Стивън Кинг
22 ноември 1963 (31)

2.

Служителката зад бюрото беше различна, но ми даде същата стая. И как иначе! Цената беше малко по-висока, а старият телевизор беше заменен от по-нов, но онзи надпис продължаваше да си стои: „НЕ ИЗПОЛЗВАЙТЕ СТАНИОЛ!“ Сигналът отново беше лош и картината се накъсваше от смущения. Никакви новини, само сапунени сериали.

Изключих телевизора. Закачих „МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ на вратата. Спуснах завесите. После се съблякох и пропълзях в леглото, където — като се изключи сомнамбулското ми ходене до тоалетната — спах цели дванайсет часа. Когато се събудих, беше нощ. Токът беше спрял, а навън вилнееше свиреп североизточен вятър. Сияйна сърповидна луна се рееше високо в небесния свод. Взех си още едно одеяло от дрешника и отново заспах.

Пет часа по-късно станах, погледнах през прозореца и не повярвах на очите си. Изгревът бе наситил двора пред мотела с такива контрастни багри и светлосенки, че приличаше на фотография в „Нешънъл Джиографик“. Всички автомобили бяха покрити със сняг, а аз виждах как дъхът ми излиза от устата на облачета пара. Вдигнах телефона, очаквайки да чуя само тишината на нефункциониращата линия, ала ето че за моя изненада ми отвърна човешки глас. Младежки глас, макар и малко сънлив. Служителят ме увери, че телефоните са в изправност, и ми заяви, че с радост ще ми извика такси. Къде точно искам да отида?

— Лисбон Фолс — казах му аз. — На ъгъла на главната и Олд Люистън Роуд.

— Универсалният магазин „Фрут“? — уточни той.

Бях отсъствал толкова дълго, че за момент не можах да съобразя какво точно ми казва. После всичко си дойде на мястото.

— Точно така. „Кенебек Фрут“.

„Прибирам се вкъщи — мина ми през ума. — Господ да ми е на помощ, прибирам се вкъщи.“

Само дето грешах — 2011 година не можеше да се нарече точно „вкъщи“, а и аз щях да остана там за съвсем кратко време… Стига, естествено, да успеех да се добера дотам. Не бе изключено престоят ми да продължи само броени минути. Ако имах дом, това бе Джоди. Или щеше да е Джоди, след като Сейди пристигнеше там. Сейди девицата. Сейди с дългите крака, дългата коса и склонността й да се спъва във всяко нещо, което се изпречваше на пътя й… Макар че в най-съдбовния момент аз бях този, който падна.

Сейди, с нейното лишено от каквито и да е белези лице.

Тя беше моят истински дом.

3.

Тази сутрин таксиметровият шофьор се оказа жена. Изглеждаше на петдесет, беше набита и яка и носеше черно яке и бейзболна шапка на „Ред Сокс“, вместо такава с надпис „Лицензиран превоз“. Когато завихме по шосе 196 по посока към Лисбон Фолс, тя се обърна към мен:

— Чухте ли новините? Бас държа, че не сте — нали токът спря…

— Какви новини? — попитах аз и в същия миг изтръпнах от зловещо предчувствие: Кенеди е умрял. Не знаех дали причината е инцидент, сърдечен удар или ново покушение, но беше умрял. Миналото си пазеше територията и президентът беше мъртъв.

— Земетресение в Лос Анджелис. — Тя го произнесе „Лос Анжелийс“. — Хората от години разправят, че някой ден Калифорния ще се продъни в океана, и току-виж излязат прави. — Жената поклати глава. — Не казвам, че това ще ги сполети заради разпуснатия живот, който водят — всички тия кинозвезди и прочие, — но съм добра баптистка и няма да отрека връзката между тия две работи.

Минахме покрай лисбонското автокино. „ЗАТВОРЕНО ЗА СЕЗОНА — пишеше на фасадата, където обикновено обявяваха заглавията. — ОЧАКВАЙТЕ НИ С ОЩЕ ПОВЕЧЕ НОВИ ФИЛМИ ПРЕЗ ’64!“

— Силно ли е било?

— Казват, че има седем хиляди жертви, ама чуеш ли такава цифра, броят им със сигурност ще набъбне още. Повечето проклети мостове се срутили, шосетата се напукали и навсякъде лумнали пожари. А оная част от града, дето живеят предимно чернилки, изгоряла почти изцяло. Уортс! Ама идеално име за квартала, а? Дето живеят негрите? Уортс!^[1] Нали?!?

Предпочетох да си замълча. Мислех си за Дрипльо — кученцето, което имахме, когато бях на девет и все още живеехме в Уисконсин. Породата му беше улична превъзходна. Нашите ми позволяваха да си играя с него в задния двор, докато сутрин чакам училищния автобус… Учех го да сяда, да носи различни предмети, да се претъркулва и така нататък. И той доста бързо схващаше! Умно кученце беше и аз страшно си го обичах.

Щом автобусът пристигнеше, аз трябваше да затворя вратата на двора, преди да се кача. Дрипльо винаги лягаше пред стъпалата на верандата, водеща към кухнята, и ме изпращаше с поглед. После майка ми го извикваше и го нахранваше; обикновено това ставаше, след като се връщаше от гарата… Никога не забравях да затворя портата, ала ето че един ден, когато се върнах от училище, майка ми каза, че Дрипльо вече го няма. Изтичал на улицата, където бил прегазен от камион. Тя нито веднъж не ме обвини за случилото се, обаче аз ясно виждах стаения в погледа й укор. Защото тя също се бе привързала към Дрипльо.

— Затворих вратата, както всеки друг път! — извиках през сълзи на майка си. Това бе самата истина; бях абсолютно убеден, че съм го сторил. Може би защото винаги го бях правил и действието се беше превърнало в навик. Същата вечер двамата с баща ми погребахме Дрипльо в задния ни двор. „Може да не е законно — отбеляза баща ми, — но ако ти не се раздрънкаш, и аз няма да се раздрънкам.“

Онази нощ лежах дълго в кревата си, неспособен да заспя. Онова, което не можех да си спомня, не спираше да ме терзае, а мисълта за онова, което навярно бях сторил, ме ужасяваше. Да не говорим за чувството за вина. Тази вина се утаи в мен и остана доста дълго време — поне година, ако не и повече. Ако можех да си спомня със сигурност дали наистина бях затворил портата, вероятно щях да се освободя по-бързо от нея. Обаче не можех. Бях ли затворил вратата или не? Отново и отново се връщах към онази фатална последна сутрин, обаче не бях способен да си припомня нищо друго освен грациозното му тичане и моите викове: „Донеси, Дрипльо, донеси!“

С нещо подобно се сблъсках и докато се возех в таксито. Първо се опитах да си внуша, че в края на ноември шейсет и трета действително е имало земетресение. Сигурно просто го бях подминал, също като опита за покушение срещу генерал Едуин Уокър. Както бях казал и на Ал Темпълтън, бях завършил английски език и литература, а не история.

После обаче си дадох сметка, че се самозаблуждавам. Ако земетресение с подобна сила бе разтърсило Калифорния в онази Америка, в която бях живял преди спускането ми в заешката дупка, щях да узная за него. Да, имаше и далеч по-страшни трагедии — като цунамито в Индийския океан, което погуби над двеста хиляди души през 2004 година, — но седем хиляди загинали си беше впечатляваща цифра за САЩ. Та това бе двойно повече от жертвите на терористичния акт от единайсети септември!

Следващият въпрос, който си зададох, беше как стореното от мен в Далас би могло да доведе до природния катаклизъм, за който бях научил от жената зад волана на таксито. Единственият отговор, който ми хрумна, бе свързан с ефекта на пеперудата… но как подобна верига от събития можеше да се задейства толкова скоро? Звучеше ми абсурдно. Направо невъзможно. Нямаше абсолютно никаква логична причинно-следствена връзка между двете събития…

Ала въпреки това дочух шепот от най-тъмното кътче на съзнанието си: „Ти си виновен. Ти причини смъртта на Дрипльо — или си оставил вратата отворена, или не си я затворил достатъчно добре, че да щракне езичето на бравата… Ти си отговорен и за земетресението. Двамата с Ал не престанахте да говорите как ще спасите живота на хиляди мъже във Виетнам, ала ето какъв беше първият ви принос към най-новата история на Америка: седем хиляди загинали в Лос Анджелис.“

Не, това просто не беше възможно. Дори и да се отнасяше за…

„Няма начин да се провалиш — беше ми казал Ал. — Ако нещата се оплескат, просто връщаш лентата назад. Лесно е — все едно изтриваш мръсна думичка от черната дъс…“

— Господине? — обади се шофьорката. — Пристигнахме. — Тя се обърна и ме изгледа с интерес. — Тук сме от три минути. Не е ли малко раничко за пазаруване? Сигурен ли сте, че искахте да дойдете тук?

Знаех само, че трябваше да съм тук. Платих сумата, изписана от брояча, добавих щедър бакшиш (ФБР плащаше), пожелах на жената приятен ден и слязох от колата.

4.

Лисбон Фолс беше потискащ както винаги, но поне имаше ток; светещият в жълто светофар на кръстовището примигваше, докато се люлееше под напора на североизточния вятър. „Кенебек Фрут“ беше тъмен и витрините му пустееха — очевидно ябълките, портокалите и бананите щяха да бъдат изложени по-късно. „ЩЕ ОТВОРИМ В 10 СУТРИНТА“ — уведомяваше табелката на вратата. По главната се движеха съвсем малко коли, а минувачите бързаха с вдигнати яки и наведени глави. Фабриката „Уорумбо“ от другата страна на улицата обаче си работеше на пълни обороти. Даже от мястото, където се намирах, чувах ритмичното съскане и пухтене на тъкачните станове. После дочух и нещо друго — някой ме викаше, макар и без да използва нито първото ми име, нито фамилията ми.

— Джимла! Хей, Джимла!

Обърнах се рязко към фабриката, а в главата ми проблесна тревожна мисъл: „Върнал се е. Човекът с жълтата карта се е върнал от света на мъртвите. Също като президента Кенеди.“

Само че не беше Човекът с жълтата карта… както и таксиметровият шофьор, който ме бе качил от автогарата, не беше същият, който ме бе закарал от Лисбон Фолс до мотел „Тамарак“ през 1958. Макар че в интерес на истината двамата шофьори си бяха почти еднакви, понеже миналото се стреми към хармония… докато човекът от другата страна на улицата само приличаше на онзи, който ми беше поискал долар, защото в „Зелената фасада“ предлагали две на цената на едно. Изглеждаше доста по-млад от Човека с жълтата карта, а черният му шлифер бе по-нов и доста по-чист… макар че самата дреха изглеждаше почти същата.

— Джимла! Ела тук! — махна ми той. Вятърът развяваше пешовете на шлифера му и зад тях успя да зърна старата табелка, на която пишеше: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ДО ПРИКЛЮЧВАНЕТО НА РЕМОНТА НА КАНАЛИЗАЦИЯТА“.

„Пет години — мина ми през ума. — Пет години, а тази проклета тръба още не е оправена.“

— Джимла! Не ме карай аз да идвам при теб!

Да, вероятно бе способен на това; самоубийственият му предшественик например можеше да измине целия път до „Зелена фасада“. Аз обаче бях сигурен, че ако тръгна достатъчно бързо по Олд Луистън Роуд, на тази нова негова версия няма да й провърви. Навярно щеше да успее да ме следва до супермаркета „Ред & Уайт“ откъдето Ал купуваше месо за закусвалнята, но ако успеех да стигна до „Тайтъс Шеврон“ или магазина за вещи втора употреба „Добрият бял слон“, спокойно можех да свия зад ъгъла и да му покажа среден пръст. Периметърът, в който можеше да се подвизава, бе ограничен до определено разстояние от заешката дупка. Ако не беше така, по всяка вероятност щях да се сблъскам с него и в Далас. Бях абсолютно убеден в това, както и бях убеден, че гравитацията ни държи здраво стъпили на земята и не ни позволява да отлетим в междузвездното пространство.

Сякаш за да потвърди това, той извика:

— Джимла, моля те! — Отчаянието, което прочетох на лицето му, беше като вятъра — непредвидимо, но в същото време и някак непреклонно.

Огледах се в двете посоки, преди да пресека улицата, не видях никакви превозни средства и закрачих енергично към мъжа с черния шлифер. Докато се приближавах към него, забелязах две съществени новости. Също като своя предшественик, и той носеше филцова шапка с периферия, но сега шапката бе чиста и неизмачкана. Също както преди, в лентата й бе затъкната цветна карта, наподобяваща пресакредитацията на журналист от онова време. Обаче сега картата не беше нито жълта, нито оранжева, нито черна.

Беше зелена.

5.

— Слава богу! — възкликна той. После протегна ръце и сграбчи дланта ми. Ръцете му бяха студени, досущ като въздуха. Деликатно, но решително си дръпнах ръката. Не усещах заплаха; само онова неясно, маниакално отчаяние, което ме озадачаваше. Въпреки че и това само по себе си можеше да е опасно; нищо чудно да бе остро като ножа, който Джон Клейтън бе използвал върху лицето на Сейди.

— Кой си ти? — попитах. — И защо ме наричаш Джимла? Джим Ладю е на светлинни години оттук.

— Нямам никаква представа кой е Джим Ладю — отвърна Човекът със зелената карта. — Стоях далеч от твоята нишка, доколкото беше…

Той замлъкна. Лицето му се сгърчи. Дланите му се издигнаха нагоре и се притиснаха към слепоочията му, сякаш за да задържат мозъка му вътре в черепа. Вниманието ми обаче бе привлечено от затъкнатата в шапката му карта. Цветът й не беше строго определен. За миг той потрепери и примигна, напомняйки ми за скрийнсейвъра на компютъра ми, който се задействаше след петнайсетина минути. Зеленото се превърна в бледожълто. А после, когато той бавно отпусна ръце, пак си стана зелено (макар и не толкова ярко, както първия път, когато го видях).

— Гледах да стоя далеч от твоята нишка, доколкото беше възможно — продължи човекът с черния шлифер, — но се оказа доста трудно. Освен това сега има толкова много различни нишки… С твоя приятел готвачът забъркахте голяма каша.

— Не те разбирам — казах, макар и да не беше съвсем вярно. Вече бях започнал да си давам сметка за приликите и разликите между картата на този човек и неговия смахнат предшественик. Те бяха като така наречените „филмови дозиметри“, носени от служителите в атомните електроцентрали. Само че вместо да измерват нивото на радиация, тези карти измерваха… кое? Здравия разум? Лудостта? Зелено — мозъчните ти клетки са наред. Жълто — започва да ти хлопа дъската. Оранжево — незабавно се обади на хората с бели престилки. А когато картата стане черна…

Човекът със зелената карта ме наблюдаваше внимателно. От другата страна на улицата ми се беше сторил на не повече от трийсетина години. Оттук обаче ми изглеждаше по-скоро на четирийсет и пет. А приближиш ли се достатъчно, за да се вгледаш в очите му, осъзнаваш, че е още по-възрастен и при това не е наред с главата.

— Да не си нещо като… пазител? Заешката дупка ли пазиш?

Той се усмихна… или по-скоро се опита.

— Така я наричаше твоят приятел — каза, след което извади пакет цигари от джоба си. Върху пакета нямаше нищо — никаква марка или обозначение. Не бях виждал подобно нещо нито в Страната на миналото, нито в Страната на бъдещето.

— Това ли е единствената?

В ръката му се появи запалка и той я заслони с шепа, за да запали цигарата си на силния вятър. Ароматът й беше доста необичаен — напомняше по-скоро на марихуана, отколкото на обикновен тютюн. Обаче не беше марихуана. Макар и Човекът със зелената карта да не го каза нито веднъж, смятах, че цигарата му е по-скоро нещо като лекарство. Сигурно не беше кой знае колко по-различна от хапчетата срещу главоболие на „Гудис“.

— Няколко са. Представи си чаша безалкохолно, която някой е забравил навън.

— Аха…

— След два-три дни почти се отгазира, ала тук-там са останали няколко мехурчета. Онова, което ти наричаш „заешка дупка“, изобщо не е дупка. А нещо като мехурче. Що се отнася до това дали съм пазител… по-скоро не. Би било чудесно, но в действителност сме в състояние да сторим съвсем малко, за да попречим на влошаването на нещата. Това му е проблемът на пътуването във времето, Джимла.

— Името ми е Джейк.

— Добре. Това, което правим ние, Джейк, е да наблюдаваме. Понякога предупреждаваме. Както Кайл се опита да предупреди твоя приятел готвача.

Значи онзи умопобъркан също си имал име. При това съвсем нормално. Кайл, за бога! Това само влошаваше положението, понеже го правеше далеч по-истинско.

— Той никога не се е опитвал да предупреди Ал! Единственото, което правеше, бе да го врънка за долар, с който да си купи евтино вино!

Човекът със зелената карта дръпна от цигарата си и сведе поглед към напукания асфалт. Беше се намръщил, сякаш се мъчеше да прочете нещо, написано там. Тъкачните станове не спираха да съскат.

— Отначало се опита — каза накрая, — по своя си начин. Приятелят ти обаче беше толкова развълнуван от новия свят, който откри, че не му обърна никакво внимание. По това време Кайл вече беше на ръба. Обаче такива са си… Ти как би го казал? Рисковете на професията. Онова, което правим, ни подлага на колосално психическо натоварване. И знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Помисли за минутка. Колко изследователски експедицийки и спонтанни пътувания е направил твоят приятел, преди изобщо да му хрумне идеята да отиде в Далас и да спре Осуалд? Петдесет? Сто? Двеста?

Помъчих се да си спомня колко дълго закусвалнята на Ал се намираше в двора на фабриката и не можах.

— Вероятно даже повече.

— И какво ти каза? Че при всяко пътуване е заварвал нещата както са били първия път?

— Да. Всичко се е връщало в първоначалното положение.

Той се засмя уморено.

— Ама, разбира се, че така ще ти каже. Хората вярват на онова, което виждат. Той обаче е трябвало да се замисли малко. Както и ти. Всяко пътуване във времето създава своя отделна нишка, а когато се нароят повечко нишки, те винаги се оплитат. Случайно да му е направило впечатление как така купува същото месо отново и отново? Или защо нещата, които си е донесъл от петдесет и осма, никога не са изчезвали при следващото му пътуване?

— Попитах го за това. Той не знаеше отговора, така че оставихме въпроса настрана.

Човекът със зелената карта понечи да се усмихне, ала усмивката му изведнъж се изкриви в болезнена гримаса. Зеленото отново бе започнало да избледнява. Той всмукна жадно от ароматната си цигара и едва тогава цветът се стабилизира.

— Да, игнорирали сте очевидното. Всички го правим. Дори и след като здравият му разум започна да го напуска, Кайл знаеше, че честите му посещения в магазина за алкохол влошават състоянието му, ала въпреки това не се спря. Не го обвинявам; сигурен съм, че виното е облекчавало болката му. Навярно положението би било по-добро, ако той не бе способен да го посещава — ако магазинът се намираше извън периметъра му, — но не беше така. А и кой би могъл да каже? Тук няма виновни, Джейк. Никого не осъждаме.

Беше добре да го чуя, но само защото това означаваше, че можем да продължим този безумен разговор като разумни хора. Не че чувствата му имаха особено значение за мен; все още твърдо възнамерявах да сторя онова, което смятах за редно.

— Как се казваш?

— Зак Ланг. От Сиатъл.

— Сиатъл кога?

— Това е въпрос, който няма никаква връзка с настоящата дискусия.

— Не е много приятно да си тук, нали?

— Така е. И моят разсъдък няма да издържи още дълго, ако не се върна. Да не говорим, че остатъчните ефекти ще си останат завинаги вътре в мен. Процентът на самоубийствата е доста висок сред нас, Джейк. Много висок. Хората — а ние сме хора, а не извънземни или свръхестествени същества, ако се чудиш, — не са създадени, за да удържат множество разклонени нишки на реалността в главите си. Това не е като да използваш въображението си. Нищо подобно. Минаваме през съответното обучение, естествено, но пак усещаме как ни разяжда отвътре. Като киселина.

— Значи при всяко пътуване във времето нещата не се връщат изцяло в първоначалното си положение, така ли?

— И да, и не. Всяко минаване през портала оставя след себе си нещо като утайка. Всеки път, когато твоят приятел готвачът…

— Името му е Ал.

— Да, мисля, че го знаех, но паметта ми вече не е това, което беше. Симптомите приличат на болестта на Алцхаймер, само че не става дума за нищо подобно. Получава се така, понеже мозъкът не може да синхронизира всички тези тънки пластове реалност. Различните нишки създават множество различни образи на бъдещето. Някои са ясни, ала повечето са смътни и мъгляви. Навярно затова Кайл си мислеше, че името ти е Джимла. Може би го е чул покрай някоя от нишките.

„Не го е чул — казах си аз. — Видял го е в своя си вариант на «нишковизията». На някои билборд в Тексас. И най-вероятно през моите очи.“

— Нямаш представа какъв щастливец си, Джейк. За теб пътуването във времето е простичко и лесно… като детска игра.

„Не всичко беше толкова просто“ — мина ми през ума.

— Нали имаше парадокси! — изтъкнах на глас. — От всякакъв характер. Какво ще кажеш за тях?

— „Парадокси“ не е точната дума. Става въпрос за „утайка“. Не ти ли го казах преди малко? — Той сякаш действително се съмняваше. — Тази утайка полепва по машината. Просмуква се във всичките й части. И в крайна сметка може да се стигне дотам, че машината просто да… спре.

Замислих се как двигателят на стюдебейкъра, който бяхме откраднали със Сейди, бе започнал да пуши, преди да издъхне окончателно.

— Да се купува пак и пак месо от петдесет и осма не беше толкова лошо — отбеляза Зак Ланг. — Естествено, това ни създаваше известни проблеми, но те си бяха в рамките на поносимото. После обаче започнаха големите промени. А най-голямата беше спасяването на Кенеди.

Понечих да кажа нещо и не можах.

— Започваш ли да разбираш?

Не всичко, ала вече виждах общата картина и тя ми изглеждаше доста страховита. Бъдещето висеше на различни нишки. Като кукла на конци. Мили боже!

— Онова земетресение… аз го предизвиках, нали? Когато спасих Кенеди, явно съм… Какво точно съм направил? Разкъсал съм пространствено-времевия континуум? — Очаквах, че думите ми ще прозвучат доста глупаво, но не беше така. Всъщност звучаха мрачно и зловещо. Главата ми започна да пулсира.

— Веднага трябва да се върнеш, Джейк — каза ми тихо той. — Трябва да се върнеш и да видиш какво точно си сторил. До какво са довели твоите тежки и без съмнение добронамерени усилия…

Мълчах. Преди мисълта да се върна ме тревожеше, а сега ме ужасяваше. Има ли по-страшни думи от „Трябва да се върнеш и да видиш какво точно си сторил“? Не можех да се сетя.

— Върни се там. Огледай се наоколо. Прекарай малко време в този свят. Ако нещата не се оправят навреме, ще настъпи катастрофа.

— Каква катастрофа?

Той понижи глас:

— Такава, която да унищожи всичко.

— Имаш предвид света? Или Слънчевата система? — Трябваше да се подпра с ръка на стената на сушилнята, за да запазя равновесие. — Галактиката? Вселената?

— Нещо повече от това — изрече Човекът с черния шлифер и направи кратка пауза. Може би искаше да ми даде време да осмисля казаното. Картата в шапката му потрепери, стана жълта и след това отново възвърна зеления си цвят. — Самата реалност.

6.

Приближих се до веригата. Табелката с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ДО ПРИКЛЮЧВАНЕТО НА РЕМОНТА НА КАНАЛИЗАЦИЯТА“ подрънкваше на вятъра. Обърнах се към Зак Ланг — този странник във времето от незнайно точно кога… Той ми хвърли безизразен поглед, докато краищата на черния му шлифер плющяха около глезените му.

— Ланг! Хармониите… аз ги предизвиках, нали?

Той като че ли кимна. Но не бях съвсем сигурен.

Миналото се съпротивляваше на промените, понеже щяха да се отразят разрушително на бъдещето. Промените създаваха…

Замислих се за една стара реклама на аудиокасетите „Меморекс“. Тя показваше как кристална чаша бива строшена от звуковите вибрации. От чистата хармония.

— И с всяка промяна на миналото, която успявах да наложа, хармонизациите се увеличаваха. Това е същинската опасност, нали? Тези шибани хармонии.

Никакъв отговор. Или беше забравил, или никога не го бе знаел.

„Спокойно — казах си аз… както си бях казал и преди пет години, когато в косата ми бяха започнали да се появяват първите сребърни нишки. — Приеми го спокойно.“

Промуших се под веригата, което никак не се хареса на лявото ми коляно, след което постоях за секунда покрай зелената стена на сушилнята. Този път нямаше камък, който да ми служи като ориентир за началото на невидимите стъпала. На какво разстояние от веригата се намираха? Не можех да си спомня.

Пристъпвах бавно, много бавно, подметките ми стържеха по напукания бетон. Тъкачните станове съскаха и тракаха… след което, докато правех шестата и седмата си крачка, пуфтенето им сякаш заглъхна. А може би само така ми се струваше? Пристъпих отново напред. Скоро щях да достигна края на сушилнята и да навляза в двора. Нищо. Нямаше го. Мехурчето се беше спукало.

Направих още една крачка и въпреки че нямаше и помен от стълбището, за момент зърнах обувката си двойно. Тя хем стоеше на асфалта, хем и беше стъпила върху мръснозеления линолеум. При следващата си стъпка и аз вече станах двоен… или по-скоро образът ми. По-голямата част от тялото ми си стоеше до сушилнята на фабриката „Уорумбо“ в края на ноември 1963 година, ала друга се намираше на съвсем различно място, и то не беше килерът в закусвалнята на Ал.

Ами ако се окажех не в Мейн, даже не на Земята, а в някое непознато друго измерение? Някое място с безумно червено небе и въздух, който ще отрови дробовете ми и ще спре сърцето ми?

Отново погледнах назад. Ланг стоеше там с развяван от вятъра шлифер. Лицето му продължаваше да е безизразно. „Сам си — казваше празният му поглед. — Не мога да те накарам да сториш каквото и да било.“

Така си беше, но ако заешката дупка не ме изпратеше в Страната на бъдещето, нямаше да мога да се върна в Страната на миналото. И Сейди щеше да си остане мъртва завинаги.

Затворих очи и направих още една стъпка. Изведнъж долових далечния мирис на амоняк и някаква друга, по-неприятна миризма. След като си прекосил страната в задната част на междущатски автобус „Грейхаунд“, просто нямаше как да сбъркаш това зловоние. Така вонят тоалетните, при които ароматизаторите са напълно безпомощни.

Затворих очи, пристъпих отново напред и дочух онова причудливо припукване, отекващо сякаш във вътрешността на главата ми. Отворих очи. Намирах се в тясно и мръсно санитарно помещение. Нямаше тоалетна чиния; явно беше изкъртена и за някогашното й присъствие свидетелстваше само мръсното петно на пода. В ъгъла се валяше праисторическо сапунено блокче за писоар — от яркосин цветът му се бе променил на мръсносив. При по-внимателно вглеждане забелязах, че по него пъплеха мравки. Мястото, на което се бях материализирал, беше задръстено с кашони, пълни с празни бутилки и консервени кутии. Това ми напомни за стрелковото гнездо на Лий.

Изблъсках кашоните встрани, за да се промуша през тясното помещение. Тъкмо щях да отворя вратата, когато се върнах и отново натрупах кашоните в ъгъла. Не биваше да допускам някой да попадне в заешката дупка по погрешка. После прекрачих прага на тоалетната и отново се озовах в 2011 година.

7.

Последния път, когато бях влязъл в заешката дупка от тази страна на времето, беше тъмно, ето защо сега също цареше мрак. И ако всичко бе както преди, едва ли бяха минали повече от две минути. Макар че доста неща се бяха променили за тези две минути. Виждах го дори на фона на оскъдната светлина. По някое време през последните четирийсет и осем години във фабриката бе избухнал пожар. Бяха останали само няколко почернели стени, рухналият комин (който неизбежно ми напомни за стария металургичен завод „Кичънър“ в Дери) и купчините отломки. Нямаше никакви следи от „Вашата уютна стая“, „Л. Л. Бийн Експрес“ или някой от другите тузарски магазини. Само една порутена фабрика, издигаща се на бреговете на река Андроскогин. Нищо друго.

В онази юнска нощ, когато потеглих в изпълнение на петгодишната си мисия за спасяването на Кенеди, времето беше приятно и меко. Сега цареше адска жега. Свалих шубата с подплата от овча кожа, която си бях купил в Обърн, и я захвърлих в зловонната тоалетна. Щом отново затворих вратата, видях табелката отгоре й: „ТОАЛЕТНАТА НЕ РАБОТИ!!! ПОЛЗВАНЕТО ЗАБРАНЕНО!!! СПУКАНА ТРЪБА!!!“

Красиви млади президенти умираха, красиви млади президенти живееха, красиви млади жени живееха и после умираха, но повредената канализация под двора на старата фабрика „Уорумбо“ изглежда беше вечна.

Веригата от тази страна също беше тук. Приближих се до нея покрай стената на старата тухлена сграда, заменила сушилнята. Когато се промуших под веригата и закрачих към постройката, видях, че е някогашно квартално магазинче, наречено „Куик Флаш“. Прозорците бяха заковани, а стелажите липсваха. Приличаше на куха черупка и изглеждаше ужасно потискащо с аварийната си лампа, която едва светеше, но за сметка на това бръмчеше като умираща муха. Забелязах, че на пода на някогашното магазинче е надраскано нещо със спрей, и пристъпих по-близо, за да го прочета на оскъдната светлина. „МАХАЙ СЕ ОТ ГРАДА, ПАКИСТАНСКО КОПЕЛЕ“ — гласеше посланието.

Закрачих по напукания бетон на двора. Паркингът, където работниците от фабриката бяха оставяли колите си, вече го нямаше. На негово място не беше построено нищо; пред мен се простираше един пустеещ четириъгълник, осеян със счупени бутилки, назъбени късове стар асфалт и тук-таме прорасли туфи плевели. Навред се виждаха използвани кондоми, подобни на уродливи празнични гирлянди. Погледнах нагоре и не видях никакви звезди. Цялото небе беше покрито с облаци, през които едва-едва се процеждаше лунното сияние. Примигващият жълт светофар на кръстовището на главната и шосе 196 (някога известно като Олд Луистън Роуд) бе заменен с друг с три вида светлини, който в момента не работеше. Но какво от това? По улиците не се виждаха никакви превозни средства.

Универсалният магазин „Кенебек Фрут“ също бе изчезнал. На мястото му зееше огромен изкоп. Отсреща, където през 1958 се беше намирал магазинът „Зелена фасада“, а през 2011 трябваше да има банка, сега се мъдреше нещо, носещо гръмкото название „Продоволствен кооператив — провинция Мейн“. Обаче и неговите прозорци бяха изпочупени и всички онези стоки, които евентуално са се предлагали там, бяха изчезнали без следа. Кооперативът бе ошушкан досущ като кварталното магазинче „Куик Флаш“.

Тръгнах да пресека безлюдното кръстовище, но се вцепених от оглушителното стържене, което проехтя от всички страни. Звучеше хем раздиращо, хем и някак воднисто. Единственото, което можех да си представя да издава подобен шум, беше някакъв футуристичен самолет, изваян от лед, който се разтапяше при преодоляването на звуковата бариера. Земята под краката ми потрепери. Някаква аларма на кола се обади, след което замлъкна. Залаяха кучета, сетне едно по едно се успокоиха.

„Земетресение в Лос Анджелис — помислих си аз. — Седем хиляди загинали.“

По шосе 196 проблеснаха фарове и аз се втурнах с цялата бързина, на която бях способен, към тротоара. Превозното средство се оказа малък четвъртит автобус с надпис „ОБИКОЛЕН МАРШРУТ“ на прозорчето, указващо дестилацията му. Това ми прозвуча смътно познато, макар и да не се сещах защо. На покрива на рейса се виждаха няколко въртящи се приспособления, подобни на вентилатори. Вятърни турбини? Беше ли възможно? Не се чуваше характерният за двигателите с вътрешно горене шум, а само приглушено електрическо жужене. Останах загледан след автобуса, докато широкият полумесец на единичния му стоп не се изгуби от поглед.

Добре, значи бензиновите двигатели бяха извадени от употреба в тази версия на бъдещето — или в тази нишка, както се бе изразил Зак Ланг. Е, това май беше хубаво, нали?

Вероятно бе така, но въздухът, който поемах, беше някак тежък и безжизнен. Отгоре на всичко оставяше след себе си специфичен вкус, напомнящ ми за една от любимите ми играчки като малък — електрическият ми трансформатор „Лайънъл“, — когато го претоварех. „Време е да го изключиш и да го оставиш да си почине“ — казваше в такива случаи баща ми.

На главната се виждаха и няколко работещи магазина, но повечето бяха пълна скръб. Тротоарът бе напукан и осеян с боклуци. Видях десетина паркирани коли, като всяка от тях или беше бензиново-електрически хибрид, или бе оборудвана с онези подобни на вентилатори устройства на покрива. Моделите на автомобилите също бяха любопитни — видях хонда „Зефир“, такуро „Спирит“, форд „Бриз“… Изглеждаха стари, а няколко бяха станали жертва на вандализъм. Всички имаха розови стикери на предните стъкла, на които пишеше с черни букви: „ПРОВИНЦИЯ МЕЙН — СТИКЕР КАТЕГОРИЯ А — НОСИ ВИНАГИ ПРОДОВОЛСТВЕНАТА СИ КАРТА“ Буквите бяха толкова големи, че успях да прочета надписа въпреки оскъдната светлина.

Няколко хлапета се тътреха от другата страна на улицата. Бъбреха си нещо и се смееха на висок глас.

— Хей! — извиках им аз. — Библиотеката отворена ли е още?

Те внезапно млъкнаха и се спогледаха. Забелязах огънчетата от цигарите им… Въпреки че се намирах от отсрещната страна на улицата, можех да се закълна, че пушат трева.

— Я си го начукай! — извика ми един от младежите.

Друг се обърна с гръб към мен, наведе се и си смъкна панталона.

— Ако намериш някоя книга тука, твоя си е!

Всички избухнаха в смях и продължиха по пътя си. Направи ми впечатление обаче, че понижиха гласове и докато се отдалечаваха, честичко се обръщаха да ме погледнат.

Не се чувствах засегнат от постъпката им — не ми се случваше за първи път, — ала не ми хареса как се обръщат назад, да не говорим за шушукането им. Сякаш крояха нещо. На Джейк Епинг не му пукаше за подобни неща, но това не можеше да се каже за Джордж Амбърсън. Все пак Джордж беше преживял доста неща, ето защо Джордж се наведе, грабна от земята две бетонни парчета с размерите на юмрук и ги пъхна в предните си джобове. Ей-така, за късмет. Джейк Епинг сметна постъпката му за глупава, но не възрази.

Една пряка по-нагоре търговската зона (ако това изобщо можеше да мине за търговска зона) рязко свършваше. Зърнах някаква възрастна жена, бързаща по тротоара и хвърляща притеснени погледи към младежката тайфа, която вече беше малко по-нагоре от отсрещната страна на улицата. Непознатата носеше забрадка и нещо като респиратор от типа, който носят болните от ХОББ^[2].

— Госпожо, знаете ли дали библиотеката…

— Оставете ме на мира! — извика тя. Очите й бяха разширени и уплашени. Луната изплува за миг зад пелената от облаци и видях, че цялото лице на старицата е покрито с язви. Една от тях — намираше се точно под дясното й око — бе прояла плътта чак до костта. — Имам документ от общината, който ми дава право да излизам, така че ме оставете на мира! Отивам да видя сестра си! Ония хлапета са от гадните и скоро ще започнат да беснеят. Пипнете ли ме, ще дам сигнал и полицаят веднага ще довтаса!

„Да, бе, сигурно“ — помислих си и все така учтиво казах:

— Госпожо, искам да разбера дали библиотеката още е…

— Затворена е от години и книгите отдавна ги няма! Сега провеждат там Сбирките на омразата. Оставете ме на мира, за да не извикам полицая!

И тя се отдалечи, като на всеки няколко секунди поглеждаше през рамо, за да се увери, че не съм тръгнал подире й. Изчаках малко, докато натрупа достатъчно преднина, че да не се притеснява от мен, и продължих нагоре по главната. Коляното ми се бе посъвзело от изнурителното препускане по стълбите на книгохранилището, ала продължавах да куцам и едва ли скоро щях да се възстановя. Зад спуснатите завеси на няколко къщи грейнаха светлинки, но бях сигурен, че заслугата за това не е на Централното мейнско електроснабдяване. Както изглеждаше, хората ползваха предимно газени лампи, а някои — керосинови. Повечето къщи бяха тъмни. От други бяха останали само овъглени руини. На една от съборетините бе надраскана огромна нацистка свастика, а върху стената на друга пишеше със спрей „ЧИФУТСКИ ПЛЪХ“.

„Ония хлапета са от гадните и скоро ще започнат да беснеят.“

И… нима наистина беше казала „Сбирките на омразата“?

Пред една от малкото къщи, изглеждащи в сравнително добро състояние — тази си беше досущ като аристократично имение в сравнение с останалите — видях нещо подобно на коневръз от стар уестърн. Щом се приближих, установих, че тук действително бяха връзвани коне — доказваха го конските фъшкии по земята, някои от които бяха съвсем пресни. Входът за алеята бе препречен от желязна порта. Облаците отново бяха затулили луната, обаче нямах нужда от тях, за да се досетя какво пише на оградата: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Някъде отпред мъжки глас изкрещя:

— Мамка му!

Направи ми впечатление, че не звучеше младежки — като някой от „беснеещите момчета“ примерно, — а и се чуваше от моята страна на улицата. Човекът очевидно бе ядосан от нещо. Не беше изключено да си говори и сам. Закрачих по-бързо напред.

— По дяволите! — извика същият глас. — Егати шибанията!

Прецених, че се намира на не повече от една пряка разстояние. Преди обаче да стигна до източника на гласа, дочух силно металическо издрънчаване, последвано от нов вик:

— Разкарайте се оттук! Разкарайте се, сополиви копеленца такива! Дим да ви няма, да не извадя патлака си!

Думите му бяха посрещнати от подигравателен смях. Това вече бяха „гадните“, пушещи трева момчета и онзи, който се обади, определено беше същият, който ме беше посъветвал да потърся книги в задника му.

— Единственият патлак, който имаш, е тоя в гащите ти и бас държа, че дулото му отдавна е клюмнало!

Още повече смях, последван от пронизителен металически звън.

— Счупихте ми една от спиците, копеленца! — извика уплашено мъжът. — Назад! Назад! Не смейте да се приближавате!

Облаците се разпръснаха. Луната се показа. На трепкащата й светлина видях възрастен мъж в инвалиден стол. Намираше се по средата на една от уличките, пресичащи главната — Годард Стрийт, ако все още се казваше така. Едно от колелата бе пропаднало в улична дупка и инвалидната количка се беше килнала наляво. Бандата го беше наобиколила и тъкмо стесняваше обръча. Младежът, който ми беше казал да си го начукам, държеше прашка със солидно изглеждащ камък в нея. Това обясняваше издрънчаването, което бях чул.

— Имаш ли някакви старокинти, дядка? Новокинти и консерви също няма да откажем!

— Не! И ако нямате благоприличието да ме измъкнете от тая дупка, поне се разкарайте и ме оставете на мира!

Обаче, както беше казала жената, те вече бяха побеснели и нямаше да го послушат. Щяха да му вземат и малкото, което имаше, не бе изключено да го пребият и със сигурност щяха да съборят количката му.

В този миг Джейк и Джордж се сляха в едно и пред очите им се спусна алена пелена.

Вниманието на хулиганите бе изцяло погълнато от човека в инвалидния стол, ето защо не ме видяха как пресичам кръстовището по диагонала (също както бях прекосил шестия етаж на Тексаското книгохранилище). Лявата ми ръка все още не беше в най-добрата си форма, но дясната си бе съвсем наред; дори бе заякнала след трите месеца терапия първо в „Паркланд“ а после и в „Идън Фалоус“. А и все още не бях изгубил онази точност, която ме беше направила трети бейзмен в гимназията. Извадих едното парче бетон от джоба си и го запратих от десетина метра към господин „Ти ме питаш, аз се гъзя“. Попадението беше образцово — улучих го точно в средата на гърдите. Той извика от болка и от изненада. Всички хлапета — бяха общо пет на брой — моментално се обърнаха към мен. Забелязах, че и техните физиономии са обезобразени като лицето на изплашената жена със забрадката. Мутрата на онзи с прашката — младият господин „Я си го начукай!“ — беше най-зле. На мястото на носа му зееше голяма черна дупка.

Прехвърлих другото парче бетон в дясната си ръка и го метнах по най-високия хулиган, който носеше широк панталон, вдигнат необичайно високо — почти до долната част на гръдната му кост. Той вдигна ръка, за да се предпази, при което каменният къс се вряза в дланта му и запрати на улицата цигарата с марихуана. Дългучът ме изгледа стреснато, след което рязко се обърна и си плю на петите. Господин „Ти ме питаш, аз се гъзя“ последва примера му. Оставаха ми още трима.

— Дай им да разберат, синко! — кресна развълнувано човекът в инвалидния стол. — Да си научат урока, за бога!

Бях сигурен, че точно така ще стане, но не биваше да пренебрегвам обстоятелството, че хем имаха числено превъзходство, хем и мунициите ми бяха свършили. Обаче знаех, че когато си имаш работа с тийнейджъри, единственият начин да надделееш в подобна ситуация е като не проявяваш никакъв страх — само гняв и възмущение, типични за възрастните. Ето защо продължих да вървя невъзмутимо към тях. Щом се приближих достатъчно, сграбчих младия господин „Я си го начукай!“ за предницата на вехтата му тениска с дясната си ръка и изтръгнах прашката му с лявата. Той се вторачи в мен с ококорени очи, без да прояви и най-малки признаци на съпротива.

— Бъзливец! — процедих презрително аз и доближих лицето си до неговото… като се стараех да не обръщам внимание на липсващия му нос. Хлапето миришеше на пот, трева и мръсотия. — Що за страхливец трябва да си, за да нападаш стар човек, при това инвалид?

— Кой си т…

— Шибаният Чарли Чаплин. Дето из цяла Франция пътува, за да види как мадамите танцуват. Сега се пръждосвай оттук.

— Дай си ми праш…

Знаех какво иска, ето защо го фраснах в челото с прашката. Явно съм ударил една от възпалените му язви, защото физиономията му се сгърчи болезнено, а от очите му рукнаха сълзи. Това ме отврати и ме изпълни със съжаление, обаче се постарах да не давам израз на нито едно от двете.

— Няма да получиш нищо, бъзливецо, освен възможност да си разкараш задника по най-бързия начин оттук. Гледай да го направиш, преди да съм откъснал безполезните ти топки и да съм ги напъхал в дупката на мястото на носа ти. Последен шанс. Възползвай се от него. — Поех си дълбоко въздух, след което изкрещях с всичка сила в лицето му, обливайки го със слюнки: — Чупката!

Гледах как и тримата побягват, а гърдите ми се изпълваха със срам и възторг едновременно. Старият Джейк беше доста добър в озаптяването на разбеснелите се класове в петъчните следобеди преди ваканциите, но уменията му се простираха само дотам. В новия Джейк обаче живееше и част от Джордж. А Джордж действително бе преживял доста неща.

В този миг зад гърба ми се разнесе тежка кашлица, която ми напомни за Ал Темпълтън. Щом пристъпът утихна, възрастният мъж въздъхна:

— Друже, пет години бих пикал бъбречни камъни, само за да зърна как тия пишлемета се разбягват като пилци. Не те знам кой си, ама имам малко „Гленфидих“ в килера — истинско, а не менте! — и ако ме изкараш от тази проклета дупка и ме избуташ до вкъщи, с радост ще го споделя с теб.

Този път луната надзърна съвсем за кратко зад облаците, ала и това се оказа напълно достатъчно, за да разгледам човека в количката. Имаше дълга бяла брада и от носа му излизаше нещо, наподобяващо тръбичка за пункция, но макар да бяха минали цели пет години от последната ни среща, с лекота разпознах човека, който ме беше въвлякъл в тази история.

— Здравей, Хари — казах.