Джеймс Ролинс
Окото Господне (28)

24.

19 ноември, 19:52 ч. източно стандартно време

Вашингтон

Пейнтър седеше в кабинета си на другия край на света и се взираше в пространството… В космическото пространство. Огромният стенен екран на задната стена показваше голяма тъмна скала, която ярко се открояваше на звездния фон. Кратери осейваха цялата й повърхност — стар, покрит с бойни белези воин.

— Преди няколко минути ни пратиха тази снимка, направена от инфрачервения телескоп на НАСА на Хаваите — осведоми го седящата зад него Кат. — Официалното обозначение на астероида е деветдесет и девет хиляди деветстотин четирийсет и две, но го наричат Апофис. Отдавна е известен на науката като проблемен и опасността да се блъсне в Земята е била повишена от първа на втора степен по Торинската скала. Той е първият астероид с толкова висок рисков фактор.

— Каква е тази Торинска скала?

— Система за категоризиране на опасността обект в околоземна орбита да удари планетата. Нулева степен означава отсъствие на риск. Десета степен означава сигурен сблъсък.

— И Апофис е първият астероид от втора степен, така ли?

— За кратко даже се смятало, че има едно цяло и шест десети процента вероятност да се блъсне в Земята и тогава рисковият му фактор бил повишен на четвърта степен. После го понижили — тоест, до днес.

— Нещо ново от Центъра за космически и ракетни системи в Лос Анджелис?

— Наблюдават гравитационните аномалии около кометата, екстраполират данните за въздействието им върху близкото пространство, следят най-големите ТОО по пътя на кометата. Като Апофис. В момента, ако гравитационните ефекти на енергийното поле около кометата останат статични и повече не се променят, рисковият фактор на Апофис е твърда петица, което вече е много опасно. Но ако аномалията продължава да се увеличава право пропорционално на приближаването на кометата, рисковият фактор на астероида постоянно ще расте по Торинската скала.

Пейнтър я погледна.

— И докъде ще стигне?

— Според ЦКРС ще навлезе в червената зона. Осма, девета или десета степен.

— Каква е разликата между тези три степени?

— От слаб удар, осма степен, до унищожаване на планетата.

— Десета степен.

Кат кимна и посочи екрана.

— Диаметърът на Апофис е над триста метра и масата му е четирийсет мегатона. Ето какво се насочва към Източното крайбрежие, ако екстраполациите ни са верни.

— Нали се смяташе, че над Източното крайбрежие ще падне метеорен дъжд, а не един голям астероид?

— Според специалистите от ЦКРС Апофис се е взривил в горните слоеве на атмосферата и парчетата му са паднали по крайбрежието. Снимката от сателита показваше последиците от тези сблъсъци.

Кроу виждаше, че още нещо измъчва Кат.

— Какво криеш от мен?

Тя най-после го погледна в очите.

— Сателитната снимка показваше ситуация с дата след около четирийсет и шест часа. Но както споменах, това са само последиците. Един инженер от ЦКРС изчисли въз основа на скоростта на горене, плътността на дима и мащабите на разрушенията, че самото събитие най-вероятно ще се случи между шест и осем часа по-рано.

— Значи имаме още по-малко време да го предотвратим.

— И то не само между шест и осем часа по-малко.

— Какво искаш да кажеш?

— Обясних ти, че дори някак си да успеем да „изключим“ полето на тази комета, Апофис пак ще си остане от пета степен. Полето вече е променило траекторията му.

— И „изключването“ на полето няма да промени новата му траектория.

— Точно така.

Кат бе наистина ужасена.

— Разговарях с физика, който следи гравитационните аномалии. Той е изчислил кога Апофис ще достигне осма степен по Торинската скала и ще навлезе в диапазона, гарантиращ сблъсък с планетата. Щом бъде достигнат този момент, астероидът ще се удари в Земята. Няма значение дали ще „изключим“ полето на кометата.

— И кога ще бъде достигнат този критичен момент?

Кат впери очи в него.

— След шестнайсет часа.

Пейнтър се облегна на бюрото си и установи, че се е задъхал.

„След шестнайсет часа…“

Позволи си да изпита ужас за миг — после се овладя. Имаше да върши работа. Обърна се към Кат и каза решително:

— Трябва ни доктор Шоу.

 

 

20:14 ч. местно време

Планината Хентий, Монголия

След четирийсет и пет минути напрегната езда Джейда с радост скочи от седлото. Монк беше обявил кратка почивка сред група дървета на тъмното пасище в подножието на върха и сега пое Хайду от Дънкан, който я бе придържал по време на спускането по планинския склон.

— Десет минути — каза Кокалис и пренесе младата монголка до един повален дънер, за да провери превръзката й.

Дънкан отиде при Джейда.

Тя свали раницата от раменете си, разкопча един от джобовете, бръкна вътре и извади жироскопния блок. После отключи кутията и я отвори. Искаше да се увери, че съкровището й е невредимо след силното друсане.

Идеалната сфера улавяше звездната светлина и облата й повърхност отразяваше цялото небе.

Изглеждаше наред, ала външният вид понякога лъже.

Младата жена погледна Дънкан. Той явно забеляза загриженото й изражение и протегна ръка към отворената кутия.

— Не се тревожи. Енергийното поле продължава да е силно.

Тя въздъхна облекчено.

Монк я повика и се изправи, очевидно доволен от превръзката на Хайду. Вдигна сателитния си телефон и каза:

— Най-после има сигнал. Ще се опитам да се свържа с командването на Сигма.

— И аз искам да разговарям с директор Кроу! — каза Джейда.

Всичко в лабораторията й трябваше да е готово още щом кацнеха в Калифорния. Дори само два часа можеше да са от значение.

Кокалис й даде знак да отиде при него, но след като астрофизичката направи няколко крачки, вдигна ръка.

— Сигналът прекъсна!

Джейда сведе поглед към жироскопа в ръцете си.

— Сигурно е заради енергийното поле на Окото.

— Тогава го остави.

Младата жена се обърна и се огледа. Не искаше да го остави на земята.

Дънкан се приближи и протегна ръка.

— Аз ще го взема и ще се отдалеча. Предполагам, че колкото по-далече отида, толкова по-добра ще е връзката.

— Сигурно си прав.

Рен взе съкровището с чувствителните си пръсти така, сякаш приемаше подарък от кобра.

— Разпитай ги какво става — помоли я той и тръгна към голото пасище.

Джейда забърза към Монк, който вече напрегнато разговаряше с Пейнтър и сбито му описваше случилото се. Кокалис явно имаше богат опит с такива доклади и ефикасно представяше кръвопролитията и хаоса като ясни, точни факти.

Свърши и й подаде телефона.

— Изглежда, някой няма търпение да се чуе с теб.

Джейда повдигна вежди.

— Директор Кроу?

— Монк ми съобщи, че сте открили жироскопното ядро на спътника и то излъчва странно енергийно поле.

— Мисля, че е същото като на кометата, но мога да дам категорично заключение чак след като стигна до лабораторията си в ЦКРС.

— Монк ме информира за плановете ти. Съгласен съм с теб. Кат ще организира пътуването ви до Калифорния колкото може по-бързо. Обаче исках да те осведомя за развитието на ситуацията по време на твоето отсъствие.

И й разказа всичко. Новините не бяха добри.

— Шестнайсет часа?! — стъписано повтори тя накрая. — На нас ще ни трябват най-малко два часа, за да се върнем в Улан Батор!

— Ще наредя на Монк да отидете направо на летището, където ще ви чака самолет.

— Може ли някой също да ми прати по имейла последните данни от ЦКРС? Искам да ги прегледам по време на полета до Калифорния. Освен това ми трябва криптирана връзка с Центъра, за да обсъдя някои неща с колегите.

— Смятай го за направено.

Джейда предаде телефона на Кокалис и го остави да се занимава с логистиката.

После се отдръпна настрани и обгърна тялото си е ръце, вледенена и уплашена, и впери поглед в кометата, която сияеше в нощното небе.

„Шестнайсет часа…“

Ужасяващо, невероятно малко време.

Ала тя изпитваше и друг, още по-мъчителен страх, породен от глождещото усещане, че й убягва нещо важно.

 

 

20:44 ч.

Дънкан стоеше в края на пасището и се опитваше да държи жироскопа само с длани, без да докосва кутията с пръстите си. Тъмното електрическо поле обаче оказваше съпротивление и пулсираше със слаби вълни, оставяйки усещането, че държи нещо с биещо сърце.

Той потрепери — но не от студ.

„Хайде де, хора“ — помисли си, докато слушаше Монк да разговаря по сателитния телефон. Най-вероятно обсъждаше плана за пътуването.

Дънкан с най-голямо удоволствие щеше да напусне Монголия.

И да се отърве от това нещо.

В опит да се избави от нервността си той закрачи покрай гората. Носът на обувката му се закачи в един стърчащ на повърхността корен и младият мъж залитна няколко крачки, чувствайки се глупаво — докато не се случи нещо по-лошо.

Долната половина на металната кутия се отвори между дланите му. Джейда явно беше забравила да я заключи, а на него изобщо не му беше хрумнало да провери.

Пред погледа му като на забавен кадър идеалната кристална сфера, съдържаща огъня на самата вселена, започна да пада. Изхлузи се от отворената кутия, тупна на земята и се затъркаля по тревата надолу.

Дънкан се втурна след нея.

„Ако я изгубя…“

Дънкан затича по-бързо, наведе се и я улови.

Шокът от хващането й с гола ръка, без изолиращата я кутия, го повали на колене. Черната енергия възпламени дланта му, пръстите му спазматично се свиха около облата повърхност. Вече не знаеше къде е границата между полето и кристала. Пръстите му сякаш потъваха в самата сфера.

Все още на колене, Дънкан вдигна високо кълбото и понечи да го хвърли от отвращение — но в последния момент вниманието му бе привлечено от искрица огън във вътрешността на сферата и той се вгледа в нея… и видя през кристалното й сърце Вълчия зъб.

Само че сега скалите бяха срутени, обгърнати в пелена от прах. От изгорелите дървета в подножието се кълбеше гъст дим. По краищата на гората още бушуваха пламъци.

Рен отпусна кристала — и изведнъж всичко се върна постарому.

Отново го вдигна — и светът изгоря.

„Това не е на добре“.

Той се изправи и се завъртя. Накъдето и да обърнеше Окото, то му разкриваше огнен апокалипсис. На север забеляза вероятния източник на опустошението — далечен димящ кратер.

— Какво правиш? — сепна го гласът на приближилата се зад него Джейда.

Прекалено шокиран, за да й отговори, Дънкан протегна сферата към нея и посочи Вълчия зъб.

Намръщена от привидно глупавото му поведение, тя се облегна на рамото му и впери поглед през кристала. Остана така няколко секунди, навярно не по-малко шокирана от самия него.

— И? — обърна се накрая към него.

— Не виждаш ли?

— Какво да виждам?

— Планината, гората! Всичко е унищожено…

Тя го изгледа така, сякаш се е побъркал.

— Не виждам нищо подобно.

„Какво?!“

Рен отново се вторачи в огненото опустошение, сияещо в сърцето на кристалното Око, апокалипсис, който явно не виждаше никой освен него.

Това потвърждаваше, че не е застрашено само Източното крайбрежие. Заплахата надвисваше над целия свят.

И след като осъзна този факт, Дънкан стигна до единственото категорично заключение.

„Свършено е с нас!“