Стивън Кинг
22 ноември 1963 (12)

Единайсета глава

Докато карах по магистралата, се помъчих да се убедя, че не трябва да се занимавам с Каролин Пулин. Казах си, че тя е експеримент на Ал Темпълтън, а не мой, и експериментът, както и животът му, е свършил. Напомних си, че случаят с Пулин е съвсем различен от този на Дорис, Трой, Туга и Елън. Да, Каролин щеше да се парализира от кръста надолу и това беше ужасно. Но да бъдеш парализиран от куршум, не е същото като да те пребият до смърт с ковашки чук. Макар и на инвалидна количка, Каролин Пулин щеше да има пълноценен и плодотворен живот. Убеждавах се, че е лудост да изложа на риск истинската си мисия, като още веднъж неотстъпчивото минало се протегне към мен, сграбчи ме и ме сдъвче.

Ала нищо от това не ми повлия.

Смятах да прекарам първата си нощ на пътя в Бостън, но образът на Дънинг пред гроба на баща му със смачканата кошница с цветя под него непрекъснато се появяваше пред очите ми. Той заслужаваше да умре — по дяволите, трябваше да умре, но на 5 октомври все още не беше сторил нищо лошо на семейството си. Не и на второто. Казах си, че е направил много лоши неща на първото си семейство и че на 13 октомври 1958 година вече е убил двама души, като единият е съвсем малко дете, но за това имах само думата на Бил Търкот.

Предполагам, че исках да балансирам нещо лошо, без значение доколко е необходимо, с нещо добро. Ето защо, вместо да отида в Бостън, излязох от магистралата при Обърн и подкарах на запад към района с езерата в Мейн. По здрач стигнах до бунгалата, където Ал бе отседнал, и получих най-голямото от четирите край брега на смешна цена, тъй като сезонът беше свършил.

Онези пет седмици може би бяха най-хубавите в живота ми. Не виждах никого освен двамата собственици на местния магазин, откъдето два пъти седмично си купувах обикновена храна, и господин Уинчъл, собственика на бунгалата. Той се отбиваше в неделя, за да се увери, че съм добре и прекарвам приятно. Всеки път, когато ме попиташе, отговарях, че е така, и не беше лъжа. Господин Уинчъл ми даде ключ за бараката с лодките и всяка сутрин и вечер взимах кану, когато вечерите на езерото бяха спокойни. Спомням си, че в една от онези вечери гледах как пълната луна изгрява над дърветата и оставя сребриста следа по водата, а отражението на кануто се рее под мен като удавен двойник. Някъде изкряка гмурец и му отговори приятел или женска. Скоро в разговора се включиха и други. Оставих греблото и седях в кануто на триста метра от брега. Гледах луната и слушах как общуват гмурците. Спомням си, че си помислих, че ако някъде има рай и не е това, не искам да ходя там.

Започнаха да се появяват есенните багри — първо плахо жълто, после оранжево и след това ярко, крещящо червено, докато есента прогонваше поредното лято в Мейн. На пазара имаше картонени кашони, пълни с евтини романи, и прочетох трийсетина или повече — мистерии от Ед Макбейн, Джон Д. Макдоналд, Честър Хаймс и Ричард С. Пратър, сълзливи мелодрами като „Пейтън Плейс“ и „Камък за Дани Фишър“, куп уестърни и един научнофантастичен роман, озаглавен „Ловците на Линкълн“, за пътници във времето, които се опитват да запишат „забравена“ реч на Ейбрахам Линкълн.

Когато не четях или не гребях с кануто, се разхождах в гората. Есенните следобеди бяха дълги и предимно мъгливи и топли. Между клоните на дърветата струеше прашна златиста светлина. Нощем беше толкова тихо, че тишината сякаш отекваше. По шосе 114 минаваха малко коли, а след десет вечерта — никакви. След десет частта от света, където бях отишъл да си почивам, принадлежеше само на гмурците и вятъра в елите. Малко по малко образът на Франк Дънинг, положен в гроба на баща си, започна да избледнява, и все по-рядко си спомнях необикновените моменти как пуснах все още димящата сувенирна възглавничка върху изцъклените му очи в мавзолея на фамилията Тракър.

В края на октомври, когато последните листа падаха от дърветата и температурата през нощта започна да спада до един-два градуса, отивах с колата в Дърам и разглеждах земята около Бауи Хил, където след две седмици идеше да има стрелба. Странноприемницата „Дружеска среща“, за която бе споменал Ал, беше удобен ориентир. Недалеч от нея изсъхнало дърво се беше навело към пътя, вероятно онова, с което се беше борил Ал, когато се бе появил Андрю Кълъм, вече с оранжев ловджийски елек. Намерих и дома на неволния стрелец и проследих вероятния му маршрут оттам до Бауи Хил.

Всъщност нямах план. Само щях да следвам дирята, която вече беше прокарал Ал. Щях да отида рано в Дърам в деня, да спра колата близо до падналото дърво, да се боря с него и после да се престоря, че получавам сърдечен удар, когато Кълъм дойде и ми се притече на помощ. След като обаче намерих къщата на Кълъм, се отбих да пийна нещо разхладително в магазина „Брауни“ на осемстотин метра оттам и видях на витрината плакат, който ми подсказа идея. Беше шантава, но интересна.

Плакатът беше озаглавен РЕЗУЛТАТИ ОТ ТУРНИРА ПО КРИБИДЖ НА АНДРОСКОГИНГ КАУНТИ. Следваше списък с петдесетина имена. Победителят в турнира, човек от Уест Минот, бе направил десет хиляди „комбинации“, каквото и да означаваше това. Вторият беше постигнал девет хиляди и петстотин. На трето място — името беше оградено в червено и затова привлече вниманието ми — беше Анди Кълъм.

Стават случайности, но мисля, че много рядко. Действа някаква сила. Някъде във вселената (или отвъд нея) тиктака и върти чутовния си механизъм.

На другия ден, малко преди пет следобед, отидох пак до къщата на Кълъм. Спрях колата зад комбито му и се приближих до вратата.

Отвори ми жена с приятно лице и престилка с къдрички. Държеше бебе и щом я видях, разбрах, че постъпвам правилно. Защото Каролин Пулин нямаше да бъде единствената жертва на 15 ноември, само онази, която щеше да свърши в инвалидна количка.

— Да?

— Казвам се Джордж Амбърсън, госпожо. — Докоснах периферията на шапката си за поздрав. — Питам се дали мога да говоря със съпруга ви.

— Разбира се.

Той вече стоеше зад нея и сложи ръка на раменете й. Беше млад, още нямаше трийсет, и на лицето му беше изписано учтиво любопитство. Бебето протегна ръчичка към него и когато Кълъм целуна пръстчетата му, се засмя. Той ми подаде ръка и аз я стиснах.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин Амбърсън?

Показах му дъската за крибидж.

— В „Брауни“ забелязах, че сте много добър играч, и имам предложение за вас.

Госпожа Кълъм се разтревожи.

— Ние сме методисти, господин Амбърсън. Турнирите са само за забавление. Той спечели трофей и аз с удоволствие го лъскам, за да изглежда добре на полицата над камината, но ако искате да играете карти за пари, сбъркали сте адреса. — Тя се усмихна. Видях, че усмивката й коства усилия, но пак беше приятна. Харесвах я. Харесвах и двамата.

— Жена ми е права. — В гласа на Кълъм прозвуча съжаление, но беше твърд. — Когато работех в гората, играех за по едно пени на комбинация, но това беше, преди да се запозная с Марни.

— Луд ще съм, ако играя с вас за пари, защото изобщо не умея да играя крибидж — отговорих. — Но искам да се науча.

— В такъв случай, заповядайте. С удоволствие ще ви науча. Ще отнеме само петнайсетина минути, а до времето, когато вечеряме, остава час. Ако можете да събирате до петнайсет и да броите до трийсет и едно, тогава можете да играете крибидж.

— Убеден съм, че не става дума само за броене и събиране, иначе нямаше да се класирате на третото място в турнира на Андроскогинг. И искам малко повече, отколкото само да науча правилата. Искам да купя един ден от времето ви, и по-точно 15 ноември, да речем, от десет сутринта до четири следобед.

Съпругата му изглеждаше уплашена и притисна бебето до гърдите си.

— За тези шест часа от времето ви ще ви платя двеста долара — добавих.

Кълъм се намръщи.

— Каква е играта ви, господине?

— Надявам се да е крибидж — отвърнах, но това явно нямаше да бъде достатъчно, защото видях израженията им. — Вижте, няма да се опитвам да ви заблуждавам, че това е всичко, но ако се помъча да ви обясня, ще ме помислите за луд.

— Вече си го мисля — каза Марни Кълъм. — Изпрати го да си върви по пътя, Анди.

Обърнах се към нея:

— Не е нещо лошо или незаконно, не е измама и не е опасно. Заклевам се — рекох, но започвах да си мисля, че няма да стане, с клетва или без клетва. Идеята беше лоша. Кълъм щеше да се усъмни още повече, когато ме срещнеше близо до странноприемницата „Дружеска среща“ на петнайсети следобед. Продължих обаче да настоявам. Бях го научил в Дери. — Става дума само за крибидж. Ако ме научите на играта, ще играем няколко часа, ще ви дам двеста долара и ще се разделим като приятели. Какво ще кажете?

— Откъде сте, господин Амбърсън?

— Отскоро живея в Дери. Занимавам се с търговия на недвижими имоти. В момента съм на почивка на езерото Себаго и после отново заминавам на юг. Имена ли искате? Препоръки? — усмихнах се. — Хора, които иде ви кажат, че не съм луд?

— В събота той ходи на лов в гората през ловния сезон — обясни госпожа Кълъм. — Това е единственият му шанс, защото работи през седмицата и когато се върне у дома по здрач, не си заслужава дори да зареди пушката.

Тя още изглеждаше недоверчива, но сега видях в изражението й и нещо друго, което ми вдъхна надежда. Когато си млад и имаш дете, и когато съпругът ти работи физически труд, както показваха напуканите му, мазолести ръце, двеста долара означават много храна. Или, през 1958 година, наеми за къщата.

— Мога да пропусна един следобед в гората — каза Кълъм. — И без това там вече няма нищо. Единственото място, където можеш да отстреляш проклета сърна, е Бауи Хил, по дяволите.

— Внимавай какво говориш, когато бебето е тук, господин Кълъм — сгълча го Марни. Тонът й беше остър, но тя се усмихна, когато той я целуна по бузата.

— Господин Амбърсън, трябва да говоря с жена си — рече той. — Имате ли нещо против да почакате на верандата една-две минути?

— Ще направя нещо по-добро — отговорих. — Ще отида в „Брауни“ и ще си купя безалкохолно. Да ви донеса ли нещо разхладително?

Те отказаха и благодариха и после Марни хлопна вратата под носа ми. Отидох до „Брауни“ и купих портокалов сок за себе си и бонбонена близалка, която бебето щеше да хареса, ако беше достатъчно голямо за такива неща. Мислех си, че семейство Кълъм ще ми откажат. С благодарност, но категорично. Аз бях непознат със странно предложение. Бях се надявал, че този път променянето на миналото ще бъде по-лесно, защото Ал вече го беше променил два пъти, но очевидно нямаше да бъде така.

Очакваше ме обаче изненада. Кълъм се съгласи, а съпругата му ми позволи да дам близалката на момиченцето, което я прие радостно, засмука я и после я прокара като гребен през косата си. Дори ме поканиха да остана за вечеря, но отказах. Предложих на Анди Кълъм петдесет долара аванс и той отказа, но жена му настоя да ги вземе.

Върнах се край Себаго въодушевен, но докато карах към Дърам в утрото на 15 ноември (полята бяха побелели от толкова дебел скреж, че облечените в оранжево ловци, които вече бяха излезли, оставяха следи), настроението ми се промени. „Кълъм сигурно е повикал щатската полиция или местното ченге — помислих си. — И докато те ме разпитват в най-близкия участък, опитвайки се да разберат каква е лудостта ми, той ще отиде на лов в гората на Бауи Хил.“

На алеята обаче нямаше полицейска кола, а само фордът на Анди. Извадих дъската за крибидж и се приближих до вратата. Кълъм отвори и попита:

— Готов ли сте за урока, господин Амбърсън?

Усмихнах се.

— Тъй вярно, сър, готов съм.

Той ме заведе на задната веранда. Госпожата очевидно не ме искаше в къщата с нея и бебето. Правилата бяха прости. Комбинациите бяха точки, а играта имаше две партии. Научих какво е „криб“, двойка, тройка, четворка, поредица, флош и „мистичната деветнайсет“ — така наречената невъзможна ръка. И после играхме. Отначало аз записвах резултата, но се отказах, когато Кълъм излезе с четиристотин точки пред мен. От време на време някой ловец стреляше в далечината и Кълъм поглеждаше към гората отвъд малкия си заден двор.

— Следващата събота — отбелязах. — Със сигурност ще бъдеш там тогава.

— Вероятно ще вали — засмя се той. — Не би трябвало да се оплаквам. Забавлявам се и печеля пари. А и ти ставаш все по-добър, Джордж.

Марни ни поднесе обяд — големи сандвичи с риба тон и купи с домашно приготвена доматена супа. Ядохме в кухнята и когато приключихме, тя предложи да играем вътре. В края на краищата беше решила, че не съм опасен. Това ме накара да се почувствам щастлив. Семейство Кълъм бяха добри хора. Приятна двойка с хубаво бебе. Понякога си мислех за тях, когато чуех Лий и Марина Осуалд да крещят в мизерните си апартаменти… или ги видех да се карат на улицата. Миналото е в хармония със себе си и се опитва да балансира. И в повечето случаи успява. Семейство Кълъм бяха в единия край на дъската-люлка, а семейство Осуалд — в другия.

А Джейк Епинг, известен още като Джордж Амбърсън? Той беше повратната точка.

Към края на маратона по крибидж най-после победих за пръв път. След още три игри, само няколко минути след четири, направо го разбих и се засмях от радост. Бебето Джена се засмя заедно с мен, протегна ръчички от високото си столче и дружески подръпна косата ми.

— Достатъчно! — извиках, смеейки се. Тримата Кълъм се смееха заедно с мен. — Спирам дотук! — Извадих портфейла си и сложих три петдесетачки на мушамата на бели и червени карета на кухненската маса. — И си заслужаваше всеки цент!

Анди бутна парите към мен.

— Прибери си пачката, Джордж. Беше ми твърде забавно, за да взема парите ти.

Кимнах, сякаш бях съгласен, и отместих банкнотите към Марни, която ги грабна.

— Благодаря, господин Амбърсън. — Тя погледна укорително съпруга си. — Нуждаем се от тях.

— Добре. — Станах и се протегнах. Гърбът ми изпука. Някъде — на осем или единайсет километра оттук — Каролин Пулин и баща й се връщаха с пикап с надпис СТРОИТЕЛСТВО И ДЪРВОДЕЛСТВО „ПУЛИН“ на вратата. Може би бяха убили сърна, а може би не. И в двата случая бях сигурен, че са прекарали хубав следобед в гората и са разговаряли за онова, за което си говорят бащите и дъщерите.

— Остани за вечеря, Джордж — покани ме Марни. — Сготвила съм с боб с кренвирши.

Останах и след това гледахме новините на малкия им телевизор. Имаше нещастен случай по време на лов, но в Ню Хемпшир, не в Мейн. Позволих си Марни да ме убеди да изям второ парче от ябълковия й сладкиш, въпреки че щях да се пръсна, а после станах и им благодарих за гостоприемството.

Анди Кълъм ми подаде ръка.

— Следващия път ще играем без пари.

— Добре — отвърнах, макар че според мен той знаеше, че няма да има следващ път.

Оказа се, че и жена му знае. Тя ме настигна точно преди да се кача в колата си. Беше увила в одеяло бебето и бе сложила шапка на главата му, но не си беше облякла палто. Виждах дъха й, че трепери.

— Госпожо Кълъм, трябва да се приберете, преди да се разболеете от…

— От какво го спасихте?

— Моля?

— Знам, че затова дойдохте. Молих се, докато вие и Анди бяхте на верандата. Господи ми изпрати отговор, но не целия. От какво спасихте мъжа ми?

Сложих ръка на треперещите й рамене и я погледнах в очите.

— Марни… ако Господ искаше да знаеш, щеше да ти каже.

Тя неочаквано ме прегърна. Изненадан, и аз я прегърнах. Бебето Джена, притиснато между двама ни, се ококори.

— Каквото и да е било, благодаря ти — прошепна в ухото ми Марни. Кожата ми настръхна от топлия й дъх.

— Влизай вътре, мила. Ще замръзнеш.

Външната врата се отвори. На прага застана Анди. Държеше кутия бира.

— Марни?

Тя отстъпи назад. Очите й бяха широко отворени и тъмни.

— Господ ни е довел ангел-пазител. Няма да говоря за това, но ще го пазя в сърцето си — каза и забърза по алеята към съпруга си, който я чакаше.

Ангел. Чувах го за втори път и също запазих думите в сърцето си и в онази нощ, докато лежах в бунгалото и чаках да заспя, и на другия ден, докато се носех с кануто по спокойните води и под студеното, синьо, почти зимно небе.

Ангел-пазител.

В понеделник, 17 ноември, видях първите снежинки и го приех като знак. Събрах си багажа, отидох в село Себаго и намерих господин Уинчъл да пие кафе и да яде понички в ресторант „Край езерото“ (през 1958 година хората много ядяха понички). Дадох му ключовете и му казах, че съм прекарал чудесно и съм си починал. Лицето му грейна.

— Това е хубаво, господин Амбърсън. Точно така трябва да бъде. Платили сте до края на месеца. Дайте ми адрес, на който да ви изпратя надвзетата сума за последните две седмици, и ще пусна чек по пощата.

— Не съм сигурен къде ще отида, докато шефовете в офиса не решат, но ще ви пиша. — Пътешествениците във времето много лъжат.

Той протегна ръка.

— Беше ми приятно да сте ми гост.

Стиснах я.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Качих се във форда и поех на юг. Вечерта се регистрирах в „Паркър Хаус“ в Бостън и видях прословутата Бойна зона. След седмици на спокойствие край Себаго неоновите светлини дразнеха очите ми и прииждащите тълпи нощни птици — предимно млади мъже, мнозина в униформи — ме накараха да почувствам агорафобия и носталгия по спокойните нощи в Западен Мейн, където магазините затваряха в шест и уличното движение секваше в десет.

Прекарах следващата нощ в хотел „Харингтън“ във Вашингтон, окръг Колумбия. Три дни по-късно бях на западния бряг на Флорида.