Стивън Кинг
22 ноември 1963 (7)

2.

Нещо не му беше наред на това градче и мисля, че го почувствах от самото начало.

Когато магистрала „Миля за минута“ премина в обикновен, осеян с кръпки двулентов път, отбих по шосе 7 и на трийсетина километра северно от Нюпорт, след като превалих едно възвишение, видях Дери, сгушен на западния бряг на Кендъскег под пелена от смог от дима на Бог знае колко хартиени и текстилни фабрики, работещи на пълни обороти. Ивица зеленина прорязваше центъра на града. Отдалеч приличаше на белег от рана. Под маранята с цвят на урина градът около този неравен зелен пояс беше обагрен в тъмносиво и черно.

Отминах няколко сергии и си помислих, че продавачите (мнозина стърчаха край шосето и гледаха тъпо) повече приличат на умствено изостаналите планинци от филма „Избавление“, отколкото на фермери от Мейн. Когато минавах край последната сергия с табела: „Крайпътен магазин на Бауърс“, иззад препълнените кошници с домати изскочи едър помияр и хукна да ме гони, като се опитваше да захапе задната гума на сънлайнъра. Приличаше на мелез между булдог и улична превъзходна. Преди да го изгубя от поглед в огледалото, видях как отнякъде изскочи хилава жена с работен гащеризон и започна да го налага с някаква дъска.

Това беше родният град на Хари Дънинг и аз го намразих от пръв поглед. Нямаше конкретна причина, просто ми стана противен. Търговският район в центъра, разположен между три стръмни възвишения, беше като яма и предизвикваше усещане за клаустрофобия. Вишневочервеният ми форд бе най-светлото нещо на улицата, разсейващо (и нежелано, съдейки по неодобрителните погледи) цветно петно сред черните портсмути, кафявите шевролети и прашните камиони за доставки. През центъра на града минаваше канал, пълен с мътна вода, достигаща почти до ръба на обраслите с мъх бетонни стени.

Намерих свободно място на Канал Стрийт. С двайсет и пет цента в паркингметъра си осигурявах един час за пазаруване. Бях забравил да си купя шапка в Лисбон Фолс и сега на две-три къщи от мястото, на което бях спрял, видях рекламна табела: „Дрехи за официални случаи и за ежедневието. Най-изисканите аксесоари в цял Мейн“. Поусмихнах се — магазинът едва ли имаше голяма конкуренция в това отношение.

Бях паркирал пред една дрогерия и надникнах през витрината, за да прочета големия надпис вътре. Не знам защо, но този надпис по-добре от всичко друго обобщава чувствата ми към Дери — неясното безпокойство, усещането за едва сдържана агресия. Живях в това градче само два месеца и всичко ми беше противно (с изключение само на двама-трима души, които случайно се оказаха симпатични). Надписът гласеше:

КРАЖБИТЕ ОТ МАГАЗИНА НЕ СА

„ПРИКЛЮЧЕНИЕ“ НЕ СА „ЗАБАВЛЕНИЕ“

НЕ СА „ИЗКУШЕНИЕ“

ТЕ СА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НИЕ ЩЕ БЪДЕМ

БЕЗКОМПРОМИСНИ!

НОРБЪРТ КИЙН

СОБСТВЕНИК И УПРАВИТЕЛ

Хилавият очилатко с бяла престилка, който ме гледаше отвътре, сигурно беше въпросният Кийн. Изражението му не подканваше: „Заповядай, влез, приятел. Разгледай, купи си нещо, пийни едно безалкохолно.“ Не, тези ледени очи и стиснати устни казваха: „Махай се. Тук не продаваме на такива като теб.“ Искаше ми се да мисля, че си въобразявам, но нещо ми подсказваше, че съм прав. За да се уверя, махнах за поздрав.

Човекът с бялата престилка не помръдна.

Хрумна ми, че каналът, който бях видял по-нагоре, сигурно минава под този хлътнал градски център и аз стоя точно отгоре. Почувствах пулсирането на зазиданата вода под краката ми, сякаш вибрациите се предаваха през тротоара. Усещането беше неприятно, сякаш това късче от вселената се беше размекнало.

Манекенът на витрината на магазина за облекло и аксесоари беше облечен с фрак. Носеше монокъл и в едната му гипсова ръка беше втъкнато училищно знаменце. На него пишеше: „ТИГРИТЕ ОТ ДЕРИ ЩЕ ИЗКОРМЯТ ОВНИТЕ ОТ БАНГОР!“ Макар че по принцип одобрявам училищния патриотизъм, това ми се стори малко прекалено. Да бият „Овните“ от Бангор, добре — ама чак да ги изкормят…

„Метафорично е“ — помислих си и влязох в магазина…

Посрещна ме продавач с шивашки метър на врата. Дрешките му бяха доста по-хубави от моите, но под бледата светлина на лампите лицето му изглеждаше жълтеникаво. Изпитах абсурдния подтик да попитам: „Ще ми продадете ли някоя хубава сламена шапка, или да ида да си го начукам?“ Човекът обаче се усмихна, попита ме какво ще обичам и всичко изглеждаше нормално. В магазина имаха желания артикул и аз го придобих срещу скромната сума от три долара и седемдесет цента.

— Жалко, че няма да имате много време да я носите. Скоро ще застудее — отбеляза продавачът.

Сложих си шапката и я нагласих пред огледалото до касата.

— Може тази година циганското лято да е по-дълго — промърморих.

Предпазливо, дори малко виновно човекът накриви шапката ми на другата страна и така заприличах не на селянче, дошло в големия град, а на… на най-елегантния пътешественик във времето в цял Мейн. Благодарих му.

— Няма защо, господин…

— Амбърсън — представих се и му подадох ръка.

Той вяло я стисна и веднага я пусна. По дланта ми беше полепнала някаква пудра, може би талк. Едва се сдържах се да не се избърша в якето си.

— По работа ли сте в Дери?

— Да. А вие местен ли сте?

— Тук живея, откак съм се родил — отговори той и въздъхна, сякаш съжаляваше. Имаше защо, ако съдех по собствените ми впечатления.

— Простете за любопитството, но с какво се занимавате, господин Амбърсън?

— С недвижими имоти. Но след като така и така съм тук, реших да потърся един стар другар от казармата. Дънинг, не помня малкото име. Викахме му Скип.

Този Скип си го измислих, но наистина не знаех малкото име на бащата на Хари Дънинг. В есето той споменаваше имената на братята и на сестра си, но човека с чука наричаше само „баща ми“ или „татко“.

— Боя се, че не мога да ви помогна — недружелюбно промърмори господин продавачът. Вече му бях платил и макар че нямаше други клиенти, бързаше да ме отпрати.

— Може пък с друго да ми помогнете. Кой е най-добрият хотел в града?

— Според мен е „Дери Таун Хаус“. Върнете се на Кендъскег Авеню, завийте надясно и се качете по „Горната миля“ до Мейн Стрийт. Ще познаете хотела по фенерите от дилижанс отпред.

— „Горната миля“ ли?

— Така й викаме на тази улица, господине. Прощавайте, ама ако не ви трябва друго, имам малко работа в склада.

Излязох от магазина и забелязах, че вече притъмнява. Една от подробностите, свързани с пребиваването ми в Дери през септември и октомври 1958, които завинаги са запечатани в съзнанието ми, е как нощта винаги настъпваше неочаквано.

Отминах следващия магазин и спрях пред „Спортни стоки «Мейчън»“, където беше обявена „ЕСЕННА РАЗПРОДАЖБА НА ОРЪЖИЯ“. Вътре двама мъже разглеждаха ловните пушки под одобрителния поглед на продавач с тънка вратовръзка (в комплект с тънък врат). На отсрещната страна на Канал Стрийт бяха залепени бар до бар — от ония, където вечер се събират местните работници, където можеш да пиеш една бира или малко уиски за петдесет цента и единствената музика на джубокса е кънтри. Заведенията носеха поетичните названия „Щастливото кътче“, „Кладенецът на желанията“ (който, както по-късно научих, редовните клиенти наричаха „Кладенецът с кръв“), „Двамата братя“, „Златната спица“ и „Ленивият сребърен долар“.

Пред последния стояха четирима мъже с вид на бачкатори, излезли да глътнат малко свеж въздух, и зяпаха моя кабриолет. Държаха халби с бира и пушеха цигари. Лицата им бяха засенчени от козирките на каскетите им. Носеха високи работни обувки с неопределен цвят — от ония, които учениците ми през 2011 наричаха „лайнориначки“. Трима бяха с тиранти, четвъртият — без. Изгледаха ме с пълно безразличие. Без причина се сетих за помияра, дето се беше спуснал да хапе задните ми гуми. Прекосих улицата.

— Здравейте, господа. Какво може да пийне човек тук?

За момент никой не продума. Тъкмо си помислих, че няма да ми отговорят, Човекът без тирантите каза:

— „Бъд“ и „Мик“ какво друго? Ти май не си тукашен?

— От Уисконсин съм.

— Блазе ти — измърмори единият.

— Късно е за туристи — отбеляза друг.

— Тук съм по работа, но реших да потърся и един стар приятел от армията.

„Господата“ не реагираха, само единият си хвърли на тротоара фаса и го изгаси с голяма мазна храчка. Въпреки това добавих:

— Скип Дънинг, така се казва. Да познавате някой Дънинг?

— Ти май падаш от Марс — измърмори Човекът без тиранти.

— Моля?

Той забели очи и стисна устни с раздразнението, с което обикновено се отнасяме към безнадеждно тъпите хора.

— В Дери Дънинговци — с лопата да ги ринеш — обясни. — Виж в указателя, ако не вярваш. — Понечи да се върне в бара, другарчетата му го последваха. Той отвори вратата и я задържа, за да минат. Обърна се пак към мен: — Кво го движи тоя форд? V-8 ли?

— Y-блок — отговорих с престорена увереност, сякаш знаех какво означава това.

— Добре ли върви?

— Не е зле.

— Яхай го тогава и пали към горния квартал. Там имат няколко лъскави заведения. Тукашните барове са за бачкатори. — Погледна ме по характерния за Дери хладен начин, който вече не ме изненадваше, макар че до края не свикнах с него. — Тука само ще те зяпат, а когато пуснат вечерната смяна от „Страярс“ и „Бутилиърс“, може да ти се случи и нещо по-кофти.

— Благодаря за съвета. Много мило.

Той ме изгледа още веднъж, преди да изрече окончателната си присъда:

— Ти май не си в час. — И влезе в бара.

Върнах се при кабриото. На тази мръсна улица, пропита със задушливата миризма на дима от фабричните комини, и сивееща в здрача, центърът на Дери беше очарователен колкото мъртва проститутка на църковен стол. Седнах зад волана, натиснах съединителя, включих двигателя и внезапно изпитах силно желание да се махна оттук. Да се върна в Лисбон Фолс, да мина през заешката дупка и да кажа на Ал Темпълтън да си търси друг човек за мисията. Обаче нямаше как, нали? Той вече нямаше сили, пък и времето му изтичаше. Аз бях последният патрон на трапера, както се казва в една местна поговорка.

Завих по Мейн Стрийт, видях фенерите от дилижанс (светнаха точно когато ги забелязах) и спрях на алеята пред „Дери Таун Хаус“. Пет минути по-късно вече се бях регистрирал. Така започна престоят ми в Дери.

3.

Докато разопаковах новите си придобивки (част от останалите пари пъхнах в портфейла, другите скрих в подплатата на новия ми куфар), адски огладнях, но преди да сляза за вечеря, отворих телефонния указател. Сърцето ми се сви. Джентълменът без тиранти може да не се държеше особено любезно, но беше абсолютно прав, като каза: „В Дери Дънингови — с лопата да ги ринеш.“ Имаше цяла страница с тази фамилия. Нищо изненадващо — в малките градчета някои имена се множат като глухарчета през юни. През петте години, откакто преподавах английски в гимназията на Люистън, през класа ми се бяха изредили двайсетина Старбърдовци и Лемкевци, някои от тях — братя и сестри, но повечето — първи, втори или трети братовчеди. Женеха се помежду си и продължаваха да се множат.

Ако преди пътуването в миналото си бях направил труда да телефонирам на Хари Дънинг и да го питам за малкото име на баща му, сега щеше да ми е по-лесно. Щях да го направя, ако не бях толкова сащисан от онова, което ми показа Ал и което ме помоли да направя. „Абе, едва ли ще е трудно — рекох си. — И без да си Шерлок Холмс, ще намериш семейство, чиито деца се казват Трой, Артър (по прякор Туга), Елън и Хари.“

Ободрен от тази мисъл, слязох в ресторанта на хотела и поръчах вечеря, която се състоеше от миди и цял омар с размерите на извънбордов двигател за лодка. Пропуснах десерта и вместо това седнах на бара и си поръчах бира. В любимите ми детективски романи барманите са отличен източник на информация. Разбира се, ако работещият в „Таун Хаус“ беше като онези жители на това противно градче, с които бях говорил досега, нямаше да изкопча много.

Не беше като тях. Младежът, който престана да бърше стъклените чаши, за да ме обслужи, беше едър, с приветливо обло лице и с къса войнишка прическа.

— Здрасти, приятел. Какво да бъде?

Този разговор започваше обнадеждаващо. Усмихнах се въодушевено и отговорих:

— Бира „Милър Лайт“.

Барманът озадачено ме изгледа:

— Не съм я чувал. Обаче имаме „Милър Хай Лайф“.

Разбира се, че не беше чувал за „Милър Лайт“. Тази марка на пивоварна „Милър“ щеше да е на пазара след двайсетина години.

— И това става. Все забравям, че съм на Източното крайбрежие.

— Откъде си?

Отвори една бутилка и сложи пред мен чаша, извадена от хладилника.

— От Уисконсин. Мисля обаче да поостана тук известно време. — Въпреки че бяхме сами, понижих глас, за да създам впечатление, че споделям някаква тайна: — Занимавам се с недвижими имоти. Мисля да поогледам района.

Той кимна учтиво и ми напълни чашата.

— Ами късмет тогава. Бог ми е свидетел, че тук се продават доста имоти. И все евтино. Аз обаче съм намислил да се махна. В края на месеца вдигам гълъбите и отивам на някое по-ведро местенце.

— Абе, и на мен хората ми се сториха доста недружелюбни, обаче реших, че по тия места е нормално. В Уисконсин сме по-гостоприемни и за да го докажа, ще те черпя една бира.

— Не употребявам алкохол в работно време. Но ще пия една кока-кола.

— Дадено.

— Сърдечно благодаря. Хубаво е да имаш приятна компания през вечер, когато няма много работа.

Приготви си напитката, като наля в една чаша порядъчно количество сироп и го разреди с газирана вода. Отпи и премлясна от удоволствие:

— Ммм, обичам сладко.

Съдейки по коремчето му, определено си падаше по сладкото.

— Тези приказки, че янките били темерути, са пълни глупости — продължи той. — Аз съм израснал във Форк Кент и трябва да ти кажа, че това е най-дружелюбното градче на света. Там, когато се появи някой турист от Бостън или Мейн, почти го целуваме за добре дошъл. Изкарах курсове за барман и дойдох на юг да си търся късмета. Тук ми се стори добре за начало и заплащането не е лошо, обаче… — Огледа се и като се увери, че няма кой друг да чуе, на свой ред понижи глас: — Честно ще ти кажа, приятел. Този град е гаден.

— Много добре те разбирам. Миризмата от тези фабрики…

— Не е само това. Я се огледай. Какво виждаш?

Огледах се. В другия край на помещението някакъв тип (заприлича ми на пътуващ търговски пътник) пиеше уиски. Други посетители нямаше.

— Доста е празно.

— Така е през цялата седмица. Заплатата е висока, защото няма бакшиши. Баровете в центъра са претъпкани всеки ден. В петък и събота вечер и тук идват хора, но иначе няма жива душа. По-заможните клиенти си пият вкъщи, предполагам. — Барманчето понижи глас и зашепна: — Това лято беше ужасно, приятелю. Местните не говорят за тая история, дори във вестника не я раздухаха… обаче се случиха лоши неща. Убийства. Най-малко пет-шест. Деца. Само преди няколко дни намериха едно в Пущинака. Патрик Хокстетър, така се казваше. Напълно разложен.

— Пущинака ли?

— Оная блатиста ивица, дето минава през центъра. Сигурно си я видял от самолета. Бях дошъл с кола, но се сетих какво има предвид.

Барманчето се ококори си се приведе към мен:

— Май не си дошъл да търсиш имоти, а?

— Не мога да ти кажа. Ако се разчуе какъв съм в действителност, ще се наложи да си търся друга работа.

— Ясно, ясно. — Той изгълта наведнъж половината кока-кола и се оригна тихо, като закри устата си с длан. — Дано успееш, само това ще кажа. И дано залеят с бетон оная проклетия. Застоялата вода смърди и се въдят рояци комари. Ако помогнеш за тая работа, ще направиш голяма услуга на всички местни. Бих казал, че бреме ще падне от плещите им.

— И други убити деца ли са намирали там? — попитах. Хрумна ми, че усещането за нещо зло, което ме обзе още с влизането ми в Дери, може би се дължи на наличието на сериен убиец, чиито жертви са предимно деца.

— Не знам, обаче хората разправят, че преди да изчезнат, онези деца често ходели в Пущинака, защото там се намират всички големи помпени станции на отходната канализация. Говори се, че под Дери има толкова много отточни тръби, прокарани през Голямата депресия, че вече никой не знае точно откъде минават. А нали ги знаеш хлапетата?

— Търсят приключения.

Барманчето кимна:

— Именно. Според някои убиецът е някакъв скитник, дето вече е напуснал района. Други твърдят, че бил местен, който се маскирал като клоун, за да не го познаят. Първата жертва… това е станало лани, преди аз да дойда… та това момче го намерили на пресечката на „Уичам“ и „Джаксън“. Едната му ръка била направо откъсната. Денбро, така се казвало. Джордж Денбро. Горкото хлапе. — Изгледа ме състрадателно. — Открили го до една от отходните тръби. Ония, дето се изливат в Пущинака.

— Ужас!

— Да.

— Забелязах, че говориш в минало време. — Бях готов да поясня, но този сладур явно беше внимавал в часовете по английски.

— Изглежда, че е престанал. Да чукна на дърво — отговори и потропа по барплота с кокалчетата на пръстите си.

— Може би престъпникът, който и да е бил, се е преместил. А може би се е самоубил, мръсникът, има такива случаи. Дано се е гръмнал. Обаче онова хлапе Коркоран, него не го уби ненормалник с клоунски костюм. Онова хлапе го утрепа собственият му баща, представяш ли си?

Изведнъж ми хрумна, че присъствието ми в този град не е случайно съвпадение, че съдбата ме е изпратила в Дери. Отпих глътка бира и попитах предпазливо:

— Сериозно?

— Честен кръст. Дорси Коркоран, така се казваше хлапето. Беше само на четири. И знаеш ли какво направил баща му? Пребил го до смърт с чук.

„Чук! Убил го е с чук!“ — помислих си. Опитах се да запазя изражение на учтиво любопитство, но ме побиха тръпки.

— Това е ужасно.

— Да, и не само… — Той погледна над рамото ми и попита другия клиент: — Да ви налея ли още едно, господине?

Бизнесменът, който беше станал, му подаде един долар и отговори:

— Не, благодаря. Ще си лягам, че утре потеглям рано. Дано в Уотървил и Огъста още помнят какво е да си поръчваш железария по каталог, защото тука със сигурност са забравили. Задръж рестото, синко, купи си скъп автомобил.

— Наведе глава и се затътри към вратата.

— Видя ли? Това е типичен пример за посетител в нашия малък оазис — отбеляза барманчето и опечалено се загледа в излизащия клиент. — Пият едно, бързат да си легнат, а на другия ден: „Много здраве и прощавай, сбогом и не ни забравяй.“ Ако продължава така, това място съвсем ще се обезлюди. Изправи се и се опита да изпъне раменете си — невъзможна задача, защото бяха закръглени като другите му форми. — Обаче кво ми пука? — добави. — На първи октомври хващам пътя. Тръгвам по широкия свят. Ще ти пожелая късмет, пък може пак да се срещнем някъде.

— Бащата на това момче, на Дорси… не е ли убил другите деца?

— Не, имаше алиби. Сега като се замисля, той май беше пастрок на хлапето. Дики Маклин. Джони Кийсън от рецепцията — той трябва да те е регистрирал — та Джони ми е казвал, че Маклин чат-пат идвал да пие тука, обаче му забранили, щото почнал да задява една камериерка и се разбеснял, когато му казала да си го начука. Предполагам, че се е преместил в „Спицата“ или „Кофата“ след тая случка. В ония дупки пускат всеки. — Наведе се към мен достатъчно близо, за да помириша евтиния му одеколон, и добави: — Знаеш ли обаче кое е най-лошото?

Не знаех, но реших, че не е зле да науча, затова кимнах.

— В това нещастно семейство имаше и по-голямо момче. Еди. Изчезна през юни. Изпари се яко дим, ако схващаш. Някои казват, че е избягал от Маклин, но ако ти сече пипето, ще се сетиш, че в такъв случай би трябвало да се появи някъде в Портланд, в Касъл Рок или Портсмут. Едно десетгодишно хлапе няма как да остане толкова дълго време незабелязано. Помни ми думата, Еди Коркоран е утрепан с чук също като малкото си братче. Не му се е разминало. — Барманчето се ухили и неочакваната лъчезарна усмивка разкраси валчестото му лице. — Е, разубедих ли те да си купиш имот в Дери?

— Не зависи от мен — промърморих разсеяно. Вече действах на автопилот. Дали не бях чел някъде за серия от убийства на деца в Мейн? Или беше минало покрай ушите ми, докато съм гледал телевизия и съм се ослушвал кога онази несретница, съпругата ми, ще се върне (или по-скоро ще се строполи през вратата) след поредната „вечер по женски“? Нещо такова ми се въртеше в главата, но единственото, което си спомнях със сигурност за Дери, беше, че някъде през осемдесетте половината град е бил разрушен от наводнение.

— Така ли? — изненада се барманчето.

— Да. Аз съм само посредник.

— Е, късмет тогава. Сега тук не е чак толкова гадно като през юли, когато местните се бяха спекли като сушени сливи, ама пак не ми е по сърце. Аз съм весел човек и обичам да общувам с ведри хора. Затова се махам.

— Късмет и на теб — пожелах му и оставих два долара на барплота.

— Леле, човече, много щедро.

— Винаги давам премия за приятен разговор.

Всъщност премията беше за дружелюбното му отношение. Разговорът беше обезпокоителен.

— Ами благодаря! — Той се ухили и ми подаде ръка. — Така и не се запознахме. Казвам се Фред Туми.

— Приятно ми е, Фред. Аз съм Джордж Амбърсън.

Младежът здраво стисна ръката ми. И по дланта ми не полепна талк.

— Искаш ли един съвет от мен? — попита.

— Давай.

— Докато си в града, стой далеч от деца. След случките през това лято ченгетата като нищо може да те приберат, ако те видят да приказваш с някое хлапе. Може и някой да те напердаши. Доста е вероятно.

— Дори да не съм облечен като клоун ли?

— Това му е лошото на предрешването. — Усмивката му помръкна. Лицето му пребледня и стана сурово. С други думи той заприлича на съгражданите си от Дери. — Когато сложиш клоунски дрехи и червен гумен нос, никой не знае какво криеш отдолу.

4.

Замислих се над думите му, докато скърцащият старомоден асансьор пълзеше нагоре към третия етаж. Вярно беше. И ако останалото, което ми беше казал Фред Туми, също отговаряше на истината, някой щеше да се изненада, ако друг баща реши да „обработи“ с чук семейството си? Вероятно не. Хората щяха да го отдадат на пагубното влияние на живота в Дери. И може би щяха да са прави.

Влязох в стаята. Хрумна ми смразяваща мисъл: ами ако през следващите седмици променях нещата така, че бащата на Хари да убие и самия Хари, а не само да го остави куц и леко побъркан?

„Няма да се случи — помислих си. — Няма да позволя да се случи. Ще следвам мотото на Хилъри Клинтън, която през две хиляди и осма заяви: «Тук съм, за да спечеля.»“

Само дето, разбира се, не спечели.

5.

На другата сутрин закусих в хотелския ресторант „Ривървю“. Бяхме само двамата с търговския пътник от снощи, който беше забил нос в местния вестник. Изчаках да го остави и веднага го взех. Подминах без интерес първата страница, посветена на продължаващите размирици на Филипините (макар че за момент се почудих дали Лий Осуалд не е някъде там). Интересуваше ме разделът за местни новини. През 2011 г. в Люистън редовно четях местния „Сън Джърнал“, в който последната страница на втората притурка беше озаглавена „Училищни дела“. Там гордите родители можеха да видят имената на децата си, ако са спечелили някаква награда, заминали на екскурзия или участвали в почистването на града. Ако и в „Дейли Нюз“ в Дери съществуваше такава рубрика, имаше голям шанс да намеря името на някое от децата на Дънинг.

На последната страница обаче имаше само некролози.

Отворих на спортната страница и се зачетох в материала за предстоящия мач: „Тигрите“ от Дери срещу „Овните“ от Бангор. Според есето на Хари брат му Трой трябваше да е на петнайсет. Едно петнайсетгодишно момче спокойно можеше да играе в отбора.

Не срещнах името му, въпреки че прочетох всяка дума от кратката статия за местния детски футболен отбор „Тигърчетата“. За Артър Дънинг по прякор Туга също не се споменаваше.

Платих закуската, пъхнах вестника под мишницата си и се качих обратно в стаята, казвайки си, че от мен няма да излезе сносен детектив. След като преброих всички Дънинговци в указателя (деветдесет и шест), ми хрумна нещо друго: бях разглезен, дори може би осакатен от всезнаещия интернет, на който бях свикнал да разчитам и който приемах за даденост. Какво беше необходимо, за да намеря семейство Дънинг през 2011 г.? Просто да въведа „Туга Дънинг“ и „Дери“ в любимата ми търсачка — да натисна клавиша и да оставя „Гугъл“, този „Голям брат“ на двайсет и първи век, да свърши цялата работа.

В Дери през петдесет и осма най-модерните изчислителни машини бяха с размера на малка къща. Местният вестник също не можеше да ми помогне. Какво ми оставаше? Спомних си преподавателя ми по социология в колежа — стар циник — който често казваше: „Когато опиташ всичко и удариш на камък, вдигни бяло знаме и отиди в библиотеката.“

Така и направих.

6.

В късния следобед с попарени надежди (поне за момента) бавно се изкачих пеш по „Горната миля“. Спрях за момент на кръстовището на „Джаксън“ и „Уичам“, за да видя канализационната шахта, край която малкият Джордж Денбро бе изгубил ръката и живота си (поне според Фред Туми). Когато се добрах до върха на хълма, сърцето ми биеше до пръсване и едва дишах. Не защото бях излязъл от форма; димът от фабриките беше виновен.

Бях обезсърчен и поизплашен. Вярно, че все още имах достатъчно време да намеря Дънингови и не се съмнявах, че ще успея — дори да трябваше да се обадя на всеки Дънинг от указателя, макар че така рискувах да уплаша бащата на Хари — онази бомба със закъснител — но в мен вече се появяваше усещането, което имаше и Ал, че нещо работи срещу мен.

Като излязох на Канзас Стрийт, бях прекалено вглъбен в мислите си, затова с известно закъснение забелязах, че отдясно вече няма къщи. Теренът се спускаше стръмно към обраслото с растителност дере, което Туми бе нарекъл Пущинака. Само една паянтова дървена ограда разделяше тротоара от стръмния наклон. Хванах се за парапета и се загледах в гъстия буренак долу. Видях проблясващата повърхност на кални гьолове, туфи тръстика, толкова висока, че сякаш растеше там от времето на динозаврите, и преплетените вейки на къпинови храсти. Всяко дърво, успяло да пусне корени долу, скоро би умряло от липса на светлина. Вероятно в дерето растеше отровен бръшлян, имаше купища боклук и колиби на бездомници. Сигурно имаше и пътека, известна само на местните хлапета. И то на най-смелите от тях.

Стоях и гледах, без да виждам, струваше ми се, че в далечината звучи музика… мелодия, изпълнявана от джазоркестър. Мислех си колко малко съм постигнал днес. „Ти можеш да промениш миналото — беше ми казал Ал, — но няма да е толкова лесно, колкото си мислиш.“

Каква беше тази музика? Някаква весела, игрива мелодия. Навя ми спомени за Кристи, когато бях лудо влюбен в нея. Когато двамата бяхме лудо влюбени един в друг. Та-ба-да-да… да-ба-ди-дум… може би парче на Глен Милър?

Бях отишъл в библиотеката, надявайки се да прегледам регистрите от преброяванията на населението. Последното общонационално беше проведено през 1950 г. и в регистъра би трябвало да фигурират три от четирите деца на Дънинг: Трой, Артър и Харолд. Само Елън, която е била седемгодишна по време на убийствата, още не е била родена. Така щях да намеря адреса им. Вярно, че можеше семейството да се е преместило през последните осем години, но в този случай някой от съседите щеше да ми каже къде са отишли. Градчето беше малко.

Само дето регистрите ги нямаше. Библиотекарката, любезна женица на име Старет, ми каза, че според нея би трябвало да се съхраняват при нея, но неясно защо Общинският съвет решил, че мястото им е в кметството. Преместили ги през 1954.

— Такива са ония типове от Градския съвет — отбелязах с усмивка. — Нали знаете поговорката: „Човек не може да се бори с общината.“

Тя остана сериозна. Беше услужлива, дори мила, но проявяваше същата бдителна резервираност като всеки друг, когото бях срещнал на това странно място. Фред Туми беше изключението, което потвърждаваше правилото.

— Не говорете глупости, господин Амбърсън. Данните от преброяването не са секретни. Просто отивате и казвате на архивистката, че Реджина Старет ви праща. Тя се казва Марша Гуей. Ще ви помогне да ги намерите. Макар че регистрите сигурно са в мазето, а там не им е мястото. Влажно е и като нищо може да има мишки. Ако имате някакъв проблем — какъвто и да е — елате пак при мен.

Отидох до кметството. Във фоайето имаше голям плакат с надпис: РОДИТЕЛИ, НАПОМНЯЙТЕ НА ДЕЦАТА СИ ДА НЕ РАЗГОВАРЯТ С НЕПОЗНАТИ И ДА ИГРАЯТ САМО С ПРИЯТЕЛИ. Имаше няколко души, чакащи за различни гишета. (Повечето пушеха. Разбира се.) Марша Гуей ме поздрави със смутена усмивка. Госпожа Старет вече й се беше обадила и с основание се ужасила, след като чула онова, което госпожица Гуей разказа сега и на мен. Списъците от преброяването през 1950 бяха унищожени, както и всички други документи, съхранявани в мазето на кметството.

— Лани имаше ужасни дъждове — обясни тя. — Цяла седмица не престана да вали. Каналът преля и целият Долен град — така по-старите наричат центъра на града, господин Амбърсън — целият Долен град се наводни. Цял месец хранилището ни беше като Големия канал във Венеция. Госпожа Старет беше права — документите изобщо не трябваше да се местят, а сега май никой не знае защо са го направили и по чие разпореждане. Ужасно съжалявам.

Нямаше как да не изпитам онова, което Ал бе почувствал, докато се е опитвал да спаси Каролин Пулин — че съм в затвор с еластични стени. Нима сега трябваше да се навъртам около училищата и да се оглеждам за хлапе, което прилича на току-що пенсиониралия се шейсетгодишен портиер? Или седемгодишно момиче, което разсмива до сълзи с шегите си другите деца? Да чакам някой ученик да извика: „Хей, Туга, чакай малко!“

Да, бе. Непознат да се навърта около училищата в град, където първото, което виждаш в кметството, е плакат, предупреждаващ родителите за опасни непознати. Ако имаше нещо, заради което ченгетата веднага да ме приберат, то беше това.

За едно бях сигурен — трябваше час по-скоро да напусна „Дери Таун Хаус“. На цените от 1958 можех да живея на хотел седмици наред, но така щях да привлека вниманието към себе си. Реших да прегледам обявите и да си намеря стая под наем за един месец. Тръгнах към Долния град, но нещо ме накара да спра.

Та-ба-да-да… ба-да-ди-дум…

Наистина беше Глен Милър. „В настроение“ — мелодия, която имах причина да познавам отлично. Изпълнен с любопитство, тръгнах към мястото, откъдето звучеше музиката.

7.

В края на паянтовата ограда между Канзас Стрийт и стръмния склон към Пущинака имаше малка зона за пикник: каменно барбекю и две маси, между които стърчеше ръждясала кофа за боклук. На едната беше поставен преносим грамофон и на него се въртеше голяма плоча от онези на 78 оборота.

Дългуресто момче с очила с дебели стъкла, чиито рамки бяха подлепени с тиксо, и невероятно красиво червенокосо момиче танцуваха на тревата отстрани. В Лисбонската гимназия наричахме деветокласниците „зайци“ и тези хлапета бяха точно такива. Но се движеха с грацията на опитни танцьори. Не се кълчеха; танцуваха суинг. Бях очарован, но и… какво? Уплашен? Малко може би. Изпитвах страх през почти цялото време, откакто бях в Дери. Но сега имаше и нещо друго, нещо по-силно. Нещо като страхопочитание, сякаш се бях докоснал до велико тайнство. Или бях успял да надникна (като през изцапано стъкло) в самата структура на вселената.

Защото с Кристи се бяхме запознали на курс по суинг в Люистън и това беше една от мелодиите, на която се учехме да танцуваме. По-късно — през най-щастливата ни година, шест месеца преди сватбата ни и шест месеца след това — дори участвахме в състезания и веднъж взехме четвърта награда („Първо място сред отпадналите“ — беше казала Кристи) в Регионалния шампионат по суинг. Тогава се представихме на леко забавен вариант на „Буги патъци“ на „Кей-Си и Съншайн бенд“.

„Не е случайно съвпадение“ — помислих си, докато ги гледах. Момчето носеше дънки и тениска; девойката — дълга бяла блуза и избелял червен три четвърти панталон. Прекрасната й коса беше вързана на същата безсрамно привлекателна опашка, както я връзваше Кристи, когато се явявахме на състезания. В комплект, разбира се, с къси, подвити отгоре чорапки, и пола „пудел“^[1].

„Не може да е случайност“ — повторих си наум.

Танцуваха вариант на линди хоп, известен още като хелсапопин — „дяволско подскачане“. По принцип се играеше бързо — главозамайващо бързо, ако си достатъчно издръжлив и пъргав, но момчето и момичето танцуваха бавно, защото още учеха стъпките. Познавах всяко движение, макар че от пет години не бях танцувал. Приближаване, хванати за ръце. Леко навеждане и подритване с левия крак; чупка в кръста така, че да изглежда, сякаш двамата тръгват в различни посоки. Разделяне, все още хванати за ръце, после тя се завърта първо наляво, после надясно…

Хлапетата обаче объркаха обратното завъртане и се проснаха на тревата.

— Уф, Ричи! Никога няма да научиш тази стъпка! Безнадежден си! — сгълча го през смях девойката. Легна по гръб и се загледа в небето.

— Простете, госпойце Скарлет! — изписука момчето с женствено гласче, което през двайсет и първи век би предизвикало доста неуместни от гледна точка на половата толерантност подмятания. — Аз съм само недодялано селянче, но ще науча тоз’ танц, та ако ще да пукна.

— Да, понякога ми иде да те убия. Хайде пусни пак плочата, преди да съм…

В този момент ме видяха.

Беше странен момент. В Дери имаше невидима стена, напомняща прозрачен воал, и аз толкова бях свикнал с нея, че сякаш я виждах. От едната страна бяха местните; от другата — чужденците (като Фред Туми, като мен). Понякога местните излизаха иззад тази стена (като библиотекарката госпожа Старет, когато изрази възмущението си от преместването на регистрите от преброяването), но ако човек започнеше да задава твърде много въпроси — и най-вече ако ги изненадаше — отново се скриваха зад нея.

Сега обаче бях стреснал двете хлапета, но те не се скриха зад стената на резервираността. Вместо да ме стрелнат с враждебни погледи, те ме изгледаха с любопитство.

— Извинете, извинете — казах им. — Не исках да ви стресна. Чух музиката и спрях да погледам как танцувате линди.

— Опитваме се да танцуваме линди — поправи ме момчето. Помогна на момичето да се изправи, после се поклони. — Ричи Тозиър се казвам, с разни гласове приказвам. Приятелите ми казват „Ричи-Ричи с гласче на момиче“, но какво разбират те?

— Приятно ми е да се запознаем. Джордж Амбърсън. — Сетне изведнъж ми хрумна: — Приятелите ми викат „Джорджи-Джорджи все ще се изложи“, ама и те нищо не разбират.

Момичето седна на скамейката и се закиска. Момчето вдигна ръце и забърбори като телевизионен водещ:

— „Непознат възрастен пуска як майтап! Уака-уака-уака. Страааа-шно! Ед Макмахон, каква награда имаме днес за този духовит младеж?“ „Ами, Джони, днешните награди в «На кого имаш доверие» са пълен комплект на «Британската енциклопедия» и прахосмукачка «Електролукс» да си смучеш…“

— Шшшт, Ричи — прекъсна го момичето, като бършеше насълзените си от смях очи.

Това го накара отново да запелтечи с пискливото женствено гласче:

— Простете, госпойце Скарлет, не грабвайте камшика! Още имам рани на гърбицата от миналия път!

— А вие как се казвате, млада госпожице? — попитах.

— Беви-Беви с две ръчички леви — отговори тя и отново се разкиска. — Извинете… Ричи е глупчо, но аз нямам извинение. Казвам се Бевърли Марш. Не сте тукашен, нали?

Явно всеки го забелязваше.

— Не съм. Ама и вие двамата май не сте оттук. Вие сте първите жители на Дери, които не изглеждат… кисели.

— Мдааа, Дери е град на сърдитковците — съгласи се Ричи вече с нормален глас и вдигна иглата на грамофона, защото плочата беше зациклила.

— Разбрах, че хората много се тревожат за децата си. Както забелязвате, старая се да спазвам дистанция: вие сте на тревата, аз — на тротоара.

— Не бяха толкова разтревожени, когато ставаха убийствата — измърмори момчето. — Знаете ли за убийствата?

Кимнах:

— Отседнал съм в „Таун Хаус“. Един от персонала ми разказа.

— Аха. Сега, когато всичко свърши, станаха много загрижени. — Ричи седна до Бевърли. — Обаче докато ставаха убийствата, всички си траеха.

— Ричи, млъкни — намеси се тя.

Този път момчето се опита да имитира сърдития Хъмфри Богарт:

— Вярно е, сладурано. Не можеш да отречеш, че е вярно.

— Всичко вече свърши — заяви Беви убедително като говорител на Търговската камара. — Но те още не го знаят.

— Кои „те“? Местните жители или само възрастните?

Тя сви рамене, сякаш казваше: „Има ли значение?“

— Вие обаче знаете, така ли?

— Със сигурност — отсече Ричи.

Изгледа ме предизвикателно, но зад стъклата на очилата му още блещукаше насмешка. Бях останал с впечатлението, че тя винаги блещука в очите му.

Стъпих на тревата. Двамата не закрещяха и не побягнаха. Тъкмо обратното — Бевърли се премести към края на пейката и смушка Ричи също да се мръдне, за да ми направят място. Бяха или много смели, или много глупави, но не ми изглеждаха глупави.

Неочаквано Беви подхвърли нещо, което ме стъписа:

— С вас не сме ли се срещали преди?

Преди да отговоря, Ричи се намеси:

— Не, не е това. Просто… не знам. Информация ли търсите, господин Амбърсън? Затова ли сте дошли?

— Всъщност да. Информация. Но как разбра? И откъде знаете, че не съм опасен?

Те се спогледаха, сякаш си казаха нещо без думи. Не знам защо, но ми хрумнаха две неща: бяха усетили, че съм различен, и не само защото не бях местен… Но за разлика от Човека с жълтата карта не се бояха от странността ми. Напротив, тя ги привличаше. Казах си, че тези симпатични и безстрашни хлапета могат да ми разкажат доста интересни неща, ако пожелаят. До края на живота ми ще ме гложди любопитство какви щяха да са техните истории.

— Ами просто не сте — отговори Ричи и погледна момичето, което кимна.

— И сте сигурни, че… лошият период… е отминал, така ли?

— Общо взето — каза Бевърли. — В Дери лошият период никога не отминава напълно, господин Амбърсън. Това е лошо място, и то в много отношения. Но положението ще се подобри.

— Ами ако ви кажа — чисто хипотетично — че може би предстои да се случи още едно лошо нещо? Нещо като станалото с Дорси Коркоран.

Двамата потрепериха, сякаш ги бях настъпил по мазолите. Бевърли се обърна към приятеля си и му прошепна нещо. Не можах да го чуя, но вероятно беше от рода на „Не беше клоунът.“ После тя отново ми заговори:

— Какво лошо нещо? Както когато бащата на Дорси…

— Няма значение. По-добре да не знаете. — Сега беше моментът да ги подработя. Те щяха да ми помогнат. Не знаех защо, но бях сигурен. — Познавате ли деца с фамилия Дънинг? — Изброих ги на пръстите на ръката си: — Трой, Артър, Хари и Елън. На Артър му викат още…

— Туга — прекъсна ме Бевърли. — Да, познаваме го. Съученик ни е. Репетираме линди за училищния празник на талантите, който ще е малко преди Деня на благодарността…

— Госпойца Скарлет държи да репетира в ранни зори — изписука Ричи.

Бевърли Марш не му обърна внимание, а продължи обяснението си:

— Туга също се записа за участие. Номерът му е буфосинхронистко изпълнение на „Плис-пляс“ — парчето на Боби Дарин. — Тя завъртя презрително очи. Удаваше й се.

— Къде живее? Знаете ли? — Знаеха, разбира се, но не бързаха да ми кажат. Явно чакаха още обяснения. Разбрах го по погледите им. — Ще ви го кажа така: ако някой не го пази, има голяма вероятност той да не участва в празника на талантите. Братята и сестра му също. Ще ми повярвате ли?

Младежите отново се спогледаха, провеждайки безмълвната си консултация. Влюбените често се гледат така, но тези хлапета нямаше как да са гаджета. Приятели обаче бяха. Близки приятели, които заедно бяха преживели нещо.

— Туга и техните живеят на „Косут“ — каза Ричи след няколко секунди.

— „Косут“ ли?

— Да, така се казва улицата — добави Бевърли. — Всъщност се казва „Кошут“, но ние й викаме „Косут“.

— Ясно.

Сега единственият въпрос беше на колко души ще разкажат двете хлапета за странния ни разговор край Пущинака.

Бевърли извърна към мен очите си, потъмнели от тревога:

— Вижте, господин Амбърсън, познавам бащата на Туга. Симпатяга е. Винаги е усмихнат. Той…

— Симпатягата вече не живее вкъщи — намеси се Ричи. — Жена му го е изритала.

Тя се ококори:

— Туг ли ти каза?

— Не. Бен Ханском. Научил го е от Туг.

— Въпреки това е симпатичен човек — промърмори тя колебливо. — Все се шегува и никога не повишава тон.

— Клоуните също се шегуват — отбелязах и двамата отново подскочиха като ужилени. — Но това не означава, че са добри хора.

— Знаем — прошепна Бевърли и се загледа в ръцете си. Сетне вдигна очи и ме погледна. — Знаете ли за Костенурката?

Изрече думата „костенурка“ така, сякаш беше съществително собствено.

На върха на езика ми беше: „Да, знам за костенурките нинджи“, но се усетих навреме. Леонардо, Донатело, Микеланджело и Рафаело щяха да бъдат измислени едва след няколко десетилетия. Затова просто поклатих глава.

Тя погледна несигурно Ричи. Той премести очи към мен, после — пак към нея.

— Той е добър — настоя Бевърли. — Сигурна съм. Господин Дънинг е добър човек. Независимо, че са го изгонили от къщи.

Точно в десетката. Жена ми ме беше напуснала, но не защото бях лош човек.

— Така е — съгласих се и станах. — Смятам да остана известно време в града и не искам да привличам прекалено много внимание. Може ли да не споделяте с никого нашия разговор? Знам, че е трудно, но…

Те се спогледаха и прихнаха да се смеят. Когато се окопити, Бевърли каза:

— Умеем да пазим тайна.

Кимнах:

— Сигурен съм. Това лято май ви се е наложило да пазите доста тайни.

Те не продумаха.

Посочих с палец надолу:

— Като малки ходили ли сте да си играете в Пущинака?

— Веднъж — отговори Ричи. — Повече няма да стъпя там. — Изправи се и изтупа дънките си. — Приятно ми беше да си побъбрим, господин Амбърсън. Не се оставяйте да ви преметнат. — Замълча за секунда, после добави: — И внимавайте, докато сте в Дери. Сега положението е по-добро от преди, но се съмнявам, че ще се оправи напълно.

— Благодаря. Благодаря и на двамата. Може би един ден семейство Дънинг ще има за какво да ви благодарят. Но ако нещата се наредят така, както се надявам, те няма…

— … няма да разберат нищо — довърши Бевърли вместо мен.

— Точно така. — Спомних си един израз, който бях чул от Фред Туми. — Точно в десетката. И умната, младежи.

— Разбира се — отговори Бевърли и отново се закиска. — Джорджи, дето все ще се изложи!

Докоснах периферията на новата си сламена шапка и понечих да си тръгна. Изведнъж ми хрумна нещо и отново се обърнах към двамата симпатяги:

— Какви плочи могат да се пускат на този грамофон? Става ли за трийсет и три оборота?

— Питаш за дългосвирещите ли? — ухили Ричи. — Не стават за този боклук, щото е портативен и работи на батерии.

— Хей, я не ми обиждай грамофона, момченце — сопна се тя. — Купила съм го със собствени пари. — Обърна се към мен: — Става за седемдесет и осем и за четирийсет и пет оборота. Само дето изгубих пластмасовата джаджа за малките плочи и сега пускам само големи.

— Четирийсет и пет оборота ще свършат работа. Пуснете пак плочата, но на по-бавната скорост.

С Кристи бяхме използвали този трик, докато разучавахме стъпките на суинга.

— Страшна идея, татенце! — провикна се Ричи.

Превключи оборотите на грамофона и отново пусна плочата. Сега мелодията звучеше, сякаш момчетата от оркестъра на Глен Милър са се нагълтали с диазепам.

— Така е добре. — Протегнах ръце към Беви. — Гледай и се учи, Ричи.

Тя доверчиво хвана ръцете ми, без да откъсва от мен големите си сини очи. Запитах се къде ли живее през 2011, ако още е жива. И ако беше, дали щеше да си спомни непознатия мъж, който й е задавал странни въпроси и я е учил да танцува на забавена версия на „В настроение“ през един слънчев септемврийски следобед.

Обясних:

— Така и така танцувате бавно. Сега ще можете да забавите още повече, но пак да следите ритъма. Ще имате достатъчно време за всяка стъпка.

„Време — помислих си. — Достатъчно време. Да пусна отново записа, но този път на по-бавни обороти.“

Придърпах я към себе си. Пак я отблъснах. Двамата се наведохме като гмуркачи, подритнахме встрани, докато оркестърът на Глен Милър свиреше: таааа… баааа… даааа… даааа… баааа… дааааа… диииии… думммммм. На тази бавна скорост Беви се завъртя като механична играчка малко преди пружината да се развие съвсем и се провря под вдигнатите ми ръце.

— Стой! — наредих и тя застина с гръб пред мен, все още хваната за ръцете ми. — Сега стисни дясната ми ръка, за да ми напомниш какво следва.

Беви се подчини, после се завъртя плавно назад и надясно.

— Супер! — възкликна. — Сега трябва да се провра отдолу, а ти да ме върнеш. И аз правя салто. Затова репетираме на тревата, та ако сбъркам, да не си счупя врата.

— Това ще си го репетирате сами. Прекалено съм стар за салта.

Ричи отново вдигна ръце от двете страни на лицето си:

— „Уака-уака-уака! Непознатият възрастен получава още една…“

— Млък, Ричи — смъмрих го и той разсмя. — Сега пробвай ти. И си измислете сигнали за всяко движение, което е по-сложно от обикновеното кълчене на кварталните ви забави. Така дори да не спечелите състезанието за таланти, ще изглеждате добре.

Ричи хвана Бевърли за ръцете и пробва. Навътре и навън, един до друг, завъртане наляво, завъртане надясно. Идеално. Тя гъвкаво се промуши през краката на партньора си, после той я издърпа назад. Беви направи грациозно салто и отново се приземи. Ричи я хвана за ръцете и двамата повториха комбинацията. Този път стана още по-добре.

— При провирането малко изпускаме темпото — оплака се той.

— Харесва ми — заяви Бевърли. — Все едно вече танцуваме пред публика. — Завъртя се леко на пръсти. — Чувствам се като Лорета Йънг в началото на представлението, когато излиза на сцената с развята рокля.

— Викат ми Артър Мъъъри от Мисъъъри — изтананика Ричи. Той също изглеждаше доволен, сякаш наистина беше прочутият танцьор Артър Мъри.

— Сега ще пусна плочата на по-голяма скорост — казах аз. — Не забравяйте сигналите. И следете тактовете. Времето е най-важно.

Глен Милър свиреше онази хубава стара мелодия, момчето и момичето танцуваха. Сенките им на тревата танцуваха редом с тях. Навън… навътре… навеждане… вдигане на крак… завъртане наляво… завъртане надясно… промушване… издърпване… и салто. Този път не се получи идеално и още много щяха да грешат, докато научат стъпките (ако изобщо ги научеха някога), но не бяха никак зле.

И да не се справят, чудо голямо. Важното е, че бяха красиви. За пръв път, откакто превалих възвишението на шосе 7 и видях Дери, скупчен на западния бряг на Кендъскег, се почувствах щастлив. Исках да запазя това чувство по-дълго, затова се отдалечих, като си повтарях: „Не поглеждай назад, никога не поглеждай назад.“ Колко пъти хората си го повтарят, след като са преживели нещо много приятно (или много неприятно)? Често, предполагам. И обикновено не се вслушват в съвета. Човек е устроен така, че винаги да поглежда назад — затова имаме въртяща се става на врата.

Изминах половината разстояние до първата пресечка и погледнах назад, като очаквах, че двамата ще зяпат след мен. Но не. Те още танцуваха. И това беше прекрасно.

8.

Встрани от Канзас Стрийт имаше бензиностанция. Влязох да попитам за Кошут Стрийт, която местните наричаха „Косут“. Откъм сервиза се чуваха бръмченето на въздушен компресор и музика от транзистор, но в канцеларията нямаше никого. Не съжалявах, защото видях нещо полезно до касата: телена стойка с карти на града и на окръга. В най-горното отделение стърчеше самотен план на града, мръсен и забравен. На предната корица се мъдреше снимка на невероятно грозна пластмасова статуя на Пол Бъниън. Пол беше подпрял брадвата си на рамо и се усмихваше под яркото слънце. „Дери е единственият град, който би избрал за своя емблема пластмасова статуя на дървосекач“ — помислих си.

Точно зад бензиновите колонки имаше стелаж с вестници. Взех за камуфлаж един брой на „Дейли Нюз“ и хвърлих четвърт долар върху купчината монети на полицата до стелажа. Не знам дали хората през петдесет и осма бяха по-честни, но със сигурност бяха много по-доверчиви.

Разгледах плана на града и се оказа, че Кошут Стрийт е само на петнайсет минути път от бензиностанцията. Минах под брястове, които тепърва щяха да загинат в епидемията от гъбично гниене през седемдесетте — дървета, които все още бяха зелени като през юли. Край мен префучаваха хлапета на велосипеди, други играеха в дворовете. Групички възрастни чакаха на автобусни спирки, обозначени с бели ивици на телеграфните стълбове. Жителите на Дери си гледаха работата и аз гледах моята — обикновен човек със сиво яке, леко накривена сламена шапка и сгънат вестник в ръка. Може би се оглеждах за гаражна разпродажба или за имот, който да купя изгодно. Изглеждах съвсем нормално.

Поне така се надявах.

„Кошут“ беше улица със старомодни четвъртити къщи с дворчета, оградени с жив плет. На моравите се въртяха градински пръскачки. Две момчета претичаха покрай мен, като си подхвърляха футболна топка. Някаква жена със забрадка (и със задължителната цигара, стърчаща от устата й) миеше с маркуч семейния автомобил и от време на време пръскаше кучето, което отскачаше назад и сърдито лаеше. Кошут Стрийт сякаш беше декор в старомоден комедиен сериал.

Две момиченца въртяха въже, а трето чевръсто скачаше през него, като припяваше:

— Чарли Чаплин замина за Франция! Да зяпа мацки, давам ти гаранция! Поздрав на нашия крал! Поздрав на нашата кралица! Татко ми кара колесница!

Въжето плющеше върху настилката. Усетих, че някой ме гледа. Жената със забрадката беше прекъснала заниманието си и стоеше неподвижно с маркуч в едната ръка и голяма насапунисана гъба в другата. Наблюдаваше ме как се приближавам към играещите момичета. Аз ги заобиколих отдалеч и тя отново се захвана с колата.

„Голям риск поех, като заговорих ония хлапета на Канзас Стрийт“ — помислих си. Всъщност не беше точно така. Ако се бях приближил до момиченцата с въжето… ето това щеше да е рисковано. С Ричи и Беви обаче не бях сгрешил. Стана ми ясно още щом ги видях, а и те го почувстваха. Разбрахме се с погледи.

— С вас не сме ли се срещали преди? — беше попитала Бевърли.

В края на Кошут Стрийт се издигаше масивна сграда, наречена „Увеселителен център «Уестсайд».“ Изглеждаше изоставена и насред запуснатата морава имаше голяма табела: ОБЩИНСКИ ИМОТ ЗА ПРОДАН. Безспорно интересен обект за всеки уважаващ себе си агент по недвижими имоти. На асфалтовата алея през две къщи от сградата момиченце с рижава коса и обсипано с лунички лице караше велосипед с допълнителни колелца. Припяваше си безспир една и съща фраза:

— Бинда-банда, видях цялата банда, динда-данда, видях цялата банда, ринда-ранда, видях цялата банда…

Тръгнах към увеселителния център, сякаш това бе най-интересното нещо на света, но изпод око наблюдавах госпожичката с морковената коса. Тя се поклащаше наляво-надясно на седалката на велосипеда, сякаш опитваше колко може да си позволи, без да се катурне на земята. Съдейки по ожулените й колене, не се пробваше за пръв път. На пощенската кутия пред къщата й нямаше име, само номер: 379.

Отидох до табелата ПРОДАВА СЕ и се престорих, че записвам нещо върху вестника. После се обърнах и тръгнах по обратния път. Когато минах край къщата на „Кошут“ 379 (вървях по другия тротоар и се преструвах на вглъбен във вестника), на външната площадка излезе жена, хванала за ръка момченце. Малкият хапваше от нещо, завито в салфетка, а с другата си ръка държеше въздушната пушка „Дейзи“, с която много скоро щеше да се опита да прогони обезумелия си баща.

— Елън! — извика жената. — Слез от това чудо, преди да се пребиеш! Ела да си вземеш бисквитка.

Елън Дънинг слезе от велосипеда, остави го на алеята и изтича в къщата, пеейки с цяло гърло:

— Синда-санда, видях цялата банда!

Къдриците й, които не бяха толкова привлекателно червени като косата на Бевърли Марш, подскачаха като бунтуващи се пружини на матрак.

Момченцето, което щеше да порасне и да напише сърцераздирателното есе, от което щях да се просълзя, последва сестричката си. Момченцето, което единствено щеше да оцелее от цялото семейство.

Освен ако не успеех да променя нещата. И сега, след като ги бях видял — след като бях видял истинските хора в истинския им живот, изглеждаше, че нямам избор.