Джеймс Ролинс
Окото Господне (15)

11.

18 ноември, 21:10 ч. местно време

Пхенян, Северна Корея

Писъкът на спирачките му съобщи, че са стигнали пред портала на лагера.

Скрит в затворената каросерия на камиона, Грей си позволи да изпита известно облекчение. Ударният отряд безпрепятствено беше излязъл от Пхенян и бе продължил през мочурливите предградия по брега на река Тедонган. По пътя се бяха натъкнали на няколко патрула, но членовете на триадата, които ги ескортираха на мотоциклети, си свършиха работата отлично. Докато всички продължаваха да издирват автобуса, техният военен камион не пораждаше подозрения.

Пиърс обаче знаеше, че късметът им няма да е вечен. Бяха изгубили половината отряд при хотела. Все някой от заловените накрая щеше да се пречупи и да разкрие плана им на врага.

Заслуша се във високите гласове — шофьорът си говореше с дежурните на портала. Трябваше да се представят за подкрепления, пратени от Пхенян за подсилване на охраната. Далечните сирени в града определено допринасяха за правдоподобността на това твърдение.

От двете страни на камиона отекнаха стъпки и гласове и се приближиха към каросерията. Дежурните очевидно бяха нервни. Сигурно още ги държаха в неведение относно ситуацията в столицата.

Изведнъж някой отметна задното платнище и ги заслепи лъч на фенерче, което им даде извинение да прикрият или извърнат лицата си. Грей и Ковалски се бяха привели в дъното до задната стена на кабината, скрити зад телата на другите.

Дежурният завъртя лъча на фенерчето си, но след като видя само мъже и жени във военна униформа, пусна платнището и тръгна обратно към караулното помещение.

Изстъргаха предавки и камионът бавно потегли напред. Пиърс рискува да разтвори по-широко една дупка в платнището и надникна навън.

Лагерът беше почти петстотин декара и отвсякъде беше опасан с висока ограда, върху която стърчаха намотки бодлива тел. През петдесетина метра се издигаха вишки. Имаше няколко ниски сгради от бетонни тухли и безброй редици дъсчени бараки.

Той стисна картата в ръцете си. По пътя бе успял да я проучи на светлината на фенерчето си. Сградата за разпити се намираше недалеч от главния портал. Най-вероятно бяха отвели Сейчан в нея.

Но дали още я държаха там?

Камионът мина през външния портал, пресече полоса със заровени мини и стигна до втората ограда. Вътрешният портал също се отвори и ги пропусна.

Мотоциклетите влязоха първи и камионът ги последва — съвременен вариант на троянски кон. Порталът зад тях се затвори.

Вече нямаше връщане.

А влизането беше лесната част.

Вдигнаха от пода платнищата, под които бяха скрити по-тежките им оръжия: картечници, гранатомети, дори 60-милиметрова минохвъргачка.

Ковалски вдигна един от гранатометите, метна дългата тръба на лявото си рамо, а с дясната си ръка стисна автомата си.

— Сега вече се чувствам облечен подходящо — заяви той, спокоен, че ревът на камиона заглушава гласа му.

Камионът зави към сградата за разпити и спря пред входа. Шофьорът не угаси двигателя. С малко късмет можеха да измъкнат Сейчан без много шум и да си тръгнат по същия път, по който бяха дошли, обяснявайки, че са ги повикали обратно в града.

Джуан подаде глава навън и след като се увери, че наоколо изглежда чисто, махна на Грей и Гуанин да отидат при него. Те се събраха до платнището.

Пиърс плъзна поглед по фасадата. В този късен час едноетажната сграда от бетонни тухли тъмнееше. Сигурно лесно щяха да се вмъкнат вътре.

— Да вървим — каза той и изскочи от каросерията.

Под прикритието на камиона се затичаха към входа.

Другите от триадата заеха отбранителни позиции наоколо и дори под камиона.

Пиърс стигна до вратата и установи, че е отворена. Влезе, бързо се огледа, насочил автомата си напред, но не забеляза никого. Напрегна слух, ала не чу гласове.

Гуанин го последва. Изглеждаше бледа, лицето й беше напрегнато. Едва сега Грей си спомни, че майката на Сейчан е прекарала една ужасна година в подобен лагер във Виетнам. Вниманието му привлече дъговидният белег на бузата и челото й. Ако се съдеше по рязкото й отдръпване, когато Джуан я докосна по лакътя на влизане, физическият белег навярно не можеше да се сравнява с другите травми, които й бяха нанесли.

— Според моята карта килиите и стаите за разпити са в дъното — каза той.

Гуанин колебливо кимна.

Тримата се насочиха натам, като по пътя проверяваха всички помещения. От една отворена врата в дъното на коридора светеше.

Пиърс тръгна натам, като продължаваше да се вслушва напрегнато.

Тишината започваше да го смущава.

Стигна до отворената врата и надникна вътре — малко помещение със столове, подредени срещу голям прозорец, който гледаше към ярко осветената съседна стая.

Той предпазливо влезе и впери очи през прозореца, най-вероятно едностранно огледало. Пред погледа му се разкри странна гледка. Двама мъже бяха проснати в локви кръв на пода. Единият беше с войнишка униформа. По дългата бяла престилка на другия Грей предположи, че е лаборант.

При мъртъвците имаше още двама, явно заключени вътре, които се мъчеха да отворят единствената врата. Грей забеляза и прекатурената метална табуретка под прозореца. Сигурно се бяха опитали да разбият огледалното стъкло — само че то явно беше бронирано.

Веднага позна единия от мъжете, въпреки шинирания му нос.

Хуан Пак.

Другият беше по-висок, с тъмна брада и смесени европейски и азиатски черти. Пиърс си го спомни от улиците на Макао — мъжът, който бе натикал Сейчан в кадилака.

— Джуланг Делгадо — каза приближилата се до него Гуанин.

Грей отново погледна мъртъвците и позна почерка на Сейчан.

— Май имаме проблем — каза той, като си представи огромната площ на лагера. — Дъщеря ви е избягала.

В този момент положението се влоши още повече. Из лагера внезапно завиха сирени, отекнаха усилени от високоговорител заповеди.

Грей се обърна към Гуанин.

Бяха ги разкрили.

 

 

21:16 ч.

Сейчан лежеше в мръсотията, отчаяна от пищящите сирени.

Криеше се под една от издигнатите на подпори бараки. Лагерът се намираше в мочурищата край река Тедонган, която периодично заливаше бреговете си и налагаше този тип строителство.

За съжаление с това грижите за комфорта на лагерниците се изчерпваха. Нямаше отопление, почти никаква вентилация, а ако се съдеше по смрадта, липсваха и тоалетни.

Лежеше тук от половин час, заслушана в приглушените звуци на натъпканите горе хора: шепот, хлипане, яростни изблици, дори тихи успокоителни думи на майка към дете. В лагера държаха цели семейства, осъдени на превъзпитание, но главно използвани като безплатна работна ръка.

Изгаряше я гняв, единственото, което я топлеше в мразовитата нощ. Беше избрала това място, за да наблюдава главния портал с надеждата да види Грей.

Преди няколко минути през портала мина тъмнозелен транспортен камион, придружаван от униформени войници на мотоциклети. Водеха подкрепления. Нещо повече, камионът спря в сянката на сградата за разпити.

Тя изруга късмета си.

Скоро след това завиха сирени. Сейчан си представи как новодошлите откриват Пак и Джуланг, заключени в стаята за изтезания. Бяха разкрили бягството й.

Воят на сирените продължаваше, а сега светнаха и прожектори, чиито лъчи запълзяха по оградата. Целият лагер беше на крак и я издирваше.

Тя стисна пистолета и се зачуди къде би могла да се скрие. Мислеше да се смеси с лагерниците, но някой със сигурност щеше да я издаде, да я посочи с пръст, за да си спечели благоволението на войниците.

Започна да пълзи заднишком — възможно по-далеч от портала, от прожекторите. Сенките бяха най-добрата й защита.

Погледна към центъра на лагера и забеляза тежки танкови вериги, газещи калта към портала. След минута пътят за бягство от там щеше да е отрязан.

Сейчан се приведе и се втурна към следващата редица бараки.

Допреди броени минути се беше надявала Грей да дойде.

Сега се молеше американецът да не се появи.

 

 

21:18 ч.

Пиърс и Гуанин тичаха към изхода на сградата за разпити. Джуан спринтираше пред тях.

— Сигурно някой от заловените при хотела е проговорил — задъхано каза Грей.

— Или са разкрили измамата ни тук — възрази главатарката на Дуанджъ. Ако се съдеше по строгото й изражение, тя отказваше да повярва, че някой от нейните хора се е пречупил толкова бързо.

Джуан стигна до вратата, надникна навън и им даде знак да се приближат. Пиърс погледна над рамото му и видя, че доскоро потъналият в мрак лагер е ярко осветен. Край портала вдясно от тях хаотично обикаляха войници. Като че ли никой не обръщаше внимание на техния камион, нито на мнимите охранители с мотоциклетите.

— Явно не са ни разкрили — облекчено въздъхна Грей. — Следователно някой от вашите им е съобщил, че целта ни е този лагер.

— Но не и точните подробности на плана ни — заяви Гуанин в защита на човека, който най-вероятно беше подложен на жестоки изтезания.

— Поне засега. Имаме известен шанс да се възползваме от елемента на изненада. — Той наблюдаваше бъркотията, разбираше, че това няма да продължи много.

— Трябва веднага да овладеем портала.

— И да го държим, докато открием дъщеря ми — съгласи се жената.

Пиърс кимна. Когато започнеха, щеше да настане истински ад. Ала нямаха друг избор. Времето за криене беше отминало.

Той се обърна към двамата си спътници.

— Прегрупирайте хората си и атакувайте портала. Престрелката би трябвало да привлече цялото внимание към вас и да позволи на малък отряд бързо да претърси останалата част от лагера.

Джуан безмълвно измъкна сабята си от преметнатата на гърба му ножница.

Грей посочи мотоциклетите.

— С Ковалски ще вземем два от моторите. Ще се разделим и ще покрием колкото можем от лагера. Сейчан сигурно наблюдава отнякъде. Да се надяваме, че ще ни познае, ако се приближим достатъчно.

Гуанин бързо каза нещо на помощника си и той се втурна да подготви ударния отряд. Тя отново се обърна към Пиърс и го хвана за ръката.

— Намери дъщеря ми.

— Ще я намеря — обеща Грей.

„Или ще умра, докато я търся“.

 

 

21:22 ч.

Сейчан се измъкна изпод поредната барака и се изправи. Беше изминала една трета от разстоянието до края на лагера, като се придвижваше от редица на редица и се криеше в сенките, които с отдалечаването й от оградата се сгъстяваха все повече.

Когато се обърна, готова да се затича към следващата барака, мощна експлозия разлюля земята. Тя се завъртя и видя стълб черен дим, издигащ се през лъчите на прожекторите край главния портал.

„Какво е това, по дяволите?…“

До ушите й стигна тракане на автомати.

„Грей?“

Сейчан го изруга за глупостта, но в същото време не можеше да отрече, че изпитва облекчение. Тръгна покрай бараката към другия край на редицата, откъдето се разкриваше изглед към портала.

Изведнъж зад нея проблеснаха светлини. Заради воя на сирените и фокусираното й в друга посока внимание Сейчан забеляза опасността прекалено късно.

Иззад ъгъла на последната барака изскочи севернокорейски джип и я освети с фаровете си. Зад колата тичаха две колони войници.

Замръзнала за миг под лъчите на фаровете, тя осъзна, че няма как да не видят пистолета в ръката й.

Лагерничка с оръжие.

 

 

21:23 ч.

Грей се движеше успоредно с Ковалски. Мотоциклетите им се отдалечаваха от епицентъра на престрелката и навлизаха по-дълбоко в лагера.

Преди секунди Пиърс бе видял в огледалото как минохвъргачката взривява вътрешния портал, но черният дим скри разгръщането на хората на Гуанин, втурнали се напред, за да довършат зашеметените войници. Стоманената сабя на Джуан за миг проблесна като мълния през димната пелена и после изчезна.

Две огнени експлозии на изстреляни с ерпегета гранати разрушиха двете вишки на портала и ги превърнаха в пламтящи факли, увеличавайки източниците на черен дим. Автоматични откоси угасиха прожекторите край оградата от двете страни на входа и го потопиха в мрак.

Грей даде знак на Ковалски, че е време да се разделят. Здравенякът щеше да се насочи надясно, а Пиърс — наляво.

Щом партньорът му се отдалечи, Грей се приведе над кормилото и зави към тъмните дебри на редиците бараки. Знаеше, че атаката срещу портала е успяла благодарение на елемента на изненада. Когато войниците се прегрупираха, техният малък отряд нямаше да задържи позициите си задълго.

Той трескаво затърси с поглед сред тъмните редици от двете страни.

„Къде си, Сейчан?“

 

 

21:24 ч.

Сейчан се възползва от моментното стъписване на севернокорейските войници и се хвърли към най-близката барака. Извъртя се във въздуха, насочи пистолета си назад към джипа и изпразни почти целия пълнител. Единият фар на колата се пръсна и корейците залегнаха на земята.

Младата жена използва инерцията от скока си, претърколи се между подпорите на бараката и потъна в мрака. Зад нея се посипаха куршуми.

Тя продължи да се провира в калта под дъските и се измъкна от отсрещната страна. Без да спира, се затича към следващата редица и отново се претърколи под бараките.

През цялото време не изпускаше от поглед противника си. Джипът профуча покрай предишното й убежище и поднесе на завоя в края на редицата. Явно възнамеряваше да заобиколи и да й отреже пътя. Двете колони войници се разделиха и се изсипаха между бараките, като се пръснаха нашироко от двете страни, за да я обградят.

Бягството й беше спечелило най-много една-две минути свобода. Корейците бяха много и накрая щяха да я притиснат в ъгъла. А й оставаше един-единствен патрон.

Трябваше да измисли друг изход от положението.

 

 

21:25 ч.

Въпреки рева на мотоциклета Грей чу отляво изстрели, викове и заповедни крясъци и се насочи натам, като се надяваше да стигне навреме.

Докато се носеше по тесния коридор между бараките, пред него изскочи фигура в окаляна затворническа униформа. Трябваше му само миг, за да познае Сейчан.

„Слава богу!…“

Обзе го облекчение, но и нещо по-дълбоко, което стопли сърцето му.

Тя протегна ръка към него, сякаш го викаше при себе си.

Грей със закъснение забеляза пистолета в ръката й.

Сейчан натисна спусъка.

 

 

21:26 ч.

Този мотоциклет й трябваше.

Преди секунда бе чула гърления вой на двигателя му и се метна натам — съзнаваше, че това навярно е единственият й шанс да избяга. В пистолета й оставаше само един патрон и нямаше право на грешки. Така че когато изскочи на открито, тя се прицели и стреля.

Мъжът политна назад и се преметна в калта.

Мотоциклетът остро зави и се блъсна в бараката. Сейчан захвърли безполезното оръжие и се втурна към него, изправи го, яхна седалката, даде газ и го обърна.

Падналият шофьор се надигна на лакът и посегна към автомата си.

„И на мен няма да ми е излишен“ — помисли тя.

Потегли и протегна ръка, готова да грабне оръжието от земята.

Шофьорът измъчено вдигна лице към нея.

Тя ахна, ослепяла за всичко друго наоколо освен за тези тъмносини очи с цвят на буря.

„Грей…“

Сейчан удари спирачки и мотоциклетът рязко се завъртя.

Той се изправи, притиснал с длан окървавеното си рамо.

— Вече е крайно време да престанеш да стреляш по мен — измърмори Пиърс и вдигна автомата със здравата си ръка. — Другия път ще свърши работа и едно обикновено „здрасти“.

Тя го притегли към себе си и го целуна по устните.

— Да, така е малко по-добре… обаче ще трябва още да се поупражняваме.

Сейчан чу ръмженето на джипа край съседната редица.

Виковете зад нея се приближаваха.

— Качвай се! — подкани го тя.

Въпреки болката Грей се метна на седалката, обгърна Сейчан през кръста с една ръка, а с другата откри огън назад.

Огледалото отрази пръсналите се във всички посоки войници.

— Давай! — изсумтя Пиърс.

Сейчан завъртя ръкохватките и мотоциклетът подскочи напред като заек.

Грей се вкопчи по-здраво в нея.

Сейчан не знаеше дали ще се спасят, ала беше сигурна в едно: не искаше той да я пусне. Никога.

 

 

21:28 ч.

Болка пронизваше рамото му при всяка неравност. По гърдите му се стичаха горещи ручейчета кръв. Ако не се беше наклонил настрани още щом зърна пистолета в ръката й, Сейчан щеше да го улучи право в сърцето.

Грей се държеше за нея с ранената си ръка и извъртян назад, стискаше автомата със здравата и стреляше наслуки по всеки севернокорейски войник, който се мернеше пред погледа му.

На трийсетина метра зад тях се появи джип и ги освети с единствения си фар. Войникът на предната дясна седалка стоеше изправен, опрял автомат върху предното стъкло.

Пиърс стреля по предницата на колата и разби втория й фар.

Джипът зави и изстреляният от войника откос улучи дъсчените стъпала на една барака вляво. Отвътре се разнесоха панически крясъци.

— Надясно! — извика той на Сейчан.

Тя реагира толкова бързо, че ръката му за малко да се изхлузи от кръста й. Стиснал седалката между бедрата си като в менгеме, Грей се наведе и отвърна на огъня, разкъсвайки на парчета предната дясна гума на джипа.

— Сега наляво! — изрева Пиърс.

Мотоциклетът се отклони от предишната си траектория и в същия миг край ухото му изсвириха куршуми. Този път той се прицели в предната лява гума и я пръсна на черни конфети.

Вече с нарушен баланс, джипът стана напълно неуправляем и бързо намали скоростта си. В същото време Сейчан даде газ и се насочи към портала на стотина метра пред тях. Грей продължаваше да се цели назад и от време на време пускаше по някой откос, колкото да обезкуражи ответен обстрел.

Изведнъж Сейчан рязко наби спирачки и мотоциклетът подскочи на предната си гума. Пиърс погледна напред… и видя танк, който се приближаваше към входа на лагера, хвърляйки кал с веригите си. Четирийсеттонното чудовище модел „Чхонмахо“ блокира пътя пред тях, като се движеше между най-външната редица бараки и административните сгради.

Екипажът на танка или не ги забеляза, или ги взе за свои. Така или иначе, дългото 115-милиметрово оръдие сочеше портала и очевидно се готвеше да сложи край на краткото стълкновение.

— Заобиколи го! — извика Грей в ухото на Сейчан.

Единствената им надежда за спасение беше да изпреварят този огнедишащ стоманен звяр, да стигнат до портала преди него и да се изтеглят заедно с другите.

Сейчан се наведе ниско над кормилото и зави наляво в първия тесен коридор между бараките. Щом подмина първата постройка, пришпори мотоциклета надясно в още по-тясната просека, успоредна на главния път.

Пиърс се взираше надясно към прелитащите край тях бараки и от време на време зърваше в пролуките между тях танка, който се носеше паралелно на тях.

„Няма да успеем…“

Дори чудовището да не стреляше с огромното си оръдие, едва ли щяха да минат през портала преди този брониран Голиат.

Или поне така му се струваше преди да се появи Давид.

От дима, който обгръщаше входа на лагера, изскочи някакъв силует и полетя срещу танка — Ковалски на мотора си. След като откри Сейчан, Грей му беше съобщил по радиостанцията да се оттегли. Партньорът му се бе върнал при портала преди тях… и явно имаше собствено решение на проблема с танка.

Ковалски пусна ръкохватките на мотоциклета, вдигна на рамото си РПГ-29 и натисна спусъка.

Гранатата улучи танка фронтално.

Взривът прозвуча така, сякаш земята се разцепваше, придружен от огън, пушек и дъжд от стоманени шрапнели.

Ковалски изгуби контрол над мотора, падна настрани и се запързаля към горящия танк, който продължаваше да се движи по инерция и заплашваше да го смаже.

Сейчан даде още повече газ, изпревари намаляващото скоростта си чудовище, зави зад следващата барака и полетя към главния път. Очевидно възнамеряваше да се притече на помощ на Ковалски, но когато навлязоха в облака дим, завариха здравеняка да спринтира към портала.

Този човек просто смърт не го ловеше.

Грей се обърна назад и видя, че експлозията почти е стопила предницата на танка. Той вече не представляваше заплаха, ала това съвсем не означаваше, че са в безопасност.

Стигнаха до входа съвсем малко преди Ковалски.

Запъхтян, той насочи показалец към Грей и след това към Сейчан.

— Другия път… гледайте да не се… бавите толкова!

Останалите от ударния отряд вече се готвеха за оттегляне.

И не без основание.

От всички посоки в лагера към тях се насочваха фарове на джипове и бронетранспортьори.

— Да се махаме! — каза Пиърс от седалката на мотоциклета.

Един китаец от триадата избута нов мотор до Ковалски и с уважение го потупа по рамото.

Според плана им камионът трябваше да се насочи към Пхенян, където щяха да го изоставят и да се разпръснат по предварително уговорените тайни квартири из града. Там щяха да ги очакват нови китайски документи, с които щяха да минат границата.

Грей и компания щяха да минат по друг път с мотоциклетите — в посока, обратна на столицата.

Само че нямаше да са сами.

Гуанин закуцука към тях, като щадеше десния си крак. Джуан я придържаше през кръста, стиснал сабята в другата си ръка.

Като видя майка си, Сейчан се напрегна, но сега не беше моментът за щастливи семейни срещи. Сякаш в потвърждение на това отново се разнесоха изстрели. И все пак майка и дъщеря се спогледаха през дима, неловко и нервно. Явно се нуждаеха от време, за да проумеят случващото се.

Още преди главатарката и нейният помощник да стигнат при тях, други членове на триадата им докараха мотор. Джуан прибра сабята в ножницата на гърба си и седна зад кормилото. Гуанин се качи зад него, без да откъсва поглед от Сейчан.

Останалите от ударния отряд се събраха при камиона.

Прозвуча последен вик и тежката машина и трите мотоциклета минаха през разбития портал. Щом напуснаха границите на лагера, набраха скорост. По-малко от половин километър нататък от шосето се отклоняваше крайречен път.

Сейчан зави по него и другите два мотора я последваха.

Камионът продължи към Пхенян, а мотоциклетите навлязоха в мочурливия район покрай брега на Тедонган. Огряна от ярките звезди и сияещата комета, реката стигаше чак до Жълто море, само на четирийсетина километра от лагера.

Грей забеляза, че Сейчан час по час поглежда в огледалото. Взираше се в майка си, ала нито за миг не намаляваше скоростта и се носеше пред другите сякаш преследвана от призрак из блатата.

И може би беше точно така.

Призракът на майка й… привидение, придобило плът и форма.

Но помиряването на минало и настояще трябваше да почака.

Пиърс гледаше напред. Знаеше какво още им предстои. Нямаше да е лесно. Въпреки че бяха избягали от лагера… трябваше да се измъкнат и от Северна Корея.