Джеймс Ролинс
Окото Господне (25)

21.

19 ноември, 17:00 ч. местно време

Планината Хентий, Монголия

Джейда и другите напуснаха царството на здрача и се озоваха на ярка светлина.

До залез оставаше по-малко от час и те бързо се бяха изкачили по гористия склон на планината. Върхът се къпеше в последните слънчеви лъчи, които се отразяваха в снежните преспи и леда. Гората под тях, смесица от брези и борове, потъваше в дълбоките сенки на спускащата се над низините нощ.

Зловещ вой на вълци приветстваше залеза, придружаван от кънтящо ехо. Вълчият зъб очевидно не носеше това име само заради формата си, а и заради тези страховити обитатели на склоновете му.

Зад гората се простираше планинската поляна, през която бяха минали. Изглеждаше непостижимо далече.

„Не е за вярване, че сме толкова високо“.

Стори й се, че зърва движение в покрайнините на тъмната гора, но докато напрегне очи, там вече нямаше нищо.

„Сенките си правят шеги със зрението…“

Дънкан продължаваше да се вслушва в горския хор.

— Вълците нападат ли хора?

— Ако не ги предизвикат, не — отвърна Санджар. — А и ние сме много. Но вече е началото на зимата и те започват да изгладняват.

Този отговор явно не се хареса на Рен.

— Тогава да продължаваме нататък, докато още е светло.

— Защо? — Монголецът посочи напред. — Вече стигнахме.

Джейда се завъртя на седлото и отново насочи вниманието си към това последно светло островче в морето на нощта. Бяха стигнали обширно плато, стъпка на великан в планинския склон. Снегът започваше трийсетина-четирийсет метра по-нагоре, ала тя не забеляза езеро.

— Къде е? — попита Дънкан.

— Зад онези скали на запад — отговори Санджар и пришпори коня си натам.

Трябваше да заобиколят скалното свлачище по тесен проход между камъните и ръба на една отвесна скала. Джейда плъзна поглед нагоре. Приличаше на лавина, замръзнала в момента на падането си, ала най-вероятно беше тук от векове.

Платото продължаваше от другата страна на свлачището — наляво свършваше със стръмни урви, а надясно се издигаха снежни склонове. По-голямата част от останалата площ се заемаше от езеро, голямо около осем декара. В тъмносинята като помръкващото небе повърхност се отразяваха облачета. Стигаше чак до самия край на ледовете, което предполагаше, че се захранва от топящия се напролет сняг, и тогава водите му най-вероятно преливаха през скалния перваз, образувайки зрелищен водопад.

Монк изравни коня си с нейния.

— Не забелязвам никакви признаци спътникът да се е разбил тук.

Имаше право. Пейзажът изглеждаше девствен, непокътнат.

Хайду се приближи до брега на езерото, ловко скочи от седлото и отведе запотената си кобила до водата. Животното натопи муцуна, за да утоли жаждата си, но после отметна глава и заотстъпва назад. Младата монголка решително постави длан върху челото й и я спря, иначе животното щеше да се подхлъзне по стръмната урва.

Сбърчил чело, Санджар слезе от коня си и подаде юздите му на Хайду. Клекна на брега и потопи длан във водата. След миг се обърна и ги погледна ококорен.

— Топла е…

Джейда си спомни разказа на очевидеца, който видял в езерото да пада огнено кълбо. Според неговите думи водата завряла. В момента определено не кипеше, но астрофизичката си представи как свръхнажеженият метал бавно се охлажда в дълбините. Езерото още не беше изстинало напълно.

— Спътникът е паднал тук — стигна до същия извод Дънкан.

— Но как можем да сме сигурни? — попита Джейда.

Монк слезе от коня си и помогна и на нея да слезе.

— Явно някой ще трябва да се гмурне и да провери.

 

 

17:12 ч.

Дънкан стоеше по боксерки на брега и трепереше от ледения вятър, който духаше от планинския връх. Бе израснал в южните части на Съединените щати и не си падаше много по студа.

Семейството му почти ежегодно се местеше от щат в щат: Джорджия, Северна Каролина, Мисисипи, Флорида. Баща му редовно сменяше работата си и оставяше двамата си сина сами да се грижат за себе си. Тъкмо затова Дънкан и малкият му брат се бяха сближили толкова. След смъртта на Били и след като майка му отдавна не живееше с тях, Дънкан и баща му бяха установили, че вече не ги свързва нищо, и постепенно се бяха отчуждили един от друг. Не се бяха чували от години и той дори нямаше представа дали баща му е жив.

— Би ли побързала? — помоли той. Нямаше желание да се рови в миналото.

Джейда беше приклекнала пред отворения си лаптоп.

— Трябва ми още малко време, за да стабилизирам сигнала.

Освен боксерките Дънкан носеше челник с водонепроницаема камера, радиостанция и светодиодно фенерче. Закаченият за буй кабел щеше да предава картината до лаптопа.

— Чуваш ли ме? — попита тя.

Рен нагласи слушалката.

— Идеално.

Джейда знаеше за сателита повече от всеки друг. Тя щеше да следи напредването му от брега и да го насочва по време на тази спасителна операция.

— Тогава сме готови — каза астрофизичката.

Монк се приближи до Дънкан.

— И да не правиш глупости.

— Май вече е късно за това.

Той нагази в плитчините и водата го посрещна с приятна топлина. Дънкан потопи цялото си тяло и след студения вятър на брега изпита истинско блаженство. В миналото се беше гмуркал в Белийз, където морето бе като чай. Езерото беше още по-топло.

Младият мъж заплува по повърхността с мощни удари и оттласквания с крака. Можеше да му отнеме часове да проучи цялото езеро, като се придвижва по заложената от тях квадратна мрежа, затова реши да стесни търсенето с помощта на детската игра на топло и студено.

Или в този случай, на топло и още по-топло.

Ако спътникът се намираше тук, водата около него най-вероятно щеше да е най-гореща. Затова той променяше посоката винаги щом усетеше, че температурата спада, и се гмуркаше дълбоко на най-топлите места, като осветяваше скалистото дъно с лъча на фенерчето си. Пред погледа му преминаваха тлъсти пъстърви, нечия изгубена обувка, водорасли.

Стигна до един особено горещ участък, дълбоко си пое дъх и енергично заплува надолу. На дълбочина около три метра тъпанчетата му започнаха да пищят от налягането… и тогава зърна под себе си проблясък. Нещо отразяваше лъча на фенерчето му.

— Дай наляво — разнесе се в ухото му развълнуваният глас на Джейда.

Той изпълни указанието й, завъртя се и се насочи натам. Лъчът му прониза водата чак до дъното.

И тогава го видя — потънало в кратер в скалата, заобиколено от разтопен метал и овъглени останки.

Окото Господне.

Напълно унищожено.

 

 

17:34 ч.

На Джейда й се доплака.

— Не е останало нищо!

Въпреки лошата картина, която се разваляше още повече с дълбочината, виждаше, че всъщност няма какво да спасяват. Голям колкото количка на уличен продавач на хотдог, спътникът беше представлявал великолепен синтез на теория, инженерство и дизайн.

Астрофизичката се взираше в треперещия образ на екрана — купчина изгорели останки с големина на минихладилник. Резултатът от невероятната температура, развила се при навлизането на спътника в атмосферата, а после и от сблъсъка му с повърхността на езерото, бяха овъглени развалини. Тук-там се различаваха отделни детайли: обгорен светлинен датчик, къс от слънчевата батерия, споен в едно с външния корпус, разбит магнитометър. Вероятността да открият оцеляла електроника или информация се равняваше на нула.

Трябваше да го признае — и пред себе си, и пред Дънкан.

Той заплува нагоре, за да си поеме въздух, и изскочи на повърхността, разсичайки я с мощното си тяло. Косата му беше залепнала за скалпа.

И очевидно вече знаеше истината.

На лицето му бе изписана покруса.

Нейното сигурно не изглеждаше по-различно.

„След като дойдохме чак тук, преживяхме толкова много…“

Джейда поклати глава. Нямаше надежда останките да им дадат отговори, да им подскажат как да предотвратят надвисналата на хоризонта катастрофа.

Дънкан посочи с палец към дъното.

— Спътникът е на около четири и половина метра дълбочина. Ще видя дали ще успея поне да го повдигна. Може да се наложи да го извадя на части.

Астрофизичката разбираше, че той има нужда да върши нещо, каквото и да е, стига да го избави от усещането за провал.

— Трябва да докладвам в командването на Сигма. — Монк извади сателитния си телефон и се отдалечи, за да проведе насаме мрачния си разговор.

Забелязали разочарованието им, Санджар и Хайду се бяха отдръпнали до ръба на скалата.

На екрана Дънкан отново се гмурна и като се оттласкваше силно с крака, бързо стигна до сателита. Колебливо протегна ръце към останките — може би се опасяваше, че още са горещи. Когато пръстите му докоснаха корпуса, образът помръкна.

Джейда вдигна глава и погледна към езерото. Буят на кабела спокойно се поклащаше на повърхността. Всичко трябваше да е нормално.

— Дънкан? — повика го тя по радиостанцията. — Ако ме чуваш, изгубихме връзка.

След трийсетина секунди вълните от гмуркането му се успокоиха и астрофизичката започна да се безпокои.

Изправи се и извика през рамо на Монк:

— Нещо не е наред!

 

 

17:38 ч.

Още щом пръстите му докоснаха останките, Дънкан регистрира трептене, онова усещане за съпротивление, въпреки налягането на тази дълбочина. Топлата вода му се стори студена, когато разпозна мазното черно излъчване, същото поле като на реликвите.

Вече не можеше да има никакво съмнение, че древният кръст по някакъв начин физически е свързан с кометата. Очевидно излъчваха една и съща странна енергия.

„Тъмна енергия…“

Искаше му се веднага да изплува и да съобщи на Джейда, но първо трябваше да вдигне спътника. Хвана го и го задърпа нагоре, ала останките не помръдваха, сякаш бяха залепнали за скалното дъно. Представи си как нажеженият при навлизането в атмосферата метален корпус на сателита постепенно изстива и се споява с разтопената скала.

Ядосан, Дънкан плъзна длани по повърхността и забеляза промяна в енергийното поле. В единия край усещаше съпротивлението по-силно, отколкото в другия. Заопипва с пръсти и откри пукнатина, ръб на стоманена плоскост, огънат от силата на сблъсъка.

„Може би ще успея да го отворя“.

Опита се да провре пръстите си, но нямаше достатъчно пространство. Осъзнал безплодността на усилията си и останал без въздух, младият мъж се оттласна от дъното и заплува нагоре.

Когато изскочи на повърхността, видя, че Монк е нагазил във водата както е с дрехите си. Действията му издаваха паника.

— Какво правиш? — извика той към брега и се насочи нататък.

Изправена зад Кокалис, Джейда отпусна длани от гърлото си.

— Помислихме, че ти се е случило нещо! Изведнъж изгубихме сигнала и ти остана толкова дълго на дъното, че…

— Нищо ми няма. Просто ми трябва някакъв инструмент!

Дънкан стигна при тях и понечи да се изправи, но леденият вятър го принуди отново да се потопи във водата.

— Дайте ми онзи малък лост — каза той. — Ще се опитам да отворя корпуса, за да проверя вътре.

Джейда подаде стоманения инструмент на все още нагазилия до колене в езерото Монк, който го подхвърли на Дънкан.

— Защо? — попита астрофизичката. — Едва ли е оцеляло нещо важно.

— Усещам електромагнитно излъчване от останките. Силно.

Тя скептично сбърчи чело.

— Невъзможно.

— Пръстите ми не лъжат. И съм сигурен, че разпознавам уникалните особености на същото енергийно поле.

Дънкан впери очи в нея и повдигна вежди.

— Като от реликвите ли? — ококори се Джейда. — Черепът и книгата?

— Същото гадно излъчване.

Тя пристъпи напред, като че ли се готвеше да се гмурне заедно с него.

— Можеш ли да извадиш останките?

— Не целия спътник. По-голямата част от корпуса се е споила със скалата. Но предполагам, че ще успея да го отворя и да извадя каквото има вътре.

— Тогава го направи.

Дънкан отдаде чест с лоста и заплува обратно.

 

 

17:42 ч.

Слънцето вече потъваше под хоризонта, но небето на запад още светлееше. Джейда отново приклекна пред лаптопа. След изплуването на Дънкан на повърхността връзката кой знае как се беше възстановила сама и сега тя можеше да проследи спускането му към дъното.

— Дънкан, чуваш ли ме? — попита астрофизичката по радиостанцията.

Той отговори с палци нагоре.

С увеличаването на дълбочината картината на екрана ставаше по-лоша. Липсваха пиксели и цели участъци от образа.

„Възможно ли е да е заради близостта до останките?“

— Според мен енергийното излъчване на останките смущава сигнала — предупреди го Джейда.

Монк трепереше до нея в мокрите си дрехи.

— Кажи му да не ги докосва. Незаземеното му тяло може да е изиграло ролята на проводник и временно да е извадило системата от строя.

Имаше право.

— Дънкан, остани на разстояние и ми покажи какво виждаш и къде най-силно усещаш енергията. Онова място, където искаш да пъхнеш лоста. Не бива да повредим нещо, което по-късно може да се окаже от значение.

Той я чу, насочи се към единия край на разбития спътник и посочи с върха на лоста.

— Това е главният електронен модул — каза му Джейда. — И в момента ми показваш капака на топлинното излъчване. Ако успееш да го отвориш, ще се опитам да те насочвам.

Дънкан пъхна края на инструмента в цепнатината.

— Внимавай…

Той стъпи върху скалата от двете страни на останките и натисна лоста. Няколко секунди люкът се съпротивляваше, после се откъсна и се запремята във водата.

Дънкан трябваше да се извърти, за да насочи камерата към вътрешността на спътника.

Сърцето на Джейда отново се сви от усещането за безполезността на всичките им усилия. Цялата електроника беше обгоряла, разтопена в безформена топка от пластмаса, силиций и фиброоптика.

На екрана Дънкан протегна дланта си над вътрешностите, като внимаваше да не докосва нищо. Показалецът му посочи нещо квадратно — стоманен блок, от едната страна на който се виждаха панти. Защитен от корпуса на сателита, той изглеждаше сравнително невредим. Настойчивото му движение показваше, че се опитва да им обясни нещо.

— Това трябва да е мястото, където излъчването е най-силно — каза надничащият над рамото й Монк.

— Дънкан, това е блокът на жироскопа. Опитай се да не го повредиш. Би трябвало да е свързан само с един кабел и ако го откачиш, сигурно ще можеш да извадиш целия блок.

Той направи жест с палец нагоре и опря лоста отстрани на спътника. Трябваше да освободи и двете си ръце.

Пръстите му докоснаха корпуса — и също като по-рано сигналът прекъсна.

Джейда и Монк се спогледаха — после впериха очи в езерото. Ако нейните теории за тъмната енергия бяха верни, на Дънкан може би му предстоеше да се пребори с огньовете, които движеха самата вселена.

„Бъди внимателен…“

 

 

17:44 ч.

Дънкан — въздухът му свършваше — се бореше и със сателита, и със собственото си отвращение. „Упорит боклук…“

Обикновено не ругаеше, но докато провираше ръце между стопения метал, обгръщащ блока на жироскопа, и противното енергийно излъчване, изпитваше усещането, че се опитва да отвърти капачка на буркан с туршия, докато пръстите му се движат в гел, в който тече електрически ток.

Още щом отвори люка в задния край на спътника, електромагнитното поле рязко се усили и се издигна като пара от обгорената вътрешност на корпуса, струейки от това стоманено сърце. Когато докосна кожуха, пръстите му сякаш потънаха в кал. Енергийното поле се съпротивляваше или поне така го възприемаше неговото магнитно шесто чувство.

Когато върховете на пръстите му най-после влязоха в контакт, усещането не се поддаваше на описание. По време на подготовката като електроинженер му се беше случвало да докосне някоя и друга гола жица. Това обаче нямаше нищо общо. По-скоро напомняше на допир до електрическа змиорка. В тази енергия определено имаше усещане за нещо живо.

Побиха го тръпки.

Накрая с яростно усукване на полустопения кабел успя да освободи блока и го измъкна, после се оттласна нагоре към повърхността. Нямаше търпение да се избави от него.

Изплува и като дишаше тежко, се насочи към брега. Носеше жироскопа като баскетболна топка върху широката си длан — топка, която с огромна радост щеше да подаде на свой съотборник.

 

 

17:47 ч.

Джейда го чакаше с одеяло в ръце. Дънкан стигна до брега и се изправи. По тялото му се стичаше вода, татуировките му изпъкваха на фона на настръхналата му кожа.

Той изключи фенерчето си и потъна в сянка. Съсредоточена върху екрана на лаптопа, младата жена не беше усетила, че се е стъмнило. На такава височина нощта се спускаше бързо.

Дънкан излезе от езерото и тя размени топлото одеяло за неговото стоманено съкровище.

— И какво му е толкова важното? — попита той, зъбите му тракаха.

— Ще ти покажа.

Джейда се върна при импровизираното си бюро, представляващо плосък камък, върху който стоеше лаптопът, и остави жироскопния блок до компютъра.

— Щом излъчва същото електромагнитно поле като реликвите, това нещо трябва да е свързано с короната от тъмна енергия на кометата — поясни астрофизичката. — Ако имам възможност да го проуча подробно в лабораторни условия, може да открия отговорите на някои от въпросите.

И многозначително погледна Монк.

— Работя по въпроса — осведоми я Кокалис. — Кат ще ни върне в Щатите по най-бързия възможен начин.

— Вече сме доста на изток и няма да ни отнеме толкова време да стигнем до моята лаборатория в Центъра за космически и ракетни системи в Лос Анджелис — отвърна Джейда, докато той вдигаше сателитния телефон към ухото си. — Там имам всичко необходимо за пълен анализ, а и ще мога да дискутирам нещата със специалисти, които са запознати с изследванията ми. Ако изобщо съществуват решения на нашите проблеми, има най-голям шанс да ги открия в ЦКРС.

Монк се намръщи, сякаш не е съгласен с нея, но причината се оказа друга. Сателитният телефон.

— Няма сигнал…

— Може да е заради излъчването на това нещо — предположи тя и му посочи недалечната купчина камъни. — Опитай да се отдалечиш. Ако пътуваме по въздух, ще се наложи да му измисля някаква изолация.

Дънкан приклекна до нея. Беше се изсушил и облякъл.

— След като извадих този блок, прокарах дланта си над останалата част от спътника и не усетих нито следа от енергия. Явно се излъчва само от това тук.

— Логично.

— Защо?

— Това е сърцето на Окото Господне, тъкмо заради него спътникът е кръстен така.

Джейда отново насочи вниманието си към металния предмет. Плъзна ръка по него, откри малката ключалка и я отключи. После извънредно предпазливо отвори кутията.

Дънкан се наведе към нея.

Сиянието на лаптопа се отразяваше в идеална сфера от кварц с големина на топка за софтбол.

— Това е жироскопът, който се въртеше в сърцето на спътника — поясни астрофизичката. — По време на експеримента с него измервахме кривата на пространство-времето около Земята.

— А защо сега е зареден с енергия?

— Имам една идея, но за да я потвърдя, ще трябва да му направя стотина различни анализа. Докато се е въртял и е измервал кривата на пространство-времето, той е наблюдавал образувалата се гънка. Според мен потокът тъмна енергия, който е довел до нейната поява, е минал по този улей и се е излял в окото на единствения наблюдател.

— Кристалната сфера.

— И по този начин я е превърнал в истинско Око Господне.

— Но с какво ще ни помогне това?

— Ако успеем…

Странно свистене привлече вниманието и на двамата — последвано от звук на пронизана плът.

Хайду се свлече на колене и се стисна за корема.

Между пръстите й стърчеше връх на стрела.