Джеймс Ролинс
Окото Господне (36)

32.

20 ноември, 9:55 ч. местно време

Остров Олхон, Русия

Джуланг лежеше на леда и кръвта му изтичаше в топла локва под него. Беше чул Пак да умолява за живота си след стихването на престрелката — и после виковете му. Не изпитваше никакво съчувствие към този човек.

Копелето си заслужаваше такъв жесток край.

„А може би и аз“.

Сякаш в отговор на мислите му до него застана жена и впери в него очите си — безпощадни въпреки избраното от нея име.

— Гуанин — промълви той и протегна трепереща ръка към главатарката на Дуанджъ, но след миг безсилно я отпусна. — Хуан Пак държи жена ми… и неродения ми син.

Лицето й остана безизразно, твърдо като люспите на нейния дракон. Не приемаше оправданието му.

— Съжалявам — изхриптя Джуланг и усети вкус на кръв в устата си. — Обичам ги… толкова много… моля те, помогни им.

— Защо да ти помагам? След всичко, което направи?

— Опитах… да помогна… с каквото можех.

На челото й се появи бръчка.

— Според теб как ни открихте? — мъчително изхърка той. — Как ни намерихте на този остров?

— Също като теб, и аз имам уши навсякъде. Чух, че сте заминали за Монголия. Затова ви проследих. Знаех, че трябва да…

— Кой мислиш ни е издал на тези твои уши? Аз им наредих да ти кажат.

Не я лъжеше. Трябваше да е дискретен в присъствието на Хуан Пак. Като използваше оправданието, че наблюдава проследяващото устройство на Сейчан, той редовно се обаждаше в Макао и направляваше нещата от разстояние. Макар че не можеше да събере своя армия без севернокорейците да го усетят и така да рискува живота на бременната си съпруга, Делгадо се опита да разпали омразата на Гуанин, за да я накара да му се притече на помощ.

Спомни си собствената си изненада, когато върхът на сабята изскочи през гърдите му.

Очевидно беше разпалил тази омраза повече от необходимото.

Малка грешка в сметките.

— Исках да дойдеш тук и да убиеш Пак, да ме освободиш. — Джуланг се помъчи да се засмее и изкашля кръв. — И може би най-после да се помирим.

„Сега има значение само моята прекрасна Наталия… и моят син, когото никога няма да видя…“

Гуанин се изправи. Той виждаше, че му е повярвала. Но дали това стигаше, за да му помогне? Тази жена не беше известна с милосърдието си.

— Ще ги намеря — накрая обеща тя. — И ще ги спася.

По бузата му се търкулна сълза. Знаеше, че няма да го излъже.

„Благодаря“.

Освободил се от това бреме, Джуланг остави очите си да се затворят — но преди това до Гуанин се появи друго лице, на красивата наемна убийца, причинила толкова много неприятности.

И едва тогава той видя приликата.

Едната до другата.

Майка и дъщеря.

Сега разбираше причината за малката грешка в сметките си. В крайна сметка нещата никога не се свеждаха до пари или територия — а до семейството.

„Нищо чудно, че тя ме прониза със сабята“.

И след като проумя заблудата си, безмълвният му смях го последва в небитието.

 

 

9:56 ч.

— Ето как си ни открила — каза Грей, застанал зад Сейчан и майка й. Беше чул разговора.

Държеше пистолет и ги охраняваше, докато Монк и Ковалски помагаха на останалите от триадата да допрочистят района.

Гуанин се обърна.

— Да, така научихме, че сте на острова, но според последната информация, която получихме, Джуланг трябваше да е в една хижа в Хужир.

Грей се досещаше какво се е случило. Джуланг не беше имал време да се обади на шпионите си преди да тръгнат насам.

— Тогава как се озовахте тук?

Лицето й се натъжи.

— Открихме една жена, простреляна, още жива. Тя ни каза.

„Рейчъл…“

Гуанин видя пламналата му надежда и я угаси.

— Тя си отиде. Но предсмъртните й думи ни доведоха тук.

„И са спасили и нас — осъзна Пиърс. — А може би и света“.

Гуанин го докосна по ръката.

— Струва ми се, че тя се държеше само за да предаде това съобщение.

Мъката го прониза, но Грей я овладя, остави я за по-късно.

Още не бяха приключили.

Той тръгна към тунела.

Освен да спаси света имаше да изпълни нещо още по-близко до сърцето му. Въпреки че това щеше да го съсипе, Вигор заслужаваше да научи съдбата на племенницата си.

 

 

9:57 ч.

— А Рейчъл? — попита монсиньорът.

Дънкан прочете надеждата в очите му. Джейда куцаше от другата страна на Вигор и също се взираше в Рен в очакване на добра новина.

След като се беше изкатерил по замръзналия водопад, той ги настигна при езерцето пред златната юрта.

Докато изкачваха стъпалата, Рен им обясни какво се е случило, разказа им, че корейците са държали Сейчан под прицел и как нещата са се обърнали с появата на нов съюзник — което продължаваше да озадачава самия него.

И все пак със сигурност знаеше един факт.

— Убили са Рейчъл — каза им той. Не виждаше как би могъл да смекчи тази вест.

Вигор се вцепени и смаяно се вторачи в него. Лицето му се сгърчи.

— Не…

Джейда остана до възрастния мъж, който се свлече на колене от мъка, и побутна побутна Дънкан към каменния пиедестал в центъра на помещението.

— Провери кръста — прошепна астрофизичката, докато сваляше раницата си и вадеше Окото. — Само не го мести.

Рен я разбра. Трябваше да се уверят, че това е артефактът, който търсеха всички. Той се втурна към трите поставени едно в друго ковчежета: желязно, сребърно и златно. На металния под до купчината камъни лежеше човешки череп.

Дънкан заобиколи реликвата, погледна в най-вътрешното ковчеже и видя тежък черен кръст, поставен в златно гнездо със същата форма. Протегна ръце към него, но още преди да ги плъзне над желязното сандъче, магнитите в пръстите му реагираха. Усети натиск, сякаш някаква сила оказваше съпротивление. Дънкан потопи ръце в полето още по-дълбоко и ги доближи към тъмната повърхност.

Позна същото мазно неестествено излъчване, ала когато върховете на пръстите му стигнаха на милиметри от кръста, забеляза деликатна разлика. Полето на метеоритния метал имаше друг привкус.

Или по-скоро цвят.

Нямаше как да го нарече другояче.

Когато държеше Окото, усещаше в него чернота, като мрака между звездите, сама по себе си прекрасна.

Тук обаче можеше да опише енергията единствено като „бяла“.

Джейда беше казала, че двата предмета, кръстът и Окото, са противоположности с различен квантов спин, два полюса на една и съща времева ос.

Но имаше още една фундаментална разлика.

Допирът до Окото го отвращаваше.

Сега трябваше да полага усилия, за да не грабне веднага този кръст. Привличането му беше почти неустоимо. Въпреки предупреждението на Джейда върхът на показалеца му леко погали повърхността.

В този миг белотата го обгърна и го ослепи.

Разбираше достатъчно от физика, за да знае, че черните дупки всмукват цялата светлина в себе си, докато теоретично изведените бели дупки я отблъскват.

Чувстваше се точно така, запратен на друго място, а може би в друго време. Сред тази ослепителна яркост се приближаваше фигура, само сянка. Подобно на тъмен огледален образ на самия него, тя се пресегна към изпънатата му ръка, сякаш също посягаше към кръста.

Когато върховете на пръстите им се докоснаха, Дънкан беше запратен назад.

Криптата около него се завърна — толкова внезапно, че той залитна настрани, като свиваше и отпускаше юмрук.

— Какво има? — попита Джейда.

Рен поклати глава.

— А кръстът?

— Кръстът… излъчва енергия.

Дънкан заотстъпва назад от пиедестала и отново забеляза черепа на пода. Помисли си за сянката в светлината.

„Възможно ли е?…“

Не искаше да разсъждава за това. Отиде при Джейда.

— Какво ще правим?

— Мисля просто да допра Окото до кръста. Събирането на техните противоположни енергии би трябвало да предизвика анихилация и да наруши квантовото им сдвояване.

Дънкан си представи как полето угасва.

— Добре. — Посегна към Окото. — Да го направим.

Джейда бързо вдигна сферата и се отдръпна.

— Какво има?

Тя се огледа.

— Мисля, че трябва да изолираме помещението. Златото е един от най-слабо реактивните метали. Чистото злато никога не потъмнява.

— Както потъмняват среброто и желязото — прибави Рен.

— Древните може би са знаели нещо. Предчувствали са, че е необходима такава изолация. Така или иначе, смятам, че за всички навън ще е по-добре да затворим криптата. Когато двете сили се анихилират, тук може да стане опасно.

— Тогава двамата с Вигор трябва да излезете и да затворите вратата.

— Мисля, че е по-добре да го направя аз, защото не съм толкова чувствителна към тези енергии, колкото си ти — възрази тя.

Дънкан не можеше да й позволи да рискува.

Патовата ситуация обаче разреши друг.

Вигор с усилие се надигна, грабна Окото от Джейда и тръгна към древните ковчежета. Рен понечи да го настигне, но монсиньорът протегна ръка и насочи показалец към него.

— Вървете! — властно и в същото време печално каза той.

Дънкан видя, че Вигор няма да отстъпи.

Джейда си погледна часовника и задърпа младия мъж към изхода.

— Все някой трябва да го направи. Времето ни изтича.

Той я последва с натежало сърце. Докато излизаха и затваряха крилата на портата, Дънкан видя, че монсиньор Верона спира пред пиедестала, прегърбен от разтърсващата го скръб.

„Каквото и да се случи… благодаря ти, старче“.

Рен захлопна вратата и намести резето.

 

 

9:59 ч.

Вигор стоеше пред реликвария на св. Тома, обгърнал в дланите си кристалната сфера, в която гореше огънят на самата вселена. В най-вътрешното от трите ковчежета лежеше кръст, изкован от звезда и носен от светец. Трябваше да е въодушевен, да ликува, че в края на неговия земен път му е отреден този свят миг.

Ала изпитваше единствено мъка.

Беше се примирил със смъртта си, доволен, че Рейчъл ще го наследи. Може би вътрешният му мир отчасти се дължеше на егоистична гордост, защото знаеше, че паметта за него ще остане, че тя ще разказва на синовете, дъщерите и дори на внуците си за своя вуйчо Вигор и за приключенията, които са преживели заедно.

Искаше му се да прокълне Бог — но вперил очи в кръста, намери известна утеха. Скоро пак щеше да види Рейчъл. Беше убеден в това.

— Не се съмнявам — прошепна той.

И мислено произнесе кратка молитва.

Нямаше време за повече.

Но нима всички не съжаляват за едно и също на смъртното си ложе? За онова, което никога не ще се случи, за безвъзвратността на смъртта, великата унищожителка на възможности.

Вигор въздъхна и призова в съзнанието си ликовете на всичките си приятели, стари и нови.

Грей и Монк, Кат и Пейнтър, Дънкан и Джейда.

Рейчъл се беше пожертвала за тях, за да могат да изживеят пълноценно живота си, макар и за сметка на нейния.

„Как бих могъл да не сторя същото?“

Вдигна Окото и го постави там, където векове наред бе почивал черепът на св. Тома. То легна идеално върху златните стълбчета… сякаш бяха направени специално за него.

Ала когато сферата докосна кръста…

 

 

10:00 ч.

Дънкан ахна и се олюля, сякаш връхлетян от яростен вихър — само че без изобщо да се олюлее.

Всъщност съзнанието му изхвърча през тила му и за миг той видя отзад собственото си тяло — застанал до Джейда пред портата.

После се върна, толкова рязко, че този път наистина политна напред и се блъсна във вратата. Хвана се за касата, за да не падне.

Джейда го погледна.

— Добре ли си?

— Радвам се, че не бях вътре.

— Какво стана?

Дънкан се опита да обясни извънтелесното си преживяване.

Вместо да се усъмни, тя кимна.

— Анихилацията на енергиите най-вероятно е предизвикала образуване на локален квантов мехур, който се е спукал навън. И за чувствителна личност като теб, чието съзнание усеща квантовите полета, ефектът е бил физически.

— А какъв е бил ефектът за човека в самата крипта? В епицентъра?

 

 

10:01 ч.

„Основателен въпрос“ — помисли Джейда.

Въпрос, от който изпитваше страх.

Особено след като чу преживяването на Дънкан.

— Не знам — призна тя. — Може да е или никакъв, или всякакъв. Ези или тура.

Астрофизичката разбираше, че Вигор е като котката на Шрьодингер. Докато вратата беше затворена, той едновременно продължаваше да е и жив, и мъртъв. Когато я отвореха, съдбата му щеше да се реши по единия или другия начин.

Представи си как вселената се разцепва в зависимост от този отговор.

Дънкан посегна към вратата, за да наруши този потенциал, но още преди да я докосне, зад тях се чу шум. Грей изпълзя от тунела, забеляза ги и тичешком изкачи стъпалата.

Бързо оцени ситуацията и видя кой липсва.

— Къде е Вигор?

Джейда кимна към затворената врата.

— Той пожела да съедини Окото и кръста.

— Направи ли го?

— Да.

Грей намръщено се вторачи в портата.

— Сигурни ли сте?

Дънкан докосна тила си, сякаш за да се увери, че е там.

— Сигурни сме.

Пиърс пристъпи към вратата.

— Тогава да влезем.

Джейда сложи ръка върху резето и изведнъж се почувства глупаво, като че ли ако спреше Грей, съдбата на Вигор наистина щеше да остане неустановена.

— Има голяма вероятност да не е оцелял — подготви го Дънкан.

Джейда кимна и отпусна ръка.

Пиърс свали резето и отвори вратата.

 

 

10:02 ч.

Грей влезе в златното помещение и видя, че не се е променило. Грамадните пана, изобразяващи живота на св. Тома, си бяха там. Каменната грамада се издигаше в центъра. Трите ковчежета бяха отгоре.

А Вигор лежеше на пода, отпуснал глава върху черепа на светеца.

Пиърс се втурна към него и го обърна.

Гърдите му не помръдваха.

Поставените на гърлото му пръсти не доловиха пулс.

„О, Господи, не…“

Очите на Грей се напълниха със сълзи.

Той се втренчи в лицето на своя приятел и видя спокойното му изражение, мирния му край.

— Вигор знаеше ли? — попита Пиърс, без да се обръща. — За Рейчъл.

— Да — дрезгаво отвърна Дънкан.

Грей затвори очи и се помоли вуйчото и племенницата отново да са заедно. Намери утеха в тази мисъл, искаше му се да е вярно, нуждаеше се от това.

„Бъдете щастливи, приятели“.

Дълго остана с преклонена глава.

Рен се приближи до ковчежетата и протегна ръце над сферата, вдигна я и огледа кръста. Накрая поклати глава и издаде присъдата си.

— Няма излъчване.

„Това означава ли, че сме успели?“

Грей постави по-важен въпрос.

— Навреме ли успяхме?

Джейда си погледна часовника.

— Не знам. Всичко се случи точно в критичния момент.