Стивън Кинг
22 ноември 1963 (2)

1.

Хари Дънинг завърши гимназията с пълно отличие. По негова покана отидох на церемонията по връчването на дипломите във физкултурния салон на гимназията „Лисбон Фолс“. Наистина си нямаше другиго, пък и ми беше приятно.

След молитвата (прочетена от отец Бенди, който рядко пропускаше гимназиално събитие) си проправих път през тълпата от неориентирани приятели и родители към Хари, който стърчеше самичък, издокаран с възголяма черна тога, стиснал в една ръка дипломата си, в другата — академична шапка с пискюл. Взех шапката, за да се здрависам с него. Той се усмихна и въпреки че зъбите му бяха раздалечени и криви, усмивката му беше лъчезарна и пленителна.

— Благодаря, че дойдохте, господин Епинг. Задължен съм ви.

— Удоволствието е изцяло мое. И можеш да ми викаш Джейк. Такава невинна волност позволявам само на учениците, които са кажи-речи на възрастта на баща ми.

За момент се стъписа, после се разсмя:

— Май вярно съм му набор, а? Божке!

И на мен ми досмеша. Отвсякъде край нас се носеше смях. Имаше и сълзи, разбира се. Аз трудно се просълзявам, но за други хора изглежда е нещо естествено.

— Че и шестица отгоре на всичкото! Божке! Не съм получавал шестица откакто се помня! Не съм си и мечтал да ми пишат!

— Заслужи си я, Хари. Та кое е първото нещо, което ще направиш като абитуриент.

Усмивката му помръкна за миг — май не се беше замислял по въпроса.

— Ами ще се върна вкъщи. Живея под наем на Годард Стрийт. — Той вдигна дипломата с два пръста, сякаш се боеше да не размаже мастилото. — Ще я сложа в рамка и ще я окача на стената. После смятам да си налея чашка винце, да се разположа на дивана и да й се любувам, докато дойде време за лягане.

— Добра идея — рекох, — но какво ще кажеш първо да хапнем по един бургер с пържени картофки? Може да отскочим до „Закусвалнята на Ал“.

Очаквах да се намръщи — колегите ми така биха реагирали. Да не говорим за учениците ни; не искаха и да чуят за заведението на Ал и обикновено висяха или в „Дейри Куин“ срещу училището, или в „Хай Хет“ на шосе 196, близо до някогашното лисбонско автокино.

— С удоволствие, господин Епинг. Благодарско!

— Нали се разбрахме да ми викаш Джейк.

— Така де, Джейк!

Заведох Хари в „Закусвалнята на Ал“, където бях единственият редовен клиент от гимназията, и въпреки че това лято беше наел сервитьорка, Ал ни обслужи сам. Както обикновено от ъгълчето на устата му висеше цигара (макар че пушенето беше забранено в обществените заведения за хранене, което изобщо не тревожеше Ал) и той присвиваше око, защото пушекът влизаше право в него. Като видя сгънатата тога и се досети какъв е поводът, настоя да ни черпи (така и така сметката беше смешна; храната при Ал беше на безценица, което пораждаше слухове за тъжната съдба на доста квартални песове). Освен това ни снима и окачи фотографията на така наречената „Нашенска стена на славата“. Озовахме се сред други „знаменити нашенци“ като покойния Албърт Дънтън, основател на бижутерия „Дънтън“; Ърл Хигинс, бивш директор на Лисбонската гимназия; Джон Крафтс, собственик на автокъща „Джон Крафтс“; и естествено отец Бенди от църквата „Свети Кирил“. (Отецът беше изтипосан наравно с папа Йоан XXIII, който не беше местен, но пред когото Ал Темпълтън — самопровъзгласен „добър кътулик“ — благоговееше.) На снимката от онзи ден широка усмивка озаряваше лицето на Хари Дънинг. Аз бях застанал до него и двамата държахме дипломата. Вратовръзката му се беше поизкривила. Запомнил съм тази дребна подробност, защото ме подсети за завъртулките, с които украсяваше камшичето на малкото „щ“. Спомням си го добре. Като бял ден.

2.

Две години по-късно, през последния ден на учебната година, седях в учителската стая и четях изпитните есета на учениците ми от семинара по Американска поезия. Децата вече си бяха отишли, въодушевени от мисълта за предстоящата лятна ваканция, и аз също възнамерявах да си тръгна след малко. Но за момента ми беше добре така, необичайната тишина ми се отразяваше благотворно. Дори ми хрумна да почистя шкафа със закуските, преди да си тръгна. Все някой трябваше да се престраши да извърши този подвиг.

По-рано през същия ден Хари Дънинг докуцука при мен след часа (който беше протекъл особено размирно, както обикновено се случваше с повечето занятия през последния учебен ден) и ми подаде ръка:

— Само искам да ви благодаря за всичко.

Усмихнах се.

— Вече го направи, доколкото си спомням.

— Да, ама днес ми е последен ден. Пенсионирам се. Така че ми се искаше да ви благодаря отново.

Докато си стискахме ръце, някакъв хлапак — вероятно второкурсник, ако се съди по акнето и жалкото подобие на козя брада — промърмори:

— Скок-подскок, Жабока Хари ходи все едно земята пари.

Опитах се да го хвана и да го накарам да се извини, но Хари ме спря.

— Не си прави труда. Свикнал съм. Такива са си хлапетата — каза, като се усмихваше спокойно.

— Вярно е — отговорих. — И е наша работа да ги възпитаваме.

— Знам и ви бива в това. Но на мен не ми влиза в работата да служа като повод за… каквото там му викахте — корекция на обноските. Не и днес. Всичко хубаво ви желая, господин Епинг. — Може и да беше връстник на баща ми, но явно никога нямаше да ме нарече Джейк.

— И на теб, Хари.

— Никога няма да забравя оная шестица. И нея сложих в рамка. Окачих я до дипломата.

— Радвам се.

Наистина се радвах. Макар че изказът му беше наивен, есетата му въздействаха като картините на Баба Моузес^[1]. Несъмнено бяха по-добри от тези, които четях в момента. Правописът на есетата от семинара беше що-годе правилен и езикът беше разбираем (макар че боязливите ми школници предпочитаха да играят на сигурно и да се уповават на тягостното писане в страдателен залог), но им липсваше душа. Бяха скучни. Семинара ми посещаваха третокурсници — Мак Стедман, ръководителят на отдела, отмъкна горния курс — но стилът им на писане беше старомоден, нещо като „Оо, гледай да не се подхлъзнеш на леда, Милдред“. Въпреки граматическите грешки и нечетливия си почерк Хари Дънинг твореше истински. Поне едно от съчиненията му ми беше направило такова впечатление.

Докато размишлявах върху разликата между нападателния и отбранителния стил на писане, интеркомът на стената се прокашля:

— Да се намира господин Епинг в учителската стая в западното крило? Случайно да си още там, Джейк?

Станах, натиснах копчето и отговорих:

— Тук съм, Глория. Изкупувам греховете си. С какво мога да съм ти от полза?

— Търсят те по телефона. Някакъв си Ал Темпълтън? Ако искаш да ти го прехвърля. Мога и да му кажа, че си си тръгнал.

Ал Темпълтън, собственик и обслужващ персонал на „Закусвалнята на Ал“, където цялата Лисбонска гимназия, с изключение на моя милост, не желаеше да припари. Говореха, че дори височайшият началник-отдел — който се опитваше да говори като преподавател от Кеймбридж и наближаваше пенсия — наричал специалитета на заведението „Прочутия тлъст бургер на Ал“, „Прочутия мяу бургер на Ал“.

„Много ясно, че не е котешко месо — разсъждаваха хората, — по-скоро вероятно не е котешко, ама не може и да е телешко само за долар и деветнайсет цента.“

— Джейк? Да не си заспал?

— Не, свежарка съм. — Освен това съм любопитен защо Ал би ми се обадил в училище. Защо изобщо ще ми се обажда. Взаимоотношенията ни винаги са били стриктно готвач-клиент. Аз се радвах на храната му, той се радваше на посещенията ми. — Хайде, свържи ме с него.

— Чудя се как така още си тук.

— Самобичувам се.

— Ооо! — възкликна Глория и дори си представих как пърхат дългите й мигли. — Обичам да ми говориш мръсотии. Задръж така и изчакай сигналчето.

Връзката прекъсна. Вътрешният телефон звънна и вдигнах слушалката.

— Джейк? Чуваш ли ме, друже?

Първо си помислих, че Глория е объркала номера. Нямаше начин този глас да е на Ал. Дори най-свирепата настинка не би могла да доведе до подобно грачене.

— Кой е на телефона?

— Ал Темпълтън, не ти ли каза оназ госпожица? Леле-мале, музиката за изчакване е пълна помия. Какво не й харесваха на Кони Франсис? — Той ме заобстрелва с оглушителна кашлица, която ме накара да отдалеча слушалката от ухото си.

— Май си пипнал грип.

Той се засмя и продължи да кашля. Комбинацията от двете се оказа доста смущаваща.

— Пипнал съм нещо, тук си прав.

— Сигурно внезапно те е повалило. — Бях се отбил през закусвалнята предишния ден да хапна набързо. Тлъст бургер, пържени картофки и ягодов шейк. Смятам, че за ерген като мен е важно да включва в менюто си основните хранителни групи.

— Май да. Пък може и да се е разтакавало, докато ме пипне. Все тая.

Не знаех как да му отговоря. През шестте или седемте години, в които посещавах закусвалнята му, бях провеждал доста разговори с Ал и безспорно от време на време се държеше странно — например неизменно наричаше „Ню Ингланд Пейтриътс“ „Бостън Пейтриътс“ и говореше за Тед Уилямс, сякаш го познаваше като собствен брат — по този разговор определено водеше класацията по странност.

— Джейк, искам да те видя. Важно е.

— Мога ли да попитам…

— Доста ще има да питаш, а аз ще ти отговарям, но по телефона не става.

Чудно ми беше колко ли отговора ще ми даде, преди гласът му да откаже, но обещах да намина след час, час и нещо.

— Благодаря. Ако ти е възможно, ела още по-скоро. Не разполагаме с много време. — После затвори, ей-така, даже без „чао“.

Прегледах още две от есетата и ми оставаха само четири, но нямаше смисъл да ги подхващам. Работата не ми спореше. Затова напъхах купчината листове в чантата си и тръгнах. Помислих си да се кача до кабинета на горния етаж и да пожелая на Глория весело лято, но не си направих труда. Щеше да е на работа цялата следваща седмица и да се занимава с документацията на поредната изнизала се учебна година, а аз смятах да дойда в понеделник, за да почистя шкафа със закуските — бях си го поставил като задача. В противен случай на преподавателите, които щяха да използват учителската стая в западното крило през лятната ваканция, им предстоеше да се натъкнат на различни буболечки.

Ако знаех какво криеше бъдещето, определено щях да се кача до горния етаж и да я видя. Дори можеше да й дам целувката, която витаеше във въздуха помежду ни през последните няколко месеца. Но, разбира се, нямаше как да знам. Животът е непредсказуем.

3.

„Закусвалнята на Ал“ се помещаваше в сребрист фургон зад фабриката „Уорумбо“ отвъд железопътната линия до Мейн Стрийт. Подобни места обикновено се асоциират с мръсотия, но Ал беше замаскирал циментовите блокове, върху които се крепеше заведението му, с красиви цветни лехички. Имаше даже спретната квадратна морава, която поддържаше сам с помощта на стара косачка. За косачката се полагаха същите грижи като за цветята и моравата; по бръмчащите, ярко оцветени остриета не се виждаше и петънце ръжда. Ще си каже човек, че миналата седмица я е купил от местния магазин за авточасти „Уестърн Ауто“… е, ако „Уестърн Ауто“ все още съществуваше в Лисбон Фолс. Някога имало, но нароилите се в началото на миналия век мегамаркети му бяха разказали играта.

Минах по павираната алейка и изкачих стълбите, после спрях и се ококорих. Табелата с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЗАКУСВАЛНЯТА НА АЛ, ДОМЪТ НА ТЛЪСТИЯ БУРГЕР!“ липсваше. На нейно място висеше квадратно парче картон, гласящо: „ЗАТВОРЕНО, НЯМА ДА ОТВАРЯМЕ ЗАРАДИ БОЛЕСТ. БЛАГОДАРНОСТИ НА ЛОЯЛНИТЕ ПОСЕТИТЕЛИ И БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ“.

Все още не бях навлязъл в мъглата на сюрреалното, която съвсем скоро щеше да ме погълне, но първите й пипалца вече шареха покрай мен и ме докосваха. Не лятна настинка беше причинила дрезгавостта в гласа на Ал, нито пък раздиращата кашлица. И грипът не беше виновникът. Новата табела ме навеждаше на мисълта, че ситуацията е по-сериозна. Но що за болест се е развила в рамките на едно денонощие? Че даже и по-малко. Часът беше два и трийсет. Снощи си бях тръгнал от закусвалнята в пет и четирийсет и пет и Ал беше добре. Направо не го свърташе на едно място. Спомням си, че го попитах дали не е пийнал повечко от собственото си кафе, но той отрече и добави, че просто обмислял малка ваканцийка. Нима хората, които се разболяват — и то достатъчно сериозно, че да закрият двайсетгодишния си бизнес — планират ваканции? Може и да има такива, но едва ли са много.

Вратата се отвори, преди да докосна дръжката, и Ал се изправи пред мен с мрачно изражение. Погледнах назад с ясното чувство, че сюрреалистичната мъгла се сгъстява зад гърба ми. Денят беше топъл, но мъглата студенееше. В онзи момент все още можех да се обърна и да й се изплъзна, да се върна под юнското слънце, и една част от мен силно го желаеше. Но бях застинал от недоумение и тревога. Направо бях вцепенен от ужас, честно да си кажа. Спор няма, че тежките заболявания ни ужасяват, никой не би отрекъл, а Ал го беше сполетяла тежка болест. С един поглед го проумях. Тежка ли — по-скоро смъртоносна.

Знаех го не само защото червендалестите му бузи сега висяха и бяха придобили мъртвешка бледнина. Не заради секрета, замъглил сините му очи, които сега изглеждаха тъжни и сякаш незрящи. Не беше и от косата му, някога черна, а сега почти побеляла — все пак може и да я е боядисвал и внезапно да е решил да отмие боята и да си кара о натюрел.

Непонятното беше, че за двайсетте и четири часа, откакто го бях видял за последно, Ал Темпълтън изглеждаше сякаш беше свалил петнайсет килограма. Дори двайсет, което се равняваше на четвърт от предишното му тегло. Не е възможно човек да свали петнайсет-двайсет килограма за по-малко от ден, просто не е. Но очите ми не лъжеха. И мисля, че точно в онзи момент мъглата на сюрреалното ме погълна.

Ал се усмихна и видях, че е загубил и част от зъбите си. Венците му бяха зачервени и подути.

— Допада ли ти новият ми имидж, Джейк? — Последва мощна, верижна кашлица, извираща някъде дълбоко от гърдите му.

Отворих уста, но не успях да изрека нито дума. Идеята за бягство отново навести онази мерзка, отвратена част от съзнанието ми, но дори и да беше надделяла, нямаше как да й се подчиня. Сякаш дълбоки корени ме задържаха на мястото.

Ал овладя кашлицата и извади кърпичка от задния си джоб. Избърса първо устата си и после едната си длан. Преди да прибере кърпата, забелязах червените петна по нея.

— Влизай — покани ме той. — Имаме много за какво да си говорим и мисля, че ти си единственият, който може би ще ме изслуша. Ще ме изслушаш ли какво имам да ти кажа?

— Ал — пророних с безсилен гласец, който самият аз едва долових. — Какво ти се е случило?

— Ще ме изслушаш ли?

— Разбира се.

— Ще имаш въпроси към мен и ще се опитам да отговоря на колкото мога, но се опитай да не разпитваш много. Не ми е останал глас. Махни това, ами не са ми останали и много силички. Влизай.

Влязох. Закусвалнята пустееше, тъмна и неприветлива. Барът блестеше от чистота; никелираните части на високите столове проблясваха в мрака; кафеварката беше излъскана до съвършенство; табелката с надпис „АКО НЕ ВИ СЕ НРАВИ ГРАДЧЕТО НИ, НЕ ТЪРСЕТЕ МАСА, А РАЗПИСАНИЕ НА ВЛАКОВЕТЕ“ си стоеше на обичайното място до касовия апарат. Липсваха единствено клиентите.

Също и стопанинът-готвач. Ал Темпълтън беше заменен от грохнал, изстрадал призрак. Като пусна резето на старинната ключалка, затваряйки вратата към външния свят, звукът беше пронизителен.

4.

— Рак на белите дробове — осведоми ме равнодушно, след като ме отведе в малка стаичка в другия край на закусвалнята. Потупа с ръка джоба на ризата си и видях, че е празен. Липсваше вечният пакет цигари „Кемъл“. — Голяма изненада, няма що. Пропуших на единайсет и не ги оставих до деня, в който ми съобщиха диагнозата. Повече от петдесет години, да му се не види. По три кутии на ден, докато не вдигнаха цените през и седма. Тогава пожертвах едната кутия. — Изкикоти се хъхрещо.

Хрумна ми да отбележа, че изчисленията му са грешни, защото знаех на колко години е в действителност. Като идвах да похапна един ден към края на зимата и го попитах защо работи на скарата с детска шапка за рождения ден, той ми бе отговорил: „Защото днеска правя петдесет и седем, друже. Вече официално могат да ме изберат за рекламно лице на петдесет и седемте вида кетчуп «Хаинц»!“ Понеже ме беше помолил да не задавам излишни въпроси, предположих, че същото важи и за вмятането на излишни поправки.

— Ако бях на твое място — а ми се ще да бях, макар че никога не бих ти пожелал ти да се озовеш на моето, не и в това ми състояние — щях да си мисля: „Тука нещо намирисва, никой не развива напреднал стадий на белодробен рак за една нощ.“ Близо ли съм до истината?

Кимнах. Точно в десетката.

— Отговорът е елементарен. Не се е случило за една нощ. Започнах да кашлям като магаре преди около седем месеца, още през май.

Тази информация не ми беше известна; и да е кашлял, със сигурност не го е правил край мен. Освен това отново бъркаше с изчисленията.

— Ал, ехо? Юни е. Преди седем месеца беше декември.

Той махна с ръка — с тънките си пръсти, на единия от които едва се държеше пръстен на морски пехотинец, който някога му пасваше отлично — все едно да каже: „Прави се, че не си чул засега, просто се прави на ударен.“

— Първоначално си мислех, че просто съм пипнал коварна настинка. Но нямах температура, а и вместо да се успокоява, кашлицата се засилваше. После започнах да слабея. Не съм дръвник, друже, и винаги съм си знаел, че голямото членестоного може да ме дебне зад някой ъгъл… макар че и майка, и татко пушеха като комини, а прехвърлиха осемдесетте. Май все си намираме оправдания да не оставяме вредните си навици, а?

Отново се изкашля и извади кърпичката. Когато пристъпът поотмина, каза:

— Пак се отплеснах, ама го правя цял живот и ми е трудно да спра. По-трудно и от спирането на цигарите. Като почна да се отклонявам от въпроса, се направи, че си прерязваш гърлото с пръст, та да се усетя.

— Добре — съгласих се любезно. Вече ми бе минало през ума, че всичко това е сън. Ако беше сън, то той беше най-реалистичният; виждах дори сенките, които въртящият се вентилатор на тавана хвърляше по салфетките за хранене с надпис „НАЙ-ЦЕННИЯТ НИ КАПИТАЛ СТЕ ВИЕ!“.

— Накратко казано, отидох на доктор, направиха ми рентгенова снимка и хоп, изненада — два големи тумора. Напреднал стадий. Никакъв шанс за операция.

„Рентгенова снимка ли — зачудих се наум, — наистина ли още ги използват за диагностициране на рак?“

— Поостанах известно време, но в крайна сметка трябваше да се върна.

— Откъде? От Люистън? Окръжната Мейнска болница?

— От ваканцията. — Очите му се взираха в мен от тъмните кухини, в които чезнеха. — Само дето хич не беше ваканция.

— Ал, нищо не разбирам. Вчера беше тук и си беше добре.

— Хубаво поогледай лицето ми. Започни от косата и карай надолу. Опитай се да игнорираш стореното от рака — факт е, че доста подли игрички си играе с вида на човек — и после ми кажи, че съм същият онзи Ал, който си видял вчера.

— Е, очевидно си отмил боята от косата си…

— Никога не съм се боядисвал. Не виждам смисъл да насочвам вниманието ти към зъбите, които ми опадаха, докато бях… другаде. Знам, че си забелязал липсата им. Да не си мислиш, че това е дело на рентгеновия апарат? Или на стронций-90 в млякото? Дори не пия мляко, само си капвам по малко в последната чаша кафе за деня.

— Какъв стронций?

— Зарежи. Осъществи връзка с женското си „аз“, така да се каже. Погледни ме с очите, с които жените оглеждат други жени, когато се опитват да преценят възрастта им.

Опитах се и макар наблюденията ми да не бяха като за пред съда, успях да убедя поне себе си. От ъгълчетата на очите му се разстилаха мрежи от тънки бръчици, а клепачите му бяха надиплени с миниатюрни гънки, присъщи за хората, на които вече не им се налага да показват пенсионерска карта, за да си купят билети за кино. Бразди, които ги нямаше вчера вечерта, сега чертаеха вълнообразни графики по челото на Ал. Две по-дълбоки бръчки образуваха скоби около устата му. Брадичката му се бе поизострила, а кожата по врата му — поувиснала. Острата брадичка и съсухрената шия може и да бяха отзвук от катастрофалното слабеене на Ал, но тези бръчки… а и ако не лъжеше за косата си…

Усмихваше се леко. Усмивката беше нерадостна, но не и лишена от чувство за хумор. Което някак влошаваше ситуацията.

— Спомняш ли си рождения ми ден през миналия март? „Не се кахъри, Ал — каза ми, — ако тая глупава шапчица се подпали, като се надвесиш върху скарата, ще грабна пожарогасителя и ще те спася.“ Помниш ли го това?

Спомнях си го.

— Каза, че официално могат да ти връчат титла „Хайнц“.

— Така си е. А сега съм на шейсет и две. Знам, че ракът ме е състарил още повече, но тези… и тези… — Той докосна челото си, после ъгълчето на едното око. — Тези са автентични старчески татуировки. Нещо като почетни медали.

— Ал… може ли чаша вода?

— Разбира се. Шок си е, нали? — Хвърли ми състрадателен поглед. — Вероятно си мислиш: „Или аз съм откачил, или той е откачил, или и двамата сме се чалнали.“ Напълно те разбирам. Бил съм на твое място.

Измъкна се с усилие от кабинката, а дясната му ръка се шмугна под лявата мишница, като че го беше страх да не се разпадне. После тръгнахме покрай бара. В този момент ми се изясни поредният елемент от тази сюрреалистична среща: с изключение на случаите, когато седяхме на една пейка в църквата „Свети Кирил“ (които си бяха рядкост; макар семейството ми да беше религиозно, аз самият не бях голям „кътулик“), или се засичахме на улицата, никога не бях виждал Ал без готварска престилка.

Той взе чиста чаша и ми наля вода от лъскав хромиран кран. Благодарих му и се обърнах да тръгна към малката стаичка, но той ме потупа по рамото. Ще ми се да не го беше правил. Имах чувството, че ме е потупал светлоокият Стар моряк от поемата на Колридж.

— Искам да видиш нещо, преди да седнем пак. Така ще стане по-бързо. Само дето няма точно да го видиш. Май по-скоро ще го изживееш. Изпий си водата, друже.

Изпих половината. Беше студена и приятна за езика, но не успях да сваля поглед от него. Мерзавецът в мен очакваше всеки момент да му скочат, като на първата, нищо неподозираща жертва от онези филми за избягал от лудницата маниак, които като че ли винаги съдържаха по някоя цифра в заглавието си. Но Ал си стоеше с подпряна на бара ръка. Сбръчкана ръка с уголемени кокалчета. Никак не изглеждаше да е на човек към шейсетте, бил той с рак, пък и…

— Това от облъчването ли е? — попитах внезапно.

— Кое?

— Хванал си тен. Да не говорим за тъмните петна по ръцете ти. Това могат да ти го причинят само радиацията или продължителното излагане на слънце.

— Е, тъй като не съм се подлагал на лъчева терапия, значи остава слънцето. През последните четири години доволно се попекох.

Доколкото знаех, Ал беше прекарал по-голямата част от последните четири години в печене на бургери и правене на млечни шейкове под флуоресцентни лампи, но си затраях. Просто допих водата. Като оставих чашата на бара, забелязах, че ръката ми леко трепери.

— Така, какво искаш да видя? Или да изживея?

— Ела насам.

Преведе ме през дългата, тясна кухня, покрай двойната скара, фритюрниците, мивката, хладилника „Фрост Кинг“ и бучащия фризер, който ми стигаше до кръста. Спря се пред притихналата съдомиялна и посочи вратата в другия край на кухнята. Беше доста ниска; вероятно му се налагаше да се навежда, като минава през нея, а той беше висок само метър и седемдесет. Аз съм един и деветдесет — някои от учениците ми викаха Епинг Хеликоптера.

— Ето там — каза той. — През вратата.

— Това не е ли кухненският ти склад? — Въпросът беше абсолютно риторичен; толкова пъти през изминалите години го бях виждал да изнася от там консерви, чували с картофи и торби с храна, за да знам отлично какво има зад ниската врата.

Ал като че ли не ме беше чул.

— Да съм ти казвал, че заведението ми отвори врати първо в Обърн?

— Не.

Той кимна, но дори това беше достатъчно да предизвика поредния пристъп на кашлица. Покри уста с вече доста изцапаната кърпа. Когато и този щурм отмина, Ал я метна в кофата за боклук и взе няколко салфетки от кутията в ъгъла.

— Фургонът е направен през трийсетте по подобие на къщата „Алюминер“ и е в стил ар деко. Мечтаех си за него от дете, откакто баща ми ме заведе в ресторанта „Чат енд Чу“ в Блумингтън. Купих си го напълно оборудван и отворих заведението на Пайн Стрийт. Подвизавах се там почти година и ми стана ясно, че ако остана, след още година ще фалирам. В квартала беше пълно с добри и не толкова добри ресторанти за бързо хранене и всичките си имаха редовни клиенти. Чувствах се като новоизлюпено юристче, започнало частна практика в градче, което вече си има дузина утвърдени имена в бизнеса. Отгоре на всичко по онова време „Прочутия тлъст бургер на Ал“ се продаваше за два и петдесет. Дори през 1990 таванът ми беше два долара и половина.

— Тогава как, по дяволите, го продаваш на половин цена в момента? Освен ако наистина не го правиш с котешко?

Той изпръхтя и дълбоко в гърдите му звукът се повтори като слизесто ехо.

— Друже мой, продавам не друго, ами сто процента чисто американско говеждо, най-доброто в цял свят. Много ясно, че знам какви ги разправят хората. Обаче не ми дреме. Какво да се прави? Не мога да им затворя устите. Същото е като да спреш вятъра.

Прокарах пръст по гърлото си. Ал се усмихна.

— Да, отнесох се, знам, но поне това е част от историята. Защо не продължих да си блъскам главата в стената на Пайн Стрийт — защото Ивон Темпълтън не е отгледала нито един кретен. „По-добре да си обереш крушите и да подхванеш борбата наново някой друг ден“ — така ни учеше. Събрах остатъка от капитала, подлъгах банката да ми отпусне заем от пет бона — не питай как — и ето ме в Лисбон Фолс. Не че и тук бизнесът потръгна, не и при сегашното положение на икономиката и всички тия приказки за Мяу бургери и Бау бургери, и Скункс бургери, и каквото там им е хрумнало на хората, но пък излиза, че вече не съм обвързан с икономиката като другите. И то благодарение на онова, което се намира зад тая врата. Нямаше го, когато се установих в Обърн, бих се заклел върху триметрова купчина библии. Тук се появи.

— За какво говориш?

Той впери в мен воднистите си, внезапно остарели очи.

— Дотук с говоренето. Сам трябва да се увериш. Хайде, отвори я.

Погледнах го неуверено.

— Приеми го като предсмъртното желание на един пътник — каза той. — Хайде, друже. Ако наистина си ми другар, ще го направиш. Отвори вратата.

5.

Ще излъжа, ако кажа, че сърцето ми не мина на по-висока предавка, когато завъртях валчестата дръжка и дръпнах вратата. Нямах представа какво може да ме очаква от другата й страна (макар че смътно си спомням как си представих мъртви котки, одрани и готови за електрическата месомелачка), но когато Ал се пресегна през рамото ми и включи осветлението, видях…

Най-обикновен склад.

Беше малък и също толкова чист и подреден като останалата част от закусвалнята. По стените имаше рафтове, заредени с големи консерви. В далечния край на помещението, където таванът се спускаше надолу, бяха складирани почистващите препарати, а метлата и парцалът лежаха до тях, тъй като онази част от бърлогата нямаше и метър височина. Подът беше покрит със същия тъмносив линолеум като в самата закусвалня, но вместо леката миризма на печено месо, тук се долавяше ароматът на кафе, зеленчуци и подправки. Усещаше се и друг мирис, слаб и не особено приятен.

— Добре — обадих се. — Това е кухненският склад. Чистичък и добре зареден. Пиша ти шестица по управление на запасите, ако изобщо има такова нещо.

— Какво подушваш?

— Предимно аромат на подправки. Кафе. Май и на някакъв освежител за въздух. Не съм сигурен.

— Аха, използвам „Глейд“. Заради другата миризма. Казваш, че нищо друго не подушваш, така ли?

— Абе, има нещо. Леко бие на сяра. Напомня ми за миризмата на изгорели кибритени клечки. — Напомняше ми и за отровните газове, които отделяхме с цялото ми семейство след съботните бобени вечери на майка ми, но не ми се щеше да му го казвам. Дали раковата терапия не прави хората пръдливи?

— Така си е, сяра е. И други работи има, и те не са „Шанел №5“. Такава е миризмата на фабриката, друже.

Поредната нелепост от негова страна, но единственият ми отговор (произнесен с тон на абсурдна куртоазия) беше:

— Наистина ли?

Той отново се усмихна, разкривайки дупките, които предишния ден бяха запълнени със зъби.

— Прекалено вежлив си, за да коментираш, че „Уорумбо“ е затворена от сума ти време. Че всъщност почти изгоря до основи още през осемдесетте и онова там — посочи през рамо — е просто фирмен магазин. Чисто и просто капан за туристи във ваканционното ни градче, като „Кенебек Фрут Кампъни“ по време на бирените фестивали. Сигурно вече си готов да извадиш телефона и да се обадиш на момчетата с белите престилки. Познах ли, друже мой?

— На никого няма да се обаждам, защото не си луд. — В което далеч не бях убеден. — Но това е просто склад и не е лъжа, че текстилна фабрика „Уорумбо“ не е произвела и чорап през последния четвърт век.

— Че на никого няма да се обадиш — няма, защото сега ще ми дадеш мобилния си телефон, портфейла си и всички пари, които имаш в джобовете си, включително и монетите. Това не е обир; ще си ги получиш обратно. Ще се подчиниш ли?

— Още много ли ще се бавим, Ал? Защото имам да преглеждам куп есета, преди да приключа тазгодишния дневник.

— Ще се бавиш, колкото ти си решиш — отговори ми той, — защото ще ти отнеме само две минути. Винаги отнема само две минути. Отпусни си час и поогледай хубаво, ако искаш, но аз не бих те съветвал да го правиш още първия път, защото си е стрес за психиката. Сам ще се увериш. Ще ми се довериш ли? — Прочете нещо в лицето ми и стисна устни. — Моля те! Умолявам те, Джейк! Предсмъртното ми желание.

Вече бях убеден, че е луднал, но в същото време бях сигурен, че не ме лъже за състоянието си. Очите му сякаш бяха хлътнали още по-надълбоко в орбитите по време на краткия ни разговор. Освен това личеше, че е напълно грохнал. Дори двайсетината стъпки от кабинката в единия край на закусвалнята до склада в другия му бяха отнели силите. Ами окървавената носна кърпа? Да не забравяме и окървавената кърпа.

Пък и понякога е по-лесно да се пуснеш по течението, не мислите ли? „Остави грижите и се остави в ръцете на Господ“, както обичат да казват на сбирките, които бившата ми посещава, но тогава реших, че по-скоро ще се оставя в ръцете на Готвача. Поне до даден момент. „Какво толкова — казах си, — дори на самолет да се качиш, ще трябва да минеш през повече идиотщини. А той даже не ме е карал да си свалям обувките и да ги слагам на конвейер.“

Откопчах калъфа на телефона от колана си и го поставих върху кашон с консерви риба тон. Добавих и портфейла, тънка пачка банкноти, към долар и петдесет на монети и ключодържателя си.

— Задръж ключовете, те не са важни.

За мен бяха важни, но си премълчах.

Ал бръкна в джоба си и извади пачка банкноти, значително по-дебела от онази, която бях оставил върху кашона. Подаде ми я.

— Джобни пари. В случай, че решиш да си купиш сувенир или нещо такова. Дават ли ти — взимай.

— Защо да не използвам собствените си пари? — Въпросът ми прозвуча съвсем нормално. Все едно този психарски разговор имаше някакъв смисъл.

— Не ги мисли тия работи сега. Приключението ще отговори на повечето ти въпроси много по-добре, отколкото аз самият бих съумял дори в тип-топ кондиция, а точно в тоя момент съм на светлинни години от тип-топ. Вземи парите.

Взех ги и поогледах пачката. Горните банкноти изглеждаха нормално. После попаднах на петарка, която хем беше нормална, хем странна. Над лика на Ейб Линкълн пишеше „СРЕБЪРЕН СЕРТИФИКАТ“, а от лявата му страна имаше голямо синьо 5. Вдигнах я към светлината.

— Спокойно, не е фалшива. — Май напук на изтощението си Ал се забавляваше.

Може — на пипане си беше истинска, колкото и на вид — но не се виждаше воден знак.

— Не е фалшификат, просто е стара — казах.

— Прибери парите в джоба си, Джейк.

Така и направих.

— Имаш ли джобен калкулатор? Някакви други електронни джаджи?

— Не.

— Тогава си готов. Обърни се към задната част на склада. — Преди да успея, той се плесна по челото и заяви: — Майко мила, кукувица ми е изпила мозъка. Забравих Човека с жълтата карта.

— Кой? Какво?

— Човекът с жълтата карта. Така му викам, не му знам истинското име. Ето, вземи. — Той порови из джоба си и ми подаде монета от петдесет цента. Не бях виждал такава от години. Може би още от дете.

Претеглих я в дланта си.

— Сигурен ли си, че е добра идея да ми я даваш? Вероятно е ценна.

— Много ясно, че е ценна, струва половин долар.

Разкашля се, но този път сякаш го разтърси свиреп вятър. Тръгнах към него, а той ми махна с ръка да вървя. Облегна се на купчината кашони с моите джунджурии отгоре, изплю се в салфетките, погледна ги, потрепери, после ги стисна в юмрука си. Изнуреното му лице беше обляно в пот.

— Гореща вълна или друга такава гадория. Шибаният рак е видял сметката и на термостата ми, освен на всичко останало. Та по въпроса за Човека с жълтата карта. Безобидно пиянде е, но друг като него не познавам. Май подозира нещо. Струва ми се, че е просто съвпадение — защото все виси близо до мястото, където ти ще излезеш — но държа да те предупредя за него.

— Е, не се справяш особено добре — информирах го. — Идея си нямам за какво говориш.

— Ще ти каже: „Дадоха ми жълта карта от «Зелена фасада», та пусни и ти долар, щото днеска е ден за дваж повече пари.“ Запомни ли?

— Запомних. — Работата загрубяваше.

— Наистина в шапката му е втъкната жълта карта. Сигурно е визитка на таксиметрова компания или пък намерен в канавката купон за „Ред енд Уайт“, но мозъкът му е дал фира от евтиното вино и като че ли си мисли, че е като златния билет на Уили Уонка^[2]. Та значи ти му кажи: „Цял долар не мога да ти дам, но ето половинка“ и му дай монетата. Тогава той сигурно ще каже… — Ал вдигна пръст. — Сигурно ще каже нещо като „Какво правиш тук“ или „Откъде се взе“. Дори може да отбележи: „Не си същият.“ Не ми се вярва, но е възможно. Толкова много неща са ми непонятни. Каквото и да ти каже, просто го остави до сушилнята — той там си виси — и излез през вратата. Като си тръгнеш, той вероятно ще каже: „Знам, че имаш долар, стипца такава“, но ти не му обръщай внимание. Не поглеждай назад. Пресечи релсите и си на ъгъла на Мейн и Лисбон. — Усмихна ми се дяволито. — Оттам нататък, друже, светът е твой.

— Сушилня ли? — Май смътно си спомнях нещо подобно до закусвалнята, нищо чудно да беше сушилнята на старата фабрика, но каквото и да е било, вече го нямаше. Ако в задната част на склада имаше прозорче, изгледът му щеше да е към двора с тухлена настилка и магазинчето за зимни дрехи, наречено „Вашето кътче в Мейн“. Купих си яке на „Норт Фейс“ от там малко след Коледа и излезе много на сметка.

— Не я мисли сушилнята, само запомни какво ти казах. Сега пак се обърни — а така — и направи две-три крачки напред. Мънички. Миши стъпки. Представи си, че се опитваш да намериш най-горното стъпало на голямо стълбище в тъмното — толкова внимателно.

Направих каквото ми каза, чувствайки се като най-големия олигофрен на земята. Една стъпка… приведох глава, за да не се ударя на алуминиевия таван… две стъпки… сега вече направо клечах. Още стъпка-две и щеше да ми се наложи да лазя. Дотам ничие предсмъртно желание нямаше да ме накара да стигна.

— Ал, това е глупаво. Освен ако не искаш да ти донеса кутия плодов коктейл или опаковка желе, повече няма накъде д…

В този момент кракът ми пропадна, все едно под него имаше стъпало. Само дето още си беше стабилно стъпил на покрития с тъмносив линолеум под. Виждах го.

— Това е — обади се Ал. Дрезгавината от гласа му беше изчезнала, сякаш удовлетворението действаше като балсам на гърлото му. — Намери го, друже.

Но какво бях намерил? Какво ми се случваше? Бях склонен да го отдам на силата на внушението, тъй като независимо от усещанията ми все още виждах крака си на пода. Само че…

Нали се сещате как като затворите очи през слънчев ден, все още виждате онова, което досега сте гледали? Тъкмо това ми се случи. Като погледнах надолу, видях крака си на пода. Но само мигнах и — милисекунда преди или милисекунда след като затворих очи, не съм сигурен — зърнах крака си върху някакво стъпало. И то не на светлината на шейсетватова крушка. Под лъчите на яркото слънце.

Вцепених се.

— Давай — подкани ме Ал. — Нищо лошо няма да ти се случи, друже. Продължавай напред. — Закашля се и успя да добави с отчаяно ръмжене: — Направи го заради мен.

Послушах го.

Бог да ми е на помощ, послушах го.