Стивън Кинг
22 ноември 1963 (8)

2.

В петък, втория ми ден в Дери, отидох в градския супермаркет на Сентър Стрийт. Чаках до пет следобед, защото предполагах, че там ще бъде най-оживеното място — в края на краищата, в петък дават заплати и за много хора (имам предвид жени, защото едно от правилата в живота през 1958 година е „Мъжете не пазаруват“) това означава пазарен ден. Тълпите купувачи ме улесняваха да се слея с тях. За да им помогна в това отношение, отидох в „У. Т. Грант“ и попълних гардероба си с няколко памучни панталона и сини работни ризи. Спомних си за Мъжа без тиранти и приятелите му пред „Ленивият сребърен долар“ и си купих работни ботуши „Улвърин“. По пътя за супермаркета непрекъснато ги удрях в бордюра на тротоара, докато носовете се протриха.

Както се надявах, в магазина имаше много клиенти. И пред трите каси имаше опашки, пътеките бяха пълни с жени, които бутаха пазарски колички. Неколцината мъже, които видях, носеха кошници, затова и аз взех една. Сложих вътре торбичка ябълки (невероятно евтини) и торбичка портокали (скъпи почти колкото през 2011 година). Лъснатият дъсчен под скърцаше под краката ми.

Какво точно правеше господин Дънинг в супермаркета на Сентър Стрийт? Бевърли не беше казала. Не беше управител. Погледнах в остъклената канцелария зад секцията със стоките и видях белокос господин, който можеше да бъде дядо на Елън Дънинг, но не и баща. И на табелката на бюрото му пишеше ГОСПОДИН КЪРИ.

Докато вървях към задната част на магазина и минавах покрай млечните продукти (развеселих се, като прочетох рекламата ОПИТВАЛИ ЛИ СТЕ КИСЕЛО МЛЯКО? АКО НЕ СТЕ, ЩЕ ВИ ХАРЕСА, КОГАТО ГО ОПИТАТЕ), чух смях — женски смях от сорта „Ах, ти, негоднико“, който веднага разпознаваш. Завих по отсрещната пътека и видях група жени, облечени в почти същия стил като дамите в универсалния магазин „Кенебек Фрут“, насъбрали се около щанда за месо. На ръчно изработена дървена табелка, окачена на декоративни хромирани вериги, пишеше МЕСАРНИЦА, ДОМАШНИ КОТЛЕТИ, а отдолу — ФРАНК ДЪНИНГ, ГЛАВЕН МЕСАР.

Понякога животът поднася случайни стечения на обстоятелствата, които никой писател на художествена проза не се осмелява да копира.

Франк Дънинг разсмиваше дамите. Приликата с разсмяния, който влизаше в часовете ми по английски, беше свръхестествена. Той беше същински Хари, само че косата му беше почти напълно черна вместо цялата посивяла и добродушната усмивка беше заменена с вулгарно, мошеническо хилене. Дори Бевърли го беше определила като котешко мяукане и защо не? Тя може и да беше само на дванайсет-тринайсет години, но беше момиче, а нежният пол си падаше по Франк Дънинг. И той го знаеше. Сигурно имаше причина цветът на женското съсловие в Дери да харчи заплатите на съпрузите си в централния супермаркет вместо в малко по-евтиния „А&П“. И наблизо имаше такъв магазин. Господин Дънинг беше хубавец. Носеше чиста бяла престилка (само леко изпръскана с кръв на маншетите, но нали беше месар). На главата му се кипреше стилна бяла шапка, нещо средно между кепе на готвач и барета на художник, килната над едната му вежда. Модно и закачливо.

Общо взето, господин Франк Дънинг, с розовите си, гладко избръснати бузи и безупречна прическа, беше божи дар за Малките жени. Докато бавно вървях към него, той завърза пакет месо с връв, която издърпа от ролка на макара до теглилката, и написа цената с театрален замах на черния си маркер. Даде го на дама на петдесетина лета в домашен халат на големи разцъфнали розови рози и найлонови чорапи с ръбове, която се изчерви като ученичка.

— Заповядайте, госпожо Левеск, половин килограм немски салам, нарязан на тънко. — Той се наведе поверително над гишето, така че госпожа Левеск (и другите дами) да могат да доловят уханието на одеколона му. Какъв ли беше? „Аква Велва“? „Фред Туми“? Не. Мисля, че чаровник като Франк Дънинг би предпочел нещо малко по-скъпо. — Знаете ли какъв е проблемът с немския салам?

— Не — отвърна тя, провлачвайки думата. Другите дами забъбриха в трепетно очакване.

Очите на Дънинг се стрелнаха за миг към мен и не видяха нищо интересно, но щом отново погледнаха госпожа Левеск, възвърнаха патентования си блясък.

— Един час след като го изядете, сте гладни за още.

Не бях сигурен дали всички дами разбраха шегата, но всички изпискаха одобрително. Дънинг доволно изпрати госпожа Левеск и докато отминавах, насочваше вниманието си към някоя си госпожа Бауи, която сигурно също щеше да бъде щастлива да го приеме.

„Мил човек. Все се шегува.“

Но очите на милия човек бяха студени. Когато общуваше с очарования си харем, ставаха сини, но щом погледна мен — макар и за миг, можех да се закълна, че придобиха сив оттенък, цвета на вода под небе, от което скоро ще завали сняг.

3.

Супермаркетът затваряше в шест вечерта и когато излязох с малкото си покупки, беше пет и двайсет. На Уичам Стрийт имаше закусвалня. Поръчах си хамбургер, кока-кола и шоколадов пай. Паят беше превъзходен — истински шоколад и истински крем. Изпълни устата ми като бирата на Франк Анисети. Мотах се колкото можах по-дълго и после тръгнах към канала, където имаше пейки. Виждаше се и супермаркетът на Сентър Стрийт — тясна ивица, но достатъчно. Бях се нахранил, но изядох и един портокал. Хвърлих обелките през бетонния парапет и загледах как водата ги отнася.

Точно в шест светлините на големите витрини на супермаркета угаснаха. В шест и петнайсет излязоха последните клиентки, които помъкнаха големи пазарски чанти по „Горната миля“ или се скупчиха около телефонния стълб на бели ивици. Дойде автобус с надпис ЕДИН КРЪГ С ЕДИН БИЛЕТ и те се качиха. В седем без петнайсет започнаха да си тръгват служителите на супермаркета. Последни излязоха управителят господин Къри и Дънинг. Стиснаха си ръцете и се разделиха. Къри пое по уличката между супермаркета и съседния магазин, вероятно за да вземе колата си, а Дънинг се отправи към автобусната спирка.

Там бяха останали само двама души. Не исках да се присъединявам към тях и благодарение на еднопосочното движение не ми се наложи. Приближих се до друг боядисан в бяло стълб, този до „Странд“ (където в момента прожектираха „Кели Картечницата“ и „Момичето от изправителния дом“ и големият плакат обещаваше ЩУР ЕКШЪН), и зачаках заедно с неколцина работници, които обсъждаха евентуалните резултати в Световните серии. Можех да им разкажа много за тях, но си държах устата затворена.

Дойде градски автобус и спря пред супермаркета на Сентър Стрийт. Дънинг се качи. Автобусът се спусна по хълма и спря пред кинотеатъра. Пуснах работниците пред мен, за да видя колко пари слагат в автомата, монтиран до седалката на шофьора. Чувствах се като извънземен в научнофантастичен филм, който се прави на землянин. Беше глупаво — исках да пътувам с градския автобус, а не да взривя Белия дом със смъртоносен лъч, но това не промени чувството.

Единият работник показа жълта като канарче карта и за миг се замислих за Човека с жълтата карта. Другите пуснаха петнайсет цента в автомата. Монетите изтракаха и иззвъняха. Направих същото, въпреки че ми отне повече време, защото десетте цента залепнаха за потната ми длан. Струваше ми се, че всички погледи са вперени в мен, но когато вдигнах глава, пътниците или четяха вестници, или безучастно гледаха през стъклата. В автобуса се носеше синьо-сивкав дим.

Франк Дънинг беше на половината разстояние вдясно. Сега носеше сиви панталони, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Елегантно. Палеше цигара и не ме погледна, когато минах покрай него и седнах отзад. Автобусът пъшкаше по пътя си по еднопосочните улици, после изкачи „Горната миля“. Щом стигнахме до западния жилищен район, пътниците започнаха да слизат. Всичките бяха мъже. Жените вероятно се бяха върнали вкъщи и прибираха покупките или приготвяха вечеря. Автобусът се изпразваше. Франк Дънинг остана на мястото си, пушейки цигара, и аз се запитах дали накрая няма да останем последните двама пътници.

Оказа се, че не е било необходимо да се тревожа. Когато автобусът зави към спирката на ъгъла на Уичам Стрийт и Чарити Авеню, Дънинг хвърли цигарата на пода, смачка я с тока си и стана от мястото си. Тръгна с лекота по пътеката, без да използва дръжките, но олюлявайки се с движенията на намаляващия скоростта автобус. Някои хора не губят физическата грациозност на младостта до относително късен период в живота. Дънинг, изглежда, беше един от тях. От него би станал отличен танцьор на суинг.

Той потупа шофьора на автобуса по рамото и започна да му разказва някакъв виц. Беше кратък и по-голямата част се изгуби в свистенето на въздушните спирачки, но долових „трима чернилки заседнали в асансьор“ и реших, че не е онзи, който разказа на харема домакини. Шофьорът прихна да се смее, после дръпна никелирания лост, който отваряше предните врати, и подвикна:

— Ще се видим в понеделник, Франк.

— Ако нивото на водата в реката не се повиши — отвърна Дънинг, чевръсто слезе по двете стъпала и скочи на затревената ивица на тротоара. Видях как мускулите му под ризата се издуват. Какъв шанс биха имали срещу него една жена и четири деца? Не голям, беше първата ми мисъл, но грешах. Правилният отговор беше никакъв.

Докато автобусът отминаваше, видях, че Дънинг изкачи стъпалата на първата сграда на Чарити Авеню. На люлеещи се столове на широката веранда седяха осем-девет мъже и жени. Някои поздравиха месаря, който започна да се ръкува с всички като политик, дошъл на официално посещение. Къщата беше триетажна, във викториански стил, типичен за Нова Англия. На стряхата на верандата беше окачена табела. Имах време да я прочета.

ПАНСИОНЪТ НА ЕДНА ПРАЙС

ЗА СЕДМИЦА ИЛИ МЕСЕЦ

ОБЗАВЕДЕНИ КУХНИ

ЗАБРАНЕНО ЗА ДОМАШНИ ЛЮБИМЦИ

Под нея имаше по-малка оранжева табелка, на която пишеше:

НЯМА СВОБОДНИ СТАИ

Слязох от автобуса две спирки по-нататък по линията. Благодарих на шофьора, който сърдито изръмжа в отговор. Установих, че това е учтива размяна на реплики в Дери, Мейн. Освен ако, разбира се, не знаете няколко вица за чернилки, заседнали в асансьор, или може би за полския военноморски флот.

Тръгнах обратно към града, като притичах покрай пансиона на Една Прайс, където наемателите се събираха на верандата след вечеря като хората в един от романите на Рей Бредбъри за Грийн Таун, Илинойс. И Франк Дънинг приличаше на онези хора. Но и в Грийн Таун на Бредбъри се криеха ужаси.

— Добрият човек вече не живее в дома си — беше казал Ричи и беше абсолютно прав. Симпатягата живееше в пансион, където всички, изглежда, мислеха, че е котешки задник.

По мои изчисления „Пансионите на Прайс“ се намираше на не повече от пет преки западно от Кошут Стрийт 379, може би по-близо. Седеше ли в стаята си Франк Дънинг, след като другите наематели си бяха легнали, и гледаше ли на изток като правоверен, обърнат към киблата? Ако беше така, правеше ли го с усмивка от типа „хей, много се радвам да те видя“? Едва ли. И бяха ли очите му сини или студени и замислено сиви? Как обясняваше, че е напуснал домашното си огнище и живее с хора, които дишаха вечерния въздух на верандата на Една Прайс? Имаше ли история, в която съпругата му беше малко откачена или направо злодей? Сигурно. И вярваха ли му хората? Отговорът на този въпрос беше лесен. Няма значение дали говорим за 1958, 1985 или 2011 година. В Америка, където повърхностното винаги минава за задълбочено, хората вярват на типове като Франк Дънинг.

4.

Следващия вторник наех апартамент по обява в „Дери Нюз“ като „полуобзаведен, в хубав квартал“ и в сряда, седемнайсети септември, господин Джордж Амбърсън се нанесе. Сбогом, „Дери Таун Хаус“, здравей Харис Авеню. Бях живял през 1958 година само малко повече от седмица, но вече започвах да се чувствам удобно там, без да съм местен жител.

В полуобзаведения апартамент имаше легло (с няколко петна на дюшека и без завивки), диван, кухненска маса, на която единият крак трябваше да се подпре, за да не се клати, и стол с жълта пластмасова седалка, която издаваше странен звук, когато без желание пускаше дъното на панталоните ми. Имаше и печка, и тракащ хладилник. В кухненския склад открих климатик — вентилатор с изпочупен щепсел, който изглеждаше абсолютно убийствен.

Имах чувството, че апартаментът, който беше точно под летателния път на самолети, подхождащи към приземяване на летището в Дери, е скъпичък с цената си от шейсет и пет долара на месец, но се съгласих да го наема, защото хазяйката, госпожа Джоплин, беше готова да си затвори очите за липсата на препоръки на господин Амбърсън. Помогна и фактът, че той предложи да предплати в брой наема за три месеца. Въпреки това тя настоя да препише информацията от шофьорската ми книжка. Дори да й се стори странно, че един търговец на недвижими имоти на свободна практика от Уисконсин има шофьорска книжка, издадена в Мейн, госпожа Джоплин не каза нищо.

Радвах се, че Ал ми беше дал много пари. Парите успокояват непознатите.

И това не важи само за 1958 година. Само за триста долара успях да превърна полуобзаведения апартамент в напълно обзаведен. Деветдесет от тристате долара отидоха за телевизор и маса втора употреба. Вечерта гледах Шоуто на Стив Алън на хубав черно-бял телевизор, а после го изключих, седнах до масата в кухнята и слушах рева на самолет, отправящ се към земята. От задния си джоб извадих тефтерче, което си бях купил от една дрогерия (където имаше надпис, че кражбата от магазин не е гот, пунтова или пинизчийска). Отгърнах на първата страница и щракнах новата си химикалка „Паркър“. Седях може би петнайсетина минути — достатъчно дълго друг самолет да избуча толкова близо, че очаквах удар, когато колесникът остърже покрива.

Страницата остана празна. Както и съзнанието ми. Всеки път, когато се опитвах да го включа на скорост, единствената свързана мисъл, която ми хрумваше, беше, че миналото не трябва да бъде променяно.

Това не ми помагаше.

Най-после станах, взех вентилатора от склада и го сложих на кухненския плот. Не бях сигурен дали ще работи, но перката се завъртя и бръмченето на моторчето ми подейства странно успокояващо. Освен това заглуши досадното тракане на хладилника.

Отново седнах. Този път съзнанието ми беше по-ясно и роди няколко думи.

ВЪЗМОЖНОСТИ

Да кажа на полицията.

Да се обадя анонимно на месаря и да кажа: „Наблюдавам те, копеле, и ако направиш нещо, ще те издам.“

Да набедя месаря за нещо.

Някак да извадя от строя месаря.

Спрях дотам. Хладилникът изтрака. Нямаше кацащи самолети и движение по Харис Авеню. В момента бяхме само аз, вентилаторът и недовършеният списък. Най-после написах последната точка:

Да убия месаря.

Смачках листа, отворих кутията кибрит, поставена до печката, и драснах клечка. Вентилаторът веднага я угаси и отново се замислих колко трудно е да се променят някои неща. Изключих вентилатора, запалих друга клечка кибрит и я допрях до топчето хартия. Докато гореше, го хвърлих в умивалника, изчаках го да се превърне в пепел и пуснах водата.

След това господин Джордж Амбърсън си легна.

Но дълго време не заспа.

5.

Когато в дванайсет и половина последният самолет за нощта прелетя ниско над покрива, аз все още бях буден и мислех за списъка си. Да съобщя на полицията беше изключено. Това можеше да има резултат с Осуалд, който щеше да заяви неувяхващата си обич към Фидел Кастро в Далас и Ню Орлиънс, но Дънинг беше нещо друго. Него го харесваха и беше уважаван член на обществото. Пристигнал в град, където не обичат външни хора. Следобед, след като излязох от дрогерията, отново видях Човека без тиранти и приятелите му пред „Ленивият сребърен долар“. Бях облечен в работническите си дрехи, но те ме погледнаха равнодушно: „Ти пък кой си, по дяволите?“

Дори да живеех в Дери от осем години, а не от осем дни, какво щях да кажа на полицията? Че съм имал видение как Франк Дънинг убива семейството си в нощта на Хелоуин? Изобщо нямаше да ми повярват.

Малко повече ми харесваше идеята да се обадя анонимно на касапина, но тази възможност ме плашеше. Обадех ли се на Франк Дънинг — или на работното му място, или в пансиона на Една Прайс, където несъмнено щяха да го повикат на общия телефон в приемната — щях да променя събитията. Подобно обаждане може би щеше да му попречи да убие семейството си, но ми се струваше, че по-скоро ще има обратния ефект и ще го тласне отвъд ръба на здравия разум, който демонстрираше с приветливата си усмивка а ла Джордж Клуни. Вместо да предотвратя убийствата, можеше да направя така, че да се случат по-скоро. Знаех къде и кога ще бъдат извършени. Ако го предупредях, залаганията щяха да приключат.

Да го набедя за нещо? Това може и да има резултат в шпионските романи, но аз не бях агент на ЦРУ, а учител по английски.

Някак да извадя от строя месаря беше следващата точка в списъка. Добре, но как? Да го блъсна с форда „Сънлайнър“, докато върви по Чарити Авеню към Кошут Стрийт с чук в ръката и намерение за убийство в главата? Ако не извадех изумителен късмет, щяха да ме заловят и да ме изпратят в затвора. Пък и ранените хора обикновено се оправят. И щом оздравееше, той можеше да опита отново. Докато лежах в мрака, този сценарий ми се видя твърде приемлив, защото миналото не обича да бъде променяно и си пази територията.

Единственият сигурен начин беше да го следя, да изчакам, докато остане сам, и да го убия. Придържай се към най-лесното и простото.

Но и с този вариант имаше проблеми. Най-големият беше, че не знаех дали ще мога да го направя. Предполагах, че мога да го извърша, докато се опитвам да защитя себе си или друг. Обаче хладнокръвно? Макар да знаех, че евентуалната ми жертва ще убие съпругата и децата си, ако не бъде спрян?

Ами… ако го убиех и ме хванеха, преди да избягам в бъдещето, където бях Джейк Епинг, а не Джордж Амбърсън? Щяха да ме осъдят и да ме изпратят в щатския затвор „Шоушенк“. И щях да бъда там в деня, когато в Далас щяха да убият Джон Ф. Кенеди.

Дори това не беше същността на проблема. Станах, минах през кухнята, влязох в тясната като телефонна кабина баня, седнах на тоалетната и подпрях с длани челото си. Бях предположил, че есето на Хари е истината. Ал също. И вероятно беше така, защото на Хари леко му хлопаше дъската, а такива хора са по-малко склонни да се опитват да пробутват като реалност фантазии като убийството на цяло семейство. И все пак…

Деветдесет и пет процента вероятност не са сто — беше казал Ал. За същото говореше и Осуалд, почти единственият вероятен убиец, след като оставим настрана бръщолевенето за конспирация, но въпреки това Ал изпитваше съмнения.

Щеше да бъде лесно да проверя историята на Хари в дружелюбния за компютрите свят на 2011 година, но така и не го направих. И дори да беше абсолютно вярна, пак можеше да има важни подробности, които той бе изтълкувал погрешно или изобщо не бе споменал. Неща, които можеха да ме препънат. Ами ако вместо да се притека на помощ като сър Галахад, убиеха и мен заедно с тях? Това би променило бъдещето по всевъзможни интересни начини, но нямаше да бъда жив, за да разбера какви.

В съзнанието ми се зароди идея — налудничаво привлекателна. Можех да заема позиция срещу номер 379 на Кошут Стрийт в нощта на Хелоуин… и само да наблюдавам. Да се уверя, че наистина ще се случи, но и да забележа всички подробности, които единственият жив свидетел — травмирано дете — може да е пропуснал. После щях да отида с колата до Лисбон Фолс, да се провра през заешката дупка и незабавно да се върна на девети септември в 11:58 часа сутринта. Отново щях да си купя форда „Сънлайнър“ и да отида в Дери, този път зареден с информация. Вярно, вече бях изразходвал доста от парите на Ал, но бяха останали достатъчно, за да живея.

Идеята изскочи през портите, но се спъна още преди да стигне до първия завой. Целта на пътуването ми беше да разбера какъв ефект ще има върху бъдещето спасяването на семейството на чистача, а ако позволях на Франк Дънинг да извърши убийствата, нямаше да разбера. Пък и вече трябваше да го направя отново, защото щеше да има едно от онези пренастройвания, когато — ако — се върнех през портала, за да попреча на Осуалд. Един път беше лошо. Два пъти щеше да бъде още по-лошо, а три пъти — немислимо.

Имаше и нещо друго. Членовете на семейството на Хари Дънинг вече бяха умрели веднъж. Щях ли да ги осъдя да умрат втори път? Въпреки че всеки път имаше пренастройване и те не знаеха? И кой можеше да твърди, че на някакво дълбоко ниво не знаят?

Болката. Кръвта. Морковчето на пода под люлеещия се стол. Хари, който се опитва да уплаши и да прогони ненормалника с въздушна пушка „Дейзи“: „Остави ме на мира татко или ще те гръмна!“

Затътрих крака обратно през кухнята и спрях да погледна стола с жълтата пластмасова седалка.

— Мразя те, стол — рекох и после отново си легнах.

Този път заспах почти веднага. Когато се събудих в девет сутринта, слънцето грееше в спалнята ми, все още без завеси, птичките чуруликаха нафукано и реших, че знам какво да направя. Придържай се към най-лесното и простото.

6.

По обяд си сложих вратовръзката, килнах сламената си шапка под елегантен ъгъл и отидох в магазина за спортни стоки „Мейчън“, където още имаше „ЕСЕННО НАМАЛЕНИЕ НА ОРЪЖИЯ“. Казах на продавача, че искам да си купя револвер, защото съм в бизнеса с недвижими имоти и от време на време ми се налага да нося големи суми пари. Той ми показа няколко, сред които Колт „Полис Спешъл“, трийсет и осми калибър. Цената беше девет долара и деветдесет и девет цента. Стори ми се абсурдно ниска, но после си спомних, че според записките на Ал поръчаната по пощата италианска пушка, която Осуалд бе използвал, за да промени историята, струваше по-малко от двайсет долара.

— Чудесно оръжие за самоотбрана — рече продавачът. — Абсолютно точен до петнайсет метра и ако някой глупак се опита да открадне парите ви, ще бъде много по-близо.

— Ще го купя.

Подготвих се за проверка на оскъдните ми документи, но пак забравих да се съобразя със спокойната атмосфера в Америка, където живеех сега. Сделката стана по следния начин: платих и си тръгнах с револвера. Нямаше попълване на формуляри и чакане. Дори не трябваше да казвам адреса си.

Осуалд бе увил пушката си в одеяло и я беше скрил в гаража на къщата, където живееше съпругата му с жена на име Рут Пейн. Но когато излязох от „Мейчън“ с оръжието си, ми хрумна, че знам как се е чувствал — като човек с взривоопасна тайна. Собственик на лично торнадо.

На входа на „Ленивият сребърен долар“ стоеше мъж, който би трябвало да е на работа в някоя фабрика, пушеше цигара и четеше вестник. Поне изглеждаше, че чете вестник. Не можех да се закълна, че ме наблюдава, но не можех и да се закълна, че не ме наблюдава.

Беше Човекът без тиранти.

7.

Вечерта отново заех позиция близо до „Странд“, където на афиша пишеше: УТРЕ! „ПЪТЯТ НА ГРЪМОТЕВИЦАТА“ (РОБЪРТ МИЧЪМ) И „ВИКИНГИТЕ“ (КЪРК ДЪГЛАС)! Още ЩУР ЕКШЪН за любителите на киното в Дери.

Дънинг пак отиде на спирката и се качи на автобуса. Този път не го последвах. Не беше необходимо. Знаех къде отива. Тръгнах към новия си апартамент, оглеждайки се за Мъжа без тиранти. Нямаше следа от него и си помислих, че появата му срещу спортния магазин е била случайна. И не беше кой знае какво. В края на краищата, „Ленивият долар“ беше предпочитано от него място. Фабриките в Дери работеха по шест дни седмично и работниците редуваха почивните си дни. В четвъртък Човекът без тиранти сигурно не беше на работа. Другата седмица той вероятно щеше да виси в „Ленивият“ в петък. Или във вторник.

Следващата вечер пак бях пред „Странд“ и се преструвах, че чета афиша за „Пътят на гръмотевицата“ (Робърт Мичъм фучи по най-пичовската магистрала в света!), предимно защото нямаше къде другаде да отида. До Хелоуин оставаха шест седмици и, изглежда, бях навлязъл във фазата на убиване на време в програмата ни. Този път обаче, вместо да се отправи към автобусната спирка, Франк Дънинг отиде до тройното кръстовище между Сентър, Канзас и Уичам Стрийт и застана там, сякаш се колебаеше. Пак беше изтупан в черни панталони, бяла риза, синя вратовръзка и спортно сако на светлосиви карета. Шапката му беше килната назад. За миг си помислих, че ще отиде на кино да гледа най-нажежената магистрала в света, и в такъв случай щях небрежно да свърна към Канал Стрийт, но той зави наляво, по „Уичам“. Чух го, че си подсвирква. Правеше го добре.

Не беше необходимо да го следя. На деветнайсети септември Дън нямаше да извърши убийства с чук, но изпитах любопитство, пък и нямаше какво друго да правя. Той влезе в грил-бар „Фенерджията“; не беше луксозен като онзи в „Таун Хаус“, но не беше и долнопробен като онези на Канал Стрийт. Във всеки малък град има една-две кръчми на границата между двете, където се срещат като равни работници и чиновници, и този бар изглеждаше точно такова място. Обикновено в менюто фигурираше някой местен деликатес, който кара чужденците озадачено да се почесват по главите. Специалитетът на „Фенерджията“ беше нещо, наречено „Пържени хапки от омар“.

Минах край голямата витрина и видях, че Дънинг поздравява разни хора, докато прекосява бара. Стискаше ръце, пощипваше бузи, взе шапката на един човек и я запрати към мъж, който стоеше до джубокса „Боул Мор“. Той я хвана сръчно и всички се разсмяха. Дънинг беше готин пич. Все се шегуваше. Сякаш девизът му беше „Смей се и целият свят ще се засмее с теб“.

Видях го, че седна на маса близо до „Боул Мор“, и за малко да си тръгна, но бях жаден. Бирата щеше да ми се отрази добре и барът беше от другата страна на препълненото помещение и голямата маса с изцяло мъжка компания, към която се беше присъединил Дънинг. Той нямаше да ме види, но аз щях да го държа под око в огледалото. Не че щях да забележа нещо кой знае колко шокиращо.

Освен това щях да остана в града още шест седмици и беше време да започна да се чувствам като у дома си. Решително влязох вътре и се озовах сред весели гласове, леко пиянски смях и песента на Дийн Мартин „Това е аморе“. Около масите сновяха сервитьорки с керамични халби бира и отрупани подноси с препълнени чинии с „Пържени хапки от омар“. Разбира се, имаше и издигащи се кълба синкав дим.

През 1958 година винаги имаше пушек.

8.

— Забелязвам, че поглеждате към онази маса ей-там — каза някой до мен. Бях във „Фенерджията“ достатъчно дълго, за да си поръчам втора бира и „детско плато“ хапки от омар. Реших, че ако не ги опитам, винаги ще се чудя какъв е вкусът им.

Огледах се и съзрях дребен мъж със зализана назад коса, кръгло лице и шавливи черни очи. Приличаше на весела катеричка. Ухили ми се и протегна малка като на дете длан. Над китката му беше татуирана гологърда русалка, която щастливо размахваше опашка и намигаше.

— Чарлс Фрати, но може да ме наричате Чаз. Всички ми викат така.

Стиснах ръката му.

— Джордж Амбърсън, но може да ме наричате Джордж. Всички го правят.

Той се засмя. Аз също. Смята се за проява на лош вкус да се смееш на собствените си шеги (особено когато са глупави), но някои хора са толкова обаятелни, че не се налага да се смееш сам. Чаз Фрати беше един от тях. Сервитьорката му донесе бира и той вдигна чашата си.

— Наздраве за теб, Джордж.

— Ще пия за това — отвърнах и чукнахме чаши.

— Познаваш ли някого? — попита Чаз, поглеждайки в огледалото зад бара към голямата маса отзад.

— Не. — Избърсах пяната от устата си. — Те, изглежда, се забавляват повече от всички останали, това е всичко.

Чаз се усмихна.

— Това е масата на Тони Тракър. Може да гравират името му на нея. Тони и брат му Фил са собственици на фирма за превози на товари. Освен това притежават повече акри в града — и съседните градове — отколкото Картър хапчета за черния дроб. Фил не идва често тук, предимно пътува, но Тони не пропуска много петъчни или съботни вечери. Има много приятели. Винаги се забавляват, но най-големият купонджия е Франки Дънинг. Той разказва вицове. Всички харесват Тони, но обожават Франки.

— Говориш така, сякаш ги познаваш.

— От години. Познавам повечето хора в Дери, но не и теб.

— Защото отскоро съм тук. Занимавам се с търговия на недвижими имоти.

— Разбирам.

— Да.

Сервитьорката донесе поръчката ми и бързо се отдалечи. Купчината върху чинията беше огромна, но ухаеше страхотно и вкусът беше още по-хубав. Вероятно всеки беше малка бомба с холестерол, но през 1958 година никой не се тревожеше за това, което беше успокояващо.

— Помогни ми с омарите — предложих.

— Не, всичките са за теб. От Бостън ли си? Или от Ню Йорк?

Повдигнах рамене и той се засмя.

— Предпазлив си, а? Не те обвинявам, брат’чед. Бъбривците потапят кораби. Обаче имам ясна представа какво си намислил.

Ръката ми с вилицата застина на половината разстояние от устата ми. Във „Фенерджията“ беше топло, но изведнъж почувствах хлад.

— Така ли?

Чаз се наведе към мен и долових мириса на „Виталис“ на пригладената му назад коса и на „Сен-Сен“ в дъха му.

— Ако посоча евентуално място за мол, ще позная ли?

Изпитах облекчение. Мисълта, че съм в Дери, за да търся място за строеж на търговски център, не ми беше минавала през ума, но не беше лоша. Намигнах на Чаз Фрати.

— Не мога да ти кажа.

— Не, разбира се, че не можеш. Бизнесът си е бизнес. Ще оставим тази тема. Но ако решиш да включиш някой от местните хора в нещо хубаво, с удоволствие бих те изслушал. И за да ти покажа, че имам сърце, ще ти подскажа нещо. Ако все още не си огледал стария металургичен завод „Кичънър“, направи го. Идеално място. И знаеш ли какво е мол, синко?

— Бъдещето — отвърнах.

Той насочи пръст към мен като пистолет и ми намигна. Отново се засмях. Не можех да устоя. Отчасти от облекчение, че съм открил, че не всеки възрастен човек в Дери е забравил как да се държи дружелюбно с непознат.

— Улучи в десетката.

— И кой притежава земята, върху която е построен металургичният завод „Кичънър“, Чаз? Братята Тракър, предполагам.

— Казах, че те притежават повечето земя наоколо, не всичката. — Той погледна русалката. — Мили, да кажа ли на Джордж кой притежава онзи първокласен имот само на три километра от центъра на тази метрополия?

Мили размаха люспестата си опашка и разклати малките си колкото чаени чаши гърди. Чаз Фрати не сви ръка в юмрук. Мускулите на ръката му сякаш се раздвижиха сами. Хубав номер. Запитах се дали вади зайци от цилиндри.

— Добре, скъпа. — Той ме погледна отново. — Аз. Купувам най-доброто, а другото оставям на братята Тракър. Бизнесът си е бизнес. Може ли да ти дам визитната си картичка, Джордж?

— Разбира се.

Чаз извади визитка, на която пишеше: ЧАРЛС (ЧАЗ) ФРАТИ ПОКУПКО-ПРОДАЖБИ. Взех я и я пъхнах в джоба на ризата си.

— Щом познаваш хората тук и те те познават, защо не си при тях, а седиш на бара като новодошъл? — попитах.

Той сякаш се изненада, а после отново се развесели:

— Да не падаш от Марс, брат’чед?

— Нов съм тук. Не съм научил как стоят нещата. Не ми се сърди.

— Никога. Въртят бизнес с мен, защото притежавам половината мотели в града, кинотеатри в центъра и автокиното, една банка и всичките заложни къщи в Източен и Централен Мейн. Но не ядат и не пият с мен, нито ме канят на гости в домовете си или в крайградския им клуб, защото съм член на Племето.

— Не разбирам.

— Евреин съм, брат’чед. — Чаз видя изражението ми и се ухили. — Не схвана, нали? Дори когато отказах да ям от омара ти, пак не разбра. Трогнат съм.

— Опитвам се да проумея защо това би имало значение — отвърнах.

Той се засмя, сякаш това беше най-хубавият виц, който е чувал през годината.

— Тогава падаш от Луната.

В огледалото видях, че Франк Дънинг говори. Тони Тракър и приятелите му слушаха и широко се усмихваха. Щом избухнаха в гръмогласен смях, се запитах дали вицът е бил за трите чернилки, заседнали в асансьор, или нещо още по-забавно и злобно — трима чифути на игрище за голф може би.

Чаз проследи погледа ми.

— Франк знае как да развихри купона. Знаеш ли къде работи? Не, забравих, че си нов в града. В супермаркета на Сентър Стрийт. Месар. И съсобственик, макар че не го афишира. И знаеш ли какво още? Той е една от причините магазинът да работи отлично и да печели. Дамите му се лепят като мухи на мед.

— Така ли?

— Да, и мъжете го харесват. Но не всички. Мъжете невинаги харесват любимеца на жените.

Думите му ме накараха да се замисля за обсебеността на бившата ми съпруга по Джони Деп.

— Но не е и като едно време, когато той пиеше с тях, докато заведението затвори, а после играеше покер на товарното депо до зазоряване. Напоследък ще изпие една-две бири и ще си тръгне. Ще видиш.

Познавах от личен опит това поведение от спорадичните усилия на Кристи да контролира пиенето си, вместо изобщо да престане да пие. Успяваше за известно време, но рано или късно пак се отдаваше на порока.

— Проблем с алкохола? — попитах.

— Не знам за това, но определено има проблем с избухливостта си. — Чаз погледна татуировката на ръката си. — Мили, забелязвала ли си колко са злобни смешниците?

Мили размаха опашка. Чаз ме погледна със сериозно изражение.

— Видя ли? Жените знаят всичко. — Той грабна крадешком парченце омар и комично завъртя очи. Беше много забавен и изобщо не ми мина през ума, че не е такъв, за какъвто се представя. Но както беше загатнал самият Чаз, бях малко наивен. А за Дери — със сигурност. — Не казвай на равина.

— Гроб съм.

Мъжете на масата на братята Тракър се наведоха към Франк, който започна да разказва друг виц. Жестикулираше оживено. Ръцете му бяха големи. Не беше трудно да си представя как едната държи дръжката на чук „Крафтсман“.

— Той беше ужасно буен в гимназията — продължи Чаз. — Пред теб е човек, който знае, защото бяхме съученици. Но аз странях от него. Непрекъснато го наказваха, винаги за сбиване. Франки трябваше да отиде в Университета на Мейн, но едно момиче забременя от него и трябваше да се ожени за нея. След една-две години тя взе детето си и избяга. Вероятно беше постъпила правилно, като се има предвид какъв беше той тогава. Франки изпадаше в ярост. Може би щеше да му се отрази добре да се бие с германците или японците. Но го изкараха негоден за военна служба. Не разбрах защо. Дюстабан? Шум в сърцето? Високо кръвно налягане? Не знам. Но ти вероятно не искаш да слушаш стари клюки.

— Защо не? Интересни са — отвърнах. И наистина беше така. Бях дошъл във „Фенерджията“ да пийна нещо и бях попаднал на златна мина. — Вземи си още омар.

— Ръката ми да изсъхне — каза Чаз и пъхна парче в устата си, а след това посочи с палец огледалото, докато дъвчеше. — Защо да не си взема? Половината на онази маса са католици, но ядат бургери и бекон по време на пости. При това в петък! Някой вижда ли смисъл в религията, брат’чед?

— Хвана ме — рекох. — Аз съм методист отстъпник. Предполагам, че господин Дънинг не е получил университетско образование.

— Не. Когато първата му жена избяга посред нощ, той взимаше научна степен по рязане на месо и много го биваше. Забърка се и в други неприятности, свързани с пиенето. Хората са ужасни клюкари и един собственик на заложни къщи чува всичко. Господин Воландер, който притежаваше супермаркета в онези дни, накарал холандския си чичо да поговори с Франки. — Чаз поклати глава и хапна от пържения омар. — Ако знаеше, че Франки Дънинг ще притежава половината място до края на проклетата война в Корея, Бени Воландер щеше да получи мозъчен кръвоизлив. Хубаво е, че не виждаме бъдещето, нали?

— Да, това би усложнило нещата.

Чаз се разгорещяваше, докато разказваше, и когато поръчах на сервитьорката още две бири, не възрази.

— Бени Воландер каза, че Франки е най-добрият чирак месар, който е имал, но ако отново си навлече неприятности с ченгетата — или с други думи, да набие някого, защото е стъпил накриво, — ще го уволни. Казват, че за умния една дума е достатъчна, и Франки се вразуми. Една-две години след бягството й се разведе с първата си съпруга, защото го е изоставила, и не след дълго се ожени повторно. Войната беше в разгара си и той имаше богат избор от дами. Обаятелен е и повечето му конкуренти бяха отвъд океана. Избра Дорис Маккини. Беше хубаво момиче.

— Убеден съм, че все още е хубава.

— Абсолютно, брат’чед. Красива като картинка. Имат три-четири деца. Мило семейство. — Чаз отново се наведе към мен. — Но Франки още избухва от време на време и сигурно е превъртял миналата пролет, защото Дорис отишла на църква със синини по лицето и седмица по-късно го изгони. Сега Франки живее в пансион близо до семейството си. Сигурно се надява Дорис да го приеме отново. И рано или късно тя ще го стори. Той е много очарователен и привлекателен.

Дънинг стана. Другите мъже му се развикаха да остане, но той поклати глава и посочи часовника си. Допи бирата си, наведе се и целуна един плешивец по темето. Жестът му предизвика бурни възгласи на одобрение, които го съпроводиха до вратата.

Докато минаваше покрай нас, Дънинг потупа Чаз по гърба и рече:

— Не си навирай навсякъде носа, Чази. Твърде дълъг е и лесно се цапа. — И после излезе.

Чаз ме погледна и се ухили, но очите му не се смееха.

— Голям образ, е, нали?

— Да.

9.

Аз съм един от хората, които не знаят какво мислят, докато не го напишат, затова в събота и неделя си водих записки какво съм видял в Дери, какво съм направил и какво смятам да направя. Бележките прераснаха в обяснение как съм стигнал до Дери и в неделя осъзнах, че съм се захванал за работа, твърде голяма за джобно тефтерче и химикалка. В понеделник излязох и си купих пишеща машина. Намерението ми беше да отида в местния магазин за канцеларски пособия, но после видях визитната картичка на Чаз Фрати на кухненската маса и отидох при него. Заложната къща се намираше на Ист Сайд Драйв и беше голяма колкото универсален магазин. Над вратата блестяха три златни топки, каквато беше традицията, но имаше и нещо друго — гипсова русалка, която размахва опашка и намига. И тъй като беше на публично място, носеше сутиен. Не видях Фрати, но си купих страхотна пишеща машина „Смит-Корона“ за дванайсет долара. Помолих продавача да предаде на господин Фрати, че е идвал Джордж, търговецът на недвижими имоти.

— С удоволствие, господине. Желаете ли да оставите визитката си?

По дяволите. Трябваше да си напечатам няколко… което означаваше друго посещение в магазина за канцеларски пособия.

— Забравил съм ги в другото сако — отвърнах, — но мисля, че той ще ме помни. Пихме по чашка във „Фенерджията“.

Следобед започнах да обогатявам записките си.

10.

Свикнах със самолетите, които подхождаха за приземяване над главата ми. Уредих да ми носят вестник и прясно мляко — бутилка от дебело стъкло, оставяна на прага. Също като безалкохолната бира, която ми беше поднесъл Франк Анисети при първото ми пътуване през 1958 година, млякото имаше невероятно истински вкус. Не знаех дали вече е изобретена изкуствената сметана и нямах намерение да разбера. Не и когато имаше такова превъзходно мляко.

Дните се нижеха. Четох записките на Ал Темпълтън за Осуалд, докато можех да рецитирам наизуст дълги откъси. Отидох в библиотеката и прочетох за убийствата и случаите на безследно изчезнали, потресли Дери през 1957 и 1958 година. Потърсих статии за Франк Дънинг и прословутата му сприхавост, но не открих нищо. Дори да е бил арестуван, новината не беше стигнала до полицейската рубрика във вестника, която в повечето дни беше обемиста, а в понеделник обикновено се разпростираше на цяла страница и съдържаше обобщение на престъпленията през почивните дни (повечето случили се след затварянето на баровете). Единственият репортаж, който намерих за бащата на чистача, беше за благотворителна акция през 1955 година. През есента супермаркетът на Сентър Стрийт бе дарил десет процента от печалбата си на „Червения кръст“, за да помогне за преодоляването на последиците от ураганите „Кони“ и „Даян“, които бяха връхлетели Източния бряг, бяха довели до смъртта на двеста души и бяха причинили огромни наводнения в Нова Англия. Имаше снимка на бащата на Хари, който връчва голям чек на регионалния директор на „Червения кръст“. Дънинг сияеше с усмивката си на кинозвезда.

Не отидох повече в супермаркета на Сентър Стрийт, но през уикенда — последният на септември и първият на октомври — проследих моя любим касапин в Дери, след като в събота той приключи полудневната си работа зад щанда за месо. Наех неугледен шевролет от „Херц“ на летището специално за тази цел. Имах чувството, че фордът „Сънлайнър“ не става за следене.

Следобед в първата събота Дънинг посети пазара за вещи втора употреба в Брюър с понтиак, който държеше в платен гараж в центъра и рядко използваше в делнични дни. В неделя отиде в дома си на Кошут Стрийт, взе децата и ги заведе да гледат два филма на цената на един — „Аладин“ и „Пепеляшка“ на „Дисни“. Дори от разстояние Трой, най-големият, изглеждаше отегчен до смърт и на влизане, и на излизане от кинотеатъра.

Дънинг не влезе в къщата нито когато ги взимаше, нито когато ги връщаше. Натисна клаксона, щом пристигна, а на връщане изчака, докато и четирите деца влязоха в дома си. Не потегли веднага. Седеше зад волана на своя боневил с бръмчащ мотор и пушеше цигара. Може би се надяваше, че хубавата Дорис ще излезе да поговорят. Когато се увери, че това няма да стане, той използва съседната алея, за да обърне, и изфуча с висока скорост. Гумите изскърцаха и вдигнаха облачета синкав дим. Наведох се на седалката на наетия автомобил, но не биваше да си правя труда. Дънинг не погледна към мен, докато минаваше, и когато се отдалечи по Уичам Стрийт, го последвах. Той върна колата си в гаража, където я държеше, отиде във „Фенерджията“, изпи само една бира в почти безлюдния бар и после с наведена глава затътри крака към пансиона на Една Прайс на авеню „Благотворителност“.

Следващата събота, четвърти октомври, пак взе децата и ги заведе на футболен мач в Университета на Мейн в Ороно, на петдесетина километра от Дери. Паркирах на Стилуотър Авеню и зачаках мачът да свърши. На връщане те се отбиха в „Девет долара и петдесет цента“ да обядват. Спрях в далечния край на паркинга и ги зачаках да излязат. Помислих си, че животът на частния детектив е скучен, каквото и да ни внушават филмите.

Когато Дънинг остави децата в дома им, над Кошут Стрийт падаше здрач. Трой очевидно бе харесал футбола повече от приключенията на Пепеляшка, защото изскочи от понтиака на баща си, като се смееше и размахваше знаменце на „Черните мечки“. Туга и Хари също имаха знаменца и също изглеждаха заредени с енергия. Елън не толкова много. Тя спеше дълбоко. Дънинг я занесе до вратата на къщата. Този път госпожа Дънинг се появи за миг — само колкото да вземе момиченцето от ръцете му.

Дънинг каза нещо на Дорис. Отговорът й, изглежда, не му се понрави. Разстоянието беше твърде голямо, за да разгадая изражението му, но й размаха пръст, докато говореше. Тя го изслуша, поклати глава, обърна се и влезе. Той стоя на прага още една-две минути и после свали шапката си и я удари в крака си.

Всичко това беше интересно — и показателно за отношенията им, но не помагаше за друго. Не и за онова, което търсех.

Открих го на следващия ден. Бях решил да направя само две разузнавателни минавания в неделя, защото имах чувството, че дори в наетата тъмнокафява кола, която почти се сливаше с пейзажа, пак ще ме забележи. На първото минаване не забелязах нищо и си помислих, че той вероятно се е прибрал за деня, и защо не? Беше мрачно и ръмеше. Дънинг може би гледаше спорт по телевизията заедно с останалите наематели и всичките пушеха като комини в приемната.

Оказа се, че греша. Точно когато завих по „Уичам“ за да мина за втори път, го видях да върви към центъра на града, издокаран със сини джинси, шлифер и широкопола непромокаема шапка. Минах покрай него и спрях на Мейн Стрийт на една пряка от гаража, който използваше. Двайсет минути по-късно го следях, докато той излизаше от града и се отправяше на запад. Движението не беше натоварено и го следвах от по-голямо разстояние.

Целта на пътуването му беше гробището „Лонгвю“, на три километра от автокиното на Дери. Дънинг спря пред сергия с цветя и купи две кошници с есенни цветя от възрастна жена, която държа голям черен чадър над двамата по време на покупката. Наблюдавах в огледалото за обратно виждане как той сложи цветята на седалката до себе си, качи се в колата си и потегли по пътя за гробището.

Обърнах и поех към „Лонгвю“. Поемах риск, но нямах друг избор, защото перспективата изглеждаше добра. На паркинга имаше само два пикапа, натоварени с градинарски инструменти, увити с мушама, и очукан стар товарен камион, сякаш изваден от военния резерв. Нямаше следа от понтиака на Дънинг. Насочих се към покритата с чакъл алея на гробището, което беше огромно и се простираше на десетки хълмисти акри.

От главната алея се разклоняваха малки пътеки. От падините и долчинките се вдигаше мъгла и дъждът се усилваше. Денят не беше подходящ за посещение на скъпите покойници и Дънинг нямаше компания. Лесно забелязах понтиака му, паркиран на една от страничните пътеки. Дънинг слагаше кошниците с цветя пред два съседни гроба. Предположих, че са на родителите му, но ми беше все едно. Обърнах колата и го оставих.

Когато се върнах в апартамента си на Харис Авеню, над града се сипеше първият за тази есен проливен дъжд. Каналът в центъра сигурно бучеше и особеното барабанене, което се чуваше през бетона в Лоу Таун, беше по-осезаемо от всякога. Циганското лято беше свършило, но не ми пукаше и за това. Отворих тефтерчето си, прелистих почти до края, където намерих празна страница и написах: „Пети октомври, 15:45 часа. Дънинг в гробище «Лонгвю», слага цветя на гробовете на родителите си(?). Дъжд.“

Бях намерил онова, което исках.