Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eye of God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013 г.)

Издание:

Джеймс Ролинс. Окото Господне

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

Художествено оформление на корица: Megachrom 2013

Превод: Крум Бъчваров, 2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978–954–655–432–1

История

  1. — Добавяне

30.

20 ноември, 9:22 ч. местно време

Остров Олхон, Русия

— Това е лудост! — извика Дънкан.

— Така е по-бързо — настоя Монк.

Рен можеше само да наблюдава как партньорът му рязко завърта волана на автобуса и го подкарва покрай брега. Дългият рейс поднесе по леда и едва не блъсна една рибарска колиба.

След обаждането на Грей, Кокалис реквизира превозното средство, свали пътниците и шофьора, седна на кормилото и потегли на запад от южния край на острова, прокарвайки ново трасе по голия лед. Очевидно очакваше подобно развитие на събитията, защото почти през целия път от Сахюрта беше разговарял с водача, разпитвайки го за дебелината на ледената покривка и широчината на замръзналата ивица от езерото по това време на годината.

Дънкан донякъде разбираше основанията на партньора си. След кацането им в Иркутск двамата бяха имали предостатъчно време да проучат картата на Олхон и знаеха, че пътят от фериботния пристан до хижата в Хужир е заобиколен и лъкатушен. Щяха да се забавят.

Освен това островът имаше форма на полумесец и северният му край, където отиваха, се извиваше на запад.

Най-прекият път от точка А до точка Б минаваше по права линия. Пресичайки директно по крайбрежния лед, те можеха да стигнат до групата на Грей за два пъти по-кратко време.

И все пак…

Джейда ужасено се беше вкопчила в седалката.

Ледът отдолу кънтеше. Зад тях се появяваха пукнатини. От брега ги наблюдаваха хора и сочеха автобуса.

Толкова навътре в езерото дебелината на леда беше меко казано съмнителна, затова не смееха да намалят. Можеха да разчитат единствено на скоростта.

— Онова там трябва да е Бурхан! — възкликна Джейда и посочи скалист нос, щръкнал от гористия бряг.

Дънкан забеляза сгушено край залива селце с дървени къщи. „А това трябва да е Хужир“.

— Остават по-малко от пет километра! — извика в отговор Монк и махна с ръка към десните прозорци на автобуса. — Грей каза, че ще остави атевето си на леда, за да се ориентираме към подводния тунел. Озъртайте се за него!

Рен се премести отдясно. Слава богу, Кокалис най-после зави към брега, където ледът трябваше да е по-дебел. След още пет безкрайни и напрегнати минути Джейда нададе вик и ги стресна.

— Ей там! До онази голяма скала с форма на мечка!

Скалата наистина приличаше на мечешка глава със заоблени уши и тъпа муцуна. Зад гранитните рамене на звяра тъмнееше самотно атеве, от задницата на което се развяваше флагче.

— Трябва да е то — потвърди Монк.

Когато се приближиха, в скалата се очерта входът на тунела, обрасъл с грамадни ледени висулки. На Дънкан му се стори, че зърва движение на гористия склон, но слънцето се издигаше от отсрещната страна на острова и дърветата тънеха в дълбоки сенки.

Дори там наистина да имаше някой, най-вероятно бяха местни буряти, които изумено зяпаха автобуса.

Спирачките запищяха и Монк намали — или поне се опита.

Автобусът се завъртя и поднесе по леда.

Блъснаха странично атевето и го подкараха към входа на тунела.

Скалите полетяха насреща им и Дънкан и Джейда се отдръпнаха към другата страна на рейса.

Накрая обаче пързалянето се забави и спряха на десетина метра от отвора на подводния проход.

Кокалис избърса длани в бедрата си.

— Ей на това му викам успоредно паркиране.

Рен се намръщи.

— Така ли му викаш?!

Всички се изсипаха през вратата. Преди да разтоварят багажа си, искаха да се уверят, че са на правилното място.

Привлечен от шумотевицата, Грей изскочи от мрака на тунела и се облещи, като видя с какво са дошли. После се ухили и викна:

— Какво? Такси ли не успяхте да хванете?

 

 

9:28 ч.

Пиърс набързо прегърна Монк. Радваше се да види своя приятел въпреки обстоятелствата и необичайното им транспортно средство.

След това се ръкува с Джейда и насочи показалец към Дънкан.

— Занеси Окото в криптата. Ковалски е вътре и ще те заведе. Открихме кръста, обаче няма как да знаем дали излъчва някакво поле.

— Аз ще отида с него — предложи услугите си астрофизичката.

Грей й кимна и впери поглед в езерото. Чудеше се защо се бавят Сейчан и Рейчъл. Очакваше да пристигнат преди групата на Монк.

Джейда тръгна обратно към автобуса.

— Оставих си раницата…

Остро изсвирване прониза утрото, светкавично последвано от мощен взрив, който вдигна във въздуха огън и лед. Джейда отхвърча към Дънкан, който я подхвана. Експлозията повали всички и те се запързаляха навътре в тунела, придружени от късове строшени ледени висулки.

Грей се извъртя по гръб и погледна навън.

Автобусът се преобръщаше напред върху бронята си, прозорците му се пръскаха. Отдолу изригна огнено кълбо, което се издигна в небето, оставяйки след себе си облаци дим. Ледената покривка под автобуса се пропука и той потъна с предницата надолу в езерото.

Гранатометна атака.

„Но кой… и защо?…“

И нещо много по важно:

— Къде е Окото? — уплашено извика почти оглушалият Грей.

Дънкан помогна на Джейда да се изправи и тя посочи потъващите в езерото останки.

— В раницата ми…

Още беше в автобуса.

— Всички натам! — Грей посочи навътре в прохода.

Тичешком се отдалечиха от бушуващите навън огън и дим — и навлязоха в ледения мрак.

Стигнаха до един завой на тунела и Грей се озърна към входа. Задницата на рейса стърчеше накриво от леда, овъглена и обгърната в пушек. Пламъци облизваха местата, където бяха изтекли бензин и масло. Зад тях се движеха фигури.

Кои бяха тези хора? Руски военни? Може би в Москва бяха научили за тайното им присъствие на острова?

— Монк, ти оставаш тук — нареди Пиърс. — Предупреди ни, ако някой влезе в прохода.

„А те ще влязат“. Не се съмняваше в това.

Организаторите на това нападение нарочно бяха унищожили единственото им превозно средство, за да ги хванат в капан. Причината нямаше значение. Времето изтичаше и те имаха една-единствена цел: да вземат Окото и да го отнесат в криптата.

Пиърс поведе Дънкан и Джейда към пещерата. Изнервеният Ковалски ги очакваше.

— Каква е тая гюрултия бе, човек? — попита здравенякът. — Какво става, по дяволите?

— Няма значение — отвърна Грей и се обърна към Рен. — Трябва да извадим раницата на доктор Шоу от горящия рейс.

— Как? — Дънкан повдигна вежди.

Грей погледна Джейда.

— Мислиш ли, че когато дойде моментът, ще успееш сама да се изкатериш по онова въже ей там?

— Да. Какво искаш да направим?

Пиърс им обясни.

— Ти си се побъркал — заяви Дънкан и се озърна за подкрепа.

Ковалски само сви рамене.

— Правили сме и по-шантави неща.

 

 

9:34 ч.

„Започва да ми става навик“.

Дънкан пак стоеше по боксерки до воден басейн — само че този път на хлъзгавия лед до тюленовата дупка. Ръбовете й бяха огладени от телата на майките, които бяха влизали и излизали от водата. Представи си как същите тези тюлени плуват по тунела под леда, за да стигнат до средата на езерото.

Е, на него не му се налагаше да плува чак дотам, но разстоянието пак си оставаше прекалено голямо, за да го измине, без да си поема въздух. И за разлика от тюлените, нямаше мазнина, която да изолира тялото му от студа.

Същото се отнасяше за неговата спътничка.

Джейда се беше съблякла по гащета и спортен сутиен.

Зад нея Грей и Ковалски подготвяха двете атевета и проверяваха оръжията си. По пътя щяха да вземат и Монк.

Дънкан отново насочи вниманието си към младата жена, която трепереше до него, макар и не само от студ.

— Готова ли си?

Джейда мъчително преглътна и кимна.

— Не изоставай от мен — усмихна й се той. — Всичко ще е наред.

— Да започваме — отвърна астрофизичката. — Няма смисъл да висим тук и да мислим, става само по-лошо.

Имаше право.

Дънкан пристегна презраменния кобур на голите си гърди и успокоително я стисна за ръката. После седна в един от улеите на дупката, плъзна се по него и потъна във водата под дебелия лед, който покриваше пода на пещерата.

Студът моментално го преряза, по-жестоко, отколкото очакваше. Белият му дроб запищя, настояваше да вдиша и да се задуши. Той наложи на краката си да се оттласнат и на ръцете си да се изпънат, заплува под ледения таван и се насочи към тунела, който водеше навън.

Дънкан се извъртя назад и видя, че Джейда потъва в дълбините. Тялото й видимо се напрегна, още малко и щеше да се свие на кълбо от шока, но тя се пребори и се стрелна към него с яростно оттласкване с крака, като жребец, който хвърля къчове по вратата на конюшнята.

„По дяволите, адски е бърза!“

Същото беше заявила и самата Джейда, когато Грей им изложи плана си.

Рен се отблъсна от ледената стена и заплува по тунела. Разсеяните лъчи придаваха на леда лазурносин цвят и осветяваха водата достатъчно, за да вижда. Той размаха ръце и крака още по-енергично — и за да запази дистанцията с Джейда, и за да не замръзне.

Тунелът беше дълъг само трийсетина метра, разстояние, което иначе можеше да измине на един дъх, но в този студ, затворен под този дебел лед, то му се струваше смъртоносно предизвикателство.

Дънкан следеше напредването им, като се ориентираше по светлината. Тя ставаше по-ярка с всяко негово движение, което го приближаваше към утринното слънце навън.

Ала студът бързо изсмукваше издръжливостта му. Белият му дроб копнееше за въздух, крайниците му започваха да треперят. Когато наближи края на тунела, пред очите му затанцуваха тъмни петна. Той се обърна назад и установи, че Джейда също се бори.

„Напред!“ — мислено заповяда и на двамата Дънкан.

После забеляза целта им и това му даде сили за отчаян кроул.

Видя автобуса на дъното само на десетина метра от тях, килнат настрани върху предната си броня. Според Грей задницата му още стърчала над леда.

Той го заобиколи, тласкан от обещанието за глътка въздух. Предното стъкло липсваше, избито от силния взрив. Дънкан пропълзя през отвора, хвана се за волана и се изтегли в тъмната вътрешност, заплува между седалките и изскочи във въздушния джоб в задния край на рейса.

След миг към него се присъедини и Джейда.

Опитваха се да дишат колкото може по-тихо, благодарни не само за кислорода, но и за топлината. Пламъците значително бяха повишили температурата.

Навън се чуваха гласове. Най-вероятно говореха на корейски или може би на китайски. Още не бяха забелязали тяхното присъствие. Врагът не очакваше хванатата в капан плячка да се появи в потъналия автобус.

Това им даваше известно предимство.

Дънкан се обърна към Джейда, посочи надолу и младата жена кимна. Гмурнаха се и като се придърпваха за облегалките, заплуваха из рейса в търсене на нейната раница.

Всички незакрепени предмети бяха паднали в предната част или се бяха изсипали през избитото стъкло. Освежена от кислорода, Джейда плуваше като истински тюлен, докато Рен се чувстваше тромав като кит. Тя бързо намери раницата си и двамата се върнаха на повърхността.

Астрофизичката бръкна вътре и на лицето й се изписа облекчение.

Дънкан вдигна палци и тя му отговори по същия начин.

Бяха взели Окото.

Той импулсивно се наведе към нея и я целуна. Не знаеше дали ще има друг шанс. Вложи толкова много в тази кратка целувка: пожелание за нейното спасение, благодарност за усилията й… но най-вече надежда за още такива мигове.

Джейда се напрегна от изненада — после устните й омекнаха, стоплиха се и се сляха с неговите.

Когато се откъснаха един от друг, очите й блестяха. Едновременно изглеждаше още по-решителна и по-уплашена. Но само го погали по бузата и се гмурна под водата.

Дънкан се извъртя към един разбит страничен прозорец и като внимаваше да не го забележат, насочи вниманието си към сушата. От скалите висяха въжета, от двете страни на входа на тунела имаше въоръжени мъже в зимни маскировъчни униформи. Той ги преброи.

„Лошо“.

После измъкна зигзауера от презраменния си кобур, натисна ларингофона и съобщи на Грей:

— Окото пътува към теб. Виждам двайсет бойци, по десет от всяка страна. Май са корейци.

Пиърс изруга. Явно намираше някакво обяснение за присъствието им.

— Следвай плана — отговори той. — Брой до трийсет и открий огън.

Дънкан отново се обърна към прозореца.

Шансовете на техния отряд за победа бяха нулеви.

Затова и планът им беше прост.

Да спечелят колкото може повече време с цената на живота си.

Погледна надолу в тъмните дълбини. В този момент съдбата на света зависеше от това колко бързо плува Джейда.