали смяташе, че това може да е кръстът? — Дънкан повдигна вежди. — Защото е направен от къс от същата тази комета.

— Точно така. Двете, кометата и кръстът, най-вероятно са квантово сдвоени и се привличат помежду си, поне енергийно. Надявах се да открием кръста, за да проуча енергийното му поле или дори полето на Окото и да се опитам да наруша това сдвояване.

Той кимна. Теоретично звучеше логично.

— Тогава Земята нямаше да привлича енергията на кометата и пространство-времето около планетата нямаше на свой ред да се огъва навън.

— И нямаше да се образува фуния, която да предизвика страхотен астероиден удар.

„Блестящо, д-р Шоу!“

— Имам два въпроса — каза Дънкан. — Откъде си сигурна за това притегляне между кометата и кръста? И какво можеш да направиш, за да нарушиш сдвояването?

— Отговорът и на двата ти въпроса е един и същи. Пак ще цитирам Айнщайн: „Бог не си играе на зарове със света“.

Забеляза озадаченото му изражение и добави:

— Преди малко ти попита защо спътникът се е разбил точно в Монголия. Това е най-точният въпрос, който може да бъде зададен.

— Благодаря… — колебливо отвърна той.

— За да ти отговоря, ще задам друг въпрос. Къде смятаме, че е скрит кръстът?

— На остров в езерото Байкал, на около четиристотин и осемдесет километра северно… — И тогава разбра. Очите му се разшириха. — В световен мащаб това буквално е на две крачки от мястото, където се е разбил спътникът.

— И това не ти ли се струва невероятна случайност?

Рен кимна.

„Бог не си играе на зарове със света“.

Той впери очи в нея. Искаше му се да я целуне — повече от обикновено.

— Спътникът е паднал толкова близо, защото го е привлякла енергията на кръста.

— И как няма да го привлече? Нали е зареден с тъмната енергия на същата тази комета!

Дънкан пак погледна графиката, показваща засмукването на енергийното поле към Земята. Представи си сателита като безплътна енергия, видя как привличането на кръста го изкарва от орбита и го тегли към повърхността на планетата.

Ако беше вярно, това определено потвърждаваше теорията на Джейда за сдвояването, но не отговаряше на другия му въпрос.

Той отново се обърна към младата жена.

— Нали каза, че този факт обяснявал и как да бъде нарушено сдвояването?

Джейда се усмихна.

— Мислех, че е очевидно.

— Не и за мен.

— Трябва да довършим онова, което се е опитал да направи спътникът. Да обединим енергията на Окото с тази на кръста. Мисли за тях като за положително и отрицателно заредена частица. Сега техните противоположни заряди ги привличат…

— … а когато се обединят, ще се анулират взаимно.

— Точно така. Все едно да събереш материя и антиматерия, само че става дума за енергия. Експлозивната анихилация на двете противоположности би трябвало да наруши сдвояването.

На теория изглеждаше чудесно, но…

— Защо са противоположни? — попита Дънкан. — Каква е разликата между тях?

— Не забравяй, че и времето е измерение. Въпреки че са заредени с еднакво количество тъмна енергия, кръстът и Окото се отличават с два различни вида време. Двата противоположни края на една и съща ос — минало и настояще. Фактът, че са квантово сдвоени, означава, че се стремят да се превърнат в едно.

— Тоест трябва да се анихилират.

Тя кимна.

— Според мен това ще наруши сдвояването и ще прекрати притеглянето на кометното поле.

— Все пак остава основният въпрос — подсети я Дънкан. — Къде е кръстът.

— Не знам, но…

Компютърът отново сигнализира и я прекъсна, съобщавайки за изпълнението на поставената задача. Резултатът запримигва на екрана.

5,68 ч.

— … но ни остава ето толкова време да го открием.

— Джейда се обърна към него. — Знаеш какво трябва да направим.

Дънкан знаеше.

Изправи се, отиде при Монк и го събуди.

— Какво има?… — сънено попита партньорът му. — Да не стигнахме?

Рен се наведе над него.

— Трябва да обърнем самолета назад.