Стивън Кинг
22 ноември 1963 (15)

1.

Възпоменанието се проведе в края на първия ден на новата учебна година и ако успехът може да се измери с мокри кърпички, шоуто, което ние със Сейди организирахме, беше върхът. Убеден съм, че беше катарзис за учениците и мисля, че госпожица Мими щеше да го хареса. „Саркастичните хора са меки като памук под бронята — беше ми казала тя веднъж. — И аз не съм по-различна.“

Учителите се държаха по време на повечето слова. Трогна ги Майк със спокойната си, прочувствена декламация на Притчи 31. След това, по време на прожекцията на диапозитивите, съпътствана от сантименталната мелодия от „Уестсайдска история“, преподавателите не издържаха. Треньорът Борман беше особено забавен. Със сълзи, стичащи се по зачервеното му лице, и силни, хълцащи ридания, изтръгващи се от огромните му гърди, футболният гуру на Денхолм ми напомни на втория любим анимационен герой на всички — Бебето Хюи.

Прошепнах това на Сейди, докато стояхме до големия екран, който показваше снимки на госпожица Мими. И тя плачеше, но трябваше да слезе от сцената и да се скрие зад кулисите, когато смехът първо пребори и после надделя над сълзите й. Сейди ме погледна укорително от сенките… и сетне ми показа среден пръст. Реших, че го заслужавам. Запитах се дали ако беше жива, госпожица Мими щеше все още да си мисли, че със Сейди се разбираме отлично.

Може би.

Избрах „Дванайсет разгневени мъже“ за пиесата през есента и нарочно пропуснах да уведомя фирмата „Самюъл Френч“, че възнамерявам да прекръстя нашата версия на „Съдебните заседатели“, за да включа и няколко момичета. Щях да проведа прослушвания в края на октомври и да започна репетиции на тринайсети ноември, след последния мач за сезона на „Лъвовете“. Бях хвърлил око на Винс Ноулс за Съдебен заседател №8 — ролята, изпълнена от Хенри Фонда във филма, и на Майк Кослоу за най-добрата според мен роля — сприхавият кавгаджия Съдебен заседател №3.

Трябваше обаче да започна да се съсредоточавам върху едно по-важно представление, пред което случаят с Франк Дънинг щеше да изглежда като незначителна пародия на водевил. Нарекох го „Джейк и Дий в Далас“. Ако всичко минеше добре, щеше да бъде трагедия в едно действие. Трябваше да съм готов да изляза на сцената, когато настъпи моментът, и това означаваше да започна рано.

2.

На шести октомври „Лъвовете“ от Денхолм постигнаха петата си победа и бяха на път към сезон без поражение, който щеше да бъде посветен на Винс Ноулс, момчето, което игра Джордж в „За мишките и хората“ и което нямаше шанса да играе в „Дванайсет разгневени мъже“, но повече за това — по-нататък. Беше началото на тридневен уикенд, защото в понеделник беше Денят на Колумб.

На празника отидох в Далас. Повечето магазини бяха отворени и първо се отбих в заложните къщи на Грийнвил Авеню. Казах на дребния мъж зад гишето, че искам да купя най-евтиния венчален пръстен, който има. Излязох със златна (поне изглеждаше златна) халка за осем долара, сложена на безименния пръст на лявата ми ръка. След това отидох с колата в центъра, до място на Лоуър Мейн Стрийт, което бях намерил в указателя на Далас — „Сателитна електроника Тихия Майк“. Там ме посрещна елегантен човечец с очила с рогови рамки и странна футуристична значка на елека с надпис: НЕ ВЯРВАЙ НА НИКОГО.

— Вие ли сте Тихия Майк? — попитах.

— Да.

— Наистина ли сте тих?

Той се усмихна.

— Зависи кой слуша.

— Да предположим, че никой — отвърнах и му обясних какво искам.

Оказа се, че можех да си спестя осемте долара, защото той не прояви интерес към измислената ми невярна съпруга. Собственикът на „Сателитна електроника“ беше заинтригуван от устройството, което исках да купя. На тази тема той беше Бъбривия Майк.

— Господине, може да има такова чудо на планетата, от която идвате, но тук нямаме такова нещо.

Спомних си как госпожа Мими ме беше сравнила с извънземния пришълец от „Денят, в който Земята спря да се върти“.

— Не знам какво имате предвид.

— Искате малко безжично подслушвателно устройство? Добре. Имам няколко във витрината вляво от вас. Наричат се транзисторни радиоприемници. Зареждам „Моторола“ и GE, но най-добри са японските. — Той издаде напред долната си устна и издуха кичур коса от челото си. — Това не е ли ритник в задника? Бихме ги преди петнайсет години, като бомбардирахме два техни града с радиоактивен прах, но умряха ли? Не! Скриха се в дупките си, докато прахът се уталожи, и после изпълзяха, въоръжени с интегрални схеми и поялници вместо автомати „Намбу“. До 1985 година японците ще завладеят света. Поне тази част, в която живея аз.

— Значи не можете да ми помогнете?

— Шегувате ли се? Разбира се, че мога. Тихия Майк Макеърн винаги помага с удоволствие на клиент в електронна нужда. Но няма да е евтино.

— Готов съм да платя много. Това ще ми спести още повече, когато изправя пред съда лъжливата кучка.

— Аха. Изчакайте малко. Ще донеса нещо от склада. И бихте ли обърнали табелката на вратата на ЗАТВОРЕНО? Ще ви покажа нещо, което вероятно не е… е, може и да е законно, но кой знае? Тихия Майк Макеърн адвокат ли е?

— Предполагам, че не е.

Екскурзоводът ми в електрониката през шейсетте години се появи със странен уред в едната си ръка и малка картонена кутия в другата. Надписът на кутията беше на японски. Уредът приличаше на вибратор за палави мацки, монтиран на черен пластмасов диск, дебел седем-осем сантиметра, с няколко жички. Майк го сложи на тезгяха.

— Това е „Ехо“. Произвеждат ги тук, в града. Ако някой може да победи синовете на „Нипон“ в собствената им игра, това сме ние. До 1970 година електрониката ще измести банковото дело в Далас. Запомнете ми думите. — Той се прекръсти, посочи към небето и добави: — Бог да благослови Тексас.

Взех устройството.

— Какво по-точно е „Ехо“?

— Най-близкото нещо до подслушвателното устройство, което описахте, което можете да намерите. Малко е, защото няма вакуумни тръбички и не върви с батерия, а с обикновен променлив електрически ток.

— Включва се в контакта?

— Разбира се, защо не? Съпругата ви и гаджето й може да го видят и да кажат: „Колко мило, някой е сложил «бръмбар», докато ни е нямало. Хайде да се изчукаме хубаво и шумно, а после ще си говорим за лични неща.“

Майк наистина беше факир по електрониката. И все пак търпението е добродетел. Трябваше ми такова нещо.

— Какво се прави с него?

Той почука с пръст по диска.

— Това влиза в основата на лампа, но не лампион, освен ако не искате да запишете как мишките шумят под дъските на пода. Лампата трябва да е за маса, за да е нависоко, където хората говорят. — Майк докосна жичките. — Червената и жълтата се свързват с шнура на лампата, който се включва в контакта. Записващото устройство започва да работи, когато някой включи лампата. И щом го стори, вие сте в играта.

— Другото нещо микрофон ли е?

— Да, и е добър за произведен в Америка. Виждате ли другите две жички? Синята и зелената?

— Аха.

Майк отвори картонената кутия с надписа на японски и извади ролков магнетофон. Беше малко по-голям от пакет цигари „Уинстън“, каквито пушеше Сейди.

— Жичките се свързват с това нещо. Основното устройство отива в лампата, а магнетофонът — в чекмедже на бюро, може би под бельото на жена ви. Или пробивате малка дупка в стената и го слагате в склада.

— Магнетофонът също се захранва от кабела на лампата, предполагам.

— Естествено.

— Може ли да взема две „Ехо“?

— Ще ви дам и четири, ако искате, но може би след седмица.

— Два ще са достатъчни. Колко струват?

— Тези неща не са евтини. Ще ви дам двата за сто и четирийсет долара. Това е най-доброто, което мога да направя. И ще трябва да платите в брой. — Той говореше със съжаление, което предполагаше, че сме споделили красива малка техномечта, но сега мечтата отлита.

— Колко още ще ми струва, ако ви помоля да го монтирате? — Видях безпокойството му и побързах да го разсея: — Нямам предвид същинската черна работа, а само да поставите „бръмбарите“ в две лампи и да свържете магнетофона. Можете ли да го направите?

— Разбира се, господин…

— Да речем, господин Доу. Джон Доу.

Очите му заискриха, вероятно като на Хауард Хънт от ЦРУ, когато за пръв път е видял предизвикателството в хотел „Уотъргейт“.

— Хубаво име.

— Благодаря. И ще бъде добре, ако имам избор с жичките — по-къса, ако сложа уреда по-близо, и по-дълга, ако трябва да го скрия в склада или от другата страна на стена.

— Мога да го направя, но не трябва да е на повече от три метра, защото качеството на звука се влошава. Освен това, колкото по-дълга жица използвате, толкова по-голяма е вероятността някой да я забележи.

Това ми беше ясно, въпреки че бях учител по английски.

— Колко искате за всичко?

— Ммм… Сто и осемдесет?

Майк изглеждаше готов да се пазари, но аз нямах нито време, нито желание. Сложих пет банкноти по двайсет долара на тезгяха и рекох:

— Ще получите останалите, когато взема нещата. Но първо ще ги изпробваме и ще проверим дали работят, нали?

— Да, добре.

— И още нещо. Вземете употребявани лампи. Неугледни.

— Неугледни?

— Все едно, че са купени от гаражна разпродажба или магазин за вещи втора употреба по четвърт долар парчето. — След като режисираш няколко пиеси — с онези, които бях поставял в гимназията в Лисбон Фолс, „За мишките и хората“ беше петата ми, научаваш някои неща за декорите на сцената. Не исках някой да открадне лампа с „бръмбар“ от полуобзаведен апартамент.

За миг Майк изглеждаше озадачен, но после на лицето му изгря съучастническа усмивка.

— Разбирам. За по-голям реализъм.

— Това е планът. — Тръгнах към вратата, после се върнах, подпрях се на витрината с транзисторните радиоприемници и го погледнах в очите. Не мога да се закълна, че той видя човека, убил Франк Дънинг, но не мога и да твърдя противното. — Няма да кажете на никого за това, нали?

— Не! Разбира се, че няма! — Майк стисна с два пръста устните си.

— Само така. Кога?

— Дайте ми няколко дни.

— Ще дойда идния понеделник. В колко часа затваряте?

— В пет.

Пресметнах разстоянието от Джоди до Далас и казах:

— Ще ви дам още една двайсетачка, ако магазинът остане отворен до седем. Не мога да дойда по-рано. Става ли?

— Да.

— Хубаво. Пригответе всичко.

— Ще бъде готово. Нещо друго?

— Да. Защо ви наричат Тихия Майк, по дяволите?

Надявах се да отговори: „Защото умея да пазя тайни“, но той рече:

— Когато бях дете, мислех, че онази коледна песен е за мен. И прякорът ми остана.

Не попитах нищо, но докато се връщах към колата си, загрях, и започнах да се смея.

„Тих Майк, свят Майк.“^[1]

Понякога светът, в който живеем, наистина е странно място.

3.

Когато се върнеха в Съединените щати, Лий и Марина щяха да живеят в мизерни жилища с нисък наем, включително онова в Ню Орлиънс, където вече бях ходил, но въз основа на записките на Ал реших, че има само две, върху които трябва да се съсредоточа. Едното беше на Уест Нийли Стрийт 214 в Далас, а другото — във Форт Уърт, и там отидох след посещението си при Тихия Майк.

Имах карта на града, но пак се наложи да питам за посоките. Накрая възрастна чернокожа жена, продавачка в малко магазинче, ми обясни как да стигна дотам. Когато най-после намерих каквото търсех, не се изненадах, че ми беше трудно да го открия. Краят на Мерседес Стрийт беше неасфалтирана пътека от втвърдена пръст с полуразрушени къщи от двете страни, малко по-добри от колиби на изполичари, и се разширяваше в огромен, предимно празен, разбит паркинг, където вятърът гонеше големи тръни. Зад паркинга имаше склад, построен от блокчета от сгур, пясък и цимент. На стената с бели букви от вар, високи три метра, беше написано: СОБСТВЕНОСТ НА МОНТГОМЪРИ УОРД и НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ СЪДЕНИ, и ПОЛИЦИЯ ВНИМАНИЕ.

Въздухът вонеше на крекиран нефт откъм Одеса-Мидланд и мръсотии от канала, много по-наблизо. От отворените прозорци се разнасяше рокендрол. Чух „Довелс“, Джони Бърнет, Лий Дорси, Чуби Чекър… и всичко това в разстояние на четирийсет и няколко метра. Жени простираха пране на ръждясали въртящи се сушилни за пране. Всичките бяха с рокли, вероятно купени от „Мамут Март“ на Заир, и всичките изглеждаха бременни. Изцапано момченце и също толкова мръсно момиченце стояха на напуканата пръст на алея за коли и ме гледаха, докато минавах. Бяха се хванали за ръце и толкова си приличаха, че беше изключено да не са близнаци. Момченцето беше голо, само с един чорап и държеше пистолет с капси. Момиченцето беше с подгизнал памперс и тениска на Клуба на Мики Маус. Стискаше пластмасова кукла, мръсна като нея. Двама гологърди мъже си подхвърляха футболна топка между дворовете си, и двамата захапали цигари. Зад тях един петел и две окаляни кокошки кълвяха в прахоляка близо до куче, което или спеше, или беше мъртво.

Спрях пред номер 2703, къщата, където Лий щеше да доведе съпругата си и дъщеря си, когато вече не можеше да издържа задушаващата майчина любов на Маргарет. Две бетонни ивици водеха до гол парцел земя, където в някоя по-хубава част на града би имало гараж. Дивата пустош от плевели, която минаваше за морава, беше осеяна с евтини пластмасови играчки. Момиченце в дрипави розови къси панталонки риташе футболна топка срещу стената на къщата. Всеки път, когато топката се удареше в дървената обшивка, детето казваше:

— Чумба!

Жена с коса, навита на големи сини ролки, и с цигара в устата подаде глава през прозореца и извика:

— Ако продължаваш, ще изляза и ще те пребия, докато ти потекат сополите, Розет! — И после ме видя. — К’во искате? Ако е за някоя сметка, не мога да ви помогна. Мъжът ми се занимава с това. Днес той има работа.

— Не е сметка — отвърнах. Розет ритна футболната топка към мен и изръмжа, а след това неохотно се усмихна, когато я спрях с крак и леко я ритнах обратно. — Искам само да поговоря с вас.

— Тогава ще почакате. Не съм в приличен вид.

Главата й се скри. Зачаках. Розет ритна топката високо и встрани („Чумба!“), но аз успях да я хвана с една ръка, преди да се удари в къщата.

— Не трябва да я пипаш с ръце, мръсен кучи сине. Това е дузпа.

— Розет, какво ти казах за проклетата ти уста? — Майка й излезе на верандата. Беше завързала тънък жълт шал върху ролките на косата си, които приличаха на насекоми в какавида, вероятно отровни, когато се излюпят.

— Мръсен, стар, шибан кучи син! — изпищя Розет и хукна по Мерседес Стрийт по посока на склада „Монтгомъри Уорд“, като риташе футболната си топка и се кикотеше като луда.

— Е, к’во искате? — Майка й изглеждаше някъде между двайсет и две и петдесетгодишна. Няколко от зъбите й липсваха и окото й беше насинено.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

— Що да ви отговарям?

Извадих портфейла си и й предложих банкнота от пет долара.

— Не ме питайте нищо и няма да ви излъжа.

— Не сте оттук. Говорите като янки.

— Искате ли парите или не, госпожо?

— Зависи от въпросите. Няма да ви кажа кой номер сутиен нося.

— Като начало искам да знам откога живеете тук.

— От шест седмици. Хари реши, че може да си намерим работа в склада „Монтгомъри“, но те не наемат никого. И затова отиде в „Менпауър“. Знаете ли какво е това?

— Работа за по един ден.

— Да, и работи с негри. Девет долара на ден, за да бачка с проклети негри да правят път. Казва, че все едно отново е в Западен Тексас.

— Какъв наем плащате?

— Петдесет на месец.

— Обзаведена ли е къщата?

— Полу. Или поне така може да се каже. Има проклето легло и шибаната газова печка ще ни изтрепе някой ден. И няма да ви поканя да влезете, затова не питайте. Не знам какъв сте.

— Има ли лампи?

— Луд ли сте?

— Има ли?

— Да, две. Едната работи, а другата не. Няма да стоя тук, мътните ме взели. Хари не иска да се върнем при майка ми в Мозел, но ще удари на камък. Няма да стоя тук. Надушвате ли как мирише?

— Да, госпожо.

— На лайна, синко. Не котешки или кучешки, а човешки. Да работиш с негри е едно, но да живееш като негър? Не. Свършихте ли?

Не бях приключил съвсем, макар че много ми се искаше. Бях отвратен от тази жена и от себе си, защото се осмелявах да я съдя. Тя беше пленник на своето време, избора си и вонящата на лайна улица. Не можех да откъсна поглед от ролките под жълтия й шал — тлъсти сини буболечки, които чакат да се излюпят.

— Предполагам, че никой не се задържа дълго тук?

— На Мерседес Стрийт ли? — Тя махна с цигарата си към пътеката, водеща към запустелия паркинг и огромния склад, пълен с хубави неща, които тази жена никога нямаше да притежава. Към сгушените една до друга колиби със стъпала от полуразрушен бетон и счупени прозорци, закрити с парчета шперплат. Към досадните хлапета. Към непрощаващото тексаско небе. И после издаде ужасяващ смях, изпълнен с присмех и отчаяние. — Това е спирка по пътя за никъде. Двете с малката се връщаме в Мозел. Ако Хари не иска да дойде с нас, ще заминем без него.

Извадих картата от джоба си, откъснах крайчето и надрасках телефонния си номер в Джоди. Добавих още пет долара и й ги подадох. Жената ги погледна, но не ги взе.

— За какво ми е телефонният ви номер? Нямам проклет телефон. Пък и тук няма монетен автомат. Това е междуградски разговор, по дяволите.

— Обадете ми се, когато сте готови да се преместите. Само това искам. Звъннете ми и кажете: „Аз съм майката на Розет. Ще се местим.“ Това е всичко.

Видях я, че пресмята нещо. Не й отне много време. Десет долара беше повече, отколкото мъжът й щеше да изработи за цял ден под горещото тексаско слънце. В „Менпауър“ не бяха чували за полудневна работа в почивните дни. И това щяха да бъдат десет долара, за който мъжът й нямаше да чуе.

— Дайте ми още седемдесет и пет цента — каза тя. — За междуградския разговор.

— Ето, вземете един долар. Поживейте малко. И не забравяйте да ми се обадите.

— Няма.

— Няма и да искате, защото ако забравите, може да намеря съпруга ви и да се разбъбря. Въпросът е важен. Поне за мен. Между другото, как се казвате?

— Айви Темпълтън.

Стоях в прахоляка и бурените, долавях вонята на изпражнения и полусготвено месо и смрадта на пръдня на природния газ.

— Господине? Какво ви е? Изглеждате странно.

— Нищо — отвърнах. И може би наистина не беше нищо. Темпълтън съвсем не е необичайно име. Разбира се, човек може да си внуши всичко, ако се постарае. Аз съм живо доказателство за това.

— А вие как се казвате?

— Пъдънтейн. Попитате ли ме пак, ще ви отговоря същото.

Тя най-после се усмихна на тази ученическа шега.

— Обадете ми се, госпожо.

— Да, добре. А сега си вървете. Ако сгазите малката ми проклета кучка, докато си тръгвате, вероятно ще ми направите услуга.

Върнах се в Джоди и намерих бележка, забодена с кабарче на вратата ми.

Джордж, обади се! Искам услуга.

Сейди (и в това е бедата!!)

Какво ли означаваше това? Влязох вътре да й се обадя и да разбера.

4.

Майката на треньора Борман, която живееше в старчески дом в Абилийн, си беше счупила крака, а в събота бяха танците „Сейди Хокинс“ в гимназията в Денхолм.

— Треньорът ме убеждаваше да отида с него да пазим учениците на танците. Каза, цитирам: „Как може да устоиш да не отидеш на танци, които носят твоето име?“ Това беше миналата седмица. И като пълна глупачка се съгласих. Сега той заминава за Абилийн и какво ще правя? Да пазя двеста обезумели по секса шестнайсетгодишни хлапета, които танцуват туист? Не мисля! Ами ако някои момчета донесат бира?

Помислих си, че ще бъде изумително, ако не донесат.

— Ами ако се сбият на паркинга? Ели Докърти каза, че миналата година дошли момчета от „Хендерсън“, нахлули по време на танците и две хлапета от техните и две от нашите постъпили в болница! Ще ми помогнеш ли, Джордж? Моля те!

Сейди Дънхил ме кани на „Сейди Хокинс“? Ухилих се. Мисълта да отида с нея на танци ме изпълни с мрачни предчувствия.

— Не се шегувай! Не е смешно!

— С удоволствие ще дойда с теб, Сейди. Ще ми донесеш ли цвете за бутониерата?

— Ще ти донеса бутилка шампанско, ако трябва. — Тя се замисли. — Не. Не и с моята заплата, но бутилка „Колд Дък“.

— В седем и половина ли отварят вратите? — Всъщност знаех това. Из цялото училище бяха разлепени плакати.

— Да.

— И ще пускат само плочи. Няма да има оркестър. Това е хубаво.

— Защо?

— Оркестърът може да създаде проблеми. Веднъж бях дежурен на танци, където барабанистът продаваше наливна бира през почивките. Неприятно преживяване.

— Сбиха ли се? — Сейди беше ужасена и в същото време заинтригувана.

— Не, но много повръщаха. В бирата имаше твърд алкохол.

— Във Флорида ли се случи?

Беше станало в гимназията в Лисбон Фолс през 2009 година, но аз отговорих, че се е случило във Флорида, и добавих, че с радост ще отида с нея да пазим учениците на танците.

— Много ти благодаря, Джордж.

— Удоволствието е мое.

И наистина беше така.

5.

Клуб „Пеп“ отговаряха за танците „Сейди Хокинс“ и бяха свършили отлична работа — ленти от креп, спускащи се от тавана на спортния салон (сребристи и златисти, разбира се), големи количества безалкохолен пунш, лимонови курабии и червени меки тарталети, осигурени от „Фючър Хоуммейкърс ъв Америка“. Учителите по изкуствата — малко на брой, но всеотдайни — бяха изработили огромен плакат, който изобразяваше безсмъртната госпожица Хокинс, която преследва желани ергени в Догпач. Мати Шоу и Боби Джил, приятелката на Майк, бяха направили повечето неща и с право се гордееха. Запитах се дали все още щяха да се гордеят след седем-осем години, когато борещите се за правата на жените започнеха да горят сутиените си и да настояват за правото на аборт и контрол върху раждаемостта. Да не говорим, че щяха да носят тениски с надписи НЕ СЪМ НИЧИЯ СОБСТВЕНОСТ и ЖЕНАТА СЕ НУЖДАЕ ОТ МЪЖ, КОЛКОТО РИБАТА ОТ ВЕЛОСИПЕД.

Диджей и водещ забавата беше Доналд Белингам, второкурсник, който пристигна със страхотна колекция от плочи в два куфара „Самсонайт“. С мое разрешение (на Сейди й се замая главата) той свърза фонографа си „Уебкор“ и усилвателя на баща си с училищната радиоуредба. Салонът беше голям и осигуряваше естествено ехо и след няколко встъпителни пробни крясъка Белингам постигна страховит гърмящ звук. Въпреки че беше роден в Джоди, той живееше в Роквил, щат Деди Кул. Носеше очила с рогови рамки и дебели стъкла, широки панталони с платнен колан, завързан отзад, и черно-бели обувки, толкова гротескно четвъртити, че бяха супершантави. Лицето му беше цялото в пъпки под намазаната с гел прическа като на Елвис Пресли. Имаше такъв вид, сякаш може би щеше да получи първата си целувка от истинско момиче на четирийсет и две години, но беше бърз и забавен с микрофона и колекцията му от плочи (която наричаше „плосък восък“ и „звук накуп“ на Дони Би) беше страхотна, както вече споменах.

— Нека започнем купона с един взрив от миналото, рокендрол реликва от хубавия живот, шикозен шлагер, чудо лудо! Разкършете се във вече отминалия ритъм на „Дани… и дъ Джуниърс“!

В спортната зала гръмна „На танците“. Танцът започна като повечето в началото на шейсетте години — само момичета с момичета. Размахваха се крака в евтини обувки. Въртяха се фусти. След малко обаче дансингът започна да се изпълва с двойки от двата пола… поне за бързите и по-съвременни танци като „Хващай пътя, Джак“ и „Три без четвърт“.

Малцина биха издържали кастинга на „Танцувай с мен“, но бяха млади и въодушевени. Почувствах се щастлив, като ги гледах. По-късно, ако Дони Би не проявеше здравия разум да намали малко осветлението, щях да го сторя аз. Отначало Сейди беше нервна и готова за неприятности, но хлапетата бяха дошли само да се забавляват. Нямаше нахлуващи орди от „Хендерсън“ или някое друго училище. Тя видя това и се поотпусна.

След четирийсет минути нонстоп музика (и четири тарталети) аз се наведох към Сейди и рекох:

— Време е надзирателят Амбърсън да направи първата си обиколка из сградата и да се увери, че никой в двора не се държи неприлично.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Ти дръж под око купата с пунша. Ако някой младеж се приближи до нея с шише, дори да е сироп за кашлица, заплаши го с екзекуция на електрически стол или кастрация, което мислиш, че ще въздейства по-силно.

Сейди се облегна на стената и се смя, докато от очите й потекоха сълзи.

— Изчезвай, Джордж. Ужасен си.

Излязох. Зарадвах се, че съм я разсмял, но дори след три години е лесно да забравиш колко по-силен ефект имат шегите със сексуален намек в Страната на миналото.

Хванах момче и момиче, които се натискаха в един от по-тъмните ъгли в източния край на салона. Той бъркаше под блузата й, а тя смучеше устната му. Потупах по рамото младия изследовател и двамата подскочиха и се разделиха.

— Запазете го за играта на блъфове след танците — казах им. — И засега се върнете в залата. Вървете бавно. Охладете страстите. Пийнете пунш.

Те тръгнаха. Момичето закопчаваше блузата си, а момчето вървеше леко приведено с онази известна пубертетска походка, позната като „посинели ташаци“.

Зад работилницата по металообработване примигваха двайсетина червени светулки. Махнах с ръка и две хлапета от зоната за пушене ми отвърнаха. Подадох глава зад източния ъгъл на работилницата по дървообработване и видях нещо, което не ми хареса. Там се бяха скупчили Майк Кослоу, Джим Ладю и Винс Ноулс и си подаваха нещо. Грабнах го и го хвърлих над мрежата на ограда, преди да усетят, че съм там.

Джим се сепна, но после ми отправи ленивата си усмивка на футболен герой.

— Добър вечер и на вас, господин Амбърсън.

— Спести си поздравите, Джим. Не съм момиче, което да омаеш, за да му смъкнеш гащичките, и определено не съм треньорът ти.

Той изглеждаше стъписан и малко уплашен, но не видях обида на лицето му. Мисля, че ако това беше някое голямо училище в Далас, нямаше да е така. Винс беше отстъпил крачка назад. Майк не помръдна, но изглеждаше унил и смутен. Не, беше повече от смутен. Направо засрамен.

— Алкохол на училищни танци — продължих. — Не очаквам да спазвате правилата, но защо сте толкова глупави, когато ги нарушавате? Джими, какво ще стане с твоята стипендия в Алабама, ако те хванат да пиеш и те изритат от футболния отбор?

— Вероятно ще получа червен картон — отвърна той. — Това е всичко.

— Да, и ще останеш една година. И вероятно ще трябва да учиш за добри оценки. Същото се отнася и за теб, Майк. И ще те изхвърлят от Театралния клуб. Искаш ли това?

— Не — прошепна той.

— А ти, Винс?

— Не, господин Амбърсън. Абсолютно не. Ще правим ли „Заседателите“? Защото ако…

— Не знаеш ли, че трябва да мълчиш, когато ти се кара учител?

— Да, господин Амбърсън.

— Следващия път няма да ви се размине, момчета, но тази вечер имате късмет. Днес ще получите един ценен съвет: Не прецаквайте бъдещето си. Нито дори заради половин литър „Файв Стар“ на училищни танци, които дори няма да си спомняте след година. Ясно ли е?

— Да — отговори Майк. — Съжалявам.

— И аз. Абсолютно. — Винс се прекръсти и се ухили. Някои хора просто са устроени така. А може би светът се нуждае от наперени всезнайковци, за да освежат нещата, кой знае?

— Джим?

— Да. Моля ви, не казвайте на баща ми.

— Няма, това е между нас. — Огледах ги един по един. — Ще намерите много места, където да пиете догодина в колежа. Но не и в нашето училище. Чухте ли ме?

Този път всичките отговориха в един глас:

— Да, господин Амбърсън.

— А сега, връщайте се вътре. Пийнете пунш и премахнете миризмата на уиски от дъха си.

Те тръгнаха. Дадох им малко време и ги последвах. Наведох глава, бръкнах дълбоко в джобовете си и се замислих. Бях казал: Не и в нашето училище. Нашето.

„Ела и преподавай — беше ми казала Мими. — За това си роден.“

2011 година никога не бе изглеждала по-далечна, отколкото тогава. По дяволите, и Джейк Епинг никога не беше изглеждал толкова далечен. Свиреше саксофон тенор в осветен за купон физкултурен салон в центъра на Тексас. Лек ветрец разнасяше звуците в нощта. Барабанистът удряше палките в съблазнителен ритъм.

Мисля, че тогава реших да не се връщам.

6.

Ръмжащият саксофон и примамливият барабанист поддържаха група на име „Даймъндс“. Песента беше „Разходка“. Ала хлапетата не умееха да играят този танц. Не съвсем.

„Разходка“ беше първата стъпка, която с Кристи научихме, когато започнахме да ходим на уроци по танци в сряда вечер. Това е танц за двама, нещо като разчупване на леда, в който всяка двойка минава с танцова стъпка покрай пляскащи с ръце момчета и момичета. Онова, което видях, когато се върнах в залата, беше различно. Момчетата и момичетата пристъпваха на място в две редици едни срещу други, после се срещаха, завъртаха се в обятията си, сякаш танцуваха валс, и отново се разделяха и заставаха в края на редицата. Докато бяха разделени, стъпваха на пръсти с единия крак изнесен назад и залюляваха бедра — очарователно и секси движение.

Докато гледах зад масата със закуски, Майк Джим и Винс се присъединиха към момчетата. Винс не го биваше много — ако кажа, че танцуваше като бял, ще обидя белите момчета в целия свят, но Джим и Майк се движеха като атлети, каквито бяха, или с други думи, с несъзнателна грациозност. Много скоро момичетата от отсрещната редица започнаха да ги гледат.

— Взех да се тревожа за теб! — изкрещя Сейди, за да надвика музиката. — Всичко наред ли беше там навън?

— Да! — отвърнах. — Какъв е този танц?

— Медисън! В телевизионното шоу „Бенстенд“ го играят вече цял месец. Искаш ли да те науча?

— Мадам — хванах я за ръката, — аз ще ви науча.

Хлапетата ни видяха, че идваме, направиха ни място, запляскаха с ръце и се развикаха:

— Браво, господин Амбърсън!

— Покажете му как работите, госпожице Дънхил!

Сейди се засмя и стегна ластика на конската си опашка. Скулите й поруменяха и тя стана още по-хубава. Тя се наклони назад на пръсти, плесна с ръце и раздвижи рамене заедно с другите момичета, а после пристъпи напред в обятията ми и вдигна глава към очите ми. Радвах се, че съм достатъчно висок за нея, за да го направи. Завъртяхме се като навити на пружина младоженци върху сватбена торта и после се разделихме. Поклоних се ниско и се завъртях на пръсти с протегнати ръце като Ал Джолсън, който пее „Мама“. Това предизвика още аплодисменти и няколко писъка на момичета като на бъдещ концерт на „Бийтълс“. Не се перчех (е, може би мъничко). Преди всичко бях щастлив, че танцувам. Не ми се беше случвало отдавна.

Песента свърши. Саксофонът постепенно затихна в онази рокендрол вечност, която младият диджей доволно наричаше фънки еуфория, и ние напуснахме дансинга.

— Боже, беше забавно! — възкликна Сейди, хвана ръката ми и я стисна. — Ти си забавен.

Преди да отговоря, Дони Би изрева по радиоуредбата:

— В чест на двамата отговорници, които наистина умеят да танцуват — първите в историята на нашето училище — един взрив от миналото, излязъл от класациите, но не и от сърцата ни, чудо лудо, направо от колекцията на баща ми, само че той не знае и ако някой от вас, страхотни сладури, му каже, здравата ще загазя. Гледайте внимателно и се учете, всички вие сериозни рокаджии! Така са танцували, когато господин Амбърсън и госпожица Дънхил са били в гимназията!

Всички се обърнаха към нас и… ами…

Когато сте навън през нощта и видите краят на облак да просветлява в яркозлатисто, разбирате, че луната ще се появи след една-две секунди, нали? Точно това чувство изпитах тогава, докато стоях сред леко поклащащите се гирлянди от креп във физкултурния салон на гимназията в Денхолм. Знаех какво ще пусне Дони Би и че ще го танцуваме, и че знаем как да го танцуваме. И после прозвуча равномерното встъпление на духовите инструменти: Баб-даб-даб… баб-даб-да-ди-дум…

Глен Милър. „В настроение“.

Сейди махна ластика и разпусна косата си. Още се смееше и започна да поклаща бедра. Косата й се плъзгаше плавно от едното рамо към другото.

— Можеш ли да танцуваш суинг? — повиших тон, за да надвикам музиката. Знаех, че може. И иска.

— Като линди хоп ли? — попита тя.

— Точно така.

— Ами…

— Хайде, госпожице Дънхил — подкани я едно момиче. — Искаме да го видим — добави тя и двете й приятелки бутнаха Сейди към мен.

Тя се колебаеше. Завъртях се и протегнах ръце. Хлапетата се развикаха радостно, когато излязохме на дансинга. Направиха ни място. Дръпнах Сейди към себе си и след миг колебание тя се завъртя първо наляво и после надясно. Широката пола й даваше достатъчно пространство да кръстоса крака. Това беше вариант на танца линди хоп, който Ричи и Бевърли бяха учили в онзи ден през есента на 1958 година. Беше адски разочароващо. Естествено. Защото миналото е в хармония със себе си.

Хванах Сейди за ръцете, доближих я до себе си и после я пуснах назад. Разделихме се. И после, като хора, които няколко месеца са упражнявали тези стъпки (вероятно на плоча, свиреща на бавни обороти в безлюдна зона за пикник), приклекнахме и ритнахме с крак, първо наляво и после надясно. Учениците се засмяха и се развикаха одобрително. Бяха се наредили в кръг около нас и пляскаха с ръце.

Приближихме се един към друг и Сейди се завъртя като навита на пружина балерина под стиснатите ни ръце.

„Сега ти стисни ръката ми, за да ми кажеш наляво или надясно.“

Тя стисна леко дясната ми ръка, сякаш разбра мисълта ми, и пак се завъртя като перка на хеликоптер. Косата й се разпери като ветрило, което проблесна първо в червено, а после в синьо на осветлението. Чух, че няколко момичета ахнаха. Хванах Сейди и приклекнах на пръсти, а тя се наведе назад, облегната на ръката ми. Надявах се, че няма да изкълча коляното си. Не го чух да изпука.

Изправих се. Сейди се изправи заедно с мен. Излезе напред и после се върна в обятията ми. Танцувахме под светлините.

Танцът е живот.

7.

Балът свърши в единайсет, но аз завих в алеята за коли пред дома на Сейди чак в дванайсет и петнайсет след полунощ, или с други думи, неделя сутринта. Едното от нещата, което никой не ти казва за очарователната задача да охраняваш ученици на танци, е, че отговорниците трябва да се погрижат след приключването на танците всичко да е прибрано и заключено.

Не разговаряхме много по пътя. Въпреки че Дони Би пусна още няколко изкушаващи игриви мелодии на големи оркестри и хлапетата ни тормозеха да танцуваме отново, ние отказахме. Един път беше запомнящо се, два пъти щеше да бъде незабравимо, което може би не е добра идея в малък град. За мен вече беше незабравимо. Не можех да престана да мисля как чувствах Сейди в ръцете си и за дъха й върху лицето ми.

Угасих мотора на сънлайнъра и се обърнах към нея. Сега тя щеше да каже: „Благодаря, че ме изведе“ или „Благодаря за прекрасната вечер“ и това щеше да бъде всичко.

Сейди обаче не каза нищо. Само ме погледна. Косата й падаше по раменете. Горните две копчета на мъжката й риза под пуловера бяха разкопчани. Обеците й блестяха. И после се прегърнахме, и започнахме да се целуваме. Само че беше повече от целуване. Приличаше на ядене, когато си гладен, или пиене, когато си жаден. Долавях уханието на парфюма и чистата й пот и лекия, но парлив мирис на тютюн на устните и езика й. Сейди прокара пръсти през косата ми (кутрето й погъделичка за миг ухото ми и ме накара да потръпна) и след това ги сключи отзад на врата ми. Палците й се движеха непрестанно и галеха кожата на тила ми, който някога, в друг живот, беше обрасъл с косми. Плъзнах ръка и обвих едрата й гърда, а тя промълви:

— О, благодаря. Помислих, че ще падна.

— Удоволствието е мое — отвърнах и нежно я стиснах. Натискахме се може би пет минути и дишахме все по-учестено, докато милувките ставаха все по-дръзки. Предното стъкло на колата се запоти. И после Сейди ме отблъсна и видях, че лицето й е мокро. Кога беше започнала да плаче, за Бога?

— Джордж, съжалявам. Не мога. Страхувам се. — Пуловерът беше смъкнат до кръста й. Виждаха се жартиерите и дантелата на гащичките й. Тя дръпна полата си на коленете.

Предположих, че е заради брака й, който въпреки че се беше провалил, все още имаше значение, защото бяхме в средата на XX век, а не в началото на XXI. Или може би заради съседите. Къщите бяха тъмни и вероятно всички спяха дълбоко, но никога не можеш да бъдеш сигурен, а и в малките градове новите свещеници и учители винаги са интересни теми за разговор. Оказа се, че и двете ми предположения са грешни, но нямаше как да знам.

— Сейди, не трябва да правиш нищо, което не искаш. Не съм…

— Не разбираш. Не е, защото не искам. Не се страхувам заради това, а защото никога не съм го правила.

Преди да кажа нещо, тя изскочи от форда и хукна към дома си, като ровеше за ключа в чантичката си. Не се обърна.

8.

Прибрах се вкъщи в един без двайсет и извървях разстоянието между гаража и къщата в собствен вариант на „посинели ташаци“ Тъкмо запалих лампата в кухнята и телефонът започна да звъни. През 1961 оставаха цели четирийсет години до появата на екранчето с изписаното име на обаждащия се, но в този час и след такава нощ можеше да ме търси само един човек.

— Джордж? Аз съм. — Сейди говореше по-спокойно, но гласът й беше дрезгав. Беше плакала, при това доста.

— Здравей, Сейди. Така и не ми даде възможност да ти благодаря за чудесната вечер. За танците и след това.

— И аз се забавлявах. Отдавна не бях танцувала. Страхувах се да ти кажа с кого научих танца линди хоп.

— Аз се научих с бившата си съпруга. Предполагам, че ти си го научила със съпруга си, с когото сте се отчуждили — рекох, но това не беше догадка. Знаех как стават тези неща. Вече не се изненадвах, но ако ви кажа, че свиквах със свръхестествената хармония между събитията, ще излъжа.

— Да — монотонно отговори тя. — С него. Джон Клейтън от фамилията Клейтън от Савана. И отчуждили е точната дума. Той е много странен човек.

— Колко време бяхте женени?

— Цяла вечност, ако изобщо може да се нарече брак. — Сейди се засмя и сякаш чух смеха на Айви Темпълтън, изпълнен с присмех и същевременно с отчаяние. — В моя случай „цяла вечност“ прави малко повече от четири години. Щом излезем във ваканция през юни, ще отида дискретно в Рино и ще си намеря работа през лятото като сервитьорка или нещо друго. Изискването за уседналост е шест седмици. Това означава, че в края на юли или началото на август ще мога да застрелям това… сама си измислих шегата… като кон със счупен крак.

— Мога да чакам — отвърнах, но веднага щом изрекох думите, се запитах дали са верни. Актьорите се събираха зад кулисите и представлението скоро щеше да започне. До юни 1962 година Лий Осуалд щеше да се върне в САЩ и да живее първо при Робърт и семейството му и после при майка си. До август щеше да се премести на Мерседес Стрийт във Форт Уърт, да работи като заварчик в близката компания „Лесли“ и да монтира алуминиеви прозорци и външни врати срещу буря с инициали.

— Не съм сигурна дали аз мога да чакам. — Сейди говореше толкова тихо, че трябваше да напрягам слуха си, за да я чуя. — На двайсет и три години бях девствена булка, а сега съм девствена сламена вдовица на двайсет и осем. Това е много време, за да узрее плодът на дървото, както казват там, откъдето идвам, особено когато хората — дори родната ти майка — предполагат, че си започнала да придобиваш практически опит в нещата между птичките и пчеличките още преди четири години. Не съм го казвала на никого и ако го повториш, ще умра от срам.

— Ще си остане между нас двамата, Сейди. Завинаги. Той импотентен ли беше?

— Не точно… — Гласът й постепенно заглъхна и за миг настъпи мълчание. Когато отново заговори, гласът й беше изпълнен с ужас: — Джордж… това дуплекс ли е?

— Не. За още три и петдесет на месец телефонът е само мой.

— Слава Богу. И все пак не трябва да говорим за тези неща по телефона. И определено не в ресторантчето на Ал, докато ядем пронгбургери. Можеш ли да дойдеш на вечеря? Ще си направим малък пикник в задния ми двор. Да речем в пет?

— Чудесно. Ще донеса крем-пита или нещо друго.

— Не искам да носиш това.

— А какво тогава?

— Не мога да го кажа по телефона, въпреки че не е дуплекс. Нещо, което се купува от дрогерията, но не в Джоди.

— Сейди…

— Моля те, не казвай нищо. Ще затворя и ще наплискам лицето си със студена вода. Имам чувството, че гори.

В ухото ми се чу изщракване. Тя беше затворила. Съблякох се и легнах. Дълго лежах буден и мислих. За времето, любовта и смъртта.