Джеймс Ролинс
Окото Господне (13)

9.

18 ноември, 19:02 ч. местно време

Пхенян, Северна Корея

Странен начин да влезеш незаконно в чужда държава.

Грей седеше в дъното на раздрънкания автобус. Проснал грамадното си тяло на голямата седалка, Ковалски хъркаше най-отзад. Останалите пътници, до един китайци, дремеха или тихо си приказваха, някои с фотоапарати през рамо, други с бейзболни шапки, всички с жълтия чеширски котарак, който бе нарисуван отстрани на сивия рейс — логото на пекинската туристическа агенция.

В предната част на автобуса Джуан бдеше на пост до шофьора, също от триадата Дуанджъ като останалите пътници.

Групата беше долетяла сутринта с частни самолети от Хонконг на малко летище недалеч от китайско-севернокорейската граница, където ги чакаха двата туристически автобуса. За разлика от строго охраняваната демилитаризирана зона между Северна и Южна Корея, границата на север бе почти символична и целеше просто да ограничи потока бежанци от Корейската народнодемократична република към Китай.

И наистина се оказа така.

При пресичането на границата скриха Грей и Ковалски в тайник, в който пренасяха и голямо количество оръжие, но в автобуса така и не се качи нито един севернокорейски военен. Тези екскурзии бяха нещо обичайно — по-заможните китайци обожаваха суровата девствена красота на зелените планини по пътя до Пхенян, а изнемогващата Северна Корея по никакъв начин не отблъскваше туристите, важен източник на така необходимите долари.

Щом минаха границата, двата автобуса бавно се заизкачваха по лъкатушните планински пътища и се насочиха на юг към столицата. След четири часа видяха Пхенян, разпрострян в низините между хълмовете.

След гюрултията и ослепителните светлини на Хонконг градът пред тях изглеждаше пуст и тъмен. На фона на нощното небе се очертаваха силуети на високи сгради. В мрака сияеха няколко паметника, тук-там светеха улични лампи и прозорци, ала нищо повече. Сякаш не помръдваше нищо — истински град, замръзнал във времето.

На седалката пред Грей се размърда дребна фигура, поизправи се и забеляза накъде е насочен погледът му.

— Тъжно свидетелство, наистина — въздъхна Гуанин, която явно изобщо не беше спала от тревога за дъщеря си. — Жителите на Пхенян имат право само на три часа електричество дневно, затова трябва да изразходват лимита си пестеливо.

Докато се приближаваха към града по четирилентовото шосе, не забелязаха нито едно превозно средство. Дори когато навлязоха в предградията, по улиците нямаше автомобили, не работеха и светофарите. В автобуса се възцари мълчание, сякаш всички се бояха да не смутят призраците на това привидно опустяло място.

Първият признак за живот беше самотна военна кола, която бавно се движеше пред грамадна ярко осветена сграда.

— Това е мемориалният дворец Кумсусан — прошепна Гуанин. — Навремето беше официалната резиденция на президента Ким Ир Сен. След смъртта му стана негов мавзолей и днес балсамираното му тяло лежи там в стъклен саркофаг.

Просто пример, помисли си Грей, за налагания от държавата краен култ към личността, представящ Ким Ир Сен и неговите наследници като богове.

Докато се отдалечаваха от пищната гробница, Гуанин се намръщи.

— Според изчисленията строежът на мавзолея е струвал почти един милиард долара… докато в същото време народът на Северна Корея гладува.

Пиърс знаеше, че смъртта на Великия вожд в средата на 90-те години на XX век е съвпаднала с обхваналия страната глад, отнел живота на близо десет процента от населението. Накрая положението толкова се влошило, че в селските райони се стигнало до канибализъм. Предупреждавали децата да не спят навън.

Оттогава животът на севернокорейците не се беше подобрил особено.

Поставената под строги санкции страна още не можеше да се изхранва. Цялата инфраструктура продължаваше да функционира със съвсем оскъден бюджет. Дори фабриките едва работеха поради липсата на резервни части и недостига на електричество.

Имаше само една стабилна промишленост: политическият театър.

Отвсякъде ги заобикаляха мрачни каньони с жилищни блокове. Монотонната сивота тук-там се нарушаваше от високи билбордове и стенописи. Те обаче не рекламираха кока-кола, бира или модерна електроника, а до един представяха в различни версии благосклонния лик на Великия вожд.

Двата автобуса завиха по пуст шестлентов път и пред тях се появи целта на пътуването им: хотел „Рюгьон“. Тази най-висока в Пхенян сграда приличаше на стъклена ракета с три крила, издигаща се към космоса. Но надвисналата над града сто и пет етажна грамада също тъмнееше. Само партерът и няколко светещи прозореца издаваха някакъв признак на живот.

Възнамеряваха да използват почти пустия хотел като плацдарм. С помощта на връзките на Гуанин и щедри подкупи бяха установили, че жена с описанието на Сейчан е била отведена в „кьоуасо“, военен „превъзпитателен“ лагер на няколко километра от столицата.

В една бедна страна, в която се ширеше корупция, парите наистина „говореха“.

В „Рюгьон“ всички щяха да се преоблекат в севернокорейски военни униформи и да се въоръжат. В два часа пред един сервизен изход на хотела щеше да бъде изоставен военнотранспортен камион — всичко това благодарение на най-щедрия подкуп на Гуанин. Щяха да се натоварят на камиона и да атакуват лагера в малките часове на нощта.

Стигнаха до хотела и първият автобус зави по кръглото обръщало и спря под огромния портик.

Рейсът на Грей го последва.

Преди няколко месеца частично бяха отворили „Рюгьон“ след дългогодишни проблеми и отлагания. Строежът му продължил над двайсет години и през цялото време сградата се извисявала пуста и тъмна, горчива метафора за самата столица. На това се дължеше и прозвището му в пресата.

„Хотелът на обречените“.

Пиърс се молеше това име да не се окаже пророческо през следващите часове.

За съжаление не се наложи да чака дори и минута.

Веднага щом първият автобус спря от фоайето с гневни крясъци наизскачаха униформени мъже и с писък на гуми се появиха военни джипове, които до този момент се бяха крили отстрани на сградата.

Бяха попаднали в капан.

 

 

19:33 ч.

Джуланг Делгадо стоеше пред прозорец, който гледаше към съседната стая, и се взираше в изпълнителката на мокри поръчки, прикована на стола за разпити — уред, сякаш излязъл направо от времената на испанската инквизиция. Бяха я съблекли по сутиен и бикини, за да я пречупят психически. Крайниците й бяха стегнати в дебели окови, които позволяваха да поставят тялото на жертвата във всевъзможни мъчителни пози.

В момента я бяха извили назад с изпънат до крайност гръбнак, напрягайки бедрените и раменните й стави. Намираше се в това положение от три часа.

„За да я направят по-отстъпчива, готова да се огъне“ — поясни тогава Хуан Пак и прекалено шумно се засмя на глупавата си шега, сумтейки през шинирания си нос. Очевидно копнееше да си отмъсти, да успокои накърнената си гордост. И за тази цел възнамеряваше да й причини болка, както бяха причинили болка на него.

Позата определено трябваше да е мъчителна. Потта, която лъщеше по голата й кожа въпреки ледения студ в стаята, свидетелстваше за страданията й. Делгадо си представи сгърченото й лице и скърцащите й зъби, но й бяха нахлузили тясна качулка със звукозаглушаващи слушалки, за да ограничат сетивата й и да я принудят да се съсредоточи единствено върху болката.

Севернокорейците си знаеха работата.

А като се имаха предвид мършавите, умиращи от глад създания, които апатично се тътреха из претъпкания до пръсване лагер, не проявяваха по-голямо съчувствие и към собствения си народ. Лагерниците бяха наблъскани по четирийсет в килия, не по-голяма от двуместен гараж. Беше видял двама мъже да се бият за правото да погребат един труп, защото това щеше да им донесе добавка към порциона.

Севернокорейска версия на Аушвиц.

Телефонът в джоба му зазвъня — най-вероятно информация от хотел „Рюгьон“. Там бяха Томас и ударният отряд.

Вместо това чу по-мек глас.

— Джуланг…

Той се усмихна и се поотпусна.

— Наталия, любов моя, защо се обаждаш? Всичко наред ли е?

Представи си издутия й корем, в който спеше неговият син.

— Исках само да те чуя преди да заспя — сънено отвърна тя. — Липсва ми топлото ти тяло до мен.

— Тази нощ леглото ти за последен път ще е празно. Обещавам, че ще се прибера най-късно утре следобед.

— Ммм — измърка Наталия. — Гледай да не нарушиш обещанието си.

— Няма.

Пожелаха си лека нощ.

Джуланг прибра джиесема и отново впери очи в изтезаваната жена в съседната стая. Изпитваше известно угризение, но му бяха платили добре, за да успокоят чувствата му. Щеше да се прибере в Макао на сутринта.

Можеше да замине още тази вечер, но му бяха съобщили, че Гуанин се е измъкнала от огнения ад, унищожил твърдината на триадата. Оцелели и американците, изпълнявайки акробатичен номер на въздушен трапец, за да се спасят от пламъците. А преди половин час от различни източници беше получил информация, че Гуанин не само е в Северна Корея, но и се готви да атакува лагера.

След като осведоми Хуан Пак, двамата успяха да съберат ударен отряд и да устроят засада при хотел „Рюгьон“, за да осуетят опита им да спасят тази жена още преди да е започнал.

Продължаваше да се взира в стаята за изтезания. Не преставаше да го гложди един въпрос.

„Какво те прави толкова ценна?“

Сега му се струваше, че се е съгласил на прекалено ниска цена за нея, но не можеше да убеди Пак. Високопоставеният севернокорейски ядрен физик, чието достойнство беше пострадало също колкото и носът му, не му остави друг избор освен да приеме каквото му предлагаха. Пак жадуваше за отмъщение и за нищо на света нямаше да се откаже от жертвата си.

Сякаш прочел мислите му, ученият влезе в стаята широко усмихнат.

— Пристигнали са точно както казахте, Делгадо-ши^[1]. В ръцете ни са.

Джуланг си представи как Гуанин се присъединява към младата жена в съседната стая. Това сигурно щеше да компенсира всичките му неприятности. Нейното отстраняване щеше да заздрави позициите му в Макао.

— Обаче имаме още малко работа тук — прибави кореецът, вперил очи в жената с откровена похот. — Споменахте, че била изпълнителка на мокри поръчки с много връзки в престъпния свят. Трябва да знаем кои са те, как могат да ни бъдат от полза и на първо място каква е връзката й с двамата американци.

— И те ли са дошли с Гуанин?

Досега неговите хора не бяха потвърдили категорично присъствието им. Някои твърдяха, че били там, други — че ги нямало.

— Още не знам, но ще науча до един час.

Вратата зад Пак се отвори. Появи се друг мъж, висок и мършав като скелет, с гладко обръсната глава. Беше с дълга бяла престилка и носеше стоманена табла със зловещи наглед хирургически инструменти и щипци. Новодошлият се поклони с безизразно лице.

— Нам Куон — представи го ученият. — Не съществуват отговори, които да не е способен да изтръгне със своите инструменти.

Инквизиторът се насочи към съседната стая. Пак го последва, но се задържа на прага.

— Ако желаете, можете да дойдете с нас. Това си е вашата стока.

— Вече не е моя — поправи го Джуланг. — Вие ми заплатихте цялата сума. Какво ще правите с нея отсега нататък не е моя грижа.

„Нито пък ще съм виновен за това“ — прибави наум.

Д-р Пак сви рамене и излезе.

Джуланг за последен път погледна в съседната стая.

Изпъната през цялото време на стола, жената не беше издала нито стон — ала скоро щеше да го направи.

 

 

19:39 ч.

— Дай заден! — изрева Грей на шофьора. — Не намалявай!

Военните полицаи вече бяха обградили първия автобус, други се втурнаха към техния. Имаха съвсем малко време да реагират, преди окончателно да се озоват в това менгеме.

Джуан — имаше достатъчно голям тактически опит от триадата, за да е наясно с положението — повтори заповедта на китайски и рейсът тежко потегли назад.

Пиърс приклекна до капака на тайника и го вдигна.

Куршуми пробиха страничната ламарина на автобуса, разнесе се звън на разбити прозорци. Предницата понесе най-тежки щети. Изведнъж шофьорът извика от болка и се свлече настрани. Рейсът рязко се наклони. Джуан грубо избута ранения на стъпалата и зае мястото му зад волана.

Автобусът моментално се изправи и бързо увеличи скоростта.

Грей грабна закачения от долната страна на капака автомат, приготвен за евентуални проблеми на границата — бяха го видели, докато се криеха в тайника, — и нареди на Ковалски:

— Раздай оръжията!

Ако искаха да се спасят, щеше да се наложи да превърнат рейса в щурмова машина — нещо като бронетранспортьор, само че с ухилен жълт котарак отстрани.

Но първо трябваше да се измъкнат от затварящия се капан.

Ковалски се наведе над тайника, а Пиърс се метна върху задната седалка и отвори аварийния изход на тавана. Подскочи, изтегли се наполовина през отвора и насочи автомата към двата джипа, връхлитащи по обръщалото, за да им отрежат пътя за бягство.

Посипалите се по предното стъкло на първата кола куршуми я принудиха рязко да отбие по ниско окосената морава. Вторият джип зави, но остана на пътя — докато носещият се на заден автобус не го блъсна и не го преобърна на една страна.

Ударът едва не изхвърли Грей от покрива, но поне се бяха измъкнали от стягащата се около тях примка. Стигнаха до края на обръщалото, с писък на спирачки се завъртяха на сто и осемдесет градуса и излязоха на шестлентовия път. Изтракаха предавки, моторът изрева и те се понесоха напред, набирайки скорост.

Останалите при хотела военни джипове се впуснаха да ги преследват.

Напред се появиха още коли със святкащи буркани и полетяха срещу тях по широкия път. В далечината блесна пронизващ прожекторен лъч на хеликоптер, който се издигаше в небето над тъмния град.

Макар и изненадваща, севернокорейската засада явно беше устроена набързо. Организаторите й не бяха разполагали с достатъчно време да мобилизират напълно пхенянската полиция, но сега градът се разбуждаше и се готвеше да хвърли срещу тях цялата си налична сила.

Оръжията бяха раздадени, прозорците бяха отворени и през тях от всички страни се подаваха автомати. Колко време обаче щяха да издържат срещу цялата мощ на севернокорейската армия?

Не особено много.

Грей се вмъкна обратно вътре и извика на Гуанин:

— Можете ли да се свържете с човека, който трябваше да ни докара военнотранспортния камион? Кажете му да ни го остави някъде.

Тя кимна, преметна автомата си на рамо и извади джиесема от джоба си.

Единствената им надежда да се спасят и да се доберат до Сейчан беше старата поговорка: „Ако не можеш да ги победиш, съюзи се с тях“.

Трябваше да предизвикат достатъчно смут, за да се прехвърлят на камиона. Като се имаше предвид, че пхенянските улици ще бъдат залети с военни коли, може би щяха да успеят да се смесят с тях по време на хаоса.

— Под шосето, което води на юг от града, има подлез — каза Грей. — Нека го остави там… и му предайте да побърза!

Изложи й подробностите и пак се подаде на покрива.

Военните джипове от хотела ги настигаха и ги обстрелваха над предните си стъкла, но повечето куршуми не улучваха и само няколко се забиха в задницата на автобуса. Един заблуден куршум вдигна искри до лакътя на Грей.

Той се прицели и стреля. Стъклото на единия джип се пръсна и той се блъсна в съседния. Това забави корейците и позволи на рейса значително да увеличи преднината си.

В същото време святкащите буркани насреща им се приближаваха. Вече ги обстрелваха и отстрани. Няколко полицейски коли се пръскаха пред тях, други се опитваха да им преградят пътя, но шестлентовото шосе се оказа прекалено широко. Автобусът се промуши между автомобилите, като пътьом безмилостно ги обсипа с автоматичен огън.

За момент се освободиха от преследвачите си на земята.

За съжаление същото не можеше да се каже за онези от въздуха.

Успоредно на пътя изведнъж се появи хеликоптер, зави и полетя към тях. Картечницата под носа му тежко затрака и надупчи асфалта право към техния автобус.

Тежкият рейс нямаше да успее да се изплъзне от този смъртоносен въздушен противник.

Грей се извъртя и стреля по вертолета, но куршумите бяха безсилни срещу дебелата му броня. Със същия успех можеше да го замерва с хартиени топчета.

В този миг предната врата на автобуса се отвори и от нея се провеси едрото тяло на Ковалски, нарамил руски гранатомет РПГ-29. Тези оръжия бяха предназначени за стрелба по танкове, но вършеха работа срещу всякакви бронирани машини.

Ковалски нададе боен вик и стреля почти от упор. Оставяйки димна опашка, гранатата полетя нагоре и улучи хеликоптера точно под роторите.

Пиърс светкавично се вмъкна през люка, залегна на пода и видя през отворения авариен изход на тавана как вертолетът избухва над тях, докато рейсът даваше пълен напред в опит да избегне експлозията и дъжда от останки.

Не успя.

Взривът ги разтърси. Къс от ротора проби задницата и прониза въздуха на трийсетина сантиметра над проснатото тяло на Грей, толкова близо, че излъчващата се от нажежената стомана топлинна вълна близна лицето му.

Поне продължаваха да се движат, макар и куцайки с една спукана гума.

Пиърс стъпи върху парчето от ротора и подаде горната половина на тялото си през люка. Пламтящите, обгърнати в гъст дим останки се отдалечаваха зад тях. Ала от различни точки на града се издигаха други хеликоптери.

Явно усетил спешната необходимост да се скрият, Джуан отби от широкото шосе и навлезе в лабиринт от жилищни блокове. Беше изключил вътрешното осветление, за да са колкото може по-незабележими.

Грей се надяваше, че горящият вертолет на земята ще привлече другите като нощни пеперуди към пламък и това ще им даде по-голяма преднина. Автобусът продължи по лъкатушен маршрут на юг през града, като избягваше големите улици, доколкото можеше.

Из Пхенян пищяха сирени.

Улиците обаче оставаха пусти, прозорците тъмнееха. Севернокорейците знаеха, че не бива да си показват носа навън.

След няколко напрегнати минути забелязаха подлеза под шосето в края на тясна уличка със затворени магазини и гаражи. Джуан намали и рейсът запълзя към този още по-мрачен кладенец. Подлезът се оказа толкова нисък, че Пиърс трябваше да се вмъкне вътре, за да не изгуби главата си.

Забърза към предната част, където Ковалски още държеше гранатомета. В подлеза не се виждаше нищо.

„Ако камиона го няма…“

— Включи фаровете — със свито сърце прошепна Грей на Джуан.

Китаецът се подчини и тясното пространство се освети.

Нищо.

Пиърс се озърна към Гуанин, която го беше последвала отпред.

Тя поклати глава.

— Човекът обеща да докара камиона.

Ковалски стовари дланта си върху вратата.

— Мама му…

Няколко преки по-нататък изведнъж проблеснаха фарове. Появи се голям камион, рязко зави и се понесе към тях.

Грей дръпна ръчката за отваряне на вратата и изскочи навън.

После насочи автомата си към бързо приближаващия се камион.

Гуанин също слезе и натисна оръжието му надолу.

— Нашият е.

Оказа се права. Тъмнозелената машина наби спирачки до тях — китайски модел с висока шофьорска кабина и затворена каросерия. Камионът не беше брониран, но Грей нямаше намерение да се оплаква.

Шофьорът скочи на земята, взе чанта с пари от Гуанин и отпраши.

— Май не си пада по общите приказки — ухили се Ковалски.

Бързо разтовариха униформите и оръжието от автобуса. В каросерията откриха три военни мотоциклета и ги свалиха на улицата. Те щяха да придружават и охраняват камиона.

Петима мъже, които най-много приличаха на корейци и свободно говореха езика, веднага се преоблякоха. Трима се качиха на моторите, двама седнаха в шофьорската кабина. Останалите се натовариха в каросерията.

Освен един смел доброволец, който се съгласи да шофира рейса.

Всичко това се случи за по-малко от пет минути. Автобусът потегли в една посока, камионът и мотоциклетите — в друга. Надяваха се рейсът да примами преследвачите им и да ги забави колкото се може повече. После шофьорът щеше да изскочи и да изчезне в тъмния град.

Грей проследи с поглед отдалечаващия се автобус през задния отвор на каросерията. Щом го изгуби от очи, спусна платнището и огледа тясното пространство. Хората се преобличаха в севернокорейски униформи.

Вниманието му привлече едно татуирано лице, което го наблюдаваше в мрака.

И двамата се тревожеха за едно и също.

Как щяха да реагират похитителите на Сейчан, когато научеха за бягството им? Дали щяха да я преместят, или да я убият веднага?

И най-важно: колко време им оставаше, за да я спасят?

 

 

20:02 ч.

Сейчан се гърчеше на стола — под нокътя й бавно проникваше стоманена игла. От същата й ръка вече стърчаха още четири. Болката я пронизваше чак до раменете. Дишаше тежко през нос и стискаше зъби. Нямаше да закрещи!

Приведен над ръката й, инквизиторът седеше на табуретка с безизразно, но напрегнато съсредоточено лице, сякаш й правеше маникюр.

На флуоресцентната светлина зад него студено лъщяха другите му инструменти за разпит. Тя знаеше, че целта е чисто психологическа, предупреждение за онова, което ще се случи, ако продължава да упорства.

Вторият мъж в стаята се приближи и застана от другата страна, нервно стиснал малките си ръце.

— Кажи кои са американците — повтори Пак. Гласът му звучеше високо и носово заради получената травма. — И ще те оставим на мира.

„Как пък не!“

Сейчан разбираше, че възнамеряват да изкопчат от нея всичко, каквото могат. Следващите й дни обещаваха безкрайни мъчения. Най-много се страхуваше не от лъскавите бургии на бормашината, нито от заплахите, че ще я изнасилят, а че накрая ще се пречупи, че ще им каже всичко — лъжа или истина, тогава вече нямаше да има значение.

И все пак намираше утеха там, където можеше.

Щом я разпитваха за Грей и Ковалски, двамата най-вероятно се бяха спасили. Грей до последния си дъх нямаше да се откаже от опитите си да се добере до нея.

„Но дали ще издържа дотогава?

И дали изобщо му е известно къде съм?“

Тя прогони надеждата — знаеше, че този път води само към слабост. В крайна сметка щеше да е по-добре той да не се опитва да я освободи, защото това означаваше да го убият.

Инквизиторът, представен й като Нам Куон, внимателно постави миниатюрни електрически щипки на краищата на петте игли. После заговори тихо, без да я поглежда, шепнешком, почти извинително:

— Електрическият удар ще предизвика усещането, че едновременно изтръгват всичките ти нокти. Ще изпиташ невъобразима болка.

Сейчан не го слушаше. Знаеше, че той иска да я накара да си представи тази болка. Често очакването на болката беше по-страшно от самата нея.

Д-р Пак се надвеси над лицето й.

— Кажи ни кои са тези американци.

Тя се вторачи в очите му и се усмихна ледено.

— Те са хората, които ще ти откъснат ташаците и ще ги хвърлят на свинете.

Кореецът гневно присви очи и в този момент Сейчан заби главата си в лицето му.

Ученият изрева и политна назад. От носа му отново шурна кръв.

— Започвай! Накарай я да крещи! — викна Пак.

Нам Куон запази хладнокръвие и спокойно завъртя едно копче.

— Това е най-ниският волтаж — осведоми я и натисна някакъв ключ.

Хуан Пак получи каквото искаше.

Прониза я болка. От гърлото й се изтръгна вик, по-скоро от изненада, отколкото от самото страдание. Електричеството разтърси тялото й и ръката й се превърна в огън. Яките й мускули с конвулсивно треперене се бореха с оковите.

През червените пламъци тя видя, че вратата зад Куон и Пак се отваря.

Това привлече вниманието им. Куон натисна ключа и Сейчан увисна на оковите си, разтреперана и с пламтяща ръка.

Делгадо я погледна, но успя да скрие реакцията си. Накрая все пак се извърна и се прокашля.

— Току-що ми се обади моят човек от „Рюгьон“. Половината от триадата Дуанджъ са заловени или убити при хотела. Другата половина обаче избягали с втори автобус. Цял Пхенян ги издирва.

Въпреки болката Сейчан се помъчи да се съсредоточи. Дуанджъ беше бандата на майка й. Но какво правеха в Северна Корея? Опита се да анализира информацията. Дали майка й просто искаше да отмъсти за удара срещу хонконгския й щаб? Или имаше нещо по-лично?

Отново опита да прогони надеждата, ала не успя съвсем.

Пак гневно се втренчи в Делгадо.

— Ами Гуанин?

„Майка ми…“

Сейчан затаи дъх.

Делгадо нямаше по-радостен вид от корееца.

— Не е сред заловените. Нито Джуан, нейният помощник.

Свил юмруци, севернокорейският учен закрачи напред-назад.

— Обаче е на наша земя. Няма да избяга далече.

Делгадо уклончиво изсумтя. Не изглеждаше убеден. Гуанин се беше спасила от огнената атака срещу щаба й. Той не подценяваше противника си.

— Имам още една новина — продължи Делгадо. — Американците явно са дошли с главатарката на Дуанджъ.

— Значи са тук!? — Лицето на корееца поморавя от ярост.

Сейчан също изпита силно чувство — отново я обзе надежда.

— А пленницата? — попита Делгадо и кимна към нея. — Не е разумно да я оставяте тук.

— Близо до моята лаборатория има затворнически лагер — каза д-р Пак. — Намира се в уединена планина на север и за него знаят само неколцина от правителството. Охраняват го добре. И без това се готвех утре да я закарам там. Ще го направим още сега.

Значи искаше да я държи близо до себе си, явно с намерението да се наслади на всеки неин вик. Лошо. Сейчан разбираше, че ако я откарат в онзи лагер, всичко е изгубено.

— Най-добре да я убиете веднага. — Делгадо кимна към кобура на корееца. — Един изстрел в главата и край.

Сейчан усети, че това предложение крие по-скоро загриженост за нея, отколкото за Пак. По-добре бърза смърт, отколкото месеци изтезания, които също щяха да я пратят в гроба.

Ученият не се съгласи и изпъчи гърди от национална гордост.

— Такава дребна заплаха би накарала само страхливец да реагира така.

Делгадо сви рамене.

Д-р Пак я погледна. Носът му още кървеше. Тя разчете изражението му. Отказът да я убие нямаше нищо общо с достойнството, а с любовта му към изтезанията. Преди малко само беше вкусил от наградата си. Явно искаше още.

Кореецът повика охранителя, който стоеше на пост пред вратата, и също извади пистолета си. Щом войникът влезе, Пак насочи оръжието си към Сейчан.

— Освободи я и я заведи при джипа ми. Гледай да е завързана здраво.

— Навън е много студено, сансеним^[2] — каза войникът. — Да й намеря ли дрехи за пътя?

Хуан Пак я измери с поглед и отсече:

— Анийо^[3]. Ако иска да й е топло, нека ме помоли.

Войникът насочи автомата си към нея и Куон почна да отключва омекотените от вътрешната страна гривни, с които я бяха приковали на стоманения стол.

Първо глезените, след това китките.

Веднага щом освободи и втората й ръка, тя замахна и заби все още стърчащите от пръстите й игли в очите на инквизитора. Той политна назад и отчасти я прикри от оръжието на войника, точно какъвто беше и планът й.

Сейчан скочи на крака, сграбчи Куон и го дръпна между себе си и охранителя, който в същия момент откри огън. Куршумите пронизаха нейния мъчител, но не стигнаха до нея. Тя го блъсна към войника и си осигури достатъчно време, за да се завърти и да изтръгне пистолета от пръстите на зашеметения Хуан Пак.

После изпъна ръка и изстреля един-единствен куршум в черепа на охранителя.

Втурна се към вратата, вдигна с другата си ръка автомата му и изхвърча от помещението, като остави Делгадо и Пак невъоръжени. Не знаеше с какво може да се сблъска и не смееше да хаби патроните си за тях.

Щом се озова навън и заключи резето на стаята за разпити, изтръгна стоманените игли изпод ноктите си. През прозорчето се виждаше безсилно вилнеещият Хуан Пак, но предназначената да заглушава писъците на изтезаваните изолация не пропускаше нито звук. Стоящият със скръстени ръце зад севернокорееца Делгадо срещна погледа й, усмихна й се и леко й кимна в знак на уважение.

Сейчан се завъртя кръгом и се затича към изхода на сградата. За щастие в този късен час наоколо нямаше никого. Тя се забави само колкото да претърси шкафчетата до вратата с надеждата да намери военна униформа.

Наложи се обаче да се задоволи със смачканите затворнически дрехи, натикани на дъното на едно от шкафчетата. Нахлузи тъмната туника и обу широкия панталон. Единствената им украса беше червена значка с лика на Ким Ир Сен отляво на гърдите.

Със съжаление остави откраднатия автомат в шкафчето. Беше прекалено голям, за да го скрие, а с тази затворническа униформа не можеше да го носи на рамо.

Притиснала пистолета до бедрото си, младата жена се измъкна в нощта. Откъм Пхенян долиташе далечен вой на сирени.

Макар и въоръжена, нямаше да успее да мине сама през строго охранявания портал. А дори да успееше, къде можеше да отиде? Трябваше да се надява, че Грей и майка й знаят къде да я търсят.

Спринтира към редиците бараки с намерението да се скрие сред лагерниците и да чака да пристигне помощ.

За пръв път в живота си се осланяше на надеждата.