Стивън Кинг
22 ноември 1963 (9)

2.

Бевърли бе казала, че лошите времена в Дери са свършили, но колкото повече виждах (и особено чувствах) от града, толкова повече стигах до убеждението, че Дери не е като другите селища. Нещо там не беше наред. Отначало си казвах, че вината е в мен, а не в града. Аз бях човек без корени, бедуин, и всяко място би ми се струвало малко странно и изкривено — като големите градове, които много приличат на кошмарите в романите на Пол Боулс. В началото мисълта звучеше убедително, но докато дните минаваха и продължавах да изследвам новото си обкръжение, започнах да се колебая. Изпитвах съмнения дори в твърдението на Бевърли Марш, че лошите времена са свършили, и в нощите, когато не можех да заспя (а те не бяха малко), си представях, че и тя не е сигурна в твърдението си. Не бях ли забелязал сянка на съмнение в очите й? Изражението на човек, който не вярва съвсем, но иска да вярва? И може би дори се нуждае от това?

Нещо не беше наред. Имаше нещо лошо.

Някои необитаеми къщи, които сякаш гледаха втренчено като хора, страдащи от страшни психични заболявания. Празен хамбар в покрайнините на града, врата на плевня, която бавно се отваря и затваря на ръждясали панти и първо разкрива мрак, а после го скрива. Разтрошена ограда на Кошут Стрийт, само на една пряка от къщата, където живееха госпожа Дънинг и децата й. За мен оградата имаше такъв вид, сякаш нещо — или някой — беше хвърлен през нея и в пустеещите земи отвъд. Безлюдна детска площадка с въртележка, която бавно се въртеше, въпреки че нямаше деца, които да я бутат, или по-силен вятър, който да я върти. Скърцаше на скритите си опори, докато се движеше. Един ден видях грубо издялано разпятие с Христос да плава в канала и да влиза в тунела под Канал Стрийт. Беше дълго един метър. Зъбите надничаха през разтворените в усмивка устни. Кокетно кривнат трънен венец опасваше челото му. Под странните бели очи бяха нарисувани кървави сълзи. Приличаше на африкански религиозен амулет. На така наречения „Мост на целувките“ в парка „Баси“, сред изявленията в училищен дух и за вечна любов, някой беше издялал думите СКОРО ЩЕ УБИЯ МАЙКА СИ, а отдолу друг беше добавил НЕКА Е ПО-СКОРО. ТЯ Е ПЪЛНА САС ЗАРАЗИ. Един следобед, докато се разхождах в източната част на пустеещите земи, чух ужасяващо квичене. Вдигнах глава и видях слаб мъж, който стоеше до железопътната линия недалеч. Удряше с пръчка нещо. Биеше го. Квиченето спря и си помислих: „Беше куче и той го уби. Завел го е с въже дотам и го преби до смърт.“ Разбира се, нямаше как да знам дали наистина е така… но знаех. Бях сигурен и тогава, и сега.

Нещо не беше наред.

Имаше нещо лошо.

Имат ли връзка тези неща с историята, която разказвам? Историята за бащата на чистача и Лий Харви Осуалд (със самодоволната усмивка, която сякаш иска да каже: „Знам една тайна“ и сиви очи, които никога не поглеждат твоите)? Не знам със сигурност, но мога да ви кажа едно — в падналия комин на металургичния завод „Кичънър“ имаше нещо. Нямам представа какво беше и не исках да знам, но в отвора видях купчина оглозгани кости и малък, надъвкан нашийник със звънче. Каишка, която сигурно бе принадлежала на любимото котенце на някое дете. А вътре в комина — дълбоко в грамадното гърло — нещо шаваше и се тътреше.

„Ела и виж — сякаш прошепна нещото в главата ми. — Зарежи всичко останало, Джейк. Ела и виж. Ела ми на гости. Тук времето няма значение и минава неусетно. Знаеш, че искаш, и че си любопитен. Може да е друга заешка дупка. Друг портал.“

Може би, но не мислех така. Там вътре беше Дери — всичко, което не беше наред с града и беше накриво, се криеше в комина. Спеше зимен сън. Караше хората да вярват, че лошите времена са свършили, и ги чакаше да се успокоят и да забравят, че изобщо е имало лоши времена.

Побягнах и никога повече не се върнах в онази част на Дери.

3.

Един ден през втората седмица на октомври листата на дъбовете и брястовете по Кошут Стрийт вече бяха обагрени в златисто и червено — отново отидох при затворената детска площадка в Уест Сайд. Никой уважаващ себе си богат търсач на недвижими имоти не би пропуснал възможността да проучи такова първокласно място. Попитах няколко души на улицата какво представлява вътре (вратата, разбира се, беше заключена с катинар) и кога е била затворена.

Единият от онези, с които говорих, беше Дорис Дънинг. „Хубава като картинка“, както се беше изразил Чаз Фрати. Обикновено безсмислено клише, но вярно в случая. Годините бяха очертали фини бръчки около очите й и по-дълбоко в краищата на устата й, но имаше изящна кожа и страхотна фигура с едри гърди (през 1958 година, апогеят на Джейн Мансфийлд, големите гърди се смятаха за привлекателни, а не смущаващи). Разговаряхме на верандата. Да ме покани да вляза, когато в дома й нямаше никого и децата бяха на училище, би било неприлично и несъмнено тема на клюки за съседите, особено след като съпругът й не живееше там. Тя държеше парцал в едната си ръка и цигара в другата. От джоба на престилката й се подаваше шише с препарат за почистване на мебели. Като повечето жители на Дери Дорис беше учтива, но сдържана.

Каза ми, че когато работела, детската площадка в Уест Сайд била чудесно място за децата. Било много хубаво да има такова място толкова наблизо, където можели да отидат след училище и да тичат до насита. Виждала площадката и баскетболното игрище от прозореца на кухнята си и се натъжила, когато я видяла безлюдна. Предполагала, че площадката е затворена поради съкращения в бюджета, но начинът, по който очите й се стрелнаха и устните й се свиха, загатна за нещо друго — че площадката е била затворена заради убийства и изчезвания на деца. Бюджетните проблеми може би бяха на второ място.

Благодарих й и й дадох една от наскоро напечатаните си визитни картички. Дорис я взе, усмихна се вяло и затвори вратата. Не я затръшна, но се чу изтракване и разбрах, че е сложила веригата.

Помислих си, че детската площадка може да послужи на целите ми, когато дойде Хелоуин, въпреки че това изобщо не ми харесваше. Лесно можех да вляза вътре и от предните прозорци щях да имам чудесна гледка към улицата. Дънинг можеше да дойде с колата си вместо пеша, но аз знаех как изглежда. Според есето на Хари щеше да бъде по тъмно, но имаше улично осветление.

Разбира се, видимостта е от полза и за другия. Освен ако не беше абсолютно съсредоточен върху онова, което беше дошъл да направи, Дънинг сигурно щеше да ме види, докато тичам към него. Имах револвер, но оръжието стреляше точно на разстояние до петнайсет метра. Трябваше да се промъкна още по-близо, преди да рискувам да стрелям, тъй като в нощта на Хелоуин Кошут Стрийт щеше да бъде пълна с призрачета и таласъмчета. Не можех обаче да чакам, докато той влезе в къщата, преди да се покажа, защото според есето отчуждилият се съпруг на Дорис Дънинг щеше да се залови за работа веднага. Когато Хари излезеше от тоалетната, всичките щяха да бъдат повалени и мъртви с изключение на Елън. Ако изчаках, щях да видя онова, което бе видял Хари — мозъкът на майка му, размазан по дивана.

Не бях пропътувал повече от половин век, за да спася само един от тях. И така, какво щях да направя, ако Дънинг ме видеше, че идвам? Аз бях човекът с револвера, а той беше човекът с чука, вероятно задигнат от чекмеджето с инструментите в пансиона. Щеше да е добре, ако се втурнеше към мен. Щях да съм като онзи тип в родеото, който разсейва бика. Щях да подскачам и да крещя, докато той се вбесеше, и после да изстрелям два куршума в гърдите му.

Разбира се, ако съумеех да натисна спусъка.

И ако револверът работеше. Бях го изпробвал в чакълена яма в покрайнините на града и всичко изглеждаше наред… но миналото е неотстъпчиво и не иска да бъде променяно.

4.

След по-нататъшни размишления реших, че може да има по-добро място за наблюдение в нощта на Хелоуин. Щях да се нуждая от малко късмет. „Господ знае, че тук има много места за продан“ — беше казал барманът Фред Туми през първата ми нощ в Дери и проучванията ми го потвърдиха. След убийствата (и голямото наводнение през 1957 година, не го забравяйте) целият град, изглежда, се продаваше. В някое не толкова неприветливо селище на един предполагаем търговец на недвижими имоти като мен вероятно вече биха подарили ключа на града и бурен уикенд с Мис Дери.

Една от улиците, която още не бях проверил, беше Уаймор Лейн, на една пряка от Кошут Стрийт. Това означаваше, че задните дворове на двете улици граничат. Нямаше да навреди да проверя.

Уаймор 206, къщата точно зад тази на семейство Дънинг, беше обитаема, но съседната вляво — номер 202 — изглеждаше идеална за целта. Сивата боя беше прясна и плочите на покрива бяха нови, обаче капаците на прозорците бяха плътно затворени. На наскоро окосената морава имаше табела в жълто и зелено, каквито виждах из целия град: ПРОДАВА СЕ ОТ СПЕЦИАЛИСТИ ПО НЕДВИЖИМИ ИМОТИ „ДЕРИ ХОУМ“. Тази ме канеше да се обадя на специалиста Кийт Хани и да обсъдим финансирането. Нямах намерение да го правя, но спрях на наскоро асфалтираната алея (някой правеше всичко възможно да продаде къщата) и влязох в двора с вдигната глава и изправени рамене. Бях открил много неща по време на изследването на новото ми обкръжение и едното беше, че ако се държиш така, сякаш си от определено място, хората ще решат, че наистина е така.

Тревата в задния двор беше окосена и листата бяха събрани, за да се разкрие кадифената й зеленина. Под навеса на гаража беше прибрана ръчна косачка за трева и въртящите се остриета бяха покрити със зелена мушама. До стената на избата имаше кучешка колибка с надпис, който показваше неустоимото чувство за хумор на Хапи: „ВИЛАТА НА БАУ-БАУ“. Вътре бяха натрупани неизползвани чували за листа, затиснати с лопата и ножица за подкастряне на храсти. През 2011 година инструментите бяха заключени, но през 1958 година някой се беше погрижил да ги извади на дъжда и смяташе, че това е хубаво. Бях убеден, че къщата е заключена, но нямаше проблем. Не се интересувах от влизане с взлом.

В отсрещния край на задния двор имаше висок метър и осемдесет жив плет. С други думи, не беше висок колкото мен и въпреки че беше избуял, човек лесно можеше да се провре през него, ако нямаше нищо против няколко драскотини. Най-хубавото беше, че когато се приближих до далечния десен ъгъл на гаража, можех да виждам по диагонал задния двор на Дънинг. Съзрях два велосипеда. Единият беше момчешки „Шуин“, подпрян на стъпенката си. Другият, полегнал на една страна, беше на Елън Дънинг. Помощните колела не можеха да се сбъркат.

На тревата бяха разхвърляни играчки. Едната беше въздушната пушка „Дейзи“ на Хари Дънинг.

5.

Ако сте играли в любителска театрална трупа или сте режисирали ученически постановки, което аз съм правил няколко пъти в гимназията в Лисбон, ще знаете какви бяха за мен дните преди Хелоуин. Отначало репетициите вървят трудно. Има импровизации, шеги, закачки и много флиртуване, докато се установят половите полярности. Ако някой обърка думите си или пропусне подадена реплика, става повод за смях. Ако закъснее петнайсет минути, актьорът получава леко мъмрене, но вероятно нищо повече.

След това премиерата започва да изглежда като реална вероятност вместо глупава мечта. Импровизациите спират. Както и закачките. И въпреки че шегите остават, смехът, който ги поздравява, е изпълнен с нервна енергия, липсвала дотогава. Обърканите думи и пропуснатите подадени реплики започват да дразнят и актьорът, закъснял за репетиция, когато декорите са поставени и до премиерата остават само няколко дни, получава сериозно порицание от режисьора.

Голямата вечер идва. Актьорите слагат костюмите и грима. Някои са направо ужасени. Всеки се чувства неподготвен. Скоро ще се изправят пред зала, пълна с хора, дошли да ги гледат как изпълняват ролите си. Онова, което е изглеждало далечно по време на репетициите на празна сцена, в края на краищата е дошло. И преди завесата да се вдигне, някой Хамлет, Уили Ломан или Бланш Дюбоа хуква към най-близката тоалетна и повръща. Винаги е така.

Вярвайте ми за повръщането. Знам.

6.

В ранните часове на Хелоуин аз се озовах не в Дери, а в океан. Бурен океан. Бях се вкопчил в перилата на яхта, която потъваше. Дъжд, понесен от ревящ вятър, обливаше лицето ми. Към мен връхлитаха огромни вълни, тъмни и плътни в основата и зелени и разлепени на гребена. Яхтата се издигаше, завърташе се и после стремително се спускаше с бясно, въртеливо движение.

Събудих се. Сърцето ми биеше лудешки и пръстите ми все още бяха свити от опитите ми да се вкопча здраво в перилата, които бях сънувал. Само че не беше само сън, защото леглото продължаваше да се клати. Стомахът ми, изглежда, се беше отвързал от мускулите, които го стягаха.

В такива моменти тялото почти винаги е по-мъдро от ума. Отметнах завивките и хукнах към банята, като ритнах противния жълт стол, докато тичах през кухнята. Кракът щеше да ме боли, но засега не чувствах нищо. Опитах се да запуша гърлото си, но успях само донякъде. Чух странен звук, който се изтръгна от него. Стомахът ми беше като яхтата — първо се издигаше, а после падаше с онова ужасяващо въртеливо движение. Свлякох се на колене пред тоалетната чиния и повърнах вечерята си. След това дойде ред на обяда и вчерашната закуска — шунка и яйца. При мисълта за лъскавата мазнина повърнах отново. Последва затишие и после почувствах, че всичко, което съм изял през седмицата, напуска тялото ми.

Точно когато започнах да се надявам, че пристъпът е преминал, остра болка прониза червата ми. Изправих се, спуснах седалката на тоалетната чиния и успях да седна, преди всичко да изскочи във водниста струя.

Не, все още не беше всичко. Стомахът ми отново се сви главозамайващо и червата ми пак се заловиха за работа. Можех да сторя само едно и аз го направих. Наведох се и повърнах в умивалника.

Това продължи до обяд в деня на Хелоуин. Дотогава и двата ми отвора изхвърляха само водниста каша. Всеки път, когато повърнех и стомахът ми се свиеше, си мислех едно и също: „Миналото не иска да бъде променяно. Миналото си пази територията.“

Смятах обаче да бъда там, когато Франк Дънинг пристигнеше довечера, дори ако все още ми се повдигаше и дрисках сивкава вода. Смятах да бъда там дори ако това ме убиеше.

7.

Господин Норбърт Кийн, собственикът на дрогерията на Сентър Стрийт, беше зад гишето, когато влязох в онзи петъчен следобед. Дървеният вентилатор над главата му развяваше остатъците от косата му във вълнообразен танц, досущ паяжини на летен бриз. Измъченият ми стомах се присви предупредително от гледката. Той беше слаб под бялата престилка — почти мършав — и когато ме видя, бледите му устни се разтеглиха в усмивка.

— Изглеждаш малко неразположен, приятелю мой.

— Каопектат — изрекох с дрезгав глас, който не прозвуча като моя. — Имаш ли? — попитах и се зачудих дали лекарството вече е изобретено.

— Страдаме от бацила, а? — Лампата се отрази в стъклата на малките му очила без рамки и се плъзна по тях, когато Кийн помръдна глава. „Като масло в тиган“ — помислих си и стомахът ми отново се сви. — Обикаля из града. Опасявам се, че ти предстоят неприятни двайсет и четири часа. Вероятно е някаква бактерия, но може да си използвал обществена тоалетна и да си забравил да си измиеш ръцете. Много хора ги мързи да…

— Имаш ли каопектат или не?

— Разбира се. На втората редица.

— А предпазни гащи?

Усмивката на тънките му устни стана още по-широка. Разбира се, предпазните гащи са смешни. Освен ако не се нуждаеш от тях.

— На петата редица. Въпреки че ако си седиш вкъщи, няма да ти трябват. Като гледам колко си пребледнял… и как се потиш… може би е по-разумно да си останеш у дома.

— Благодаря. — Представих си как го фрасвам в устата и натиквам ченето му в гърлото. „Хапни малко полидент приятелю.“

Пазарувах бавно. Не исках да разклащам втечнените си вътрешности повече, отколкото е необходимо. Взех каопектат и предпазни гащи. Гащите бяха при санитарните материали между приспособленията за клизма и непрозрачни жълти найлонови маркучи, навити на спирала, за чието предназначение не исках и да знам. Имаше и памперси за възрастни, но не си взех. Ако се наложеше, щях да натъпча предпазните гащи с хартиени кърпи за бърсане на чинии. Идеята ми се стори забавна и въпреки окаяното си положение едва не се засмях. Смехът в сегашното ми деликатно състояние можеше да доведе до катастрофа.

Слабият като скелет аптекар сякаш усети колко ми е зле и садистично маркира на касата покупките ми. Платих, подавайки му с трепереща ръка банкнота от пет долара.

— Нещо друго?

— Само още едно. Виждаш, че съм зле. Защо ми се хилиш, по дяволите?

Господин Кийн отстъпи назад. Усмивката изчезна от устните му.

— Уверявам те, не се хилех. Искрено се надявам да се почувстваш по-добре.

Стомахът ме присви. Леко се олюлях, грабнах пакета с покупките си и със свободната си ръка се подпрях на гишето.

— Имаш ли тоалетна?

Усмивката отново засия на лицето му.

— Не и за клиенти. Защо не опиташ… обществената тоалетна отсреща?

— Голям гадняр си, да знаеш. Типичен жител на проклетия Дери.

Той се вцепени, после се обърна и наперено закрачи към пъклените си владения, където държеше хапчетата, прахчетата и сиропите.

Минах бавно покрай автомата за газирана вода и излязох. Имах чувството, че съм направен от стъкло. Денят беше хладен, не повече от седем градуса, но усещах топлината на слънцето върху кожата си. И беше влажно и лепкаво. Стомахът отново ме присви. Застанах неподвижно с наведена глава и единия крак на тротоара, а другия на платното. Коликата премина. Пресякох улицата, без да се оглеждам за коли, и някой ми изсвири с клаксона си. Въздържах се и не му показах среден пръст, но само защото имах достатъчно неприятности. Не можех да рискувам да се сбия. Вече водех борба.

Стомахът отново ме проряза, същински нож с две остриета. Хукнах. Най-близо беше „Ленивият сребърен долар“. Блъснах вратата и нахлух в сумрак и мирис на бирена мая. От джубокса Конуей Туити се оплакваше, че всичко е измислица. Искаше ми се да е прав.

В бара имаше само един клиент, който седеше на празна маса и ме гледаше стреснато. Барманът се беше подпрял в края на тезгяха и решаваше кръстословицата в дневния вестник. Погледна ме.

— Тоалетната — рекох. — Бързо.

Той посочи към задната част на заведението и аз хукнах към вратите с надписи МОМЧЕТА и МОМИЧЕТА. Нахлух в мъжката тоалетна като краен защитник, който търси свободно пространство, което да отбранява. Вътре миришеше на изпражнения, цигарен дим и насълзяващ очите хлор. Единствената кабинка нямаше врата и това ме улесни. Смъкнах панталоните си като Супермен, закъснял за банков обир, обърнах се и се облекчих.

Точно навреме.

Когато последният напън премина, извадих огромното шише каопектат от хартиения плик и изпих три големи глътки. Стомахът ми се разбунтува. Преборих се да не повърна. Щом се уверих, че първата доза ще остане там, изгълтах още една, оригнах се и бавно завъртях капачката. На стената вляво някой беше нарисувал пенис и разрязани тестиси, от които течеше кръв. Под това очарователно изображение художникът беше написал: ХЕНРИ ГАСТОНГИ, СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ, КОГАТО ЧУКАШ ЖЕНА МИ, ЩЕ ТИ СЕ СЛУЧИ ЕТО ТОВА.

Затворих очи и си представих стреснатия клиент, който бе наблюдавал щурма ми на тоалетната. Но клиент ли беше? На масата му нямаше нищо. Само си седеше там. Ясно видях лицето му. Познавах го.

Когато се върнах в бара, Фърлин Хъски бе сменил Конуей Туити и Човека без тирантите го нямаше. Приближих се до бармана и попитах:

— Имаше един тип тук, когато дойдох. Кой е?

Той вдигна глава от кръстословицата.

— Не видях никого.

Измъкнах портфейла си, извадих пет долара и ги сложих на тезгяха до машината за бира.

— Името.

Проведох кратък безмълвен диалог с него. Погледнах буркана за бакшиши до другия с мариновани яйца и видях само едни самотни десет цента. Петарката изчезна.

— Бил Търкот.

Името не ми говореше нищо. И празната маса може би не означаваше нищо, но, от друга страна…

Сложих на тезгяха още една петарка.

— Да ме наблюдава ли дойде тук? — Ако отговорът беше положителен, това означаваше, че Човекът без тиранти ме следи. И може би не само днес. Но защо?

Барманът побутна към мен петте долара.

— Знам само, че обикновено идва да пие бира. Направо се налива.

— Тогава защо си тръгна, без да изпие нито една?

— Може би е погледнал в портфейла си и е видял само картата си за библиотеката. На ясновидец ли ти приличам? След като умириса тоалетната ми, защо не си поръчаш нещо или не се махнеш?

— Тоалетната ти вонеше, преди да дойда, приятелю мой.

Репликата не беше много подходяща за излизане от сцената, обаче беше най-добрата, която можах да измисля при тези обстоятелства. Застанах на тротоара и се огледах за Търкот. Нямаше следа от него, но Норбърт Кийн стоеше на прозореца на дрогерията, стиснал ръце зад гърба си, и ме гледаше. Усмивката му се беше изпарила.

8.

В пет и двайсет следобед спрях моя сънлайнър на паркинга до Баптистката църква на Уичам Стрийт. Имаше много хора. Според таблото за обяви в пет часа в църквата имаше сбирка на „Анонимните алкохолици“. В багажника на форда бяха всичките ми вещи, които бях събрал през седемте седмици като жител на това странно градче. Единствените неща от първа необходимост бяха в куфара „Лорд Бъкстън“, който ми беше дал Ал — неговите записки, моите записки и останалите пари. Слава Богу, бях запазил повечето в преносимо състояние.

На седалката до мен имаше хартиен плик с каопектат — вече останал една трета — и предпазните гащи. За щастие нямаше да ми се наложи да ги използвам. Стомахът ми се беше успокоил и ръцете ми бяха престанали да треперят. В жабката, върху револвера ми, имаше дузина десертни блокчета „Пейдей“. По-късно, когато застанех между гаража и живия плет на Уаймор Лейн 202, щях да заредя револвера и да го затъкна в колана си, като евтин мухльо от нискобюджетните филми, които прожектираха в „Странд“.

В жабката имаше още нещо — Телевизионен справочник с Фред Астер и Бари Чейс на корицата. Вероятно за десети път, откакто бях купил списанието на Мейн Стрийт, обърнах на петъчната програма.

20 часа Канал 2: „Новите приключения на Елъри Куин“, Джордж Найдър, Лес Тримейн. „Богата и красива. И мъртва.“ Престъпен борсов посредник (Уит Бисел) дебне богата наследница (Ева Габор). Елъри и баща му разследват случая.

Сложих го в плика при другите неща — предимно за късмет, слязох от колата, заключих я и тръгнах към Уаймор Лейн. Минах покрай няколко майки и бащи, излезли да искат „лакомство или номер“ заедно с децата си, които бяха твърде малки, за да се разхождат сами. На много веранди весело се хилеха изрязани тикви и няколко чучела със сламени шапки ме гледаха безизразно.

Вървях по Уаймор Лейн в средата на тротоара, сякаш имах пълното право да бъда там. Приближих се до един баща, който държеше за ръка момиченце с големи цигански обици, яркочервеното червило на мама и грамадни пластмасови уши, закрепени над перука с къдрава коса. Поздравих с докосване на шапката си бащата и се наведох към детето, което също носеше хартиен плик.

— Коя си ти, миличка?

— Актрисата Анет Фуничело — отвърна момиченцето. — Тя е най-красивата мускетарка.

— И ти си красива. А сега какво ще кажеш?

То изглеждаше озадачено, затова баща му се наведе и прошепна нещо в ухото му. Детето засия в усмивка.

— Дай нещо сладко, иначе ще ти погодя номер!

— Бива. Но тази вечер няма да има номера. — Освен онзи, който смятах да погодя на мъжа с чука.

Извадих десертно блокче от плика си (трябваше да провра ръка покрай револвера, за да стигна до него) и го дадох. Момиченцето отвори илика си и го пусна вътре. Бях само случаен минувач, съвършено непознат в града, измъчван от страшни престъпления до неотдавна, но видях едно и също детинско доверие, изписано на лицата на бащата и дъщерята. Дните на бонбоните, подправени с ЛСД, бяха далеч в миналото — както и онези на НЕ ИЗПОЛЗВАЙ, АКО ПЕЧАТЪТ Е СЧУПЕН.

Бащата отново прошепна нещо.

— Благодаря, господине — каза Анет Фуничело.

— Моля. — Намигнах на бащата. — Пожелавам и на двама ви страхотна вечер.

— Вероятно утре ще я боли коремът — усмихна се бащата. — Хайде, Тиквичке.

— Аз съм Анет!

— Извинявай. Хайде, Анет. — Той ми се ухили, докосна периферията на шапката си и двамата тръгнаха отново да търсят плячка.

Продължих до номер 202, но не твърде бързо. Бих си подсвирквал, ако устните ми не бяха сухи. Стигнах до алеята за коли и рискувах бързо да се огледам. Отидох зад къщата и въздъхнах от облекчение толкова дълбоко, че въздишката сякаш се изтръгна чак от петите ми. Заех позиция в далечния десен ъгъл на задния двор, скрит безопасно между гаража и живия плет. Или поне така си мислех.

Надзърнах в задния двор на семейство Дънинг. Велосипедите ги нямаше. Повечето играчки още бяха там — детски лък и няколко стрели с гумени върхове, бейзболна бухалка с дръжка, облепена с пластир за по-добро сцепление, и зелен обръч, но въздушната пушка „Дейзи“ беше изчезнала. Хари я беше прибрал вътре. Смяташе да я вземе, когато тръгне за „лакомство или номер“, преоблечен като Бъфало Бил.

Дали Туга вече му се беше присмял? И дали майка му вече бе казала: „Вземи я, щом искаш, пушката не е истинска?“ Ако не, щяха да го направят. Репликите им вече бяха написани. Стомахът ми се сви, този път не от двайсет и четири часовия бацил, който обикаляше из града, а защото пълното осъзнаване — онова, което чувстваш дълбоко в себе си — най-после е дошло в цялото си грозно величие. Наистина щеше да се случи. Всъщност вече се случваше. Шоуто беше започнало.

Погледнах часовника си. Струваше ми се, че съм оставил колата на църковния паркинг преди час, но беше едва шест без петнайсет. Семейство Дънинг сядаше да вечеря… въпреки че доколкото познавах децата, малките сигурно бяха твърде развълнувани, за да се хранят, и Елън вече беше облякла тоалета на принцеса Лято-есен Зима-пролет. Тя вероятно го бе нахлузила веднага щом се беше върнала от училище и побъркваше майка си с молби да й помогне да се гримира.

Седнах, подпрях гръб на задната стена на гаража, прерових плика и извадих „Пейдей“. Вдигнах го и се замислих за клетия стар Дж. Алфред Пруфрок. Десертът не беше много различен, но не бях сигурен дали се осмелявам да го изям. От друга страна, предстоеше ми много работа през следващите три часа и нещо, а празният ми стомах къркореше.

„Майната му“ — помислих си и разопаковах десерта. Беше чудесен — сладко-солен и хрупкав. Излапах повечето на две хапки. Готвех се да пъхна остатъка в устата си (и се чудех защо, по дяволите, не си бях взел сандвич и кока-кола), когато отляво съзрях движение. Започнах да се обръщам и в същото време бръкнах в плика да извадя револвера, но закъснях. Нещо студено и остро убоде лявото ми слепоочие.

— Извади ръката си от кесията.

Веднага познах гласа. Беше човекът, който ми беше казал, че Дери е пълен с хора на име Дънинг, и не след дълго се уверих в това, но той бе имал ясна представа кого имам предвид. И това беше доказателството.

Върхът на острието се заби малко по-дълбоко и почувствах, че по лицето ми потече струйка кръв. Беше топла върху хладната ми кожа. Почти гореща.

— Извади я веднага. Мисля, че знам какво има там и ако ръката ти не излезе празна, лакомството ти за Хелоуин ще бъде четирийсет и пет сантиметра японска стомана. Това нещо е много остро. Ще пробие главата ти и ще излезе от другата страна.

Измъкнах ръката си от плика — празна — и се обърнах към Мъжа без тиранти. Косата му беше паднала над ушите и челото на мазни къдрици. Черните му очи плуваха в бледото, небръснато лице с набола брада. Почувствах смут, почти отчаяние. Почти… но не съвсем. „Дори ако ме убие — помислих си. — Дори ако.“

— В плика няма нищо освен десертни блокчета — рекох смирено. — Ако искате едно, господин Търкот, трябва само да ми кажете. Ще ви дам.

Той грабна плика, преди да успея да бръкна вътре. Използва ръката, с която не държеше оръжието, което се оказа щик. Не знам дали беше японски или не, но като видях как блести на помръкващия здрач, бях готов да призная, че е много остър.

Търкот прерови плика и извади револвера.

— Нищо освен десертни блокчета, а? Това не ми прилича на десерт, господин Амбърсън.

— Трябва ми.

— Да, и на хората в ада им трябва ледена вода, но не я получават.

— Говорете по-тихо.

Той затъкна револвера ми в колана си — точно там, където си мислех да си го сложа, след като минех през живия плет и нахлуех в задния двор на Дънинг — и после насочи щика към очите ми. Трябваше да използвам силата на волята си, за да не се дръпна назад.

— Не ми казвай какво да правя. — Търкот се изправи и потърка първо корема си, а после гърдите си и брадясалия си врат, сякаш там се беше закачило нещо. Чух цъкане в гърлото му, когато преглътна.

— Господин Търкот? Добре ли сте?

— Откъде знаеш името ми? — попита той и без да дочака отговор, добави: — Пит, нали? Барманът в „Съненият“. Той ти го е казал.

— Да. А сега и аз имам въпрос за теб. Откога ме следиш? И защо?

Търкот се усмихна мрачно. Два от предните му зъби липсваха.

— Това са два въпроса.

— Отговори.

— Държиш се така… — Той отново трепна, преглътна и се облегна на задната стена на гаража. — Сякаш ти командващ.

Прецених бледността и окаяното му състояние. Господин Кийн може и да беше негодник със склонност към садизъм, но мисля, че беше добър диагностик. В края на краищата, местният аптекар знае най-добре какво обикаля из града? Бях сигурен, че останалият каопектат няма да ми трябва, но Бил Търкот може би се нуждае от него. Да не говоря за предпазните гащи.

„Ситуацията може да е много добра или много лоша“ — помислих си. Това обаче беше глупаво. Нямаше нищо добро.

„Както и да е. Карай го да говори. И щом започне повръщането, при положение, че това стане, преди той да пререже гърлото ти или да те застреля със собствения ти револвер, хвърли се върху него!“

— Кажи ми. Мисля, че имам право да знам, тъй като не съм ти сторил нищо лошо.

— Смятам, че на него искаш да сториш нещо лошо. Цялата тази работа с недвижимите имоти, с която парадираш из града, са глупости. Дошъл си тук да търсиш него. — Търкот кимна по посока на къщата от другата страна на живия плет. — Разбрах го веднага щом името му изскочи от устата ти.

— Как? Градът е пълен с хора на име Дънинг, сам го каза.

— Да, но ме интересува само един. — Той вдигна ръката, с която държеше щика, и избърса чело с ръкава си. Можех да се хвърля върху него тогава, но се страхувах, че шумът от боричкането може да привлече внимание. И ако револверът гръмнеше, вероятно аз щях да поема куршума.

Освен това бях любопитен.

— Сигурно ти е направил адски голяма услуга, за да му станеш ангел-пазител — подметнах.

Търкот издаде безрадостен смях, който приличаше на лай.

— Разсмиваш ме, но донякъде е вярно. Предполагам, че съм нещо като ангел-пазител. Поне в момента.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е мой, Амбърсън. Кучият син уби сестричката ми и ако някой му вкара куршум… — Търкот размаха щика пред бледото си, мрачно лице, — това ще съм аз.

9.

Загледах го с отворена от почуда уста. В далечината се чу пукот, когато някакъв хелоуински хулиган запали фойерверки. Децата викаха, докато сновяха по Уичам Стрийт. Тук обаче бяхме само двамата. Кристи и събратята й алкохолиците се наричаха „Приятелите на Бил“, а ние бяхме „Враговете на Франк“. Идеален екип, бих казал… само че Бил Търкот, Мъжа без тиранти, не изглеждаше екипен играч.

— Ти… — Млъкнах и поклатих глава. — Разкажи ми.

— Ако си поне наполовина умен, за какъвто се мислиш, би трябвало сам да се досетиш. Пък и Чази не ти ли каза достатъчно?

Отначало не разбра думите му, но после схванах. Дребният мъж с татуираната на рамото русалка и веселото лице на катеричка. Само че лицето му не изглеждаше толкова весело, когато Франк Дънинг го беше потупал по гърба и му бе казал да не си навира носа, защото е твърде дълъг и лесно се цапа. Преди това, докато Франк разказваше вицове на масата на братята Тракър в дъното на „Фенерджията“, Чаз Фрати ме бе осведомил за избухливия нрав на Дънинг… което благодарение на есето на чистача не беше новина за мен. „Едно момиче забременя от него. След една-две години тя взе бебето си и избяга.“

— Схващаш ли? Струва ми се, че започваш.

— Първата съпруга на Франк Дънинг е била сестра ти.

— Позна. Печелиш сто долара.

— Господин Фрати каза, че тя взела бебето и избягала, защото й омръзнало Дънинг да беснее, когато се напие.

— Да, това ти е казал, и повечето хора в града го вярват, дори Чази, доколкото ми е известно, но аз знам друго. С Клара бяхме много близки. Бяхме неразделни, докато растяхме. На теб вероятно това не ти е ясно, защото ми се виждаш много студен и сдържан, но беше точно така.

Замислих се за онази хубава година, която бях прекарал с Кристи — шест месеца, преди да се оженим, и шест месеца след това.

— Не съм толкова студен. Знам за какво говориш.

Търкот отново потърка несъзнателно гърдите и гърлото си. Лицето му пребледня още повече. Зачудих се какво ли е обядвал, но сигурно нямаше да се чудя още дълго, защото скоро щях да го видя.

— Така ли? Тогава може би ще ти се стори малко странно, че тя никога не ми писа, след като заедно с Майки отидоха някъде. Не ми изпрати дори една картичка. Лично аз мисля, че това е много повече от странно. Би трябвало да ми пише. Клара знаеше какво изпитвам към нея и колко много обичам хлапето й. Тя беше на двайсет години, а Майки — на шестнайсет месеца, когато онзи разказващ вицове лайнар съобщи, че са изчезнали. Това се случи през лятото на 1938 година. Сега Клара щеше да е на четирийсет, а племенникът ми — на двайсет и една. Достатъчно голям да гласува, по дяволите! Нима искаш да ми кажеш, че тя не е драснала нито един ред на брат си, който я пазеше да не би смрадливият Роис да й пъхне отзад сбръчканата си стара патка, когато бяхме деца? Или да поиска малко пари, за да й помогна да се установи в Бостън, Ню Йорк или някъде другаде? Аз бих… — Той пак се сви, издаде задавено хълцане, с което бях добре запознат, олюля се и се подпря на стената на гаража.

— Трябва да седнеш — посъветвах го. — Болен си.

— Никога не се разболявам. Дори не съм настивал, откакто бях в дванайсети клас.

Ако беше така, бацилът щеше да го атакува мълниеносно, като германците Варшава.

— Това е стомашен грип, Търкот. Цяла нощ не ме остави да спя. Господин Кийн от дрогерията каза, че обикаля из града.

— Онзи дърт тъп женчо не знае нищо. Добре съм. — Той тръсна мазните си къдрици, за да ми покаже, че се чувства отлично, но лицето му ставаше все по-бледо. Ръката, която държеше японския щик, трепереше като моята до обяд днес. — Искаш ли да чуеш историята или не?

— Искам, разбира се. — Погледнах часовника си. Беше шест и десет. Времето, което се влачеше бавно, сега препускаше с бясна скорост. Къде ли беше Франк Дънинг в момента? Все още в супермаркета? Не. Може би бе казал, че ще води децата си да искат „лакомство или номер“, и си беше тръгнал по-рано. Само че това не беше планът. Той беше в някой бар, но не във „Фенерджията“. Там пиеше по една, най-много две бири. С толкова можеше да се справи, въпреки че ако жена ми беше добър пример, а аз мисля, че беше, Дънинг винаги си тръгваше недопил и съзнанието му крещеше за още.

Не, когато почувстваше необходимост да се напие, той отиваше в някой от западналите, мръсни барове в Дери — „Спицата“, „Съненият“, „Кофата“. Може би дори в една от абсолютните дупки покрай мръсната река — „Уоли“, или вертепа „Парамаунт Лаундж“, където повечето високи столчета в бара бяха заети от стари курви с восъчни лица. Разказваше ли вицове, с които разсмиваше всички? Приближаваха ли се хората при него, когато се заловеше да полива с твърд алкохол въглените на гнева в подсъзнанието си? Не, и ако не искаха да им избие зъбите.

— Когато сестра ми и племенникът ми изчезнаха, с Дънинг живееха в малка къща под наем в покрайнините на Кашман. Той пиеше много и когато се напиеше, пускаше в ход юмруците си. Виждал съм Клара със синини и веднъж Майки имаше мораво петно от китката до лакътя на дясната си ръчичка. Попитах я: „Сестро, той бие ли теб и бебето? Защото ако е така, ще го пребия.“ Тя отрече, но не ме погледна в очите, когато го каза, и добави: „Стой настрана от него, Били. Той е силен. Знам, че и ти си силен, но си мършав. Един по-силен вятър ще те отвее. Той ще те нарани.“ Шест месеца след това тя изчезна. Махна се, както се изрази Дънинг. От онази страна на града има гора. По дяволите, в Кашман няма нищо друго освен гори. И тресавище. Досещаш се какво се е случило всъщност, нали?

Досещах се. Другите може да не го вярваха, защото сега Дънинг беше уважаван гражданин, който отдавна се бе справил с проблема си с пиенето. Пък и беше голям чаровник. Аз обаче имах вътрешна информация.

— Мисля, че той е превъртял. Върнал се е вкъщи пиян и тя вероятно е казала нещо съвсем безобидно… — Надникнах през живия плет в задния двор. Покрай прозореца в кухнята мина жена и после се скри. В каза Дънинг сервираха вечерята. Имаше ли десерт? Желиран крем със сметана? Бисквитена торта? Едва ли. Кой иска десерт в нощта на Хелоуин? — Искам да кажа, че той ги е убил. И ти мислиш същото, нали?

— Да… — Търкот изглеждаше изненадан и подозрителен. Според мен обсебените винаги изглеждат така, когато чуят нещата, които дълго са ги държали будни нощем, не само произнесени, но и потвърдени. „Сигурно е илюзия“, мислят си. Само че не е илюзия. И със сигурност не е лакомство.

— Дънинг е бил на двайсет и две, нали? — продължих. — Животът е бил пред него. Вероятно си е мислел: „Е, извърших нещо ужасно тук, но мога да го прикрия. В гората сме. Най-близките съседи са на километър и половина.“ На километър и половина ли бяха, Търкот?

— Най-малко — с нежелание отвърна той. Ръката му масажираше гърлото. Щикът беше спуснат. Лесно можех да го грабна с дясната си ръка и да измъкна револвера от колана му с другата, но не исках. Предполагах, че грипът ще се погрижи за господин Бил Търкот. Наистина мислех, че няма да е трудно. Виждате ли колко лесно се забравя необратимостта на времето?

— Замъкнал е труповете в гората, заровил ги е и е съобщил, че са избягали. Сигурно не е имало кой знае какво разследване.

Търкот извърна глава и се изплю.

— Той произхожда от добра стара фамилия от Дери. Моето семейство дойде от Сейнт Джон Вали с ръждясал стар пикап, когато аз бях на десет, а Клара на осем. Боклук. Ти какво мислиш?

Помислих си, че това е поредният типичен случай за Дери. И макар че разбирах обичта на Търкот и съчувствах на загубата му, той говореше за отдавна извършено престъпление. Тревожех се за онова, което щеше да се случи след по-малко от два часа.

— Ти си ми нагласил срещата с Фрати, нали? — Това беше очевидно, но все пак разочароващо. Мислех, че Фрати се държи дружелюбно и ми разказва местни клюки на чаша бира и хапки от омар, но грешах. — Той приятел ли ти е?

Търкот се усмихна, но изражението му приличаше по-скоро на гримаса.

— Аз да съм приятел на богат чифутин, собственик на заложни къщи? Искаш ли да чуеш една история?

Отново погледнах часовника си и видях, че имам малко свободно време. Докато Търкот говореше, стомашният вирус щеше да действа енергично. Смятах да му скоча първия път, когато се наведе да повърне.

— Защо не?

— Аз, Дънинг и Чаз Фрати сме на едни години — четирийсет и две. Можеш ли да повярваш?

— Да — отговорих, но Търкот, който бе имал труден живот (и сега се разболяваше, колкото и да не искаше да го признае), изглеждаше десетина години по-стар от другите двама.

— Когато бяхме в горните класове на гимназията, аз бях помощник-треньор на футболния отбор. Викаха ми Бил Туга. Страхотно, нали? Исках да се включа в отбора, когато бях в девети клас и после отново в десети, но и двата пъти ме отрязаха. Бил съм твърде слаб за нападател и твърде бавен за защитник. Това е историята на шибания ми живот. Но обичах футбола и не можех да си позволя десет цента за билет — семейството ми нямаше нищо — и затова станах помощник-треньор. Хубава титла, но знаеш ли какво означаваше?

Знаех. В живота си като Джейк Епинг не се занимавах с недвижими имоти, а преподавах в гимназия, и някои неща не се променят.

— Носил си вода на играчите.

— Да. Носех им вода. И държах кофата, ако на някого му прилошееше след обиколките за загряване в горещ ден или го удареха в топките. Освен това оставах до късно да прибирам боклуците им на терена и събирах изцапаните им с лайна гащета от пода на банята. — Търкот изкриви лице в гримаса. Представих си как стомахът му се превръща в яхта в бурно море. Нагоре… после въртеливо падане. — Един ден през септември или октомври 1934 година бях там след тренировката, събирах захвърлени кори, ластични бандажи и всякакви други неща, които обикновено оставяха, и ги слагах в коша на колела, и изведнъж видях Чаз Фрати. Тичаше по футболното игрище и учебниците му падаха след него. Гонеха го група момчета. Шашнах се. Какво ставаше?

Той се огледа. Очите му се бяха изцъклили на бледото лице. За пореден път си помислих да грабна револвера и щика, но не го направих. Ръката му отново потриваше гърдите. Не корема, а гърдите. Това вероятно трябваше да ми подскаже нещо, но обсебен от други мисли и не на последно място от разказа му. Това е проклятието на часовете по четене. Изкушаваш се от хубавата история дори в съвсем неуместни моменти.

— Успокой се, Търкот. Това са деца, които изстрелват фойерверки. Забрави ли, че е Хелоуин?

— Не се чувствам добре. Може би си прав за грипа.

Ако мислеше, че ще му стане зле и няма да може да се движи, той можеше да направи нещо прибързано.

— Остави грипа. Разкажи ми за Фрати.

Търкот се ухили. Изражението изглеждаше обезпокоително на бледото му, изпотено лице с набола брада.

— Чази бягаше като дявол от тамян, но момчетата го настигнаха. На двайсетина метра от вратата в южния край на игрището имаше пропаст и те го бутнаха долу. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че Франки Дънинг беше един от тях?

Поклатих глава.

— Блъснаха го и го повалиха на земята. После започнаха да го удрят. Изкрещях им да престанат, а единият вдигна глава и извика: „Ела и ни накарай, грознико! Ще те бием два пъти повече от него.“ Изтичах в съблекалнята и казах на неколцина футболисти, че шайка хулигани бият хлапе, и ги помолих да се намесят. На тях не им пукаше кого тормозят, но винаги бяха готови да се бият. Хукнаха навън, някои само по бельо. И искаш ли да знаеш нещо наистина смешно, Амбърсън?

— Разбира се. — Пак погледнах часовника си. Вече беше седем без петнайсет. В дома на Дънинг Дорис сигурно миеше чиниите и може би слушаше „Хънтли-Бринкли“ по телевизията.

— Закъсняваш ли за някъде? — попита Търкот. — Влак ли ще хващаш, по дяволите?

— Щеше да ми разказваш нещо смешно.

— А, да. Пееха училищния химн! Как ти се струва това?

Представих си осем или десет яки, полуголи момчета, които тичат по игрището, нетърпеливи за малко удари след тренировката, и пеят „Привет, «Тигри на Дери»! Държим високо знамето ви.“ Наистина беше смешно.

Търкот видя, че се усмихвам, и също се ухили. Усмивката му беше напрегната, но искрена.

— Футболистите здравата подредиха две хулиганчета. Но не и Франк Дънинг. Страхливецът видя, че те са повече от тях, и побягна към гората. Чази лежеше на земята и държеше ръката си. Беше счупена. Но можеше да е и по-зле. Да лежи в болница. Единият футболист го погледна и го подритна — както подритваш кравешко лайно, в което едва не си стъпил — и каза: „Тичахме чак дотук, за да спасим кожата на евреин?“ Всички се засмяха, защото това беше шега. Схващаш ли? Кожа на евреин. — Той погледна към мен през намазаната си с гел „Брилкрийм“ коса.

— Схващам.

— „На кого му пука? — рече друг. — Наложи се да ритам задници и това ми стига.“ Върнаха се и аз помогнах на Чаз да се измъкне от пропастта. Дори го изпратих до дома му, защото мислех, че може да припадне или нещо друго. Страхувах се, че Франки и приятелите му ще се върнат — и Чаз също се боеше, но отидох с него. Не знам защо, мамка му. Трябваше да видиш в каква къща живее — същински дворец. Бизнесът със заложните къщи явно е много доходен. Стигнахме дотам и той ми благодари. Сериозно, не се шегуваше. Едва не се разрева. „Няма за какво — казах. — Мразя шестима да се бият с един.“ И това беше вярно. Но знаеш какво казват за евреите — те никога не забравят дълг или услуга.

— И ти поиска Чаз да ти я върне, като го помоли да разбере какво съм си наумил.

— Имах много ясна представа какво си наумил, друже. Само исках да се уверя. Чаз ми каза да не се занимавам с теб и че си добър човек, но щом става дума за Франки Дънинг, не мога да оставя нещата така. Никой няма да пипа Франки Дънинг освен аз. Той е мой.

Търкот се сви от болка и продължи да разтрива гърдите си. И този път разбрах.

— Търкот… стомахът ли те боли?

— Не, гърдите. Нещо ме стяга.

Това не беше добре и мисълта, която ми мина през главата, беше: „Сега и той загази здравата.“

— Седни, преди да паднеш. — Тръгнах към него, но Търкот извади револвера. Кожата между зърната на гърдите ми, където щеше да се забие куршумът, започна лудешки да ме сърби. „Можех да го обезоръжа — помислих си. — Но не, трябваше да чуя историята. Трябваше да знам.“

— Ти седни, братко. Отпусни се, както пише в комиксите.

— Ако получаваш сърдечен удар…

— Никакъв сърдечен удар не получавам, по дяволите. Седни!

Седнах и го погледнах, докато се подпираше на стената на гаража. Устните му бяха придобила синкав оттенък, който свързвах с разклатено здраве.

— Какво искаш от него? — попита Търкот. — Това искам да знам. Трябва да ми кажеш, а после ще реша какво да правя с теб.

Замислих се внимателно как да отговоря на въпроса му. Сякаш животът ми зависеше от това. А може и да беше така. Не смятах, че Търкот е способен да убие, каквото и да си мислеше той, иначе Франк Дънинг отдавна щеше да е погребан при родителите си. Но Търкот държеше револвера ми и беше болен човек. Можеше случайно да натисне спусъка. Силата, която искаше нещата да си останат такива, каквото бяха, можеше да му помогне да го направи.

Ако му кажех, пропускайки смахнатите неща, с други думи, той можеше да ми повярва. Заради онова, което вече мислеше и знаеше.

— Дънинг ще го направи отново.

Търкот се накани да попита какво искам да кажа, но после осъзна, че не е необходимо, и отвори широко очи.

— Имаш предвид… нея? — Той погледна към живия плет. Дотогава не бях сигурен дали знае какво има отвъд него.

— Не само нея.

— И едно от децата?

— Не едно, а всичките. В момента Дънинг се напива някъде. Надъхва се със сляпа ярост. Знаеш за това, нали? Само че този път няма да има прикриване на следите. Вече не му пука. Гневът се насъбира от последното му напиване, когато на Дорис най-после й омръзна да я бие. Показала му е вратата. Знаеш ли?

— Всички знаят. Той живее в пансион на Чарити Авеню.

— Опитва се да си възвърне благоразположението й, но чарът му вече не й действа. Тя иска развод и тъй като най-сетне е разбрал, че не може да я разубеди, Дънинг ще я убие с чук. И после ще се раздели с децата си по същия начин.

Търкот се намръщи. С щика в едната ръка и револвера в другата. „Един по-силен вятър ще те отвее“ — беше казала сестра му преди много години, но мисля, че днес щеше да бъде достатъчен само лек бриз.

— Откъде знаеш?

— Нямам време да ти обяснявам, но знам. Дошъл съм да му попреча. Затова върни ми револвера и ме остави да го направя. Заради сестра ти. И племенника ти. И защото си мисля, че ти си свестен човек. — Говорех глупости, но както баща ми казваше, ако ще е гарга, да е рошава. — Защо иначе не си позволил на Дънинг и приятелите му да пребият до смърт Чаз Фрати?

Той се замисли. Направо чувах как мозъкът му щрака. И после в очите му блесна светлина. Вероятно бяха последните лъчи на залязващото слънце, по на мен ми се стори, че са свещите, които мъждукат във фенерите от тиква из целия град. Търкот разтегли устни в усмивка. Следващите му думи прозвучаха като на психично болен… или дългогодишен жител на Дери… или и двете.

— Ще ги убие, а? Ами, добре, нека.

— Какво?

Той насочи към мен револвера трийсет и осми калибър.

— Седни, Амбърсън. Успокой се.

Седнах неохотно. Вече минаваше седем и той се превръщаше в сянка.

— Господин Търкот, Бил, знам, че не се чувстваш добре и затова може би не разбираш напълно ситуацията. Там вътре има жена и четири малки деца. Момиченцето е само на седем, за Бога!

— Племенникът ми беше много по-малък. — Търкот говореше авторитетно, като човек, изричащ важна истина, която обяснява всичко. И го оправдава. — Аз съм твърде болен, за да го убия, а ти нямаш смелост. Виждам го само като те гледам.

Помислих си, че той греши. Може и да беше прав за Джейк Епинг от Лисбон Фолс, но човек се променя.

— Защо не ми позволиш да опитам? Какво ще ти стане?

— Защото няма да е достатъчно дори да убиеш онзи задник. Току-що го проумях. Хрумна ми като… — Търкот щракна с пръсти. — Гръм от ясно небе.

— Не те разбирам.

— Защото не си гледал двайсет години как хора като Тони и Фил Тракър се държат с него като с цар. Двайсет години жените се прехласнат по него, сякаш с Франк Синатра. Дънинг кара понтиак, а аз си скъсвам задника от бачкане във фабриката за минимална надница и дишам фабрични влакна, докато едва ставам сутрин. — Търкот отново сложи ръка на гърдите си и ги потърка. Лицето му представляваше бледо, неясно петно в мрака в задния двор на Уаймор 202. — Убиването е твърде добро за онзи лайнар. Трябват му четирийсет и няколко години в „Шоушенк“, където ако изпусне сапуна под душа, няма да смее да се наведе да го вземе, и където единственото питие е сок от сливи. — Гласът му спадна. — И знаеш ли какво още?

— Какво? — Почувствах хлад.

— Когато изтрезнее, те ще му липсват. Ще съжалява, че ги е убил. Ще иска да не го е правил. — Търкот почти шепнеше — дрезгав и хриптящ звук. Сигурно така си говорят на себе си неизлечимо лудите нощем в места като „Джунипър Хил“, когато въздействието на лекарствата премине. — Може би няма да съжалява толкова много за жена си, но за децата — със сигурност. — Той се засмя и после изкриви лице в гримаса, когато го заболя. — Вероятно дрънкаш врели-некипели, но знаеш ли какво? Надявам се, че не е така. Ще почакаме и ще видим.

— Търкот, децата са невинни.

— И Клара беше невинна. И малкият Мики. — Кльощавите му рамене се повдигнаха. — Майната им.

— Нима искаш да…

— Млъкни. Ще чакаме.

10.

Стрелките на часовника, който Ал ми беше дал, бяха фосфоресциращи и аз гледах ужасѐн и примирен как голямата стрелка се придвижва към долната част на циферблата и после отново тръгва нагоре. До началото на „Новите приключения на Елъри Куин“ оставаха двайсет и пет минути. След това двайсет. Петнайсет. Опитах се да кажа нещо, но Търкот ми заповяда да мълча. Продължаваше да масажира гърдите си и спираше само за да извади цигарите от джоба си.

— Чудесна идея — отбелязах. — Много ще помогне на сърцето ти.

— Млъкни!

Той заби щика в чакъла зад гаража и запали цигарата си с очукана „Зипо“. На проблясъка на пламъка видях, че по лицето му се стича пот, въпреки че нощта беше хладна. Очите му сякаш се бяха смалили в очните ябълки и лицето му приличаше на череп. Търкот вдъхна дима и кашляйки, го издиша. Слабото му тяло потрепери, но револверът не помръдна. Беше насочен към гърдите ми. Небето се изпълни със звезди. Стана осем без десет. Колко от „Елъри Куин“ бе минало, когато Дънинг пристигнеше? В есето на Хари не пишеше, но предполагах, че не много. Децата не бяха на училище, но въпреки това Дорис Дънинг не искаше седемгодишната Елън да се върне по-късно от десет, макар че беше с Туга и Хари.

Осем без пет.

Изведнъж ми хрумна идея. Беше кристално ясна като неоспорима истина и аз я изрекох, докато още беше прясна:

— Шубе те е.

— Какво! — Той се сепна, сякаш го сритаха в задника.

— Чу ме. — Имитирах го: — „Никой няма да пипа Франки Дънинг освен мен. Той е мой“ Повтаряш си го от двайсет години, нали? А още не си го пипнал.

— Казах ти да млъкнеш.

— По дяволите, двайсет и две! Не си го пипнал и когато той е нападнал Чаз Фрати, нали? Избягал си като момиченце и си извикал футболистите.

— Те бяха шестима!

— Да, но оттогава Дънинг е бил сам много пъти, а ти дори не си му подхвърлил обелка от банан на тротоара, за да се подхлъзне. Ти си шибан страхливец, Търкот. Криеш се като заек в дупка.

— Млъкни!

— Разправяш си някакви тъпотии, че да го видиш в затвора ще бъде най-доброто отмъщение, за да не се изправиш пред факта, че…

— Млъкни!

— Че си откачен чудак, който е оставил убиеца на сестра си да се разхожда на свобода повече от двайсет години…

— Предупреждавам те! — Той дръпна ударника на револвера.

Ударих се в гърдите.

— Давай. Направи го. Всички ще чуят изстрела, полицията ще дойде, в суматохата Дънинг ще избяга, а ти ще отидеш в „Шоушенк“. Обзалагам се, че и там има фабрика. Ще работиш за пет цента на час вместо за долар и двайсет, но това ще ти харесва, защото няма да се налага да обясняваш защо си седял със скръстени ръце толкова години. Ако сестра ти беше жива, щеше да се изплюе върху…

Търкот протегна револвера напред, за да опре дулото в гърдите ми, и се спъна в проклетия си щик. Избих револвера от ръката му и оръжието изгърмя. Куршумът се заби в земята на два-три сантиметра от крака ми и камъчета обсипаха панталоните ми. Грабнах револвера и го насочих към него, готов да стрелям, ако Търкот посегне да вземе падналия щик.

Той обаче се свлече по стената на гаража. Сега и двете му ръце бяха притиснати до лявата страна на гърдите и от гърлото му излизаха задавени звуци.

Някъде не много далеч на Кошут — не на Уаймор — някакъв мъж изкрещя:

— Забавлявайте се, деца, но още една бомбичка, и ще извикам ченгетата. Послушайте ме!

Изпуснах затаения си дъх. Търкот също изпускаше дъха си, но задъхано и на пресекулки. Давещите се звуци продължиха, докато той се просна на чакъла. Взех щика, поколебах се дали да не го затъкна в колана си и реших, че само ще охлузи крака ми, когато се провирам през живия плет, докато миналото действа усилено и се мъчи да ме спре. Хвърлих го в тъмния двор и чух тихо изтракване, когато се удари в нещо. Може би в табелката ВИЛАТА НА БАУ-БАУ на кучешката колибка.

— Линейка — изграчи Търкот. В очите му блестяха сълзи.

— Моля те, Амбърсън. Много ме боли.

Линейка. Добра идея. А ето и нещо смешно. Бях в Дери — през 1958 година — почти от два месеца, но пак бръкнах в десния преден джоб на панталоните си, където винаги държа мобилния си телефон, когато не съм със спортно сако, но пръстите ми не намериха нищо освен дребни монети и ключовете на форда „Сънлайнър“.

— Съжалявам, Търкот. Роден си в неподходяща епоха за неотложна помощ.

— Какво?

Според програмата в момента излъчваха „Новите приключения на Елъри Куин“ на очакващата ги Америка.

— Бъди твърд — рекох и се проврях през живия плет. Ръката ми, която не държеше револвера, беше вдигната да предпазва очите ми от жулещите клонки.

11.

Спънах се в сандъка с пясък в средата на задния двор на семейство Дънинг, проснах се по лице и се озовах очи в очи с кукла с безизразен поглед и диадема, но нищо друго. Револверът изхвърча от ръката ми. Запълзях, за да го потърся, като си мислех, че няма да го намеря, защото това е последният номер на необратимото минало. Малък в сравнение с грипа със силните болки в стомаха и Бил Търкот, но добър. И точно когато забелязах оръжието си в края на трапеца светлина от прозореца на кухнята, чух, че по Кошут Стрийт идва кола. Движеше се по-бързо, отколкото всеки разумен шофьор би се осмелил да кара по улица, пълна с маскирани деца, които носят торбички с лакомства. Досетих се кой е още преди гумите да изсвирят и да спрат.

В къщата с номер 379 Дорис Дънинг седеше на дивана с Трой, а Елън нетърпеливо подскачаше в костюма си на индианска принцеса. Трой току-що й беше казал, че ще й помогне да изядат бонбоните, когато тя, Туга и Хари се върнат. „Не, няма — отговаряше Елън. — Маскирай се и върви да искаш бонбони.“ Всички щяха да се засмеят на думите й, дори Хари, който беше в банята и пишкаше в последната минута, защото Елън беше истинска комедиантка като Лусил Бол, която разсмиваше всички.

Грабнах револвера, който се изплъзна от потните ми пръсти и отново падна на тревата. Кракът ме болеше там, където се бях ударил в сандъка с пясък. От другата страна на къщата се затръшна врата на кола и по бетона затрополиха забързани стъпки. Спомням си, че си помислих: „Залости вратата, Дорис. Идва не само злият ти съпруг, а целият Дери.“

Взех револвера, изправих се олюлявайки си, запрепъвах се на тъпите си крака, едва не паднах отново, запазих равновесие и хукнах към задната врата. Стената на избата се изпречи на пътя ми. Заобиколих я, убеден, че ако я блъсна, ще рухне. Въздухът сякаш се беше сгъстил като сироп и, изглежда, също искаше да ме забави.

„Дори ако загина — помислих си. — Дори ако загина и Осуалд свърши работата, и загинат милиони. Дори тогава. Защото това е сега. И те са тези хора.“

Задната врата щеше да бъде заключена. Бях толкова сигурен в това, че едва не се изтъркалях по стъпалата на верандата, когато валчестата дръжка се превъртя и се отвори. Влязох в кухня, където още миришеше на печеното месо, което госпожа Дънинг бе сготвила. Умивалникът беше пълен с чинии. На плота имаше продълговат съд със сос, а до него — голяма чиния с изстинала юфка. От телевизора се разнасяха треперещите звуци на цигулка, каквито Кристи наричаше „убийствена музика“. Много подходяща за случая. На плота беше и гумената маска на Франкенщайн, която Туга смяташе да си сложи, когато излезе да иска „лакомство или номер“. До нея беше сложен хартиен плик с думите БОНБОНИТЕ НА ТУГА. НЕ ПИПАЙ, написани с черен пастел.

В есето си Хари беше цитирал майка си да казва: „Махай се с това нещо. Не трябва да си тук“, но докато тичах по линолеума към свода между кухнята и хола, я чух да пита:

— Франк? Какво правиш тук? — След това повиши тон: — Какво е това? Защо си… Махай се оттук!

И после изпищя.

12.

Докато минавах под свода, едно от децата попита:

— Кой си ти? Защо вика мама? Татко тук ли е?

Обърнах глава и видях десетгодишния Хари Дънинг, който стоеше на прага на малката тоалетна в дъното на кухнята. Беше облечен като индианец и в едната си ръка държеше въздушната пушка, а с другата дърпаше ципа на панталона си. Дорис Дънинг отново изпищя. Другите две момчета се разкрещяха. Чу се тупване — силен, смразяващ кръвта звук — и писъкът беше прекъснат.

— Не, татко, недей! Боли я! — изписка Елън.

Вкамених се и зяпнах. Въз основа на есето на Хари предполагах, че трябва да попреча на човек, който размахва чук, какъвто мъжете държат в кутиите си с инструменти. Франк Дънинг обаче държеше тежък ковашки чук и боравеше с него, сякаш беше детска играчка. Ръкавите му бяха навити и видях изпъкналите мускули, развити от двайсет години рязане на месо и мъкнене на животински трупове. Дорис беше на килима в хола. Той вече беше счупил ръката й — костта стърчеше през разкъсания ръкав на роклята й — и бе изкълчил рамото й. Лицето й беше бледо и зашеметено. Тя пълзеше по килима пред телевизора. Косата й висеше над лицето. Дънинг вдигаше чука. Този път щеше да я удари по главата, да разбие черепа й и да разпръсне мозъка й върху дивана.

Елън се въртеше около него и се мъчеше да го изблъска навън.

— Престани, татко, престани!

Франк Дънинг я сграбчи за косата и я повдигна. Елън залитна и от украсата на главата й се разхвърчаха пера. Тя се блъсна в люлеещия се стол и той се преобърна.

— Дънинг! — извиках. — Спри!

Той ме погледна със зачервени, парещи очи. Беше пиян. Плачеше. От ноздрите му висях сополи и по брадичката му се стичаше слюнка. Лицето му беше изкривено от гняв, болка и учудване.

— Кой си ти, по дяволите? — попита и после, без да дочака отговор, се хвърли към мен.

Натиснах спусъка на револвера, като си мислех: „Този път няма да гръмне. Това е револвер от Дери и няма да гръмне.“

Но оръжието изтрещя и куршумът го улучи в рамото. На бялата му риза разцъфна червена роза. Той се изви настрани, но после отново вдигна чука. Кървавото петно на ризата му се уголемяваше, но Дънинг, изглежда, не чувстваше нищо.

Отново натиснах спусъка, но някой ме блъсна и куршумът излетя някъде високо. Беше Хари.

— Престани, татко! — с писклив глас извика той. — Спри или ще те гръмна!

Артър (Туга) Дънинг пълзеше към мен и кухнята. Точно когато Хари стреля с въздушната си пушка, Дънинг стовари ковашкия чук върху главата на Туга. Лицето на момчето се обля в кръв. Във въздуха се разхвърчаха частици от кости и кичури коса. Капки кръв изпръскаха лампата на тавана. Елън и госпожа Дънинг пищяха.

Възвърнах равновесието си и стрелях трети път. Куршумът разкъса дясната буза на Дънинг чак до ухото, но пак не го спря. „Той не е човек“ — помислих си тогава и продължавам да го мисля и досега. В насълзените му очи и скърцащи от яд зъби — Дънинг сякаш дъвчеше въздуха вместо да го диша — видях само празнота.

— Кой си ти, по дяволите? — повтори той. — Влязъл си незаконно в дома ми.

Отново вдигна ковашкия чук и замахна в хоризонтална дъга. Въздухът изсвистя. Приклекнах и наведох глава и въпреки че десеткилограмовата глава сякаш не ме уцели — тогава не почувствах болка, гореща вълна обля темето ми. Револверът изхвърча от ръката ми, удари се в стената и отскочи в ъгъла. Нещо топло започна да се стича по лицето ми. Разбрах ли, че на скалпа имах рана, дълга петнайсетина сантиметра? И че Дънинг не успя да ме повали в безсъзнание или да ме убие само за няколко милиметра? Не мога да кажа. Всичко стана за по-малко от минута, може би само за трийсетина секунди. Животът се завъртя като монета от пет цента, и то много бързо.

— Излез! — изкрещях на Трой. — Вземи сестра си и излезте! Викайте за помощ! Викайте колкото глас…

Дънинг замахна с ковашкия чук. Отскочих назад и тежката глава се заби в стената, като строши летви и вдигна облак мазилка, който се присъедини към дима от изстрелите. Телевизорът още работеше. Още цигулки, още убийствена музика.

Докато Дънинг се мъчеше да извади чука от стената, покрай мен прелетя нещо. Въздушната пушка „Дейзи“. Беше я хвърлил Хари. Цевта удари Франк Дънинг в разкъсаната буза и той изкрещя от болка.

— Копеленце! Ще те убия!

Трой носеше Елън към вратата. „Добре — помислих си. — Поне това промених…“

Преди обаче да я изнесе, някой се появи на прага и после влезе, препъвайки се, като събори Трой и момиченцето. Едва имах време да видя това, защото Франк беше измъкнал чука от стената и вървеше към мен. Отстъпих назад и бутнах Хари в кухнята.

— Бягай през задната врата, синко. Бързо. Ще го задържа, докато ти…

Франк Дънинг изкрещя и се скова. От гърдите му стърчеше нещо. Предметът беше облян в толкова много кръв, че едва след секунда осъзнах какво е — краят на щик.

— Това е за сестра ми, скапаняко — изхриптя Бил Търкот. — За Клара.

13.

Дънинг се свлече на пода — краката в хола, а главата под свода между хола и кухнята. Но не се отпусна съвсем. Върхът на щика се заби в дъските и го задържа изправен. Единият му крак ритна веднъж и после Дънинг застина неподвижно. Изглеждаше така, сякаш е умрял, опитвайки се да направи лицева опора.

Всички пищяха. Въздухът миришеше на барут, мазилка и кръв. Дорис прегръщаше мъртвия си син. Косата й висеше над лицето. Не исках да види, че главата на Туга е разцепена чак до челюстта, но нямаше как да й попреча.

— Следващия път ще се представя по-добре, госпожо Дънинг — изграчих. — Обещавам.

Лицето ми беше обляно в кръв и трябваше да я избърша от лявото си око, за да виждам от тази страна. Тъй като все още бях в съзнание, помислих си, че не съм ранен сериозно, и знаех, че раните на главата кървят обилно. Но изцапан и раздърпан и ако някога имаше следващ път, трябваше да се измъкна незабелязано и бързо.

Преди да тръгна обаче, исках да говоря с Търкот. Или поне да опитам. Той се беше строполил до стената и изпружените крака на Дънинг. Държеше се за гърдите и охкаше. Лицето му беше бледо като на смъртник. Само устните му бяха морави като на хлапе, което е яло боровинки. Хванах ръката му и я стиснах паникьосано, но очите му блеснаха иронично.

— Кой е страхливият сега, Амбърсън?

— Не си ти — отвърнах. — Ти си герой.

— Да — изхриптя той. — Хвърли шибания медал в ковчега ми.

Дорис притискаше в обятията си мъртвия си син. Трой обикаляше в кръг зад нея. Главата на Елън беше опряна на гърдите му. Той не поглеждаше към нас, сякаш не съзнаваше, че сме там. Момиченцето ридаеше.

— Ще се оправиш — рекох, като че ли го знаех. — А сега слушай внимателно, защото е важно. Забрави името ми.

— Какво име? Не си ми го казвал.

— Да. И… знаеш ли колата ми?

— „Форд“. — Търкот губеше гласа си, но очите му още бяха втренчени в мен. Хубава. Кабрио. V-образен двигател. Петдесет и четири или петдесет и пет конски сили.

— Не си я виждал. Това е най-важното от всичко. Тази вечер трябва да отида до южната част на щата и се налага да карам по магистралата през повечето време, защото не знам други пътища. Ако стигна до Централен Мейн, ще бъда свободен и чист. Разбираш ли какво ти казвам?

— Не съм виждал колата ти — отговори той и после потрепери от болка. — Мамка му, колко боли.

Допрях пръсти до брадясалия му врат и проверих пулса му. Беше ускорен и неравномерен. В далечината чух вой на сирени.

— Ти постъпи правилно.

Търкот завъртя очи.

— За малко да не го направя. Не знам къде ми беше умът. Сигурно съм полудял. Слушай, приятелю, ако те хванат, не им казвай какво съм… Знаеш, какво съм…

— Няма. Ти го премахна, Търкот. Той беше бясно куче и ти го спря. Сестра ти би се гордяла с теб.

Той се усмихна и затвори очи.

14.

Влязох в банята, взех хавлия, намокрих я и избърсах окървавеното си лице. Хвърлих я в коритото, грабнах други две и отидох в кухнята. Момчето, което ме беше довело тук, стоеше върху избелелия линолеум до печката и ме гледаше. Въпреки че вероятно бяха минали шест години, откакто си беше смукал палеца, сега го беше пъхнал в устата си. Очите му бяха широко отворени и сериозни, плувнали в сълзи. Бузите и челото му бяха изпръскани с кръв. Току-що беше преживяло нещо, което несъмнено щеше да го травмира, но и никога нямаше да порасне, и да стане Хари Жабока. Нито да напише есе, което да ме разплаче.

— Кой си ти? — попита Хари.

— Никой — отговорих, минах покрай него и се насочих към вратата. Той обаче заслужаваше повече. Сирените се приближаваха, но аз се обърнах. — Твоят ангел-хранител. — Измъкнах се през задната врата и се слях с нощта на Хелоуин през 1958 година.

15.

Тръгнах по „Уаймор“ към „Уичам“, видях проблясващи сини светлини, отправили се към Кошут Стрийт, и продължих да вървя. Две преки по-нататък в жилищния квартал завих по Джерард Авеню. Минувачите се обърнаха по посока на сирените.

— Господине, знаете ли какво се е случило? — попита ме мъж, който държеше за ръката Снежанка с маратонки.

— Чух, че деца гърмят с бомбички — отвърнах. — Може да са запалили нещо. — Продължих по пътя си, като се постарах да не обръщам лявата страна на лицето си към човека, защото наблизо имаше улична лампа и от главата ми още течеше кръв.

След четири преки свърнах по „Уичам“. Далеч на юг от Кошут Уичам Стрийт беше тъмна и тиха. Вероятно всички свободни полицейски коли вече бяха на местопрестъплението. Хубаво. Почти бях стигнал до ъгъла на „Гроув“ и „Уичам“, когато коленете ми се огънаха. Огледах се, не видях празнуващи Хелоуин и седнах на бордюра. Не можех да си позволя да спра, но се налагаше. Бях изхвърлил всичко от стомаха си, не бях ял цял ден освен скапаното десертно блокче (и не можех да си спомня дали го бях излапал цялото, преди Търкот да ме изненада) и току-що бях преживял интерлюдия на насилие, в която бях ранен — не знаех колко сериозно. Трябваше или да спра и да оставя тялото си да се съвземе, или да припадна на тротоара.

Отпуснах глава на коленете си и бавно си поех дъх няколко пъти, както ме бяха учили в „Червения кръст“ на курсовете по водно спасяване в колежа. Отначало непрекъснато си представях как главата на Туга Дънинг експлодира от разбиващата сила на чука и ми стана още по-зле. След това се замислих за Хари, който бе изпръскан с кръвта на брат си, но иначе не беше пострадал. И за Елън. Тя не беше в дълбока кома, от която никога нямаше да излезе. И Трой. И Дорис. Лошо счупената й ръка можеше и да я боли до края на живота й, но поне щеше да е жива.

— Направих го, Ал — промълвих.

Какво обаче бях направил през 2011 година? Какво бях направил на 2011 година? Тези въпроси все още търсеха отговор. Ако се беше случило нещо ужасно заради ефекта на пеперудата, винаги можех да се върна и да го залича… освен ако променяйки хода на живота на семейство Дънинг, някак не бях променил и хода на живота на Ал Темпълтън. Ами ако закусвалнята вече не беше там, където го бях оставил? И ако той никога не го беше премествал от Обърн? Или изобщо не бе отварял ресторантче? Изглеждаше малко вероятно… но ето ме, седях на тротоар през 1958 година и от рана в главата ми през 1958 година течеше кръв. Колко вероятно беше това?

Изправих се, залитайки, и тръгнах. Вдясно по Уичам Стрийт видях пулсиращи проблясъци на сини светлини. На ъгъла на Кошут се беше насъбрала тълпа, но хората бяха с гръб към мен. Църквата, до която бях оставил колата, беше на отсрещната страна на улицата. Фордът „Сънлайнър“ сега беше сам на паркинга, но изглеждаше невредим. Шегаджиите, празнуващи по Хелоуин, не бяха изпуснали гумите. И после забелязах жълт правоъгълник под едната чистачка. Мислите ми внезапно се насочиха към Човека с жълтата карта и стомахът ми се сви. Грабнах листчето и въздъхнах облекчено, когато прочетох какво е написано там: ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ ПРИЯТЕЛИ И СЪСЕДИ НА БОГОСЛУЖЕНИЕ В НЕДЕЛЯ В ДЕВЕТ СУТРИНТА. НОВОДОШЛИТЕ ВИНАГИ СА ДОБРЕ ДОШЛИ! НЕ ЗАБРАВЯЙ: ЖИВОТЪТ Е ВЪПРОС И ОТГОВОРЪТ Е ИСУС!

— Мислех, че твърдите наркотици са отговорът, и в момента бих се възползвал — измънках и отключих вратата на шофьора. Сетих се за хартиения плик, който бях оставил в гаража на къщата на Уаймор Лейн. Ченгетата, разследващи квартала, сигурно щяха да го открият. Вътре щяха да намерят няколко десертни блокчета, почти празното шише каопектат и нещо като памперс за възрастни.

Зачудих се до какъв ли извод щяха да стигнат.

Но не се чудих дълго.

16.

Когато стигнах до платената магистрала, главата ме болеше жестоко, но дори да не беше епохата на денонощните магазини, не бях убеден дали бих се осмелил да спра. Ризата ми беше корава от засъхваща кръв в лявата страна. Поне не забравих да напълня резервоара.

Опитах се да изследвам раната на главата си с връхчетата на пръстите и бях възнаграден със силна болка, която ме убеди да не правя втори опит.

Спрях на отбивката за почивка преди Огъста. Вече минаваше десет и мястото беше безлюдно. Запалих лампата в колата и огледах зениците си в огледалото. Не се бяха разширили или смалили и това беше добре. Пред мъжката тоалетна имаше автомат за закуски и за десет цента си купих шоколадов пай с крем. Излапах го, докато карах, и главоболието ми понамаля.

Минаваше полунощ, когато стигнах до Лисбон Фолс. Главната улица беше тъмна, но фабрика „Уорумбо“ и „Ю Ес Джипсъм“ работеха с пълни обороти, пуфтяха и тракаха, изхвърляха смрадта си високо във въздуха и изсипваха киселинни води в реката. С гроздовете си ярки светлини приличаха на космически кораби. Спрях пред „Кенебек Фрут“, където фордът щеше да остане, докато някой надникнеше вътре и видеше кървавите петна на седалката, вратата на шофьора и волана. И после щеше да извика полицията. Предполагам, че щяха да проверят форда за пръстови отпечатъци. Беше възможно да ги сравнят с отпечатъците върху револвера „Полис Спешъл“, намерен на местопрестъпление в Дери. Името Джордж Амброуз можеше да се появи в Дери и после тук, във Фолс. Ако обаче заешката дупка все още беше там, където я бях оставил, Джордж нямаше да остави следа, по която да тръгнат, а отпечатъците принадлежаха на човек, който щеше да се роди чак след осемнайсет години.

Отворих багажника, извадих куфарчето и реших да оставя всичко друго. Знам ли, можеше да го продадат в „Добрият бял слон“, магазинът за вещи втора употреба, недалеч от „Тайтъс Шеврон“. Пресякох улицата и се насочих към огнения дъх на фабриката, която щеше да го бълва денонощно, докато свободната търговия на Рейгън не превърнеше в отживелица скъпите американски платове.

Сушилнята беше осветена в бял флуоресцентен блясък, проникващ през мръсните прозорци на багрилното помещение. Съзрях веригата, която преграждаше сушилнята от останалата част на двора. Беше твърде тъмно, за да прочета окачената на нея табелка, и бяха минали почти два месеца, откакто я бях видял, но си спомнях какво пише: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ДО КРАЯ НА РЕМОНТА НА ТРЪБА ОТ КАНАЛИЗАЦИЯТА. Нямаше следа от Мъжа с жълтата карта — нито от Мъжа с оранжевата карта, ако сега беше такъв.

В двора блестяха прожектори, които ме осветяваха като мравка в чиния. Сянката ми подскачаше дълга и източена пред мен. Вцепених се, когато към мен затрополя голям транспортен камион. Очаквах, че шофьорът ще спре, ще се наведе през стъклото и ще ме попита какво правя там, по дяволите. Той намали, но не спря. Вдигна ръка за поздрав. Отвърнах и той подкара към товарните платформи. На каросерията потракваха десетки празни варели. Отправих се към веригата, огледах се набързо и се проврях под нея.

Приближих се до едната страна на сушилнята. Сърцето ми блъскаше силно в гърдите. Раната на главата ми пулсираше в унисон. Този път нямаше парче бетон, което да отбелязва мястото. „По-бавно — казах си… — Полека. Стъпалото е тук.“

Само че не беше там. Нямаше нищо освен уличната настилка под търсещата ми, потропваща обувка.

Отидох малко по-нататък, но пак не намерих нищо. Беше студено и дъхът ми се виждаше, но по раменете и врата ми изби лека, мазна пот. Извървях още няколко крачки, но вече бях сигурен, че съм отишъл твърде далеч. Заешката дупка беше изчезнала или изобщо никога не е била там и това означаваше, че целият ми живот като Джейк Епинг — всичко от спечелилата ми награда градина в началното училище до зарязания ми роман в колежа и бракът ми с по душа добра жена, която почти удави любовта ми към нея в алкохол — е било налудничава халюцинация и през цялото време съм бил Джордж Амбърсън.

Повървях още и после спрях задъхан. Някъде — може би в бояджийския цех или в някоя от тъкачниците — някой извика: „Чукай ме отстрани!“ Подскочих веднъж и после пак от гръмогласния смях, който последва възклицанието.

Не беше там.

Нямаше я.

Или никога не бе съществувала.

Изпитах ли разочарование? Ужас? Паника? Не. Почувствах единствено необяснимо облекчение. „Може да живея тук — помислих си. — Лесно. Дори щастливо.“

Вярно ли беше? Да.

Близо до фабриката вонеше и от обществените тоалетни, където всички пушеха като луди, но на повечето места въздухът ухаеше невероятно приятно. На нещо ново. Храната имаше хубав вкус. Носеха млякото пред вратата ти. След период на раздяла с компютъра ми видях нещата достатъчно ясно, за да осъзная колко бях пристрастен към проклетото нещо, прекарвах часове да чета глупави прикрепени файлове към имейли и посещавах уебсайтове по същата причина, поради която алпинистите искат да изкачат Еверест — защото го има. Мобилният ми телефон не звънеше, защото нямах мобилен телефон и това беше огромно облекчение. Извън големите градове повечето хора все още имаха дуплекси и мнозинството заключваше ли домовете си нощем? Ами! Тревожеха се от ядрена война, но аз знаех, че хората от 1958 година щяха да остареят и да умрат, без дори да чуят, че е избухнала атомна бомба освен в експеримент. Никой не се безпокоеше за глобално затопляне или пилоти самоубийци с отвлечени самолети, които се врязват в небостъргачи.

И ако животът ми през 2011 година не беше халюцинация (знаех го дълбоко в сърцето си), все още можех да попреча на Осуалд. Е, нямаше да знам крайния резултат, но щях да го преживея.

Добре. Първо трябваше да се върна във форда и да се махна от Лисбон Фолс. Мислех да отида в Люистън, да намеря автогарата и да си купя билет за Ню Йорк. Оттам щях да се кача на влака за Далас… или може би на самолет. Все още имах много пари и служителите на летището нямаше да ми поискат документ за самоличност със снимка. Трябваше само да платя билета и „Транс Уърлд Еърлайнс“ щеше да ме посрещне с „добре дошъл“ на борда.

Облекчението от това решение беше толкова голямо, че коленете ми отново се подкосиха. Слабостта не беше толкова силна като в Дери, когато се наложи да седна, но се подпрях на стената на сушилнята. Лакътят ми се удари, издавайки тих глух звук. И изневиделица ми заговори глас. Дрезгав. Почти ръмжене. Глас от бъдещето.

— Джейк? Ти ли си? — Думите бяха последвани от суха, лаеща кашлица.

Едва не си замълчах. Можех да си замълча. После обаче се замислих колко много от живота си е инвестирал Ал в проекта и че аз съм единствената му останала надежда.

Обърнах се по посока на кашлицата и тихо казах:

— Ал? Говори. Брой. — Можех да добавя: „Или продължавай да кашляш.“

Той започна да брои. Тръгнах към звука, опипвайки с крак земята. След десетина крачки — далеч от мястото, където се бях отказал — носът на обувката ми направи крачка напред и се заклещи в нещо, което го накара да спре. Отново се огледах и поех още една глътка от вонящия на химикали въздух. После затворих очи и започнах да изкачвам стъпала, които не виждах. На четвъртото студеният нощен въздух се замени със задушаваща топлина и уханието на кафе с подправки. Или поне такъв беше случаят с горната половина на тялото ми. От кръста надолу все още усещах нощта.

Стоях там може би три секунди, наполовина в настоящето и наполовина в миналото. След това отворих очи, видях изнуреното, разтревожено и твърде слабо лице на Ал и се върнах в 2011 година.