Стивън Кинг
22 ноември 1963 (25)

2.

Последното препятствие се оказа мястото за провеждане на мероприятието. Към средата на юни, кажи-речи по времето, когато Лий загуби работата си като докер в Ню Орлиънс заради опита си да раздава на матросите от самолетоносач „Уосп“ листовки, пропагандиращи политиката на Кастро, Дийк намина да види Сейди. Целуна я по здравата буза (тя винаги извръщаше белязаната си страна, когато идваха гости) и ме покани да изпием по една бира.

— Върви — подкани ме Сейди. — Спокойно можеш да ме оставиш сама.

Речено-сторено. Седнах в колата до Дийк и след около половин час спряхме пред заведение с тенекиен покрив, наречено „Прерийно пиле“, в което уж имаше климатик. Беше ранен следобед, джубоксът не работеше и единствените посетители освен нас бяха двама души на бара. Дийк ми подаде един долар:

— От мен парите, от теб — носенето. Става ли?

Отидох до бара и донесох две бири „Бъкхорн“.

— Ако знаех какво ще избереш, щях аз да отида — измрънка той. — Човече, това е конска пикня.

— На мен пък ми харесва — отвърнах. — А и нали разправяше, че пиеш само у дома. „Коефициентът на малоумие в местните барове ми идва в повечко“ — май така се беше изказал.

— И без това не ми се пие бира. — Едва сега, когато бяхме далеч от Сейди, той си позволи да даде воля на гнева си. — По-скоро ми се иска да цапардосам по мутрата Фред Милър и да сритам мургавия и несъмнено накипрен е дантелени гащички задник на Джесика Калтроп.

Имената и лицата на тези хора ми бяха познати, но тъй като спадах към плебеите, никога не ми се бе случвало да разговарям с тях. Милър и Калтроп представляваха две трети от училищното настоятелство на Денхолм.

— Не спирай дотук — подканих го. — Както си ги подкарал, сподели какво ти се иска да причиниш на Дуайт Роусън. Нали той беше третият?

— Името му е Роулинс — нервно ме поправи Дийк — и ще го пропусна. На наша страна беше.

— Нямам идея за какво говориш.

— Не ни разрешават да организираме празненството в училищния физкултурен салон. Макар че ни трябва за посред лято, когато никой не го използва.

— Шегуваш ли се? — Сейди ме предупреди, че определени субекти от града може да се обявят срещу нея, а аз не й повярвах. Глупавичкият Джейк Епинг, напук на всичко твърдо решен да не се разделя с фантастичните си виждания на човек от двайсет и първи век…

— Де да бях. Изтъкнаха ми опасенията си около пожарната безопасност. Аз пък им припомних, че не ги терзаеха подобни опасения, когато благотворителното мероприятие се организираше за ученик, пострадал при катастрофа, а онази Калтроп — съсухрена кокетка дърта — вика: „Е, да, Дийк, но събитието се състоя през учебната година.“ Не се и съмнявам, че имат опасения. Главно около случая с преподавателка в училището, чието лице е обезобразено от ненормалния й съпруг. Страх ги е, че новината ще гръмне във вестниците или, да не дава Господ, по някоя от даласките телевизии.

— Как е възможно? — почудих се. — Та той… божичко, Дийк, та той дори не беше местен! Чак от Джорджия дойде.

— Изобщо не ги е грижа. Интересува ги само, че умря тук, и се боят, че ще се отрази зле на репутацията на школото. На целия град. И на тяхната репутация.

Гласът ми изтъня и стана писклив — доста нелеп звук за човек в разцвета на силите, но бях така вбесен, че ми беше все едно дали крещя, или писукам:

— Абсурдно е!

— Веднага биха я уволнили, за да се измъкнат от неудобното положение. Но тъй като не могат, им остава надеждата тя сама да напусне, преди децата да са видели какво й е сторил Клейтън. Нагледен пример за провинциално лицемерие, синко. Докато беше на около двайсет, Фред Милър развратничеше из бардаците в Нуево Ларедо минимум два пъти месечно. Дори по-често, ако успееше да докопа някой и друг долар в аванс от джобните, отпускани от баща му. Освен това знам от достоверен източник, че когато била на шестнайсет и живеела в ранчото на баща си, Джесика Калтроп, тогава наричана Джеси Трап, много напълняла, а след девет месеца пак станала като фиданка. Хрумнало ми е да ги предупредя, че паметта ми е по-дълга и от пуританските им корени, и мога доста да ги злепоставя, ако реша. И окото няма да ми мигне.

— Нима е възможно да обвиняват Сейди за психическото състояние на бившия й съпруг?

— Огледай се, Джордж. Понякога се държиш така, сякаш падаш от Марс. Или си живял на място, където хората разсъждават нормално. За фарисеи като Фред и Джесика всичко опира до секса. Вероятно си мислят, че извън кадър Алфалфа и Спанки от „Малките пакостници“ се натискат с Дарла зад обора, а Бъкуит кибичи отстрани и ги зяпа.^[2]

А когато се случва нещо подобно, неминуемо жената е виновна. Не биха го изрекли, но дълбоко в сърцата си вярват, че мъжете са скотове и жените, които не могат да ги укротят, си заслужават боя. Няма да позволя да им се размине толкова лесно на долните фалшиви моралисти.

— Ще ти се наложи — въздъхнах. — Ако не ги оставиш на мира, Сейди ще научи какви ги дърдорят и какво са намислили. А в момента е много уязвима. Това може напълно да я съсипе.

— Така е — кимна той. Извади лулата от джоба на якето си и добави: — Така е, знам. Просто си мрънкам. Вчера Ели разговаря с управителите на сградата на фермерската асоциация. На драго сърце ще ни предоставят залата, която побира петдесет души повече. Защото има балкон.

— Браво — отбелязах с облекчение. — Трезвата мисъл води до по-добри резултати.

— Само че има един проблем. Искат четири стотачки за двете вечери. Ако дам двеста, ще можеш ли да събереш останалите? Обаче няма да си ги възвърнеш от продажбата на билетите. Всички приходи са за лечението на Сейди.

Съвсем ясна ми беше цената на лечението; вече бях доплатил триста долара за болничния престой, който мизерната й застраховка не покриваше. Въпреки благотворителната работа на Елъртън останалите разходи щяха да са убийствени. Още не бях пресушил бюджета си, но дъното вече се виждаше.

— Джордж? Какво ще кажеш?

— Бива. Ще делим по братски.

— Изпий си гадната бира и да потегляме обратно.

3.

На излизане от жалкото заведение погледът ми попадна на плакат, залепен на витрината. Отгоре пишеше:

ГЛЕДАЙТЕ МАЧА НА ВЕКА!

НА ЖИВО ОТ МЕДИСЪН СКУЕЪР ГАРДЪН!

ДАЛАСКИЯТ ТОМ ЧУКА КЕЙС

СРЕЩУ ДИК ТАЙГЪР!

ДАЛАСКАТА СПОРТНА ЗАЛА

ЧЕТВЪРТЪК, 29 АВГУСТ

ПРЕДВАРИТЕЛНА ПРОДАЖБА НА БИЛЕТИ ТУК!

Отдолу се виждаха снимките на двама голи до кръста здравеняци с боксови ръкавици, застанали в обичайната поза. Единият беше млад, по лицето му нямаше белези. Другият изглеждаше доста по-възрастен и явно носът му беше чупен неколкократно. Имената им привлякоха вниманието ми. Бяха ми познати отнякъде.

— Не си го и помисляй! — Дийк поклати глава. — Повече спортни емоции би имало в бой между питбул и кокер шпаньол. Поодъртял кокер шпаньол.

— Така ли?

— Томи Кейс има лъвско сърце, но то вече е четирийсетгодишно. Да не говорим, че горкичкият е пуснал бирено шкембе и едвам шава. Тайгър е млад и пъргав. След няколко години ще стане шампион, стига селекционерите да не се изложат. Междувременно го пускат срещу пропаднали пияндета като Кейс, за да го поддържат във форма.

Май щеше да е като сблъсъка между Роки Балбоа и Аполо Крийд… и защо не? Понякога животът имитира изкуството.

Дийк продължи:

— Да си плащаш, за да гледаш мача по телевизор! Накъде отива светът?

— Към бъдещето, предполагам — отбелязах.

— Най-вероятно ще изкупят всички билети — поне тези в Далас — но това не променя факта, че Том Кейс идва от миналото. Тайгър ще го направи на пихтия. Сигурен ли си, че ти допада идеята за фермерската сграда, Джордж?

— Абсолютно.

4.

За мен юни се оказа доста особен. От една страна, ми правеше удоволствие да присъствам на репетициите на трупата, участвала в първия концерт. Това дежа вю беше от приятните. От друга, все по-често се питах дали наистина възнамерявам да зачеркна Лий Харви Осуалд от уравнението на историята. Не че ми липсваше кураж — вече бях очистил един злодей, и то съвсем хладнокръвно — но вече няколко пъти умишлено пропусках удобни възможности. Опитвах да си втълпя, че причината е в несигурността на ситуацията, не във факта, че Осуалд има семейство, обаче пред очите ми все беше Марина — усмихната и притискаща длани до корема си. Терзаеше ме и мисълта, че Лий може да се окаже само параван, прикриващ много по-сложен и зловещ замисъл. Напомнях си, че той ще се върне през октомври. И естествено се питах как завръщането му би променило положението. Жена му още щеше да е бременна, а прозорецът на несигурността — все така широко отворен.

Междувременно грижите около бавното възстановяване на Сейди не преставаха, сметките се трупаха, застрахователните полици — също (тягостната бюрокрация през 1963 година по нищо не отстъпваше на тази през 2011), отгоре на всичко участвах и в репетициите. Доктор Елъртън имаше възможност да присъства само на една, но бързо схвана идеята и придаде очарователна живост на своята половина от танцуващото пони Бърта. След репетицията ми каза, че искал да включи в екипа още един колега, специалист по Лицева хирургия от Масачузетската окръжна болница. Отговорих му (със свито сърце), че идеята е прекрасна.

— Можеш ли да си го позволиш? — попита ме той. — Хонорарът на Марк Андерсън е доста солен.

— Ще се справя — уверих го.

Когато денят на концерта наближи, поканих Сейди да погледа спектакъла. Тя отказа учтиво, но твърдо въпреки обещанието си да присъства поне на генералната репетиция. Почти не напускаше къщата, само понякога отиваше в градината в задния двор. Не беше стъпила в училището — нито пък в града — от нощта, в която Джон Клейтън накълца лицето й и си преряза гърлото.

5.

Последната репетиция в сградата на Фермерската асоциация се проточи от късната сутрин до ранния следобед на дванайсети юли. Майк Кослоу, който се бе превъплътил в ролята на продуцент също толкова естествено като и в тази на сценичен комедиант, ме информира, че билетите за съботното представление били изкупени, а за тазвечерното оставали към десет процента.

— Много хора ще си купят билети на място, господин Епинг. Бъдете сигурен. Дано с Боби Джил не оплескаме финалното изпълнение.

— Няма да го оплескате.

Дотук всичко вървеше добре. Лошото започна, когато завих по Бий Трий Лейн и подминах колата на Елън Докърти, след което заварих Сейди да седи до прозореца в хола: лицето й беше мокро от сълзите, в ръката си стискаше носна кърпа, свита на топка.

— Какво стана? — попитах я веднага. — Какво ти е казала?

За моя изненада тя едва-едва се усмихна. Макар че лицето й се разкриви, усмивката й придаваше хлапашки чар.

— Само истината. Моля те, не се тревожи. Ще ти направя сандвич, а ти ще ми разкажеш как мина репетицията.

Това и сторих. Естествено, че се разтревожих, но не го показах. Спестих й и възгледите си по темата за наглите гимназиални директори. Същата вечер към шест часа Сейди ме огледа, пооправи вратовръзката ми и изтупа реални или въображаеми прашинки от раменете на спортното ми сако.

— Бих ти казала: „Разкажи им играта“, но ме е страх да не вземеш да ги разкатаеш.

Носеше вехти джинси и широка риза, опитвайки се да скрие, че е станала кожа и кости. Спомних си красивата рокля, с която беше на първия концерт. Тогава красивата рокля беше носена от красиво момиче. Но това беше в миналото. Тази вечер момичето — все още красиво от едната страна — щеше да си е вкъщи, когато завесата се вдигнеше, и да гледа повторението на „Магистрала 66“.

— Какво ти е?

— Иска ми се и ти да присъстваш. — Веднага съжалих, че го казах, но май нямаше голямо значение. Усмивката й помръкна, после отново се появи. Също като слънцето, когато минава зад малко облаче.

— Нали ти ще си там? Значи и аз ще бъда. — Окото й, което прическата в стил Вероника Лейк не прикриваше, плахо се втренчи в мен. — Стига да ме обичаш.

— Обичам те с цялото си сърце.

— Дано. — Целуна ме по ъгълчето на устата. — Аз също те обичам. Така че се дръж прилично, не разкатавай никого и благодари на всички от мое име.

— Обещавам. Нали не те е страх да останеш сама? — Всичко ще е наред. — Всъщност не отговори на въпроса ми, но толкова можеше за момента.

6.

Майк се оказа прав — продадохме билетите за петъчното представление цял час преди началото. Помощник-режисьорът Доналд Белингам угаси осветлението в залата точно в осем часа. Очаквах да остана разочарован след почти безупречния първи концерт и бомбастичния му финал с хвърляне на пайове (който бяхме решили да повторим само за съботното представление, за да не се налага да чистим два пъти сцената и първите няколко реда), но и този не му отстъпваше по нищо. Според мен гвоздеят на представлението беше идиотският танцуващ кон. Партньорът на доктор Елъртън от предната конска половина, ентусиазираният треньор Борман, едва не бутна Бърта от сцената.

Зрителите решиха, че залитането и препъването на ръба на сцената са част от представлението и сърдечно аплодираха номера. Аз обаче попаднах в капана на емоционален парадокс, който едва ли ще преживея отново. Стоях зад кулисите редом с напълно гипсирания Доналд Белингам и се заливах от смях, докато сърцето ми сякаш се канеше да изскочи от гърдите ми.

Тази вечер хармоничният акорд прозвуча по време на финалното изпълнение. Майк и Боби Джил излязоха на сцената, хванати за ръце. Тя застана с лице към публиката и каза:

— Много обичам госпожица Дънхил заради добротата и християнското й милосърдие. Беше до мен, когато се нуждаех от помощ, и ме вдъхнови да науча това, което ще ви изпълним сега. Благодарим на всички ви, че дойдохте и показахте вашето християнско милосърдие. Нали така, Майк?

— Да — кимна той. — Върхът сте.

Погледна наляво. Посочих Доналд, който се беше привел над грамофона и се готвеше да го пусне по даден знак. Този път баща му щеше да разбере, че Доналд е „заел“ една от скъпоценните му плочи, тъй като седеше в залата.

Легендарният Глен Милър, изчезнал при неизяснени обстоятелства, запя „В настроение“, а на сцената под ритмичното ръкопляскане на публиката Майк Кослоу и Боби Джил Олнът се впуснаха в необуздан линди хоп с такава пламенност, каквато не бях постигал нито със Сейди, нито с Кристи. Съчетанието от младост, радостно вълнение и темперамент беше истинско пиршество за душата. Когато видях как Майк стисна ръката на Боби Джил, давайки й знак да направи обратно завъртане и да се стрелне между краката му, внезапно се върнах в Дери и пред очите ми изникнаха Беви и Ричи.

„Историята се повтаря — помислих си. — Ехо, което е толкова близо до съвършенството, че е невъзможно да се прецени кое е реалният глас и кое — призрачното му отражение.“

За момент всичко ми стана ясно: най-вече, че светът почти не съществува. Нима всеки от нас не го осъзнава, без да си го признае? Това е само майсторски балансиран механизъм, съставен от викове и отзвуци, въображаем часовник, отмерващ времето под загадъчния стъклен похлупак, който наричаме живот. Какво се таи зад него? Под него и около него? Хаос, бури. Мъже с чукове, мъже с ножове, мъже с пистолети. Жени, които развращават онова, над което нямат власт, и принизяват непонятното. Всемир, изпълнен с ужас и с разрушение, обкръжаващ една-едничка осветена сцена, на която смъртните танцуват напук на тъмата.

Майк и Боби Джил танцуваха в своето време — 1963 година — ерата на подстрижките „канадска ливада“, на телевизорите в груби дървени кутии и на гаражния рок^[3]. Танцуваха в ден, в който президентът Кенеди беше обещал да подпише договор за забрана на опитите с ядрени оръжия и беше заявил пред журналистите: „Няма да допусна военните ни сили да се забъркат в тайните политически съглашения и във вечните разпри на Югоизточна Азия.“ Танцуваха, както някога бяха танцували Беви и Ричи, както бяхме танцували двамата със Сейди, бяха прекрасни и аз ги обичах тъкмо заради моралната им слабост, а не въпреки нея. Още ги обичам.

Финалът им бе съвършен; спряха задъхани и вдигнаха ръце, а публиката стана на крака. Майк остави бурните аплодисменти да ехтят цели четирийсет секунди (удивително е как бързо светлините на рампата бяха преобразили свенливото спортистче в наперен хлапак, флиртуващ със зрителите), сетне помоли публиката да запази тишина.

— Режисьорът ни господин Джордж Амбърсън иска да каже няколко думи. Той вложи много усилия и въображение в това представление, затова заслужава поздравленията ви.

Излязох на сцената и бях възнаграден с нова вълна от аплодисменти. Стиснах ръката на Майк и потупах Боби Джил по страната. Двамата изтичаха зад кулисите. Вдигнах ръце, за да прекратя ръкоплясканията, и подхванах внимателно подготвената си реч, изразявайки съжаление, че Сейди не може да присъства на концерта, и поднасяйки благодарностите й към всички присъстващи. Всеки опитен оратор знае колко важно е да съсредоточи вниманието си върху хора от публиката и аз избрах мъж и жена от третия ред, сякаш излезли от картината „Американска готика“. Въпросната двойка бяха Фред Милър и Джесика Калтроп, представителите на училищното настоятелство, които не ни бяха разрешили да използваме физкултурния салон, понеже случката със Сейди и бившия й съпруг можеше да навреди на репутацията на училището и на целия град.

Бях стигнал до четвъртото изречение, когато ме прекъснаха смаяни възклицания. Последваха ги ръкопляскания — отначало плахи, но бързо прерастващи в истинска буря. Публиката отново стана на крака. Нямах представа какво аплодират, докато не почувствах деликатния и плах допир на нечия ръка върху лакътя си. Обърнах се и видях до себе си Сейди, пременена в червената си рокля. Беше вдигнала косата си и я бе прихванала с лъскава шнола. И двете страни на лицето й бяха изложени на показ. С почуда открих, че белезите не изглеждаха ужасяващи, колкото се бях опасявал. Сигурно и тук се криеше някаква вселенска истина, но бях твърде объркан, за да я осъзная. Да, дълбоката нащърбена вдлъбнатина и избледняващите шевове не бяха приятна гледка. Както и провисналата плът и неестествено разширеното ляво око. Но лицето й беше озарено от чаровната разкривена усмивка, която в моите очи превръщаше Сейди в Хубавата Елена. Прегърнах я и тя се притисна до мен — смееше се, но от очите й се ронеха сълзи. Усетих как тялото й вибрира като опъната струна. Отново се обърнахме към публиката и видяхме, че всички с изключение на Милър и Калтроп, са станали и ръкопляскат. Двамата се огледаха, видяха, че са единствените седнали, и неохотно се изправиха.

— Благодаря ви — каза Сейди, когато ръкоплясканията поутихнаха. — Благодаря на всички от все сърце. Специални благодарности на Елън Докърти, която ме увери, че ако не дойда и не застана пред вас, ще съжалявам цял живот. Най-вече искам да благодаря на… — тя се поколеба. Публиката не забеляза колебанието й, само аз разбрах, че Сейди беше на косъм да съобщи пред петстотин души истинското ми име. — … на Джордж Амбърсън. Обичам те, Джордж.

Признанието й предизвика още по-бурни овации. В трудни времена, когато дори мъдреците изпитват несигурност, обясненията в любов винаги се посрещат радушно.

7.

Към десет и половина Елън закара вкъщи изтощената Сейди. Около полунощ двамата с Майк изключихме осветлението в залата и излязохме на входната алея.

— Ще дойдете ли на запоя, господин А? Ал каза, че ще затвори чак в два, и е заредил с няколко бъчонки бира. Няма лиценз за алкохол, но не ми се вярва някой да го арестува.

— Без мен — отговорих. — Гроги съм. Ще се видим утре вечер, Майк.

Отбих се при Дийк, преди да се прибера вкъщи. Той седеше по пижама на верандата и се наслаждаваше на последната си лула преди лягане.

— Незабравима вечер — каза, щом ме видя.

— Така си е.

— Твоята девойка се държа мъжки. Истинска героиня излезе.

— И тук си прав.

— Ще изпълниш ли моралния си дълг към нея, синко?

— Ще опитам.

Той кимна:

— Заслужава го, особено след като е била омъжена за онзи ненормалник. Дотук се справяш добре. — Обърна поглед към колата ми и добави: — Тази вечер спокойно можеш да паркираш пред дома й. Едва ли на някого ще му мигне окото след случилото се днес.

Може и да беше прав, но реших да играя на сигурно и да отида пеш, както правех много други нощи. Искаше ми се да дам време на чувствата си да се уталожат. Образът й под светлината на прожекторите не ми излизаше от главата. Червената рокля. Деликатната извика на шията й. Гладката й страна… и белязаната.

Като стигнах до Бий Трий Лейн и влязох в къщата, видях, че разтегателният диван си стои прибран. Загледах го изумен и се запитах какво ли означава това. После Сейди извика от спалнята името ми — истинското ми име. Съвсем тихичко.

Лампата обливаше с мека светлина голите й рамене и едната страна на лицето й. Очите й сияеха.

— Мисля, че тук ти е мястото — прошепна. — Искам те тук. И ти ли искаш същото?

Съблякох се и легнах до нея. Тя пъхна ръка под завивката и ме замилва.

— Гладен ли си? Защото имам изненада за теб.

— О, Сейди, гладен съм като вълк.

— Тогава изгаси лампата.

8.

Онази нощ беше най-прекрасната в живота ми — не защото затвори вратата пред Джон Клейтън, а понеже отново отвори вратата към двама ни със Сейди.

След като се любихме, за пръв път от месеци заспах дълбоко. Събудих се в осем сутринта. Слънцето беше изгряло, по радиото в кухнята „Ди Ейнджълс“ пееха „Гаджето ми се върна“, подуших апетитната миризма на пържен бекон. Скоро Сейди щеше да ме повика да закусим, но имах още малко време. Още малко време.

Пъхнах длани под главата си и вперих поглед в тавана, леко слисан от глупостта, граничеща с умишлена слепота, която проявявах от деня, в който допуснах Лий да се качи на автобуса за Ню Орлиънс, без дори да се опитам да го спра. Трябваше ли да знам дали Джордж де Мореншилд е играл много по-важна роля при покушението срещу Едуин Уокър, отколкото само да насъска слабохарактерния Осуалд? В действителност имаше доста елементарен начин да разбера истината.

Де Мореншилд я знаеше, затова щях да питам самия него.

9.

За пръв път след нападението на Клейтън Сейди хапна добре, аз също не се изложих. Ометохме половин дузина яйца с препечени филийки и бекон. Когато чиниите вече бяха в мивката и тя пушеше цигара с втората си чаша кафе, казах, че искам да я попитам нещо.

— Ако ще ме врънкаш да дойда на представлението и довечера, веднага ще ти отговоря, че не знам дали ще издържа два пъти.

— За друго става въпрос. Но като го спомена, какво ти наговори Ели?

— Че е крайно време да престана да се самосъжалявам.

— Доста жестоко.

Сейди приглади косата си върху белязаната си страна — жест, който беше станал машинален.

— Госпожа Ели не е от най-любезните и тактични хора. Шокира ли ме, като връхлетя в дома ми и заяви, че е време да спра с лигавщините? И още как. Права ли беше? И още как. — Тя престана да приглажда косата си и рязко я отметна. — Така ще изглеждам оттук нататък — може да има и малки подобрения — така че май е най-добре да започна да свиквам. На Сейди й предстои да научи дали е вярна онази стара поговорка, че вътрешната красота била по-важна.

— Тъкмо за това исках да си поговорим.

— Добре. — Тя издиша дима през носа си.

— Да кажем, че бих могъл да те отведа на място, където лекарите ще са способни да оправят лицето ти — няма да е като ново, но доктор Елъртън и екипът му никога не биха постигнали подобни резултати. Би ли се съгласила? Дори да знаеш, че няма да има връщане назад?

Тя се начумери:

— Хипотетично ли?

— Всъщност не.

Сейди смачка цигарата си бавно и съсредоточено, премисляйки нещата.

— Да не би да е като случая с госпожица Мими, дето замина за Мексико да й приложат експериментално лечение за рак? Защото не мисля, че…

— За Америка става дума, мила.

— Е, ако говорим за Америка, не виждам защо да не…

— Чуй останалото: на мен може да ми се наложи да отида. Със или без теб.

— И никога да не се върнеш? — Изглеждаше обезпокоена.

— Никога. Нито ти, нито аз ще можем да се върнем поради трудни за обяснение причини. Предполагам, че ме смяташ за чалнат.

— Знам, че не си. — Очите издаваха тревогата й, но говореше непоколебимо.

— Може да ми се наложи да направя нещо, което няма да се хареса на служителите на реда. Не е лошо, но никой няма да ми повярва.

— Да не би… Джейк, да не би да има нещо общо с онова, дето ми каза за Адлай Стивънсън?

— Донякъде. Работата е там, че дори да успея да изпълня мисията си, без да ме арестуват (смятам, че ще мога), това няма да промени твоето положение. Лицето ти ще си остане повече или по-малко белязано. На мястото, където искам да те отведа, медицината има възможности, за каквито Елъртън само може да мечтае.

— Но никога няма да се върнем. — Не говореше на мен; опитваше да изясни нещата за себе си.

— Никога. — Освен всичко друго, ако се върнехме точно на 9 септември 1958 оригиналната версия на Сейди Дънинг вече щеше да съществува. Беше главоблъсканица, върху която не исках да се замислям.

Тя стана и отиде до прозореца. Остана там с гръб към мен доста време. Чаках търпеливо.

— Джейк?

— Да, мила.

— Можеш ли да предсказваш бъдещето? Можеш, нали?

Не отговорих.

Сейди прошепна:

— Или пък идваш от бъдещето… Така ли е?

Отново не продумах.

Тя се обърна към мен:

— Оттам ли идваш, Джейк?

— Да. — Сякаш трийсеткилограмова скала ми падна от плещите. Същевременно ме обзе страх. И за двама ни, но най-вече за нея.

— От… от колко години напред?

— Скъпа, сигурна ли си, че…

— Да. Колко години?

— Почти четирийсет и осем.

— Аз… мъртва ли съм в твоето време?

— Не знам. Не искам да знам. Важно е настоящето. И че сме заедно.

Сейди се замисли. Червеникавите белезите от раните й се открояваха още по-силно на пребледнялото й лице. Искаше ми се да застана до нея, но се страхувах да помръдна. Страхувах се да не изпищи и да побегне.

— Защо си дошъл?

— За да попреча на един човек да извърши нещо. Ако се наложи, ще го убия. Стига да съм абсолютно сигурен, че го заслужава. Засега не съм.

— Какво е това нещо?

— Почти съм сигурен, че след четири месеца този човек ще убие президента. Ще убие Джон Кен…

Забелязах как тя се олюля, но за щастие остана на крака достатъчно дълго, за да я хвана.

10.

Занесох я на леглото в спалнята и отидох в банята да намокря със студена вода някаква кърпа. Като се върнах, Сейди вече беше отворила очи. Впери ги в мен, но не можах да разтълкувам изражението й.

— Не биваше да ти казвам — промърморих.

— Май да — отвърна тя, но не се отдръпна, когато седнах до нея, и въздъхна доволно, щом притиснах до лицето й студения компрес, заобикаляйки нараненото място, което беше станало почти безчувствено. Изчака ме да махна компреса и изпитателно ме изгледа. — Разкажи ми за някакво предстоящо събитие. Мисля, че така по-лесно ще ти повярвам.

— Не мога. Аз съм филолог, а не историк. В гимназията историята на Мейн беше задължителен предмет, но за Тексас знам много малко. Просто не… — Изведнъж се сетих за нещо. Онова, което Ал Темпълтън беше написал в бележника си в графата за залаганията; помнех го отлично, защото го бях прочел два пъти: „В случай, че в последния момент спешно ти потрябват пари.“

— Джейк?

— Знам кой ще спечели боксовия мач в „Медисън Скуеър Гардън“ идния месец. Казва се Том Кейс и ще нокаутира Дик Тайгър в петия рунд. Ако не се случи, ще си в пълното си право да извикаш момчетата с белите престилки. Но дотогава нека си остане между нас. Много е важно.

— Добре. Обещавам.

11.

Почти очаквах Дийк или госпожа Ели да ме причакат след съботното представление, да ме изгледат разтревожено и да ме уведомят как Сейди им е съобщила по телефона, че напълно съм си загубил ума. Опасенията ми обаче се оказаха напразни и като се прибрах у Сейди, на масата намерих бележка: „Събуди ме, ако ти е до среднощно похапване.“

Не беше посред нощ и тя още не беше заспала. Следващите четирийсетина минути прекарахме много приятно. После тя пророни в мрака:

— Не искаш да реша на момента, нали?

— Не.

— И не се налага да го обсъждаме точно сега?

— Не.

— Може би след боксовия мач. Онзи, за който ми спомена.

— Бива.

— Вярвам ти, Джейк. Не знам дали означава, че съм обезумяла, но ти вярвам. И те обичам.

— И аз те обичам.

Очите й блестяха в мрака: едното — бадемовидно и красиво, другото — притворено, но зрящо.

— Не искам да те сполети нещо лошо и не желая да нараняваш когото и да било, освен ако нямаш избор. Не и по погрешка. Обещаваш ли?

— Да — отговорих без капчица колебание. Тъкмо заради това Лий Осуалд още беше между живите.

— Нали ще внимаваш?

— Да, много ще…

Тя ме прекъсна с целувка, после добави:

— Независимо откъде идваш, аз нямам бъдеще без теб. А сега да поспим.

12.

Предполагах, че ще продължим разговора на сутринта. Нямах представа какво (или колко) възнамерявах да й доверя, но в крайна сметка не ми се наложи да й доверявам каквото и да било, тъй като Сейди изобщо не повдигна този въпрос, а се поинтересува какви средства е събрало благотворителното представление за Сейди Дънхил. Като й казах, че сумата е малко над три хиляди долара заедно със съдържанието на кутията за дарения във фоайето, тя отметна глава и гръмко се разсмя. Трите бона нямаше да покрият всички разходи по лечението й, но звънливият й смях струваше цял милион… както и това, че не изтърси нещо от рода на „Защо да се занимавам, след като мога да се лекувам в бъдещето?“. Не бях съвсем сигурен дали имаше желание да тръгне с мен, дори да ми беше повярвала, и дали аз исках да я взема със себе си.

Че исках да бъда с нея — исках. Завинаги, колкото и да означаваше това. Но може би ни очакваше по-добър живот през шейсет и трета… и през всички години след нея, които Бог или провидението ни бяха отредили. По-добро съвместно съществуване. Представих си колко изгубена щеше да се чувства през 2011, как щеше да се стъписа при вида на панталоните с ниска талия и компютрите. Никога нямаше да й посегна, нито да й крещя (тя най-малко го заслужаваше), ала все пак имаше опасност тя се превърне в моята Марина Прусакова, заточена на непознато място и завинаги прокудена от родината.

13.

Само един човек в Джоди вероятно знаеше как да извлека полза от последната записка на Ал относно залаганията. Казваше се Фреди Куинлан и се занимаваше с покупко-продажба на недвижимо имущество. Всяка седмица той организираше в дома си турнири по покер, в които понякога участвах, защото залозите бяха малки и нямаше опасност да се разоря. Куинлан често се перчеше колко много го бивало в залаганията на професионални футболни мачове и срещи от Тексаския баскетболен турнир. През този ден ме покани в кабинета си, защото „проклетата горещина навън щяла да ни попречи да играем голф“.

— Дай да се разберем, Джордж. Скромно ли ще залагаш, или ще рискуваш?

— Намислил съм да хвърля пет стотачки.

Той подсвирна, после се облегна на стола и сплете пръсти върху шкембенцето си. Беше едва девет сутринта, но климатикът вече работеше на пълни обороти и въздушната струя разпиляваше струпаните на купчинки рекламни брошури.

— Стабилна пачка. Няма ли да ме светнеш за далаверата?

Тъй като ми правеше услуга — поне така се надявах — го „светнах“. Веждите му се повдигнаха толкова високо, че малко им остана да се срещнат с оредяващата му коса.

— Майко мила! Защо просто не си хвърлиш парите в тоалетната?

— Имам някакво предчувствие, че ще спечеля.

— Джордж, чуй какво ще ти каже батко. Мачът между Кейс и Тайгър не е спортно събитие, а опит за сондиране на общественото мнение относно новата система за мониторинг от „затворена среда“, тоест без публичен достъп. Което на прост език ще рече, че хората гледат мачовете на монитори. Може и да има няколко сносни срещи в предварителния кръг, но „гвоздеят на програмата“ е пълен цирк. Тайгър ще е инструктиран през първите седем-осем рунда да го раздава кротко с клетото старче, после да го приспи. Освен ако… — Той се приведе и столът му страдалчески изскърца. — Освен ако нямаш вътрешна информация. — Отново се отпусна назад и стисна устни. — Ама не виждам как. Живееш в Джоди, дявол да го вземе. И все пак, ако си осведомен, би споделил с другарче, нали?

— Нищо не знам — излъгах го най-безсрамно (и без капчица угризение). — Просто интуиция, но последния път като ме осени, заложих, че „Пиратите“ ще победят „Янките“ в бейзболния шампионат и добре се опаричих.

— То хубаво, ама нали я знаеш оная стара поговорка — дори спрелият часовник е точен два пъти дневно.

— Ще ми помогнеш ли, Фреди, или ще си говорим празни приказки?

Той примирено се усмихна — явно си измиваше ръцете от мен, глупеца, който скоро щеше да загуби паричките си, после отвърна:

— Познавам един тип в Далас, който ще ти свърши работа. Казва се Акива Рот. Действа от „Фейт Файненшъл“ на Грийнвил Авеню. Наследи бизнеса на баща си преди пет-шест години. — Понижи глас и добави: — Носят се слухове, че се е сдушил с мафията. — Гласът му стана още по-тих: — С Карлос Марчело.

Тъкмо от това се опасявах, защото същото се говореше и за Едуардо Гутиерес. Сетих се за линкълна с флоридски регистрационен номер, паркиран срещу „Фейт Файненшъл“.

— Май не ми се ще да ме виждат на подобно място. Може да реша отново да се захвана с преподаване, а минимум двама души от училищното настоятелство вече ме гледат на кръв.

— Тогава се отбий при Франк Фрати във Форт Уърт. Собственик е на заложна къща. — Столът отново страдалчески изскърца, когато Куинлан пак се приведе, за да ме погледне в очите. — Ей, защо зяпна? Нещо, дето не трябва, ли казах? Или глътна муха?

— Ами… не… Просто някога познавах един Фрати. И той имаше заложна къща и приемаше залагания.

— Вероятно и двамата са се пръкнали от един и същ мошенически клан в Румъния. Така или иначе той може да ти приеме петте стотачки… особено за такъв гламав залог. Обаче жив ще те одере, да знаеш. Естествено и Рот не е благотворително настроен, ама предложението му ще е по-добро от офертата на Франк Фрати.

— Но при Франк няма да си имам вземане-даване с мафията. Нали така?

— Не ми се вярва, обаче казва ли ти някой? Букмейкърите не подбират деловите си партньори.

— Май е най-добре да те послушам и да не си хвърлям парите на вятъра.

Куинлан ужасено вдигна ръце:

— Не, не, не, недей така! Заложи, че „Мечките“ ще станат шампиони на Националната футболна конференция. Така пачките са ти в кърпа вързани. Гарантирам!

14.

На двайсет и втори юли казах на Сейди, че трябва да свърша нещо в Далас и че ще изпратя Дийк да я навести. Тя ме увери, че няма нужда; и сама щяла да се оправи. Предишната Сейди се завръщаше. Лека-полека, но се завръщаше.

Изобщо не ме разпита за работата ми в Далас.

Първо се отбих във „Фърст Кори“ където отворих депозитната кутия и за по-сигурно отново прочетох записките на Ал. Да, Том Кейс най-неочаквано щеше да нокаутира Дик Тайгър в петия рунд. Явно Ал беше научил резултата от интернет, тъй като беше напуснал Далас (и прекрасното време на шейсетте) много преди мачът да се изиграе.

— Мога ли да ви бъда полезен с още нещо, господин Амбърсън? — попита личният ми банкер, докато ме изпращаше до вратата.

„Да. Кажи една молитва старият ми приятел Ал Темпълтън да не се е оплел, докато се е ровил в интернет.“

— Може би. Сещате ли се за магазин за театрални костюми? Племенникът ми има рожден ден и искам да се предреша като магьосник.

Секретарката на господин Линк набързо прегледа „Жълти страници“ и ми даде адрес на Йънг Стрийт. Купих каквото ми трябваше и го оставих го в апартамента си на Уест Нийли — така и така плащах наем, поне да ми свършеше някаква работа. Револвера скрих на рафта в гардероба. Пъхнах в жабката на колата подслушвателното устройство, което бях извадил от лампата в горния апартамент, и практичния малък магнетофон. Тях щях да изхвърля в храсталаците на път за Джоди. Вече не ми трябваха. Още никой не беше наел апартамента на горния етаж и жилището ми тънеше в призрачна тишина.

Преди да потегля обратно към Джоди, излязох в страничния двор, където само преди три месеца Марина бе снимала Лий с пушката. Обиколих го, но не забелязах нищо интересно — само утъпкана земя и тук-там упорити буренаци. Тъкмо когато се канех да си тръгна, зърнах нещо червено под външното стълбище. Бебешка дрънкалка. Взех я и я пъхнах в жабката на шевролета при подслушвателното устройство, но после не я изхвърлих. Не знам защо.

15.

Следващата ми спирка беше просторната къща на Симпсън Стюарт Роуд, където Джордж де Мореншилд живееше със съпругата си Джийн. От пръв поглед разбрах, че не бива да се срещна там с Де Мореншилд. Първо, нямаше как да знам кога Джийн ще си е вкъщи и кога не, а този разговор трябваше да е на четири очи и по мъжки. Освен това постройката не беше достатъчно уединена. Училището за чернокожи „Пол Куин Колидж“ се намираше в съседство и вероятно в момента там се провеждаха летните курсове. Кварталът не гъмжеше от деца, но видях предостатъчно хлапета: някои вървяха по тротоарите, други караха велосипеди. Накратко, местоположението на къщата не ме устройваше. Разговорът ми с Де Мореншилд можеше да стане разгорещен. Или пък изобщо да не е разговор — не и в речниковото значение на думата.

Нещо привлече погледа ми. Намираше се на голямата морава пред къщата, където фините струйки вода от въртящите се пръскачки образуваха миниатюрни дъги, побиращи се във всеки джоб. 1963 не беше изборна година, но в началото на април (кажи-речи по времето на покушението срещу генерал Едуин Уокър) представителят на Пети окръг се беше споминал от сърдечен удар. Изборите за мястото му щяха да се проведат на шести август.

Надписът на плаката, привлякъл вниманието ми, гласеше: „ИЗБЕРЕТЕ ДЖЕНКИНС ЗА ПЕТИ ОКРЪГ! РОБИ ДЖЕНКИНС, БЕЛИЯТ РИЦАР НА ДАЛАС!“

Според вестниците Дженкинс, привърженик на десницата и съратник на Уокър и неговия духовен наставник Били Джеймс Харджис, с право беше наричан „рицар“. Той ратуваше за автономност на щатите, за отделни, но равноправни училища за бели и цветнокожи, и за възобновяване на блокадата на Куба. Същата Куба, която беше нарекъл „онзи красив остров“. Плакатът потвърди мнението ми относно Де Мореншилд. Той беше дилетант без политическо верую, готов да подкрепи всеки, който му е забавен или му предложи пари. Лий Осуалд не отговаряше на втория критерий, защото беше по-беден и от църковна мишка, но самоотвержената му отдаденост на социализма, съчетана с грандиозните му амбиции, със сигурност развеселяваха ментора му Джордж.

Разбрах и още нещо: Лий никога не беше прекосявал прекрасната морава и голташките му крака не бяха осквернявали килимите в тази къща. Това беше другият живот на Де Мореншилд… най-малкото едно от другите му съществувания. Нещо ми подсказваше, че има няколко, които съхранява в херметически затворени отделения. Но това не отговаряше на основния въпрос: толкова ли се бе отегчил, че да придружи Лий на мисията му да застреля фашизирания ненормалник Едуин Уокър? Не го познавах достатъчно добре, за да направя логично предположение.

Обаче щях да го опозная. Бях твърдо решен.

16.

На витрината на заложната къща на Франк Фрати се кипреше табела с надпис: „ДОБРЕ ДОШЛИ В СВЕТА НА КИТАРИТЕ“ и наистина бяха изложени доста китари: акустични, електрически, дванайсетструнни и дори една с двоен гриф, каквато бях виждал в клип на „Мотли Крю“. Разбира се, налице бяха всички други отломки от пропадналия живот на много хора — пръстени, брошки, огърлици, радиоапарати, дребни електроуреди. Посрещна ме кльощава жена с памучен панталон и с моряшка блуза; безизразното й лице обаче си приличаше като две капки вода с лицето на дебеланата с лилава рокля, която ме беше посрещнала в Дери, при това се чух да казвам същите онези думи. Е, приблизително същите.

— Бих искал да обсъдя с господин Фрати доста изгодно делово предложение, свързано със спорта.

— Сериозно? Да не би да е от тия, на които между приятели им се вика „залагане“?

— Да не сте от полицията?

— Да, бе, самият Къри, началник на даласката полиция. Не ме ли познахте по очилата и двойната брадичка?

— Не виждам нито очила, нито двойна брадичка, госпожо.

— Тъй е, щото съм под прикритие. Но какво ти е щукнало да залагаш посред лято, готин, че нещо не се сещам?

— Интересувам се от боксовия мач между Кейс и Тайгър.

— И кой от двамцата те „интересува“?

— Кейс.

Тя забели очи, после се поизвърна и се провикна:

— Я, ела, татенце, че тука има един мераклия за голяма печалба.

Франк Фрати беше поне два пъти по-възрастен от Чаз Фрати, но приликата беше безспорна. От пръв поглед си личеше, че са роднини. Ако споменех, че някога съм залагал при господин Фрати от Дери, Мейн, с този Фрати щяхме да си побъбрим и да се удивим колко малък е светът.

Пропуснах тази увертюра и без увъртания попитах мога ли да заложа петстотин долара на победа на Том Кейс срещу Дик Тайгър на мача в „Медисън Скуеър Гардън“.

— Че защо да не можеш? — ухили се Фрати. — Можеш и да си завреш нажежено желязо в дирника, ама защо ти е?

Дъщеря му се изкикоти.

— Какъв е залогът?

Фрати погледна кощрамбата, а тя вдигна два пръста на лявата си ръка и един на дясната.

— Две към едно? Абсурд!

— Животът е абсурден, младежо. Ако не вярваш, иди да гледаш пиеса на Йонеско. Препоръчвам ти „Жертви на честта“.

„Е, поне не ми вика «братчед» като родственика си от Дери“ — помислих си.

— Чакайте да ви обясня, господин Фрати.

Той взе една акустична китара „Епифоун Хъмингбърд“ и започна да я настройва. Беше изумително сръчен.

— Ами говори или иди в Далас. Там има едно място, дето му викат…

— Знам го мястото в Далас. Предпочитам Форт Уърт. Някога живеех тук.

— Фактът, че си се махнал, показва наличие на здрав разум за разлика от мерака ти да заложиш на Том Кейс.

— Да предположим, че Кейс нокаутира Тайгър до седмия рунд? Какво ще получа при подобен залог?

Фрати пак се обърна към дъщеря си. Този път тя вдигна три пръста на лявата си лъка.

— Ами за Кейс с победа с нокаут до петия рунд?

Кльощавата се замисли, после вдигна и четвърти пръст. Реших да не се изхвърлям повече. Написах името си в книгата за залозите и показах на Фрати шофьорската си книжка, прикривайки с палец адреса си в Джоди, както бях направил и като заложих на „Пиратите“ във „Фейт Файненшъл“ преди почти три години. Подадох му парите, които се равняваха на една четвърт от оставащите ми финанси, и пъхнах квитанцията в портфейла си. Две хилядарки щяха да ми стигнат да покрия още малко разходи за лечението на Сейди, както и престоя си в Тексас. Пък и не възнамерявах да обирам този Фрати, както не исках да обера и Чаз, въпреки че беше насъскал Бил Търкот срещу мен.

— Ще дойда в деня след мача — осведомих ги. — Да ми приготвите парите.

Кльощавата се изсмя, запали цигара и подхвърли:

— И танцьорката рекла същото на архиепископа.

— Случайно да се казваш Марджъри? — попитах я.

Тя се вцепени, димът от цигарата струеше през зяпналата й уста. После попита:

— Откъде знаеш? — Като видя изражението ми, добави: — Всъщност съм Уанда, сладур. Дано те бива повече в залаганията, отколкото в налучкването на имена.

Докато вървях обратно към колата, си мечтаех пожеланието й да се сбъдне.