Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Стивън Кинг. 22 ноември 1963

Американска. Първо издание

Превод: Адриан Лазаровски, Цветелина Тенекеджиева, Юлиева Чернева

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, 2012 г.

ISBN: 978-954-409-325-9

История

  1. — Добавяне

Деветнайсета глава

1.

Джордж де Мореншилд се появи на сцената през сумрачния и дъждовен съботен следобед на петнайсети септември. Пристигна с кафеникав кадилак от ония, за които пее Чък Бери. Придружаваха го Джордж Баухе, когото познавах, и един непознат — кльощав, с оредяла коса и изпънат като пружина гръб, типичен за хората, които сума време са служили в армията и се гордеят с това. Де Мореншилд заобиколи колата и отвори багажника. Аз хукнах да взема широкообхватния микрофон.

Като се върнах с оборудването, Баухе вече държеше сгъваема детска кошарка, а военният се беше натоварил с играчки. Де Мореншилд, който беше с празни ръце, изкачи стъпалата преди спътниците си — движеше се с вдигната глава и с изпъчени гърди. Беше висок и снажен. Прошарената му коса беше сресана назад и разкриваше широкото му чело, сякаш гръмко обявяваше (поне според мен): — „Аз ДЖОРДЖ съм и цар съм над царете! Делата мои всички със завист погледнете!“[1]

Включих магнетофона, сложих си слушалките и насочих купата с микрофона към къщата отсреща.

Никъде не виждах Марина. Лий седеше на дивана и на светлината от настолната лампа четеше дебела книга с меки корици. Като чу стъпки по верандата, вдигна поглед, свъси вежди и хвърли книгата на масичката. Сигурно си помисли: „Още шибани емигранти!“

Въпреки това отиде да отвори вратата. Подаде ръка на беловласия непознат, но Де Мореншилд го слиса (както и мен), като го прегърна и го разцелува. После го хвана за раменете и го побутна назад. Гласът му беше плътен и с осезаем акцент — по-скоро немски, отколкото руски.

— Дай да се порадвам на младеж, дошъл от другия край на света и успял да съхрани идеите си! — После пак го прегърна. Главата на Лий едва се подаваше над раменете на грамадния мъж и аз видях нещо, което ме порази още повече: Осуалд се усмихваше.

2.

Марина излезе от детската стая с Джун на ръце. Възкликна радостно, като видя Баухе, и му благодари за кошарката и за „игрушките“ — толкова успя да скалъпи на непохватния си английски. Баухе представи кльощавия като Лорънс Орлов — полковник Лорънс Орлов, моля ви! — а Де Мореншилд — като „приятел на руската общност“.

Баухе и Орлов се захванаха да разгънат кошарката. Марина стърчеше до тях и тримата си бъбреха на руски. Също като Баухе и Орлов не можеше да свали очи от младата рускиня. Марина носеше блуза и къси панталонки, разкриващи краката й, които вероятно стигаха чак до сливиците. Усмивката на Лий беше помръкнала. Отново го обземаше обичайното мрачно настроение.

Само че Де Мореншилд нямаше да му позволи да се муси. Зърна книгата, спусна се към масичката и я взе.

„Атлас изправи рамене“? Говореше само на Лий, без да обръща внимание на другите, които се любуваха на новата кошарка. — Айн Ранд? За какво му е на млад революционер да чете подобни неща?

— Опознавам врага — отвърна Лий и когато беловласият гръмко се засмя, усмивката на Осуалд отново изникна.

— И какво е мнението ти за този cri de coeur на госпожа Ранд?

Когато прослушвах касетата, коментарът привлече вниманието ми. Изслушах го два пъти и чак тогава ми просветна: Мими Коркоран бе използвала почти същата фраза, когато ме попита за „Спасителят в ръжта“.

— Мисля си, че е глътнала отровната стръв — отговори Осуалд. — Сега изкарва пари, като я пробутва на други хора.

— Именно, приятелю. Досега никой не го бе формулирал толкова точно. Ще настъпи моментът, когато хората с идеологии като нейната ще отговарят за прегрешенията си. Вярваш ли в това?

— Знам го — отсече Лий.

Де Мореншилд посочи дивана:

— Седни до мен. Искам да чуя за приключенията ти в родината.

Преди Осуалд да започне, Баухе и Орлов ги заговориха. Последва оживена размяна на реплики на родния им език. Лий май се колебаеше, но когато беловласият му каза нещо (също на руски), Осуалд кимна и продума на Марина. Махна с ръка към вратата и жестът беше достатъчно красноречив: „Давай, от мен да мине, върви.“

Де Мореншилд хвърли ключовете от колата си на Баухе, който несръчно ги изпусна. Беловласият и Осуалд развеселено се спогледаха, а онзи се наведе и вдигна ключовете от мръсния зелен мокет. После излязоха с Марина, която носеше Джун, и потеглиха нанякъде с грандоманския кадилак.

— Най-накрая спокойствие, приятелю — промърмори Де Мореншилд. — А пък и моите приятели ще се поизръсят, което е хубаво, нали?

— Хич не е хубаво. Рина взе да забравя, че не се върнахме в Америка само за да си купим фризер и купища рокли.

Де Мореншилд пренебрежително махна с ръка:

— Голямо чудо! Още малко пот от гърбовете на капиталистическите свине. Драги мой, не ти ли стига, че живееш в такава дупка?

— Да, наистина е дупка — измънка Осуалд.

Онзи го тупна по гърба и едва не го повали.

— Я по-ведро! Сега получаваш, утре връщаш хилядократно. Нали такова е веруюто ти? — Изчака го да кимне и продължи: — Кажи сега какво е положението в Русия, другарю. Разрешаваш ли да ти казвам другарю, или не признаваш тази форма на обръщение?

— Викай ми както искаш, стига да не е готин — отвърна Осуалд и се засмя. Усещах как се отваря към Де Мореншилд като цвете към слънцето след дъждовни дни.

Заразказва за Русия. Беше многословен и прекалено се вживяваше. Словоизлиянията му за това как комунистическата бюрокрация била задушила всички онези прекрасни довоенни социалистически идеи (не пропусна да спомене и голямата чистка на Сталин през трийсетте) ми се сториха безинтересни. Също и заключението му, че Никита Хрушчов бил кретен; подобни безсмислени брътвежи по адрес на американските лидери можех да чуя и във всяка американска бръснарница и ваксаджийница. Макар на Осуалд да му бе отредено да промени хода на историята само след четиринайсет месеца, той си оставаше пълна досада.

Интересното беше, че Де Мореншилд попиваше всяка негова дума. Държеше се като онези обаятелни и харизматични личности, които винаги задават подходящия въпрос в точния момент, никога не нервничат и не отлепват поглед от говорещия, карайки го да се чувства като най-далновидния и гениален човек на планетата. Едва ли някой някога беше изслушвал Лий по този начин.

— Една-единствена надежда виждам за социализма — ориентира се към приключване Лий — и тя е Куба. Там революционерството е запазило чистата си същност. Ще ми се някой ден да отида там. Дори съм готов да поискам гражданство.

Де Мореншилд замислено кимна:

— Да, имаш право. Бил съм в Куба няколко пъти, преди сегашното правителство да възпрепятства достъпа. Прекрасна страна е… а сега благодарение на Фидел е прекрасна страна, принадлежаща на народа си.

— Точно така! — Лий буквално засия.

— Но! — Де Мореншилд вдигна пръст с лекторски маниер. — Ако наистина вярваш, че американските капиталисти ще позволят на Фидел, Раул и Че да си вършат работата, без да им се бъркат, живееш в заблуда. Машината вече е задействана. Познаваш ли онзи тип Уокър?

Наострих уши.

Едуин Уокър[2]? Генералът, дето го изритаха от армията ли?

— Същият.

— Познавам го. Живее в Далас. Кандидатира се за губернатор, ама и тук му сритаха задника. После подкрепи Рос Барнет при онази история с Джеймс Мередит. Просто поредният расист, изживяващ се като Хитлер.

— Че е расист, расист е, но използва сегрегационната идеология и палячовците от Ку-клукс-клан само като сопа. Истината е, че изпитва ужас от социалистическите идеи, дето бодат очите на него и на себеподобните му. Колкото до Джеймс Мередит… Проклет комунист! Националната асоциация за напредък на цветнокожите? Параван! Студентският ненасилствен координационен комитет? Отвън черно, отвътре червено!

— Спор няма — съгласи се Лий.

Не можех да преценя дали Де Мореншилд си вярва, или подкокоросва Осуалд.

— И къде според всички съмишленици на Уокър и Барнет и на разпалените евангелистки проповедници като Били Греъм и Били Джеймс Харгис тупти сърцето на това зло, негролюбиво, комунистическо чудовище? В Русия!

— Знам.

— И откъде се протяга хищната ръка на комунизма, едва на сто и петдесет километра от крайбрежието на САЩ? От Куба! Уокър вече не носи униформата, но най-доброто му приятелче още не я е свалило. Досещаш ли се за кого говоря?

Лий поклати глава. Очите му не се отделяха от Де Мореншилд.

— Къртис Лемей. Още един расист, който вижда комунисти зад всеки храст. Какво искат Уокър и Лемей от Кенеди? Да бомбардира Куба! После да окупира Куба! Сетне да превърне Куба в петдесет и първия щат! Позорът, който понесоха при Залива на прасетата, разпали още повече решителността им! — След всяко изречение Де Мореншилд се удряше с юмрук по бедрото, маркирайки въображаеми удивителни. — Хора като Лемей и Уокър са далеч по-опасни от онази кучка Ранд, и то не защото имат оръжия. А защото имат последователи.

— Осъзнавам опасността — каза Лий. — Създадох група „Долу ръцете от Куба“ тук, във Форт Уърт. Вече дузина проявиха интерес.

Това вече беше нагло. Доколкото ми беше известно, единственото, което Лий беше „създал“ във Форт Уърт, бяха алуминиевите комарници, плюс въртележката за дрехи в задния двор, където понякога по настояване на Марина простираше пелените на бебето.

— Не се помайвайте — строго каза събеседникът му. — Куба е витрина на революцията. Когато многострадалното население на Никарагуа, Хаити и Доминиканската република отправи поглед към островната държава, вижда миролюбиво аграрно социалистическо общество, чийто диктатор е бил свален, а тайните полицаи — натирени, че даже с палки, тикнати в големите им задници!

Лий прихна да се смее.

— Вижда как обширните захарни плантации и обработваните от роби ферми на „Юнайтед Фрут“ преминават в ръцете на земеделските стопани. Вижда принудителното закриване на „Стандард Ойл“. Вижда как казината, ръководени от мафиота Лански…

— Знам — опита се да го прекъсне Осуалд.

— … биват затваряни. Туристическите атракции със зоофилски извращения вече са забранени, приятелю, и жените, които продаваха телата си — и тези на дъщерите си — отново се прехранват с честен труд. Ратаите, дето мряха по улиците при управлението на свинята Батиста, вече могат да отидат в болницата и да им бъде осигурено лечение. Защо ли? Защото при режима на Фидел лекарят и ратаят са равноправни граждани!

— Знам — пак каза Лий. Друго май не му идваше на ума.

Де Мореншилд стана от дивана и закрачи около новата детска кошарка, продължавайки тирадата си:

— Смяташ ли, че Кенеди и ирландската му котерия ще позволят съществуването на тази витрина? Че ще пренебрегнат този маяк, разпръскващ надежда?

— Донякъде одобрявам Кенеди — плахо измънка Лий. — Въпреки издънката при Залива на прасетата. Все пак планът беше на Айзенхауер.

— Повечето представители на ГТА симпатизират на президента Кенеди. Знаеш ли какво означава ГТА? Мога да те уверя, че бясната невестулка, написала „Атлас изправи рамене“, знае. Голямата Тъпа Америка, ето това значи. Гражданите на САЩ ще живеят и ще си умрат щастливи, ако имат хладилник с камера, две коли в гаража и тъпи сериали по телевизията. Голямата Тъпа Америка обожава усмивката на Кенеди. О, да. Безспорно. Усмивката му е прекрасна, признавам. Нима Шекспир не е казал, че някой може да ти се усмихва и пак да е злодей? Случайно да знаеш, че Кенеди е одобрил операция на ЦРУ за убийството на Кастро? Да! Вече се опитаха — и се провалиха, слава на Бога — три-четири пъти. Информацията е вярна, Лий, имам я от благонадеждни източници в Хаити.

Изражението на Лий показа, че е потресен.

— Но Фидел има верен приятел в лицето на Русия — продължи Де Мореншилд, крачейки из стаята. — Не говорим за утопичната Русия на Ленин — нито пък за твоята или моята — но Съветите имат основание да подкрепят Фидел, ако Америка опита поредното посегателство. Помни ми думите: твърде вероятно е Кенеди да го разпореди, и то съвсем скоро. Той слуша Лемей. Ще послуша и Дълес и Енгълтън от ЦРУ. Търси само повод, за да покаже на света, че му стиска.

Продължиха да разговарят за Куба. Когато кадилакът се върна, на задната му седалка бяха натрупани хранителни продукти, които според мен щяха да стигнат за цял месец.

— Мамка му — изпъшка Лий. — Върнаха се.

— И ние с теб много се радваме да ги видим — натърти беловласият.

— Остани за вечеря — предложи Лий. — Рина готви буламачи, но…

— Налага се да тръгвам. Жена ми очаква с нетърпение отзивите ми и гарантирам, че ще са положителни! Ще я доведа другия път, ако е удобно.

— Заповядайте.

Отидоха до вратата. Марина си бъбреше с Баухе и Орлов, докато двамата изваждаха от багажника кашони с консерви. Освен че си бъбреше, игриво флиртуваше с тях. Баухе май беше готов да й целуне краката.

Като излязоха на верандата, Лий каза нещо за ФБР, което аз не чух добре. Де Мореншилд го попита колко пъти. Лий вдигна три пръста:

— Единият беше агент Фейн. Идва два пъти. Другият се казваше Хости.

— Гледай ги право в очите и отговаряй на въпросите им! — посъветва го беловласият му ментор. — Няма от какво да се страхуваш, и то не само защото си невинен, но и понеже си прав!

Другите бяха вперили погледи в него. И не само те. Момиченцата, които обичаха да скачат на въже, също се бяха появили. Де Мореншилд вече имаше публика и съвсем се вдъхнови:

— Предан си на идеологията си, млади ми господин Осуалд, така че интересът им е оправдан. Бандата на Хувър! Кой знае, може и да ни наблюдават от другата пресечка или от отсрещната къща!

Той посочи с пръст дръпнатите ми пердета. Лий се загледа в моя прозорец. Вкамених се сред сенките; мислено се благодарях, че съм махнал пластмасовата купа, макар и вече да беше облепена с черен изолирбанд.

— Познавам ги. Тъкмо те и първите им братовчеди от ЦРУ ми спретваха визити многократно. Опитваха се да ме сплашат и да ме накарат да доноснича за руските и южноамериканските си приятели! След войната ме нарекоха прикрит нацист! Тръбяха, че съм подкупил онези от Тонтон Макут[3] да тероризират конкурентите ми в хаитянския петролен бизнес? Обвиниха ме, че съм давал рушвети на Папа Док и че съм платил за убийството на Трухильо! О, да, всичко това, че и още!

Момиченцата го бяха зяпнали. Марина — също. Набереше ли скорост, Джордж де Мореншилд нямаше спиране.

— Кураж, Лий! — извика. — Като почукат на вратата ти, изпъчи гърди! Покажи им това! — Той изведнъж разкъса ризата си. По верандата се разхвърчаха копчета. Момиченцата ахнаха, твърде шокирани да се разкикотят. За разлика от повечето американци по онова време той не носеше долна фланелка. Кожата му бе с цвят на махагон. Затлъстелите му гърди бяха провиснали. Той блъсна с десния си юмрук малко над лявото зърно. — Кажи им: „Ето го сърцето ми — чисто и вярно на каузата ми!“ Кажи им: „Дори Хувър да го изтръгне от гръдта ми, то ще продължи да бие и в хармония с него ще затуптят хиляди други! Десет хиляди! Сто хиляди! Милион сърца!“

Орлов остави на земята кутията с консерви, за да изръкопляска подигравателно. Бузите на Марина пламтяха. Изражението на Лий бе най-интригуващото. Подобно на Павел Тарсянина по пътя за Дамаск той беше прогледнал.

3.

Проповедта и налудничавата сцена с разкъсването на ризата (не по-малко ексцентрични от цирковите представления на десничарските евангелисти, които Де Мореншилд оплю) ме накараха да се поизпотя. Бях се надявал, като подслушам разговорите им на четири очи, да го изключа като фактор в опита за убийство на Уокър и оттам — в убийството на Кенеди. Изслушах задушевния разговор, но това само влоши нещата.

Едно беше ясно: време беше да кажа дългоочакваното „сбогом“ на Мерседес Стрийт. Вече бях наел апартамента на приземния етаж на Уест Нийли 214. На двайсет и четвърти септември натоварих в раздрънкания форд „Сънлайнър“ малкото си дрехи, книги и пишещата машина и ги откарах в Далас.

Двете дебелани бяха оставили след себе си кочина с болнична смрад. Почистих жилището, благодарейки на Бог, задето се бях озовал във време, когато в магазините вече се продаваха аерозолни освежители за въздух. Купих си от гаражна разпродажба преносимо телевизорче и го сложих на кухненския плот до печката (която мислено наричах „хранилище на мазнини“). Докато метях, миех, търках и пръсках, гледах с едно око телевизионни кримки като „Недосегаемите“ и ситуационни комедии от рода на „Кола 54, къде си?“. Когато вечер топурканията и крясъците на дечурлигата от горния етаж утихваха, се просвах в леглото и спях като заклан. Не ме навестяваха никакви сънища.

Задържах старото си жилище на Мерседес Стрийт, но в отсрещната къща не се случваше кой знае какво. Понякога Марина слагаше Джун в детската количка (поредният подарък от възрастния й обожател господин Баухе) и я разхождаше до паркинга на склада и обратно. Следобед съседските момиченца често ги придружаваха. Марина дори поскача на въже няколко пъти, припявайки руски песнички. Като гледаше как майка й подскача нагоре-надолу, малката се заливаше от смях. Момиченцата също се смееха. Марина не им се сърдеше. Разговаряше с тях и не се обиждаше, когато се присмиваха на произношението й и я поправяха, даже се забавляваше. Въпреки нежеланието на Лий тя постепенно усвояваше езика на новата си родина. Похвално!

На 2 октомври 1962 година се събудих сред мистериозна тишина в апартамента си на Нийли Стрийт: отгоре не се чуваше топуркането на крачета, нито пък нервните подканяния на младата майка към двете по-големи хлапета да се приготвят за училище. Бяха се изнесли посред нощ.

Качих се на горния етаж и пробвах да отключа вратата им с моя ключ. Не стана, но ключалката беше от тези с пружина и лесно се преборих с нея с помощта на телена закачалка. Забелязах празна библиотечка във всекидневната. Пробих дупчица в пода, включих втората лампа с подслушвателно устройство и прокарах кабела през дупката в жилището си на долния етаж. После нагласих отгоре библиотечката.

Подслушвателят си беше наред, но ролките на хитроумното японско записващо устройство се въртяха само когато потенциалните наематели идваха да огледат апартамента и се случваше да изпробват лампата. Оглеждачи много, наематели — никакви. Докато Осуалдови не се нанесоха, цялата къща на Нийли Стрийт беше на мое разположение. След панаира на Мерседес Стрийт сравнителното спокойствие ми се отрази добре, макар да ми липсваха момиченцата, скачащи на въже. Те бяха гръцкия ми хор.

4.

Спях в далаския си апартамент, а денем отивах във Форт Уърт и наблюдавах как Марина разхожда бебето. Докато се занимавах с тези неща, не си давах сметка, че наближава поредният повратен момент в историята на шейсетте. Бях прекалено зает със семейство Осуалд.

Един ден през втората седмица на октомври Лий се върна по-рано от работа. Марина беше тръгнала на обичайната си разходка с Джун. Срещнаха се на алеята пред къщата и заговориха. По едно време Марина каза на английски:

— Как значи скра-тен?

Той обясни на руски. Тя разпери ръце, сякаш казваше: „Какво да се прави?“, и го прегърна. Лий я целуна по бузата, после взе Джун от количката. Вдигна я високо над главата си, малката се закиска и го задърпа за косата. Влязоха заедно в къщата. Едно щастливо малко семейство, обединено в момент на злощастие.

Поне до пет следобед. Тъкмо се готвех да тръгна към Нийли Стрийт, когато зърнах Маргарет Осуалд да се приближава от автобусната спирка на Уинскот Роуд.

„Нещастието никога не идва само“ — помислих си и се оказах прав.

За пореден път госпожата избегна коварното стъпало; за пореден път нахълта, без да почука… и скандалът не закъсня. Вечерта беше топла и прозорците им бяха отворени. Не си направих труда да взема широкообхватния микрофон. Лий и майка му крещяха така, че земята се тресеше. Разбрах, че не е бил съкратен от „Лесни Уелдинг“, а е напуснал. Шефът му се обадил на Вада Осуалд да го търси, защото персоналът им бил кът, и когато съпругата на Робърт отговорила, че не знае къде е Лий, позвънил на Маргарет.

Излъгах заради теб, Лий! — крещеше тя. — Казах, че си пипнал грип! Защо все ме караш да лъжа?

— Нищо не те карам да правиш! — тросна се той. Стояха по средата на хола и така се бяха привели един към друг, че носовете им почти се допираха. — Нищо не те карам да правиш, ама ти все го правиш!

— Лий, как ще издържаш семейството си? Трябва ти работа!

— Ще си намеря работа! Не бери грижа, майко!

Къде?

— Не знам…

— О, Лий! Как ще платиш наема?

— … но тя си има бая приятели. — Посочи с палец Марина и тя подскочи. — Не стават за друго, ама за това ще свършат работа. Изчезвай, майко. Връщай се вкъщи. Остави ме да се поокопитя.

Маргарет обвинително посочи детската кошарка:

— Откъде се взе това?

— От ония приятели. Половината са въшливи с пари, а другите се опитват да ги спечелят. Харесва им да говорят с Рина. На по-дъртите им дай да й зяпат циците.

Лий! — Говореше възмутено, но не беше ли изражението й… доволно? Не изпитваше ли задоволство мамочка от гнева на синчето си?

— Върви си, майко. Остави ни на мира.

— Досеща ли се тя, че мъжете, дето се раздават, винаги търсят нещо в замяна? Хрумвало ли й е, Лий?

Пръждосвай се оттук, мамка му! — Той сви юмруци. Безсилната му ярост го караше да подскача.

Маргарет се усмихна:

— Вбесен си. И как да не си? Ще дойда пак, като се успокоиш. И ще помогна. Винаги съм готова да помогна. — Внезапно се спусна към Марина и бебето, все едно се канеше да ги набие. Само че тя обсипа с целувки лицето на Джун, после прекоси стаята. Като стигна до вратата, се обърна и посочи кошарката. — Кажи й да я измие добре, Лий. Ненужните боклуци на хората гъмжат от микроби. Ако бебето се разболее, не можете да си позволите доктор.

Марш оттук!

— Добре де — невъзмутимо се ухили тя. Кокетно помаха с пръсти за довиждане и най-после си тръгна.

Марина се приближи до Лий, носейки бебето като щит. Поговориха. После покрещяха. Семейната сплотеност беше отишла по дяволите благодарение на скъпата Маргарет. Осуалд взе Джун, после ненадейно удари жена си право в лицето. Марина падна (устата и носът й бяха разкървавени) и зарида. Лий я гледаше с безразличие. Малката също се разплака. Той погали меката й косица, целуна я и пак я залюля. Марина отново се озова в зрителното ми поле — мъчеше се да се изправи на крака. Лий я изрита и тя пак се озова на пода. Виждах само разрошената й коса.

„Напусни го — помислих си, макар да знаех, че не би го направила. — Вземи бебето и го напусни. Отиди при Джордж Баухе. Чукай се с него, ако се налага, но се спаси от това кльощаво мамино синче!“

Само че стана тъкмо обратното — Лий напусна жена си, поне временно. Повече не го видях на Мерседес Стрийт.

5.

Това бе първата им раздяла. Осуалд замина за Далас да си търси работа. Не знаех къде възнамерява да отседне. Според бележките на Ал Лий щеше да се приюти в общежитието на Християнската асоциация на младежите, обаче се оказа, че Ал е сгрешил. Вероятно Лий си беше намерил някоя евтина квартира в центъра. Не ме беше грижа. Знаех, че след време с Марина ще заживеят в апартамента над моето жилище, пък и за момента ми беше писнало от него. Цяло щастие бе, че не ми се налагаше да слушам как с провлачен глас казва: „Знам“ по дузина пъти при всеки разговор.

Благодарение на Джордж Баухе Марина успя да си стъпи на краката. Скоро след посещението на Маргарет и дезертирането на Лий Баухе, придружаван от друг човек, пристигна с шевролет пикап и й помогнаха да се изнесе. Марина беше постлала с одеяла розовия куфар, с който бе дошла от Русия, и Джун спеше като гълъбче в импровизираното гнездо. На сбогуване тя помаха на съседските момиченца. Те й отвърнаха със същия жест.

6.

Открих адреса на Джордж де Мореншилд в телефонния указател на Далас и го проследих няколко пъти. Интересно ми беше с кого се среща, макар че и да си бе уредил среща с агент на ЦРУ, пратеник на мафиота Лански или с друг конспиратор, едва ли щях да го разпозная. Мога да кажа само, че не се видя с никого, който да ми се стори подозрителен. Ходеше на работа; отбиваше се до далаския кънтриклуб, където играеше тенис или плуваше с жена си; двамата заедно посетиха няколко стриптийз бара. Той не закачаше танцьорките, но имаше навика да опипва гърдите и задника на съпругата си на публични места. На нея като че ли й харесваше.

На два пъти той се срещна с Лий. Първия път се видяха в любимия стриптийз клуб на семейство Де Мореншилд. Лий май се чувстваше неловко в подобна среда, защото не се задържаха дълго. Втората им среща беше в кафене на Браудър Стрийт. Там останаха почти до два часа следобед — разговаряха и пиеха кафе след кафе. По едно време Лий понечи да стане, размисли и поръча още едно. Сервитьорката му донесе парче пай, а той й подаде нещо, което тя погледна и пъхна в джоба на престилката си. Вместо да ги последвам, когато си тръгнаха, отидох при сервитьорката и я помолих да ми покаже какво й е подал младият мъж.

— Подарявам ти го! — Тя ми подаде лист жълта хартия; най-отгоре с тлъсти черни букви беше написано: „ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ КУБА!“ Листовката приканваше „заинтересованите“ да се запишат в далаския и фортуъртския клон на организацията. „НЕ ПОЗВОЛЯВАЙТЕ НА ЧИЧО САМ ДА ВИ ПОДХЛЪЗНЕ! ПИШЕТЕ ДО ПК 1919 ЗА ПОДРОБНОСТИ ОКОЛО ПРЕДСТОЯЩИТЕ СБИРКИ.“

— За какво си говориха? — попитах я.

— Да не си ченге?

— Не съм. Давам по-големи бакшиши от куките. — Подадох й банкнота от пет долара.

— За тия работи — осведоми ме тя и посочи листовката, която Осуалд несъмнено бе напечатал на новото си работно място. — За Куба. Сякаш ми дреме.

Но вечерта на двайсет и втори октомври след по-малко от седмица президентът Кенеди също заговори за Куба. И тогава на всички взе да им дреме.

7.

Един банален блусарски текст гласи, че водата не ти липсва, докато кладенецът не пресъхне, но до есента на 1962 година не подозирах, че същото важи и за топуркането на крачета по тавана на жилището ти. Откакто горният етаж опустя, Уест Нийли 214 придоби злокобната атмосфера на къща, обитавана от духове. Сейди ми липсваше и ме обхвана почти маниакално безпокойство за нея. Всъщност „почти“ беше меко казано. Ели Докърти и Дийк Симънс не приеха насериозно опасенията ми относно съпруга й. Нито пък Сейди — вероятно си въобразяваше, че се опитвам да я разделя с Джон Клейтън, за да не ме изхвърли завинаги от живота си. Никой не подозираше за хармоничния ефект, който създавах със самото си присъствие в миналото. При това положение кой щеше да е виновен, ако нещо лошо сполетеше Сейди?

Кошмарите започнаха да се завръщат. Онези за Джимла.

Престанах да следя Джордж де Мореншилд и започнах да се разхождам всеки ден: от следобеда чак до девет и дори до десет часа вечерта. Мислех си за Лий, който в момента беше стажант в даласката фирма за графично изкуство „Джагърс-Чайлс-Стовал“. В мислите ми беше и Марина, която временно се бе настанила в жилището на отскоро разведената Елена Хол. Тази Хол беше медицинска сестра при зъболекаря на Джордж Баухе и именно господин зъболекарят беше зад волана на пикапа в деня, когато Марина и Джун се изнесоха от коптора на Мерседес Стрийт.

Но най-вече мислех за Сейди. И за Сейди. И за Сейди.

По време на една от тези разходки, когато бях подвластен на депресията, внезапно ожаднях и влязох да изпия чаша бира в някаква квартална кръчма, наречена „Айви Рум“. Джубоксът беше изключен и посетителите бяха необичайно смълчани. Когато сервитьорката ми донесе бирата и моментално се обърна към телевизора над бара, осъзнах, че всички гледат човека, когото бях дошъл да спася. Лицето му беше бледо и сериозно. Под очите му тъмнееха кръгове. Чух го да казва:

— С цел прекратяване на изграждането на руски ракетни бази налагаме карантина. Всички плавателни съдове, насочващи се към острова, ще бъдат връщани обратно, ако се установи, че пренасят оръжия с далечен обсег на действие.

— Боже господи! — възкликна някакъв тип с каубойска шапка. — Тоя не знае ли как ще реагират другарчетата от Русия?

— Млъквай, Бил! — озъби се барманът. — Няма теб да те слушаме! Остави да чуем какво казва човекът!

— Ще приемаме всяка ракета, изстреляна от Куба към която и да е страна от Западното полукълбо, като атака на Съветския съюз срещу Съединените щати, изискваща ответен удар — продължи Кенеди.

Някаква жена в дъното на бара изпъшка и се хвана за корема. Мъжът до нея я прегърна и тя отпусна глава на рамото му.

Лицето на Кенеди изразяваше и страх, и решителност. И абсолютна отдаденост на каузата. Деляха го тринайсет месеца от фаталната среща с куршума на наемния убиец.

— Като предпазна мярка разпоредих изпращането на допълнителни войски в нашата база в Гуантанамо и евакуация на цивилните лица.

— Черпя всички по питие — провикна се Бил Каубоя. — Защото май бяхме дотук, амигос. — Сложи две двайсетачки до чашата си за уиски, но барманът не помръдна. Гледаше Кенеди, който в момента призоваваше Хрушчов да прекрати „безразсъдната заплаха за световния мир“.

Сервитьорката, която ми бе донесла бирата — изрусена блондинка на около петдесет, изведнъж се разрида. Казах си, че нямам време за губене. Слязох от високия стол, заобиколих масите, на които седяха мъже и жени, взиращи се в телевизора като хипнотизирани деца, и влязох в една от телефонните кабини до игралния автомат.

Операторката ми каза, че първите три минути ще ми струват четирийсет цента. Пуснах в процепа две монети от двайсет и пет. Докато чаках да ми се обадят, с половин ухо слушах носовия глас на Кенеди, който обяви, че съветският министър на външните работи Андрей Громико е лъжец. Без всякакви заобикалки.

— Свързвам ви, сър — каза операторката. После добави: — Слушате ли изказването на президента? Ако не, непременно си пуснете телевизора или радиото.

— Слушам го — отговорих. Вероятно и Сейди го слушаше. Сейди, чийто съпруг й беше натъпкал главата с куп апокалиптични глупости, подплатени с псевдонаучни факти. Сейди, чието приятелче, възпитаник на Йейл и многообещаващ политик, й беше доверило, че на Карибите щяло да стане нещо голямо. Нещо, свързано с Куба.

Нямах идея как да я успокоя, но не там бе проблемът. Телефонът звънеше ли, звънеше. Обзе ме лошо предчувствие. Къде би могла да бъде в осем и половина вечерта в град като Джоди, и то в делничен ден? Дали не беше отишла на кино? Едва ли.

— Сър, никой не отговаря на търсения номер.

— Знам го — казах и се намръщих, като чух любимата фраза на Лий да се изплъзва от устата ми.

Монетите издрънчаха в жлеба за рестото, като затворих телефона. Понечих да ги пусна отново, но се отказах. Безсмислено беше да телефонирам на госпожа Ели. Вече фигурирах в черния й списък. Най-вероятно и в този на Дийк. В най-добрия случай щяха да ми кажат да си гледам работата.

Като се върнах в бара, Уолтър Кронкайт показваше фотоси на съветски ракетни бази, заснети от самолет Ю-2. Твърдеше, че много от членовете на Конгреса приканвали Кенеди незабавно да разпореди бомбардировки или мащабна офанзива.

— Американските бомбардировачи B-52 скоро ще кръжат досами границите на Съветския съюз — говореше Кронкайт с гръмкия си плътен глас. — И още нещо, очевидно за всички ни, които отразявахме последните седем години от тази ужасяваща Студена война — шансовете за допускане на грешка, фатална грешка, нарастват с всяка минута…

Не отлагайте! — извика човекът до билярдната маса. — Бомбардирайте скапаните комуняги веднага!

Няколко плахи възражения на това кръвожадно изказване бяха заглушени от въодушевени ръкопляскания. Излязох от бара и побързах да се върна на Нийли Стрийт. Качих се в сънлайнъра и отпраших към Джоди.

8.

Всички станции на поправеното радио в колата бълваха гибелни прокоби, докато шофирах на фарове по магистрала 77. Дори диджеите бяха пипнали ядрен грип и ръсеха клишета като „Бог да пази Америка“ и „Бъдете готови за най-лошото.“ Когато водещият на „Кей-Лайф“ пусна „Боен химн на републиката“ в изпълнение на онзи нещастник Джони Хортън, не издържах и изключих радиото. Всичко твърде много ми напомняше за деня след терористичната атака срещу Световния търговски център в Ню Йорк.

Здраво натисках газта, без да обръщам внимание на все по-отчаяния рев на двигателя. Движението не беше натоварено и малко след дванайсет и половина на двайсет и трети завих по алеята към къщата на Сейди. Жълтият й фолксваген костенурка беше паркиран пред гаража и лампите на долния етаж светеха, но когато позвъних, никой не ми отвори. Заобиколих и заблъсках по задната врата, пак без резултат. Нещата отиваха все по на зле.

Знаех, че тя държи резервен ключ под едно от стъпалата. Намерих го и си отключих. Силната миризма на уиски и застоял цигарен дим ме блъсна в носа.

— Сейди?

Тишина. Прекосих кухнята и влязох във всекидневната. На ниската масичка пред дивана се мъдреха препълнен пепелник и отворени списания „Лайф“ и „Лук“, подгизнали от някаква течност. Потопих пръсти в нея и ги помирисах. Скоч. Мамка му.

— Сейди?

Внезапно подуших друга миризма, която ми бе позната от запоите на Кристи: тръпчивото зловоние на повръщано.

Изтичах по късия коридор от другата страна на всекидневната, където имаше две срещуположни врати — към спалнята и към кабинета. И двете бяха затворени, но вратата на тоалетната в дъното на коридора зееше. На безпощадната неонова светлина видях повръщаното върху капака на тоалетната чиния. Имаше още и по розовите плочки на пода, и по ръба на ваната. До сапунерката на мивката зърнах шишенце с хапчета. Капачката беше махната. Затичах се към спалнята.

Сейди лежеше с разперени ръце върху смачканата кувертюра; беше по комбинезон и с една велурена мокасина. Другата се беше изхлузила на пода. Лицето на Сейди беше восъчножълто и в първия момент ми се стори, че тя не диша. После пое дълбока глътка въздух и я издиша с хриптене. Гърдите й останаха неподвижни в продължение на четири ужасяващи секунди, сетне тя отново изхъхри. На нощното шкафче имаше още един препълнен пепелник. Върху фасовете лежеше смачкана кутия от „Уинстън“, обгорена в единия край вероятно от недобре изгасена цигара. До пепелника се виждаха наполовина пълна чаша и бутилка уиски „Гленливет“. От уискито липсваше малко — слава на Бога! — но не това ме притесняваше, а хапчетата. Забелязах и кафяв хартиен плик, от който се бяха разпилели снимки, които не разгледах. Не и веднага.

Прегърнах Сейди и се опитах да я накарам да седне, но дланите ми се плъзгаха по копринения комбинезон. Тя се просна на леглото и пак изхриптя. Косата й закри затворените й очи.

— Сейди, събуди се!

Тя не реагира. Хванах я за раменете и я накарах да седне, като я подпрях на таблата на леглото.

— Ости ме н’мира — немощно изфъфли тя. Още не беше на себе си, но аз леко се обнадеждих.

— Събуди се, Сейди! Веднага!

Започнах леко да я пошляпвам по страните. Клепачите й останаха стиснати, но ръцете й зашаваха и тя се опита — неуспешно, разбира се — да ме отблъсне.

— Събуди се! Събуди се, дявол да го вземе!

Очите й се отвориха, впериха се в мен неразбиращо, после тя отново ги затвори. За щастие сега дишаше по-нормално. Страховитото хъхрене, от което ме побиваха тръпки, вече не се чуваше.

Отидох в банята, извадих четката за зъби от розовата пластмасова чаша и пуснах студената вода. Докато пълнех чашата, погледнах етикета на шишенцето с хапчетата. Нембутал. Бяха останали десетина капсули — значи не беше направила опит да се самоубие. Изсипах ги в тоалетната чиния и се върнах в спалнята. Сейди беше започнала да се свлича на леглото и тъй като брадичката й се опираше в гърдите, пак дишаше на пресекулки. Оставих чашата с вода на нощното шкафче и за миг се вцепених, защото погледът ми се спря на една от фотографиите, подаващи се от хартиения плик. Вероятно снимката беше на жена — косата (каквото беше останало от нея) беше дълга, но нямаше как да знам със сигурност. Вместо лице имаше само окървавена кървава маса с дупка в долната част. Дупката сякаш беше зейнала в писък.

Поизправих Сейди, хванах я за косата и дръпнах назад главата й. Тя простена нещо, което прозвуча като „Неей болии“ Плиснах водата върху лицето й. Сейди потрепери и отвори очи.

— Джор? Што с’тук, Джор? Што см мокр?

— Събуди се. Будна ли си, Сейди? — Пак я зашляпах по страните, този път по-леко. Явно не беше достатъчно. Клепачите й пак започнаха да се притварят.

Махи… се!

— Няма! Освен ако не държиш да извикам линейка. Тъкмо ще пишат за теб във вестниците. От училищното настоятелство ще бъдат във възторг. Опала!

Хванах я под мишниците и я извлякох от леглото. Комбинезонът й се набра нагоре и пак се смъкна, когато тя падна на колене. Сейди се облещи и изпищя от болка, но все пак я изправих на крака. Тя започна да се олюлява и няколко пъти силно ме зашлеви.

— Изчез! Изчез, Джор!

— Няма да стане, мадам. — Хванах я през кръста и я затиках към вратата. Беше се отпуснала като труп. Завихме към банята и тогава краката й се подкосиха. Нарамих я, което не беше кой знае какъв подвиг, като се има предвид телосложението й. Адреналинът е хубаво нещо. Вдигнах капака и накарах Сейди да седне на тоалетната чиния, преди и моите колене да откажат. Задъхвах се от физическото усилие, но най-вече от страх. Тя започна да се накланя надясно и аз я ударих по рамото.

— Изправи се! — изкрещях. — Изправи се, Кристи, да му се не види!

Очите й се поотвориха. Бяха кървясали.

— Коя Кристи?

— Вокалистката на шибаните „Ролинг Стоунс“ — озъбих се. — Откога си на нембутал? И колко изгълта тази вечер?

— Иам рцепта — изфъфли тя. — Не твоя раб’та, Джор.

— Колко взе? Много уиски ли изпи?

— Махи се.

Завъртях докрай крана за студената вода и пуснах душа. Сейди се досети какво я очаква и отново ме заудря.

— Не, Джор! Не!

Не й обърнах внимание. Не за пръв път ми предстоеше да облея със студена вода разсъблечена жена, а някои неща са като карането на колело. Вдигнах я и я сложих във ваната (болката в кръста на следващия ден щеше да ми напомни за този подвиг), после я хванах здраво, защото тя размаха ръце и завика. Опита се да се вкопчи в закачалката за кърпи и да се изтръгне от ръцете ми. Ако не друго, вече напълно се беше свестила. По косата й блестяха капчици вода. Комбинезонът й стана прозрачен и дори при тези обстоятелства я пожелах.

Тя опита да се измъкне. Пак я тикнах йод струята.

— Кротувай, Сейди!

— К-колко време? З-замръзвам!

— Колкото трябва! — процедих.

— З-защо го п-правиш? — Зъбите й тракаха.

— Защото едва не се самоуби! — изкрещях.

Тя се сепна. Подхлъзна се, но успя да хване закачалката за кърпи и не падна. Рефлексите й се завръщаха. Чудесно!

— Х-х-хапчетата не помогнаха, затова п-пийнах уиски. Пусни, умирам от студ. Моля те, Джордж, умолявам те, пусни ме. — Заради косата, полепнала по лицето й, приличаше на удавен плъх, но страните й възвръщаха цвета си. Добре като за начало.

Спрях душа, прегърнах я и й помогнах да излезе от ваната. От подгизналия й комбинезон капеше вода. Прошепнах й:

— Помислих те за мъртва. Като те видях просната на леглото, помислих, че си умряла. Нямаш представа какво изпитах.

Пуснах я. Тя впери в мен удивените си очи. После измънка:

— Джон се оказа прав. Р-роджър също. Обади ми се тази вечер преди обръщението на Кенеди. От Вашингтон. Всъщност има ли значение? Следващата седмица всички ще сме мъртви. Или ще ни се иска да сме.

Отначало не разбрах за какво говори. Пред мен стоеше Кристи, беше мокра и дрънкаше врели-некипели, а пък аз бях вбесен. „Ах, ти, бъзлива гадино!“ — помислих си. Вероятно погледът ми издаде мислите ми, защото Сейди рязко се отдръпна.

Дойдох на себе си. Нима имах право да я наричам бъзлива, понеже по една случайност знаех какво има отвъд хоризонта?

Взех от етажерката над тоалетната хавлиена кърпа и й я подадох:

— Съблечи се и се подсуши.

— Добре, но излез.

— Само ако ме увериш, че си на себе си.

— Нищо ми няма, добре съм. — Погледна ме намусено, но ми се стори, че видях в очите й закачлива искрица. — Бива те по зрелищните появи, Джордж. — Видя, че поглеждам аптечката, и добави: — Няма повече. Каквото не съм изгълтала, е в тоалетната.

Четирите години брачен живот с Кристи ме бяха направили недоверчив. Огледах навсякъде и пуснах водата в тоалетната. После излязох, но преди това строго казах:

— Давам ти три минути!

9.

Обратният адрес на хартиения плик беше на Джон Клейтън, Ийст Огълторп Авеню 79, Савана, Джорджия. Бившият съпруг на Сейди можеше да е всякакъв, но не и мръсник, който изпраща анонимни писма. Пощенското клеймо беше от двайсет и осми август, следователно Сейди е намерила пратката, когато се е върнала от Рино. Разполагала е почти с два месеца да размишлява върху съдържанието на плика. Дали затова ми се беше сторила натъжена и потисната, когато разговаряхме по телефона на шести септември? Нищо чудно, като се вземат под внимание снимките, които скъпият Джон беше имал грижата да й изпрати.

„Всички сме изложени на опасност — беше казала последния път, когато говорихме по телефона. — Джони беше прав.“

Снимките бяха на японци — мъже, жени и деца. Жертви на атомните бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки. Някои от тях бяха слепи. На мнозина косата беше окапала. Повечето имаха радиационни изгаряния. Няколко (като жената без лице) бяха овъглени. На едната снимка се виждаха четири черни приведени фигури. Четирима души се намирали пред стена, когато бомбата паднала. Буквално се изпарили, както и стената. От нея стърчаха само участъците, защитени от телата на хората. На гърба на всяка снимка „Джони“ бе изписал едно и също послание с четливия си прилежен почерк: „Съвсем скоро и в Америка. Статистическите анализи не лъжат.“

— Прекрасни са, не мислиш ли?

Гласът й беше безизразен и апатичен. Стоеше на вратата, беше се увила с хавлиената кърпа. Мократа й коса, стигаща до раменете, висеше на кичури.

— Колко уиски изпи, Сейди?

— Само няколко глътки, като видях, че хапчетата не действат. Опитах се да ти отговоря, докато ме разтърсваше и ми биеше шамари.

— Ако очакваш да ти се извиня, ще има да почакаш. Успокоителните хапчета и алкохолът са убийствена комбинация.

— Все ми е едно. И преди са ме удряли.

Сетих се за Марина и потръпнах. Не беше същото, но шамарът си е шамар.

Тя отиде до стола в ъгъла, седна и се загърна по-плътно с кърпата. Приличаше на нацупено хлапе.

— Обади се приятелят ми Роджър Бийтън. Казах ли ти?

— Да.

Добрият ми приятел Роджър. — Погледът й сякаш ме предизвикваше. Не реагирах. Все пак животът си беше неин. Просто исках да се уверя, че ще остане жива.

— Хубаво де, добрият ти приятел Роджър.

— Каза ми непременно да гледам по телевизията обръщението на ирландския задник. Така го нарече. После ме попита на какво разстояние е Джоди от Далас. Като му казах, добави: „Би трябвало да си в безопасност, но зависи от посоката на вятъра.“ И той като мнозина други напуска Вашингтон, но това едва ли ще ги спаси. Няма как да избягаш от ядрената война. — Отново се разплака и изтерзаните ридания разтърсиха тялото й. — Тези идиоти ще унищожат красивия ни свят! Ще избиват деца! Мразя ги! Ненавиждам ги всичките! Кенеди, Хрушчов, Кастро, дано всички горят в ада!

Закри с длани лицето си. Коленичих като някой старомоден джентълмен, готвещ се да направи предложение за брак, и я прегърнах. Тя обви врата ми с ръце и се притисна към мен с отчаянието на удавник. Тялото й все още беше студено от душа, но бузата, която опря в рамото ми, гореше.

В онзи момент и аз намразих всички, най-вече Джон Клейтън, задето беше засадил семето на ужаса в съзнанието на млада и несигурна жена с ранима психика. Беше го засадил, поливал, плевил и зорко следеше растежа му.

Нима тази нощ Сейди беше единствената смръзнала се от ужас душа, единствената, която беше посегнала към хапчетата и алкохола? Колко ли обилно се наливаха посетителите в „Айви Рум“ сега? До този момент си въобразявах, че хората ще реагират на Карибската криза като на всяка друга мимолетна международна разпра, защото като постъпих в колежа, тази история беше само поредица от имена и дати, която трябваше да назубрим за следващия изпит. Ето така изглеждаха нещата от позицията на бъдещето. За хората от долината (тъмната долина) на настоящето стояха по различен начин.

— Снимките вече бяха пристигнали, когато се върнах от Рино. — Тя впери в мен кървясалите си измъчени очи.

— Исках да ги изхвърля, но не можах. Непрестанно ги разглеждах и…

— Тъкмо на това се е надявал онзи мръсник. Затова ти ги е изпратил.

Тя сякаш не ме чу, а продължи да говори като замаяна:

— Статистическият анализ му е хоби. Твърди, че някой ден, когато компютрите се усъвършенстват, статистическият анализ ще се превърне в най-значимата наука, защото никога не греши.

— Друг път. — В съзнанието ми изникна образът на чародея Джордж де Мореншилд, единствения приятел на Лий.

— Винаги има възможност за грешка.

— Предполагам, че бленуваната от Джони ера на суперкомпютрите така и няма да настъпи. Хората, които оцелеят — ако изобщо има оцелели, ще живеят в пещерите. А небето… вече няма да е синьо. Ядрена нощ, така му вика Джони.

— Нищо не му разбира главата, Сейди. Също и на приятелчето ти Роджър.

Тя тъжно поклати глава:

— Джони позна, че руснаците ще изпратят спътник в космоса. Тъкмо бяхме завършили колежа. Предвеща го през лятото и наистина изстреляха „Спутник“ през октомври. „Следва да изпратят в космоса куче или маймуна — разправяше Джони. — После и човек. След това е ред на двама души и бомба.“

— И случи ли се? Случи ли се, Сейди?

— Изпратиха кучето и човека. Кучето се казваше Лайка, помниш ли? Умря си там, горе. Горкото животинче. Май няма да им се наложи да изпращат двамата човека и бомбата, а? Направо ще използват ракетите си. Ние пък ще изстреляме нашите. И всичко това заради някакъв си загубен остров, където правят пури.

— Знаеш ли какво казват магьосниците?

— Кои? Какви ги бръщолевиш?

— Казват, че можеш да заблудиш учен, но няма как да заблудиш друг магьосник. Бившият ти може и да преподава научна дисциплина, обаче магьосник не е. Виж, руснаците са друго нещо.

— Май не си в час. Джони казва, че е неизбежно руснаците да атакуват, и то скоро, защото сега имат преимущество, но то няма да продължи дълго. Така че няма да отстъпят в Куба.

— Джони е изгледал твърде много новинарски репортажи за ракетите, минаващи по Червения площад на парада по случай Първи май. Обаче не е наясно — както вероятно и сенатор Къчъл — че повече от половината са без двигатели.

— Няма как да…

— Той не знае колко от междуконтиненталните им балистични ракети се взривяват на стартовите площадки в Сибир заради некомпетентността на ракетните им инженери. Не му е известно, че около половината ракети, заснети от нашите самолети Ю-2, всъщност са бутафорни. Това е трик, Сейди. Предвиден е да заблуждава учени като Джони и политици като сенатор Къчъл, но не може да подведе друг магьосник.

— Това… хич не е… — Тя замлъкна за момент, хапейки устни. После попита: — Как е възможно ти да си информиран по тези въпроси?

— Не мога да ти кажа.

— Тогава пък аз не мога да ти повярвам. Джони твърдеше, че Демократическата партия ще издигне кандидатурата на Кенеди, макар всички останали да се кълняха, че избраникът им ще е Хъмфри, защото Кенеди бил католик. Анализира щатите, в които се провеждаха първични избори, направи изчисленията и се оказа прав. Предвеща, че Джонсън ще е кандидатът за вицепрезидент, защото беше единственият южняк, който биха приели на север от линията Мейсън-Диксън. И това позна. Кенеди се намърда на топло и сега ще ни избие всички. Статистическите анализи не лъжат.

Поех дълбоко въздух.

— Сейди, искам да ме изслушаш. Много внимателно. Достатъчно трезва ли си?

Тя не реагира веднага. После кимна и челото й за миг се допря до рамото ми.

— Сега е вторник сутринта. Това положение ще продължи още три дена. Или четири, не си спомням.

— Как така не си спомняш?

„Ами така — в бележките на Ал не пише нищо по въпроса, а единственият ми урок по американска история беше преди почти двайсет години. Чудно е, че си спомням и толкова.“

— Ще наложим блокада на Куба, но ще спрем само един руски кораб и той ще превозва само храни и други стоки. Руснаците ще се развилнеят, обаче до четвъртък или петък ще сме ги сплашили и ще се чудят как да се измъкнат. Един от големите руски дипломати ще си уговори неофициална среща с един наш репортер… — Запънах се за миг, после (както понякога изневиделица ни хрумват отговорите на кръстословиците) името изникна в ума ми. Поне отчасти. — Казва се Джон Сколари или нещо такова…

— Сколи? За Джон Сколи ли говориш? Кореспондентът на Ей Би Си?

— Да, за него. Това ще се случи в петък или в събота, докато всички — включително бившият ти и приятелчето ти от Йейл — само чакат знак да си наврат главата между краката и да си целунат задника за сбогом.

Тя се изкиска и това ме окуражи да продължа:

— Руснаците ще заявят нещо от рода на… — Продължих с руски акцент, който бях усвоил от съпругата на Лий. Както и от Борис и Наташа от „Роки и Булуинкъл“[4]. — „Придайти на президйента си, че исками да ни прйедостави достойен изход от тази ситуации. Вьй съгласи да изнесете ваши ядрени ракети от Турция. Вьй обещайет да не атакуватйе Куба. Ний съгласим се да демантираме ракети в Куба.“ И точно това ще се случи, Сейди.

Тя престана да се киска, ококори се и промърмори:

— Измисляш си, за да ме успокоиш.

Не продумах.

Не си измисляш — прошепна тя. — Наистина го вярваш.

— Грешиш — поправих я. — Знам го. Разликата е оттук до небето.

— Нито Джордж… нито никой не знае какво е бъдещето.

— Джон Клейтън твърди, че знае, а на него си повярвала. Както и на многознайкото Роджър, дето е завършил Йейл.

— Ревнуваш, права ли съм?

— Права си и още как.

— Не съм спала с него. Дори не ми се е приисквало. — После добави тържествено: — Не бих могла да спя с мъж, който се залива с одеколон.

— Браво на теб. Продължавам да ревнувам.

— Да те питам ли как…

— Не. Няма да ти отговоря. — Вероятно не биваше и толкова да й доверявам, но не можах да се въздържа. Пък и честно казано, пак бих го направил. — Но ще ти кажа нещо, в което ще се убедиш след няколко дена. Адлай Стивънсън и руският представител на ООН ще се хванат гуша за гуша на Генералната асамблея на ООН. Стивънсън ще покаже снимки на руските ракетни площадки в Куба, и ще прикани руснака да обясни това, което според правителството му не съществува. Онзи ще изтърси нещо като: „Почакайтйе, ни мога отговоря без пълйен прйевод.“ И тогава Стивънсън, който знае, че другарят говори отлично английски, ще произнесе репликата, която ще остане в учебниците по история наравно с „Не стреляйте, докато не видите бялото на очите им.“[5]. И ще добави, че е готов да чака до края на света.

Тя ме изгледа недоверчиво, обърна се към нощното шкафче, зърна обгорената кутия от цигари „Уинстън“ върху купчината смачкани фасове и промърмори:

— Май съм свършила цигарите.

— Ще издържиш до сутринта — заявих безмилостно. — Май си си изпушила дажбата си за седмица напред.

— Джордж? — Гласът й беше изтънял от страх. — Ще останеш ли при мен тази нощ?

— Паркирал съм пред…

— Ако някой от съседските клюкари реши да ме разпитва, ще обясня, че си дошъл да ме навестиш след обръщението на президента и колата ти не е могла да запали.

Като се има предвид как се държеше сънлайнърът напоследък, не беше изключено да се случи тъкмо това.

— Внезапната ти загриженост за благоприличието означава ли, че си престанала да се страхуваш от ядрения Армагедон?

— Не знам. Знам само, че не искам да съм сама. Дори ще се любя с теб, само и само да останеш, но не вярвам да ти хареса. Главата ми ще се пръсне от болка…

— Не е нужно да си лягаш с мен, скъпа. Това не е делова сделка.

— Нямах предвид…

— Шшшт. Ще донеса аспирина.

— Ако обичаш, погледни върху аптечката. Може да съм оставила там кутия цигари.

Наистина беше оставила, но като дръпна три пъти от цигарата, която й запалих, клепачите й натежаха и тя задряма. Взех цигарата и я загасих в полите на планината Рак на белите дробове. После взех Сейди в прегръдките си и се отпуснах на възглавниците. Така се унесохме в сън.

10.

Като се събудих с първите лъчи на слънцето, ципът на панталона ми беше смъкнат и чевръста ръка ме опипваше отпред. Обърнах се към Сейди. Тя спокойно подхвърли:

— Светът още е тук, Джордж. Ние също. Хайде да се любим. Но не бързай, бъди нежен с мен. Главата още ме боли.

Бях нежен и не бързах за никъде. И двамата не бързахме. Накрая тя надигна таза си и вкопчи пръсти в раменете ми. Познавах този жест. Означаваше: „О, скъпи, о, боже, ох, че хубаво!“

— Бъди… какъвто… искаш. — Топлият й дъх парна ухото ми и аз потреперих, когато свърших. — Бъди какъвто искаш, прави всичко, само кажи, че няма да си тръгнеш. И че още ме обичаш.

— Сейди… никога не съм преставал.

11.

Закусихме в кухнята, преди да потегля обратно към Далас. Казах на Сейди, че този път наистина живея в Далас и че веднага щом ми инсталират телефон, ще й дам номера.

Тя кимна и зачовърка с вилицата пържените яйца в чинията си.

— Одеве не се шегувах. Няма да те разпитвам за работата ти.

— Умно решение. Не ме питай, за да не те лъжа.

— Моля?

— Нищо.

— Кажи ми пак, че не си се забъркал в нещо лошо.

— Не съм — уверих я. — Аз съм от добрите.

— Ще можеш ли да ми разкажеш някой ден?

— Надявам се — отвърнах. — Сейди, снимките, дето ти е изпратил…

— Накъсах ги тази сутрин. Не искам да говорим за тях.

— Не е нужно. Но държа да ми кажеш, че не поддържаш контакти с него. Че не се е навъртал наоколо.

— Не е идвал. А и пощенското клеймо беше от Савана.

Бях го забелязал. Но и друго ми бе направило впечатление — че клеймото беше почти отпреди два месеца.

— И не очаквам да дойде. Мисли се за смелчага, но всъщност е страхливец.

Оценката й ми се стори правдоподобна; изпращането на снимките си беше пасивно-агресивно поведение като по учебник. Но пък тя смяташе, че Клейтън няма да узнае къде живее и преподава в момента, а беше сгрешила.

— Човек трудно може да предвиди поведението на психически лабилните, мила. Ако го видиш, ще се обадиш на полицията, нали?

Да, Джордж. — В гласа й прозвуча нотка на типичното за нея бунтарство. — Ще ти задам още един въпрос, после млъквам по темата, докато не решиш, че си готов да я обсъдим. Ако изобщо някога бъдеш готов.

— Добре. — Опитах да подготвя отговор на въпроса, който бях сигурен, че следва: „От бъдещето ли идваш, Джордж“.

— Ще ти се стори налудничаво.

— Цялата нощ беше налудничава. Давай.

— Ти… — Засмя се и започна да събира чиниите. Отиде с тях до мивката и докато беше с гръб към мен, попита: — Човек ли си? Така де, от планетата Земя ли си?

Доближих я, обхванах с ръце гърдите й и я целунах по тила.

— Абсолютен землянин.

Тя се обърна. Очите й бяха сериозни.

— Имам ли право на още един въпрос?

Въздъхнах:

— Казвай.

— Остават ми около четирийсет минути, преди да тръгна за училището. Случайно да ти се намира още един презерватив? Май открих лек против главоболието.

Бележки

[1] Цитат от „Озимандий“ от Пърси Биш Шели, превод на Илия Люцканов. — Б.пр.

[2] През септември 1962 генерал-майор Едуин Уокър организира протести срещу опита на федералните войски да наложат записването на чернокожия Джеймс Мередит в университета на Мисисипи, забранен за цветнокожи. — Б.пр.

[3] Тонтон Макут — хаитянска полувоенна организация, основана през 1959 от президента Франсоа Дювалие (Папа Док). През 1970 официално е преименувана на Milice de Volontaires de la Securite Nationale (Доброволчески отряд за национална сигурност). Местните нарекли тайната полиция „Тонтон Макут“ („Чичо Торбалан“), който според креолската легенда отвлича лошите деца, пъха ги в чувал и ги изяжда на закуска. — Б.пр.

[4] Анимационна телевизионна поредица за лоса Булуинкъл и летящата катерица Роки, преследвани от руските шпиони Борис и Наташа. Епизодите са излъчвани по Ей Би Си и по Ен Би Си от 1959 до 1964. — Б.пр.

[5] По време на прочутата битка при Бънкър Хил (епизод от Американската война за независимост) англичаните атакуват американските укрепления. Командирът на американците Уилям Прескот заповядва на войниците си: „Не стреляйте, докато не видите бялото на очите им.“ — Б.пр.