Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Стивън Кинг. 22 ноември 1963

Американска. Първо издание

Превод: Адриан Лазаровски, Цветелина Тенекеджиева, Юлиева Чернева

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, 2012 г.

ISBN: 978-954-409-325-9

История

  1. — Добавяне

Гражданин на столетието (2012)

1.

Предполагам, че закусвалнята със знаменитите хамбургери на Ал вече я няма, заменена от „Л. Л. Бийн Експрес“, ала мога само да гадая; това е сред нещата, които не съм проверявал в интернет. Единственото, което знам, е, че когато се завърнах от своите приключения, заведението все още си беше там. Както и светът около него.

Е, поне засега.

Не съм сигурен за „Л. Л. Бийн Експрес“, понеже това бе последният ми ден в Лисбон Фолс. Върнах се в къщата си в Сабатъс, понаваксах си малко със съня, след което грабнах два куфара и котката си и се отправих на юг. Спрях да заредя бензин в градчето Уестбъро в околностите на Масачузетс и си казах, че местенцето е подходящо за човек без особени очаквания и претенции за живота.

Регистрирах се в „Уестбъро Хемптън Ин“. Там имаше безжичен интернет. Включих компютъра — сърцето ми така запрепуска в гърдите, че пред очите ми затанцуваха черни точици — и потърсих официалната страница на далаския „Морнинг Нюз“. Въведох номера на кредитната си карта (процес, който отне малко повече време заради треперещите ми пръсти) и получих достъп до архивите. Материалът за неизвестен атентатор, стрелял по Едуин Уокър, беше с дата 11 април 1963 година, ала нямаше нищо за Сейди от 12 април. Не открих нищо и в репортажите от следващата седмица… както и в тези от по-следващата.

Обаче не престанах да търся.

В крайна сметка намерих онова, което ме интересуваше, в броя от 30 април.

2.

ДУШЕВНОБОЛЕН ПАЦИЕНТ НАПАДА С НОЖ БИВШАТА СИ ЖЕНА И СЕ САМОУБИВА
От Ърни Калвърт[1]

 

(ДЖОДИ) 77-годишният Дийкън (Дийк) Симънс и директорката на Областната гимназия в Денхолм Елън Докърти пристигнаха твърде късно в неделната вечер, за да спасят Сейди Дънхил от сериозните наранявания, но събитията можеше да се развият и доста по-зле за чаровната 28-годишна библиотекарка.

Ето какво сподели пред нас полицай Дъглас Риймс, „Ако Дийк и Ели бяха закъснели малко, госпожица Дънхил най-вероятно щеше да бъде убита.“

Симънс и Докърти отишли в дома на библиотекарката, носейки касерола с печена риба тон и хлебен пудинг. Нито един от двамата не пожела да говори за героичната си намеса. Единственото, което каза Симънс, беше: „Ще ми се да бяхме пристигнали по-рано.“

Според полицай Риймс Симънс е победил по-младия от него Джон Клейтън от Савана, Джорджия, след като госпожица Докърти запратила касеролата по нападателя, отвличайки вниманието му. По време на схватката Симънс успял да отнеме малкия револвер на противника си. Тогава Клейтън извадил нож, с който обезобразил лицето на бившата си съпруга, а после прерязал собственото си гърло. Симънс и госпожица Докърти се опитали да спрат кървенето, но без успех. Клейтън издъхнал на местопрестъплението.

Госпожица Докърти съобщи на полицай Риймс, че по всяка вероятност Клейтън е следил бившата си съпруга от месеци. Учителският персонал на гимназията бил предупреден, че бившият съпруг на библиотекарката може да се окаже опасен. По молба на директорката госпожица Дънхил предоставила снимка на Клейтън, но впоследствие било установено, че натрапникът е променил външния си вид.

Госпожица Дънхил бе откарана с линейка в болница „Паркланд“ в Далас, където състоянието й беше окачествено като задоволително.

3.

Никога не съм бил ревльо, така си е, но тази вечер си наваксах с лихвите. Плаках, докато заспя, и за пръв път от много време сънят ми беше дълбок и спокоен.

Жива.

Тя беше жива.

Обезобразена за цял живот — о, да, без съмнение! — но жива.

Жива, жива, жива!

4.

Светът все още си беше там, където трябва, и все още се стремеше към хармония… а може би аз го карах да се хармонизира. Когато сами създаваме тази хармония, предполагам, че я наричаме „навик“. Започнах работа като заместник-учител в Уестбъро, а после бях назначен и на пълно работно време. Не бях изненадан, че директорът на местната гимназия се оказа луд футболен запалянко на име Борман… също като един весел треньор, когото познавах от друго време. Известно време поддържах връзка със старите си приятели от Лисбон Фолс, ала впоследствие се отказах. C’est la vie.

Отново прегледах архивите на далаския „Морнинг Нюз“ и открих кратък материал от 29 май 1963 година със следното заглавие: „БИБЛИОТЕКАРКАТА ОТ ДЖОДИ ИЗПИСАНА ОТ БОЛНИЦАТА“. Статията беше зле написана и ужасно неинформативна. Не се споменаваше нищо както за състоянието на Сейди, така и за бъдещите й планове. Нямаше и снимка. Кратките репортажи, погребани на 20-а страница между намалените мебели и офертите на амбулантните търговци, никога не се придружават от фотографии. Това си е неписано правило, също като случаите, когато телефонът звъни все когато сте в банята или в тоалетната.

Трябва да призная, че в годината след завръщането ми в Страната на настоящето имаше няколко уебсайта и теми, от които гледах да стоя настрани. Чувствах ли се изкушен? Естествено. Интернет обаче е като меч с две остриета. За всяко нещо, което ще те дари с утеха — като това да откриеш, че възлюбената ти е оцеляла след опасната среща с бившия си съпруг, — има две, които ще те наранят. И докато търсиш новини за някого, не е изключено да се натъкнеш на информация, че друг скъп за теб човек е загинал при катастрофа. Или е умрял от рак на белите дробове в резултат на дългогодишно пушене. Или пък е извършил самоубийство, смесвайки големи дози алкохол и сънотворни.

В съзнанието ми изплува страховита картина. Сейди е съвсем самичка; няма кой да я зашлеви, за да я събуди и да я накара да застане под студения душ, Ако случайно се случи нещо подобно… не искам да го знам.

Използвах възможностите на интернет, за да се подготвя за часовете си. Периодично проверявах какви нови филми излизат и хвърлях едно око на най-популярните видеоклипове в мрежата. Това, което не правех, бе да търся новини за Сейди. Предполагам, че ако в Джоди излизаше вестник, щях по-трудно да издържа на изкушението, обаче след като преди не бе имало, едва ли щеше да се появи точно сега, когато интернет бавно, но сигурно поглъщаше печатните медии. А и старата поговорка неслучайно гласи: „През ключалки щом надничаш, неприятности привличаш.“ Нима в световната история има по-голяма ключалка от виртуалната мрежа?

Сейди беше оцеляла след срещата с Клейтън. И щеше да е най-добре, казах си аз, оттук нататък да сложа край на надзъртането в живота й.

5.

Да, наистина би било добре, само дето получих нов ученик по трансферната програма в часовете по английска литература. Случи се някъде през април — спокойно би могло да е на десети, точно на четирийсет и деветата годишнина от опита за покушение над генерал Уокър. Името й бе Ерин Толивър и семейството й се местеше в Уестбъро от Кайлийн, Тексас.

Градчето ми беше познато. Там в една дрогерия си бях купил презервативи от човек с противна всезнаеща усмивка. „И да не направиш нещо противозаконно, синко!“ — размаха ми назидателно пръст той. Кайлийн, където двамата със Сейди бяхме прекарали такива прекрасни нощи в бунгалата в Кендълуд.

Кайлийн, където излизаше местният вестник „Уикли Газет“.

По време на втората седмица на Ерин в часовете ми — през този период новата ученичка вече се бе сдобила с няколко нови приятелки, беше завъртяла главите на няколко момчета и се вписваше перфектно в гимназията — я попитах дали „Уикли Газет“ продължава да излиза.

Тя се оживи.

— Били сте в Кайлийн, господин Епинг, така ли?

— Много отдавна — отвърнах с тон, който не би задействал нито един детектор на лъжата.

— Да, още го печатат. Мама казва, че става само да увиваш риба в него.

— Има ли я още колонката „Как я карат в Джоди“?

— Има такава колонка за всички градчета южно от Далас — заяви Ерин и се изкикоти. — Сигурна съм, че без проблеми ще го намерите в нета, господин Епинг. Всичко може да се намери там.

Беше абсолютно права за това. Успях да издържа само една седмица. Понякога изкушението да надзърнеш през ключалката е твърде силно.

6.

Намерението ми беше съвсем невинно — да вляза в електронния архив на изданието (стига само „Уикли Газет“ да поддържаше такъв) и да въведа в търсачката името на Сейди. Бях убеден, че тази постъпка не е сред най-разумните, но Ерин Толивър неволно бе разпалила чувствата ми и знаех, че няма да се успокоя, докато не се уверя какво е положението. Както се оказа, дори не се наложи да влизам в архива. Открих това, което ме интересуваше, не в колонката „Как я карат в Джоди“, а още на първа страница на последния брой.

„ДЖОДИ ИЗБИРА «ГРАЖДАНИН НА СТОЛЕТИЕТО» ЗА ЮЛСКИТЕ ЧЕСТВАНИЯ НА СТОГОДИШНИНАТА“ — гласеше заглавието. А на снимката под него… дъхът ми спря. Тя вече беше на осемдесет, но някои лица не се забравят. Фотографът навярно й беше предложил да завърти главата си наляво, за да скрие обезобразената си страна, ала Сейди бе застанала в анфас пред обектива. И защо не? Все пак ставаше дума за стара рана, причинена от човек, който от години лежеше в гроба. Пък и според мен белегът й придаваше характер. Естествено, аз бях предубеден — когато обичаш някого, белезите му от едра шарка ти приличат на чаровни трапчинки. В края на юни, след края на учебните занятия, си стегнах куфара и отново се отправих към Тексас.

7.

Уханна лятна привечер в Джоди, щата Тексас. Градчето е по-големичко в сравнение с 1963, но не кой знае колко. Направили са фабрика за контейнери в онази част на града, където навремето живееше Сейди Дънхил. Бръснарницата я няма, а на мястото на бензиностанцията, където бях зареждал моя сънлайнър, сега се издига магазин „Севън Илевън“. Закусвалнята на Ал Стивънс, известна със специалните си хамбургери и пържени картофки, пък е заменена от заведение от веригата „Събуей“.

Официалните речи, съпътстващи тържеството, вече са приключили. Дамата, избрана от Историческото дружество и Градския съвет за „Гражданин на столетието“, е очарователно лаконична; за разлика от нея кметът говори дълго и пространно, но пък от него научавам много интересни неща. Като например това, че Сейди е изкарала един мандат като кмет и четири — в тексаската щатска регистратура. Аз обаче съм по-впечатлен от други неща — като благотворителната й дейност, неспирните й усилия да подобрява качеството на образованието в гимназията в Денхолм и дванайсетте месеца, по време на които е помагала като доброволец на жертвите на урагана „Катрина“ в Ню Орлиънс. Да не говорим за тексаската библиотечна програма за подпомагане на незрящите студенти, инициативата да усъвършенства болничните услуги за ветерани и усилията да осигури по-добро социално подпомагане на крайно нуждаещите се душевноболни. През 1996 й предложили да се кандидатира за Конгреса, ала тя отказала с аргумента, че има твърде много работа тук, сред обикновените хора.

Така и не се омъжила. И си останала в Джоди. Все още е висока и стройна, а тялото й изглежда незасегнато от остеопорозата. И все още е красива. Дългите й бели коси се спускат почти до кръста.

Но речите вече са приключили и главната улица е затворена. Големи транспаранти в двата й края обявяват, че това се дължи на:

УЛИЧНИ ТАНЦИ
ОТ 19 Ч ДО ПОЛУНОЩ!
ВСИЧКИ СА ПОКАНЕНИ!

Сейди е заобиколена от хора, тълпящи се около нея, за да й честитят. Мисля, че все още мога да разпозная част от тях. Ето защо отивам към пулта на диджея, който се намира пред някогашния „Уестърн Ауто“, сега „Уолгрийнс“. Човекът сред многобройните плочи и компактдискове изглежда малко над шейсетте и има рядка прошарена коса и голямо шкембе. Обаче няма начин да сбъркам тези квадратни очила с розови рамки.

— Здрасти, Доналд — поздравявам го. — Виждам, че добре си заредил с музика за купона.

Доналд Белингам вдига очи към мен и се усмихва.

— Никога не се явявам неподготвен. Познаваме ли се?

— Не — отвърнах. — Майка ми е говорила за теб. Разказвала ми е за една танцова забава през шейсетте, на която си бил диджей… Каза, че си бил отмъкнал всички „биг бенд“ плочи на баща си.

Той се ухилва.

— Да, и здравата си изпатих за това. Как се казва майка ти?

— Андрея Робъртсън — казах, избирайки името напосоки. Андрея беше най-добрата ми ученичка от втория срок по американска литература.

— Да, спомням си я. — Неуверената му усмивка обаче свидетелства за обратното.

— Предполагам, че онези плочи вече ги няма, или…

— О, естествено, че заминаха. И то преди доста време. Обаче имам всичко стойностно от биг бендите на компактдискове. Музикално желание ли надушвам?

— Точно така. И е нещо специално.

Той се засмива.

— Всички са такива.

Казвам му какво искам и Доналд — както винаги, склонен да угоди — се съгласява. Докато се отправям към мястото, където кметът тъкмо повежда под ръка жената, заради която дойдох, диджеят извиква подире ми:

— Така и не ми каза името си!

— Амбърсън — отвръщам през рамо. — Джордж Амбърсън.

— И го искаш точно в осем и петнайсет?

— На секундата. Времето е в основата на всичко, Доналд. Да се надяваме, че ще бъде благосклонно.

Пет минути по-късно Доналд Белингам облъчва Джоди с рокендрол хит на „Дани енд дъ Джуниърс“ и танцуващите изпълват улицата под аленото зарево на тексаския залез.

8.

В осем и десет Доналд пуска бавно парче на Алън Джаксън, на което даже най-възрастните излизат да танцуват. За първи път от края на речите Сейди не е заобиколена от народ и аз се доближавам до нея. Сърцето ми бие толкова силно, че сякаш тресе цялото ми тяло.

— Госпожице Дънхил?

Тя се обръща. Усмихва се, но веждите й са повдигнати въпросително. Висока е, ала аз съм по-висок. Винаги съм бил.

— Да?

— Казвам се Джордж Амбърсън. Исках да ви кажа колко много ви се възхищавам за всичко, което правите.

В погледа й потрепва недоумение.

— Благодаря ви, господине. Не ви познавам, но името ви ми звучи познато. От Джоди ли сте?

Вече не мога да пътувам във времето и определено не мога да надничам в хорските глави, ала съм абсолютно сигурен какво си мисли тя. „Понякога чувам това име в сънищата си.“

— И да, и не — отвръщам и бързам да добавя, изпреварвайки евентуалните й въпроси: — Мога ли да ви попитам кое точно ви запали по дейностите в полза на обществото?

От усмивката й вече е останала само бледа сянка.

— А това ви интересува, защото…

— Покушението ли беше причината? Покушението срещу Кенеди?

— Защо… Предполагам, че да, в известна степен… Мисля, че дори и да не се беше случило, пак щях да се захвана с тази работа, ала действително всичко започна оттам. Убийството на президента дамгоса тази част от Тексас с такъв… — Лявата й ръка се надига неволно към бузата, след което отново се отпуска — … белег. Господин Амбърсън, откъде сте? Защото ви познавам, сигурна съм в това.

— Може ли да ви попитам още нещо?

Тя изглежда още по-озадачена. Поглеждам часовника си. Осем и четиринайсет. Още само минутка. Освен ако Доналд не забрави, естествено… но аз бях сигурен, че няма да забрави. Както се пее в хитовете от петдесетте, някои неща просто са предопределени.

— Танците „Сейди Хокинс“ от шейсет и първа. Кой ви придружи, за да наглеждате хлапетата, след като майката на треньора Борман си счупи крака? Спомняте ли си?

Тя ахва изненадано, сетне устата й бавно се затваря. Кметът и съпругата му се приближават към нас, ала щом виждат, че водим сериозен разговор, учтиво ни подминават.

— Дон Хагарти — изрича тя. — Беше като да танцуваш със селския идиот. Господин Амбърсън…

Ала преди да довърши, като по даден знак гласът на Доналд Белингам прогърмява през осемте усилвателя:

— Окей, Джоди, ето ви едно парче, което е старо, но златно! Прославено, но не и забравено! Един от вас специално го поръча, хайде, спирам да ви мъча!

И емблематичното интро на брассекцията проехтява през високоговорителите:

Баб-даб-даб… баб-даб-да-ди-дум…

— Божичко! — възкликва Сейди. — Това е „В настроение“ на Глен Милър. Навремето обожавах да лудея на нея.

Подавам й ръка.

— Хайде. Да танцуваме.

Тя се засмива и клати глава.

— Боя се, че дните, в които танцувах суинг, отдавна са отминали, господин Амбърсън!

— Изобщо не сте стара за танци. Както обичаше да казва Доналд — „От местата си станете и на копитцата скокнете!“ И ме наричайте Джордж. Моля ви.

На улицата двойките вече са се впуснали в буен рокендрол. Някои се опитват да танцуват суинг, ала никой не може да се мери с нас двамата със Сейди, особено както го играехме навремето.

Тя поема ръката ми бавно, сякаш насън. И тя… и аз… всичко е като сън. Подобно на всички хубави сънища, и този ще е кратък… ала точно мимолетността прави сънищата толкова прелестни, не мислите ли? Според мен е точно така. Защото щом мигът отмине, вече нищо не може да го върне.

Над улицата висят гирлянди и цветни лампички. Те ни обливат в златисти, алени и изумрудени сияния. Сейди се спъва в нечий стол, но аз съм готов за това и с лекота я улавям, преди да е паднала.

— Съжалявам, много съм непохватна.

— Винаги си била такава, Сейди. И това е само едно от нещата, които те правят толкова очарователна.

Преди да ме е засипала с въпроси, аз приплъзвам длан около талията й. Тя ме прегръща и погледите ни се сливат. Пъстроцветните отблясъци танцуват по бузите й и се отразяват в очите й. Пръстите ни са сплетени така непринудено, че усещам как годините се свличат от мен като някакво твърде тежко и неудобно палто. В този миг се надявам само на едно — че не е имала време да срещне дори един-единствен мъж, способен да я освободи от метлата на Джон Клейтън веднъж завинаги.

Тя мълви с едва доловим глас, но аз успявам да я чуя въпреки гърмящата музика. Винаги съм успявал да я чуя.

— Кой си ти, Джордж?

— Някой, когото си познавала в друг живот, скъпа.

После музиката ни поема, връща ни във времето и ние пак танцуваме.

 

2 януари 2009 — 18 декември 2010 г.

Сарасота, Флорида

Ловел, Мейн

Бележки

[1] Повече подробности за Ърни Калвърт читателите могат да научат от романа на Стивън Кинг „Под купола“. — Б.пр.