Стивън Кинг
22 ноември 1963 (35)

Послеслов

Изминаха почти петдесет години, откакто Джон Кенеди беше убит в Далас, но два въпроса още са на дневен ред: наистина ли президентът е застрелян от Осуалд и ако Лий в действителност е убиецът, дали е действал сам?

Повествованието в моя роман „22 ноември 1963“ няма да задоволи любопитството ви, защото пътуването във времето е само интересна художествена измислица. Но ако и вие като мен държите да разберете защо тези въпроси още са актуални, ще ви предложа задоволителен отговор, състоящ се от две думи: „Карън Карлин“.

Според мен тази личност не може да се сравни с бележка под линия в повествованието на историята, а е по-скоро бележка под линия на друга бележка. И все пак…

Джак Руби е собственик на далаския стриптийз клуб „Карусел“ в който танцува Карлин, подвизаваща се под артистичния псевдоним Малката Лин. Вечерта след фаталното покушение госпожица Карлин телефонира на Руби с молба да й изпрати със запис двайсет и пет долара, за да не я изхвърли хазяинът от квартирата. Джак Руби, който си има други грижи на главата, грозно я наругава (всъщност това е обичайният начин за общуване на симпатягата Джак). Потресен е, че президентът, пред когото се прекланя, е бил убит тъкмо в Далас, и непрекъснато повтаря пред приятели и роднини колко ли ужасно е било преживяването за госпожа Кенеди и за децата й. Казва, че му е мъчно за вдовицата Джаки, която трябва да се върне в Далас за процеса срещу Осуалд и да участва в спектакъла, разиграващ се пред очите на цялата нация, а таблоидите да използват скръбта й, за да повишат тиражите си.

Което ще й бъде спестено, ако Лий Осуалд внезапно хвърли топа.

Всички в Даласката полиция познават Джак, който заедно със „съпругата си“ — дакелката Шаба — често се отбива в управлението. Раздава на ченгетата безплатни пропуски за клуба си, а когато те откликнат на любезната му покана, редовно ги черпи с питиета. Ето защо на никого не прави впечатление появата му в полицията в събота, 23 ноември. Руби присъства, когато Осуалд се провъзгласява за невинен пред представителите на пресата и показва насиненото си око. Джак е въоръжен (да, отново с револвер трийсет и осми калибър, само че неговият е „Колт Кобра“) и е решен да застреля Лий. Обаче залата е претъпкана, избутват го назад, после е твърде късно — Осуалд вече е отведен.

И така Джак Руби се отказва от намерението си.

В неделя по обяд той отива в клона на „Уестърн Юнион“, намиращ се на една пресечка от полицията, и изпраща двайсет и пет долара на Малката Лин. После решава да се отбие в управлението. Предполага, че Осуалд вече е в Далаския затвор и се изненадва, като вижда пред участъка множество репортери, телевизионни ванове и куп зяпачи. Преместването на арестувания се е забавило поради някаква причина.

Руби е въоръжен и без проблем влиза в гаража на полицията. Няколко ченгета му казват „здрасти“, той също ги поздравява. Осуалд още не е слязъл от горния етаж. В последния момент е поискал пуловер, понеже ризата му е скъсана. Забавянето е по-малко от три минути, но се оказва фатално — животът е като игра на ези-тура. Руби прострелва Осуалд в корема. Върху него се нахвърлят куп полицаи, а той успява да изкрещи: „Ей, момчета, аз съм Джак Руби! Познавате ме!“

Малко по-късно Осуалд умира в болница „Паркланд“. Заради стриптийзьорка, на която спешно й трябват двайсет и пет долара, както и заради суетата си и манията си за величие, той не е съден за престъплението си и е лишен от възможността да се защити. Последното, което казва за ролята си в събитията на 22 ноември 1963, е: „Аз съм изкупителна жертва.“ До ден-днешен продължават споровете дали е казал истината, или е излъгал.

В началото на романа Ал, приятелят на Джейк Епинг, заявява, че вероятността Осуалд да е самотният стрелец, отнел живота на президента Кенеди, е деветдесет и пет процента. След като изчетох безброй статии и купчина книги, висока колкото човешки бой, съм склонен да вярвам, че тази вероятност е деветдесет и осем, дори деветдесет и девет процента. Защото всички версии, включително тези на привържениците на теорията за конспирациите, се свеждат до една и съща простичка американска история: имало едно време незначителен човечец, жадуващ за слава, на когото съдбата поднесла неочакван подарък. Минимална ли е била вероятността това да се случи? Да. Минимална е и вероятността да уцелиш джакпота от лотарията, но всеки ден някой някъде го печели.

Мисля, че най-полезни от всички източници, които проучих, подготвяйки се за написването на този роман, бяха „Приключен случай“ от Джералд Познър, „Легенда — тайният свят на Лий Осуалд“ от разследващия журналист Едуард Джей Ъпстийн (откачено четиво от типа на романите на Робърт Лъдлъм, но пък доста забавно), „Историята на Осуалд“ от Норман Мейлър и „Гаражът на госпожа Пейн“ от Томас Малоун (блестящ анализ на конспиративните теории и на отчаяните опити на привържениците им да открият логика в събитие, подчиняващо се на случайността). Творбата на Мейлър също е забележителна. Авторът описва как се е захванал за работа (включваща обширни интервюта с руснаци, които са познавали Лий и Марина, докато са живеели в Минск) вярвайки, че Лий Харви е жертва на конспирация, но в крайна сметка признал (доста неохотно, разбира се), че заключението на комисията „Уорън“ е правилно и че Осуалд е действал сам и не е имал съучастници.

За разумния човек е много трудно да повярва в обратното. Тоест в сила е правилото, наречено „Бръснач на Окам“^[1]: обикновено е вярно най-простичкото обяснение на дадено наблюдение.

Препрочетох и „Смъртта на един президент“ от Уилям Манчестър и бях силно развълнуван, затрогнат и потресен. Авторът допуска сериозни грешки по много въпроси, понякога използва прекалено натруфени и засукани фрази (например описва Марина като жена с „пресметлив поглед“), неговият анализ на мотивите на Осуалд е и повърхностен, и враждебен, но мащабният му труд е издаден само четири години след трагичното събитие в Далас, тоест повечето замесени още са живи, а спомените им — пресни. Поставяйки известни условия, Жаклин Кенеди дава съгласието си за написването на книгата, затова Манчестър има възможността да разговаря с всички участници в събитията и въпреки помпозния му стил разказът му е ярък и смразяващ — нещо като словесен филм на Запрудер^[2]. Всъщност разговаря почти с всички. Марина Осуалд отказва да се срещне с него, може би затова той се озлобява към нея. Марина Прусакова (която още е жива) иска да извлече максимална полза от ужасната постъпка на съпруга си. Онези, които се интересуват от спомените й, нека прочетат „Марина и Лий“ от Присила Джонсън Макмилан. Самият аз не вярвам на казаното от Прусакова (освен ако не е потвърдено от други източници), но се възхищавам (макар и неохотно) от умението й да оцелява.

Подхванах писането на настоящата книга през 1972, но на бърза ръка се отказах, защото установих, че проучванията ще отнемат твърде много време… а е знайно, че свободното време на един гимназиален преподавател е доста кът. Имаше и друга причина: изминали бяха девет години от убийството на Кенеди, обаче раната още не беше заздравяла. Радвам се, че не прибързах. След като най-после се реших да започна отново, първата ми работа беше да помоля верния си приятел Ръс Дор да ми помогне с проучванията. Той ми удари яко рамо, докато пишех „Под купола“, и сега стори същото. Пиша този послеслов, а около мен се издигат камари материали, най-ценни от които са видеофилмите, заснети от Ръс по време на честите ни (и изтощителни) пътувания до Далас, и купчината разпечатани имейли, отговарящи на всякакви мои въпроси, включително за резултатите в Световните серии през 1958 и старомодните подслушвателни устройства. Ръс откри къщата на генерал Едуин Уокър, край която на фаталния 22 октомври минава кортежът на Кенеди (миналото се хармонизира), и пак той — след упорито ровене в Даласките архиви — намери адреса, на който през 1963 е живял загадъчният Джордж де Мореншилд. Между другото къде е бил този човек вечерта на 10 април 1963? Може да е имал алиби за покушението над генерала, но аз не намерих писмени доказателства.

Не ми се ще да ви досаждам с благодарствена реч — дразнят ме писатели, които изреждат цели поменици, — но все пак съм длъжен да изкажа безкрайната си признателност на някои хора. Пръв в списъка е Гари Мак, уредник на далаския музей „Шестият етаж“, който отговори на милиарди мои въпроси (понякога два-три пъти, преди умореният ми мозък да запамети информацията). Благодарен съм още на Никола Лонгфорд и Меган Брайънт, които работят в същия музей. Също на Брайън Колинс и на Рейчъл Хаул от отдел „История“ в Даласката обществена библиотека, осигурили ми достъп до архивни филми (някои бяха адски забавни), на които се вижда как е изглеждал градът през 1960–1963. На помощ ми се притекоха още Сузан Ричардс от Далаското историческо дружество, Ейми Брумфелд, Дейвид Рейнолдс и персоналът на хотел „Адолфъс“. Мартин Нобълс, който познава Далас като петте пръста на ръката си, разведе из града двама ни с Ръс и ни показа кино „Тексас Тиътър“, където е бил заловен Осуалд, разкошната къща, обитавана навремето от генерал Уокър, и Мерседес Стрийт, където къщата на номер 2703 вече я няма. Наистина е била отнесена от торнадо, само че не през 1963. Не бива да пропусна Майк Макичън, който в романа е увековечен като Тихия Майк и който дари името си за благотворителни цели.

Специални благодарности на Дорис Гудуин и на съпруга й Дик, който е бил личен секретар на Кенеди, задето търпеливо отговориха на въпросите ми за възможно най-лошия сценарий, ако Дж. Ф. К. беше останал жив. Те бяха убедени, че Джордж Уолас е щял да стане трийсет и седмият президент на САЩ. С течение на времето започнах да се убеждавам, че може би са прави. Синът ми Джо Хил, който също е писател, изтъкна няколко възможни последствия от пътуването във времето, за които не се бях сетил. Пак той измисли нов и по-хубав край на романа. Джо, върхът си!

Изказвам дълбока признателност и на съпругата си, която винаги е първата ми читателка и най-справедливата и безмилостна критичка. Табита е запалена почитателка на Кенеди; запознала се е с него малко преди гибелта му и твърди, че никога няма да забрави тази среща. Тъй като през целия си живот е против общоприетото, тя (естествено) подкрепя привържениците на конспиративните теории.

Допуснал ли съм грешки? Сто на сто. Променил ли съм някои факти, за да паснат на повествованието? Разбира се. Например вярно е, че Лий и Марина са били на празненството на Джордж Баухе, на което са присъствали и повечето местни руски емигранти, както и че Осуалд е ненавиждал тези еснафи, обърнали гръб на майка Русия, но празненството се е състояло три седмици по-късно, отколкото в моята книга. Лий и Марина наистина са живели на Уест Нийл Стрийт 214, обаче нямам представа кой е обитавал апартамента под тях и дали изобщо е имало друг наемател. Но след като (срещу двайсет долара) имах (не) удоволствието да разгледам мизерното им жилище, си казах, че ще е грехота да не го опиша „в натура“.

Все пак държа да отбележа, че, общо взето, се придържах към истината.

Някои ще ме обвинят, че съм описал в твърде черни краски град Далас. Моите уважения, но не са прави. В деня, в който самолетът на Кенеди кацнал на летище „Лав Фийлд“, Далас бил противен и враждебно настроен град. Президентът бил посрещнат от тълпи, развяващи обърнати надолу американски знамена, и носещи плакати с надписи „ПОМОГНЕТЕ НА ДЖ. Ф. К. ДА ПОТЪПЧЕ ДЕМОКРАЦИЯТА“. Малко преди това Адлай Стивънсън и съпругата на Линдън Джонсън били оплюти (буквално) от местните гласоподаватели. Най-усърдни в заплюването били домакините от средната класа.

Днес положението малко се е подобрило, но на витрините на заведенията на Мейн Стрийт още се мъдрят надписите „ВЪОРЪЖЕНИ ЛИЦА НЕ СЕ ДОПУСКАТ В БАРА“. Давам си сметка, че това е послеслов, а не уводна статия, обаче съм много докачлив на тази тема предвид настоящия политически климат в Америка. Ако се интересувате докъде може да доведе политическият екстремизъм, изгледайте филмчето на Запрудер. Обърнете внимание на кадър 313, на който се вижда как главата на Кенеди експлодира.

Преди да сложа последната точка, искам да благодаря на покойния Джак Фини, който е сред най-великите американски фантасти. Освен „Крадци на тела“ той е написал „Отново и отново“ — роман, който според скромното ми мнение е най-върховното описание на пътуване във времето. Смятах да посветя на него „22 ноември 1963“, но през юни миналата година ми се роди прекрасна внучка на име Зелда и избрах нея.

Джак, знам, че ще ме разбереш.