Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Стивън Кинг. 22 ноември 1963

Американска. Първо издание

Превод: Адриан Лазаровски, Цветелина Тенекеджиева, Юлиева Чернева

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, 2012 г.

ISBN: 978-954-409-325-9

История

  1. — Добавяне

Втора част
Бащата на чистача

22_noemvri_1963_iljustracija_3.jpg

Пета глава

1.

Тръгнах покрай стената на сушилнята, както бях направил и при първото ми посещение. Шмугнах се под веригата с окачена на нея табела „ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН“ като първия път. Пак свих покрай ъгъла на зелената квадратна сграда, но този път нещо се блъсна в мен. За височината си не тежа кой знае колко, но съм добре сложен. „Вятърът няма да те издуха“ — казваше баща ми. Въпреки това Човекът с жълтата карта едва не ме повали. Все едно да те връхлети черен балтон, понесен от плющящи криле на птици. Крещеше нещо, но бях твърде стреснат (не чак уплашен, всичко се случи прекалено бързо) да проумея какво.

Бутнах го и той залитна назад към сушилнята с разпиляно край краката си палто. Тилът му удари метала и мръсната му федора се търкулна на земята. Той я последва, но вместо търкулване изпълни странно поетапно срутване. Съжалих за стореното още преди сърцето ми да нормализира ритъма си, а като видях как вдигна шапката и я заизтупва с мръсна ръка, ме обзе разкаяние. Тази шапка никога вече нямаше да е чиста и вероятно същото важеше за самия него.

— Добре ли си? — попитах, но когато се наведох да го докосна по рамото, той се дръпна покрай стената на сушилнята, избутвайки се с една ръка и приплъзвайки се надалеч от мен. Бих могъл да го сравня с контузен паяк, но не на това приличаше. По-скоро беше себе си: алкохолик с ферментирал, че чак загнил мозък. Човек, който по всяка вероятност беше също толкова близо до смъртта, колкото и Ал Темпълтън, защото в тази с половин век по-млада Америка сигурно не съществуваха спонсорирани от благотворителни фондации приюти и комуни за такива несретници. Агенцията за помощ на ветераните би се погрижила за него, ако изобщо някога беше носил униформа, но кой би го завел дотам? Едва ли щеше да има много желаещи, макар че все някой — бригадир от фабриката най-вероятно — можеше да уведоми ченгетата за него. Те биха го тикнали в изтрезвителното за двайсет и четири или четирийсет и осем часа. Ако по време на престоя си не умреше от гърчовете на алкохолния делириум, щяха отново да го пуснат на улицата, където цикълът щеше да се завърти отначало. Направо ми се дощя бившата ми съпруга да беше тук — можеше да разбере къде се провеждат сбирки на АА и да го заведе. Само дето Кристи щеше да се роди след двайсет и една години.

Оставих куфарчето между краката си и вдигнах ръце, за да му покажа, че са празни, но той се придвижи още по-назад покрай стената на сушилнята. По брадата му лъщеше слюнка. Огледах се наоколо, за да се уверя, че няма чие внимание да привлечем, видях, че сме сами в тази част на двора, и опитах отново:

— Бутнах те, защото ме стресна.

— Какъв си пък ти, мама му стара? — попита ме, а гласът му лавира поне между пет различни регистъра. Ако не бях чул същия въпрос при последното ми посещение, идея нямаше да имам какво ме пита… и макар завалянето да ми беше познато, дали интонацията не се беше променила? Не можех да съм сигурен, но имаше нещо. „Безобидно пиянде е, но друг като него не познавам — беше казал Ал. — Май подозира нещо.“ Според Ал причината беше, че е избрал да се припича на слънце точно до заешката дупка в 11:58 сутринта на 9 септември 1958 и тя му е повлияла някак. Също както по екрана на телевизора се получават смущения, ако пуснеш миксера близо до него. Може би там беше разковничето. Или пък всичко идваше от евтината пиячка.

— Никой — отвърнах с най-кроткия си гласец. — Не съм човек, от когото трябва да се притесняваш. Казвам се Джордж. Ти кой си?

— Шибаняк! — процеди през зъби и пак се плъзна заднишком. Ако така се казваше, майка му е имала голямо чувство за хумор. — Не ти е тук мястото.

— Не се тревожи, тръгвам си — казах му. Взех куфарчето, за да демонстрирам, че наистина такова е намерението ми, а той сякаш реши, че ще го замеря с него, и така се прегърби, че ушите му се скриха между раменете. Приличаше на пребито куче, което не очаква друг вид отношение. — Не ти мисля злото, ясно?

— Изчезвай, копеле долно! Връщай се, откъдето си дошъл, и ме остави на мира!

— Дадено. — Още не можех да се съвзема от уплахата, а адреналинът не действаше добре в комбинация със съжалението, което изпитвах — да не говорим за гнева. Същият гняв, който ме изпълваше всеки път, щом се върнех вкъщи и отново откриех Кристи пияна като каруцар, напук на всичките си обещания да се стегне, да влезе в правия път и да откаже алкохола веднъж завинаги. Смесицата от емоции нажежаваше още повече летния зной и започваше да ми се повдига. По различен начин си представях първите стъпки от спасителната ми мисия.

Спомних си за „Кенебек Фрут“ и божествената безалкохолна бира; пред очите ми беше парата, изплъзнала се от фризера, когато Франк Анисети старши го отвори, за да извади грамадната халба. Каква блажена прохлада цареше в магазина! Тръгнах в негова посока, без повече да му мисля, а новото (но стратегически поизносено по ръбовете) куфарче заподскача в ритъм с крачката ми.

— Ало! Ало, гусине!

Обърнах се. Пияницата се мъчеше да стане на крака, използвайки стената на сушилнята за опора. Беше намерил шапката и я притискаше към гърдите си. Сетне я заопипва и подхвана:

— Дадоха ми жълта карта от „Зелената фасада“, та пусни и ти долар, шибаняк. Днеска е ден за дваж повече пари.

Пак се бяхме върнали към сценария. Подейства ми успокояващо. Въпреки това се постарах да не го доближавам много. Не исках отново да го подплаша или да предизвикам агресия от негова страна. Спрях се на около два метра и протегнах ръка. Монетата от Ал проблесна върху дланта ми.

— Цял долар не мога да ти дам, но ето половинка.

Той се поколеба, стиснал шапката в лявата си ръка.

— Дано не очакваш свирка.

— Звучи примамливо, ама ще устоя на изкушението.

— Кво? — Той откъсна поглед от петдесетцентовата монета и го насочи към лицето ми, после пак погледна парата. Вдигна ръка да обърше пръските слюнка от брадата си и забелязах още една разлика. Нищо съществено, но все пак достатъчно да ме накара да се усъмня в теорията на Ал, че всяко ново пътешествие е рестарт на предишното.

— Все ми е едно дали ще я вземеш или не, само решавай по-бързо — казах. — Чака ме работа.

Той грабна монетата, после пак се сви като куче до стената на сушилнята. Очите му бяха разширени и влажни. По брадата му беше започнала да се стича нова лига. Повярвайте ми, няма нищо по-очарователно от един алкохолик; не знам защо „Джим Бийм“, „Сийграмс“ и „Майкс Хард Лемънейд“ не ги наемат за рекламни лица. Пийте „Бийм“, за да ви се отвори третото око.

— Кой си ти? Какво правиш тук?

— Имам работа за вършене. Защо не се обърнеш към АА за малкия си проблем с пие…

— Върви на майната си, Джимла!

Нямах представа какво е джимла, но псувнята си е псувня. Запътих се към портата, очаквайки поредния залп от въпроси. Предишния път ми го беше спестил, но тази среща беше различна.

Защото този път си нямах работа с Човека с жълтата карта. Когато вдигна ръка да обърше брадата си, видях, че картата в нея не е жълта.

Пак беше зацапана, но с оранжев цвят.

2.

Стигнах до паркинга на фабриката и отново почуках по багажника на бяло-червения плимут „Фюри“ за късмет. Несъмнено се нуждаех от късмет. Пресякох железопътната линия и пак дочух познатото тудуф-тудуф на влак, само че този път звукът беше по-далечен, понеже срещата ми с Човека с жълтата карта — понастоящем Човека с оранжевата карта — се беше проточила. Въздухът отново вонеше на промишлени отпадъчни води и покрай мен пропъхтя същият междуградски автобус. Тъй като този път бях позакъснял, не можах да прочета табелата с направлението, но си спомних какво пишеше на нея: „ЛЮИСТЪН ЕКСПРЕС“. Позачудих се колко ли пъти Ал беше засичал същия този автобус, със същите лица, надничащи през прозорците.

Пресякох улицата на бегом, пропъждайки с ръка останалия зад автобуса синкав облак от изгорели газове. Рокабили бунтарят заемаше поста си пред вратата и ми мина мисълта как ли би реагирал, ако му открадна репликата. Но това би било също толкова гаднярска проява, колкото и умишления тормоз над пияндето пред сушилнята; присвои ли си човек тайния тийнейджърски жаргон, на хлапетата не им остава кой знае колко. А този дори не можеше да се забавлява на видеоиграта. Затова се задоволих с кимване.

Той отвърна на поздрава ми:

— Здрасти, татенце.

Влязох вътре. Звънчето издрънча. Подминах стелажа с намалените комикси и се запътих към тезгяха, където стоеше Франк Анисети старши.

— Какво ще обичаш, приятел?

За момент си глътнах езика, защото думите му бяха различни от предишния път. После се досетих, че е напълно логично. Тогава си бях взел вестник от стелажа. Сега пропуснах. Може би всяко пътешествие до 1958 нулираше километража (като изключим Човека с жълтата карта), но промениш ли нещо, животът се превръщаше в лотария. Макар и малко стряскаща, тази идея ми даваше свобода на действие.

— Добре ще ми дойде една безалкохолна бира.

— А на мен ми е добре дошъл всеки клиент, така че постигнахме единодушие. От пет или от десет цента да е?

— От десет май.

— Май-май добър избор направи.

Извади заскрежената халба от фризера. Обра пяната с дръжката на дървената лъжица. Допълни халбата и я сложи пред мен. Също като преди.

— Десет цента плюс един цент бакшиш.

Подадох му един от старите долари на Ал и докато Франк 1.0 ровеше за рестото, погледнах през рамо и видях как бившият Човек с жълта карта стои пред магазина за алкохол „Зелената фасада“ и се клатушка наляво-надясно. Заприлича ми на индуския факир от един стар филм, който свирейки на флейтата си, приканваше затворената в плетена кошница кобра да се покаже. Точно по график по тротоара се зададе Анисети младши.

Обърнах се напред, отпих от бирата и въздъхнах.

— Добре ми дойде.

— Тъй си е, няма нищо по-хубаво от студена бира в горещ ден. Не си тукашен, а?

— Не, от Уисконсин идвам. — Протегнах ръка. — Джордж Амбърсън.

Той я стисна, а звънчето над вратата издрънча.

— Франк Анисети. А ето го и синчето ми. Франк младши. Поздрави господни Амбърсън от Уисконсин, Франки.

— Здравейте, сър. — Той се усмихна и кимна, после се обърна към баща си. — Тайтъс е качил камиона на подемника. Вика, че ще е готов до пет.

— Браво на него. — Зачаках Анисети 1.0 да запали цигара и не останах разочарован. Вдиша дима и пак се обърна към мен: — По работа или на почивка?

Не отвърнах веднага, но не защото се чудех какво да отговоря. Изумяваше ме това как сцената постоянно се отклонява от оригиналния сценарий и после се връща към него. Анисети като че ли не обърна внимание на паузата.

— И в двата случая си избрал подходящия момент да ни посетиш. Тръгнат ли си летовниците, всички се поотпускаме. Искаш ли топка ванилов сладолед в бирата? Обикновено трябва да доплатиш пет цента, но в четвъртъците намалявам цената на петаче.

— Тоя лаф се износи преди десет години, тате — коментира добронамерено Франк младши.

— Благодаря, и така е добре — отвърнах. — Всъщност съм тук по работа. Сделка в… Сабатъс? Май така беше. Знаете ли такъв град?

— Открай време го знам — каза Франк. Издиша дим и ме погледна подозрително. — Доста път си бил за едната сделка.

Отвърнах му с усмивка, от която трябваше да подразбере: „Ако знаеш през какво съм минал.“ Навярно схвана смисъла й, защото ми намигна. Звънчето над вратата дръпна и влязоха пазаруващите дами. Часовникът с надпис „ПИЙНЕТЕ ОБОДРЯВАЩО КАФЕ“ показваше 12:28. Изглежда, частта от сценария, където с Франк младши обсъждаме разказа на Шърли Джаксън, беше орязана от тази му версия. Допих бирата и в този момент спазъм преряза корема ми. На литературните герои рядко им се налага да посетят едното място, но в реалния живот стресът често провокира физическа реакция.

— Случайно да ви се намира тоалетна?

— Нямаме, съжалявам — отговори Франк старши. — Все се каня да направя, ама през лятото сме затрупани с работа, а през зимата никога не остават пари за ремонти.

— Можете да използвате тази на Тайтъс — предложи Франк младши. През това време пускаше топки сладолед в метален цилиндър, за да си приготви млечен шейк. Предишния път не го беше правил и това ме подсети за така наречения ефект на пеперудата. Имах чувството, че разперва криле пред очите ми. Заедно променяхме света. Реформите бяха малки — даже нищожни — но безспорно се случваха.

— Господине?

— Съжалявам — казах. — Нещо зациклих.

Той погледна недоумяващо, после се разсмя.

— Тоя израз не го бях чувал, ама си го бива. — И понеже си го биваше, вероятно щеше да го използва следващия път, като си загуби мисълта. Така израз, който иначе нямаше да навлезе в ежедневния жаргон още доста време, щеше да дебютира по-рано. Не бих казал преждевременно, тъй като в този времеви поток щеше да е точно по график.

— Бензиностанцията „Шеврон“ на Тайтъс е зад ъгъла вдясно — осведоми ме Анисети старши. — Ако е… ако е спешно, можеш да използваш нашата тоалетна на горния етаж.

— Не, няма нужда — отвърнах и макар вече да бях погледнал стенния часовник, нарочно хвърлих едно око и на ръчния ми „Булова“ върху тузарската верижка на „Спайдел“. Добре, че никой не видя циферблата, защото бях забравил да го настроя и все още си показваше часа от 2011. — Трябва да тръгвам. Чакат ме доста задачи. Ако не стане някакво чудо, ще ми отнемат повече от ден. Ще ми препоръчаш ли някой добър мотел наоколо?

— За странноприемница ли говориш? — попита Анисети баща. Загаси фаса си в един от подредените по тезгяха пепелници с надпис „С «УИНСТЪН» ПУШЕНЕТО Е НАСЛАДА!“.

— Да. — Този път усмивката ми вероятно не ме представяше като врял и кипял в занаята, а като най-обикновен глупак… а и се свих от поредния спазъм. Ако скоро не обърнех внимание на стомашно-чревния си проблем, сигурно щях да стигна до спешното отделение. — В Уисконсин им викаме мотели.

— Ами, „Странноприемница Тамарак“ е на около осем километра по шосе 196 и ти е на път за Люистън — каза Анисети старши. — До автокиното се намира.

— Благодаря за информацията — казах, ставайки.

— Пак заповядай. А ако искаш да позагладиш перчема преди някоя среща, отбий се през бръснарницата на Баумър. Работи отлично.

— Благодаря. Още една полезна информация.

— Информацията е безплатна, бирите струват американска пара̀. Приятно изкарване в Мейн, господин Амбърсън. А ти, Франки, си допивай млечния шейк и бягай в училище.

— Дадено, тате. — Този път Младши ми намигна.

— Франк? — изчурулика една от пазаруващите дами. — Хубави ли са портокалите?

— Хубави като усмивката ти, Лиола — отговори й той и госпожите се засмяха. Не се опитвам да сантименталнича; в действителност се чу хи-хи.

На излизане минах покрай тях и тихо ги поздравих: „Дами.“ Звънчето издрънча и се озовах в света, съществувал, преди да се родя. Но този път, вместо да пресека улицата и да тръгна към двора със заешката дупка, навлязох по-надълбоко в този свят. Отвъд улицата пияницата с дългото черно палто жестикулираше пред облечения в престилка продавач. Картата в ръката му може и да беше оранжева, но иначе се придържаше към сценария.

Реших да го приема като добър знак.

3.

Бензиностанция „Шеврон“ на Тайтъс се намираше отвъд супермаркета „Ред енд Уайт“ откъдето Ал беше купувал едни и същи продукти за закусвалнята си. Табелата на витрината уведомяваше клиентите, че кило омари струва долар и трийсет и девет цента. Срещу супермаркета върху площ, пустееща през 2011, зееха отворени вратите на ръждивокафява постройка с изложени вътре разнородни мебели втора ръка — преобладаваха детските креватчета, плетените люлеещи се столове и тапицираните фотьойли, най-подходящи за мързелуване пред телевизора. Над входа имаше табела с надпис „БЕЛИЯ СЛОН“. Отпред, на видимо място от пътя за Люистън, беше изнесена върху стойка още една, която дръзко тръбеше: „ПРИ НАС НЯМА НЯМА“. В един от люлеещите се столове седеше мъж, вероятно собственикът, пушеше лула и ме зяпаше. Носеше спортна тениска и широки кафяви панталони. Освен това си имаше козя брадичка, което ми се стори също толкова дръзко решение за това островче насред времевия поток. Косата му, макар и пригладена назад с гел, образуваше немирни къдри по тила му и ми напомни за един стар видеоклип на рокендрол парче: Джери Лий Луис скача върху пианото си, пеейки „Огнени топки“. На собственика на „Белия слон“ вероятно му се носеше славата на кварталния битник.

Вдигнах му ръка. Той кимна едва забележимо и продължи да пуши лулата си.

В „Шеврон“ (където литър обикновен бензин вървеше на цена от 5 цента, а супер струваше цент повече) мъж със син гащеризон и прическа в стил „канадска ливада“ човъркаше нещо по вдигнат на подемник камион — този на Анисети най-вероятно.

— Господин Тайтъс?

Той погледна през рамо.

— Ъхъм?

— Господин Анисети каза, че мога да използвам тоалетната ви.

— Ключът е от вътрешната страна на входната врата. — Говореше със силно изразен мейнски акцент.

— Благодаря.

Ключът беше закачен на дървен ключодържател с надпис „МЪЖЕ“. Имаше и втори за „МОМИЧЕТА“. „Бившата ми ще пикае кръв, ако го види това“ — помислих си развеселен.

Тоалетната беше чиста, но миришеше на дим. До тоалетната чиния имаше кошче-пепелник. Ако се съдеше по броя на смачканите фасове в него, сигурно много от посетителите на това спретнато помещение обичаха да пафкат, докато си вършат работата.

Като излязох, погледът ми се спря на около двайсетина стари коли, подредени на малък паркинг до бензиностанцията. Лекият ветрец развяваше подредените в линия над покривите им пъстри флагчета. Автомобили, които през 2011 бяха смятани за истинска класика и струваха хиляди, тук вървяха на цени от седемдесет и пет до сто долара. Напълно запазен кадилак се продаваше за осемстотин. Надписът върху малката будка (където сладурана с конска опашка усърдно дъвчеше дъвка и четеше списание „Фотоплей“) гласеше: „ВСИЧКИ КОЛИ СА В ОТЛИЧНО СЪСТОЯНИЕ И СЕ ПРОДАВАТ С ГАРАНЦИЯ ОТ ТАЙТЪС. ТЕХНИЧЕСКОТО ОБСЛУЖВАНЕ Е ОТ НАС!

Окачих ключа на предишното му място, благодарих на Тайтъс (който изсумтя, без дори да откъсне поглед от камиона на подемника) и се запътих към Мейн Стрийт, с идеята да се погрижа за прическата си, преди да посетя банката. Това ме подсети за битника с козя брадичка и без много да му мисля, пресякох улицата и стигнах до базара за мебели на старо.

— Добро утро — поздравих собственика.

— Утрото мина, но щом така си рекъл. — Дръпна си от лулата и мудният летен ветрец ми донесе аромата на тютюн с черешов дъх. Навя ми и детски спомен за дядо; и той пушеше от същия. Когато ме болеше ухо, духваше от благоуханния дим в него — лечение, което едва ли беше одобрено от Американската медицинска асоциация.

— Имаш ли куфари за продажба?

— Намират се. Има-няма двеста. Стигни до дъното и погледни надясно.

— Ако си купя, ще може ли да го оставя тук за час-два, докато напазарувам някои други неща?

— Работя до пет — информира ме той и вдигна лице към слънцето. — След това се оправяй сам.

4.

Избрах си кожена пътна чанта, платих за нея с два от старинните долари на Ал, оставих я зад тезгяха на битника и тръгнах към Мейн Стрийт с очуканото куфарче в ръка. Хвърлих един бърз поглед към „Зелената фасада“ и видях, че продавачът седи до касата и чете вестник. Нямаше и следа от познайника ми с черното палто.

Трудно би се загубил човек по търговската улица; простираше се в границите на една пресечка. Подминах три-четири магазина след „Кенебек Фрут“ и стигнах до бръснарницата на Баумър. Зад витрината се въртеше един от онези традиционни за бръснарниците червено-бели жалони. До него беше залепен политически постер, на който фигурираше Едмънд Мъски. В паметта ми беше останал като изнурен, прегърбен старец, но тук изглеждаше на ненавършил възраст да гласува, камо ли такава за участие в каквито и да било избори. На постера пишеше: „ПРАТЕТЕ ЕД МЪСКИ В АМЕРИКАНСКИЯ СЕНАТ, ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ДЕМОКРАТ!“ Някой беше залепил искрящо бяла лента в долната му част. Надписът с печатни букви гласеше: „РАЗПРАВЯХА, ЧЕ Е НЕПОСТИЖИМО ЗА МЕЙН, НО НИЕ ГО ПОСТИГНАХМЕ! СЛЕДВА: ХЪМФРИ ПРЕЗ 1960!“

Вътре двама възрастни мъже седяха до стената, докато върху плешивото теме на трети, също толкова възрастен, играеха ножиците. Двамата чакащи пушеха като комини. Същото правеше и бръснарят (по всяка вероятност самият Баумър), който подстригваше клиента, примижавайки с едно око заради виещия се нагоре дим. Квартетът ме изучи по един познат ми начин: с онзи подозрителен и преценяващ поглед, който Кристи наричаше „янки пулене“. Хубаво е да знаеш, че някои неща не се променят с времето.

— Не съм тукашен, но съм свой — осведомих ги. — Цял живот гласувам за демократите. — Вдигнах ръка в клетвен жест.

Баумър изпръхтя развеселено. От цигарата му се поръси пепел. Той я изтупа небрежно от престилката си на пода, където сред орязаната коса се търкаляха няколко смачкани фаса.

— Нашичкият Харолд е от републиканците. Пазете се да не ви ухапе.

— Окапали са му замбите вече — обади се един от другите и всичките се закикотиха.

— Откъде идете, господине? — попита Харолд Републиканеца.

— От Уисконсин. — Взех един брой на „Менс Адвенчър“ с надеждата да сложа край на разговора. На корицата един азиатец с нечовешко телосложение, ръкавици и камшик пристъпваше към сочна блондинка, вързана за стълб. Статията към картинката беше озаглавена „ТИХООКЕАНСКИТЕ СЕКСРОБИНИ НА ЖЪЛТУРА“. Сладка и пленителна смесица от миризмите на талк, брилянтин и цигарен дим изпълваше бръснарницата. Докато дойде време Баумър да ме извика на стола, вече бях погълнат от историята за сексробините. Не беше чак толкова вълнуваща, колкото самата корица.

— Доста път сте видели май, а, господин Уисконсин? — попита ме, докато покриваше гърдите ми с бяла покривка от изкуствена коприна и нагласяваше хартиена яка около врата ми.

— Не малко — отвърнах откровено.

— Е, попаднали сте на райско кътче. Колко къса я искате?

— Достатъчно къса, че да не приличам на — на хипи, за малко да изтърся, а Баумър едва ли щеше да знае какво е това чудо — на битник.

— Май леко сте се позанемарили. — Започна да ме подстригва. — Ако избуи още малко, ще заприличате на оня педал от „Белия слон“.

— Хич няма да е добре — отвърнах.

— Зарежи, на нищо не мяза.

Като приключи, Баумър ми напудри тила, попита ме „Виталис“, „Брилкрийм“ или „Уайлдрут Крийм Ойл“ искам и ми взе четирийсет цента.

На това му се вика изгодна сделка.

5.

Влогът ми от хилядарка в „Хоумтаун Тръст“ не привлече въпросителни погледи. Вероятно спретнатият ми вид е оказал своето влияние, но струва ми се главната причина се криеше в това общество на сухата пара, където кредитните карти още не бяха се утвърдили… и вероятно не вдъхваха доверие на пресметливите янки. Неимоверно красива касиерка с накъдрена и прибрана назад коса и верижка със седефен медальон на врата преброи парите ми, въведе сумата в счетоводната книга, после привика заместник-директора, който ги преброи наново, провери книгата и накрая написа фактура, упоменаваща както стойността на влога, така и цялостната сума по новата ми разплащателна сметка.

— Простете, че се меся, но тази сума ми се струва доста голяма за текущата ви сметка, господин Амбърсън. Не искате ли да ви открием спестовна сметка? В момента предлагаме начална трипроцентова лихва и нарастващ на всяко тримесечие лихвен процент. — Той отвори широко очи, за да ми демонстрира колко изгодна е сделката. Приличаше на онзи кубински диригент от далечното минало — Хавиер Кугат.

— Благодаря, но ме чакат доста бизнес дела. — Понижих глас: — Имуществена сделка. Надявам се да я приключим.

— Успех — пожела ми и също снижи поверително гласа си: — Лорейн ще ви подготви чековете. Петдесет достатъчни ли са като за начало?

— Напълно достатъчни.

— По-късно ще имаме възможност да ви напечатаме такива с името и адреса ви. — Той повдигна вежди, придавайки въпросително звучене на думите си.

— Предполагам ще съм в Дери. Ще поддържаме връзка.

— Чудесно. На Дрексъл осем четири-седем-седем-седем съм.

Представа си нямах за какво говори, докато не ми подаде визитната си картичка през гишето. „Грегъри Дюсън, заместник-директор, и Дрексъл 8-4777“ — пишеше на нея.

Лорейн приготви чековете и ми даде чекова книжка с подвързия от имитация на крокодилска кожа, в която да ги нося. Благодарих й и ги пуснах в куфарчето си. На вратата се спрях и погледнах назад. Няколко от касиерите работеха със сметачни машини, но повечето разчитаха за изчисленията на мозъка си и добрия стар химикал. Хрумна ми, че като изключим това-онова, Чарлз Дикенс би се чувствал в свои води тук. Освен това ми хрумна, че животът в миналото има определено сходство с живота под вода и дишането през сламка.

6.

Сдобих се с дрехи, каквито Ал ми беше препоръчал от „Мейсънс Менсуеър“, а продавачът ме уведоми, че с удоволствие биха приели чек, стига да е издаден от местна банка. Благодарение на Лорейн отговарях на това изискване.

Като се върнах в „Белия слон“, битникът погледа как прехвърлям съдържанието на трите пазарски торби в новата ми пътна чанта. Изчака да я затворя и едва тогава ме запозна с мнението си:

— Странна представа за пазаруване имаш, човече.

— Може да се каже — отвърнах. — Но и светът е странен, не е ли така?

Той се подсмихна и каза:

— И аз все това разправям. Дай пет, Джаксън. — Протегна ръка с вдигната нагоре длан.

За момент блокирах, както когато какво означава думата „Дрексъл“ с прикрепени към нея цифри. После си спомних за „Момичето от пистата“ и се досетих, че битникът изпълнява петдесетарската версия на „чукни тук“ с длан вместо с юмрук. Плъзнах дланта си по неговата, усещайки топлината и потта му, мислейки си: „Реалност е. Наистина се случва.“

— На ти пет, човече — казах.

7.

Върнах се при бензиностанцията на Тайтъс с пълната пътна чанта в една ръка и куфарчето в другата. В света, от който идвах, още не беше станало пладне, а вече се чувствах изтощен. Бях забелязал телефонна кабинка между сервиза и съседния паркинг. Влязох вътре, затворих вратата и прочетох написаното с печатни букви послание над монетен телефон: „НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, ЧЕ ТЕЛЕФОННИТЕ ОБАЖДАНИЯ СЕГА СТРУВАТ САМО ДЕСЕТ ЦЕНТА БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЕЛ. КОМПАНИЯ «МА БЕЛ».“

Прерових „Жълтите страници“ на регионалния телефонен указател и открих „Лисбон Такси“. Рекламата им представляваше нарисувана таксиметрова кола с очи вместо фарове и широка усмивка на предната броня. Обещаваше „БЪРЗО И ЛЮБЕЗНО ОБСЛУЖВАНЕ“. Какво друго ми трябваше? Бръкнах в джоба си за монета, но първо попаднах на нещо, което не биваше да взимам със себе си: мобилния ми телефон. За моето съвремие беше същинска антика — все се канех да го сменя с айфон — но не му беше мястото тук. Ако някой го видеше, щеше да ме обсипе с хиляди въпроси, отговори за които нямах. Прибрах го в куфарчето. Сметнах, че за момента няма проблем да постои там, но час по-скоро трябваше да се отърва от него. Да го разнасям със себе си щеше да е все едно да се разхождам със заредена бомба.

Напипах десетаче, пуснах го в процепа и то изскочи в отвора за ресто. Взех го и моментално разбрах къде е проблемът. Също като мобилния телефон и десетачето беше дошло от бъдещето; с медна сърцевина и сребърно покритие — нищо повече от бронзов цент с големи претенции. Извадих всичките си монети и намерих десетцентова от 1953, вероятно попаднала тук покрай рестото от бирата на Франк Анисети. Понечих да я сложа в процепа и тогава ме осени мисъл, от която се вледених. Ами ако десетачето ми от 2002 се беше заклещило в телефонния механизъм, вместо да изхвръкне в отвора за ресто? И ако техникът на „Ей Ти енд Ти“, отговорен за поддръжката на монетните телефони в Лисбон Фолс, я беше открил?

„И какво, щеше да реши, че някой си прави майтап с него. Просто шега.“

Съмнявах се — десетачето никак не изглеждаше фалшиво. Щеше да го покаже на тоя-оня; даже и във вестника можеше да напишат статия за него. Този път ми беше провървяло, но следващия едва ли щях да имам този късмет. Трябваше да внимавам. С безпокойство се сетих за мобилния ми телефон. После пуснах десетцентовата монета от 1953 в процепа и в замяна получих сигнал свободно. Набрах номера бавно и старателно, мъчейки се да си спомня дали изобщо някога бях използвал телефон с шайба. По-скоро не. При всяко отпускане на шайбата телефонът издаваше странен кокоши звук, докато я връщаше на място.

— „Лисбон Такси“ — обади се женски глас, — където и да отивате, ще стигнете с усмивка. Какво обичате?

8.

Докато чаках таксито, разгледах возилата за продажба в паркинга на Тайтъс. Симпатиите ми спечели червен форд кабриолет от 54 — модел „Сънлайнър“ според надписа под фара откъм шофьорската страна. Гумите му бяха с класическата бяла ивица отстрани и имаше истински платнен сгъваем покрив, какъвто готините пичове от „Момичето от пистата“ биха нарекли „палатка“.

— Тая си я бива, господине — обади се Бил Тайтъс зад гърба ми. — Върви като фурия, лично съм я пробвал.

Обърнах се. Той бършеше ръцете си в червен парцал, по който имаше също толкова машинно масло, колкото и по ръцете му.

— Праговете са поръждясали — казах.

— Ами, какво да го правиш тоя климат. — Сви рамене. — Важното е, че двигателят е изряден, а и гумите са почти нови.

— V-образен осемцилиндров предполагам?

— С Y-образен блок е — отвърна ми и аз кимнах, все едно знаех за какво става дума. — Купих го от Арлийн Хедли от Дърам след смъртта на съпруга й. Бил Хедли знаеше как да поддържа колата си… но ти едва ли ги познаваш, защото май не си тукашен?

— Не. От Уисконсин съм. Джордж Амбърсън. — Протегнах ръка.

Той поклати глава с тънка усмивчица.

— Приятно ми е, господин Амбърсън, ама не ми се ще да ви изцапам. Приемете, че сме се здрависали. Тръгнали сте да купувате или само гледате?

— Още не знам — отвърнах неискрено. Сънлайнърът беше най-страхотната кола, която някога бях виждал. Понечих да попитам колко харчи, но веднага осъзнах, че такъв въпрос нямаше почти никакъв смисъл в един свят, където можеш да напълниш резервоара за два долара. Вместо това се поинтересувах дали е с ръчна скоростна кутия.

— Тъй, тъй. И като минете на втора, гледайте да не ви мерне ченге. Лети като змей. Искате ли да я поразходите малко?

— Не мога — отвърнах. — Току-що си повиках такси.

— Така не се пътува — коментира Тайтъс. — Ако си купите тоя звяр, ще можете да направите стилно завръщане в Уисконсин, не да се клатите по влаковете.

— Колко й искате? Не виждам цена на предното стъкло.

— Още не съм й сложил, оня ден я взех. Не съм стигнал дотам. — Нямаше как да не ми направи впечатление акцентът му. Извади цигарата от устата си. — Пуснал съм я за триста и петдесет, ама и на пазарлък съм навит.

Стиснах зъби, за да не ми увисне долната челюст, и му казах, че ще си помисля и ако реша да я взема, ще се видим на другия ден.

— Елате по-рано, господин Амбърсън, че тая красавица няма да се застои.

Пак ми падна камък от сърцето. Разполагах с монети, които не се нравеха на уличните телефони, банкирането още се извършваше на ръка и телефоните издаваха странни кокоши звуци в ухото ти, като набереш номера, но някои неща си оставаха същите.

9.

Таксиджията беше дебелак с опърпана шапка, на която се виждаше емблема с надпис „ЛИЦЕНЗИРАНА ЛИВРЕЯ“. Пушеше цигари „Лъки Страйк“ една от друга и слушаше радиостанция „Дабълю Джей Ай Би“. Пуснаха „Чудни времена“ на Макгуайър Систърс, „Птичар“ на Евърли Брадърс и „Кльопач на лилави хора“ на някакво същество, наречено Шеб Уули. Последната с удоволствие бих си я спестил. Едно несинхронизирано трио от млади жени пееше: „Четири-найсет читири-йсет, дабълю джей ей-биии… Инжекция адреналин!“ Научих, че „Романовс“ организират крупна сезонна разпродажба, а „Еф Дабълю Уулуъртс“ току-що получили нова партида обръчи и ги продавали на смешната цена от $1,39.

— Тия проклетии само дето учат децата да си връткат задниците — промърмори таксиджията и подаде крайчеца на цигарата си през триъгълното прозорче, за да засмуче въздушната струя пепелта. Това беше единственият му опит да подхване диалог по пътя между „Шеврон“ и „Странноприемница Тамарак“.

Свалих стъклото на прозореца от моята страна, за да се измъкна за малко от цигарения смог и да погледам как непознатият свят прелита покрай мен. Простиращият се от Лисбон Фолс чак до началото на Люистън застроен пейзаж още не съществуваше. Мяркаше се по някоя бензиностанция, подминахме автокино „Хай Хет“ и едно открито (под шатра, върху която беше обявена двойната програма, включваща филмите „Шемет“ и „Дългото горещо лято“ — и двата се предлагаха на „Синемаскоуп“ и „Техниколор“), но като изключим това, се намирахме сред истинския провинциален Мейн. Видях повече крави, отколкото хора.

Странноприемницата беше разположена настрана от магистралата и обградена от величествени брястове. Помислих си, че горе-долу толкова внушително би изглеждало и стадо динозаври. Докато се захласвах по природните красоти, господин Лицензирана Ливрея запали още една цигара.

— Трябва ли ви помощ за багажа, сър?

— Не, няма нужда. — Сумата на брояча не беше толкова внушителна колкото брястовете и въпреки това ме шашна. Дадох на шофьора два долара и поисках петдесет цента ресто. Като че ли остана доволен; с такъв бакшиш спокойно можеше да си купи нов пакет „Лъки Страйк“.

10.

Регистрирах се (напълно безпроблемно; парички в брой и никаква нужда от представяне на документи за самоличност) и си починах добре в стая, охлаждана от вентилатор на перваза. През нощта обаче не можах да мигна (лошо). След залез-слънце по магистралата нямаше почти никакъв трафик и тишината беше толкова дълбока, че направо плашеше. Телевизорът беше модел на „Зенит“ без собствена поставка, вероятно тежеше стотина килограма. Отгоре му стърчеше телевизионна антена. До нея имаше бележка, гласяща: „НАСТРОЙВАЙТЕ АНТЕНАТА РЪЧНО. НЕ ИЗПОЛЗВАЙТЕ «СТАНИОЛ»! БЛАГОДАРИМ.“

Хващаха се три канала. Сигналът на Ен Би Си беше много слаб; колкото и да си играех с антената, не успявах да изчистя снежинките. Картината на Си Би Ес се въртеше; опитах да настроя вертикалната синхронизация, но без успех. По Ей Би Си, чиято картина беше много добра, даваха серия на „Уайът Ърп“ с участието на Хю О’Брайън. Героят застреля няколко разбойници и пуснаха реклама на цигари „Вайсрой“. Стийв Маккуин обясни, че „Вайсрой“ имали филтър като за здравомислещи хора и вкус като за заклети пушачи. Докато палеше цигара, станах от леглото и изключих телевизора.

И останах насаме с песента на щурците.

Съблякох се по гащета, легнах и се помъчих да заспя. Съзнанието ми отплува към родителите ми. Тате беше на шест годинки и живееше в О Клеър. Мама, едва на пет, живееше в Айова, във фермерска къща, която щеше да изгори до основи след три-четири години. След пожара семейството й щеше да се пренесе в Уисконсин и така да я доближи до пресечната точка на два живота, чието съвместно творение щях да съм самият аз.

„Откачил съм — помислих си. — Напълно съм се побъркал и ме е споходила нечувано реалистична халюцинация в психодиспансера. Кой знае, може някой лекар да опише подробно случая ми в известно списание по психиатрия. Вместо Мъжът, който взе жена си за шапка, аз ще съм Мъжът, който си мислеше, че е попаднал в 1958 година.“

Но прокарах ръка по грубата кувертюра, която още не бях отметнал от леглото, и се убедих, че всичко това е реално. Мина ми през ум мисълта за Лий Харви Осуалд, но Осуалд все още принадлежеше към бъдещето и не той ме терзаеше в тази достойна за музея мотелска стая.

Седнах в крайчеца на леглото, отворих куфарчето и извадих мобилния си телефон, ненужен атрибут от едно различно времето. И въпреки всичко не удържах на изкушението да го отворя и да натисна копчето за изключване. „НЯМА ОБХВАТ“ — пишеше на екранчето: голяма изненада, няма що — какво очаквах? Пет чертички ли? Умолителен глас, приканващ: „Ела си вкъщи, Джейк, преди да надробиш каша, която не можеш да оправиш“? Глупаво, суеверно хрумване. Ако се забъркам в някаква каша, винаги мога да оправя нещата, защото всяко пътуване назад във времето е рестарт. Може да се каже, че тези пътешествия са оборудвани с вграден прекъсвач.

Мисълта ми подейства успокояващо, но подобен телефон в свят, където цветният телевизор е най-голямото технологично постижение в сферата на консуматорската електроника, никак не влияеше добре на нервите ми. Едва ли щяха да ме обесят като вещер, ако попаднеше в нечии ръце, но като нищо местната полиция щеше да ме арестува и прибере на топло, докато хайка от момчетата на Дж. Едгар Хувър не пристигнеше от Вашингтон, за да ме разпита.

Оставих го на леглото, после извадих всички монети от десния ми преден джоб. Разделих ги на две купчинки. Тези от 1958 и преди това се върнаха в джоба ми. Тези от бъдещето сложих в един от пликовете, които намерих в чекмеджето на бюрото (наред с Библията и меню от „Хай Хет“). Облякох се, взех си ключа и излязох от стаята.

Навън песента на щурците се беше усилила. Нащърбената луна надничаше от небето. Покрай нея бяха разпръснати най-едрите и ярки звезди, които някога бях виждал. По шосе 196 се чу бръмченето на камион, сетне всичко затихна. Бях сред природата и природата спеше. Някъде в далечината тракането на товарен влак прониза нощта.

Във вътрешния двор имаше само две коли, а стаите на собствениците им бяха тъмни. Канцеларията също. Нагазих в полето зад странноприемницата като крадец в нощта. Избуялата трева засъска по крачолите на дънките ми, които утре щях да заменя за новите панталони „Бан-Лон“.

Телена ограда бележеше границите на прилежащия към „Тамарак“ терен. Отвъд нея блещукаше малко езерце, или както селяците му викаха, водоем. Наблизо няколко крави спяха в топлата нощ. Една от тях вдигна глава, погледна ме как се промушвам под оградата и крача към водоема. След малко изгуби всякакъв интерес и отново отпусна глава. Не я вдигна дори когато мобилният ми телефон цопна във водата. Запечатах плика с монетите и го запратих след телефона. После се върнах по същия път, като се поспрях до мотела да се уверя, че дворът продължава да пустее. Нямаше жива душа.

Влязох в стаята си, съблякох се и моментално потънах в дълбок сън.