Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Стивън Кинг. 22 ноември 1963

Американска. Първо издание

Превод: Адриан Лазаровски, Цветелина Тенекеджиева, Юлиева Чернева

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, 2012 г.

ISBN: 978-954-409-325-9

История

  1. — Добавяне

Трета част
Живот в миналото

22_noemvri_1963_iljustracija_4.jpg

Девета глава

1.

Бих казал, че вече нищо не може да ме изненада, но онова, което видях вляво от Ал, ме накара да зяпна. Цигара, тлееща в пепелник. Протегнах ръка и я угасих.

— Искаш да изкашляш и остатъка от функциониращия си бял дроб ли?

Той не отговори. Не съм сигурен дали ме чу. Гледаше ме и се кокореше.

— Господи, Джейк, кой те е скалпирал?

— Никой. Да се махаме оттук, преди да се задуша от дима. — Упрекът ми обаче не беше съвсем верен. През седмиците, които бях прекарал в Дери, бях свикнал с дима на цигарите. Скоро и аз щях да се заразя с навика, ако не внимавах.

— Скалпиран си, но не го знаеш. Зад ухото ти виси кичур коса и… Колко кръв ти изтече? Четвърт литър? И кой го направи?

— А, по-малко от четвърт литър. Е, Франк Дънинг. Ако това отговаря на въпросите ти, сега и аз имам един. Ти каза, че ще се молиш. Защо не казваш молитви, а пушиш?

— Защото съм нервен. И защото вече няма значение. Духът е пуснат от бутилката.

По този въпрос бяхме единодушни.

2.

Ал бавно отиде зад тезгяха, отвори шкаф и извади пластмасова кутия с червен кръст. Седнах на едно от високите столчета и погледнах часовника. Беше осем без петнайсет, когато Ал отключи вратата и влязохме в ресторантчето. Вероятно в осем без пет съм се спуснал в заешката дупка и съм се появил в Страната на чудесата през 1958 година. Ал твърдеше, че всяко пътуване продължава точно две минути, и часовникът на стената го потвърждаваше. Бях прекарал петдесет и два дни в 1958 година, но тук часът беше седем и петдесет и девет сутринта.

Ал извади марля, пластир и дезинфектант.

— Наведи се да виждам — каза той. — Подпри брадичката си на тезгяха.

— Може да пропуснеш кислородната вода. Станало е преди четири часа и кръвта се е съсирила. Виждаш ли?

— Страх лозе пази — отвърна Ал и после сякаш запали главата ми. — Ооох!

— Боли, нали? Защото раната още е отворена. Искаш хирурзи от 1958 година да лекуват инфектирания ти скалп, преди да се върнеш в своето време? Повярвай ми, приятелю, не ти трябва. Стой мирно. Трябва да отрежа малко коса иначе пластирът няма да залепне. Слава Богу, че е къса.

Той клъцна косата ми и после усили болката, като притисна марля до раната и я залепи.

— Може да махнеш марлята след един-два дни, но дотогава си слагай шапка. Ще приличаш на бедняк, но ако косата ти не порасне, може да я сресваш над раната. Искаш ли аспирин?

— Да. И чаша кафе. Ще ми направиш ли? — Кафето щеше да ми помогне за известно време. По-скоро се нуждаех от сън.

— Добре. — Ал включи кафемашината и после отново започна да рови в комплекта за първа помощ. — Виждаш ми се отслабнал.

„И още как“ — помислих си.

— Бях болен. Хванах двайсет и четири часов… — Млъкнах.

— Джейк, какво има?

Гледах рамкираните фотографии. Когато се бях спуснал в заешката дупка, там имаше снимка на Хари Дънинг и мен. Смеехме се и показвахме пред обектива дипломата на Хари.

Снимката беше изчезнала.

3.

— Джейк? Приятелю? Какво има?

Взех аспирините, които той беше сложил на тезгяха, пъхнах ги в устата си и ги глътнах без вода. След това станах и бавно се приближих до Стената на славата. Имах чувството, че съм направен от стъкло. Там, където от две години беше окачена снимката ми с Хари, сега имаше фотография, на която Ал се ръкуваше с Майк Мишо, представителя в Конгреса от втория район на Мейн. Мишо сигурно се кандидатираше отново, защото на готварската престилка на Ал имаше две значки. На едната пишеше МИШО В КОНГРЕСА, а на другата — ЛИСБОН ОБИЧА МАЙК. Почитаемият представител носеше яркооранжева тениска с газираната напитка „Мокси“ и държеше мазен сандвич.

Откачих снимката от кукичката.

— Откога е тук?

Ал ме погледна и се намръщи.

— Не съм я виждал през живота си. Подкрепях Мишо в последните две кампании — по дяволите, поддържам всеки демократ, който не е заловен да чука помощничките си от предизборния щаб — и го срещнах на митинг през 2008 година, но това беше в Касъл Рок. Никога не е идвал в ресторантчето.

— Очевидно е идвал. Това е твоят тезгях, нали?

Той взе снимката с изкривените си като нокти на хищна птица пръсти и я доближи до лицето си.

— Да.

Ал се втренчи във фотографията и се подсмихна. Мисля, че от почуда. Или може би страхопочитание. После ми я върна и отиде зад тезгяха, за да налее кафе.

— Ал, спомняш си Хари, нали? Хари Дънинг.

— Разбира се. Нали заради него отиде в Дери и едва не ти отрязаха главата.

— Да, заради него и останалите от семейството му.

— Успя ли да ги спасиш?

— Всичките, освен един. Баща му уби Туга, преди ние да му попречим.

— Кои сте вие?

— Ще ти разкажа всичко, но първо отивам у дома да си легна.

— Нямаме много време, приятелю.

— Знам — отвърнах и си помислих: „Само трябва да те погледна, Ал“ — Но умирам за сън. За мен е един и половина след полунощ и имах… — Устата ми зейна в огромна прозявка. — Необикновена нощ.

— Добре. — Той донесе кафето — пълна чаша за мен, без захар и сметана, и половин чаша за него с много сметана. — Разкажи ми каквото можеш, докато пиеш.

— Първо, обясни ми как е възможно да си спомняш Хари, ако не е бил чистач в гимназията в Лисбон и не си е купувал фатбургер от теб през живота си. Второ, обясни ми защо не помниш Майк Мишо да е идвал в ресторантчето, когато го има на снимката.

— Не знаеш дали Хари Дънинг още е в града и дали още е чистач в гимназията в Лисбон.

— Би било невероятно съвпадение, ако е така. Успях да променя миналото, Ал — с помощта на някакъв тип на име Бил Търкот. Хари не е отишъл да живее при леля си и чичо си в Хейвън, защото майка му не е умряла. Нито брат му Трой или сестра му Елън. И Дънинг не се е приближавал с чука до Хари. Много ще се изненадам, ако Хари все още живее във Фолс след всичките промени.

— Има начин да проверим. В кабинета имам лаптоп. Ела отзад. — Ал ме поведе, като кашляше и се подпираше на разни неща. Взех чашата с кафето си, но той остави неговата.

„Кабинет“ беше твърде грандиозно име за голямата колкото склад стаичка до кухнята. Едва се побрахме двамата. Стените бяха облепени с бележки, разрешителни и здравни разпоредби от щата Мейн и федералните власти. Ако хората, които пускаха слухове и клюки за прочутия „котешки бургер“, видеха тези документи, сред които имаше Сертификат Клас А за чистота след последната проверка на Комисията по хигиена на заведенията, може би щяха да бъдат принудени да преосмислят мнението си.

Лаптопът „Макбук“ на Хари беше поставен на бюро, каквото си спомням, че използвах в трети клас. Ал се отпусна на стол почти със същите размери и изсумтя от болка и едновременно с облекчение.

— Гимназията има уебсайт, нали?

— Да.

Докато чакахме компютърът да зареди, се запитах колко ли имейла са се натрупали по време на петдесет и два дневното ми отсъствие, но после се сетих, че всъщност са минали само две минути. Колко съм глупав.

— Мисля, че превъртам, Ал.

— Познавам чувството. Дръж се, ще… Чакай. Започваме. Да видим. Курсове… лятна програма… преподаватели… администрация… помощен персонал.

— Щракни на него.

Той погали вградената компютърна мишка, измърмори нещо, кимна, щракна и после се втренчи в екрана като мистик, който се консултира с кристалната си топка.

— Е? Не ме карай да чакам.

Ал обърна лаптопа към мен, за да видя. ПОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ НА ГИМНАЗИЯТА В ЛИСБОН — пишеше там. — НАЙ-ДОБРИТЕ В МЕЙН! Имаше снимка на двама мъже и една жена, които стояха в училищния двор. И тримата се усмихваха и бяха с горнища на анцузи на лисбонските „Хрътки“. Нито единият не беше Хари Дънинг.

4.

— Ти го помниш в живота му като чистач и твой ученик, защото се спусна в заешката дупка — рече Ал. Бяхме се върнали в ресторантчето и седяхме в едното сепаре. — А аз го помня или защото съм свикнал със заешката дупка, или защото се намирам близо до нея. — Той се замисли. — Да, вероятно заради това. Има някаква радиация. Чувствам, че и Човекът с жълтата карта също е близо до нея, само че от другата страна.

— Сега той е Човекът с оранжевата карта.

— За какво говориш?

Отново се прозях.

— Ако се опитам да ти разкажа сега, ще объркам всичко. Искам да те закарам вкъщи и после да се прибера у дома. Ще си взема нещо за ядене, защото съм гладен като вълк…

— Ще ти изпържа яйца. — Ал понечи да стане, но после се отпусна и се закашля. Всяко поемане на дъх беше придружено със суха, раздираща кашлица и хриптене, които разтърсваха цялото му тяло. Нещо хъркаше в гърлото му като карта за игра, пъхната между спиците на велосипед.

Докоснах ръката му.

— Ще се върнеш в дома си, ще вземеш лекарствата и ще си починеш. Ще поспиш, ако можеш. Аз със сигурност ще спя поне осем часа. Ще навия будилника.

Ал престана да кашля, но още чувах хъркането в гърлото му.

— Дълбок сън. Да, спомням си какво е. Завиждам ти, приятелю.

— Ще дойда довечера в седем. Не, нека да е осем. Това ще ми даде възможност да проверя някои неща в интернет.

— И ако всичко ще бъде суперкейк „Джейк“? — Той се усмихна на играта на думи, която, разбира се, бях чувал хиляди пъти.

— Тогава ще дойда утре и ще се приготвя да извърша деянието.

— Не. Ти ще го предотвратиш. — Ал стисна ръката ми. Пръстите му бяха тънки, но все още силни. — За това е всичко. Да намериш Осуалд, да осуетиш гнусното му деяние и да изтриеш самодоволната усмивка от лицето му.

5.

Включих двигателя на колата, посегнах към късия и дебел лост за скоростите и се опитах да натисна пъргавия съединител на форда с левия си крак, и когато пръстите ми стиснаха въздуха, а кракът ми натисна постелката на пода, неволно прихнах.

— Какво? — попита Ал от мястото си до мен на предната седалка.

Маневреният форд „Сънлайнър“ ми липсваше, но всичко беше наред. Скоро щях да си го купя отново. Въпреки че от последния път бях закъсал с парите, поне като начало (сметката ми в „Хоумтаун Тръст“ щеше да изчезне по време на следващото пренастройване), можех да се пазаря малко повече с Бил Тайтъс.

Мислех, че мога да го направя.

Сега обаче беше различно.

— Джейк? Нещо смешно ли има?

— Не, нищо.

Огледах се за промени на Мейн Стрийт, но всички обичайни сгради си бяха на местата, включително „Кенебек Фрут“, която изглеждаше както обикновено на две неплатени сметки от финансов крах. Статуята на вожда Уорумбо все още стоеше в градския парк и знамето на прозореца на „Мебели Кабел“ все още уверяваше света, че „НЯМА ДА БЪДЕМ ПРОДАДЕНИ ЕВТИНО“.

— Ал, спомняш ли си веригата, под която трябваше да минеш, за да се върнеш в заешката дупка?

— Разбира се.

— А табелката, окачена на нея?

— За тръбата от канализацията. — Той седеше като войник, който мисли, че пътят може би е миниран, и всеки път, когато минехме по някоя неравност, изтръпваше.

— Когато се върна от Далас и разбра, че си твърде болен, за да го направиш, табелката беше ли там?

— Да — отговори Ал след кратък размисъл. — Там беше. Странно, нали? Кой поправя тръба от канализацията цели четири години?

— Никой. Не и във фабричен двор, където денонощно идват и заминават камиони. Защо не привлича внимание?

Ал поклати глава.

— Нямам представа.

— Може би е сложена, за да не влизат хората неволно в заешката дупка. Но в такъв случай кой я е сложил?

— Не знам. Не знам дори дали онова, което казваш, е така.

Завих по неговата улица. Надявах се, че ще го изпратя по живо по здраво в дома му и после ще успея да карам единайсет-дванайсет километра до Сабатъс, без да заспя зад волана. Замислих се обаче за нещо друго и трябваше да го кажа. Ал не трябваше да има големи надежди.

— Миналото е необратимо, Ал. Не иска да бъде променяно.

— Знам. Аз ти го казах.

— Да, но сега си мисля, че съпротивата да се промени е пропорционална на вероятността доколко бъдещето може да се промени от всяко едно действие.

Той ме погледна. Сенките под очите му бяха по-тъмни от всякога и очите му блестяха от болка.

— Би ли ми го обяснил с прости думи?

— Променянето на бъдещето на семейство Дънинг беше по-трудно от променянето на бъдещето на Каролин Пулин, отчасти защото бяха замесени повече хора, но предимно защото Пулин щеше да живее и в двата случая. Дорис Дънинг и децата й щяха да умрат…

Устните му се разтеглиха в лека усмивка.

— Браво на теб. Само се погрижи следващия път да се наведеш повечко и да се спасиш от неприятностите със смущаващ белег, където косата може да не порасне отново.

Имах идеи по този въпрос, но не си направих труда да кажа нещо. Вкарах колата в алеята.

— Искам да кажа, че може би няма да успея да попреча на Осуалд. Поне първия път. — Засмях се. — Но какво пък, по дяволите? Скъсаха ме и първия път на изпита за шофьорска книжка.

— Мен също, но не ме накараха да чакам пет години, за да се явя отново.

Тук Ал беше прав.

— На колко години си, Джейк? Трийсет? Трийсет и една?

— Трийсет и пет. — И два месеца по-близо до трийсет и шест, отколкото бях сутринта, но какво са няколко месеца между приятели?

— Ако сгафиш и се наложи да започнеш отначало, ще бъдеш на четирийсет и пет, когато въртележката се върне до месинговия пръстен за втори път. За десет години може да се случат много неща, особено ако миналото е срещу теб.

— Знам. Виж какво се случи с теб.

— Хванах рак на белите дробове, това е всичко. — Ал се закашля, сякаш да го докаже, но в очите му видях съмнение и болка.

— Вероятно това е всичко. Надявам се, че това е било всичко, но има още нещо, което не знаем…

Предната врата на къщата се отвори с трясък. Едра млада жена с лимоненозелена рокля и бели медицински обувки изтича по алеята. Видя, че Ал се е прегърбил на предната седалка на тойотата ми и дръпна вратата.

— Господин Темпълтън, къде бяхте? Дойдох да ви дам лекарствата и когато видях, че в къщата няма никого, си помислих…

Ал успя да се усмихне.

— Знам какво си помислила, но всичко е наред. Не е хубаво, обаче няма проблем.

Тя ме погледна.

— Ами вие? Защо го разхождате насам-натам? Не виждате ли колко е немощен?

Разбира се, че виждах, но тъй като не можех да й кажа какво правим, мълчах и се приготвих да приема мъжки упреците.

— Трябваше да обсъдим нещо важно — обади се Ал.

— Въпреки това…

Той отвори вратата на колата.

— Помогни ми да се прибера, Дорис. Джейк трябва да си върви.

Дорис!

Като Дорис Дънинг.

Ал не бе забелязал съвпадението — и сигурно не беше нищо повече, защото името се среща често, но въпреки това отекна в съзнанието ми.

6.

Съумях да стигна до дома си и този път се усетих, че посягам към ръчната спирачка на форда „Сънлайнър“. Угасих двигателя и си помислих колко неудобна, мизерна и неприятна таратайка от пластмаса и фибростъкло е тойотата ми в сравнение с колата, с която бях свикнал в Дери. Слязох, понечих да нахраня котарака си и видях, че храната в чинийката му все още е прясна и влажна. И защо да не е? През 2011 година храната бе престояла в паничката само час и половина.

— Изяж я, Елмор — рекох. — Гладуващите котки в Китай биха дали всичко за чиния „Фрискис Чойс Кътс“.

Елмор ме изгледа злобно и се изниза през вратичката за котки. Затоплих две замразени храни „Стоуфър“ (мислейки така, като чудовището на Франкенщайн се учи да говори: микровълнова фурна — хубаво, съвременни коли — лошо). Изядох всичко, изхвърлих опаковките и отидох в спалнята. Съблякох обикновената си бяла риза от 1958 година (като благодарих на Бога, че Дорис на Ал беше твърде ядосана и не видя петната кръв по нея), седнах на леглото да развържа удобните си обувки от 1958 година и се проснах по гръб. Убеден съм, че заспах на секундата.

7.

Забравих да навия будилника и щях да спя дълго, след като мине пет следобед, но Елмор скочи върху гърдите ми в четири и петнайсет и започна да души лицето ми. Това означаваше, че е изял храната си и иска отново да напълня паничката му. Сипах храна на котарака, наплисках лицето си със студена вода и изядох купа „Спешъл Кей“, като си мислех, че ще минат дни, докато се върна към нормалния си ред на хранене.

След като напълних корема си, отидох в кабинета и включих компютъра. Първата ми киберспирка беше Градската библиотека. Ал беше прав — базата им данни съдържаше всички броеве на „Лисбон Уийкли Ентърпрайз“ Трябваше да стана „Приятел на библиотеката“, преди да получа достъп до благините, което струваше десет долара, но като имах предвид обстоятелствата, цената ми се видя нищожна.

Броят на „Ентърпрайз“, който търсех, беше от седми ноември. На втората страница, сгушен между статия за фатална автомобилна катастрофа и друга за случай на вероятен умишлен палеж, имаше репортаж, озаглавен МЕСТНАТА ПОЛИЦИЯ ИЗДИРВА ЗАГАДЪЧЕН МЪЖ. Загадъчният мъж бях аз… или по-скоро другото ми аз в ерата на Айзенхауер. Бяха открили кабриото „Сънлайнър“ и веднага бяха забелязали петната кръв. Бил Тайтъс беше разпознал колата, която продал на някой си господин Джордж Амбърсън. Тонът на репортажа ме трогна — непринудена загриженост за изчезнал (и вероятно ранен) човек. Грегъри Дъсън, банкерът ми от „Хоумтаун Тръст“, ме описваше като „възпитан и учтив“. Еди Баумър, собственикът на бръснарницата, беше казал горе-долу същото. Капка подозрение не опетняваше името Амбърсън. Нещата можеха да бъдат различни, ако ме бяха свързали с един сензационен случай в Дери, но не беше така.

В броя от следващата седмица бях сведен до съвсем кратка информация в полицейските съобщения: ИЗДИРВАНЕТО НА ИЗЧЕЗНАЛИЯ МЪЖ ОТ УИСКОНСИН ПРОДЪЛЖАВА. В по-следващия брой „Уийкли Ентърпрайз“ бе обезумял по предстоящия празничен сезон и изобщо не споменаваше за Джордж Амбърсън. Но аз бях там. Ал беше издълбал името си на едно дърво, а аз открих моето на страниците на стар вестник. Очаквах го, но да видя реалното доказателство, беше вдъхновяващо.

След това влязох в уебсайта на „Дейли Нюз“ от Дери. Струваше ми значително повече да получа достъп до архивите им — трийсет и четири долара и петдесет цента, но след няколко минути гледах първата страница на броя от първи ноември 1958 година.

Човек би очаквал, че новината за сензационно местно престъпление ще бъде публикувана с големи букви на първата страница, но в Дери — особения малък град — потулваха жестокостите. Голямата история за деня беше свързана със срещата на Русия, Великобритания и Съединените щати в Женева, за да обсъдят евентуален договор за забрана на опитите с ядрени оръжия. Отдолу имаше репортаж за четиринайсетгодишен феномен по шах на име Боби Фишер. В лявата страна на страницата (където според медийните експерти читателите поглеждат накрая, ако изобщо погледнат), имаше статия със заглавие БУЙСТВО ПРИКЛЮЧВА СЪС СМЪРТТА НА ДВАМА ДУШИ. Според разказа Франк Дънинг, „виден член на местната общност и активен в много благотворителни акции“, отишъл в дома на съпругата си, с която живеели отделно, „в състояние на алкохолно опиянение“ малко след осем часа в петък вечерта. След кавга със съпругата си (която не чух… а бях там) Дънинг я ударил с чук и счупил ръката й, а после убил дванайсетгодишния си син Артър Дънинг, когато момчето се опитало да защити майка си.

Историята продължаваше на дванайсета страница. Прелистих и там ме поздрави снимка на стария ми враг и приятел Бил Търкот. „Господин Търкот минавал покрай жилището на семейство Дънинг, когато чул викове и писъци.“ Втурнал се към къщата, видял какво става през отворената врата и казал на господин Франк Дънинг да престане да размахва чука. Дънинг отказал. Господин Търкот съзрял ловджийски нож в калъфка, затъкнат в колана на Дънинг, и го измъкнал. Дънинг нападнал господин Търкот, сборичкали се и Дънинг бил смъртоносно наръган с ножа. Само след няколко минути героят господин Търкот получил сърдечен удар.

Вгледах се в старата снимка — Търкот гордо сложил крак върху бронята на автомобил от края на четирийсетте години на миналия век, с цигара в ъгъла на устата — и забарабаних с пръсти по краката си. Дънинг беше наръган отзад, а не отпред, и с щик, а не с нож. Той дори нямаше ловджийски нож. Единственото му оръжие беше ковашкият чук — който не беше идентифициран като такъв. Възможно ли беше полицаите да са пропуснали такива очевидни факти? Не виждах как, освен ако не бяха слепи като Рей Чарлс. Но за Дери, такъв какъвто го познавах, това беше абсолютно логично.

Усмихнах се. Разказът беше възхитително налудничав. Всички неизяснени неща бяха свързани. Превъртял пиян съпруг, треперещо от страх, ужасено семейство и случаен минувач герой (не се споменаваше откъде е идвал и къде е отивал). Беше ли необходимо друго? И нямаше нито дума за загадъчен чужденец на местопрестъплението. Типично за Дери.

Прерових хладилника, намерих неизяден шоколадов пудинг и го излапах, докато стоях до кухненския плот и гледах към задния си двор. Взех Елмор и го погалих, докато котаракът се загърчи да го пусна на пода. Върнах се при компютъра, натиснах клавиш, за да махна скрийнсейвъра и пак се вгледах в снимката на Бил Търкот, героят, намесил се случайно и спасил семейството, а после получил сърдечен удар за усилията си.

Накрая отидох до телефона и набрах „Справки“.

8.

Нямаше вписан номер на името на Дорис, Трой или Харолд Дънинг. Като последен шанс опитах Елън, без да очаквам нещо, защото дори ако още живееше в града, тя вероятно бе приела фамилията на съпруга си. Понякога обаче догадките носят късмет (Лий Харви Осуалд беше особено зловреден случай в това отношение). Толкова се изненадах, когато телефонният автомат избълва номер, че дори не бях взел молив. Вместо отново да набера „Справки“, натиснах 1, за да се свържа с номера, който бях поискал. Като се замисля, не съм сигурен защо го направих. Понякога не искаме да знаем, нали? Отиваме твърде далеч и после се обръщаме. Но държах храбро слушалката и слушах как телефонът в Дери иззвъня три пъти. Вероятно щеше да се включи телефонният секретар и реших, че не искам да оставям съобщение. Нямах представа какво да кажа.

На четвъртото позвъняване обаче женски глас каза:

— Ало?

— Елън Дънинг ли е?

— Зависи кой се обажда. — Тя говореше весело, но предпазливо. Гласът й беше дрезгав и малко недоверчив. Ако не я познавах, щях да си представя жена на трийсет и няколко години вместо на шейсет и нещо, на колкото тя беше сега. „Школуван глас — помислих си. — Певица? Актриса? Може би комедийна актриса? Никоя от тези професии не беше типична за Дери.“

— Името ми е Джордж Амбърсън. Познавам брат ви Хари от много отдавна. В Мейн съм и реших да се опитам да се свържа с него.

— Хари? — стреснато попита тя. — Боже мой! От армията ли го познавахте?

Познавахте? Минало време? Замислих се и бързо прецених, че това не може да е обяснението ми. Имаше твърде много подмолни капани.

— Не, от Дери. Когато бяхме деца — осени ме вдъхновението, — играехме на детската площадка. В един отбор. Бяхме приятели.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, господин Амбърсън, но Хари почина.

За миг онемях. Но така не се общува по телефон, нали?

— О, Боже, много съжалявам! — съумях да смотолевя.

— Случи се отдавна. Във Виетнам. По време на офанзивата „Тет“.

Седнах. Догади ми се. Бях го спасил от накуцване и известни умствени проблеми само за да съкратя живота му с четирийсет и няколко години? Страхотно. Операцията беше успешна, но пациентът умря.

В това време обаче шоуто трябваше да продължи.

— Ами Трой? А вие? Как сте? Тогава бяхте малка и карахте велосипед с помощни колела. И пеехте. Все пеехте. — Напънах се да се засмея. — Господи, побърквахте ни!

— Напоследък пея само в нощта за караоке в бар „Бениган“, но не се уморявам да говоря. Диджей съм в WKIT в Бангор. Сещате ли се, дисководещ.

— Аха. А Трой?

— Живее la vida loca[1] в Палм Спрингс. Той е богаташът в семейството. Натрупа пари в бизнеса с компютри. Започна през седемдесетте години. Обядва със Стив Джобс и други такива. — Тя се засмя. Страхотен смях. Обзалагам се, че всички в Източен Мейн включваха радиоапаратите си, за да го чуят. Но когато отново заговори, гласът й беше тих и безрадостен: — Кой сте всъщност вие, господин Амбърсън?

— В какъв смисъл?

— В събота и неделя водя предавания с обаждания на слушатели. В събота е за гаражна разпродажба. „Имам мотокултиватор, Елън, почти нов, но не мога да изплатя вноските и ще приема всяко предложение над петдесет кинта.“ Такива неща. В неделя е за политика. Хората се обаждат да критикуват Ръш Лимбо[2] или да говорят, че Глен Бек[3] трябва да се кандидатира за президент. Познавам гласовете. Ако сте приятел на Хари от дните на Площадката, трябва да сте на шейсет и няколко години, но не сте. Струва ми се, че не сте на повече от трийсет и пет.

Господи, право в десетката.

— Непрекъснато ми казват, че гласът ми звучи младежки. Обзалагам се, че го казват и на вас.

— Добър опит — монотонно изрече тя и изведнъж гласът й прозвуча като на възрастна жена. — Упражнявам се от години, за да звучи младежки. А вие?

Не можах да измисля отговор и затова замълчах.

— Освен това никой не се обажда да търси приятеля си от началното училище след петдесет години.

Може би трябва да затворя. Научих онова, за което се обадих, и дори повече. Ще затворя — помислих си, но продължих да държа телефона долепен до ухото си. Не бях сигурен дали ще го пусна дори ако видех, че завесите в хола ми са се запалили.

— Вие ли сте онзи човек? — със задавен глас попита Елън.

— Не знам за кого…

— Онази нощ там имаше още някой. Хари и аз го видяхме. Вие ли сте?

— Коя нощ? — едва измънках, защото устните ми се бяха вцепенили. Имах чувството, че някой е сложил маска на лицето ми. Подплатена със сняг.

— Хари каза, че е бил неговият ангел-пазител. Мисля, че сте вие. Къде бяхте? — Сега тя започна да говори неясно, защото се разплака.

— Госпожо… Елън… не разбирам…

— Закарах Хари на летището, след като получи заповед и отпускът му свърши. Заминаваше за Виетнам и му казах да си пази задника, а той отвърна: „Не се тревожи, сестро. Имам ангел-пазител, който се грижи за мен, забрави ли?“ Затова, къде бяхте на шести февруари 1968 година, господин Ангел? Къде бяхте, когато брат ми загина в битката при Ке Сан? Къде беше тогава, копеле?

Тя добави още нещо, но не разбрах какво. Вече ридаеше неудържимо. Затворих телефона. Отидох в банята. Влязох във ваната, дръпнах завесата, подпрях главата си на коленете и се загледах в гумената постелка на жълти маргаритки. И после изкрещях. Веднъж. Два пъти. Три пъти. И най-лошото беше, че не само исках Ал да не ми беше казвал за проклетата заешка дупка, а го проклинах да умре.

9.

Изпитах лошо предчувствие, когато спрях на алеята и видях, че къщата е тъмна. Чувството се засили, когато натиснах дръжката на вратата и открих, че е отключена.

— Ал?

Никой не отговори.

Намерих електрическия ключ и го щракнах. Холът беше идеално подреден като стаи, които се почистват редовно, но вече не се използват много. На стените имаше фотографии в рамки. Не познавах хората на тях — вероятно роднини на Ал, но познах съпружеската двойка на едната над дивана — Джон и Жаклин Кенеди. Бяха на морски бряг — може би Хианис Порт — и се бяха прегърнали. Във въздуха се носеше мирис на ароматизатор „Глейд“, който не прикриваше напълно миризмата на болнична стая, разнасяща се някъде в къщата. „Темптейшънс“ пееха „Моето момиче“. Слънчева светлина в облачен ден и така нататък.

— Ал? Тук ли си?

Къде да е другаде? В „Студио 9“ в Портланд да танцува диско и да сваля колежанки? Знаех, че съм си пожелал нещо, а понякога желанията се сбъдват.

Потърсих електрическите ключове в кухнята, намерих ги и облях стаята в достатъчно светлина, за да направя операция на апендикс. На масата имаше пластмасова кутия с лекарства с хапчета за една седмица. Повечето такива кутийки с отделения са малки и се побират в джоб или чантичка, но тази беше грамадна като енциклопедия. До нея на лист от тефтерче беше надраскано: „Ако забравиш таблетките в осем часа, ЩЕ ТЕ УБИЯ!!!! Дорис.“

„Моето момиче“ свърши и започна „Само си въобразявам“. Тръгнах към музиката и влязох в стаята, която вонеше на болест. Ал лежеше в леглото. Изглеждаше сравнително спокоен. Към края по една сълза се беше стекла от външните ъгълчета на затворените му очи. Следите още бяха влажни и блестяха. Плейърът с много дискове беше на нощното шкафче вляво от него. Имаше и бележка, затисната с шишенце от лекарство, което едва ли би задържало листчето, защото беше празно. Погледнах етикета: „“Оксиконтин" 20 милиграма." Взех бележката.

Съжалявам, приятелю, но не можех да чакам. Болката беше прекалено силна. Имаш ключ за закусвалнята и знаеш какво да направиш. Но не се заблуждавай, че можеш да опиташ отново, защото може да се случат твърде много неща. Напра̀ви го правилно първия път. Вероятно си ми ядосан, че те въвлякох в това. На твое място и аз щях да съм бесен. Но не се отказвай. Моля те, не го прави. Тенекиената кутия е под леглото. Там има още петстотин долара, които спестих. От теб зависи, друже. Около два часа, след като Дорис ме намери, хазяинът сигурно ще заключи заведението, затова трябва да го направиш довечера. Спаси го, чуваш ли! Спаси Кенеди и всичко ще се промени.

Моля те.

„Копеле — казах си. — Знаел си, че се колебая и така се погрижи за колебанието ми, нали?“

Разбира се, че се колебаех, но това не е възможност за избор. Ал грешеше, ако си беше мислил, че ще се откажа.

Да попреча на Осуалд? Добре. Но в момента Осуалд беше на заден план, част от мъгляво бъдеще. Странно беше да се изразиш така, когато разсъждаваш за 1963 година, но абсолютно точно. Мислите ми бяха заети със семейство Дънинг.

Все още можех да спася Артър, известен като Туга. И Хари.

„Кенеди може да промени решението си“ — беше казал Ал. Имаше предвид Виетнам.

Но дори ако Кенеди не променеше решението си и не изтеглеше войските, щеше ли Хари да бъде на същото място по същото време на шести февруари 1968 година? Едва ли.

— Е, добре. — Наведох се, целунах Хари по бузата и долових соления вкус на последната му сълза. — Спи спокойно, приятелю.

10.

Върнах се у дома и прегледах съдържанието на куфарчето си „Лорд Бъкстън“ и луксозния портфейл от щраусова кожа. Разполагах с изчерпателните записки на Ал за движенията на Осуалд, след като беше напуснал морската пехота на 11 септември 1959 година. Личната ми карта беше в мен. Финансовото ми положение беше по-добро, отколкото очаквах. С парите, които Ал бе спестил, и онези, които вече имах, общата сума възлизаше на над пет хиляди долара.

В хладилника имаше хамбургер. Затоплих го и го сложих в чинийката на Елмор. Погалих котарака, докато ядеше.

— Ако не се върна, отиди при съседите, семейство Ритър — рекох. — Те ще се погрижат за теб.

Елмор, разбира се, не ми обърна внимание, но знаех, че ще го направи, ако не съм там да го храня. Котките умеят да оцеляват. Взех куфарчето, приближих се до вратата и се преборих с краткотрайното си, но силно желание да изтичам в спалнята и да се скрия под завивките. Щяха ли да бъдат тук котаракът и къщата ми, когато се върнех, ако успеех в мисията си? И ако бяха тук, още ли щяха да са мои? Нямаше как да знам. Искате ли да ви кажа нещо смешно? Дори хората, които могат да живеят в миналото, не знаят какво ги очаква в бъдещето.

— Хей, Ози — промълвих. — Идвам за теб, скапаняко.

Затворих вратата и излязох.

11.

В ресторантчето беше странно без Ал, защото имах чувството, че той още е там — имам предвид, духът му. Лицата на Стената на славата сякаш се бяха втренчили в мен, питаха ме какво правя там, казваха ми, че мястото ми не е тук, и ме призоваваха да се махна, преди да превъртя главната пружина на вселената. Имаше нещо особено изнервящо в снимката на Ал и Майк Мишо, която беше окачена на мястото на фотографията ми с Хари.

Отидох в склада и бавно затътрих крака. „Представи си, че се опитваш да изкачиш стълбище в тъмното — бе казал Ал. — Затвори очи, приятелю, така е по-лесно.“

Направих го. След две крачки чух пукота от изравняването на налягането дълбоко в ушите си. Обля ме топлина и през затворените ми клепачи блесна слънчева светлина. Чух свистене на тъкачни станове. Беше 9 септември 1958 година, две минути преди обяд. Туга Дънинг отново беше жив, а ръката на госпожа Дънинг още не беше счупена. Недалеч, близо до „Тайтъс Шеврон“, ме чакаше елегантен червен форд „Сънлайнър“ кабрио.

Първо обаче трябваше да се справя с бившия Човек с жълтата карта. Този път той щеше да вземе долара, който искаше, защото бях забравил да сложа монета от петдесет цента в джоба си. Проврях се под веригата и спрях, за да пъхна един долар в десния преден джоб на панталоните си.

Банкнотата си остана там, защото когато заобиколих зад сушилнята, видях Човека с жълтата карта проснат на бетона с отворени очи и локва кръв около главата. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. В едната си ръка още държеше назъбеното парче от зелена винена бутилка, с което го беше направил, а в другата стискаше картата си, която би трябвало да има нещо общо с деня, когато получаваш две питиета на цената на едно в „Зелена фасада“. Картата, която някога беше жълта, а после оранжева, сега беше черна.

Бележки

[1] „Луд живот“ — песен на Рики Мартин — Б.пр.

[2] Американски консерватор, водещ на популярно радиопредаване. — Б.пр.

[3] Американски радио– и телевизионен водещ, писател, предприемач и политически коментатор. — Б.пр.