Стивън Кинг
22 ноември 1963 (24)

1.

Из далаския вестник „Морнинг Нюз“, 11 април 1963 г. (първа страница):

СНАЙПЕРИСТ СТРЕЛЯ ПО УОКЪР

Еди Хюс

По данни на полицията в сряда Вечерта снайперист, въоръжен с пушка с мощен оптичен мерник, се опитал, да застреля генерал-майор Едуин А, Уокър в дома му, но куршумът прелетял на по-малко от три сантиметра от нашумелия напоследък политически деец.

В 9:00 часа вечерта, докато Уокър попълвал данъчната си декларация, куршумът влетял през задния прозорец и се забил в стената.

От полицията твърдят, че в този момент Уокър се размърдал и това спасило живота му.

„Стрелецът го е държал на мушка — заяви детектив Айра ван Клийв. — Няма спор, че е искал да го убие.“

Уокър извадил няколко парчета мазилка от десния си ръкав и още чистел стъклата от косата си, когато репортерите пристигнали.

Бившият генерал разказа, че се върнал в Далас в понеделник след първата лекция от кампанията, наречена „Операция среднощен поход“. Сподели с репортерите и че…

Из далаския вестник „Морнинг Нюз“, 12 април, 1963 (седма страница):

ПСИХИЧНО БОЛЕН НАПАДА С НОЖ

БИВШАТА СИ СЪПРУГА, САМОУБИВА СЕ

Мак Дугас

(ДЖОДИ) В сряда Вечерта седемдесет и седем годишният Дийкън Симънс, наричан Дийк, не стигнал навреме да спаси Сейди Дънхил от жестоко раняване. Но събитията можело да се развият и много по-зле за двайсет и осем годишната Дънхил, училищна библиотекарка.

Дъглас Риймс, началникът на полицията в Джоди, заяви: „Ако Дийк не се беше появил навреме, госпожица Дънхил почти със сигурност е щяла да бъде убита.“ Когато репортери го помолиха за коментар, Симънс каза само: „Не ми се говори по въпроса, всичко свърши.“

Според полицай Риймс Симънс надвил доста по-младия Джон Клейтън и изтръгнал от ръцете му малкия револвер. В този момент Клейтън извадил ножа, с който бил ранил жена си, и го използвал да си пререже гърлото. Симънс и още един човек, Джордж Амбърсън от Далас, безуспешно се опитали да спрат кървенето. Клейтън бил обявен за мъртъв от парамедиците. Не открихме за коментар господин Амбърсън, бивш преподавател в денхолмската гимназия, който пристигнал малко след като Клейтън бил обезоръжен, но той казал на полицай Риймс, че е Възможно Клейтън — наскоро изписан от клиника за душевноболни — да е дебнел бившата си съпруга месеци наред. Персоналът на денхолмската гимназия е бил уведомен и директорката Елън Докърти се е сдобила със снимка, но се предполага, че Клейтън е бил дегизиран.

Госпожица Дънхил е откарана с линейка в даласката болница „Паркланд Мемориал“, откъдето съобщиха, че състоянието й е стабилно.

2.

Не ми позволиха да я видя до събота. Повечето часове дотогава прекарах в чакалнята; носех си книга, но четенето не ми спореше. Не че това бе проблем, тъй като постоянно си имах компания — сума учители от денхолмската гимназия идваха да проверяват какво е състоянието на Сейди. Наминаха и поне стотина ученици; онези без шофьорски книжки ги бяха докарали до Далас родителите им. Много от тях дариха кръв, за да попълнят използваните за Сейди запаси. Скоро чантата ми се препълни с картички и писма от загрижени познати. Пристигаха достатъчно цветя, че да превърнат стаята на медицинските сестри в истинска оранжерия.

Мислех си, че съм свикнал с живота в миналото, но когато най-накрая ми позволиха свиждане, бях потресен от стаята на Сейди в „Паркланд“. Беше единична, топла като сауна и горе-долу толкова голяма. Баня нямаше; в ъгъла, отделена само с полупрозрачна найлонова завеса (голямо уединение, няма що), имаше малка тоалетна, сякаш пригодена за джудже. Вместо бутони за повдигане и сваляне на леглото имаше олющена бяла ръчка. Естествено нямаше и монитори за жизнените показатели, нито телевизор за пациента.

Стъклена бутилка с някаква течност — вероятно физиологичен разтвор — висеше на метална стойка. От нея излизаше тръбичка и стигаше до лявата ръка на Сейди, където се губеше под дебелата превръзка.

Но не чак толкова дебела, колкото превръзката на лявата й буза. Бяха отрязали голям кичур коса от същата страна и лицето й изгледаше несиметрично и измъчено… съвсем нормално, след като наистина беше измъчвана. Лекарите бяха оставили в превръзката малък процеп за окото й. Сейди чу стъпките ми и едва-едва отвори очи; въпреки че беше упоена, в погледа й проблесна страх, от който сърцето ми се сви.

Като на забавен кадър тя извърна лице към стената.

— Сейди, миличка, аз съм.

— Здравей — изломоти тя, без да обърне глава.

Докоснах голото й рамо, а тя трепна и се сви, сякаш да избегне допира ми.

— Моля те, не ме гледай.

— Сейди, това не е важно.

Тя се обърна и впери в мен тъжните си очи, замъглени от морфина (едното надничаше през тесния процеп в превръзката, напомнящ прозорче). През марлите се процеждаше жълтеникаво-червеникава течност. Кръв, примесена с някакъв мехлем, предположих.

— Важно е. Не е същото като с Боби Джил. — Опита да се усмихне. — Нали си представяш как изглежда бейзболна топка с червени шевове? На това приличам в момента. Шевовете криволичат по цялото ми лице.

— Белезите ще се заличат.

— Май не схващаш. Разрезът е ужасно дълбок.

— Обаче си жива. И аз те обичам.

— Да видим дали ще ме обичаш, като ми свалят превръзките — измрънка тя. — В сравнение с мен булката на Франкенщайн е същинска Лиз Тейлър.

Хванах я за ръката.

— Някъде бях прочел…

— Не мисля, че съм готова за литературни дискусии, Джейк.

Отново опита да се извърне, но аз не пуснах ръката й и продължих:

— Беше японска поговорка. „За влюбения белезите от шарка са по-чаровни от трапчинки.“ Ще те обожавам, както и да изглежда лицето ти. Защото е твоето.

Сейди се разплака и аз я прегърнах, докато се поуспокои. Тъкмо когато помислих, че е задрямала, тя неочаквано се обади:

— Знам, че вината е моя. Аз се омъжих за него, но…

— Нямаш вина, нямало е как да знаеш какъв ненормалник е.

— Подозирах, че му хлопа дъската, и въпреки това не го зарязах. Вероятно защото нашите ме притискаха да се омъжа. Радвам се, че още не са идвали на свиждане. И тях обвинявам. Ужасна съм, нали?

— Като си тръгнала да разпределяш вината, остави една порцийка и за мен. На два пъти попадах на проклетия му плимут и поне още няколко пъти го мярках отдалеч.

— Не се чувствай отговорен. Детективът от щатската полиция и тексаският рейнджър, които ме разпитаха, казаха, че багажникът на Джони бил пълен с регистрационни номера. Вероятно ги е обирал от паркинги на мотели. Имал и сума ти лепенки, как се казваха…

— Стикери. — Сетих се за онази, която ме бе подлъгала в Кендълуд. „ДАВАЙТЕ, СУУНЪРС“. Бях допуснал грешката да приема честите си срещи с бяло-червения плимут само като проявления на хармонизиращото се минало. Глупава презумпция, която не бих си позволил, ако не мислех непрекъснато за Далас, Лий Осуалд и генерал Уокър. А като така и така бяхме започнали да се обвиняваме, на Дийк също се полагаше малка порция. Все пак той бе видял безумеца, беше разпознал вдлъбнатините от двете страни на челото му.

„Зарежи — казах си. — Каквото било, било. Не можеш да го поправиш.“

Всъщност можех.

— Джейк, знаят ли от полицията, че не си… този, за когото се представяш?

Пригладих назад кичура коса, паднал на челото й.

— Не бери грижа за това.

С Дийк ни беше разпитвал полицаят, който беше разпитал и Сейди, преди да я вкарат в операционната. Детективът от щатската полиция ни смъмри с половин уста и заяви, че сме гледали прекалено много уестърни. Рейнджърът го подкрепи, после се здрависа с нас и обяви:

— На ваше място и аз бих постъпил точно така.

— Дийк гледаше да не ме намесва — казах. — Прави всичко възможно училищното настоятелство да те приеме без много мрънкане следващата година. Не ми се вярва само защото някакъв луд едва не те е заколил, да те освободят от длъжност заради неморално поведение, но Дийк май смята, че е най-добре да…

— Не мога да се върна на работа. Не мога да застана пред децата в този вид.

— Сейди, ако знаеше колко много ученици идваха да те видят…

— Много мило, трогната съм, но знам какво ще последва. Не разбираш ли? Ще издържа насмешките и подигравките. В Джорджия имах колежка със заешка устна и се поучих от отношението й към жестокостта на тийнейджърите. Не злонравните, а другите ще ме съсипят. Добронамерените. Състрадателните им физиономии… и извърнатите погледи на онези, които не смеят да ме погледнат. — Изхлипа, после възкликна: — Освен това съм бясна. Знам, че животът е тежък, сигурна съм, че всички го знаят в сърцата си, но защо да е и жесток? Защо хапе?

Прегърнах я. Небелязаната страна на лицето й гореше и пулсираше.

— Не знам, мила.

— Защо не получаваме втори шанс?

Притиснах я до себе си. Когато дишането й се нормализира, я пуснах и се изправих с намерението да я оставя да поспи. Без да отвори очи, тя прошепна:

— Каза ми, че трябвало да станеш свидетел на нещо в сряда вечерта. Не ми се вярва да е било самоубийството на Джони Клейтън, нали?

— Не.

— Пропусна ли го?

Запитах се дали да не излъжа, но се отказах.

— Да.

Тя с усилие отвори очите си, които започваха да се премрежват:

— А ти ще имаш ли втори шанс?

— Не знам. Няма значение.

Този път излъгах. Защото за съпругата и децата на Джон Кенеди щеше да е от значение; за братята му — също; вероятно и за Мартин Лутър Кинг; почти със сигурност щеше да е от значение за десетките хиляди млади американци, които сега бяха в гимназията и ако някой не променеше хода на историята, щяха да бъдат принудени да сложат униформи, да прелетят с военни самолети до другия край на света и да се насадят на грамадния зелен вибратор, наречен Виетнам.

Сейди затвори очи. Аз излязох от стаята.

3.

Във фоайето нямаше ученици от денхолмската гимназия, но пък ме чакаха двама бивши възпитаници. Майк Кослоу и Боби Джил Олнът седяха на твърдите пластмасови столове, на коленете им лежаха непрочетени списания. Майк скочи и се ръкува с мен, Боби Джил сърдечно ме прегърна и веднага попита:

— Зле ли е положението? Имам предвид… — опипа избледняващите белези по лицето си — … ще й помогнат ли?

— Не знам.

— Какво каза доктор Елъртън? — попита Майк. Елъртън, който се славеше като най-добрия пластичен хирург в Централен Тексас, беше лекарят, спасил лицето на Боби Джил.

— Този следобед ще е на визитация в болницата. С Дийк и с госпожа Ели имаме среща с него след… — погледнах си часовника — … двайсет минути. Искате ли да присъствате?

— Разбира се — отвърна Боби Джил. — Абсолютно сигурна съм, че ще я направи като нова. Истински гений е.

— Да видим какво ще ни обещае геният.

Навярно Майк разтълкува правилно изражението ми, защото окуражаващо стисна ръката ми:

— Може да не е чак толкова страшно, господин Амбърсън.

4.

Беше по-страшно.

Елъртън ни подаде черно-белите снимки, които ми напомниха за фотографите на Уиджи^[1] и на Даян Арбъс^[2].

Боби Джил ахна и извърна поглед. Дийк изпъшка, сякаш някой го беше ударил по главата. Госпожа Ели стоически изгледа всички фотографии, но лицето й пребледня, само по страните й останаха да се червенеят две кръгчета руж.

На първите две снимки бузата на Сейди висеше като съдран парцал. За тази гледка бях подготвен, защото ми беше позната от сряда вечерта. Никак не бях подготвен обаче за снимката на пребита жена с отекла устна и грозна подутина под лявото око. Отоците й придаваха клоунски вид, от който ми идеше да си ударя главата в масата на малката конферентна зала, която лекарят беше избрал за срещата ни. Или пък (което беше за предпочитане) да изтичам до моргата и да тегля още един бой на мъртвия Джони Клейтън.

— Когато родителите на младата дама пристигнат довечера — каза Елъртън, — ще говоря тактично и обнадеждаващо, за да не ги обезсърча напълно. — Свъси вежди и добави: — Макар че ги очаквах доста по-рано предвид сериозното положение на госпожа Клейтън и…

— Госпожица Дънхил — поправи го Ели с едва сдържан гняв. — Официално е разведена с онова страшилище.

— Да, права сте. Така или иначе вие сте й приятели и е редно да научите истината. — Погледна невъзмутимо една от фотографиите и показа разкъсаната буза на Сейди. — По това можем да работим, но не и да го възстановим. Изключено е с наличните за момента техники. Евентуално след година, когато тъканта е напълно заздравяла, ще е възможно да коригирам асиметрията.

По лицето на Боби Джил се затъркаляха сълзи. Тя хвана ръката на Майк, сякаш търсеше подкрепа.

— Освен обезобразеното лице имаме и други проблеми. Прерязан е лицевият й нерв, затова дъвченето от лявата страна на устата ще е затруднено. Както се вижда на снимките, клепачът на едното око е увреден и ще остане полузатворен до края на живота на пациентката. Слъзният канал е частично засегнат, но може би зрението не е пострадало. Дано изляза прав. — Той въздъхна и разпери ръце. — Експериментите в областта на микрохирургията и на способите за възстановяване на увредена нервна тъкан са многообещаващи — вероятно през идните двайсет-трийсет години ще можем да направим повече за подобни пациенти. Засега мога само да обещая, че ще се постарая да поправя поправимото.

Майк се обади за пръв път.

— Жалко, че не живеем през 1990 година, нали? — каза горчиво.

5.

Онзи следобед от болницата излезе смълчана и обезверена групичка. Като стигнахме паркинга, госпожа Ели докосна ръкава ми:

— Трябваше да се вслушам в думите ти, Джордж. Толкова много съжалявам.

— Не мисля, че щеше да е от полза — отвърнах й, — но ако държиш да ми се реваншираш, помоли Фреди Куинлан да ми се обади. Той е агентът по недвижими имоти, който ми помогна да се заселя в Джоди първия път. Искам да съм до Сейди това лято и ми трябва жилище под наем.

— Ела у дома — предложи Дийк. — Има достатъчно място и за двама ни.

Изгледах го:

— Сигурен ли си?

— Ще ми бъде приятно.

— Ще ти плащам на…

Той махна с ръка:

— Ще се включваш в покупките. Това ми стига.

Двамата с Ели бяха пристигнали с неговия ранч уегън. Погледах ги как изкарват колата от паркинга, после се затътрузих към шевролета, който в момента ми се струваше — вероятно без основание — каръшка кола. Омразна ми бе мисълта да се върна в апартамента на Нийли Стрийт, където несъмнено щях да слушам как Лий си го изкарва на Марина заради неуспешния опит да застреля генерал Уокър.

— Господин Амбърсън? — Беше Майк. Боби Джил бе спряла на няколко крачки зад нас и беше скръстила ръце на гърдите си. Изглеждаше премръзнала и нещастна.

— Да, Майк.

— Кой ще плати за лечението на госпожица Дънхил? И всички тези операции? Има ли здравна осигуровка?

— Има. — Но беше крайно недостатъчна, за да покрие всички разноски. Може би родителите й щяха да помогнат, само дето още не се бяха появили. Възможно ли беше да я обвиняват за стореното от Клейтън? Нямаше логика, обаче идвах от свят, където в повечето случаи жените и мъжете имаха равни права. За пръв път 1963 година ми се стори прекалено далечна.

— Ще помогна, доколкото ми е по силите — уверих го, но се запитах колко ли ще са ми силите. Парите щяха да ми стигнат за още няколко месеца, ала изобщо нямаше да са достатъчни за скъпите пластични операции. Не ми се искаше отново да прибягвам до „Фейт Файненшъл“ на Грийнвил Авеню, но вероятно щях да го сторя, ако се наложеше. Дербито в Кентъки щеше да се състои след по-малко от месец и според записките на Ал конят Шатогей щеше да спечели. Залог от хилядарка щеше да ми докара чиста печалба от седем или осем бона, които напълно щяха да покрият болничния престой на Сейди и — по тарифите от 1963 — поне част от следващите операции.

— Хрумна ми нещо — каза Майк и погледна през рамо. Боби Джил го окуражи с усмивка. — Така де, на мене и на Боби Джил ни хрумна нещо.

— На двама ни с Боби Джил, Майк. Вече не си дете, не говори хлапашки.

— Вярно, вярно, съжалявам. Ако изпиете едно кафе с нас, ще ви обясня.

Отидохме в кафенето. Пих кафе. Изслушах идеята им. И я приех. Понякога, когато бъдещето се хармонизира, разумният човек прочиства гърло и запява в тон.

6.

Онази вечер в горния апартамент се развихри луд скандал. Малката Джун не отстъпваше на родителите си и се чудя как не й се пръсна главата от пищене. Не си направих труда да подслушвам; не се и съмнявах, че съпрузите ще се карат на руски. Но не щеш ли някъде към осем настъпи нетипично затишие. Предположих, че двамата са си легнали близо два часа по-рано от обичайното, и облекчено въздъхнах.

Тъкмо се канех и аз да се пъхна под одеялото, грамадният кадилак на Де Мореншилд тромаво паркира пред къщата. Джийн бавно слезе; Джордж изскочи като човече на пружинка. Отвори задната врата и измъкна грамаден плюшен заек, при това лилав. Зазяпах недоумяващо през пролуката между пердетата, докато не се сетих, че на следващия ден беше Великден.

Запътиха се към външното стълбище. Джийн пристъпваше кокетно, Джордж тичаше нагоре. Разнебитената сграда се тресеше под гръмките му стъпки.

От горния етаж прозвучаха стреснати гласове — приглушени, но с ясно изразен въпросителен тон. По тавана ми затопуркаха крака и лампата в хола ми издрънча. Дали Осуалдови не се бяха изплашили, че са пристигнали от даласката полиция със заповед за арест? Или пък някой от агентите на ФБР, които следваха Лий като сянка, докато живееше със семейството си на Мерседес Стрийт? Силно се надявах сърчицето на хилавото копеле да се е качило в гърлото му и да го задушава.

Де Мореншилд щурмува входната врата със залп от безпощадни хлопания и се провикна:

— Отваряй, Лий! Отваряй, безбожнико!

Вратата се отвори. Сложих си слушалките, но не чувах нищо. И тогава, тъкмо когато се канех да изпробвам микрофона в пластмасовата купа, или Лий, или Марина включи лампата с подслушвателното устройство. Пак беше проработила, поне за момента.

— … за бебчо — каза Джийн.

— О, благодаря съм! — възкликна Марина. — Много мила ти, Джийн!

— Не сгърчи така, другарю, дай нещо за пиене! — провикна се Де Мореншилд. Явно вече беше посмазал гърлото.

— Имам само чай — каза Лий. Звучеше кисел и сънен.

— И чай става. В джоба имам нещо, дето ще му вдъхне живец. — Представих си го как намига.

Марина и Джийн преминаха на руски. Лий и Де Мореншилд — разпознах ги по тежките стъпки — се отправиха към кухнята, където бях сигурен, че ще загубя сигнала. Жените си бъбреха близо до лампата и гласовете им щяха да заглушат разговора на мъжете.

Не щеш ли, Джийн възкликна на английски:

— Боже мили, това пушка ли е?

Всичко спря, включително и сърцето ми… поне така ми се стори.

Марина реагира със звънлив смях, едно крайно превзето ха-ха-ха.

— Загубил работа си, нямаме пари и този луд человек купил пушка. Аз викам му: „Прибери я в гардероб, луд идиот, за да не пречи на бременност.“

— Дощя ми се да погърмя по мишени, това е — оправда се Лий. — Биваше си ме, докато бях в морската пехота. На стрелкова тренировка ни веднъж не са ми вдигали червен флаг.

Поредното затишие. Стори ми се, че никога няма да свърши. После прокънтя оглушителният смях на Де Мореншилд:

— Стига де, на краставичар краставици ли ще продаваш? Какво стана, че не го гръмна, Лий?

— Идея си нямам за какво говориш.

— За генерал Уокър, момко! Някой за малко да му размаже расисткия мозък по стената в къщата му. Как така не знаеш?

— Напоследък почти не чета вестници.

— Така ли? — престори се на учудена Джийн. — Привижда ли ми се оня „Таймс Хералд“ на стола?

— Имам предвид, че не следя новините. Потискат ме. Чета само вицовете и обявите. Големият брат казва: „Хвани се на работа или бебето ще умре от глад.“

— Та значи не е твое дело оня некадърен изстрел, така ли? — попита Де Мореншилд.

Как го предизвикваше само! Изпитваше го.

Въпросът беше защо. Дали защото и да го беше видял, нямаше да повярва, че този мухльо е нощният стрелец… или защото отлично знаеше, че е бил Лий? А може би защото Джийн беше видяла пушката? Щеше ми се жените да не са там и да ми пречат с дърдоренето. Ако можех да подслушам разговора между Лий и ексцентричното му приятелче, всичките ми въпроси вероятно щяха да намерят отговори. За момента обаче нищо не знаех със сигурност.

— Да не мислиш, че чак толкова ми се е разхлопала дъската, че да гръмна някой, докато господин Хувър наднича през рамото ми? — Лий говореше така, сякаш се мъчеше да влезе в крак със случващото се, но не му се получаваше.

— Никой не казва, че си стрелял по когото и да било, Лий — опита се да ги помири Джийн. — Само обещай, че когато малката проходи, ще скриеш пушката на по-безопасно място.

Марина каза нещо на руски, но аз бях виждал Джун в двора и знаех какво казва Марина — че дъщеря й вече е проходила.

— Джуни ще се зарадва на хубавия ви подарък — каза Лий, — но ние не празнуваме Великден. Атеисти сме.

Той може и да беше атеист, но в бележките на Ал бях прочел, че Марина със съдействието на обожателя си Джордж Баухе тайно беше кръстила Джун някъде по времето на Карибската криза.

— И ние сме атеисти — заяви Де Мореншилд. — Затова харесваме великденското зайче! — Беше се преместил по-близо до лампата и гръмкият му смях едва не ме оглуши.

Поговориха още десетина минути на смесен английско-руски. После Джийн заяви:

— Ще си тръгваме. Май ви вдигнахме от леглото.

— Не, не, не бяхме си легнали — увери я Лий. — Благодаря, че се отбихте.

Джордж каза:

— До скоро виждане, Лий. Защо не ни навестиш в кънтриклуба? Ще организираме профсъюз на сервитьорите.

— Може, може.

Вече вървяха към вратата.

Де Мореншилд добави още нещо, но говореше тихо и долових само няколко думи. Може да бяха „Взе при теб“ или „Все съм с теб“; връзваше се със стила на коварната лисица.

„Кога я взе при теб?“ Това ли беше казал? „Кога взе пушката при теб?“

Прослушах касетата пет-шест пъти, но думите си оставаха все така неразбираеми. Лежах буден дълго след като Осуалдови заспаха; в два през нощта Джун проплака и майка й отново я приспа. Мислех си за Сейди, потънала в морфинов сън в болница „Паркланд“. Стаята й беше отвратителна, а леглото — тясно, но бях сигурен, че там щях да спя като младенец.

Мислех си за Де Мореншилд, този позьор, дето си дереше ризата. „Какво каза, Джордж? Каква беше последната ти реплика? «Кога я взе при теб?» Или «По-ведро, аз съм теб»? А може би «Друг вместо теб»? Или нещо напълно различно?“

Накрая заспах. Сънувах, че със Сейди сме на някакъв панаир. На едно стрелбище видяхме как Лий се готви да стреля с пушката си. Собственикът на стрелбището беше Де Мореншилд. Осуалд стреля три пъти, но не уцели нито една мишена.

— Съжалявам, синко — каза Де Мореншилд, — който не улучва, в живота не сполучва. — После се обърна към мен и се ухили: — Да те видим и теб, младеж, може повече да те бива. Все някой ще убие президента, защо пък да не си ти?

Стреснах се и отворих очи. Вече се развиделяваше. Семейство Осуалд още не се бяха събудили.

7.

Великденския следобед прекарах на пейка на Дийли Плаза; взирах се в грозната тухлена постройка на книгохранилището и обмислях предстоящите си ходове.

След десет дена Лий щеше да се пресели в родния си Ню Орлиънс. Щеше да си намери работа и да наеме апартамента на Мегъзин Стрийт. След като прекараха около две седмици с Рут Пейн и децата й в Ървинг, Марина и Джун щяха да се преместят при него. Нямах намерение да ги последвам. Не и след като Сейди я чакаха дълъг възстановителен период и несигурно бъдеще.

Възнамерявах ли да убия Лий някъде между този великденски ден и двайсет и пети? Вероятно щеше да ми се удаде възможност. След като беше загубил работата си в Далас, той или стоеше затворен вкъщи, или раздаваше пропагандни листовки за освобождаването на Куба. От време на време посещаваше обществената библиотека, но като че ли се бе отказал от писанията на Айн Ранд и Карл Маркс и предпочиташе уестърните на Зейн Грей.

Ако го застрелях на улицата или в библиотеката, веднага щяха да ме тикнат зад решетките, но свършех ли мръсната работа в апартамента на горния етаж, докато Марина предаваше уроци по руски на Рут Пейн в Ървинг, щеше да е друго. Можех да почукам на вратата и да му пусна един куршум в главата, като ми отвори. Точка по въпроса. Нямаше опасност да пропусна при стрелба от упор. Проблемите щяха да завалят по-късно. Щеше да ми се наложи да си плюя на петите. Иначе полицията щеше да разпита първо мен. Все пак живеех в една къща с него.

Можех да кажа, че не съм си бил у дома по време на убийството, и отначало вероятно щяха да ми повярват, обаче не след дълго щяха да открият, че Джордж Амбърсън от Нийли Стрийт е същият онзи Джордж Амбърсън, който неотдавна най-случайно е бил и на местопрестъплението на Бий Трий Пейн в Джоди. Щяха да се поразровят и скоро да разберат, че дипломата на Джордж Амбърсън е от несъществуващ университет в Оклахома и че препоръките му са фалшиви. Тогава вече щяха да ме арестуват. Ако научеха, че имам депозитен сейф в банката, щяха да си издействат съдебна заповед за отварянето му. Сто на сто щяха да научат; колко му беше господин Ричард Линк, банкерът, да види името и/или снимката ми във вестника и да им поднесе информацията на тепсия. Как щяха да разтълкуват писанията ми? Като мотив за убийството на Осуалд, бил той и налудничав.

Разумното решение беше да се добера до заешката дупка, като зарежа шевролета в Оклахома или в Арканзас, и се придвижвам с автобус или с влак. И ако изобщо се върна в 2011, повече никога да не използвам портала, защото всичко ще започне отначало. Това би означавало да изоставя Сейди завинаги, обезобразена и сам-самичка. „Естествено че ще се изниже — би си помислила тя. — Наприказва ми ги едни за белези от шарка, дето били по-симпатични и от трапчинки, но като чу прогнозата на Елъртън — грозна сега, грозни завинаги — реши да ме зареже.“

Другата вероятност беше да не ме вини. Което щеше да е най-ужасното развитие на събитията.

Всъщност не. Не. Хрумваше ми и по-ужасно. Да кажем, че се върнех в 2011 и откриех, че независимо от всичко Кенеди е бил убит на двайсет и втори ноември? Още не бях убеден, че Осуалд е действал сам. Кой бях аз, че да оспорвам десет хиляди конспиративни теории, и то въз основа на оскъдната информация, получена чрез аматьорските ми детективски похвати?

Може би от Уикипедия щях да науча, че стрелецът е дебнел от затревената могилка. Или пък от покрива на сградата на Хюстън Стрийт (където се помещаваха затвор и областен съд), въоръжен с пушка с оптически мерник, вместо с евтината „Манлихер-Каркано“, поръчана по пощата. Може и да е клечал в канализацията под Елм Стрийт, следейки приближаващия кортеж с перископ, както твърдяха най-ексцентричните конспирационни спецове.

Де Мореншилд несъмнено беше информатор на ЦРУ. Дори Ал Темпълтън, верен привърженик на теорията, че Осуалд е действат сам, приемаше този факт. Беше убеден, че сладурът Джордж е само дребен информатор, изнасящ информация от кухнята на Южна и Централна Америка, само и само да закрепи гешефтите около петролния си бизнес. Ами ако беше по-едра риба? От ЦРУ ненавиждаха Кенеди още откакто се възпротиви да изпрати американски войски за подкрепление на обсадения партизански отряд в Залива на прасетата. Прозорливият му подход към Карибската криза беше задълбочил ненавистта им; шпионската мрежа планираше да я използва като предлог за окончателното потушаване на Студената война, тъй като членовете й дори за миг не допускаха, че „ракетното надмощие“ е нещо повече от най-обикновена шашма. Всичко това ставаше ясно и от ежедневниците; понякога прозираше между редовете на новинарските статии, понякога изникваше — зле формулирано — от публицистичните есета.

Ами ако шепа екстремисти от ЦРУ бяха придумали Джордж де Мореншилд да се наеме с доста по-опасна мисия? Не да екзекутира президента собственоръчно, а да вербува няколко субекта с лабилна психика, които на драго сърце биха го отменили? Би ли приел подобно предложение? Струваше ми се доста вероятно. Двамата с Джийн водеха охолен живот, но нямах реална представа как си позволяват кадилака, членството в кънтриклуба и разкошната къща на Симпсън Стюарт Роуд. Да се заеме с ролята на куриер, командирован не другаде, а в горещата точка между набелязан американски президент и агенция, която само на теория беше на негово разпореждане… това безспорно се квалифицираше като рискована задача, но ако потенциалната облага си струваше, човек, привикнал към труден за поддържане жизнен стандарт, би се изкушил. А и хубавото в случая беше, че той не би пожелал възнаграждението да е парично. Изгодните петролни договори във Венецуела, Хаити и в Доминиканската република щяха да са му достатъчни. Пък и подобно задание би паснало на парадиращ пуяк като Де Мореншилд, който се чувстваше комфортно в центъра на събитията и презираше Кенеди.

Благодарение на Джон Клейтън дори не можех да изключа Де Мореншилд като съучастник в опита за убийство на Уокър. Спор няма, че пушката беше собственост на Осуалд, но ако допуснех, че Лий не се е осмелил да стреля в удобния момент? Според мен такова стъписване пасваше отлично на психологически портрет на мухльо като него. Представих си как Де Мореншилд изтръгва карканото от разтрепераните ръце на Лий и изръмжава: „Дай ми я, сам ще свърша работата.“

Дали Де Мореншилд би се чувствал уверен да произведе изстрела иззад боклукчийската кофа, която Лий беше предвидил като опора? Едно изречение от записките на Ал ми подсказваше, че отговорът е положителен: „Печели шампионата на кънтриклуба по стрелба по мишени през 1961.“

Ако убиех Осуалд, но въпреки това Кенеди загинеше, всичко щеше да е напразно. И после какво? Запретвай ръкави и давай пак ли? Отново да очистя Франк Дънинг? Отново да спася Каролин Пулин? Пак да карам до Далас?

Пак да се запозная със Сейди?

Нямаше да е обезобразена — хубаво. Щях да знам как изглежда побърканият й бивш съпруг, да съм виждал боядисания му перчем и този път да го спра още преди да се приближи до нея. И това беше хубаво. Но дори мисълта отново да преживея всичко, изсмукваше силите ми. Не вярвах, че ще успея да застрелям Лий, без да ми мигне окото, не и само въз основа на косвените улики, с които разполагах. Случаят с Франк Дънинг беше различен — за него не ме терзаеха съмнения. Бях го видял със собствените си очи.

Така стояха нещата — и какъв щеше да е следващият ми ход?

Часът беше четири и петнайсет и реших, че следващият ми ход ще е да посетя Сейди. Тръгнах към колата си, която бях паркирал на Мейн Стрийт. Като стигнах до ъгъла на „Мейн“ и „Хюстън“ малко след старото съдилище, почувствах, че някой ме наблюдава, и се обърнах. На тротоара зад мен нямаше жива душа. Не друг, а книгохранилището ме наблюдаваше с празните си прозорци с изглед към Елм Стрийт, откъдето щеше да мине президентският кортеж само двеста дена след тази неделя.

8.

Когато пристигнах, тъкмо сервираха вечерята на етажа на Сейди: чоп суй. Миризмата извика в съзнанието ми грозна картинка: кървавите фонтани, рукнали по ръката на Джон Клейтън, преди да се сгромоляса на мокета (слава Богу, по лице).

— Привет, господин Амбърсън — поздрави ме старшата сестра, докато се подписвах в книгата за свиждания. Прошарената й коса беше прибрана под колосана бяла касинка. На внушителната й гръд бе закрепен джобен часовник. Надзърташе иззад барикада от букети във вази. — Снощи се наслушахме на крясъци от стаята й. Казвам ви го само защото сте й годеник, ако не греша.

— Не грешите — отвърнах. Несъмнено точно такъв исках да съм, независимо от белезите й.

Сестрата се приведе към мен:

— Вижте, нямам навика да клюкарствам по адрес на пациентите си и все хокам младите сестри, които си го позволяват. Но родителите й никак не са прави да се държат така с нея. Не че ги виня, задето са пътували от Джорджия заедно с майката и бащата на онзи ненормален, обаче…

— Момент. Наистина ли Дънхилови и Клейтънови са пътували с една кола?

— Хубаво де, били са приятели навремето, но да й изтърсят, че докато са били при щерка си, скъпите им приятели Клейтънови се намирали на долния етаж и чакали да вземат сина си от моргата… — Тя поклати глава. — Татенцето и дума не обели, ама оная жена… — Поогледа, за да се увери, че никой не ни подслушва, и отново се обърна към мен. Неугледното й селяшко лице бе помрачено от ярост. — Не си затвори устата. Само попита дъщеря си как се чувства и после като започна — клетите семейство Клейтън това, клетите семейство Клейтън онова. Вашата госпожица Дънхил си мълча, докато майка й не се оплака колко жалко било, че трябвало пак да сменят църквата. Тогава вече горкото момиче не издържа и им се развика да напуснат стаята.

— Браво на нея — промърморих.

— Чух я да им крещи: „Искате ли да видите какво ми причини синчето на скъпите ви приятели?“ и хукнах към стаята. Пациентката се мъчеше да си свали превръзките. А майка й… направо се бе надвесила над нея, господин Амбърсън. Нямаше търпение да види какво има отдолу. Изгоних ги от стаята и пратих един стажант да бие успокоително на госпожица Дънхил. Бащата — кротък като мишка човечец — се опита да се извини за поведението на жена си. „Тя не подозираше, че ще разстрои Сейди“ — каза ми. А пък аз му се озъбих: „А ти какво? Да не си си глътнал езика?“ Ами знаете ли какво каза майката, преди да се качат в асансьора?

Поклатих глава.

— Рече: „Как бих могла да го виня? Някога си играеше в двора ни и беше толкова кротко момченце.“ Представяте ли си?

Представях си. Защото ми се струваше, че вече бях виждал госпожа Дънхил, така да се каже. Припкаше след по-големия си син по Уест Севънт Стрийт и крещеше с пълно гърло: „Спри се, Робърт, не тичай, още не съм приключила с теб!“

— Може да ви се стори… прекалено разстроена — добави сестрата. — Просто исках да ви предупредя, че си има причина.

9.

Не беше прекалено разстроена. Но бих предпочел да беше. Ако съществуваше състояние като смирена депресия, то именно в него бе изпаднала Сейди през онази великденска вечер. Седеше на стола и не беше докоснала храната си. Изглеждаше отслабнала и сякаш плуваше в белия болничен халат, с който се загърна, като ме видя да влизам.

Въпреки всичко се усмихна — ако можеше да се нарече усмивка жалкото кривене на обезобразеното й лице — и обърна към мен здравата си страна, за да я целуна.

— Здравей, Джордж — май е по-добре да те наричам така, нали?

— Май да. Как си, миличка?

— Твърдят, че се възстановявам, но чувствам лицето си така, все едно някой го е потопил в керосин и после го е запалил. Защото ми спряха болкоуспокояващите. Остава само да се пристрастя към наркотиците…

— Ако още са ти нужни, мога да го уредя.

Тя поклати глава.

— Замъгляват ми ума, а имам за какво да мисля. Освен това ми пречат да контролирам емоциите си. С нашите здравата се изпокарахме.

Друго място за сядане нямаше (ако не броях тоалетната чиния в ъгъла), затова се настаних на леглото.

— Старшата сестра ме осведоми. Доколкото разбрах, била си в пълното си право да избухнеш.

— И какво от това? Мама никога няма да се промени. Часове наред може да разправя как едва не умряла при раждането ми, но не я е грижа за другите. Че не е тактична — не е, но и друго й липсва. Има точна дума, обаче ми убягва.

— Състрадание?

— Точно така. И езикът й е много остър… Баща ми е най-потърпевш. В последно време рядко му се чува гласът.

— Не си длъжна да се виждаш с тях отново.

— Грешиш. — Спокойният й апатичен глас ме плашеше все повече и повече. — Мама каза, че ще ремонтират някогашната ми стая. Нямам къде другаде да живея.

— Домът ти е в Джоди. Работата ти — също.

— Мисля, че обсъдихме този въпрос. Ще подам оставка.

— Не, Сейди, недей. Не бива.

Тя се опита да се усмихне и промърмори:

— Все едно чувам госпожа Ели. Която не ти повярва, като твърдеше, че Джони е опасен. — Позамисли се, после добави: — Не че аз ти повярвах. Май успя да ме заблуди до последно.

— Имаш си къща.

— Така е. Както и ипотечни вноски, които не мога да погася. Ще трябва да се откажа от нея.

— Аз ще плащам вноските.

Последното успя да привлече вниманието й.

— Не можеш да си го позволиш! — възкликна.

— Всъщност мога. — Което беше истина… поне за известно време. Пък и се надявах на печалба от конните състезания. — Махам се от Далас и се нанасям при Дийк. Той няма да ми иска наем и така ще имам достатъчно пари за вноски по ипотеката.

Една сълза пропълзя до ъгълчето на дясното й око и затрепка там.

— Като че ли не схващаш. Още не мога да се грижа сама за себе си. И отказвам да се „нанеса“ на друго място освен в дома си, където майка ще наеме медицинска сестра да ме обслужва. Останало ми е малко достойнство. Поне малко.

— Аз ще се грижа за теб.

Тя се облещи:

— Какво каза?

— Чу ме. А що се отнася до мен, Сейди, можеш да си завреш достойнството там, дето слънце не огрява. По някаква случайност те обичам. Ако ти също ме обичаш, ще престанеш да дрънкаш дивотии за това как си щяла да се върнеш вкъщи при онзи крокодил, който наричаш своя майка.

Тя скалъпи измъчена усмивка, после се умълча и се замисли. След малко промълви:

— Дошъл си в Тексас да свършиш някаква работа и тя със сигурност не е била да се грижиш за училищна библиотекарка, която е твърде наивна, за да осъзнае, че е изложена на опасност.

— Работата ми в Далас е временно замразена.

— Възможно ли е да я замразиш?

— Да. — Решението беше взето. Лий заминаваше за Ню Орлиънс, а аз се връщах в Джоди. Миналото непрестанно ми се опълчваше и този рунд беше спечелен от него. — Нужно ти е време, Сейди, а аз време имам. Защо да не го прекараме заедно?

— Не е възможно да ме желаеш — каза го тихо, почти шепнешком. — Не и в този ми вид.

— И все пак те желая.

Тя ме погледна: очите й не смееха да се надяват и въпреки всичко таяха надежда.

— Защо?

— Защото си най-хубавото нещо в живота ми.

Незасегнатата страна на устата й затрепери. Самотната сълза се търкулна по бузата й, последваха я други.

— Ако не трябва да замина за Савана… ако не ми се налага да живея с тях… с нея… може би ще се почувствам малко по-добре.

Прегърнах я.

— Ще се почувстваш много по-добре.

— Джейк? — Гласът й се давеше в сълзи. — Ще направиш ли нещо за мен, преди да си тръгнеш?

— Какво, миличка?

— Изнеси тази гадна китайска манджа. От миризмата ми се повдига.

10.

На осемнайсети април Ронда Макгинли, сестрата с рамене на гребкиня и часовник на гърдите, настоя да избута инвалидната количка на Сейди не само до асансьора, а чак до тротоара, където комбито на Дийк чакаше с отворена врата.

— Да не съм те видяла повече тука, сладкишче — каза, след като помогнахме на Сейди да се качи в колата.

Сейди само се усмихна отнесено. Няма спор — беше надрусана с болкоуспокояващи. Доктор Елъртън беше прегледал лицето й сутринта и заради нечовешката болка й бяха инжектирали допълнителна доза опиати.

Макгинли се обърна към мен:

— Много любов и грижи ще са й нужни през следващите няколко месеца.

— На нейно разположение съм.

Потеглихме. На двайсетина километра южно от Далас Дийк се обади:

— Махни я тая гадост! И без това ми е трудно да карам в тая лудница.

Сейди беше задрямала с димяща цигара между пръстите. Пресегнах се през седалката и я измъкнах. Тя простена:

— Недей, Джони, моля те, недей!

С Дийк се спогледахме. Погледите ни се срещнаха само за секунда, но беше достатъчно да разбера, че мислим едно и също: „Чака ни дълъг път. Дълъг, дълъг път.“

11.

Нанесох се в къщата на Дийк на Сам Хюстън Роуд. Поне за пред хорските очи. В действителност заживях при Сейди на Бий Трий Лейн 135. Страхувах се, че вътре може да ни посрещне неприятна гледка и май Сейди също се боеше, колкото и да беше дрогирана. Но госпожа Ели и Джо Пийт от отдел „Домакинство“ бяха наели няколко благонадеждни момичета, крито прекарали целия ден преди завръщането на Сейди в чистене и заличаване на всички следи от последното посещение на Клейтън. Окървавеният килим във всекидневната беше заменен с нов в скучен сив цвят. Сивото като че ли беше сполучлив избор; сивото не пази спомените. Унищожените дрехи на Сейди бяха изхвърлени и на тяхно място висяха други.

Тя и дума не каза за сивия килим и новите дрехи. Не знам дали изобщо ги забеляза.

12.

Прекарвах дните си с нея, готвех й, грижех се за малката градинка (която щеше да се поболее, но не и да загине при следващото типично за Централен Тексас жарко лято) и й четях „Студеният дом“. Освен това започнахме да следим и няколко следобедни сапунени сериали: „Тайната буря“, „Младият доктор Малоун“, „Дълбоки корени“ и абсолютния ни фаворит „Непрогледна нощ“.

Тя започна да сресва косата си на път отдясно в стил Вероника Лейк, за да прикрива най-грозните белези след свалянето на превръзките. Което не се очакваше да стане скоро; първата пластична операция, която щеше да бъде извършена от четирима лекари, беше планирана за пети август. Елъртън ни предупреди, че я очакват поне още четири.

Връщах се у Дийк след вечерята ни със Сейди (в повечето случаи тя само ровеше храната в чинията), защото, както знаем, малките градчета гъмжат от любопитни очи, прикрепени към бъбриви уста. Най-разумно беше въпросните любопитни очи да виждат колата ми в алеята на Дийк след залез-слънце. Мръкнеше ли, извървявах трите километра до къщата на Сейди и до пет сутринта спях на новия разтегателен диван. Рядко се будех отпочинал, защото нощите, през които Сейди не се събуждаше, крещейки от кошмарите си, бяха рядкост. Денем Джони Клейтън беше мъртъв. Нощем пак я дебнеше с пистолет и нож.

Отивах до леглото й и я успокоявах, доколкото можех. Понякога тя се дотътряше във всекидневната и изпушваше една цигара, без да забрави да прикрие с косата си обезобразената си страна. Не ми позволяваше да й сменям превръзките. Правеше го сама, затворена в банята.

След един особено стряскаш кошмар я заварих да стои гола до леглото и да ридае. Беше ужасно измършавяла. Нощницата й се бе свлякла на пода. Чу ме да влизам, обърна се и прикри с ръце гърдите си и гениталиите си. Косата й се отметна на дясното й рамо; видях подпухналите белези, грозните шевове, провисналата, нагърчена плът на скулата й.

— Излез! — извика ми. — Не искам да ме виждаш такава, моля ти се излез!

— Какво има, Сейди? Защо си съблякла нощницата? Какво стана?

— Подмокрих леглото, това стана. Искам да сменя чаршафите, затова излез и ме остави да се преоблека!

Отидох до леглото, грабнах сгънатата покривка и я загърнах с нея. Когато подвих единия й край като яка, прикриваща бузата й, тя се поотпусна.

— Отиди в дневната и гледай да не се спънеш в покривката — казах й. — Изпуши една цигара. Аз ще сменя чаршафите.

— Не, Джейк, мръсни са.

Хванах я за раменете:

— Така би казал Клейтън, а той е мъртъв. Няма да ме изплашиш с някакви си подмокрени чаршафи.

— Сигурен ли си?

— Да. Но преди да тръгнеш…

Подгънах импровизираната яка. Сейди потръпна и затвори очи, но не помръдна. Едва устоя да не се отдръпне, обаче дори това ми се стори напредък. Целунах обезобразената й страна, после отново я закрих с покривката.

— Как можеш да ме целуваш? — попита ме, без да отваря очи. — Гадно е.

— Глупости. Просто целувам любимата си. Сега отивай в другата стая, аз ще оправя леглото.

Когато приключих, й предложих да полежа с нея, докато заспи. Тя потрепери отново и поклати глава.

— Не мога, Джейк. Извинявай.

„Бързай бавно — казах си, докато вървях към къщата на Дийк в утринния сумрак. — Бързай бавно.“

13.

На двайсет и четвърти април казах на Дийк, че ми се налага да пътувам до Далас, и го помолих да постои със Сейди, докато се върна. Той прие охотно и в пет следобед вече седях на последната спирка на автобусите „Грейхаунд“ на Саут Полк Стрийт близо до кръстовището между магистрала 77 и чисто новия четирилентов път I-20. Четях (по-скоро се преструвах, че чета) последната книга от поредицата за Джеймс Бонд, „Шпионинът, който ме обичаше“.

След половин час в паркинга до спирката отби комби. Зад волана седеше Рут Пейн. Лий слезе, заобиколи колата и отвори задната врата. Марина с Джун на ръце се измъкна от задната седалка. Рут Пейн не помръдна от шофьорското място.

Багажът на Лий беше скромен: маслиненозелен сак и калъф за пушка с дръжки. Занесе ги до автобуса, чийто двигател вече гъргореше. Шофьорът хвърли бегъл поглед на билета на Осуалд, пое сака и калъфа с оръжието и им намери място в отвореното багажно отделение.

Лий отиде до вратата на автобуса, обърна се, прегърна жена си и я целуна по двете бузи, после по устата. Взе малката и я погъделичка под брадичката. Джун се разсмя. Лий също се засмя, но забелязах, че се е просълзил. Целуна дъщеричката си по челото, помилва я, после я върна на Марина и се качи в автобуса, без да погледне назад.

Марина се запъти към комбито, до което я чакаше Рут Пейн. Джун протегна ръчички към по-възрастната жена, която се усмихна и я гушна. Останаха там известно време, загледани в качващите се пътници, после се качиха на колата и потеглиха.

Не помръднах, докато автобусът не потегли в шест часа, точно според разписанието. Кървавите лъчи на залязващото слънце обагриха в червено табелата, обозначаваща маршрута на автобуса, заличавайки написаното. След миг прочетох трите думи, които за мен означаваха, че Лий Харви Осуалд излиза от живота ми… поне за малко:

НЮ ОРЛИЪНС ЕКСПРЕС

Погледах как автобусът пъпли към входната рампа на I-20, после извървях двете пресечки до мястото, на което бях паркирал, и потеглих към Джоди.

14.

Интуицията ми отново се беше задействала.

Платих наема на апартамента на Уест Нийли Стрийт за месец май, макар че нито имах излишни пари, нито беше наложително. Само дето нещо ми подсказваше, че не бива да изоставям оперативната си база в Далас.

Два дена преди конните състезания потеглих с колата към Грийнвил Авеню с непоклатимото намерение да заложа пет стотачки на класирането на Шатогей на едно от първите пет места. Логиката ми беше, че така по-малко ще се набия на очи, отколкото ако заложа на победа. Паркирах на четири пресечки от „Фейт Файненшъл“ и заключих колата, което дори в единайсет сутринта беше необходима предпазна мярка в тази част на града. Отначало вървях бързо, после — отново без конкретна причина — забавих крачка.

На половин пресечка от букмейкърския пункт, действащ под прикритието на финансова къща, се заковах на място. Отново видях букмейкъра (тази сутрин не носеше зелената козирка), застанал на входа с цигара в ръка. Днес нямаше да ме види, защото вниманието му бе насочено към колата, паркирана от другата страна на улицата. Беше кремав „Линкълн“ със зелен регистрационен номер. Над цифрите се четяха думите „СЛЪНЧЕВИЯТ ЩАТ“. Което изобщо не означаваше, че съм чул поредния хармоничен акорд. Със сигурност не означаваше и че колата е собственост на Едуардо Гутиерес от Тампа, букмейкърът, който се ухилваше и казваше: „Ето го и моя янки от Янкиландия.“ Същият онзи, който най-вероятно беше запалил крайбрежната ми къща.

Така или иначе се обърнах и тръгнах обратно към колата си, без да заложа петстотинте долара, както възнамерявах.

Интуиция.