Стивън Кинг
22 ноември 1963 (16)

2.

Исках да действам бързо. Всяка частица в мен крещеше да бързам, да се гмурна дълбоко и да търся онова идеално вкопчване, което е същността на половия акт, но карах бавно. Поне отначало.

— Не ме карай да чакам. Другото беше достатъчно — промълви Сейди и аз целунах изпотеното й слепоочие, и притиснах бедра до нея, сякаш танцувахме хоризонтално суинг. Тя изстена, дръпна се малко назад и после вдигна устни да посрещне моите.

— Сейди? Добре ли си?

— О, Боже, да! — засмя се тя. Отвори очи и ме погледна с любопитство и надежда. — Свърши ли или има още?

— Още малко. Не знам колко. Отдавна не съм бил с жена.

Оказа се, че има още много. Само няколко минути в реално време, но понякога времето е различно — както никой не знае по-добре от мен. Накрая Сейди започна да стене:

— О, Боже! Господи! Боже мой! О, сладурче!

Тонът на ненаситно откривателство в гласа й ме тласна към финала, затова не беше съвсем едновременно, но след няколко секунди тя вдигна глава и зарови лице във вдлъбнатината на рамото ми. Свитата й в юмрук ръка ме удари по гърба два пъти… а после се разтвори като цвете и остана неподвижна. Сейди се отпусна на възглавниците и се втренчи в мен с изумени, широко отворени очи. Изражението й малко ме уплаши.

— Свърших — каза тя.

— Забелязах.

— Майка ми казваше, че това не се случва на жените, а само на мъжете, и че женският оргазъм е мит. — Сейди се засмя, потрепервайки. — Боже мой, какво е изпуснала!

Тя се облегна на лакът, хвана ръката ми и я сложи на гърдата си, под която сърцето й туптеше бързо.

— Кажете ми, господин Амбърсън, след колко време можем да го направим отново?

3.

Докато червеникавото слънце залязваше в постоянната мъгла от газ и петрол на запад, двамата със Сейди седяхме в малкия й заден двор под хубав стар орех, ядяхме сандвичи със салата с пиле и пиехме студен чай. Нямаше крем-пита, разбира се. Крем-питата беше смачкана и размазана.

— Неприятно ли ти е да си слагаш онези… неща от дрогерията?

— Всичко е наред — отвърнах. Всъщност не ми беше приятно. Между 1961 и 2011 година щеше да има подобрения в много американски продукти, но ви уверявам, че презервативите си останаха същите. Може и да имаха по-красиви имена и дори вкусова добавка (за онези с особен вкус), но по същество си оставаха пояс, който увиваш около пениса си.

— По-рано имах диафрагма — добави Сейди. В двора нямаше маса за пикник и затова тя беше постлала одеяло на тревата. Сейди взе пластмасова кутия с остатъците от салатата от краставици и лук и започна да отваря и затваря капачката — нервничене, което някои хора биха сметнали за фройдистко. Включително аз. — Майка ми я подари седмица преди Джони и аз да се оженим. Дори ми обясни как да си я сложа, макар че не можеше да ме погледне в очите и ако върху лицето й беше пръснала капка вода, сигурна съм, че щеше да изцвърчи. „Не правете бебе първите осемнайсет месеца — каза ми тя. — Чак следващите две години, ако съумееш да го накараш да чака. Така ще живеете само с неговата заплата и ще спестявате твоята.“

— Това не е най-лошият съвет на света. — Бях предпазлив. Намирахме се в минирано поле. И двамата го знаехме.

— Джони е учител по химия. Висок е, но не колкото теб. Беше ми омръзнало да излизам с мъже по-ниски от мен и мисля, че затова се съгласих, когато той за пръв път ме покани на среща. Видя ми се мил и в края на вечерта не ми пусна ръка. Навремето мислех, че това е любов. Била съм наивна, нали?

Махнах с ръка.

— Запознахме се в училище в Джорджия и после ни назначиха на работа в една гимназия в Савана. Смесена, но частна. Убедена съм, че баща му е използвал връзките си това да се случи. Семейство Клейтън нямат пари — вече не, въпреки че някога са имали. Все още обаче са високопоставени в обществото. Бедни, но благородници, разбираш ли?

Не разбирах. Въпроси като кой е във висшето общество и кой не е, не бяха важни, докато растях, но измърморих нещо утвърдително. Сейди беше възпитана така и изглеждаше изпълнена със страхопочитание.

— Да, имах диафрагма. В пластмасова дамска кутийка с роза на капака, но никога не я използвах. Не ми се наложи. Накрая я изхвърлих на боклука след поредното изваждане. Така го наричаше той. Изваждане. „Трябва да го извадя“ — казваше. И после метлата. Разбираш ли?

Нищо не разбирах.

Тя се засмя и отново ми напомни на Айви Темпълтън.

— Майка ми каза да чакаме две години. Можеше да чакаме и двайсет, без да е необходима диафрагма.

— Какво се случи? — Стиснах леко раменете й. — Биеше ли те? С дръжката на метлата? — Имаше и друг начин за използване на дръжката на метлата, за който бях чел в „Последен изход за Бруклин“, но съпругът й очевидно не беше правил това. Сейди беше девствена. Доказателството беше върху чаршафа.

— Не. Метлата не служеше за бой. Джордж, мисля, че не мога да говоря повече за това. Не и сега. Чувствам се… знам ли… като разклатена бутилка с газирана вода. Знаеш ли какво искам?

Предполагах, но учтиво попитах какво.

— Искам да ме заведеш вътре и да отвориш капачката. — Тя вдигна ръце и се протегна. Не си беше направила труда да си сложи сутиена и видях как гърдите й се повдигнаха под блузата. На светлината на залязващото слънце зърната й образуваха малки сенки, като точки, върху плата. — Днес не искам да преживявам отново миналото, а само да се пеня и да кипя.

4.

Час по-късно видях, че Сейди спи. Целунах я първо по челото и после по носа, за да я събудя.

— Трябва да тръгвам, макар и само за да изкарам колата си от алеята ти, преди съседите ти да са започнали да се обаждат на приятелите си.

— Да, предполагам. До мен живеят семейство Сандфорд и Лиза Сандфорд е ученичката библиотекарка този месец.

Бях сигурен, че бащата на Лиза е в училищния съвет, но си замълчах. Сейди сияеше и нямаше смисъл да развалям удоволствието й. Семейство Сандфорд вероятно си мислеха, че седим на дивана, допрели колене, чакаме да свърши „Денис Белята“ и да започне шоуто на Ед Съливан, но ако колата ми останеше на алеята на Сейди до единайсет вечерта, можеше да променят мнението си.

Тя ме гледаше, докато се обличам.

— Какво ще стане сега с нас, Джордж?

— Искам да бъда с теб, ако и ти искаш да бъдеш с мен. Това ли искаш?

Сейди седна в леглото с чаршафа, насъбран около кръста й, и посегна към цигарите си.

— Да, много, но съм омъжена и това няма да се промени до лятото в Рино. Ако се опитам да анулирам брака ни, Джони ще се бори. По дяволите, родителите му ще се борят с мен.

— Ако сме дискретни, всичко ще бъде наред. Знаеш, че трябва да бъдем дискретни.

Тя се засмя и лицето й грейна.

— О, да, знам.

— Сейди, имаш ли проблеми с дисциплината в библиотеката?

— Какво? Някои. Обичайното. — Тя повдигна рамене и гърдите й подскочиха. Прииска ми се да не се бях облякъл толкова бързо. От друга страна, кого заблуждавах? Джеймс Бонд можеше да е готов и за трети рунд, но Джейк/Джордж беше изцеден. — Аз съм новото момиче в училище. Проверяват ме. Не е приятно, но го очаквах. Защо питаш?

— Мисля, че проблемите ти скоро ще изчезнат. На учениците много им харесва, когато учители се влюбят. Дори на момчетата. Това е като телевизионен сериал за тях.

— Ще разберат ли, че ние…

Замислих се.

— Някои момичета. С опит.

Сейди издиша дима.

— Страхотно — отбеляза, но не изглеждаше съвсем недоволна.

— Искаш ли да вечеряме в „Седлото“ в Раунд Хил? Нека хората да свикнат да ни виждат като двойка.

— Добре. Утре?

— Не. Утре имам работа в Далас.

— Проучвания за книгата ти?

— Аха. — Току-що бяхме започнали връзка, а вече я лъжех. Това не ми харесваше, но нямаше друг начин. А пък бъдещето… Отказах да мисля за него сега. Трябваше да пазя тайните си. — Във вторник?

— Да. И Джордж?

— Какво?

— Трябва да намерим начин да продължим да го правим.

Усмихнах се.

— Любовта ще намери начин.

— Мисля, че по-скоро става дума за сладострастие.

— Може би и двете.

— Ти си мил човек, Джордж Амбърсън.

Господи, дори името ми беше фалшиво.

— Ще ти разкажа за Джони, когато съм в състояние и ако искаш да чуеш.

— Искам. — Мислех, че трябва. Ако нещата между нас потръгнеха, трябваше да знам. За нея. За него. За метлата. — Когато си готова.

— Както казва нашият многоуважаван директор: „Ученици, ще бъде предизвикателно, но ще си струва.“

Засмях се.

Сейди угаси цигарата си.

— Питам се за още нещо. Щеше ли госпожица Мими да одобри връзката ни?

— Сигурен съм.

— И аз мисля така. Прибери се по живо по здраво, скъпи мой. И по-добре вземи това. — Тя посочи хартиения плик от дрогерията в Килийн върху тоалетката й. — Ако ми дойдат любопитни гости, които надничат в шкафчето в банята, след като се изпишкат, ще трябва да обяснявам.

— Добра идея.

— Но ги дръж под ръка, сладурче — добави Сейди и ми намигна.

5.

Докато се прибирах, се хванах, че мисля за презервативите. Марка „Троянец“… и оребрени за нейното удоволствие, според надписа на кутийката. Дамата вече нямаше диафрагма (макар да подозирах, че може да си вземе по време на следващото й пътуване до Далас), а хапчетата против забременяване щяха да бъдат на пазара след една-две години. Дори тогава лекарите щяха да ги предписват предпазливо, ако си спомнях правилно лекциите по съвременна социология. Ето защо засега щях да използвам „Троянец“ — не за нейното удоволствие, а да няма бебе. Това беше смешно, като имах предвид, че самият аз щях да бъда пеленаче едва след петнайсет години.

Мислите за бъдещето са смущаващи във всяко отношение.

6.

На другата вечер отново отидох в магазина на Тихия Майк. Табелката на вратата беше обърната на ЗАТВОРЕНО и вътре като че ли нямаше никого, но когато почуках, електронният ми приятел отвори.

— Идвате точно навреме, господин Доу. Да видим какво ще кажете. Лично аз смятам, че надминах себе си.

Застанах до витрината, пълна с транзисторни радиоапарати, и зачаках, а той се шмугна в задната стая и след малко донесе две лампи. Абажурите им бяха мръсни, сякаш бяха пипани от множество нечисти пръсти. Основата на едната беше очукана и стоеше накриво на тезгяха — Наклонената лампа от Пиза. Бяха идеални и му го казах. Майк се ухили и сложи два магнетофона в кутии до лампите, както и плетена торба с навита жица, толкова тънка, че беше почти невидима.

— Искате ли малък урок?

— Мисля, че го получих — отвърнах и сложих пет двайсетачки на тезгяха. Малко се трогнах, когато той се опита да бутне към мен едната.

— Договорихме се за сто и осемдесет.

— Другата двайсетачка е за вас, за да забравите, че съм бил тук.

Майк се замисли за миг, а после сложи палец върху банкнотата от двайсет долара и я придърпа към групата на малките й зелени приятели.

— Вече го направих. Защо да не я приема като бакшиш?

Докато той слагаше нещата в кафяв хартиен плик, ме обзе най-обикновено любопитство и му зададох въпроса.

— Кенеди? Не гласувах за него, но стига да не започне да получава заповеди от папата, мисля, че е свестен. Страната се нуждае от млад човек. Сега е нова ера.

— Ако дойде в Далас, мислите ли, че всичко ще бъде наред?

— Вероятно, но не мога да бъда сигурен. Общо взето, ако бях на негово място, бих стоял на север от линията Мейсън — Диксън.^[1]

Ухилих се.

— Където всичко е спокойно и ведро?

— Не започвайте — рече Тихия Майк (Светия Майк).

7.

В учителската стая на първия етаж имаше лавица с прегради за поща и училищни съобщения. Във вторник сутринта, по време на свободния ми час, намерих малък запечатан плик в моята.

Скъпи Джордж,

Ако все още искаш да ме заведеш на вечеря днес, ще трябва да бъде към пет, защото тази седмица и следващата трябва да ходя на работа рано, за да се подготвям за Есенната разпродажба на книги. Може после да отидем у нас за десерт. Имам крем-пита, ако обичаш.

Сейди

— Защо се смееш, Амбърсън? — попита Дани Лавърти, който преглеждаше теми с хлътнали очи и напрегнатост, които предполагаха махмурлук. — Кажи ми и аз да се посмея.

— Не. Шегата е лична. Няма да я разбереш.

8.

Започнахме да го наричаме „крем-пита“ и ядохме много в онази есен.

Бяхме дискретни, но, разбира се, някои хора се досещаха какво става. Вероятно имаше клюки, но не и скандал. Жителите на малкия град рядко са злобни. Те знаеха какво е положението на Сейди, поне в общи линии, и разбираха, че засега не можем да обявим публично връзката си. Сейди не идваше в дома ми, защото това щеше да породи приказки. Аз никога не оставах по-късно от десет вечерта в нейния дом, което също би породило приказки. Нямаше начин да паркирам форда си в гаража й и да остана цяла нощ, защото колкото и малък да беше, фолксвагенът й костенурка го изпълваше. Не бих го направил в никакъв случай, защото все някой щеше да разбере. В малките градове винаги става така.

Посещавах я след училище. Отбивах се за храната, която тя наричаше вечеря. Понякога отивахме в ресторантчето на Ал и ядяхме пронгбургери или филе от морска котка, а друг път ходехме в „Седлото“. Два пъти я водих на танците в събота вечер в местния „Грейндж“. Гледахме филми в „Джем“ в града или в „Меса“ в Раунд Хил, или автокино „Старлайт“ в Килийн (което хлапетата наричаха „надпревара с подводници“). В хубав ресторант като „Седлото“ Сейди изпиваше чаша вино преди вечеря, а аз — бира, но внимавахме да не ни видят в някоя от местните кръчми и особено в „Червения петел“, единственото заведение с танци в Джоди, заведение, за което учениците ни говореха с копнеж и благоговение. Годината беше 1961 и расовата сегрегация най-после се пропукваше — чернокожите бяха спечелили правото да седят в ресторантите в „Улуърт“ в Далас, Форт Уърт и Хюстън, но в „Червеният петел“ учителите не си позволяваха да пият. Особено ако искаха да запазят работата си.

Когато се любехме в спалнята й, Сейди винаги държеше панталони, пуловер и мокасини от нейната страна на леглото. Викаше им екипировка за критични моменти. Единственият път, когато се позвъни на вратата, докато бяхме голи (състояние, което тя наричаше „скандално съблазнително“), Сейди нахлузи тези дрехи точно за десет секунди. Върна се, като се кикотеше и размахваше брой на „Уочтауър“.

— „Свидетели на Йехова“. Казах им, че съм спасена, и те си отидоха.

Веднъж, докато ядяхме шунка и бамя в кухнята, след като бяхме правили секс, Сейди каза, че ухажването ни й напомняло за онзи филм с Одри Хепбърн и Гари Купър — „Любов следобед“.

— Понякога се питам дали не е по-хубаво през нощта — замечтано добави тя. — Когато го правят обикновените хора.

— Ще имаш възможност да разбереш — рекох. — Само устискай, сладурче.

Сейди се усмихна и целуна ъгълчето на устните ми.

— Изразяваш се невероятно, Джордж.

— О, да. Много съм оригинален.

Тя отмести чинията си.

— Готова съм за десерта. А ти?

9.

Скоро след идването на „Свидетели на Йехова“ в дома на Сейди — трябва да е било в началото на ноември, защото бях приключил с избора на актьорите за „Дванайсет разгневени мъже“ — бях навън и косях тревата, когато някой извика:

— Здравей, Джордж. Как я караш?

Обърнах се и видях Дийк Симънс, сега вдовец за втори път. Беше стоял в Мексико по-дълго, отколкото би предположил всеки, и точно когато хората започнаха да мислят, че ще остане там, се беше върнал. Виждах го за пръв път от тогава. Имаше тъмен слънчев загар и беше отслабнал много. Дрехите му висяха като на закачалка и косата му — стоманеносива в деня на сватбеното тържество — сега беше почти бяла и оредяла.

Пуснах греблото и забързах към него. Смятах да стисна ръката му, но вместо това го прегърнах. Това го стресна, защото през 1961 година истинските мъже не се прегръщаха, но после се засмя.

Отдалечих го от себе си.

— Изглеждаш страхотно!

— Добър опит, Джордж, но наистина се чувствам по-добре. Смъртта на Мимс… Знаех, че ще се случи, но пак ме порази. Мисля, че сърцето никога не може да приеме такова нещо.

— Ела да пием кафе.

— С удоволствие.

Разговаряхме за престоя му в Мексико. За училище. За непобедения досега футболен отбор и предстоящия мач. После той остави чашата си и рече:

— Елън Докърти ме помоли да ти кажа нещо за теб и Сейди Клейтън.

— О-хо. А аз си мислех, че се крием добре. — Сега тя е Дънхил. Това е моминското й име.

— Знам всичко за положението й. Знаех го още когато я назначихме. Тя е добро момиче. И ти си свестен човек, Джордж. Ели ми каза, че вие двамата сте се справили елегантно в трудна ситуация.

Отпуснах се малко.

— Ели е убедена, че не знаете за бунгалата „Кендълуд“ извън Килийн. Било й неудобно да ти каже, затова помоли мен.

— Бунгалата „Кендълуд“?

— Много пъти съм водил там Мимс в събота вечер. — Дийк въртеше чашата с кафе в ръцете си, които сега изглеждаха твърде големи за тялото му. — Собствениците са пенсионирани учители от Арканзас или Алабама. Някой от щатите, които започват с „А“. Пенсионирани учители мъже. Ако схващаш какво имам предвид.

— Да, следя мисълта ти.

— Те са добри хора и си мълчат за връзката си и за връзките между някои от гостите им. — Той вдигна глава. Леко се беше изчервил, но се усмихваше. — Мястото не е бардак, ако това си мислиш. Много далеч е от такова нещо. Стаите са хубави, цените са приемливи и в ресторантчето край пътя сервират селски гозби. Понякога жените се нуждаят от такова място. А може би и мъжете. За да не се налага да бързат. И да се чувстват евтини.

— Благодаря ти.

— Моля. С Мими прекарахме много приятни вечери в „Кендълуд“. Понякога само гледахме телевизия по пижами и после заспивахме, но и това е приятно като другото, когато стигнеш до определена възраст. — Дийк се усмихна мрачно. — Е, или почти. Заспивахме, докато слушахме щурците. Понякога виеше койот някъде много далеч в тревите. Койотите вият по луната.

Той извади носна кърпа от задния си джоб и със старческа мудност избърса лицето си.

Предложих му ръката си и Дийк я стисна.

— Мимс те харесваше, въпреки че не можеше да проумее някои неща. Казваше, че й приличаш на призрак от стар филм от трийсетте години. „Той е умен и лъчезарен, но не е много в ред.“

— Не съм призрак, обещавам ти.

Той се усмихна.

— Не си ли? Най-после проверих препоръките ти. Направих го, след като ти замества при нас известно време и свърши страхотна работа с пиесата. Онези от Сарасота са добри, но другите… — Дийк поклати глава, като продължаваше да се усмихва. — Научната ти степен е изфабрикувана в Оклахома.

Прокашлях се, но въпреки това не бях в състояние да продумам.

— За мен това не означава много. Навремето в тази част на света един мъж пристигна в града с няколко книги в дисагите си, очила на носа и вратовръзка на врата. Назначиха го за директор на училище и остана двайсет години. И не беше толкова отдавна. Ти си адски добър учител. Децата го знаят, аз го знам и Мимс го знаеше. Виж това означава много за мен.

— Елън знае ли, че съм фалшифицирал другите си препоръки? — Елън беше директор временно, но през януари училищният съвет щеше да я назначи на постоянно място. Нямаше други кандидати.

— Не, и няма да разбере. Поне не от мен. Мисля, че не е необходимо да знае. — Дийк стана. — Има обаче един човек, който трябва да знае истината къде си бил и какво си правил, и това е една библиотекарка. Ако, разбира се, намеренията ти към нея са сериозни. Така ли е?

— Да — отговорих и той кимна, сякаш това решаваше всичко.

Искаше ми се да е истина.

10.

Благодарение на Дийк Симънс Сейди най-после разбра какво е да правиш любов след залез-слънце. Попитах я как е било и тя отвърна, че е чудесно.

— Но с още по-голямо нетърпение очаквам да се събудя до теб сутринта. Чуваш ли вятъра?

Чувах го. Виеше около стрехите.

— Звукът не те ли кара да се чувстваш уютно?

— Да.

— Сега ще ти кажа нещо. Дано не се почувстваш неудобно.

— Казвай.

— Мисля, че съм влюбена в теб. Може би е само заради секса. Чувала съм, че хората правят тази грешка, но смятам, че не греша.

— Сейди?

— Да? — Тя се мъчеше да се усмихне, но изглеждаше уплашена.

— И аз те обичам. Няма „може би“, нито грешки.

— Слава Богу. — Сейди се сгуши до мен.

11.

По време на второто ни посещение в бунгалата „Кендълуд“ тя беше готова да говори за Джони Клейтън.

— Но моля те, угаси лампата.

Изпълних желанието й. Сейди изпуши три цигари, докато разказваше. Към края се разрида силно, вероятно не толкова от спомена за обидата, колкото от неудобство. Мисля, че за повечето хора е по-лесно да признаят, че са сгрешили, отколкото че са постъпили глупаво. Не че Сейди беше постъпила глупаво. Има огромна разлика между глупост и наивност и като повечето добри момичета от средната класа, които съзряваха през четирийсетте и петдесетте години на миналия век, Сейди не знаела почти нищо за секса. Сподели, че първият пенис, който видяла, бил моят. Поглеждала към члена на Джони, но ако той я хванел, че го гледа, хващал лицето й и го извръщал болезнено.

— Винаги ме болеше. И знаеш ли защо?

Джон Клейтън произхождал от традиционно религиозно семейство, без да са фанатици. Бил приятен, внимателен и относително привлекателен. Нямал най-доброто чувство за хумор на света (по-скоро никакво), но, изглежда, обожавал Сейди. Родителите й обожавали него. Особено Клеър Дънхил била луда по Джони Клейтън. И, разбира се, той бил по-висок от Сейди дори когато тя носела обувки с високи токчета. След години на подигравки, че е върлина, това било важно.

— Единственото обезпокоително нещо, което забелязах преди сватбата, беше манията му по чистотата — продължи Сейди. — Книгите му бяха подредени по азбучен ред и много се ядосваше, ако някой ги разместеше. Изнервяше се дори ако вземеш някоя от лавицата. Напрежението му се чувстваше. Бръснеше се по три пъти на ден и непрекъснато си миеше ръцете. Ръкуваше ли се с някого, намираше си извинение и хукваше да се измие колкото може по-скоро.

— Както и подредените по цвят дрехи — добавих. — На него и в гардероба. И горко на човека, който ги размести. Подреждаше ли по азбучен ред и нещата в склада? Понякога ставаше ли посред нощ да провери дали котлоните са изключени, а вратите са заключени?

Сейди се обърна към мен. Очите й бяха широко отворени и учудени в мрака. Леглото изскърца общително, вятърът повя, разхлабен перваз на прозорец изтрака.

— Откъде знаеш?

— Това е синдром. Обсесивно-компулсивно разстройство или ОКР. Хауард… — Млъкнах. Щях да кажа, че милионерът ексцентрик Хауард Хюз е страдал от силна форма на ОКР, но това може би все още не беше установено. Дори да беше, хората вероятно не знаеха. — Един стар приятел го имаше. Хауард Темпълтън. Няма значение. Причиняваше ли ти болка, Сейди?

— Не ме биеше и не ме удряше. Веднъж ме зашлеви, но това беше всичко. Но хората могат да бъдат наранявани по други начини, нали?

— Да.

— Не можех да споделя с никого. Със сигурност не и с майка ми. Знаеш ли какво ми рече тя в деня на сватбата? Че ако кажа половин молитва преди и половин молитва по време, всичко ще бъде наред. По време означаваше полово сношение. Веднъж се опитах се да говоря с приятелката си Рути по този въпрос. Беше след училище и тя ми помагаше да подредя книгите в библиотеката. „Не е моя работа какво става зад вратата на спалнята“ — заяви тя и аз млъкнах. Вече не исках да говоря за това. Засрамих се.

И после всичко се изля като буен поток. Част от думите й бяха неясни заради сълзите, но разбрах основното. В някои нощи — един-два пъти седмично — Джон й казвал, че трябва „да го извади“. Лежали един до друг в леглото, тя по нощница (непрозрачна, по негово настояване), а той по боксерки. Така и не го видяла гол. Джон смъквал чаршафа до кръста си и Сейди виждала, че е „опънал палатката“.

— Веднъж и той погледна „палатката“: Само веднъж. И знаеш ли какво каза?

— Не.

— „Колко сме отвратителни“ и после: „Свършвай по-бързо, че да поспя.“

Сейди бръквала под чаршафа и го мастурбирала. Не продължавало дълго, само няколко секунди. Няколко пъти той докоснал гърдите й, докато тя извършвала тази манипулация, но ръцете му обикновено оставали свити на гърдите. Когато свършел, Джон отивал в банята, измивал се и се връщал, облечен в пижама. Имал седем, всичките сини.

След това идвал нейният ред да отиде в банята и да измие ръцете си. Той настоявал Сейди да ги търка най-малко три минути и с толкова гореща вода, че кожата й да се зачерви. Когато се върнела в леглото, тя доближавала ръцете си до носа му. Ако мирисът на индийския сапун „Лайфбой“ не била достатъчно силна и не го задоволявала, Сейди трябвало да ги мие отново.

— И когато се върнех, метлата беше там.

Джон слагал метлата върху чаршафа през лятото или върху одеялата през зимата, точно в средата на леглото. Маркирал неговата страна и нейната страна.

— Ако спях неспокойно и неволно я преместех, той се събуждаше, колкото и дълбоко да спеше, и ме блъскаше към моята половина. Силно. Наричаше го „престъпваш границата“.

Зашлевил я, когато го попитала как ще имат деца, като не й го вкарва.

— Вбеси се. И затова ме удари. После се извини, но тогава рече: „Мислиш ли, че ще го вкарам в пълната ти с микроби женска дупка и ще създам деца в този мръсен свят? И без това всичко ще се взриви. Всеки, който чете вестници, го вижда, че предстои. И радиацията ще ни убие. Ще умрем с рани по телата и ще си изкашляме белите дробове. Може да се случи всеки момент.“

— Господи! Нищо чудно, че си го напуснала, Сейди.

— Но след четири пропилени години. Толкова ми бяха необходими, за да се убедя, че заслужавам повече от живота, отколкото да подреждам по цвят чорапите в чекмеджето на съпруга ми, да му лъскам бастуна два пъти седмично и да спя с проклета метла. Това беше най-унизителното и бях сигурна, че няма да го кажа на никого… защото е смешно.

Не мислех, че е смешно, а нещо от зоната на здрача между неврозата и психозата. Все едно слушах идеалната приказка от петдесетте години. Не ми беше трудно да си представя как Рок Хъдсън и Дорис Дей спят с метла между тях. Ако, разбира се, Рок не беше хомосексуалист.

— Джон не е ли идвал да те търси?

— Не. Кандидатствах в пет-шест училища и писах да ми изпратят отговора до пощенска кутия. Чувствах се като жена, която има любовник и се крие. И това си помислиха майка ми и баща ми, когато разбраха. Баща ми малко се вразуми — мисля, че подозираше колко лошо е положението, макар че не искаше да знае подробности, но не и майка ми. Тя беше разярена. Смени църквата си и напусна кръжока по шиене. Каза, че не можела да държи главата си вдигната.

Това ми се стори жестоко и налудничаво като метлата, но не й го казах. Повече от задръстените южняшки родители на Сейди ме интересуваше един друг аспект на въпроса.

— Правилно ли разбрах, че Клейтън не им е казал, че си заминала? И не е отишъл да ги види?

— Не. Майка ми, естествено, разбра. — Обикновено лекият южняшки акцент на Сейди се засили. — Толкова посрамих доброто момче, че той не искаше да казва на никого. — Тя престана да говори провлачено. — И изобщо не говоря иронично. За тези две неща Джони и мама са в идеална хармония. Тя трябваше да се омъжи за него. — Сейди се изсмя малко истерично. — Метлата вероятно много щеше да й хареса.

— И не ти се е обаждал? Нито дори картичка „Хей, Сейди, хайде да изгладим нещата и да продължим живота си“?

— Къде да я изпрати? Той не знае къде съм и съм сигурна, че не го интересува.

— Искаш ли нещо от него? Защото съм убеден, че някой адвокат…

Тя ме целуна.

— Искам само да съм с теб в леглото.

Изритах чаршафите до глезените ни.

— Гледай, Сейди. Безплатно.

Тя се втренчи и после ме докосна.

12.

След това задрямах, не дълбоко, защото чувах вятъра и тракащия перваз на прозореца, но достатъчно, за да сънувам. Двамата със Сейди бяхме сами в празна къща. Голи. Някой се движеше на горния етаж, издавайки думкащи, неприятни звуци. Може би крачеше насам-натам, но краката бяха много. Не се чувствах виновен, че ще ни разкрият без дрехи, а бях уплашен. На олющената мазилка на стената с въглен бяха написани думите: СКОРО ЩЕ УБИЯ ПРЕЗИДЕНТА. Отдолу друг беше добавил: НЯМА ДА Е ДОСТАТЪЧНО СКОРО. ТОЙ Е ПЪЛЕН С БОЛЕСТИ, написано с тъмно червило. Или може би кръв.

Туп, троп, туп — чуваше се отгоре.

— Мисля, че е Франк Дънинг — прошепнах на Сейди и хванах ръката й. Беше студена. Все едно стисках ръката на мъртвец — жена, пребита до смърт с ковашки чук.

Сейди поклати глава. Гледаше към тавана и устните й трепереха.

Троп, туп, троп.

От мазилката на тавана се сипеше прах.

— Тогава е Джон Клейтън — прошепнах.

— Не — отвърна тя. — Мисля, че е Човека с жълтата карта. Довел е Джимла.

Тупкането над нас внезапно спря.

Сейди сграбчи ръката ми и я разтърси. Очите й поглъщаха лицето ми.

— Да! Това е Джимла! И ни чу! Джимла знае, че сме тук!

13.

— Събуди се, Джордж! Събуди се!

Отворих очи. Сейди се беше подпряла на лакът до мен. Лицето й беше неясно белезникаво петно.

— Какво? Колко е часът? Трябва ли да тръгваме? — попитах, но навън още беше тъмно и вятърът беше силен.

— Не. Дори няма полунощ. Сънуваше кошмар. — Тя се засмя малко нервно. — Може би за футбола, защото повтаряше: „Джимла, Джимла.“

— Така ли? — Седнах в леглото. Сейди драсна клечка и лицето й се освети за миг, докато палеше цигара.

— Да. Говореше разни неща.

Това не беше хубаво.

— Какви?

— Повечето не можах да разбера, но едното беше съвсем ясно. Каза: „Дери е Далас“ и после: „Далас е Дери“. Какво е това? Спомняш ли си?

— Не — отговорих, но е трудно да лъжеш убедително, когато току-що си се събудил, и видях недоверие, изписано на лицето й. Преди да се превърне в отказ да повярва, на вратата се почука. В дванайсет без петнайсет посред нощ.

Спогледахме се.

Отново се почука.

„Джимла е“ Мисълта беше много ясна и категорична.

Сейди угаси цигарата си в пепелника, уви се в чаршафа и изтича в банята, без да пророни дума.

— Кой е? — попитах.

— Господин Йорити, Бъд Йорити.

Единият от двамата хомосексуалисти, собственици на бунгалата.

Станах от леглото и нахлузих панталоните си.

— Какво има, господин Йорити?

— Получих съобщение за вас. Дамата каза, че е спешно.

Отворих вратата. Той беше дребен мъж в овехтял халат. Косата му беше разрошена от съня. В ръката си държеше лист хартия.

— Коя дама?

— Елън Докърти.

Благодарих му за труда и затворих вратата. Разгърнах листа и прочетох бележката.

Сейди излезе от банята. Все още стискаше чаршафа. Очите й бяха широко отворени и уплашени.

— Какво има?

— Станала е катастрофа. Винс Ноулс се преобърнал с пикапа извън града. Майк Кослоу и Боби Джил били с него. Майк е излетял от пикапа. Ръката му е счупена. Боби Джил има лоша рана на лицето, но Ели пише, че иначе е добре.

— А Винс?

Замислих се. Всички казваха, че Винс кара като за последно. И сега за него наистина нямаше да има следващ път.

— Той е мъртъв, Сейди.

Тя остана с отворена уста.

— Не може да бъде! Винс е само на осемнайсет!

— Знам.

Чаршафът падна от отпуснатите й рамене и се свлече в краката й. Сейди закри с ръце лицето си.

14.

Репетициите на „Дванайсет разгневени мъже“ бяха отменени. Мястото й зае „Смърт на ученик“, пиеса в три действия — поклонението в погребалната зала, опелото в Методистката църква и молитвата край гроба в „Уест Хил“. На скръбното представление присъства целият град или почти всички жители.

Родителите и стъписаната сестричка на Винс бяха главните герои на поклонението и седяха на сгъваеми столове до ковчега. Когато се приближихме със Сейди, госпожа Ноулс стана и ме прегърна. Бях почти задушен от парфюма й „Уайт Шолдърс“ и дезодоранта й „Йодора“.

— Вие променихте живота му — прошепна тя в ухото ми. — Той ми го каза. За пръв път повиши оценките си, защото искаше да играе в пиесата.

— Госпожо Ноулс, много съжалявам — рекох и после през ума ми премина ужасяваща мисъл. Прегърнах госпожа Ноулс по-силно, сякаш това можеше да прогони мисълта: „Може би е ефектът на пеперудата и Винс умря, защото дойдох в Джоди.“

Около ковчега бяха наредени фотомонтажи на твърде краткия живот на Винс. На статив отпред беше сложена негова снимка в костюма му от „За мишките и хората“ и окъсаната стара филцова шапка от реквизита, под която надничаше мишето му интелигентно лице. Всъщност Винс не беше кой знае какъв актьор, но снимката беше уловила абсолютно съвършената му тарикатска усмивка. Сейди започна да хлипа и аз знаех защо. Животът се завърта като монета, понякога към нас, но по-често се изтъркулва от обсега ни, като флиртува и проблясва: „Сбогом, скъпи, беше хубаво, докато ме имаше, нали?“

За мен Джоди беше хубав град. В Дери бях външен човек, но в Джоди се чувствах като у дома си — мирисът на градински чай и оранжевият оттенък на хълмовете през лятото. Лекият вкус на тютюн на езика на Сейди и скърцането на дъските в стаята ми. Грижовната Ели Докърти, която ни изпрати съобщение посред нощ, вероятно за да се върнем в града, без да ни разкрият, или само за да научим новината. Почти задушаващата смесица от парфюм и дезодорант, когато госпожа Ноулс ме прегърна. Ръката на Майк (онази, която не беше гипсирана) на рамото ми и после притиснатото му до мен лице, докато се овладее. Грозният червен разрез на лицето на Боби Джил също ме накара да се почувствам у дома и да си помисля, че ако не й направят пластична операция (нещо, което семейството й не можеше да си позволи), ще й остане белег, който до края на живота ще й напомня как е видяла мъртво момче край пътя с глава, почти откъсната от раменете. Чувствах се у дома и като гледах черните ленти на ръцете на всички учители, които ги носиха цяла седмица. И Ал Стивънс, който сложи снимка на Винс на прозореца на ресторантчето си. И сълзите на Джими Ладю, който застана пред цялото училище и посвети сезона без загуба на Винс Ноулс.

И други неща. Хората, които се поздравяваха на улицата и ми махаха от колите си, Ал Стивънс, който заведе Сейди и мен на маса в дъното, която започна да нарича „нашата маса“, играта на крибидж в петък следобед в учителската стая с Дани Лавърти за по едно пени на точка, споровете със старата госпожица Майър кой е най-добър в новините — Чет Хънтли, Дейвид Бринкли или Уолтър Кронкайт. Улицата ми, тясната ми къща, свикването с ползването на пишеща машина. Да имам най-хубавото момиче и да получавам зелени марки „Спери и Хъчинсън“ с покупките си от супермаркета и истинското масло на пуканките в киното.

Да се чувстваш у дома означава да гледаш как луната се издига над откритата, спяща земя и да има кого да извикаш на прозореца, за да гледате заедно. Домът е там, където танцуваш с други хора, а танцът е живот.

15.

Годината господня 1961 се изнизваше. В един дъждовен ден две седмици преди Коледа се върнах вкъщи след училище, отново увит във фермерския си кожух, и чух, че телефонът звъни.

— Обажда се Айви Темпълтън — каза женски глас. — Вероятно не ме помните, нали?

— Много добре ви помня, госпожо Темпълтън.

— Не знам защо си правя труда да ви се обаждам, защото отдавна изхарчих проклетите десет долара, но нещо ме накара да ви запомня. И Розет също. Тя ви нарича „човекът, който хвана топката ми“.

— Изнасяте ли се, госпожо Темпълтън?

— Познахте сто процента. Утре мама ще дойде с камион от Мозел.

— Нямате ли кола? Или е повредена?

— Колата върви добре, но Хари никога повече няма да се вози в нея, нито да я кара. Миналия месец той работеше едно от проклетите неща за „Менпауър“. Паднал в канавка и го прегазил камион с чакъл, докато се изправял. Гръбнакът му беше пречупен.

Затворих очи и си представих как карат смачканите останки на пикапа на Винс по Мейн Стрийт. Напуканото предно стъкло беше обляно с кръв отвътре.

— Съжалявам, госпожо Темпълтън.

— Ще живее, но няма да може да ходи. Ще седи в инвалидна количка и ще пишка в торбичка. Но първо ще отиде в Мозел отзад на камиона на мама. Ще вземем дюшека от спалнята, за да легне на него. Все едно ще водим куче на почивка. — Тя се разрида. — От два месеца не съм плащала наема, но не ми пука. Знаете ли за какво ми пука, господин Пъдънтейн? Имам трийсет и пет шибани долара и това е всичко. Ако проклетият тъпак Хари можеше да се държи на краката си, нямаше да бъда в затруднение. И по-рано си мислех, че съм в лошо положение, но сега е нетърпимо! — Айви подсмръкна сълзливо в ухото ми. — Знаете ли какво? Пощальонът ме гледа влажно и мисля да го изчукам за двайсет долара на пода на хола, за да не ни видят проклетите съседи отсреща. Не мога да го заведа в спалнята, нали? Там лежи съпругът ми със счупен гръбнак. — Тя се изсмя дрезгаво. — Вижте, защо не минете насам с хубавото си кабрио? Ще ме закарате в някой мотел. Ще се изръсите малко повече и ще наемете апартамент с хол. Розет ще гледа телевизия, докато се чукаме. Имахте такъв вид, сякаш нямахте нищо против.

Не отговорих. Хрумна ми идея, блестяща като електрическа крушка.

За да не ни видят проклетите съседи отсреща.

Там имаше човек, когото аз трябваше да наблюдавам. Освен Осуалд. Мъж, който също се казваше Джордж и който щеше да стане единственият приятел на Лий Осуалд.

„Не му вярвай“ — беше написал Ал в бележките си.

— Там ли сте, господин Пъдънтейн? Не? Ако не, напукайте си го и сбогом…

— Не затваряйте, госпожо Темпълтън. Ами, ако ви платя наема и ви дам още сто долара отгоре? — Сумата беше много по-голяма, отколкото беше необходимо да платя за онова, което исках, но имах парите и тя се нуждаеше от тях.

— Господине, за двеста долара бих ви изчукала, докато баща ми гледа.

— Не е необходимо да го правите, госпожо Темпълтън. Искам само да се срещнем на паркинга в края на улицата и да ми донесете нещо.

16.

Беше тъмно, когато стигнах до паркинга на склада „Монтгомъри Уорд“, и дъждът беше започнал да се усилва и да се опитва да се превърне в суграшица. Това не се случва често в хълмистия район южно от Далас, но понякога не означава никога. Надявах се, че ще се върна в Джоди, без да изляза от пътя.

Айви седеше зад волана на разнебитен стар автомобил с ръждясали прагове и напукано задно стъкло. Качи се във форда ми и веднага се наведе към вентилатора на отоплението, което работеше с пълна сила. Беше си облякла две памучни блузи вместо палто и трепереше.

— Колко е приятно. Шевролетът е студен като цица на вещица. Отоплението се повреди. Носите ли парите, господин Пъдънтейн?

Дадох й плика. Тя го отвори и прелисти набързо двайсетачките, които стояха на най-горната лавица в гардероба ми, откакто бях взел печалбата от залога за Световните серии от „Фейт Файненшъл“ преди година. Айви надигна огромния си задник от седалката, пъхна плика в задния джоб на джинсите си и после бръкна в джобчето на ризата си. Извади ключ и го сложи на дланта ми.

— Доволен ли сте?

Да, бях доволен.

— Дубликат е, нали?

— Точно както ми казахте. Направиха ми го в железарията на Макларън Стрийт. Защо ви е ключ от онзи скапан лайнарник? За двеста долара може да го наемете за четири месеца.

— Имам причини. Разкажете ми за съседите отсреща, онези, които може да ви видят, ако го правите с пощальона на пода.

Айви се размърда неспокойно и придърпа блузите върху огромния си бюст.

— Пошегувах се.

— Знам. — Всъщност не знаех и не ме интересуваше. — Искам само да знам дали съседите ви наистина могат да видят какво става в хола ви.

— Разбира се, че могат. И аз бих гледала в техния хол, ако нямаха завеси. Бих си купила, ако можех да си ги позволя. Все едно живеем на улицата. Може да сложа зебло от чувал, взето оттам — тя посочи контейнерите за боклук, наредени до източната стена на склада, — но ще изглежда мърляво.

— На кой номер живеят съседите, които виждат в хола ви?

— 2706. По-рано там живееше Слайдър Бърнет със семейството си, но се преместиха точно след Хелоуин. Той е заместник-родеоклоун, можете ли да повярвате? Кой знае, че има такава професия? Сега там ще се нанесе някакъв човек на име Хазард с двете си деца и майка си. Розет не иска да играе с хлапетата. Казва, че са мръсни. Това е новина, като се има предвид, че идва от онази малка кочина. Бабичката се мъчи да каже нещо, но всичко излиза неясно. Едната страна на лицето й е неподвижна. Не знам с какво би могла да му помогне, като се влачи така. Кучета! — Айви поклати глава. — Няма да се задържат дълго. Никой не остава дълго на Мерседес Стрийт. Имате ли цигара? Трябваше да ги откажа. Когато не можеш да си позволиш четвърт долар за фасове, тогава разбираш, че здравата си закъсал.

— Не пуша.

Тя повдигна рамене.

— Какво пък, по дяволите? Сега мога да си купя, нали? Богата съм. Женен ли сте?

— Не.

— Но имате приятелка. Усещам парфюма й в тази страна на колата. Хубав е.

Това ме накара да се усмихна.

— Да, имам приятелка.

— Браво на вас. Тя знае ли, че се промъквате в южната част на Форт Уърт по тъмно и вършите странни неща?

Не казах нищо, но понякога този отговор е достатъчен.

— Е, няма значение. Това е между вас двамата. Стоплих се, затова ще се връщам. Ако и утре вали и е студено като днес, не знам какво ще правим с Хари отзад на камиона на мама. — Айви ме погледна и се усмихна. — Когато бях малка, мислех, че ще стана като Ким Новак, когато порасна. Сега Розет си мисли, че ще замени Дарлийн в „Мускетарите“. Да, бе, и още как.

Тя понечи да отвори вратата, но аз рекох:

— Почакайте. — Извадих боклуците от джобовете си — ментови бонбони, хартиени носни кърпи „Клийнекс“, кибрит, който Сейди бе пъхнала там, бележки за теста, който смятах да дам на деветокласниците преди коледната ваканция — и й подадох кожуха. — Вземете го.

— Няма да взема проклетото ви палто! — Айви беше шокирана.

— Имам друго вкъщи. — Нямах, но можех да си купя, а тя не можеше.

— Какво да кажа на Хари? Че съм го намерила на улицата?

Ухилих се.

— Кажете му, че сте се чукали с пощальона и сте го купили с печалбата. Какво ще направи? Ще ви подгони по алеята и ще ви пребие?

Айви се засмя — дрезгаво грачене на гарга, което беше странно очарователно. И взе кожуха.

— Поздравете Розет — добавих. — Кажете й, че ще я сънувам.

Тя престана да се смее.

— Надявам се, че няма, господине. Тя сънува кошмар за вас. Крещеше като луда. Събуди ме в два часа през нощта. Каза, че човекът, който хванал топката й, имал чудовище на задната седалка на колата си и се страхувала, че ще я изяде. Уплаши ме до смърт.

— Чудовището има ли си име? — Разбира се, че имаше.

— Розет каза, че било джимла. Вероятно имаше предвид джин като в приказките за Аладин и седемте воала. Все едно, трябва да тръгвам. Пазете се.

— И вие, Айви. Весела Коледа.

Тя пак се изсмя като грачеща гарга.

— За малко да забравя. Весела Коледа и на вас. И не забравяйте да купите подарък на момичето си.

Айви изтича до колата си с кожуха ми — сега неин — наметнат на раменете й. Повече не я видях.

17.

Дъждът замръзна само на мостовете и от другия си живот — онзи в Нова Англия — знаех, че трябва да внимавам, когато минавам по тях, но пътят до Джоди пак беше дълъг. Едва сложих да стопля вода за чаша чай, когато телефонът иззвъня. Този път беше Сейди.

— Опитвам се да се свържа с теб от вечеря, за да те питам за коледното парти на треньора Борман. Ще започне в три. Ще отида, ако ме вземеш, защото ще можем да се измъкнем рано. Ще кажем, че имаме запазена маса в „Седлото“ или нещо друго. Но трябва да отговоря веднага.

Видях поканата ми до пишещата машина и изпитах лека вина. Стоеше там от три дни, а дори не я бях отворил.

— Искаш ли да отидеш? — попитах.

— Нямам нищо против да се появя. — Последва кратко мълчание. — Къде беше толкова време?

— Във Форт Уърт — отвърнах и едва не добавих: „Пазарувах за Коледа“. Единственото, което бях купил от Форт Уърт, беше информация. И ключ за къща.

— Пазарувал си?

Отново трябваше да положа усилия да не излъжа.

— Аз… Сейди, не мога да ти кажа.

Настъпи дълго мълчание. Изпитах желание да запаля цигара. Може би бях прихванал навика от Сейди. Вдишвах дима й всеки ден. Учителската стая постоянно беше задимена със синкава мъгла.

— Жена ли има, Джордж? Друга жена? Или съм твърде любопитна?

Е, бях с Айви, но тя не беше жената, която имаше предвид Сейди.

— Не, само ти си.

Отново последва дълго мълчание. В света Сейди се движеше безгрижно, но в главата си никога не го правеше.

— Ти знаеш много за мен — най-после каза тя. — Неща, които мислех, че няма да споделя с никого, но аз не знам почти нищо за теб. Мисля, че току-що го осъзнах. Сейди може да бъде глупава, нали, Джордж?

— Не си глупава. И много добре знаеш, че те обичам.

— Да… — Гласът й беше изпълнен със съмнение. Спомних си за кошмара ми в бунгалата „Кендълуд“ и предпазливостта, изписана на лицето й, когато й казах, че не го помня. Дали и сега изражението й беше същото?

— Сейди? Всичко наред ли е с нас?

— Да — малко по-уверено отговори тя. — Разбира се. С изключение на купона на треньора. Какво искаш да направим? Не забравяй, че всички учители ще бъдат там и повечето ще се напият, преди жена му да сложи яденето на масата.

— Хайде да отидем — предложих прекалено разпалено. — Ще купонясваме и ще се кефим.

— Ще купонясваме? Ще се кефим?

— Да, ще се забавляваме. Ще постоим час и половина и после ще се чупим. Вечеря в „Седлото“. Съгласна ли си?

— Да. — Приличахме на двойка, която си уговаря втора среща, след като първата не е довела до нищо. — Ще се забавляваме.

Замислих се как Айви Темпълтън усети парфюма на Сейди и ме попита дали момичето ми знае, че се промъквам в южната част на Форт Уърт по тъмно и върша странни неща. И за думите на Дийк Симънс, че има един човек, който заслужава да знае истината къде съм бил и какво съм правил. Но щях ли да кажа на Сейди, че съм застрелял Франк Дънинг хладнокръвно, за да не убие жена си и три от четирите си деца? Че съм дошъл в Тексас да предотвратя политическо убийство и да променя хода на историята? И че знам, че мога да го направя, защото идвам от бъдещето, където можехме да водим този разговор по компютър?

— Сейди, всичко ще бъде наред. Обещавам.

— Добре. Ще се видим утре в училище, Джордж — каза тя и затвори много внимателно и учтиво.

Държах слушалката в ръката си няколко секунди и се взирах в празното пространство. По прозорците към задния ми двор започна барабанене. В края на краищата дъждът се беше превърнал в суграшица.