Стивън Кинг
22 ноември 1963 (27)

Двайсет шеста глава

През следващите единайсет седмици отново заживях два живота. За единия почти нищо не знаех — започнах да го наричам „Външният живот“, — ала за сметка на това другият ми беше доста добре познат. И в този „Вътрешен живот“ често сънувах Човека с жълтата карта.

Във Външния живот дамата с проходилката (името й беше Албърта Хичинсън; Сейди я откри и й занесе букет цветя) стоеше над мен на тротоара и крещеше за помощ, докато не привлече вниманието на един от съседите, който веднага се обади на „Бърза помощ“. Линейката ме откара в болницата „Паркланд“, а лекарят, който се погрижи за мен, се казваше Малкълм Пери. Впоследствие именно при него щяха да отнесат умиращите Джон Ф. Кенеди и Лий Харви Осуалд. С мен той определено извади по-голям късмет… макар че за малко и аз да не прескоча трапа.

Гостуването на Акива Рот ме беше дарило със счупени зъби, счупен нос, счупена скула, счупено ляво коляно, счупена лява ръка, изкълчени пръсти и увреждания на вътрешните органи. Имах и черепно-мозъчна травма, която безпокоеше най-силно Пери.

Казаха ми, че когато започнали да палпират^[1] корема ми, съм се свестил и съм започнал да надавам писъци, ала нямах никакъв спомен за подобно нещо. Сложили ми катетър и аз незабавно съм започнал да пикая кръв през него. Жизненоважните ми органи първо изглеждали в стабилно състояние, но после положението започнало да се влошава. Направили ми изследване, за да определят кръвната ми група, след което ми направили четири кръвопреливания… За малко да пресуша запасите на болницата, натрупани благодарение на жителите на Джоди по време на мащабната кръводарителска кампания от миналия септември. Научих това от Сейди, която трябваше да ми го повтаря няколко пъти, понеже непрекъснато забравях. Смятали да ме пратят и в коремната хирургия, ала първо решили да се консултират с невролог и ми направили лумбална пункция. Нормално — все пак Страната на миналото все още не познаваше нито ехографските изследвания, нито ядрено-магнитния резонанс…

Съобщиха ми още и че съм провел кратък разговор с две от медицинските сестри, които ме подготвяли за пункцията. Бил съм им казал, че съпругата ми има проблем с алкохола. Едната сестра отбелязала, че това е лошо нещо, и попитала за името на жена ми. „Риба, наречена Уанда“^[2] — гласял моят отговор. След тези думи съм избухнал в смях, а после съм припаднал.

Далакът ми беше на пихтия от побоя. Лекарите го отстраниха.

След като изрязали далака ми и го изхвърлили там, където отиват вече безполезните и недотам важни органи, ме изпратили в ортопедичното отделение, макар още да съм бил в безсъзнание. Там сложили шина на счупената ми ръка и гипсирали крака ми. През следващите седмици много хора се подписаха отгоре му. Понякога знаех кой стои зад всяко от имената, но обикновено нищо не ми говореха.

Държаха ме упоен, главата ми беше фиксирана и не можех да я завъртя, а горната част на леглото ми беше вдигната под ъгъл от трийсет градуса. Фенобарбиталът бе наложителен не защото бях в съзнание и нямаше да издържа на болките (макар че според Сейди от време на време съм промърморвал нещичко), а понеже медиците се тревожели да не би изведнъж да дойда на себе си и да се нараня допълнително. В общи линии Пери и другите лекари (Елъртън също идвал на визитация, за да следи състоянието ми) се отнасяли към помляната ми кратуна като към неексплодирала бомба.

И до днес не съм съвсем сигурен какво точно представлява хемоглобинът или хематокритът^[3], но моите започнали да се повишават и това вдъхнало надежда на всички. След три дни ми направили нова лумбална пункция. Тя показала следи от стара кръв, а в света на лумбалните пункции старото е по-добро от новото. Всичко това свидетелствало, че съм претърпял значителна мозъчна травма, но положението ми не било толкова критично, че да се наложи пробиването на дупка в черепа ми — рискована процедура, особено като се има предвид тежкото ми общо състояние и всички битки, водени от тялото ми на другите фронтове.

Миналото обаче си пази територията и се защитава срещу евентуалните промени. Пет дни след приемането ми в болницата плътта около мястото на спленектомията^[4] започнала да почервенява и да се затопля. А на следващия ден разрезът се отворил и съм вдигнал температура. Състоянието ми, което било променено в положителна насока — от „критично“ на „сериозно“ след втората лумбална пункция, — отново се върнало към критичното. Според епикризата ми съм бил „упоен по препоръка на доктор Пери“ и неврологичният ми статус бил „минимално реагиращ“.

На седми септември се свестих за кратко. Поне така ми казаха. Някаква жена — доста привлекателна въпреки белега на лицето й, и възрастен мъж с каубойска шапка в скута си седяха на ръба на леглото ми.

— Знаеш ли как се казваш? — попита жената.

— Пъдънтейн — отвърнах. — Попитате ли ме пак, ще ви кажа същото.

Господин Джейк Джордж Пъдънтейн Епинг-Амбърсън прекара седем седмици в „Паркланд“, преди да го преместят в рехабилитационния център „Идън Фалоус“ в северната част на Далас — неголям комплекс, приютяващ пострадали от региона. По време на целия този период бях на интравенозни антибиотици заради инфекцията, плъзнала от някогашното местенце на вече липсващия ми далак. Шината на счупената ми ръка бе заменена от гипс, който също се изпъстри с непознати за мен имена.

Без съмнение мога да заявя, че Малкълм Пери и останалите от персонала спасиха живота ми. Те обаче неволно ми дадоха и един нежелан дар, който ми прави компания почти до края на престоя ми в „Идън Фалоус“. Имам предвид вторичната инфекция, предизвикана от антибиотиците, инжектирани в организма ми, за да се преборят с първата. Имам безумни спомени от неистово повръщане, както и от цели дни, прекарани върху болничната подлога. Помня как по едно време си казах: „Трябва да отида в дрогерията в Дери и да се срещна с господин Кийн. Имам дяволска нужда от каопектат.“ Кой обаче беше господин Кийн? И къде беше това Дери?

Когато започнах да задържам храната в организма си, ме изписаха от болницата, обаче прекарах в „Идън Фалоус“ почти две седмици, докато диарията премине. Междувременно беше дошъл краят на октомври. Сейди (обикновено не си спомнях името й; просто се изплъзваше от съзнанието ми) ми донесе хартиен фенер. Този спомен ми е доста ярък, понеже нададох вик, щом го зърнах. Това беше вопълът на човек, забравил нещо от изключително, даже жизненоважно значение.

— Какво има? — попита ме тя. — Какво има, скъпи? Нещо не е ли наред? Нещо за Кенеди ли е? Да не е свързано с Кенеди?

„Той ще ги убие всичките с чук! — изкрещях. — В нощта на Хелоуин! Трябва да го спра!“

— Кого? — Тя пое треперещите ми ръце. На лицето й се изписа страх. — Кого трябва да спреш?

Обаче не можах да си спомня и след няколко секунди заспах. Спах доста време, и не само заради трудно възстановяващата се травма на главата. Бях изтощен и се чувствах като призрак на предишното си „аз“. В деня на посещението на Акива Рот тежах осемдесет и четири килограма, а когато ме изписаха от „Паркланд“ и ме изпратиха в „Идън Фалоус“, бях свалил двайсет и два.

Такъв беше Външният живот на Джейк Епинг — мъжът, който претърпя тежък побой и за малко не издъхна в болницата. Вътрешният ми живот бе изпълнен с чернота, гласове и епизодични мисловни проблясъци, които бяха като светкавици; ослепяваха ме с яркостта си и потъваха в мрака, преди да успея да зърна нещо повече от заобикалящия ги пейзаж в съзнанието ми. През по-голямата част от времето бях изгубен, но — ако ми позволите да перифразирам Евангелието — от време на време съумявах да се открия.

В подобни моменти ми ставаше нетърпимо горещо и една жена ми пъхаше в устата ледени кубчета, които имаха божествен вкус. Това беше ЖЕНАТА С БЕЛЕГА, която понякога се наричаше Сейди.

Имаше случаи, когато се откривах върху тоалетната чиния в ъгъла на стаята, без да имам някаква представа как съм се озовал там, а от мен извираха литри воднисти, парещи екскременти. Тялото ми ме сърбеше и пулсираше, а коляното ми сякаш беше пълно с натрошени стъкла. Помня как страшно ми се искаше някой да ме убие.

Понякога се опитвах да стана от леглото, понеже трябваше да свърша нещо ужасно, ама наистина ужасно важно. МЪЖЪТ С КАУБОЙСКАТА ШАПКА обаче беше там. Той ме хвана и ми помогна да легна обратно в леглото, преди да падна на пода.

— Не още, синко — каза ми — Още нямаш сили за това.

Друг път се откривах как говоря — или се опитвам да говоря — на двама униформени полицаи, дошли да ме разпитат за нанесения ми побой. Единият носеше на ревера си бадж с името си: „ТИПИТ“. Опитах се да му кажа, че е в опасност. Опитах се да му кажа, че трябва да помни, да помни пети ноември^[5]. Да, това беше точният месец, но погрешният ден. Обаче не можах да се сетя за истинската дата и започнах да се удрям по главата от яд. Ченгетата се спогледаха озадачено. „ТОЗИ, КОЙТО НЕ СЕ КАЗВАШЕ ТИПИТ“ извика сестрата. Тя пристигна с лекаря, който ми сложи инжекция и аз отново се унесох.

Откривах се и как слушам Сейди, докато тя ми чете — първо „Невзрачният Джуд“, а после „Тес от рода Д’Ърбървил“. Тези истории ми бяха познати и слушането им ми действаше успокояващо. По някое време — вече бяхме на „Тес“ — ненадейно си припомних нещо.

— Накарах Тесика Калтроп да ни остави на мира.

Сейди вдигна очи от книгата.

— Да не искаш да кажеш „Джесика“? Джесика Калтроп? Така ли? Как? Помниш ли?

За съжаление не помнех. Споменът се беше заличил.

Веднъж се открих как съзерцавам Сейди, докато тя седи край малкия прозорец, взира се в дъжда навън и плаче.

През повечето време обаче бях изгубен.

ЧОВЕКЪТ С КАУБОЙСКАТА ШАПКА беше Дийк, ала по едно време го взех за дядо си и това много ме изплаши, понеже дядо Епинг беше мъртъв и…

Епинг… Да, така се казвах. „Запомни го!“ — казах си, ала в началото това изобщо не ми се удаде.

На няколко пъти идваше да ме види и една ВЪЗРАСТНА ЖЕНА С ЧЕРВЕНО ЧЕРВИЛО. Понякога си мислех, че се нарича госпожа Ели; друг път бях съвсем сигурен, че е Ирен Райън, която играеше баба Клампет в сериала „Селяндури в Бевърли Хилс“. Казах й, че съм изхвърлил мобилния си телефон в едно езеро. „Сега спи там при рибите. Обаче така ми се иска сега да беше тук при мен.“

И някаква МЛАДА ДВОЙКА дойде да ме посети. Сейди даже ги представи:

— Виж, това са Майк и Боби Джил.

— Майк Колслоу — изрекох аз.

МЛАДИЯТ МЪЖ се опита да ме окуражи:

— Оправяте се, господин Амбърсън. — После се усмихна, но аз забелязах сълзата, която се търкулна по бузата му.

По-късно, когато Сейди и Дийк ме посещаваха в „Идън Фалоус“ често сядаха с мен на дивана. Сейди вземаше дланите ми в своите и ме питаше:

— Помниш ли името му, Джейк? Никога не си ми казвал името му. Как можем да го спрем, ако не знаем кой е или къде ще отиде?

— Аз ще го изпера — изломотих. Костваше ми адски усилия да го изрека. Чак темето ме заболя, но се напрегнах още повече и се коригирах: — Аз ще го спра.

— В сегашното си състояние не можеш да спреш и листна въшка без нашата помощ — отбеляза Дийк.

Обаче Сейди беше твърде мила, а Дийк — твърде стар. Тя никога не би му казала. И може би така бе най-добре, понеже той едва ли щеше да й повярва.

— Човекът с жълтата карта ще те спре, ако се намесиш — казах аз. — Аз съм единственият, когото не може да спре.

— Кой е Човекът с жълтата карта? — попита Сейди, навеждайки се напред.

— Не си спомням, обаче не може да ме спре, понеже не съм оттук.

Само дето ме спираше. И ако не беше той, значи бе нещо друго. Според доктор Пери амнезията ми беше повърхностна, бързо щеше да отшуми и беше прав… макар и само донякъде. Ако се опитвах твърде силно да си припомня най-значимите неща, получавах ужасно главоболие, ходенето ми се превръщаше в куцукане, а зрението ми се замъгляваше. Най-неприятна от всичко обаче бе тенденцията изведнъж да потъвам в сън. Сейди попита доктор Пери да не би да става въпрос за нарколепсия^[6]. Той й отвърна, че най-вероятно случаят не е такъв, ала аз усетих тревогата в гласа му.

— Събужда ли се, когато го извикаш или го разтърсиш?

— Всеки път — потвърди тя.

— Можете ли да кажете, че най-често това се случва, когато е разстроен, понеже не може да се сети за нещо?

Сейди кимна.

— В такъв случай съм сигурен, че ще отшуми, също като амнезията.

Най-накрая, след цяла вечност — макар бавно и постепенно — Вътрешният ми свят започна да се слива с Външния. Аз бях Джейкъб Епинг, бях учител и някак си бях успял да се върна назад във времето, за да предотвратя убийството на президента Кенеди. В началото се опитах да отхвърля тази идея, ала знаех толкова много за годините, които щяха да последват, че сам се убедих в истинността й. Всички тези неща в съзнанието ми не бяха видения, а спомени. „Ролинг Стоунс“ сенатските заседания по импийчмънта на Клинтън, Световният търговски център в пламъци, Кристи — моята изпълнена с проблеми и създаваща проблеми съпруга…

Една вечер, докато двамата със Сейди гледахме сериала „Сражение“, изведнъж си спомних какво бях сторил с Франк Дънинг.

— Сейди, убих човек, преди да дойда в Тексас. Случи се в гробището. Налагаше се да го извърша. Той щеше да избие цялото си семейство.

Тя ме изгледа удивено.

— Спри този телевизор — промълвих. — Актьорът, който играе сержант Сондърс — не мога да се сетя за името му, — след време ще бъде обезглавен от винт на хеликоптер. Моля те, Сейди, изключи го!

Тя изпълни молбата ми, след което коленичи пред мен.

— Кой ще убие Кенеди? И къде точно ще бъде, когато го направи?

Напрегнах паметта си. Този път не заспах, но и не можах да изтръгна въпросния спомен. Бях дошъл във Флорида от Мейн, това го помнех… С „Форд Сънлайнър“, страхотна кола… От Флорида бях отишъл в Ню Орлиънс, а след като напуснах Ню Орлиънс, пристигнах в Тексас. Помиех как слушах по радиото „Земен ангел“ на „Пенгуинс“, докато със сто и петнайсет километра в час прекосявах междущатската граница. Помнех и знака: „ТЕКСАС ВИ ПОСРЕЩА С ДОБРЕ ДОШЛИ“. Както и рекламния билборд „БАРБЕКЮТО НА СОНИ Е СЛЕД 45 КМ“. После филмът, прожектиран в главата ми, потъваше в снежинки. След като картината се проясняваше, в съзнанието ми изплуваха спомените за живота и преподавателската ми дейност в Джоди. Най-ярки от този период бяха впечатленията ми от суинга, който бяхме танцували със Сейди, и как се гушкаме в леглото в бунгалата в Кендълуд. Тя ми съобщи, че съм живял още и във Форт Уърт и Далас, ала не знаела къде точно; цялата информация, с която разполагала, се изчерпвала с два телефонни номера, които вече не функционирали. И аз не се сещах къде, макар и да подозирах, че едно от жилищата по всяка вероятност се намираше на Кадилак Стрийт. Обаче Сейди прегледа внимателно местните карти и заяви, че в нито един от двата града няма улица с такова име.

Вече си спомнях доста неща, но името на атентатора не бе сред тях, нито пък къде или кога щеше да премине към действие. И знаех ли защо? Естествено. Защото миналото се опитваше да скрие тази информация от мен. Миналото, което ревниво пазеше своята територия.

— Убиецът има дете — споделих пред Сейди. — Дъщеричка. Мисля, че се казва Ейприл^[7].

— Джейк, искам да те питам нещо. Може да те ядоса, но тъй като страшно много зависи от това — съдбата на света, както сам твърдиш, — длъжна съм да го сторя.

— Давай. — Не можех да се сетя за неин въпрос, който би ме ядосал.

— Лъжеш ли ме?

— Не — отвърнах. И това си беше самата истина. Тогава.

— Казах на Дийк, че трябва да се обадим на полицията. Той ми показа брой от „Морнинг Нюз“, където пишеше, че вече са събрани сведения за над двеста смъртни заплахи от потенциални атентатори. Според него както крайнодесните екстремисти от Далас и Форт Уърт, така и левите от Сан Антонио, ще се опитат да стреснат Кенеди и да го прогонят от Тексас. Според него даласките полицаи прехвърлят информацията за всички потенциални заплахи към ФБР, а там само си клатят краката и не вършат нищо. Според Дийк единственият човек, когото Джей Едгар Хувър мрази повече от Джон Кенеди, е неговият брат Боби.

Не ме интересуваше особено кого мрази Хувър.

— Вярваш ли ми?

— Да — кимна тя и въздъхна. — Вик Мороу наистина ли ще умре?

Да, точно така се казваше онзи актьор!

— За съжаление да.

— Докато се снима в „Сражение“?

— Не, по време на снимките на голяма кинопродукция^[8].

Тя избухна в сълзи.

— Не умирай, Джейк — моля те! Нищо друго не искам, освен да се оправиш!

Често ме измъчваха кошмари. Местата, които сънувах, бяха различни — ту пустееща улица, напомняща главната на Лисбон Фолс, ту гробището, където бях застрелял Франк Дънинг; ту кухнята на Анди Кълъм, аса на крибиджа, ту закусвалнята на Ал Темпълтън… Седяхме в сепарето, а хората от снимките по неговата „Стена на местните знаменитости“ гледаха към нас. Ал беше болен — умираше, — но очите му искряха от енергия и ентусиазъм.

— Човекът с жълтата карта е персонификацията на миналото, което пази своята територия — каза Ал. — Знаеш го, нали?

Да, знаех го.

— Той мислеше, че ще умреш от побоя, но ти оцеля. Очакваше, че ще умреш от инфекциите, но ти пак оцеля. Сега се стреми да помрачи спомените ти — най-важните, — защото съзнава, че това е последната му надежда да те спре.

— Но как би могъл? Нали е мъртъв.

Ал поклати глава.

— Не, това съм аз.

— Кой е той? Какво представлява? И как може да се връща отново към живота? Та той преряза гърлото си и картата почерня! Видях го със собствените си очи!

— Не знам, човече. Единственото, което ми е известно, е, че той не може да те спре, ако ти не искаш да спреш. Трябва да изровиш тези спомени!

— Тогава ми помогни! — извиках и сграбчих вдървените му пръсти. — Кажи ми как се казва! Чапман? Менсън? И двете имена ми звучат познато, но усещам, че не са те, а някой друг. Ти ме забърка в това, така че ми помогни!

В този момент от кошмара Ал тъкмо отваря уста, за да ми подскаже истината, обаче Човекът с жълтата карта ненадейно се намесва. Ако сме на главната улица, той излиза от двора до нас или от „Кенебек Фрут“. Ако сме насред гробището, се надига от зейнал гроб като зомби във филм на Джордж Ромеро. А ако сме в закусвалнята, вратата изведнъж се отваря с трясък. Картата, която носи затъкната в шапката си, е толкова черна, че изглежда като дупка в тъканта на света. Мъртъв е и тялото му се разлага. По вехтия му шлифер са полепнали кал и пръст. Очните му кухини представляват пулсиращи сфери от гърчещи се червеи.

— Той не може да ти каже нищо, защото е денят, в който две са на цената на едно! — крещи Човекът с жълтата карта, който вече е Човекът с черната карта.

Обръщам се към Ал, обаче той се е превърнал в скелет с димяща между зъбите му цигара, и се събуждам, плувнал в пот. Опитвам се да сграбча спомените си, ала те отново ми се изплъзват.

Дийк ми донесе изрезки от вестниците, посветени на предстоящото посещение на Кенеди, надявайки се, че те ще ми помогнат да запълня празнините в паметта си. Обаче не можаха. Веднъж, докато си лежах на дивана (тъкмо се бях събудил след един от внезапните си пристани на сънливост), дочух как двамата се карат дали да се обадят на полицията. Дийк изтъкваше, че анонимният сигнал по всяка вероятност ще бъде пренебрегнат, а неанонимният с положителност щеше да вкара всички ни в голяма беля.

— Хич не ме е грижа за това! — извика Сейди. — Знам, че го мислиш за луд, но ако случайно е прав? Как ще се почувстваш, ако Кенеди се върне във Вашингтон в ковчег?

— Намесиш ли ченгетата, те веднага ще се фокусират върху Джейк. А според теб той е убил някакъв човек в Нова Англия, преди да дойде тук!

„Ох, Сейди, Сейди, не биваше да му казваш това!“

Този аргумент я накара да замлъкне, но не и да се откаже. Понякога Сейди се опитваше да ме стресне и изненада, както се постъпва с хълцащ човек. И това не даде никакъв резултат.

— Уф, какво да те правя? — питаше ме тъжно тя.

— Не знам.

— Не можеш ли да достигнеш до спомена по някакъв друг, заобиколен начин?

— Опитах. Мисля, че човекът е служил като морски пехотинец. — Почесах се по темето, където болката отново започваше да се надига. — Но като нищо може да става въпрос за военноморския флот. По дяволите, Кристи, нямам никаква представа!

— Сейди, Джейк. Името ми е Сейди.

— Не казах ли точно това?

Тя поклати глава и се насили да се усмихне.

На дванайсети ноември — падна се вторник след Деня на ветераните — „Морнинг Нюз“ излезе с дълга редакционна статия за предстоящото посещение на Кенеди и голямото му значение за града. „Повечето жители на Далас изглеждат готови да посрещнат младия и неопитен президент с отворени обятия — се казваше там. — Вълнението е голямо. И едва ли някой ще остане недоволен от обстоятелството, че Кенеди ще бъде придружаван от своята красива и очарователна съпруга.“

— Да не би пак да си сънувал Човека с жълтата карта снощи? — попита ме Сейди, когато влезе. Бе прекарала празника в Джоди, най-вече защото трябваше да полее цветята си и да „покаже знамето“, както самата тя се изрази.

Поклатих глава.

— Скъпа, ти прекарваш тук повече време, отколкото в Джоди. Как стоят нещата с работата ти?

— Госпожа Ели ми позволи да остана на непълен работен ден. Засега ме устройва, а когато замина с теб… ако заминем… предполагам, тогава ще реша какво да правя по-нататък.

Тя отмести погледа си от мен и малко нервно се опита да си запали цигара. Докато я гледах колко време се мъчи да запали клечката, осъзнах нещо недотам окуражаващо; Сейди все още имаше съмнения. Бях предсказал мирния изход на Карибската криза, бях познал, че Дик Тайгър ще падне в петия рунд… ала въпреки всичко съмненията продължаваха да я измъчват. Не я обвинявах. Ако бях на нейно място, вероятно и аз щях да се държа по същия начин.

После изведнъж лицето й се оживи.

— Обаче си имам страхотен заместник! Обзалагам се, че можеш да се сетиш кой е той!

Усмихнах се.

— Да не би да е… — Името му беше на върха на езика ми. Виждах го в съзнанието си — обветреното му, загоряло лице, каубойската шапка, тясната вратовръзка… И дотам. Болките отново плъзнаха в задната част на главата ми — около мястото, където се беше ударила в паркета… Но какъв паркет, в коя къща? Беше непоносимо изнервящо да не мога да си спомня.

„Кенеди пристига след десетина дена, а аз не мога да се сетя за шибаното име на този възрастен мъж!“

— Опитай, Джейк!

— Опитвам се — натъртих. — Опитвам се, Сейди!

— Почакай малко. Хрумна ми нещо.

Тя внимателно постави димящата си цигара в един от улеите на пепелника, след което се изправи, отиде до вратата и я затвори след себе си. Сетне я отвори и заговори с глас, който беше едновременно дрезгав и дълбок:

— Как си днеска, синко? Хапна ли нещичко?

Възрастният мъж, за чието име не можех да се сетя, неизменно ме приветстваше с тези думи при всяко свое посещение.

— Дийк! — възкликнах. — Дийк Симънс! Беше женен за госпожа Мими, ала тя почина в Мексико. Присъствах на церемонията в нейна памет.

От главоболието нямаше и следа. Бе изчезнало, просто ей-така!

Сейди изръкопляска и се хвърли в обятията ми. Отдадохме се на продължителна и страстна целувка.

— Виждаш ли? — усмихна се тя, когато отделихме устни. — Можеш да се справиш. Все още не е твърде късно. Как е името му, Джейк? Как се казва онзи откачен негодник?

Обаче колкото и да се напрягах, не можех да се сетя.

На шестнайсети ноември „Таймс Хералд“ публикува маршрута, по който щеше да мине президентският кортеж. Началото му беше при Полето на любовта, а краят — при „Трейд Март“, където Кенеди щеше да говори пред Гражданския съвет на Далас и поканените от тях гости. По програма той трябваше да поздрави в речта си както Центъра за следдипломни изследвания, така и самия Далас за икономическия му възход през последното десетилетие. Вестникът обаче услужливо напомняше, че истинската причина за визитата е сто процента политическа. Тексас бе гласувал за Кенеди през 1960 година, но перспективите за шейсет и четвърта изглеждаха доста обезсърчаващи въпреки присъствието на „нашето момче“ от Джонсън Сити в отбора. Циниците продължаваха да наричат вицепрезидента „Свлачището Линдън“ — намек за повторния му опит да влезе в Сената през 1948, когато спечелва с осемдесет и седем гласа в повече срещу бившия губернатор — републиканеца Куки Стивънсън. Това си беше почти древна история, ала устойчивостта на прозвището красноречиво свидетелстваше за смесените чувства, които тексасците изпитваха към него. Задачата на Джон Кенеди — и на Джаки естествено — беше да помогнат на Свлачището Линдън и губернатора на Тексас (който се падаше и ръководител на предизборната кампания на Джонсън) Джон Конъли да си върнат поддръжниците.

— Я погледни тук! — изкара ме от унеса ми Сейди, докато проследяваше с показалец маршрута на кортежа. — Колко много са високите сгради от двете страни на главната… Да не говорим за Хюстън Стрийт… Твоят човек някъде тук ли ще се притаи? Как смяташ?

Почти не я слушах, защото бях забелязал нещо друго.

— Виж, Сейди, кортежът ще мине по булевард „Търтъл Крийк“!

Очите й засияха.

— Там ли ще се случи?

Поклатих колебливо глава. Навярно не, ала знаех нещичко за въпросния булевард и то бе свързано с човека, когото бях дошъл да спра. Докато разсъждавах над това, нещо изплува на повърхността.

— Той ще скрие пушката и по-късно ще се върне за нея.

— Къде ще я скрие?

— Няма значение, понеже тази част вече се е случила. Тази част е в миналото. — Закрих лицето си с длани, защото светлината в стаята изведнъж ми се стори болезнено ярка.

— Стига си мислил за това сега — рече ми тя и премести вестника настрани. — Отпусни се, или пак ще получиш някое от онези главоболия и ще се наложи да гълташ хапчетата, които те правят страшно сънлив.

— Да — въздъхнах. — Знам.

— Трябва ти кафе. Силно кафе.

И тя отиде в кухнята, за да го приготви. Когато се е върнала, аз вече съм спял. Спах в продължение на три часа и сигурно щях да остана в Страната на сънищата още по-дълго, ако Сейди не ме беше разтърсила.

— Кое е последното нещо, което си спомняш от идването си в Далас?

— Нямам никакъв спомен.

— Къде отседна? В някой хотел? Или мотел? А може би си взел стая под наем?

За момент в съзнанието ми сякаш изплува смътен спомен за някаква сграда с множество прозорци. Имаше ли портиер, или нямаше? После изчезна също тъй внезапно. Главоболието ми започна да се усилва.

— Не знам. Единственото, което помня, е как пресичам междущатската граница по шосе номер 20 и виждам някаква реклама на барбекю. Това обаче бе на километри от Далас.

— Знам, но няма смисъл да се връщаме чак дотам, понеже ако си карал по шосе 20, вероятно си продължил по него. — Тя погледна часовника си. — Днес вече е твърде късно, ала утре ще се поразходим малко с колата…

— Едва ли ще има ефект… — промърморих, ала усетих как искрицата на надеждата проблясва в мен.

Сейди остана при мен през цялата нощ и на следващата сутрин напуснахме Далас по шосето, което местните наричаха „Пътят на Пчелата“. Поехме на изток към Луизиана, като Сейди седеше зад волана на моя шевролет. Дийк се бе погрижил да сменят повредения от крадците стартер и да се ремонтира всичко необходимо. Когато стигнахме до Терел, напуснахме шосе номер 20 и обърнахме на един осеян с дупки паркинг до крайпътна църква. Църквата „Кръвта на изкупителя“, както гласеше табелата на занемарената морава. Под този надпис се виждаше послание, съставено от големи бели пластмасови букви. Вероятно е гласяло: „ЧЕТОХТЕ ЛИ СЛОВОТО НА МНОГОСТРАДАЛНИЯ НИ БОГ ДНЕС“, ала някои от буквите бяха паднали и сега се четеше следната безсмислица: „ЧЕ ОХ Е ЛИ СЛОВОТО НА АЛНИЯ НИ БОГ ДНЕС“.

Сейди ми хвърли поглед, изпълнен с колебание.

— Ще можеш ли ти да караш на връщане, скъпи?

Бях сигурен, че ще се справя. Все пак бяха предимно прави отсечки, а и шевролетът беше автоматик. Нямаше нужда да използвам вдървения си ляв крак. Единственият проблем беше…

— Сейди? — обърнах се към нея, докато се намествах зад волана за първи път след онзи злополучен августовски ден и отместих седалката възможно най-назад.

— Да?

— Ако случайно заспя, хвани волана и веднага изгаси двигателя.

Тя се усмихна кисело.

— О, нямай грижи за това!

Огледах се за други автомобили и потеглих. В началото не смеех да вдигна повече от седемдесет, обаче беше неделя, обедно време и други коли почти не се срещаха. Усещах как постепенно започвам да се отпускам.

— Прочисти съзнанието си, Джейк. Не се напъвай да си припомняш нещо, просто го остави самичко да изплува.

— Ще ми се да бяхме със сънлайнъра! — отбелязах.

— Представи си, че караш своя сънлайнър и се остави да те отведе там, където иска да отиде.

— Добре, но…

— Няма „но“! Денят е прекрасен. Предстои ти да отидеш на ново за теб място и няма защо да се тревожиш за убийството на Кенеди, понеже дотогава има много време. Години.

Да, денят действително беше прекрасен. И не бях връхлетян от някой от внезапните пристъпи на сънливост, въпреки че се чувствах доста уморен; все пак не бях прекарвал толкова време навън след побоя. Мислите ми постоянно се връщаха към малката крайпътна църква. По всяка вероятност беше на чернокожи. Навярно пееха химни по абсолютно недостижим за белите начин и четяха „СЛОВОТО НА АЛНИЯ НИ БОГ ДНЕС“ на фона на множество емоционални възгласи „Алилуя!“ и „Слава на Исус!“.

Вече наближавахме Далас. Справих се с няколкото леви и десни завоя — може би преобладаваха десните, тъй като лявата ми ръка все още беше твърде слаба и изпитвах затруднения с въртенето на волана, въпреки че имаше сервоуправление. Не след дълго се изгубих из малките улички.

„Добре, изгубих се… — помислих си. — Някой трябва да ме упъти за посоката, както направи онова хлапе в Ню Орлиънс. Към хотел «Мунстоун».“

Само дето не беше „Мунстоун“, а „Монтелеоне“. А хотелът, в който бях отседнал при пристигането си в Далас, се казваше… се казваше…

За момент имах чувството, че мимолетният проблясък ще се изгуби, както понякога и името на Сейди изчезваше от ума ми. После обаче в паметта ми изплува образът на портиера и всички онези блеснали прозорци, гледащи към Комърс Стрийт… Най-сетне го напипах.

Бях отседнал в хотел „Адолфъс“. Да. Защото се намираше недалеч от…

Пълен мрак. Тази част от спомените ми все още бе блокирана.

— Скъпи? Добре ли си?

— Да — кимнах. — Защо?

— Стори ми се, че подскочи на седалката.

— Заради крака ми. Схванал се е.

— Нищо от това ли не ти изглежда познато?

— Не — отвърнах. — Нищичко.

Тя въздъхна.

— Поредната идея, която не ни отведе доникъде. Май най-добре да се връщаме. Искаш ли аз да карам?

— Да, мисля, че така ще е най-добре. — Излязох от автомобила и закуцуках към дясната врата, а в съзнанието ми се въртеше: „Хотел «Адолфъс»… Непременно трябва да си го напиша, щом се върнем в «Идън Фалоус»… Иначе ще взема да го забравя…“

Когато се прибрахме в малкото тристайно апартаментче с рампите, болничния креват и ръкохватките от двете страни на тоалетната, Сейди ми каза да легна и да си почина малко.

— И вземи една от онези таблетки.

Отидох в спалнята, събух обувките си — бавен и труден процес, — и се изтегнах на леглото. Обаче реших да пропусна хапчето. Исках да запазя съзнанието си ясно. Най-малкото трябваше да бъде ясно оттук нататък. Само пет дни деляха Кенеди от Далас.

„Значи си отседнал в хотел «Адолфъс» защото се е намирал недалеч от нещо. Но какво именно?“

Е, беше близо до маршрута на кортежа, обнародван във вестника, което стесняваше потенциалните обекти до… не повече от две хиляди сгради. Да не говорим за всички статуи, паметници и стени, зад които би могъл да се притаи предполагаемият снайперист. Колко ли преки имаше по маршрута? Десетки. Колко ли надлези с удобни за стрелба позиции над Уест Мокингбърд Лейн, Лемън Авеню и булевард „Търтъл Крийк“? Кортежът щеше да мине през всяко от тези места. А колко ли още имаше на главната и Хюстън Стрийт?

„Трябва или да си спомниш кой е той, или откъде точно ще стреля!“

Работата беше там, че ако имах едното, щях да имам и другото. Не си правех илюзии за това. Мислите ми обаче постоянно се връщаха към онази църква на шосе номер 20, край която бяхме обърнали. „Кръвта на изкупителя“ на „Пътя на Пчелата“. Повечето хора виждаха Кенеди като своего рода изкупител. И Ал Темпълтън определено бе сред тях. Той даже…

Очите ми се разшириха и дъхът ми секна.

Телефонът в другата стая иззвъня и чух как Сейди вдига слушалката. Говореше тихо, защото си мислеше, че спя.

„СЛОВОТО НА АЛНИЯ НИ БОГ.“

Припомних си деня, в който бях видял цялото име на Сейди, но част от него бе закрита и можех да прочета единствено „Дорис Дън“. Не беше ли това хармонизация от същата величина? Затворих очи и си представих табелата пред черквата. После сложих мислено ръка върху „НИЯ НИ БОГ“.

Онова, което остана, бе „СЛОВОТО НА АЛ“.

Бележките на Ал. Бележникът му бе у мен!

Но къде ли се намираше? Къде?

Вратата на спалнята се отвори и Сейди надзърна вътре.

— Джейк? Спиш ли?

— Не — отвърнах. — Просто си лежа тихо и кротко.

— Спомни ли си нещо?

— Не. Съжалявам.

— Все още има време.

— Така е. С всеки следващ ден си припомням нови и нови неща.

— Скъпи, Дийк се обади. В училището върлувал някакъв вирус и той го прихванал. Попита ме дали мога да го заместя утре и във вторник. А може би и в сряда…

— Няма проблеми — заявих. — Отивай. Ако не му помогнеш, той ще продължи да ходи на работа, а вече не е в първа младост. — Докато изговарях тези думи, в съзнанието ми като неонова реклама в задимен бар проблясваше „СЛОВОТО НА АЛ, СЛОВОТО НА АЛ, СЛОВОТО НА АЛ“.

Тя приседна на ръба на леглото.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Няма да страдам от липса на компания. Утре ме чака посещение от медицинските сестри от центъра за визитации.

Това беше истина. Основната им задача беше да проверят дали бълнувам и говоря несвързано, понеже това се смяташе за индикация за мозъчен кръвоизлив.

— Добре. Точно в девет. Записано е на календара ти, в случай че забравиш. И нали знаеш, че доктор Елъртън…

— Ще дойде за обяд. Да, помня.

— Добре, Джейк. Чудесно.

— Каза, че ще донесе сандвичи. И млечни шейкове. Иска да загладя малко косъма.

— Определено имаш нужда.

— Плюс терапията в сряда. Мъчение на крака сутрин, мъчение на ръце следобед.

— Не ми се иска да те оставям точно сега, когато сме толкова близо до… Нали знаеш?

— Ако стане нещо, ще ти звънна, Сейди.

Тя улови ръцете ми и се наведе толкова близо, че долових парфюма й и слабия мирис на цигари в дъха й.

— Обещаваш ли?

— Да. Естествено.

— Ще се върна най-късно сряда вечерта. Ако Дийк е още болен в четвъртък, библиотеката просто ще остане затворена.

— Ще се справя.

Тя ме целуна лекичко и тръгна към вратата, но на прага спря и се обърна.

— Така ми се ще Дийк да е прав и цялата тази работа да не е нищо друго, освен някаква заблуда или фиксидея. Не мога да понеса мисълта, че ще знаем за атентата и въпреки това няма да сме в състояние да спрем убиеца. Че може просто да си седим в стаята и да гледаме по телевизията как някой застрелва…

— Ще си спомня — заявих решително.

— Сигурен ли си, Джейк?

— Нямам друг избор.

Тя кимна, ала дори на фона на оскъдната светлина, процеждаща се през спуснатите щори, успях да зърна съмнението, изписано на лицето й.

— Ако искаш, можем да вечеряме, преди да тръгна. Ти си затвори очичките и остави хапчетата да си свършат работата. Малко сън няма да ти навреди.

Послушах я, макар и да бях сигурен, че няма да заспя.

И това беше добре, понеже исках да помисля малко върху Словото на Ал. Не след дълго подуших апетитна миризма, носеща се откъм кухнята. Сейди определено готвеше нещо вкусно. Когато ме изписаха от болницата, в началото повръщах или ходех по голяма нужда на всеки десетина минути… Нямаше ястие или храна, чийто аромат да не ме отвращава. Сега се чувствах далеч по-добре.

Започнах да се унасям. Образът на Ал изплува пред очите ми — седнал в едно от сепаретата на закусвалнята си, с килната над едната вежда хартиена шапка. Местните знаменитости от многобройните фотографии ни гледаха от стената, ала Хари Дънинг вече не беше сред тях. Бях успял да го спася. Може би за втори път го бях спасил от Виетнам… Нямаше как да узная със сигурност.

— Май още не си наредил пъзела, а, друже? — попита Ал.

— Да. Така си е.

— Но поне вече си близо.

— Не достатъчно. Нямам представа къде съм тикнал проклетия ти бележник.

— На някое сигурно място. Това стеснява ли възможностите?

Понечих да отвърна: „Не“, ала после си казах: „Словото на Ал е на сигурно място. На сигурно място. Защото…“

Отворих очи и за първи път от седмици лицето ми се изкриви от широка усмивка.

Бележникът се намираше в сейф^[9].

Вратата се отвори.

— Гладен ли си? Вечерята още е топла.

— Моля?

— Джейк, спиш вече над два часа.

Надигнах се в леглото и спуснах внимателно краката си на пода.

— Тогава да сядаме на масата.