Джеймс Ролинс
Окото Господне (6)

2.

17 ноември, 23:58 ч.

централно стандартно време

Макао, Китайска народна република

Бяха прекосили половината свят, за да търсят призрак.

Командир Грей Пиърс слезе от ферибота със среднощната навалица и се насочи към сградата на пристанището. Скоростният катамаран беше взел разстоянието от Хонконг до полуостров Макао за малко повече от час. Докато чакаше паспортната проверка в оживената сграда, Пиърс разкършваше схванатия си гръб.

Хората прииждаха на полуострова за специален фестивал с водни фенери в чест на кометата. Тази нощ течеше голям празник — пускаха фенери в езера и реки като жертви за духовете на мъртвите. Във водите около терминала като светещи цветя се поклащаха стотици пламъчета.

Съсухреният старец на опашката пред него носеше тръстиков кафез с жива гъска. И двамата изглеждаха еднакво намусени — в тон с настроението на Грей след седемнайсетчасовото пътуване.

— Защо ме зяпа тая патка? — попита Ковалски.

— Май не е само патката — отвърна Пиърс.

Здравенякът носеше дънки и дълъг шлифер и стърчеше цяла глава над Грей, което означаваше, че се извисява над всички наоколо. Неколцина души снимаха американския великан, като че ли сред тях се е озовала някаква годзила с груби черти и късо подстригана коса.

Грей се обърна към другите си спътници.

— Няма голяма вероятност да научим нещо от нашия човек тук. Нали ви е ясно?

Сейчан невъзмутимо сви рамене, но той усещаше напрежението й по бръчката между веждите й. Бяха дошли лично да разпитат човека. Тази среща беше нейната последна надежда да открие какво се е случило с майка й, изчезнала преди двайсет и две години, отвлечена от дома си във Виетнам от въоръжени мъже и оставила деветгодишна дъщеря. Сейчан смяташе, че майка й отдавна е мъртва — докато преди четири месеца не излезе на бял свят информация, предполагаща, че е възможно още да е жива. Бяха впрегнали всички ресурси и връзки на Сигма в разузнавателните общности, за да стигнат чак тук.

Най-вероятно щеше да се окаже задънена улица, но бяха длъжни да проверят.

Опашката пред тях най-после оредя и Сейчан се приближи до отегчения полицай. Носеше черни дънки, туристически обувки, широка смарагдовозелена копринена блуза, която отиваше на очите й, и кашмирена жилетка заради нощния хлад.

Поне се вписваше в обстановката — деветдесет и девет процента от пътниците бяха азиатци. Сейчан обаче имаше и европейска кръв и това й придаваше известна екзотичност. Слабото й лице и високите й скули сякаш бяха изваяни от светъл мрамор. Бадемовидните й очи блестяха като полиран нефрит. Мекота й придаваше само буйният водопад на косата й с цвят на гарваново крило.

Всичко това не остана незабелязано от полицая.

Когато пристъпи към него, дебелакът, чието шкембе силно опъваше униформената му куртка, се поизправи на стола си. Сейчан срещна погледа му и продължи напред с грациозността на лъвица, едновременно излъчваща могъщество и заплашителност. Подаде му паспорта си. Документите й бяха фалшиви, също като на Грей и Ковалски, но вече бяха издържали по-строгата проверка в Хонконг след полета им от Вашингтон.

Никой от тях не желаеше китайските власти да установят истинската им самоличност. Грей и Ковалски бяха оперативни агенти от Сигма, секретно поделение в АИОП, съставено от бивши командоси, които допълнително бяха получили различни научни специалности, свързани със защитата от глобални опасности. Преди да бъде принудена да се съюзи със Сигма, Сейчан беше изпълнявала мокри поръчки в международна престъпна организация. Макар че официално не работеше в отряда, тя оставаше негова тъмна сянка.

Поне засега.

След като Грей и Ковалски също минаха проверката, тримата излязоха и спряха такси. Докато чакаха колата да паркира до тротоара, Пиърс се огледа. Полуостровът и свързаните с него острови бяха като примамливо неоново море, над което кънтеше музика и човешки гласове.

Бившата португалска колония Макао се беше превърнала в нещо като Лас Вегас за южнокитайското крайбрежие, Мека на хазарта, вече задминал своя американски аналог по приходи. Само на няколко крачки от фериботното пристанище се издигаше златната кула на едно от най-големите казина в града, „Сандс Макао“. Твърдеше се, че струващият триста милиона долара комплекс се е изплатил за по-малко от година. Продължаваха да прииждат хазартни компании, които строяха нови казина. Общият им брой възлизаше на трийсет и три, всички в град шест пъти по-малък от Вашингтон.

Ала чарът на Макао не се свеждаше само до хазарта. Удоволствията, които предлагаше той, някои законни, повечето не, далеч не се ограничаваха до ротативките и масите за покер. Старата поговорка за Вегас важеше с пълна сила:

„Каквото се случва в Макао, си остава тук“.

Грей нямаше намерение да променя това положение. Докато чакаха, той зорко наблюдаваше тълпите. Някой се опита да го избута и да им отмъкне таксито, но Пиърс го отблъсна с протегната длан. Ковалски се вмъкна на предната седалка, а Грей и Сейчан се настаниха на задната.

Тя се наведе напред и скорострелно заговори на шофьора на китайски.

След малко вече летяха към целта си.

Сейчан се отпусна назад и подаде на Грей портфейла му.

Той го зяпна изненадано.

— Как…

— Взе ти го един джебчия. Докато си тук, трябва да си отваряш очите на четири.

От предната седалка се разнесе високият смях на Ковалски.

Пиърс се замисли и си спомни мъжа, който се опита да го избута на тротоара. Това беше хитрост за отвличане на вниманието, докато друг му бе задигнал портфейла, явно заедно с достойнството му. За щастие Сейчан също притежаваше известни умения, научени по улици не много по-различни от тукашните.

След изчезването на майка й я бяха разкарвали по мизерни сиропиталища из Югоизточна Азия, докато накрая престъпници я бяха прибрали от улицата и я бяха научили да убива. Всъщност при първата им среща тя рани Грей в гърдите — не особено приятен начин за запознанство. След унищожаването на бандата Сейчан отново осиротя и остана на произвола на съдбата, без никаква опора в новия свят.

Бяха я превърнали в убийца без корени.

Грей често си мислеше, че тя може да изчезне всеки момент и че няма да я види никога повече. Въпреки че през последните четири месеца се бяха сближили и рамо до рамо търсеха информация за съдбата на майка й, тя продължаваше да издига стена помежду им, макар да приемаше неговото другарство, подкрепата му и даже веднъж леглото му. Не че онази нощ се случи нещо. Просто работиха до късно и ставаше дума само за удобство, нищо повече. И все пак той не заспа и легнал до нея, се вслушваше в дишането й и усещаше лекото й потреперване насън.

Сейчан беше като диво животно: плашлива, предпазлива, нащрек.

Ако Грей направеше рязко движение, тя най-вероятно щеше да се стресне и да избяга.

Дори сега седеше сковано в таксито, изпъната като струна на виолончело. Той се пресегна, плъзна длан по гърба й и я притегли към себе си. Усети, че стоманата в нея бавно омеква, и тя се отпусна до него. Едната й ръка си играеше със сребърната висулка с форма на дракон на шията й, а другата намери дланта му и показалецът й проследи белега по палеца му.

Докато Сейчан откриеше своето място в този нов свят, Грей не можеше да се надява на повече. Освен това усещаше причината за неистовото четиримесечно издирване на майка й. Това й даваше шанс да се преоткрие, да възстанови връзката си с единствения човек, който я е обичал и закрилял, да възроди семейството, което е изгубила. Едва тогава, предполагаше той, Сейчан можеше да се откъсне от миналото и да погледне бъдещето.

Грей споделяше тази нейна цел, от все сърце й желаеше да успее и щеше да направи всичко по силите си, за да й помогне.

— Ако този човек знае нещо, ще го накараме да го каже — обеща й той.

 

 

00:32 ч.

— На път са — съобщи мъжът. — Би трябвало да стигнат след няколко минути.

— Потвърди ли самоличността им, Томас?

Джуланг Делгадо нервно крачеше край бюрото от цейлонско копринено дърво, материал, изключително скъп и рядък — двата основни фактора, които обуславяха неговите интереси. Останалата мебелировка на кабинета му се състоеше само от антики, португалско-китайска смесица като самия него.

— Опитахме се да откраднем документите на по-дребния мъж, обаче се намеси жената — отвърна Томас. — И някак си успя да измъкне портфейла му от ръцете ни.

Определено си я биваше.

Джуланг спря и докосна едната от трите снимки на бюрото — жена с европейски и азиатски черти, плод на различни култури като него, само че навярно с френско-виетнамска кръв.

Зърна собственото си отражение в тъмния компютърен дисплей. Носеше фамилията на бащиния си род, свързан с португалското присъствие в Макао още от времето на опиумните войни в началото на XIX век. Малкото му име идваше от страна на майка му. Беше наследил кръглите очи и гъстата брада — която поддържаше съвсем късо подстригана — на баща си и фините черти и гладката кожа на майка си. Макар да наближаваше четирийсетте, хората го смятаха за много по-млад. Други го взимаха за неопитен: подлъгваха се от младежкия му вид — и правеха огромната грешка да се опитат да се възползват от това.

Грешка, която никога не се повтаряше.

Джуланг отново насочи вниманието си към снимката на жената. Тя бе ловка убийца и за главата й даваха висока цена. Най-голяма награда бяха обявили израелците от Мосад — искаха обаче гаранции, че никой няма да научи нито за тях, нито за неговото участие.

Това беше най-ценната му дарба: да остава невидим, да дърпа конците отдалече, да открива изгодни възможности.

Впери очи в снимката на военния, бивш рейнджър от американската армия. Имаше силно загоряло лице, ъгълчетата на сиво-сините му очи бяха покрити с бръчици от слънцето, волевата му брадичка тъмнееше от гъста брада. Наградата за този човек постоянно продължаваше да расте, особено през последните дванайсет часа. Очевидно имаше много врагове — или знаеше ценни тайни. Това нямаше значение. Джуланг разглеждаше всичко като стока. Досега най-висока цена предлагаше анонимен клиент от Сирия.

Другият мъж — с маймунска физиономия — явно беше обикновен бодигард. Човек, когото просто щеше да отстрани, за да се добере до истинските съкровища.

Но първо трябваше да стигне до тях.

Щеше да е елементарно да ги отвлече от сградата на фериботното пристанище, но такова похищение щеше да привлече излишно внимание. След преминаването на Макао към Китай през 1999-а му се налагаше да действа по-прикрито. Промяната обаче си имаше и положителните страни. Новата власт предприе строги мерки срещу престъпността и избави полуострова от повечето воюващи китайски триади, в резултат на което Джуланг се освободи от тяхната конкуренция и това му позволи да установи по-голям контрол над собствената си организация. И сега, като бос на Макао, както го наричаха някои, той имаше пръст във всичко и китайските власти общо взето си затваряха очите, стига да държеше юздите здраво и чиновниците да получаваха ежеседмичния си пай.

Колкото повече забогатяваше Макао, толкова по-богат ставаше и Джуланг.

— При казино „Лишбоа“ ли са твоите хора? — попита той Томас. Не биваше да допускат никакви грешки. — Готови ли са да ги пресрещнат?

— Sim, senhor^[1].

— Добре. Каква съпротива очакваш да окажат?

— Те не носят огнестрелно оръжие. Предполагаме, че всички са въоръжени с ножове. Естествено, това не би трябвало да има значение.

Джуланг кимна доволно, затвори телефона и погледна плазмения екран върху антикварния португалски моряшки сандък. Беше наредил на Томас да подкупи един от охранителите в казино „Лишбоа“, за да си осигури достъп до вътрешната им система за видеонаблюдение и особено до една от техните ВИП стаи на главния етаж. Такива помещения изобилстваха навсякъде в Макао и обслужваха богатите комарджии, които искаха да играят на самостоятелни маси или да се забавляват с елитни проститутки.

Във въпросната стая имаше само един клиент, който чакаше гостите си на диван, тапициран с червена коприна. През последните няколко дни той прекалено си беше развързал езика, разказвайки не на когото трябва за среднощната си среща и своя неочакван късмет. А когато се отнасяше за толкова големи суми, особено получени от чужденци, информацията непременно стигаше до Джуланг Делгадо. И той бързо успя да установи самоличността на гостите.

Там, където се лееха пари, винаги имаше възможност за печалба.

Джуланг заобиколи зад бюрото си. Родовото му имение се издигаше на площад „Леал Сенадо“, историческото сърце на колониално Макао, където векове наред триумфално бяха марширували португалски войски, а днес по време на празници танцуваха китайски дракони. Дори тази нощ по дърветата наоколо висяха фенери и кафези с пойни птици. В малките светилища на мъртвите оттатък площада имаше керамични купи с плаващи свещи, осветяващи пътя на отишлите си души.

Най-яркият пламък обаче гореше на небето: сребристото сияние на кометата.

Доволен от себе си, той се настани на стола си и се обърна към плазмения екран, готов да се забавлява с нощното шоу в казино „Лишбоа“.

 

 

00:55 ч.

Това не беше онова Макао от спомените й.

Сейчан слезе от таксито и се огледа. От последното й идване бяха минали повече от петнайсет години. По пътя от пристанището почти не успя да зърне някогашния сънен португалски град с тесни улички, колониални имения и барокови площади.

Сега той се гушеше зад високи стени от рекламен блясък и крещяща безвкусица. Навремето дори казино „Лишбоа“ имаше по-скромен вид — нищо общо с днешната неонова празнична торта и още по-малко с последната „придобивка“, „Гранд Лишбоа“, тристаметрова златна кула с формата на лотосов цвят.

Да, определено не беше Макао от нейните спомени.

Единствената прилика с онези по-сънливи времена бяха хилядите сияещи фенери, плаващи по недалечното езеро Нам Ван. По брега му горяха благовония и слабият морски бриз носеше ухание на карамфил, звездовиден анасон и сандалово дърво. Хилядолетна традиция, отдаваща почит на мъртвите.

През годините Сейчан беше пускала много такива фенери в памет на майка си.

„Може би вече няма да го правя“.

Грей си погледна часовника и я подкани да побърза.

— Имаме само още пет минути. Ще закъснеем.

Двамата с Ковалски вървяха напред, тя бе на крачка зад тях — не като покорна съпруга, а за да пази тила им. Макао може и да криеше лицето си зад неоновия блясък и мигащите светлини, но Сейчан разбираше, че колкото повече пари се изливат на толкова малко пространство, особено в район от света, за който такова богатство не е типично, толкова по-дълбоки корени пускат престъпността и корупцията. Тя знаеше, че някогашното Макао, арена на гангстерски войни, трафик на хора и убийства, все още процъфтява в сенките на града.

Забеляза групичка тайландски проститутки, които се шляеха край входа, пример за мрежата от корупция, хвърлена от Макао над целия регион. Една от тях се насочи към Грей, сигурно привлечена от суровата му красота и обещанието за американско богатство, но Сейчан срещна тежко гримираните й очи и момичето бързо отстъпи.

Тримата необезпокоявано минаха под мигащите неонови реклами на казино „Лишбоа“ и влязоха през главния вход. В носа моментално я удари ужасна воня на цигари и залютя в очите и гърлото й. Във въздуха висеше пелена от дим и подсилваше мрачния, злокобен вид на главния етаж.

Тя продължи след Грей в сърцето на мрака.

Нямаше го невероятния блясък на всяко голямо ласвегаско казино. Тукашният хазарт носеше атмосферата на старата школа, завръщане към ерата на петдесетте години. Таваните бяха ниски, осветлението — сумрачно. Звънтяха и проблясваха ротативки, но само в една отделена от останалите зала. На главния етаж имаше единствено маси: бакара, пай гоу, фан тан. Около тях бяха струпани сипаничави мъже и намусени жени, които палеха цигара от цигара и потъркваха талисмани за късмет, приковани там колкото от надежда, толкова и от наркотична зависимост. Над тях висяха дванайсет стилизирани дракона, сграбчили в ноктите си светещи кълба с менящи се цветове. Две топки бяха тъмни, което говореше за лоша поддръжка.

Въпреки това Сейчан установи, че се отпуска, че й е приятен гангстерският характер на това място, че оценява отсъствието на каквато и да е преструвка. Обзе я усещане за някаква мрачна близост с него.

— Асансьорите са натам. — Грей посочи няколкото кабини наляво.

Тяхната цел се намираше над този етаж, навътре в здрачните дълбини на комплекса, в лабиринта от ВИП стаи, където се изсипваше истинското богатство в Макао. В тези уединени помещения имаше повече маси, отколкото в големите зали.

Качиха се на асансьора и Пиърс натисна бутона на четвъртия етаж. Най-скъпите ВИП стаи се обслужваха от посреднически фирми, частни компании, които водеха богати комарджии от вътрешността на Китай или от други държави и изпълняваха и най-екстравагантните им желания. Дори подземната търговска галерия на казиното играеше ролята и на шоурум за проститутки, откъдето всеки можеше да си поръча млади жени.

Двайсет различни посредници въртяха бизнес в тези стаи, включително престъпни организации, които перяха пари. Тази анонимност и дискретност бяха идеални за целите на Грей и Сейчан, които се представяха като богати комарджии. Възнаграждението на техния информатор щеше да бъде изпрано от посредническата фирма и те щяха да излязат с чисти ръце. Цялата операция се свеждаше до съвсем проста задача: да получат информацията, да платят на човека и да си тръгнат.

Вратата на асансьора се отвори и пред тях се разкри коридор, декориран в нескопосан опит за разкош, само в червени и златни тонове. Пред много от стаите стояха на пост здравеняци.

Ковалски ги измери с поглед като разярен бик.

— Натам. — Сейчан ги поведе.

Бяха наближили целта си и тя се разбърза. Имаше последен шанс да научи съдбата на майка си. Всички други следи една след друга бяха отпаднали. Сейчан се опитваше да овладее нервността си. През последните четири месеца разчиташе на подготовката си и беше вечно нащрек, което отклоняваше вниманието й от онова свиване под лъжичката, онзи възел от надежда, отчаяние и страх. Точно затова държеше Грей на разстояние въпреки неговото очевидно желание да открие нещо по-дълбоко в нея.

Просто не смееше да изгуби контрол.

Тяхната ВИП стая се намираше в дъното на коридора. От двете страни на вратата стояха двама едри мъже с издутини под саката, бодигардове, осигурени от посредническата компания.

Когато се приближиха, тя им показа фалшивата си лична карта.

Грей и Ковалски направиха същото.

Едва тогава единият охранител почука на вратата и я отвори. Сейчан влезе първа и светкавично огледа обстановката. Боядисани в златно стени, килим на червени и черни шарки. Вляво имаше маса за бакара с покривка от зелено сукно, отдясно — няколко стола и кресла с червена копринена дамаска. В стаята имаше само един човек.

Д-р Хуан Пак.

Тъкмо на неговото присъствие се дължаха всички тези предпазни мерки. Той работеше като главен изследовател в ядрения научноизследователски център в Йонбьон, Северна Корея — инсталация за обогатяване на уран, използван в атомната програма на страната. Освен това д-р Пак страдаше от тежка пристрастеност към хазарта, макар че това се знаеше само от няколко разузнавателни организации.

Хуан Пак угаси цигарата си и се изправи от дивана. Оказа се, че е висок едва около метър петдесет и пет и слаб като клечка. Той леко се поклони, вперил поглед в Грей, сякаш усещаше кой е главният от тримата. Моментално престана да обръща внимание на Сейчан — обикновена жена.

— Закъсняхте — любезно, но твърдо отбеляза д-р Пак с едва доловим акцент. Бръкна в джоба си и извади джиесем. — Плащате за един час от времето ми. Както се уговорихме, осемстотин хиляди.

Сейчан скръсти ръце и остави Грей да въведе кода за трансфера, организиран от посредническата фирма.

— Четиристотин хиляди сега — каза Пиърс. — Останалите само ако вашата информация ме удовлетвори.

Сумата беше в хонконгски долари и се равняваше на около осемдесет хиляди в американска валута. Сейчан с радост би платила десет пъти повече, ако човекът наистина знаеше нещо за майка й. А ако се съдеше по отчаянието в очите му, ученият сигурно щеше да се съгласи на много по-малко, отколкото му бяха предложили. Имаше да урежда огромни дългове към противни типове, дългове, които дори тази сума нямаше да покрие напълно.

— Няма да се разочаровате — увери ги Пак.

 

 

01:14 ч.

Докато наблюдаваше как Хуан Пак посочва на гостите си копринените кресла, Джуланг Делгадо се усмихна. Якият американец обаче се насочи към масата за бакара, седна на нея и разсеяно заопипва зеленото сукно.

Двата ценни обекта — убийцата и бившият военен — последваха корееца и седнаха.

На Джуланг му се искаше да чува разговора им, но камерите в „Лишбоа“ предаваха само картина.

Жалко.

Това обаче нямаше да намали печалбата му.

Както отлично знаеше, търпението се възнаграждава по достойнство.

 

 

01:17 ч.

Усетила, че севернокорейският учен ще се отпусне повече с мъж, Сейчан остави Грей да поведе разговора с Хуан Пак.

„Женомразец проклет…“

— Значи познавате жената, която издирваме, така ли? — започна Пиърс.

— Да. — Кореецът кимна отсечено. Беше запалил нова цигара и с очевидна нервност издиша облак дим.

— Казва се Гуанин. Но се съмнявам, че това е истинското й име.

„Не е — помисли си Сейчан. — Или поне не беше“.

Истинското име на майка й бе Маи Фън Ли.

Изведнъж в съзнанието й проблесна спомен, неканен и нежелан точно в този момент. Сейчан лежеше по корем край езерцето в тяхната градина и прокарваше показалец по повърхността на водата в опит да примами една златна рибка — и тогава лицето на майка й се отрази до нейното, потрепвайки от вълничките, заобиколено от нападали черешови цветове.

Това означаваше името й.

„Черешови цветове“.

Тя запримигва и се върна в настоящето. Не се изненадваше, че майка й е взела ново име. Знаеше, че е бягала и е трябвало да се крие. Новото име означаваше нов живот.

Възможностите на Сигма бяха позволили на Сейчан да установи самоличността на въоръжените мъже, които бяха отвели майка й. Те бяха от виетнамската тайна полиция, носеща евфемистичното наименование Министерство на обществената сигурност. Агентите научили за връзката й с американски дипломат, бащата на Сейчан, и за пламналата между тях любов и се опитали да изкопчат от нея американски тайни.

Държали я в затвор край Хошимин, но след една година тя успяла да избяга по време на затворнически бунт. Поради чиновническа грешка за кратко била обявена за мъртва, за убита по време на безредиците. Тъкмо тази щастлива случайност й дала достатъчно преднина, за да избяга от Виетнам и да изчезне в големия свят.

„Дали ме е търсила? — зачуди се Сейчан. — Или е решила, че вече съм мъртва?“

Имаше още хиляди въпроси…

— Гуанин — повтори Пак. По устните му плъзна крива усмивка, презрителна и горчива. — Толкова красиво име определено не й отиваше… поне преди осем години, когато пътищата ни се пресякоха.

— Какво искате да кажете? — Грей повдигна вежди.

— Гуанин означава „богиня на милосърдието“. — Ученият им показа лявата си ръка. Имаше само четири пръста. — Ето това е резултатът от нейното милосърдие.

Сейчан се понаведе напред и за пръв път се намеси в разговора.

— Как се запознахте с нея? — студено попита тя.

В първия момент Пак не й обърна внимание, но после поприсви очи и се втренчи в нея. Навярно едва сега я забелязваше истински. В погледа му проблесна подозрителност.

— Гласът ви звучи… — Той се запъна. — Точно тогава… но това е невъзможно!

Грей се размърда и привлече вниманието му.

— Този ваш час струва скъпо, доктор Пак. Моля, отговорете на въпроса на дамата: как се запознахте с Гуанин? В какво качество?

Кореецът поглади реверите на сакото си. Явно се опитваше да се овладее. Накрая отговори.

— Някога тя обслужваше точно тази стая. — Кимна към пода. — Като глава на банда от Дзюлун, триадата Дуанджъ.

Това име накара Сейчан да потрепери.

Грей изсумтя презрително.

— Значи твърдите, че Гуанин е ръководила тази китайска триада, така ли?

— Да — отсече ученият. — Тя е единствената жена, заставала начело на триада. И за да го постигне, трябваше да е невероятно безмилостна. Не биваше да взимам заем от нея.

Пак заразтрива чуканчето на липсващия си пръст.

Пиърс забеляза движението му.

— Тя ли нареди да ви отрежат пръста?

— Не, направи го лично! Дойде от Дзюлун с чук и длето. Името на триадата й означава „отчупена клонка“. Това е и нейният характерен начин да стимулира длъжниците си да й плащат навреме.

Грей сбърчи лице, представяйки си отвратителната сцена.

Сейчан също го преживяваше тежко. Дишаше все по-учестено, опитваше се да съпостави този факт с майката, която някога беше излекувала гълъб със счупено крило. Ала виждаше, че кореецът не лъже.

Пиърс обаче се съмняваше.

— И откъде да знаем, че тази главатарка на триада е жената, която издирваме? Как ще го докажете? Носите ли нейна снимка?

Разпратеното от Сигма запитване сред разузнавателните общности включваше фотография на майката на Сейчан от архива на виетнамския затвор, в който беше лежала, както и възможните й местонахождения, за съжаление, пръснати из голяма част от Югоизточна Азия, а също компютърно обработено изображение на евентуалния й вид днес, двайсет години по-късно.

Д-р Пак беше единствената обещаваща риба, която клъвна на тази въдица.

— Снимка ли? — Кореецът поклати глава и запали нова цигара. — Тя си покрива лицето на обществени места. Виждали са го само най-високопоставените в нейната триада. Ако някой го зърне, няма да доживее, за да го разкаже на когото и да било.

— Тогава откъде…

Ученият посочи гърлото си.

— По дракона. Видях го, когато тя замахна с чука… висеше на шията й и среброто блестеше безмилостно като своята собственичка.

— Такъв ли? — Сейчан пъхна показалец под яката си и измъкна собствения си дракон. В запитването имаше и негова снимка. Нейният амулет беше копие на друг. Тя носеше спомена за оригинала запечатан в съзнанието си и той често спохождаше сънищата й.

… сгушена в обятията на майка си на креватчето под отворения прозорец, навън пееха птици, лунната светлина се отразяваше в сребърния дракон на майчината й шия, заискряваше като водна повърхност при всяко нейно вдишване…

Хуан Пак обаче явно си спомни нещо друго и рязко се отдръпна, сякаш искаше да избяга.

— Сигурно има много такива висулки с формата на дракон — заяви Грей. — Това не е доказателство. Само вашият спомен за накит, който сте видели преди осем години.

— Ако искате истинско доказателство…

Сейчан го прекъсна, изправи се, прибра дракона под яката си и даде знак на Пиърс да поговорят настрани.

Щом се отдалечиха зад масата за бакара, зашепна в ухото му. Грамадното тяло на Ковалски ги скриваше от корееца.

— Той казва истината. Трябва да сменим посоката на разговора и да научим къде точно на Дзюлун е майка ми.

— Знам, че ти се иска да му вярваш, Сейчан, но ми позволи да…

Тя го стисна за бицепса, за да го накара да замълчи.

— Името на триадата. Дуанджъ.

Очевидно забелязал нещо на лицето й, Грей я остави да говори.

Сейчан усети напиращите сълзи — идваха от място, свързано с щастие и мъка, място, където нощните птици още пееха в джунглата.

— Името… Отчупена клонка — продължи тя и осъзна, че дори със самото му произнасяне нещо в нея се прекършва.

Той чакаше — не разбираше нищо, но й даваше възможност да му обясни.

— Моето име… — със заекване произнесе Сейчан, почувствала се изведнъж разголена, — името, което ми е дала майка ми… и от което аз се отказах, за да оставя детството си в миналото… беше Чи.

„Новото име означава нов живот“.

Грей се ококори.

— Истинското ти име е Чи?!

— Беше — подчерта тя.

Онова момиче отдавна не съществуваше.

Сейчан дълбоко си пое дъх, за да се успокои.

— На виетнамски „чи“ означава „клонка“.

Тя видя по лицето му, че е разбрал.

Майка й беше дала на триадата името на своята изгубена дъщеря.

Преди Пиърс да успее да отговори, иззад вратата се разнесе остра кашлица — само че не идваше от човешко гърло. На пода в коридора тупнаха тела, повалени от оръжие със заглушител.

Грей вече се завърташе към опасността и теглеше Ковалски със себе си.

— Нали искахте доказателство! — извика от отсрещния край на стаята Пак и посочи вратата с димящата си цигара. — Започва се!

Сейчан незабавно разбра какво е направил кореецът. Трябваше да се досети по-рано, като се имаше предвид наученото преди малко. Наруга се наум. В миналото никога нямаше да допусне да е толкова заслепена. Контактът със Сигма притъпяваше сетивата й.

Д-р Пак заотстъпва от вратата, но не изглеждаше уплашен. Той участваше в тази игра — срещу възнаграждение, много по-голямо от сумата, предложена му от Грей, начин да изплати всичките си дългове. Копелето ги беше продало на майчината й триада, на жена, която правеше всичко възможно да крие лицето си от света.

Такава жена щеше да унищожи всеки, който се приближи прекалено до истината.

Сейчан я разбираше.

И тя щеше да постъпи така.

Човек прави каквото е нужно, за да оцелее.

 

 

01:44 ч.

За разлика от нея, Джуланг Делгадо не разбираше внезапния обрат на събитията в казино „Лишбоа“. Той скочи на крака и грабна джиесема си.

Тримата чужденци на плазмения екран реагираха на някаква суматоха пред вратата на ВИП стаята. Двамата мъже прекатуриха масата за бакара настрани, така че да е между тях и вратата. Севернокорейският учен в дъното на помещението не изглеждаше много притеснен, но все пак се дръпна в най-далечния ъгъл.

Джуланг натисна клавиша за бързо набиране, за да се свърже с Томас в „Лишбоа“. Хората му имаха заповед да атакуват обектите чак след като д-р Пак си тръгне. Не искаше да си има проблеми със севернокорейците. Той поддържаше изгодни връзки с правителството им и осигуряваше на техни видни представители като Хуан Пак безпрепятствен достъп до Макао. Дори лично беше ходил в Пхенян, за да разработва тези връзки.

Томас вдигна и незабавно докладва за обстановката, тежко задъхан — явно тичаше.

— И ние видяхме на монитора, senhor. Престрелка. В момента се качвам там. Някой атакува ВИП стаята.

Обзе го справедливо негодувание. Нима се опитваха да му задигнат стоката?! Например клиент, предложил по-ниска цена и сега решил да заобиколи търга и да действа директно?

— Според нас е някоя триада — сякаш прочел мислите му, съобщи Томас.

Джуланг сви юмрук.

„Проклети китайски псета…“

Информацията за намеренията му трябваше да е изтекла до чужди уши.

— Как ще наредите да процедираме, senhor? Да отстъпим или да продължим по плана?

Джуланг нямаше друг избор. Ако не отговореше решително на удара, триадите щяха да го изтълкуват като признак за слабост и това означаваше години наред да води териториални войни. А и освен разклащането на позициите му в очите на китайските управители на Макао цената за неговата организация щеше да е прекалено висока.

Налагаше се да вземе крайни мерки.

— Блокирайте „Лишбоа“ — заповяда той. Щеше да превърне нарушителите в нагледен пример. — Доведете още хора. Моментално разстрелвайте всеки известен член на триада в района, независимо дали е замесен. Както и всеки заподозрян техен съучастник, всеки, който може да е помогнал, улеснил или дори само да е знаел за този удар. Искам ги мъртви!

— А обектите?

Джуланг претегли предимствата и недостатъците. Въпреки че двамата щяха да му донесат сериозна печалба, смъртта им също щеше да даде на всички важен урок — щеше да демонстрира готовността му да пожертва личната изгода, за да запази авторитета и позициите си. Честта и достойнството бяха важни като въздуха за китайците.

Той остави гнева си да се оттече и прие новата ситуация. Стореното — сторено.

Пък и в края на краищата труповете им пак щяха да му донесат прилична сума.

А по-добре малка печалба, отколкото никаква.

— Убийте ги — нареди Джуланг. — И тримата.