Стивън Кинг
22 ноември 1963 (21)

2.

През есента и зимата животът ни навлезе в нещо като утъпкан коловоз. Петъчните следобеди пътувах с колата до Джоди. Понякога пътьом купувах цветя от магазина в Раунд Хил. Понякога се отбивах да се подстрижа в местната бръснарница, където винаги научавах местните клюки. Свикнах да поддържам косата си къса. Помнех, че навремето я носех толкова дълга, че ми влизаше в очите, но бях забравил защо търпях такова неудобство. По-трудно ми беше да свикна със старовремските слипове, с които бях заменил любимите си боксерки, но след известно време топките ми прекратиха стачката.

Обикновено през онези вечери се хранехме в закусвалнята на Ал, после отивахме на футболен мач. А когато дойде краят на футболния сезон, се ориентирахме към баскетбола. Понякога Дийк ни правеше компания, издокаран с пуловер с емблемата на дентънския клон на „Лайънс Клъб“.^[1]

Госпожа Ели нито веднъж не дойде с нас.

Неодобрението й не ни възпря след петъчните мачове да преспиваме в някое от бунгалата край езерото Кендълуд. Обикновено в събота нощувах там самичък, а в неделите придружавах Сейди на службите в Първа методистка църква в Джоди. Използвахме една и съща книга с псалми и пеехме „Да вържем сноповете златни“. „Сеем заранта, сеем семето на благостта…“ Мелодията и онези възвишени чувства още са живи в паметта ми.

След църквата обядвахме у Сейди, после си заминавах за Далас. Всяко следващо пътуване ми се струваше все по-дълго и по-неприятно. Накрая през един мразовит декемврийски ден двигателят на форда блокира, сякаш изразяваше мнението си, че караме в грешната посока. Изявих желание да го поправят — сънлайнърът кабрио беше единствената кола, която някога бях обичал, — но служителят от „Авторемонти Кайлийн“ каза, че ще е нужен нов двигател и нямал представа откъде може да се намери такова чудо.

Посегнах на все още стабилните си (е… що-годе стабилни) парични запаси и си купих шевролет, произведен през петдесет и девета: онзи модел с фрапантната задница като чайка с разперени криле. Колата си я биваше, а и Сейди заяви, че е влюбена в нея, но на мен ми липсваше предишното вярно возило.

Прекарахме коледната вечер заедно край Кендълуд. Окачих на бюфета клонка от зеленика и подарих на Сейди жилетка. Тя ми поднесе чехлите, които нося в момента. С някои неща не можеш да се разделиш.

Втория ден на Коледа отпразнувахме в нейната къща и докато аз сервирах масата, фордът комби на Дийк зави по входната алея. Останах изненадан, тъй като Сейди не бе споменала, че ще имаме гости. Още повече се изненадах, като видях госпожа Ели на седалката до шофьора. Щом видях как скръсти ръце и загледа новата ми кола, се убедих, че не само мен са ме държали в неведение относно поканените гости. Признавам, че ако не друго, запази самообладание, поздрави ме с доста прилична имитация на сърдечност и ме целуна по бузата. Носеше плетена скиорска шапка, която й придаваше вид на позастаряло хлапе, и ме възнагради със сдържана усмивка, когато я свалих от главата й и подметнах:

— И аз не съм получил уведомление за купона.

С Дийк се здрависахме.

— Весела Коледа, Джордж. Радвам се да те видя. Леле, как хубаво мирише!

Той тръгна към кухнята. След малко дочух как Сейди се засмя и рече:

— Не бъркай вътре, Дийк, не те ли е учила майка ти, че е невъзпитано?

Ели бавно разкопчаваше дървените копчета на палтото си, без да сваля очи от лицето ми.

— Смяташ ли, че е разумно, Джордж? — попита ме. — Това, дето сте го подхванали със Сейди — разумно ли е?

Преди да отговоря, Сейди донесе пуйката, с която се занимаваше, откакто се върнахме от Кендълуд. Седнахме до масата и се хванахме за ръце, после тя подхвана обичайна молитва:

— Господи, благослови храната пред нас. Нека твоята любов озари всяко сърце, всеки дом, всяка празнична трапеза. — Реших, че е приключила, но тя още стискаше моята длан и дланта на госпожа Ели. — И моля Те, благослови Джордж и Ели с приятелство. Помогни на Джордж да си спомни за добрината й и помогни на Ели да си спомни, че без Джордж в това градче щеше да живее момиче с ужасяващо белязано лице. Обичам ги и двамата и ми е тъжно, когато виждам недоверие в очите им. В името Христово, амин.

— Амин! — повтори Дийк. — Прекрасна молитва! — И намигна на Ели.

Мисля, че Ели беше готова да стане и да си тръгне. Вероятно напомнянето за Боби Джил я спря. Или пък наскоро зародилото се уважение към новата й библиотекарка. Може би остана и заради мен. Щеше ми се да е така.

Сейди я гледаше разтревожено — може би беше усетила колебанието й.

— Тази пуйка изглежда невероятно апетитна — заяви директорката и ми подаде чинията си. — Ще ми сложиш ли едното бутче, Джордж? И наблегни на плънката.

Сейди беше уязвима, Сейди беше непохватна, но беше и много, много смела.

Боже, колко я обичах!

3.

Лий, Марина и Джун посрещнаха Нова година в дома на семейство Де Мореншилд. Аз увиснах сам-самичък, но когато Сейди се обади и попита дали ще я заведа на празничната вечеринка в „Хамбара на изобилието“ в Джоди, се поколебах.

— Знам какво мислиш — добави тя, — но тази година ще е по-хубаво. С теб ще си го направим хубаво, Джордж.

И така в осем часа отново танцувахме под гроздове от балони. Тази година веселбата се осигуряваше от четирима блусари, подвизаващи се под името „Домината“. Определено бяха за предпочитане пред миналогодишните сърфкитаристи, имитиращи Дийк Дейл, а и направо се раздаваха. Отново бяха налице две купи с розова лимонада и безалкохолна бира. Както и заклетите пушачи, мръзнещи навън под противопожарната стълба. Но наистина всичко беше по-хубаво от миналата година. Във въздуха витаеше чувството на облекчение и радост. През октомври над света беше надвиснала сянката на ядрената заплаха… после като по чудо на човечеството му се беше разминало. Дочух няколко одобрителни коментара за победата на Кенеди над лошата руска мечка.

Към девет, докато със Сейди танцувахме блус, тя внезапно изпищя и се отдръпна от мен. Бях сигурен, че е видяла Джон Клейтън, и сърцето ми подскочи. Оказа се обаче, че е извикала от радост при вида на двамата новодошли — Майк Кослоу, абсурдно чаровен с палтото си от туид, и Боби Джил Олнът. Тя се спусна към тях… и се препъна в нечий крак. Майк я подхвана и я завъртя. Боби Джил ми помаха малко срамежливо.

Здрависах се с Майк и целунах по бузата Боби Джил. Грозният белег почти се беше заличил и на мястото му имаше едва забележима розова линия.

— Лекарят каза, че до другото лято няма да има и следа — похвали се тя. — Нарече ме най-бързо оздравяващата му пациентка. Благодарение на вас.

— Получих роля в „Смъртта на търговския пътник“, сър — похвали се и Майк. — Ще играя Биф.

— Браво — казах. — Обаче се пази, като започнат да те замерват с яйца.

Видях го да говори с вокалиста на групата по време на почивката и се сетих какво ще последва. Когато групата се върна на сцената, певецът каза:

— Имам една специална заявка. Има ли сред вас Джордж Амбърсън и Сейди Дънхил? Джордж и Сейди? Елате при мен, Джордж и Сейди, станете и се разкършете.

Тръгнахме към естрадата сред буря от аплодисменти. Сейди се смееше, лицето й пламтеше. Вдигна юмрук към Майк. Той се ухили. Пред очите ми се превръщаше от хлапе в мъж. Промяната беше бавна, но необратима. Групата засвири… още чувам в сънищата си началните акорди: „Ба-да-да… ба-да-да-ди-дъм…“

Протегнах ръце към Сейди. Тя поклати глава, но започна да се поклаща в ритъма на музиката.

— Покажете му, госпожице! — извика Боби Джил. — Скрийте му шапката!

Присъстващите завикаха:

— Давай! Давай!

Тя се предаде и хвана ръцете ми. Затанцувахме.

4.

В полунощ групата засвири „Заради доброто старо време“ — в друг аранжимент, по все същата трогателна песен — и балоните се спуснаха върху нас. Наоколо двойките се целуваха и прегръщаха. И ние направихме същото.

— Честита нова година, Дж… — Сейди се отдръпна и се намръщи. — Какво има?

Внезапно пред очите ми бе изникнало Тексаското книгохранилище, грозен тухлен квадрат с прозорци като очи. Започнала беше годината, която щеше да се превърне в американски символ.

„Няма да стане. Няма да ти позволя да стигнеш дотам, Лий. Няма да припариш до прозореца на шестия етаж. Заклевам се.“

— Джордж?

— Незнайно защо ме побиха тръпки — казах. — Честита Нова година. — Понечих да я целуна, но тя ме спря.

— Почти е настъпил моментът, права ли съм? Предстои ти да изпълниш мисията си.

— Да — отвърнах. — Но не тази нощ. Тази нощ сме важни само двамата с теб. Целуни ме, скъпа. Да танцуваме.

5.

В края на 1962 и началото на 1963 имах два живота. Хубавият беше в Джоди. Другият беше в Далас.

Лий и Марина пак се събраха. Първата им къща в Далас беше съборетина близо до Уест Нийли. Де Мореншилд им помогна да се нанесат. Джордж Баухе не се вясваше. Нямаше ги и другите руски емигранти. Лий ги беше прогонил. „Мразеха го — беше написал Ал в бележките си и под него: — Той искаше да го мразят.“

Разпадащата се тухлена сграда на Елсбет Стрийт 604 бе разделена на четири-пет апартамента, пръскащи се по шевовете от бедняци, които се трудеха усърдно, пиеха усърдно и раждаха орди кресливи сополанковци. В сравнение с тази квартира фортуъртският апартамент на Осуалдови изглеждаше прекрасен.

Не ми беше необходимо електронно оборудване, за да разбера, че бракът им не върви; Марина продължи да носи къси панталонки дори когато времето застудя, сякаш за да демонстрира синините си. И сексапила си, разбира се. Джун кротко седеше в количката си и вече не пищеше, когато родителите й се караха: само ги гледаше и смучеше пръстчето си или биберона.

През един ноемврийски ден на 1962 година на връщане от библиотеката видях Лий и Марина на ъгъла на Уест Нийли и Елсбет Пак се караха. Няколко клюкари, повечето жени (по това време мъжете бяха на работа) бяха излезли на верандите и наблюдаваха кавгата. Джун седеше в количката смълчана и забравена, загърната с пухкаво розово одеяло.

Двамата спореха на руски, но от жестовете на Лий (той обвинително размахваше пръст) се разбираше коя е поредната ябълка на раздора. Марина носеше прилепнала черна пола и ципът отляво беше отворен до половината. Може би се беше развалил, но ако се съдеше по думите на Осуалд, всеки би си помислил, че жена му е тръгнала на лов за мъже.

Тя отметна косата си, посочи към Джун, после махна към новото им жилище — към разнебитените улуци, пропускащи черна вода, към боклуците и бирените кутийки по олисялата морава — и закрещя на английски:

— Казваш хубави лъжи, после водиш жена и бебе в тази кочина!

Лицето му пламна и той скръсти ръце на мършавите си гърди, сякаш да ги закове там и да им попречи да нанесат поредните удари. Вероятно щеше да успее — поне този път — ако Марина не се беше изсмяла и не беше завъртяла пръст около ухото си — универсален жест за хората по целия свят. После понечи да се обърне. Той я дръпна назад, ритна количката и едва не я преобърна. Заби юмрук в лицето на жена си, която падна на напукания тротоар и вдигна ръце, за да се предпази:

— Не, Лий, не! Не удряй ме повече!

Той не я удари. Дръпна я да се изправи и я разтресе. Главата й се люшкаше като на парцалена кукла.

— Хей! — обади се някой вляво от мен и аз стреснато подскочих. — Хей, момко!

Дрезгавият глас беше на възрастна жена с проходилка. Бабката с розова памучна нощница и с ватенка отгоре стоеше на верандата си. Щръкналата й прошарена коса ми напомни за хилядаволтовата прическа на Елза Ланчестър в „Булката на Франкенщайн“.

— Онзи ще пребие женицата! Тичай да го спреш!

— Не мога, госпожо — отговорих. Гласът ми прозвуча неуверено. Мислех да добавя: „Не се бъркам в отношенията между съпрузи“, но щях да излъжа. Истината беше, че не смеех да сторя нещо, което би могло да промени бъдещето.

— Страхливец! — възмути се тя.

„Обади се на ченгетата“ — едва не казах, по навреме прехапах език. Ако внушах тази мисъл на бабката, пак имаше вероятност да променя бъдещето. Щяха ли да дойдат ченгетата? Бележникът на Ал мълчеше по този въпрос. Знаех само, че Осуалд никога няма да попадне в затвора заради домашно насилие. Предполагам, по онова време и на онова място малцина мъже ги сполетяваше такава съдба.

Той повлече Марина към къщата, със свободната си ръка дърпаше количката. Бабичката ме стрелна със смразяващ поглед, накуцвайки, се прибра. Същото направиха и другите зяпачи. Представлението беше свършило.

От всекидневната си насочих бинокъла към тухлената грозотия отсреща. Два часа по-късно, тъкмо когато се канех да преустановя наблюдението, Марина излезе; носеше малко розово куфарче и бебето, увито в розовото одеялце. Беше заменила непристойната пола с памучен панталон и (май) с два пуловера — времето беше застудяло. Забърза по улицата, като няколко пъти се озърна, сякаш се страхуваше, че Лий тича след нея. Уверих се, че той няма да я последва, и тръгнах по петите й.

Тя измина четири пресечки и влезе в телефонната кабина на „Мистър Автомивка“. Седнах на скамейката на отсрещната автобусна спирка и разгърнах вестника си. След двайсетина минути пристигна добрият стар Джордж Баухе. Марина му заобяснява нещо. Баухе я заведе до колата си и й отвори предната дясна врата. Тя се усмихна и леко го целуна по устните — целувка, която храбрият рицар вероятно щеше да помни дълго. После той седна зад волана и автомобилът потегли.

6.

Същата вечер пред къщата на Елсбет Стрийт избухна още един скандал и повечето съседи отново се наредиха на верандите да погледат представлението. Прецених, че сред тях ще остана незабелязан, и се осмелих да се приближа, за да разбера какво става.

Някой — почти със сигурност Баухе — беше изпратил Джордж и Джийн де Мореншилд да съберат багажа на Марина. Вероятно той беше преценил, че са единствените, които имат шанс да влязат в къщата, без Лий да е окован с белезници.

— Нищо няма да ви дам! — крещеше Осуалд, без да го е грижа за захласнатите съседи, попиващи всяка негова думичка. Жилите на врата му бяха опънати като струни; лицето му пак беше почервеняло като домат. Колко ли ненавиждаше склонността си да се изчервява като момиченце, хванато да предава любовни писъмца?

Де Мореншилд избра метода на убеждението.

— Чакай, приятелю. Така поне имаш шанс. Ако обаче Марина изпрати полицията… — Той сви рамене и вдигна ръце.

— Тогава ми оставете един час! — процеди Лий. Зъбеше се — гримаса, която трябваше да мине за усмивка. — Тъкмо ще ми стигне да й нарежа тъпите рокли и да строша скапаните играчки, дето онези тузари влачеха, за да купят дъщеря ми.

— Какво става? — попита ме някакъв младеж. Беше на около двайсет и буташе велосипед „Шуин“.

— Семейни разправии, предполагам.

— Осмънт или както там му беше името, а? Рускинята го е зарязала, така ли? Крайно време беше, мен ако питаш. Тоя е напълно смахнат. Комуняга е, нали знаеш?

— И други са ми го казвали.

Лий се качваше по стълбите на верандата (беше вирнал глава, раменете му бяха изпънати — същински Наполеон, отстъпващ от Москва), когато Джийн де Мореншилд му кресна:

— Опомни се, глупако!

Той невярващо се ококори и се намръщи. Обърна се към Де Мореншилд, сякаш питаше: „Не можеш ли да озаптиш жена си?“, но онзи не реагира. Очевидно се забавляваше. Приличаше на преситен театрал, гледащ пиеса, която май няма да излезе чак толкова лоша: не е блестяща, не е Шекспирова, но става за отбиване на времето.

Джийн отново се развика:

— Ако обичаш жена си, Лий, престани да се държиш като разглезен хлапак. Налягай си парцалите, чуваш ли?

— Не давам да ми говориш така! — Под влиянието на стреса южняшкият му акцент беше станал още по-изразен.

— Ти ли ще ми кажеш, нахал такъв! — тросна се тя. — Остави ни да й съберем нещата или ще се обадя на полицията.

Лий се озъби:

— Кажи й да си затваря устата и да си гледа работата, Джордж.

Де Мореншилд се изсмя:

— Днес ти си нашата работа, Лий. — После стана сериозен: — Падаш ми в очите, другарю. Пусни ни да влезем. Ако цениш приятелството ми, както аз ценя твоето, ще ни пуснеш.

Осуалд се изгърби и отстъпи встрани. Джийн изкачи стълбите, без дори да го удостои с поглед. Де Мореншилд обаче се спря и притисна до гърдите си Лий, който вече беше измършавял до неузнаваемост. Осуалд се поколеба, после също го прегърна. Със смесица от съжаление и отвращение осъзнах, че момчето — само така можех да нарека Лий — беше започнало да хлипа.

— Тия да не са обратни? — попита младежът с колелото. — Много са ми съмнителни.

— Съмнителни са, спор няма — отвърнах. — Само че не в смисъла, който имаш предвид.

7.

По-късно същия месец, като се върнах от поредния уикенд, прекаран със Сейди, открих, че Марина и Джун са се върнали в съборетината на Елсбет Стрийт. За известно време скандалите престанаха. Лий ходеше на работа (вече се занимаваше с увеличаване на снимки вместо с монтиране на мрежести врати против комари) и понякога носеше цветя на жена си. Марина го посрещаше с целувки. Веднъж гордо му показа моравата пред къщата — беше събрала всички боклуци — и той й изръкопляска. Марина се засмя и тогава забелязах, че зъбите й са оправени. Нямаше как да разбера дали Джордж Баухе е платил за разкрасяването й, но предполагах, че той е щедрият благодетел.

През този ден отново стоях на отсрещната страна на улицата и наблюдавах милата сценка и отново подскочих, стреснат от дрезгавия глас на възрастната дама с проходилката.

— Няма да е за дълго, мен слушай.

— Вероятно сте права — отвърнах.

— Няма да се учудя, ако я убие. Знам ги аз такива като него. — Очите й под щръкналата коса ме инспектираха с ледено презрение. — А ти няма да си мръднеш пръста да й помогнеш, нали, Зайко Байко?

— Не познахте — възразих. — Ако положението се влоши, ще се намеся.

Беше обещание, което възнамерявах да изпълня, макар и не заради Марина.

8.

В деня след вечерята у Сейди намерих в пощенската си кутия бележка от Осуалд, подписана от А. Хайдел. Познавах този псевдоним от записките на Ал. А-то беше за Алек — така го наричала на галено Марина, докато живеели в Минск.

Съобщението не ме обезпокои, тъй като явно всички съседи бяха получили същото. Листовките бяха напечатани върху розова хартия (вероятно открадната от настоящото работно място на Осуалд) и видях поне десетина, хвърлени в канавките. Жителите на далаския квартал Оук Клиф не се отличаваха със съвестно събиране на боклука.

Текстът гласеше:

ПРОТЕСТ СРЕЩУ ФАШИЗМА ПО КАНАЛ 9!

ДОМ НА СЕГРЕГАЦИОНИСТА

БИЛИ ДЖЕЙМС ХАРДЖИС!

ПРОТЕСТ СРЕЩУ БИВШИЯ

ФАШИСТКИ ГЕНЕРАЛ ЕДУИН УОКЪР!

По време на вечерното телвизионно предаване „Християнски крастоносен поход“ на Били Джеймс Харджис Канал 9 ще предостави ифирно време на ГЕНЕРАЛ ЕДУИН УОКЪР, фашист от десницата, който подкокороса Джон Кенеди да нападне мирния народ на Куба и организира расистки ДЕСКРИМИНАЦИОННИ КАМПАНИИ из целия Юг. (Ако не вярвате на информацията, прегледайте списание „ТВ справочник“) Тези двамата бранят всичко, срещу което се бихме през Втората световна война, и фашистките им БРЪТВЕЖИ нямат място на ифирните чистоти. ЕДУН УОКЪР беше един от БЕЛИТЕ БОКЛУЦИ, дето се опитаха да попречат на ДЖЕЙМС МЕРЕДИТ да се запише в МИСИСИПСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ. Ако обичате Америка, протестирайте срещу ифирното време, предоставено на онези, които приповядват ОМРАЗА и НАСИЛИЕ. Напишете писмо! А най-добре елате пред сградата на Канал 9 на 27 декември и стъчкувайте!

 

А. Хайдел

Призидент на „Долу ръцете от Куба“

Клон „Далас, Форт Уърт“

Поразмишлявах върху правописните грешки, после сгънах листовката и я пъхнах в кутията с ръкописите си.

Ако е имало протест пред телевизионната станция, той не беше отразен в „Слаймс Хералд“. Съмнявах се някой да беше отишъл, дори самият Лий. Естествено аз не отчетох присъствие, но включих на Канал 9 в четвъртък вечерта, нетърпелив да зърна човека, когото Лий — или поне на него бе приписана ролята — скоро щеше да се опита да убие.

Отначало на екрана се появи само Харджис, който беше седнал зад голямо бюро и се преструваше, че си води бележки, докато вървеше запис на „Военният химн на републиката“. Беше възпълничък тип със зализана черна коса. Щом музиката затихна, той остави химикалката, погледна в камерата и каза:

— Добре дошли в „Християнски кръстоносен поход“, драги приятели. Нося ви чудесна вест — Исус ви обича. Да, обича всеки един от вас. Да се помолим заедно.

Цели десет минути Харджис надува главата на Всевишния с благодарности, задето му е позволил да разпространява словото Му, и приканвайки Го да благослови вестилите се с мир. После стана делови и се помоли на Господ да въоръжи Избрания народ с меча и бронята на правдата, за да победи комунизма, надигнал грозната си глава само на сто и петдесет километра от Флорида. Помоли Го още да дари президента Кенеди с мъдростта (каквато той, бидейки по-гъст с Онзи горе, вече притежаваше), нужна да се намеси и да изкорени бурените на безбожието. Освен това призова Бог да сложи край на разрастващата се комунистическа заплаха в американските кампуси — изглежда, фолклорната музика представляваше елемент от тази заплаха, но по този въпрос Харджис се оплете като пиле в кълчища и загуби нишката на мисълта си. Накрая благодари на Господ за тазвечерния гост, героя от битките при Анцио и при язовира „Чо Сън“, генерал Едуин А. Уокър.

Уокър не беше с униформа, но костюмът му в цвят каки доста наподобяваше военно облекло. Ръбовете на панталона му бяха остри като бръсначи. Каменното му лице ми напомни за актьора от уестърните Рандолф Скот. Той се ръкува с Харджис и двамата подхванаха разговор за комунизма, разпрострял пипалата си не само в университетите, но и сред научната общност, и в Конгреса. Казаха няколко думи за прибавянето на флуор към питейната вода, после преминаха към темата за Куба, която Уокър наричаше „раковото образувание на Карибите“.

Разбрах защо генералът се е провалил на миналогодишните избори за тексаски губернатор. Ако говореше пред гимназисти, несъмнено щеше да ги приспи още през първия час, когато се предполагаше, че още не са уморени. Но Харджис умело се справяше с положението, пускайки по някое „Слава на Иисус!“ и „Бог ни е свидетел, братко!“, когато разговорът се затлачеше. Обсъдиха предстояща агитационна кампания из провинциалните градове на Юга, наречена операция „Среднощен поход“, после водещият помоли Уокър да внесе малко светлина около „скандалните обвинения в сегрегационизъм, появили се в нюйоркската преса и къде ли не“.

Най-сетне Уокър забрави, че го дават по телевизията, и се оживи.

— Знаете, че това е само долна комунистическа пропаганда!

— Знам! — възкликна Харджис. — И Бог иска да го кажеш, братко!

— Отдадох живота си на американската армия и ще остана войник по душа до сетния си час. — (Ако плановете на Лий се осъществяха, този момент щеше да настъпи приблизително след три месеца.) — Винаги съм изпълнявал войнския си дълг. Когато президентът Айзенхауер ме изпрати в Литъл Рок по време на гражданските размирици през 1957 — които се въртяха около насилствената интеграция на Централната гимназия, както ви е известно — изпълних дълга си. Но, Били, аз съм и воин Божи…

— Християнски воин! Слава на Исус!

— … и като християнин съм наясно, че насилствената интеграция е неморална. Неморална е според конституцията, неморална е според гражданските права и според повелите на Библията.

— Излей си душата — поощри го водещият и избърса сълзите си. (Или потта, проникнала през грима му.)

— Аз да мразя чернокожите? Онези, които го твърдят, и онези, които ме накараха да напусна обичната си военна служба, са лъжци и комунисти. Вие го знаете, побратимите ми от армията го знаят и Господ го знае. — Той се приведе. — Смятате ли, че чернокожите учители в Алабама и Арканзас, в Луизиана и в славния Тексас настояват за интеграция? Напротив! Възприемат я като кощунство срещу уменията си и усърдната си работа. Смятате ли, че чернокожите деца искат да ходят на училище заедно с белите, които са по-добре подготвени да четат, пишат и смятат? Мислите ли, че истинските американци ще одобрят расовите кръстоски, които ще са неизбежни при това общуване?

— Разбира се, че не! Слааааава на Иисус!

Сетих се за табелата, която бях видял в Северна Каролина, онази, дето сочеше към пътека, оградена с отровен бръшлян. Надписът гласеше „ЦВЕТНОКОЖИ“. Идваше ми да удуша Уокър, но не си струваше да си цапам ръцете с него; обаче едно стабилно раздрусване щеше да му е от полза. Всеки, готов да се нагърби с това, бих поощрил със сърдечно „Слава на Исус“…

Бях се отнесъл, но Уокър каза нещо, което на бърза ръка върна вниманието ми към случващото се на екрана.

— Господ, а не генерал Едуин Уокър е предопределил положението на негрите в света Си, като им е дал различен цвят на кожата и различни таланти. Атлетични, така да се каже, таланти. Какво ни учи Библията за тази разлика и защо негърската раса е прокълната на толкова много болка и злочестина? Ще разберем, като прочетем деветата глава на Битието, Били.

— Слава на Бога за светото Му слово.

Уокър затвори очи и вдигна дясната си ръка, сякаш даваше показания в съда:

— „И Ной пи от виното, опи се и се разголи в шатрата си. Хам видя голотата на баща си и каза на братята си отвън.“ Но Сим и Яфет — единият — баща на арабската раса, другият — баща на бялата… да, ти го знаеш, Били, но малцина са като нас двамата, не всички са познали Библейското учение, с което ние сме закърмени…

— Слава на Бога за християнските майки!

— „Сим и Яфет не погледнаха. И когато Ной се събуди и разбра за случилото се, каза: «Проклет да е Ханаан, слуга на слуги да бъде, дървар и водоно…».“

Изключих телевизора.

9.

Отношенията между Лий и Марина през януари и февруари на 1963 година ме подсетиха за една тениска, която Кристи често носеше през последната година от брака ни. Отпред беше щампован свирепо ухилен пират, а отдолу пишеше: „ПОБОИЩАТА ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАТ, ДОКАТО НЕ СЕ ПОВИШИ МОРАЛЪТ.“ Доста побоища имаше на Елсбет Стрийт 604 през онази зима. Всички от квартала чувахме виковете на Лий и крясъците на Марина — понякога гневни, понякога от болка. Никой не се намеси, включително моя милост.

Не че Марина беше единствената съпруга, която редовно ядеше пердах в Оук Клиф; петъчните и съботните Нощни Побоища явно бяха местна традиция. Единственото ми желание през онези потискащи сиви месеци беше да видя края на безкрайната противна сапунена опера, за да прекарвам цялото си време със Сейди. Щях да се уверя, че Лий ще се опита сам да убие генерал Уокър, и да приключа работата си. Не можех да съм сигурен, че ако Осуалд действа самостоятелно в този случай, ще стори същото и в другия, но повече не можех да направя. Възнамерявах, като се погрижа и за най-малките подробности — е, за повечето — да избера време и място и да застрелям Лий Осуалд, без да ми мигне окото, както бях сторил и с Франк Дънинг.

Времето минаваше. Бавно, но сигурно. Един ден, скоро след като Осуалдови се бяха нанесли в горния апартамент на Нийли Стрийт, видях Марина да говори със старицата с проходилка и фризура а ла Елза Ланчестър. И двете се усмихваха. Бабката попита нещо. Марина се засмя, кимна и сложи ръце на корема си.

Стоях до прозореца, държах бинокъла и не усещах, че съм зяпнал от изумление. В записките на Ал не се споменаваше подобен развой на събитията: или защото не е знаел, или защото не му е пукало. Но на мен ми пукаше.

Жената, чийто съпруг се подготвях да убия от четири години насам, отново чакаше дете.