Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Стивън Кинг. 22 ноември 1963

Американска. Първо издание

Превод: Адриан Лазаровски, Цветелина Тенекеджиева, Юлиева Чернева

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, 2012 г.

ISBN: 978-954-409-325-9

История

  1. — Добавяне

Последни записки

30.09.1958 г.

Настаниха ме в стая номер седем на мотел „Тамарак“.

Платих с банкноти от портфейла от щраусова кожа, подарен ми от стар приятел. Парите, също като ризите от „Мейсънс“ и месото, купено от супермаркет „Ред & Уайт“, остават същите. Замислих се, че ако всяко пътуване води до пълно рестартиране на системата, това не би следвало да е така. Парите не бяха от Ал, но поне агент Хости ми даде картбланш за бягство, което можеше и да се окаже от полза за света.

Или не. Не знам.

Утре е първи октомври. В Дери хлапетата Дънинг тръпнат в очакване на Хелоуин и вече подготвят костюмите си. Елън, тази червенокоса кукличка, възнамерява да се премени като принцеса Снегопролет Летепад. Уви, няма да й се удаде шанс да го стори. Ако се върна в Дери днес, бих могъл да убия Франк Дънинг и да спася нейния Хелоуин, ала няма да го направя. Както няма да отида в Дърам, за да спася Каролин Пулин от куршума на Анди Кълъм. Въпросът е да ида ли в Джоди? Няма как да спася Кенеди, това е ясно, но може ли бъдещата история на света да се окаже толкова крехка, че да не позволи на двама гимназиални учители да се срещнат и да се влюбят? Да се оженят, да танцуват на парчета на „Бийтълс“ като „Искам да подържа ръката ти“ и да водят най-обикновен, незабележим живот?

Не знам, не знам.

Сейди може и да не поиска да има нещо общо с мен. Този път аз няма да съм на трийсет и пет, а тя — на двайсет и осем; аз ще съм минимум на четирийсет и две-четирийсет и три… А ще изглеждам още по-стар. Обаче вярвам в любовта, разбирате ли; за мен любовта е уникална магия. Не мисля, че се определя от звездите, но вярвам, че духът ни, кръвта ни и сърцето ни отправят зов към духа, кръвта и сърцето на другия.

Сейди, която танцува с поруменели бузи и се смее като дете.

Сейди, която ми казва отново да оближа устните й.

Сейди, която ме пита дали искам да вляза и да хапна крем-пита.

Един мъж и една жена. Толкова много ли искам?

Не знам, не знам.

Навярно се чудите с какво съм се занимавал тук, след като изоставих крилете на добрия си ангел? Писах. Имам писалка — подариха ми я Майк и Боби Джил, ако ги помните, — и отидох пеша до пазарчето, където си купих десет пълнителя. Мастилото е черно и идеално подхожда на настроението ми. Взех си още и двайсетина бележника; страниците на всички без последния вече са запълнени. Близо до пазарчето намерих железария, откъдето си взех лопата и портативен стоманен сейф с ключалка с шифър. Общата стойност на покупките ми беше седемнайсет долара и деветнайсет цента. Ще се окажат ли достатъчни, за да превърнат света в едно ужасно и мрачно място? И какво ще се случи с продавача, в чиято съдба се намесих още с влизането си в железарията?

Не знам, но съм сигурен в едно — някога дадох на един от играчите във футболния отбор на гимназията шанса да блесне като актьор и в крайна сметка приятелката му беше обезобразена. Навярно бихте казали, че не съм отговорен за станалото, ала всички знаем истината, нали така? Пеперудата разперва крилцата си.

В продължение на три седмици пишех всеки ден. В някои дни по дванайсет часа. В други — по четиринайсет. Писалката ми препускаше ли, препускаше по белия лист… Ръката ми се разрани. Направих й компрес и продължих да пиша. В някои вечери отивах в лисбонското автокино, където предлагат билети с намаление за пешеходци — само по трийсет цента. Сядах в един от сгъваемите столове пред павилиончето на снекбара, недалеч от детската площадка, и гледах. Отново се насладих на „Дългото горещо лято“[1]. Изгледах „Мостът над река Куай“[2] и мюзикъла „Южният Пасифик“.

Един ден имаше „БИ-БРУТАЛНА ХОРЪР ВЕЧЕР“, в която прожектираха „Капката“[3] и „Мухата“. Тогава се запитах какво всъщност променям. Ако размажех примерно една мушица… нямаше ли това да се отрази върху следващите десет години от бъдещето? Или следващите двайсет… Четирийсет?

Не знам, не знам…

Макар че има и още нещо, за което съм сигурен. Миналото е кораво и неотстъпчиво поради същата причина, поради която и черупката на костенурката е корава — защото живата плът под нея е нежна, беззащитна и уязвима.

Има и друго: многобройните избори и възможности, пред които се изправяме във всеки ден от живота си, всъщност са музика, по която танцуваме. Те са като струни на китара. Погали ги и ще извлечеш приятни звуци. Хармонии. После обаче струните започват да се увеличават. Първо стават десет, после сто… хиляда… милион. Защото се мултиплицират! Хари не знаеше на какво се дължи онзи воднист, раздиращ звук, но аз разкрих същината му. Така звучат твърде многото хармонии, създадени от твърде много струни.

Вземете горно „до“ с достатъчно мощен (и верен музикално) глас и ще счупите кристална чаша само със звуковите вибрации. Пуснете точните хармонични ноти на домашното си стерео, усилете го достатъчно и ще строшите стъклата на прозорците. Следователно (или поне на мен така ми се струва), ако сложите достатъчно струни на инструмента на времето, ще съумеете да пропукате самата тъкан на реалността.

И всеки път системата почти напълно се рестартира. Разбира се, оставя и утайка. Човекът с охрената карта го беше казал и аз му вярвам. Но ако не инициирам големи промени… ако не правя нищо, а само отида в Джоди и отново срещна Сейди за първи път… и успеем пак да се влюбим…

Исках да се случи и си мислех, че е възможно да се случи. Нали кръвта и сърцето ни отправят зов към кръвта и сърцето на другия? Тя ще поиска да имаме деца. Както и аз. Навярно ще си кажа, че с едно дете повече или по-малко в света няма да има никаква разлика… Или поне няма да е голяма. Даже спокойно бихме могли да имаме две деца… а защо не и три? (Все пак това бе Ерата на големите семейства.) Ще си живеем тихо и кротко. Няма да създаваме вълни и да смущаваме хода на времето.

Само че всяко дете е вълна.

Всеки дъх, който си поемаме, също е вълна.

„Трябва да се върнеш за последен път — беше ми казал Човекът с охрената карта. — Трябва да затвориш кръга. И това няма нищо общо с моите или с твоите желания.“

Наистина ли бях готов да подложа на риск съдбата на целия свят — и самата реалност, — заради жената, която обичам? Не изглеждаше ли на този фон лудостта на Лий като нещо съвсем незначително?

Човекът със затъкнатата в шапката му карта ме очаква до сушилнята. Мога да почувствам присъствието му. Едва ли ми изпраща мисловни вълни, ала точно така го усещам. „Върни се. Не е задължително да си Джимла. Не е късно отново да станеш Джейк. Отново да бъдеш добрият човек… добрият ангел. Ангелът-хранител. Не е важно да спасиш президента, а да спасиш света. Направи го, докато все още има време.“

Да.

Ще го направя.

Вероятно ще го сторя.

Утре.

Утре няма да е късно, нали?

 

 

1.10.1958 г.

Все още съм в мотел „Тамарак“. Все още пиша.

Най-силно ме измъчват колебанията ми по отношение на Клейтън. За него си мислех, докато слагах последния пълнител в писалката си, за него си мисля и сега. Ако знаех със сигурност, че тя ще е в безопасност, може би щях да се въздържа от намеса в живота й. Дали Джон Клейтън щеше да цъфне пред къщата на Сейди, ако извадех себе си от уравнението? Може би обстоятелството, че ни беше видял заедно, бе преляло чашата и го беше тласнало отвъд ръба? Той обаче я бе проследил чак до Тексас, преди да узнае каквото и да било за нас, и ако го направеше отново, този път можеше не просто да нарани бузата й, а направо да й пререже гърлото. И нито аз, нито Дийк щяхме да сме там, за да му попречим.

Всъщност не бе изключено и да е знаел за нас. Сейди може да е писала на своя приятелка в Савана, приятелката да е казала на друга приятелка и нищо чудно в един прекрасен момент новината, че Сейди излиза с друг мъж — такъв, който не познава законите на метлата, — да е стигнала до ушите на бившия й. Ако нищо от това не се случи заради отсъствието ми, всичко около Сейди ще бъде наред.

Дамата или тигъра?

Не знам, не знам.

Времето захладнява. Идва есента.

 

 

6.10.1958 г.

Миналата вечер отново посетих автокиното. Оказа се, че това е последният уикенд, в което работи; от понеделник щяха да закачат големия надпис „ЗАТВОРЕНО ЗА СЕЗОНА“ и да добавят нещо от сорта на „ОЧАКВАЙТЕ НИ ДВОЙНО ПО-ИНТРИГУВАЩИ ПРЕЗ ’59-А!“. Афишът предлагаше избор между два кратки филма, анимация за Бъгс Бъни и още една „би-брутална хорър вечер“ със „Страховито“ и „Паразитът“. Заех обичайното си място на сгъваемия стол и изгледах „Страховито“, без да видя и една сцена от него. Беше ми студено. Имах пари за палто, ала вече се боя да купувам каквото и да било. Възпира ме мисълта за промените, които може да предизвикам.

Когато първият филм свърши, влязох в снекбара. Умирах за чаша горещо кафе. (В съзнанието ми се сблъскаха две мисли: „Това няма да промени много неща“ и „Откъде знаеш?“) Щом излязох навън, забелязах, че на детската площадка, която само допреди месец гъмжеше от дечурлига, има само едно хлапе. Момиченце с дънково якенце и яркорозово клинче. Скачаше на въже и изглеждаше досущ като Розет Темпълтън.

— По пътечката вървя, подскачам си и ето! — пееше детенцето. — В скрито камъче в калта ударих си крачето! Преброй до три, до четири, преброй сега до пет! Влюбена съм в пеперуда, също и в поет!

Не можех да остана. Треперех прекалено силно.

Може би поетите биха пожертвали света в името на любовта, но не и обикновен „малък човек“ като мен. Утре, ако заешката дупка все още е на мястото си, ще се върна. Ала преди да го сторя…

Кафето не беше единственото, което си взех от снекбара.

 

 

7.10.1958 г.

Портативният стоманен сейф е на леглото ми. Капакът му е отворен. Лопатата е в килера (нямам представа какво ли си е помислила камериерката). Мастилото в писалката ми е на привършване, но това не ме тревожи; имам да напиша още максимум две-три страници. После ще прибера ръкописа в сейфа и ще го заровя край езерото, където навремето се бях отървал от мобилния си телефон. Възнамерявам да го закопая дълбоко в рохкавата тъмна почва. Може би някой ден ще го открият. Може би ще си ти. Естествено, ако има бъдеще и ако те има теб. Това е нещо, което ще узная съвсем скоро.

Опитвам се да се убедя (ту изпълнен с надежда, ту изпълнен със страх), че трите седмици, прекарани в мотел „Тамарак“, не могат да предизвикат кой знае какви промени; все пак Ал бе прекарал в миналото четири години и беше успял да се върне в едно непокътнато настояще… макар и да имам известни подозрения, че по някакъв начин действията му са свързани с атентата над Световния търговски център или с голямото японско земетресение. Надявам се, че не е така, обаче няма как да го узная със сигурност.

И още нещо — вече не гледам на 2011 година като на настояще. Филип Нолан[4] беше Човекът без родина, а аз съм Човекът без епоха. И подозирам, че винаги ще бъда. Дори 2011 да настъпи, и тогава ще съм като пришълец от друго време.

На бюрото до мен има пощенска картичка, показваща автомобили пред голям киноекран. Това бе единственият вид картички, продавани в снекбара на лисбонското автокино. Саморъчно написах и текста вътре, и адреса: господин Дийкън Симънс, гимназия на Джоди, Джоди, Тексас. В началото по инерция щях да напиша „Областна гимназия в Денхолм“, ала се сетих, че щяха да я преименуват така едва следващата или по-следващата година.

Що се отнася до самия текст, той гласи: „Драги Дийк: когато пристигне новата ви библиотекарка, наглеждай я. Ще има нужда от ангел-хранител, особено през април 1963. Моля те, довери ми се.“

Не, Джейк — чувам в главата си гласа на Човекът с охрената карта. — Ако Джон Клейтън трябва да я убие и не успее, ще настъпят промени… а както сам установи за себе си, промените никога не са за по-добро. Без значение колко благородни и добри намерения имаш.

„Но тук става въпрос за Сейди! — ми се ще да му изкрещя и въпреки че никога не съм бил ревльо, усещам как в очите ми напират сълзи. Болезнени, парещи сълзи. — Тук става въпрос за Сейди и аз я обичам! Как само да стоя отстрани, когато Клейтън може да я убие?“

Отговорът е неумолим и неотстъпчив като самото минало:

Затвори кръга.

Ето защо грабвам картичката и я накъсвам на малки парченца. После ги пускам в пепелника и ги запалвам. Слава богу, още няма противопожарни аларми и детектори, които да известят света за стореното от мен. Единственият по-силен звук са накъсаните ми хлипания. Чувствам се така, сякаш съм я убил със собствените си ръце. Скоро ще заровя стоманения сейф с ръкописа и ще се върна в Лисбон Фолс, където Човекът с охрената карта без съмнение много ще ми се зарадва. Няма да викам такси; възнамерявам да извървя пътя дотам, под нощното небе и звездите. Предполагам, че ще искам да се сбогувам. Всъщност сърцата не се разбиват. Ех, де да можеха…

Точно в момента обаче единственото място, където смятам да отида, е леглото ми. Там ще положа мокрото си лице върху възглавницата и ще се помоля на един Бог, в който не вярвам кой знае колко, да изпрати ангел-хранител на Сейди, за да оцелее. И да обича. И да танцува.

Сбогом, Сейди.

Ти така и не ме срещна, ала аз те обичам, скъпа.

Бележки

[1] Филм от 1958 г. по „Селцето“ на Уилям Фокнър с участието на Пол Нюман. — Б.пр.

[2] „Мостът над река Куай“ е британски военен филм от 1957 г. за Втората световна война, дело на режисьора Дейвид Лийн, по романа „Мостът на река Куай“ на френския писател Пиер Бул. — Б.пр.

[3] „Капката“ (The Blob) — филм на ужасите от 1958 г. с участието на Стив Маккуин. — Б.пр.

[4] Герой от разказа „Човекът без родина“ на Едуард Хейл, публикуван за първи път през 1863 г. — Б.пр.