Стивън Кинг
22 ноември 1963 (11)

2.

Прекарах остатъка от деня в стаята си и не знам за кой път прегледах записките на Ал за Осуалд, като сега отделих специално внимание на двете страници накрая, надписани ЗАКЛЮЧЕНИЯ КАК ДА СЕ ДЕЙСТВА. Опитите да гледам телевизия, която имаше един канал, бяха абсурдно занимание, затова когато се здрачи, отидох до автокиното и платих специална цена трийсет цента, защото съм без кола. Пред снекбара бяха наредени сгъваеми столове. Купих си пликче пуканки и вкусна безалкохолна напитка „Пепсол“ с аромат на канела и гледах „Дългото горещо лято“ с още няколко души без коли, повечето възрастни хора, които се познаваха и бъбреха дружески. Когато започна „Световъртеж“, беше захладняло, а нямах яке. Върнах се мотела и заспах дълбоко.

Сутринта се качих на автобуса за Лисбон Фолс (нямаше таксита и се движех в рамките на бюджета си, поне засега) и влязох в „Добрият бял слон“ на първата спирка. Беше рано и все още хладно. Битникът беше вътре, седеше на окъсано канапе и четеше „Аргъси“.

— Здравей, съседе — рекох.

— Здравей и на теб. Продаваш ли куфари?

— Имам няколко. Не повече от двеста-триста. Отиди отзад…

— И да погледна надясно.

— Точно така. Бил ли си тук?

— Всички сме били някъде — отвърнах.

Той се засмя.

— Вземи си най-хубавия.

Избрах си същото кожено куфарче. След това пресякох улицата и отново си купих форда „Сънлайнър“. Този път се пазарих по-упорито и го взех за триста долара. Щом свърши пазарлъкът, Бил Тайтъс ме изпрати при дъщеря си.

— Не говорите като хората тук — отбеляза тя.

— От Уисконсин съм, но от известно време живея в Мейн. Работа.

— Предполагам, че не сте били вчера във Фолс? — попита тя и когато отвърнах, че не съм бил, направи балонче с дъвката си и добави: — Пропуснали сте. Намерили са стар алкохолик, мъртъв пред сушилнята във фабриката. — Тя зашепна: — Самоубийство. Прерязал си гърлото с парче стъкло. Представяте ли си?

— Какъв ужас — отговорих, сложих касовата бележка от покупката на форда в портфейла си и подхвърлих ключовете на колата на дланта си. — Местен ли е?

— Не, и нямал документи за самоличност. Вероятно е дошъл в товарен вагон. Така каза баща ми. Може би за сезона за бране на ябълки в Касъл Рок. Господин Кейди, продавачът в „Зелена фасада“, казал на татко, че мъжът дошъл вчера сутринта и се опитал да си купи бира, но бил пиян и вонял, и господин Кейди го изгонил. После сигурно е отишъл в двора на фабриката да изпие каквото му е останало и когато е свършило, е счупил бутилката и е прерязал гърлото си с парче стъкло. Представяте ли си? — повтори тя.

Пропуснах подстригването и банката, но пак си купих дрехи от „Мейсън“.

— Този оттенък на синьото ще ви хареса — коментира продавачът, докато слагаше ризата най-отгоре на купчината. — Същият цвят като тази, която носите.

Всъщност същата риза носех, но не му казах. Само бих объркал и двама ни.

3.

В четвъртък следобед карах по магистралата. Този път не се наложи да си купувам шапка, когато пристигнах в Дери, защото се бях сетил да добавя хубава лятна сламена капела към покупките си в „Мейсън“. Регистрирах се в „Дери Таун Хаус“ и вечерях в ресторанта, а после влязох в бара и си поръчах бира от Фред Туми. Сега не положих усилия да поведа разговор с него.

На другия ден наех предишния си апартамент на Харис Авеню и вместо да ме държат буден, звуците на кацащите самолети ме приспаха. Следващия ден отидох в магазина за спортни стоки „Мейчън“ и казах на продавача, че се интересувам от револвер, защото съм в бизнеса с недвижими имоти и така нататък. Той извади револвера „Полис Спешъл“ трийсет и осми калибър и пак ми каза, че оръжието е добро за самоотбрана. Купих го и го прибрах в куфарчето си. Мислех да се разходя по Канзас Стрийт до малката зона за пикник и да погледам как Ричи и Бевърли упражняват танците от „Джъмп Стрийт“, защото осъзнах, че ми липсват. Трябваше да прегледам броевете на „Дейли Нюз“ от края на ноември по време на краткото си завръщане в 2011 година. Можеше да разбера дали са победили в шоуто на талантите.

Стана ми навик да се отбивам рано вечерта във „Фенерджията“ за една бира, преди барът да започне да се пълни. Понякога си поръчвах пържени хапки от омар. Не видях Франк Дънинг там, нито исках да го виждам. Имах и друга причина да посещавам често заведението. Ако всичко минеше добре, скоро щях да се отправя към Тексас, а исках да натрупам лично богатство, преди да тръгна. Сприятелих се с бармана Джеф и една вечер в края на септември той подхвана темата, която мислех да повдигна.

— Кого харесваш в сериите, Джордж?

— „Янките“, разбира се.

— Ти? Човек от Уисконсин?

— Обичта към родния щат няма нищо общо. „Янките“ ще победят тази година.

— Никога няма да стане. Питчърите им са дърти. Отбраната им куца. Мики Мантъл не го държат краката. Династията на „Бронкс Бомбърс“ свърши. Дори „Милуоки“ може да спечели.

Засмях се.

— Прав си за някои неща, Джеф. Виждам, че познаваш играта, но признай, че като всеки друг в Нова Англия мразиш „Янките“ и това пречи на правилната ти преценка.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Добре. На пет долара. Не взимам повече от пет кинта от роби, работещи на надници. Договорихме ли се?

— Да.

Стиснахме си ръцете.

— Хубаво — рекох, — след като приключихме с това и тъй като говорим за бейзбол и залагания — двете големи американски забавления, питам се дали можеш да ми кажеш къде тук мога да направя сериозни залагания. Дай ми още една бира и налей една и за теб.

Джеф се засмя и напълни две халби.

Чукнахме чаши и той ме попита какво имам предвид под „сериозно залагане“. Престорих се, че се замислям, и после му казах:

— Петстотин кинта? За „Янките“? Когато във „Воините“ играят Спан и Бърдет? Да не говорим за Ханк Аарон и Стеди Еди Матюс. Ти си луд.

— Може би да, може би не. Ще видим в началото на октомври, нали? Има ли в Дери някой, който ще приеме такъв голям залог?

Знаех ли какво ще отговори Джеф? Не. Не съм толкова далновиден. Бях ли изненадан? Пак не. Защото миналото е не само неотстъпчиво, но и в хармония със себе си и с бъдещето. Много пъти се убедих в тази хармония.

— Чаз Фрати. Вероятно си го виждал тук. Той е собственик на няколко заложни къщи. Не бих го нарекъл точно букмейкър, но Фрати е много зает по време на Световните серии и футболния и баскетболния сезон в гимназиите.

— Мислиш ли, че той ще приеме залога ми?

— Разбира се. Ще ти каже какви са курсовете на залаганията и всичко останало. Само… — Джеф се огледа, видя, че все още сме сами в бара, но въпреки това зашепна: — Само не се ебавай с него, Джордж. Той познава разни хора. Могъщи хора.

— Ясно. Благодаря ти за съвета. Всъщност ще ти направя услуга и няма да ти поискам петте долара, когато „Янките“ спечелят.

4.

На другия ден влязох в заложната къща „Русалка“ на Чаз Фрати, където ме посрещна сто и петдесет килограмова жена с безизразно лице. Носеше пурпурна рокля, индийски гердан и мокасини. Казах й, че бих желал да обсъдя с господин Фрати голямо делово предложение, свързано със спорта.

— Сериозно? Да не би да е от тия, на които между приятели им се вика „залагане“? — попита тя.

— Да не сте от полицията?

— Да. — Жената извади пакет „Типарило“ от джоба на роклята си и запали цигара със „Зипо“. — Аз съм Джон Едгар Хувър, синко.

— Е, господин Хувър, хванахте ме. Говоря за залагане.

— Световните серии или футболният отбор на „Тигрите“?

— Не съм от града и не бих различил „Тигрите“ от Дери от „Павианите“ от Бангор. Говоря за бейзбол.

Жената надникна през завесите на входа на стаята в дъното, показвайки ми един от най-големите задници в Централен Мейн, и изкрещя:

— Я, ела Чази, че тука има един мераклия за голяма печалба.

Фрати излезе и целуна по бузата едрата дама.

— Благодаря ти, любов моя. — Ръкавите му бяха навити и видях татуировката на русалката. — Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Казвам се Джордж Амбърсън. — Подадох му ръка. — От Уисконсин съм и въпреки че сърцето ми е с момчетата от родния град, когато става дума за Сериите, портфейлът ми е с „Янките“.

Той се обърна към лавицата зад него, но дебеланата вече беше извадила каквото му трябваше — оръфана зелена счетоводна книга с надпис ЛИЧНИ ЗАЕМИ. Фрати я отвори и прелисти на празна страница, като плюнчеше пръста си.

— За колко от портфейла ти говорим, брат’чед?

— Какви залози мога да направя с петстотин долара, за да спечеля?

Дебеланата се изкикоти и издуха дима от цигарата си.

— За „Бомбърс“ равен, брат’чед. Само равен.

— А за „Янките“ на седмото място?

Той се замисли и после се обърна към едрата мадама, която поклати глава. Още й беше смешно.

— Няма да стане — отвърна тя. — Ако не ми вярваш, изпрати телеграма и провери в Ню Йорк.

Въздъхнах и забарабаних с пръсти по стъклената витрина, пълна с часовници и пръстени.

— Добре. Тогава петстотин долара, че „Янките“ ще спечелят последните си три мача и ще станат шампиони.

Фрати се засмя.

— Имаш чувство за хумор, брат’чед. Ще се посъветвам с шефа.

Двамата с дебеланата (до нея Фрати приличаше на джудже от роман на Толкин) започнаха да си шушукат, после той се върна до тезгяха.

— Ако говориш сериозно, ще приема залога ти при три към едно. Но ако „Янките“ не слязат до три към едно и после отново изостанат, ще загубиш парите. Искам да сме наясно.

— Да. И… без да обиждам вас или приятелката ви…

— Женени сме, затова не ни наричай приятели — прекъсна ме грамадното маце и пак се засмя.

— Без да обиждам вас или жена ви, но четири към едно не става. Може би осем към едно… Тогава ще бъде изгодно и за двете страни.

— Ще ти дам пет към едно, но спираме дотук — заяви Фрати. — За мен това е странично занимание. Ако искаш да залагаш, отиди в Лас Вегас.

— Седем. Хайде, господин Фрати, направете ми удоволствието.

Двамата с дебеланата отново се посъветваха. След това Фрати се върна и ми предложи шест към едно. Приех. И това беше малко за такъв безумен залог, обаче не исках да обирам Фрати. Вярно, той беше насъскал Бил Търкот срещу мен, но си имаше причини.

Пък и това беше в друг живот.

5.

По онова време бейзболът се играеше както трябва да се играе — на дневна светлина и в началото на есента, когато все още беше топло като през лятото. Хората се събираха пред магазина за електроуреди „Бентън“ да гледат мача на три петдесет и три сантиметрови „Зенит“, поставени на подиум във витрината. На табела над тях пишеше: ЗАЩО ДА ГЛЕДАШ НА УЛИЦАТА, КОГАТО МОЖЕ ДА ГЛЕДАШ ВКЪЩИ? ЛЕКИ УСЛОВИЯ НА КРЕДИТИ!

Да. Леки условия на кредити. Това повече приличаше на Америка, в която бях израснал.

На първи октомври „Милуоки“ биха „Янките“ четири на три. На втори октомври „Милуоки“ закопа „Бомбърс“ с тринайсет на пет. На четвърти октомври, когато Сериите се върнаха в Бронкс, Дон Ларен затвърди позициите на „Милуоки“ с четири на нула с помощта на Райн Дюрен, който нямаше представа къде отива топката, след като излети от ръката му, и уплаши до смърт батърите, които заставаха пред него.

Слушах първата част от мача по радиото в апартамента си и гледах последните два ининга заедно с тълпата, събрала се пред „Бентън“. Когато мачът свърши, отидох в дрогерията и си купих каопектат (вероятно същото огромно шише като през последното ми пътуване). Господин Кийн пак ме попита дали страдам от вируса. Отговорих, че ми няма нищо, и старото копеле се разочарова. Наистина се чувствах отлично и не очаквах, че миналото ще ме запокити като бързите топки на Райн Дюрен, но смятах, че е най-добре да съм подготвен.

Докато излизах от дрогерията, погледът ми беше привлечен от щендер с надпис ВЗЕМИ У ДОМА КЪСЧЕ ОТ МЕЙН! Имаше пощенски картички, надуваеми играчки омари, приятно ухаещи торбички с меки борови връхчета, копия на статуята на Пол Бъниън в града и декоративни възглавнички със Стандпайп — водонапорната кула на Дери. Купих си една.

— За племенника ми в Оклахома Сити — обясних на господин Кийн.

„Янките“ бяха спечелили третия си мач в Сериите, когато спрях на бензиностанцията „Тексако“ на Харис Авеню. Пред помпите имаше табела: ДЕЖУРЕН АВТОМОНТЬОР СЕДЕМ ДНИ В СЕДМИЦАТА. ДОВЕРЕТЕ СИ КОЛАТА НА ЧОВЕКА СЪС ЗВЕЗДАТА!

Служителят напълни резервоара и изми предното стъкло на форда. Отидох в сервиза, намерих дежурния автомонтьор на име Ранди Бейкър и се договорих с него. Бейкър остана озадачен, но се съгласи с предложението ми. Връчих му двайсет долара, а той ми даде номерата на служебния и домашния си телефон. Бях доволен. Е, относително. Невъзможно е да планираш всяко непредвидено обстоятелство.

Заради подготовката ми за следващия ден се отбих във „Фенерджията“ за вечерната си бира по-късно от обикновено, но нямаше опасност да срещна Франк Дънинг. Днес беше денят му да заведе децата на футболния мач в Ороно и на връщане щяха да спрат в „Найнти-файвър“ за пържени миди и млечни шейкове.

Чаз Фрати седеше до бара и пиеше уиски и вода.

— Моли се „Воините“ да победят утре или ще се простиш с петстотинте долара — подметна той.

Те щяха да спечелят, но в момента мислех за по-важни неща. Щях да стоя в Дери достатъчно дълго, за да си прибера трите бона от господин Фрати, но смятах да свърша истинската си работа на другия ден. Ако нещата вървяха така, както се надявах, щях да приключа с Дери, преди „Милуоки“ да отбележи единствения хоумрън, който им трябваше за шестия ининг.

— Ще видим — отвърнах и си поръчах бира и пържени хапки от омар.

— Точно така, брат’чед. Това е радостта от залагането. Може ли да те питам нещо?

— Може, стига да не се обидите, ако не отговоря.

— Ето, това харесвам в теб, брат’чед — чувството ти за хумор. Сигурно е, защото си от Уисконсин. Любопитен съм защо си в нашия хубав град.

— Нали ви казах, че се занимавам с недвижими имоти.

Той се наведе към мен и долових мириса на „Виталис“ на пригладената му назад коса и на „Сен-Сен“ в дъха му.

— Ами, ако ти кажа „евентуално място за търговски център“, ще уцеля ли в десетката?

Поговорихме малко, но вие вече знаете тази част.

6.

Споменах, че не ходех във „Фенерджията“, когато предполагах, че Франк Дънинг може да е там, защото вече знаех за него всичко, което ми беше необходимо. Това е истината, но не цялата. Трябва да изясня това. Не го ли сторя, няма да разберете защо се държах така в Тексас.

Представете си, че влизате в стая и виждате сложна многоетажна къща от карти на масата. Задачата ви е да я съборите. Ако това е всичко, ще бъде лесно, нали? Едно силно стъпкване с крак и духване — както си поемате дъх, когато е време да духнете свещичките на тортата за рождения ви ден — ще свърши работа. Но това не е всичко. Проблемът е, че трябва да съборите къщата от карти в определен момент, а дотогава трябва да стои.

Знаех къде ще бъде Дънинг в неделя следобед на 5 октомври 1958 година и не исках да рискувам да променя действията. А това можеше да стане дори ако погледите ни се срещнеха във „Фенерджията“. Може да изсумтите презрително, да ме наречете прекалено предпазлив и да кажете, че такова дребно нещо едва ли ще промени хода на събитията. Ала миналото е крехко като крилце на пеперуда. Или къща от карти.

Бих се върнал в Дери, за да съборя къщата от карти на Франк Дънинг, но дотогава трябваше да я пазя.

7.

Пожелах лека нощ на Чаз Фрати и се прибрах в апартамента си. Шишето каопектат беше в шкафчето в банята, а новата ми сувенирна възглавничка с избродираната на нея кула — на масата в кухнята. Извадих нож от чекмеджето със сребърните прибори и внимателно срязах възглавницата по диагонал. Пъхнах вътре револвера и го натъпках дълбоко в пълнежа.

Не бях сигурен дали ще заспя, но спах, при това дълбоко. „Направи всичко възможно и Господ ще свърши останалото“ е една от многото поговорки, които Кристи носеше от „Анонимните алкохолици“. Не знам дали има Господ или не — за Джейк Епинг съдебните заседатели все още не могат да вземат решение, но когато си легнах тази вечер, бях убеден, че съм направил всичко възможно. Сега можех само да поспя и да се надявам, че старанието ми ще бъде достатъчно.

8.

Нямаше стомашен грип. Този път се събудих на разсъмване с невъобразимо парализиращо главоболие. Предположих, че е мигрена. Не знаех със сигурност, защото не бях страдал от мигрена. Взирането дори в здрача причиняваше болезнено, пулсиращо туптене от тила ми до основата на синусите. От очите ми неволно рукнаха сълзи.

Станах (дори това болеше), сложих си евтините слънчеви очила, които си бях купил по време на пътуването ми на север към Дери, и глътнах пет аспирина. Хапчетата ми помогнаха само колкото да се облека и да нахлузя палтото. Щеше да ми трябва, защото утрото беше хладно и сиво и заплашваше с дъжд. Това донякъде ми помагаше. Не знаех дали ще оцелея на слънчева светлина.

Трябваше да се избръсна, но пропуснах. Реших, че мозъкът ми може да се разпадне от стоенето на ярката светлина, усилена двойно от огледалото в банята. Не можех да си представя как ще преживея деня и затова не се опитах. „Полека, не бързай“ — казах си, докато бавно слизах по стълбите. С едната си ръка стисках перилата, а с другата — сувенирната възглавничка. Сигурно приличах на голямо дете с мече. „Полека, не бързай…“

Изведнъж перилата свършиха.

Наклоних се напред. Главата ми пулсираше, а ръцете ми трескаво се размахваха във въздуха. Изпуснах възглавничката (револверът вътре изтрака) и вкопчих нокти в стената. В последната секунда, преди да падна и да си счупя нещо, пръстите ми хванаха една от старомодните лампи, завинтени в мазилката. Изтръгнах я, но електрическият кабел ме издържа, докато възвърнах равновесие.

Седнах на стъпалата и подпрях пулсиращата си глава на коленете. Болката думкаше в синхрон с лудешките удари на сърцето ми. Имах чувството, че насълзените ми очи са твърде големи за очните си ябълки. Мога да ви кажа, че ми идваше да изпълзя до апартамента си и да се откажа, но това нямаше да е истината. Истината беше, че исках да умра там, на стъпалата, и да приключа с всичко. Има ли хора, които страдат от такова главоболие не само от време на време, а често? Ако има, Бог да им е на помощ.

Само едно нещо можеше да ме изправи на крака и принудих изтерзания си мозък не само да мисли за него, но и да си го представи: лицето на Туга Дънинг, смазано, докато пълзи към мен. Косата и мозъкът му се разхвърчават във въздуха.

— Добре — измънках. — Добре, да, добре.

Взех сувенирната възглавничка и извървях залитайки останалата част от пътя надолу по стъпалата. Излязох в облачен ден, който ми се стори ярък като следобед в Сахара. Потърсих ключовете си. Не бяха на мястото им. В десния преден джоб на панталоните си открих голяма дупка. Бях сигурен, че снощи я нямаше. Върнах се бавно с треперещи крака. Ключовете бяха на стъпалата сред шепа разпилени монети. Наведох се и изтръпнах, защото в главата ми сякаш се плъзна оловна тежест. Взех ключовете и тръгнах към форда. И когато превъртях ключа на стартера, надеждната ми кола отказа да запали. Чу се само изщракване от соленоида и това беше всичко.

Бях подготвен за тази вероятност, но не и отново да замъкна болната си глава нагоре по стълбите. Никога през живота си не съм искал толкова пламенно моята „Нокия“. С мобилния си телефон можех да се обадя от колата и после да седя неподвижно зад волана, докато дойде Ранди Бейкър.

Съумях някак да изкача стъпалата. Минах покрай счупените перила и лампата, която висеше от разбитата мазилка като мъртвешка глава на прекършен врат. От сервиза не отговори никой — беше рано в неделя — и затова позвъних на домашния номер на Бейкър.

„Вероятно е умрял — помислих си. — Получил е сърдечен удар посред нощ. Убит от необратимото минало с Джейк Епинг като неподведен под отговорност съконспиратор.“

Автомонтьорът не беше мъртъв. Отговори на второто позвъняване със сънен глас и когато му казах, че колата ми не иска да запали, зададе логичния въпрос:

— Откъде знаеше за това вчера?

— Умея да отгатвам. Ела тук веднага. Ще има още една двайсетачка за теб, ако я накараш да потегли.

9.

Бейкър смени кабела на акумулатора, който загадъчно се беше откачил през нощта (може би в същия момент, когато в джоба на панталоните ми се беше появила дупката), провери свещите и откри, че две са сериозно корозирали. Имаше резервни в голямата си зелена кутия с инструменти и когато ги сложи, колата ми запали.

— Вероятно не е моя работа, но не трябва да ходиш никъде, а да си легнеш или да отидеш на лекар. Блед си като призрак.

— Само мигрена. Ще се оправя. Да погледнем в багажника. Искам да видя резервната гума.

Проверихме я. Беше спукана.

Подкарах след него към „Тексако“. Вече ръмеше ситен дъжд. Колите бяха запалили фаровете си и въпреки слънчевите очила всеки блясък сякаш пробиваше дупки в мозъка ми. Бейкър отключи сервиза и се опита да напомпа резервната ми гума, която обаче изпускаше въздух от половин дузина дупчици, мънички като пори на човешка кожа.

— Странно — отбеляза той. — Не съм виждат такова нещо. Сигурно е дефектна.

— Сложи друга вместо нея.

Отидох зад сервиза, защото не можех да издържам шума на компресора. Облегнах се на едно стълбче и обърнах лице нагоре, за да може студената мъгла да пада върху пламналата ми кожа. „Полека — казах си. — Не бързай.“

Опитах се да платя на Ранди Бейкър за гумата, но той поклати глава.

— Ти вече ми даде половината ми седмична заплата. Няма да е честно да ти взема още. Тревожа се да не катастрофираш. Толкова ли е важно да пътуваш?

— Болен роднина.

— Ти си болен, човече.

Не можех да отрека.

10.

Излязох от града по шосе 7. Намалявах и се оглеждах в двете посоки на всяко кръстовище дали имам право да премина или не. Идеята се оказа отлична, защото на кръстовището между шосе 7 и Олд Дери Роуд профуча на червено камион, натоварен догоре с чакъл. Ако не бях спрял въпреки зеления светофар, фордът ми щеше да бъде смачкан, а аз щях да стана на хамбургер. Натиснах клаксона въпреки главоболието, но шофьорът не ми обърна внимание. Приличаше на зомби зад волана.

„Няма да мога да го направя“ — помислих си. Но щом не можех да попреча на Франк Дънинг, как можех дори да се надявам, че ще спра Осуалд? Защо изобщо да ходя в Тексас?

Крепеше ме обаче не това, а мисълта за Туга. Да не говорим за другите три деца. Веднъж ги бях спасил. Ако не ги спасях отново, как щях да се отърся от мисълта, че съм участвал в убийството им само като съм задействал друго пренастройване?

Наближих автокиното и завих по покритата с чакъл алея, водеща към затворената билетна каса. Покрай алеята бяха засадени декоративни елхи. Спрях зад тях, угасих двигателя и се опитах да сляза от колата. Не можах. Вратата не искаше да се отвори. Блъснах я с рамо два пъти и когато пак не се отвори, видях, че е заключена, въпреки че беше много преди ерата на самозаключващите се коли, и не я бях заключил аз. Дръпнах лостчето, което не се вдигна. Разклатих го, но пак без резултат. Смъкнах стъклото под хромирания бутон на външната дръжка. Този път ключалката изщрака. Слязох и взех сувенирната възглавничка.

„Съпротивата за промяна е пропорционална на това доколко бъдещето може да се промени от определено действие“ — бях казал на Ал с най-добрия си учителски тон и това беше вярно, но нямах представа за личната цена. Сега имах.

Тръгнах бавно по шосе 7. Яката ми беше вдигната срещу дъжда, а шапката — дръпната ниско над ушите. Когато се появяваха коли — което ставаше рядко, се скривах зад дърветата от двете страни на пътя. Мисля, че един-два пъти сложих ръце отстрани на главата си, за да се уверя, че не се подува, защото имах такова чувство.

Най-после дърветата се замениха с каменен зид, отвъд който имаше идеално окосени хълмисти възвишения, осеяни с надгробни плочи и паметници. Бях стигнал до гробището „Лонгвю“. Изкачих един хълм. От другата страна на пътя имаше сергия с цветя — покрита и тъмна. Събота и неделя обикновено бяха дните за посещение на покойни роднини, но в такова време като сега бизнесът не вървеше и предположих, че възрастната жена, която продаваше цветя, спи. Щеше да отвори по-късно. Бях го видял с очите си.

Прехвърлих се през зида, като очаквах, че ще се срути под мен, но това не стана. И щом се озовах в „Лонгвю“, се случи чудо — главоболието ми започна да намалява. Седнах на надгробен камък под бряст с надвиснали клони, затворих очи и проверих нивото на болката. Беше от десета степен — може би дори се засилваше до единайсета, но сега бе спаднало на осем.

— Мисля, че преминах, Ал — казах на глас. — Може би съм от другата страна.

Продължих да се движа предпазливо, нащрек за други номера — падащи дървета, мародери или вероятно дори горящ метеор. Нямаше нищо. Когато стигнах до двата съседни гроба с имена АЛТЕЯ ПИЪРС ДЪНИНГ и ДЖЕЙМС АЛЪН ДЪНИНГ, болката в главата ми намаля на пет.

Огледах се и видях мавзолей с познато име, гравирано на розовия гранит: ТРАКЪР. Приближих се и бутнах желязната порта. През 2011 година тя щеше да бъде заключена, но сега беше 1958 година и се отвори лесно… макар и със скърцане на ръждясалите панти като във филм на ужасите.

Влязох вътре, подритвайки купчина стари, ронливи листа. В средата имаше каменна пейка за размисъл, а от двете й страни — каменни отделения за членовете на фамилията Тракър, датиращи още от 1831 година. Според медната табелка пред първия там бяха положени тленните останки на мосю Жан-Пол Траше.

Затворих очи.

Легнах на пейката за размисъл и задрямах.

Заспах.

Когато се събудих, наближаваше обяд. Излязох от гробницата на семейство Тракър, за да чакам Дънинг… също както след пет години Осуалд несъмнено щеше да чака кортежа на Кенеди в скривалището си на шестия етаж на книгохранилището в Тексас.

Главоболието ми беше преминало.

11.

Понтиакът на Дънинг се появи горе-долу по същото време, когато Ред Шьондиенст отбеляза за победата на „Брейвс“ от Милуоки в онзи ден. Дънинг спря на най-близката алея, слезе, вдигна яката си, наведе се да вземе кошниците с цветята и тръгна надолу по хълма към гробовете на родителите си.

Моментът беше настъпил и се чувствах добре. Бях се прехвърлил от другата страна на онова, което се опитваше да ме задържи. Сувенирната възглавничка беше под палтото ми. Ръката ми беше пъхната вътре. Мократа трева заглушаваше стъпките ми. Нямаше слънце, за да хвърлям сянка. Дънинг разбра, че съм зад него едва когато произнесох името му. И после се обърна.

— Не искам компания, когато посещавам родителите си. Кой си ти, по дяволите? И какво е това? — Той гледаше възглавницата, която бях извадил. Бях си я надянал като ръкавица.

Предпочетох да отговоря само на първия въпрос.

— Казвам се Джейк Епинг и съм дошъл да те питам нещо.

— Питай и ме остави на мира. — От периферията на шапката му се стичаха дъждовни капки. И от моята също.

— Кое е най-важното нещо в живота, Дънинг?

— Какво?

— Имам предвид за един човек.

— Какъв си ти? Луд? И каква е тази възглавница?

— Направи ми удоволствието. Отговори на въпроса.

Той повдигна рамене.

— Предполагам, че семейството.

— И аз така мисля — рекох и натиснах два пъти спусъка. Първият изстрел прозвуча приглушено, все едно удар с тупалка по килим. Вторият беше малко по-силен. Хрумна ми, че възглавницата може да се запали — видях това в „Кръстникът 2“, но тя само тлея малко. Дънинг падна и смачка кошницата с цветя, която беше сложил на гроба на баща си. Приклекнах до него, като коляното ми разплиска кал, притиснах разкъсаната възглавница до слепоочието му и стрелях още веднъж. За всеки случай.

12.

Завлякох го в мавзолея на Тракър и пуснах обгорената възглавница върху лицето му. Докато тръгвах, през гробището се движеха бавно две коли и няколко души стояха под чадъри край гробове, но никой не ми обърна внимание. Без да бързам се приближих до каменния зид, като от време на време спирах и поглеждах някоя надгробна плоча или паметник. Щом ме скриха дърветата, затичах се към моя форд. Чух, че идват коли, и се шмугнах в гората. Зарових револвера под трийсетина сантиметра пръст и листа. Фордът ме чакаше необезпокояван там, където го бях оставил, и запали от първия път. Върнах се в апартамента си и изслушах края на бейзболния мач. Мисля, че си поплаках, но сълзите ми бяха от облекчение, не от угризения. Каквото и да се случеше с мен, семейство Дънинг беше спасено.

През нощта спах като къпан.

13.

В понеделник в „Дери Дейли Нюз“ имаше много материали за Световните серии, включително хубава снимка на Шьондиенст, който прави хоумрън с победно бягане след грешка на Тони Кубек. Според рубриката на Ред Барбър с „Бомбърс“ от Бронкс беше свършено. „Забий им вилица — беше на мнение той. — «Янките» са мъртви, да живеят «Янките».“

Нямаше нищо за Франк Дънинг, но във вторник материал за него беше публикуван на първата страница заедно със снимка, на която се хилеше, сякаш искаше да каже: „Дамите ме харесват.“ Ясно се виждаха дяволитите пламъчета в очите му а ла Джордж Клуни.

БИЗНЕСМЕН НАМЕРЕН УБИТ В МЕСТНОТО ГРОБИЩЕ

Дънинг беше известен с благотворителността си

Според шефа на полицията в Дери ченгетата вървяха по горещи следи и скоро се очакваше арест. Дорис Дънинг бе казала по телефона, че е „шокирана и покрусена“. Не се споменаваше фактът, че тя и покойният са живеели отделно. Приятели и колеги от супермаркета на Сентър Стрийт изразяваха подобен шок. Всички, изглежда, бяха съгласни, че Франк Дънинг е бил страхотен и никой нямаше представа защо някой би искал да го застреля.

Тони Тракър беше вбесен (вероятно защото убитият беше намерен във фамилната му банка за трупове). „Заради този тип трябва да върнат смъртното наказание“ — заявяваше той.

В сряда, 8 октомври, „Янките“ спечелиха измъчена победа с два на един от „Воините“ на Каунти Стейдиъм, а в четвъртък отбелязаха четири хоумръна и завършиха Сериите. В петък отново отидох в „Честни залози и заеми“, очаквайки да ме посрещнат две мрачни физиономии. Дебеланата отговаряше повече на очакванията ми. Тя изкриви устни, като ме видя, и извика:

— Чази! Богаташът е тук! — След това се мушна между завесите и изчезна от живота ми.

Фрати излезе ухилен като катерица, както когато го видях за пръв път във „Фенерджията“, по време на предишното ми пътешествие в колоритното минало на Дери. В ръката си държеше добре натъпкан плик с надпис ДЖ. АМБЪРСЪН.

— Ето те и теб, брат’чед, голям като живота и два пъти по-хубав. Вземи си печалбата. Може да преброиш парите.

— Вярвам ви — отвърнах и прибрах плика в джоба си. — Много сте весел за човек, който току-що се е разделил с голяма сума.

— Няма да отричам, че ти намали тазгодишните ми класически есенни приходи. При това сериозно, въпреки че пак спечелих малко пари. Винаги печеля. Но играя предимно защото това е публична услуга, както се казва. Хората залагат и винаги ще го правят и аз им плащам веднага. Пък и обичам да приемам залози. Това ми е нещо като хоби. И знаеш ли кое ми харесва най-много?

— Не.

— Когато дойде някой като теб, истинска фурия, залага напук на прогнозите и печели. Това възвръща вярата ми в произволната същност на природата.

Зачудих се колко ли произволно ще му се стори, ако можеше да види списъка с измамите на Ал Темпълтън.

— Възгледите на жена ви не изглеждат толкова… католически.

Фрати се засмя и черните му очички заискриха. Победа, загуба или равен, дребният мъж с татуировка на русалка се радваше на живота. Възхищавах се на това.

— А, Марджори. Когато тук дойде някой тъжен уволнен човечец с годежния пръстен на жена си и сълзлива история, тя се размазва в локва от сантименталност. Но със спортните залози е съвсем различна. Тях ги приема лично.

— Много я обичате, нали, господин Фрати?

— Като луната и звездите, брат’чед.

Марджори четеше вестника от онзи ден, който бе останал на остъкления плот с пръстените и другите неща. Заглавието гласеше: ИЗДИРВАНЕТО НА ЗАГАДЪЧНИЯ УБИЕЦ ПРОДЪЛЖАВА. ФРАНК ДЪНИНГ Е ПОГРЕБАН.

— Какво мислите за това? — попитах.

— Не знам, но ще ти кажа нещо. — Фрати се наведе към мен и усмивката изчезна от лицето му. — Той не беше светец, какъвто го изкарват в местния парцал. Мога да ти разкажа разни истории, брат’чед.

— Добре. Нямам работа.

Усмивката разцъфна отново.

— Не. Ние в Дери умеем да пазим тайни.

— Забелязах.

14.

Исках да отида на Кошут Стрийт. Знаех, че ченгетата може да наблюдават къщата на Дънинг, за да видят дали някой не проявява необичаен интерес към семейството, но въпреки това желанието ми беше много силно. Не исках да видя Хари, а малката му сестра, и да й кажа някои неща.

Например, че трябва да обикаля къщите за лакомства в нощта на Хелоуин, колкото и да е тъжна заради баща си.

Че тя е най-красивата и вълшебна индианска принцеса, която някой е виждал, и че ще се върне у дома с планина от бонбони.

Че й предстоят най-малко петдесет и три дълги и интересни години, а вероятно и много повече.

И най-вече, че един ден брат й Хари ще поиска да облече униформа и да отиде войник и тя трябва да направи всичко възможно да го разубеди.

Само че децата забравят. Всеки учител го знае.

И мислят, че ще живеят вечно.

15.

Време беше да напусна Дери, но трябваше да свърша още нещо, преди да тръгна. Изчаках до понеделник. Следобед, 13 октомври, хвърлих куфарчето си в багажника на форда, седнах зад волана и надрасках кратка бележка. Пъхнах я в плик, залепих го и написах името на получателя.

Отидох в центъра, паркирах и влязох в „Ленивият сребърен долар“. Както очаквах, там беше само барманът Пит. Миеше чаши и гледаше по телевизията „Любов на живота“. Обърна се към мен без желание, като не откъсваше очи от Джон и Марша, или както там се казваха.

— Какво да ти налея?

— Нищо, но можеш да ми направиш една услуга. Ще те компенсирам с пет долара.

Той не изглеждаше заинтересуван.

— Така ли? Каква услуга?

Сложих плика на бара.

— Предай го, когато дойде човекът.

Пит погледна името на плика.

— Какво искаш от Били Търкот? И защо не му го дадеш сам?

— Задачата е лесна, Пит. Искаш ли петарката или не?

— Разбира се, стига това да не навреди на никого. Били е добра душа.

— Няма да му навреди. Може дори да му стори добро.

Сложих пет долара върху плика. Пит ги прибра и продължи да гледа сапунения сериал. Излязох. Търкот вероятно е получил плика. Дали е направил нещо или не, след като е прочел бележката, е друг въпрос, един от многото, на които никога нямаше да имам отговор. Ето какво написах:

Драги Бил,

Сърцето ти не е добре. Трябва да отидеш на лекар веднага, преди да стане късно. Може да мислиш, че няма откъде да знам, но не е така. Убеден съм, така както съм сигурен, че Франк Дънинг е убил сестра ти Клара и племенника ти Майк. МОЛЯ ТЕ. ПОВЯРВАЙ МИ И ИДИ НА ЛЕКАР.

Приятел

16.

Качих се във форда и докато излизах на заден ход от полегатия паркинг, зърнах продълговатото и недоверчиво лице на господин Кийн да наднича към мен от дрогерията. Смъкнах стъклото, протегнах ръка и му показах среден пръст. След това подкарах нагоре по „Горната миля“ и за последен път напуснах Дери.