Стивън Кинг
22 ноември 1963 (5)

2.

След всичките ми преживявания не вярвах, че ще заспя преди два-три часа през нощта, а и беше твърде вероятно изобщо да не мигна. Но понякога тялото настоява да задоволи собствените си потребности. Докато стигна вкъщи и си приготвя питие (фактът, че отново можех да държа алкохол у дома, беше един от няколкото плюса на ергенския живот), клепачите ми вече натежаваха; докато изпия скоча и прочета първите девет-десет страници от Осуалдовата хроника на Ал, вече едва ги държах отворени.

Измих чашата в мивката, стигнах до спалнята (оставяйки след себе си пътека от дрехи, за която проява на немарливост Кристи би ми надула главата) и се пъхнах в двойното легло, където вече спях сам. Мислех да се пресегна и да изключа нощната лампа, но ръката ми сякаш беше от олово. Преглеждането на есетата от семинара в онази необичайно притихнала учителска стая сега ми се струваше като нещо, което се беше случило много, много отдавна. Не че го намирах за странно; всеки знае, че колкото и безпощадно да лети времето, всъщност е уникално гъвкаво явление.

„Осакатих момичето. Върнах го в инвалидната количка.“

„Като слезе по стълбите на склада този следобед, дори не знаеше коя е Каролин Пулин, така че не ставай смешен. Пък и вероятно в някой друг свят тя все още здраво стои на краката си. Може би минаването през онази дупка създава паралелни реалности или времеви потоци, или други такива неща.“

Каролин Пулин се разхожда из цветната си градина през 1979, когато Уай Ем Си Ей на „Дъ Вилидж Пипъл“ е на върховете на класациите; от време на време прикляква, за да изкорени някой бурен, после отново скача на крака и продължава разходката си.

Каролин Пулин в гората с баща си малко преди куршумът да я осакати.

Каролин Пулин в гората с баща си, на прага на едно типично за провинциалния градец юношество. Чудех се къде ли се е намирала в този времеви поток, когато по радиото и телевизията са обявили, че трийсет и петият президент на Съединените щати е бил застрелян в Далас.

„Джон Кенеди може да не умре. Ти можеш да спасиш живота му, Джейк.“

А дали така светът щеше да стане по-добър? Нямаше гаранция.

„Почувствах се като миниатюрен човек, впримчен в найлонов чорап.“

Затворих очи и ми се привидяха отлитащи от календара страници — онзи изтъркан кадър, с който илюстрираха хода на времето в старите филми. Видях ги как излитат от прозореца на спалнята ми като птици.

Още една мисъл ме споходи, преди да заспя: споменът за отвеяния второкурсник с жалкото подобие на козя брадичка, напяващ ухилено: „Скок-подскок, Жабока Хари ходи все едно земята пари.“ И за това как Хари ме спря, когато понечих да го смъмря. „Не си прави труда — каза ми. — Свикнал съм.“

После сънят ме надви, направо ме нокаутира.

3.

Събудих се на зазоряване сред звуците на утринната птича песен и заопипвах лицето си, сигурен, че съм плакал точно преди да отворя очи. Беше ми се присънило нещо и макар да не си спомнях какво, предположих, че е било много тъжно, тъй като никога не бих се определил като ревльо.

Бузите ми бяха сухи. Нямаше сълзи.

Обърнах глава, за да погледна към часовника върху нощното шкафче, и видях, че до 6:00 остават две минути. Ако съдех по светлината, очертаваше се чудно юнско утро, а и започваше лятната ваканция. Първият й ден обикновено е също толкова жадувам от учителите, колкото и от учениците, но въпреки това се чувствах угнетен. Тъжен. И то не само защото ми предстоеше да взема важно решение.

На път към банята в главата ми изплуваха три думи: „Коабънга^[1], Бъфало Боб!“

Както бях гол-голеничък, се спрях и се загледах в собственото си оцъклено отражение в огледалото над тоалетното шкафче. Спомних си какво бях сънувал и разбрах защо се чувствах тъжен, когато отворих очи. В съня ми се намирах в учителската стая и четях темите по английски език на възрастните курсисти, а последният звънец всеки момент щеше да сложи край на поредната гимназиална баскетболна дандания, огласяща физкултурния салон в дъното на коридора. Жена ми току-що беше излязла от сбирката на Анонимните алкохолици. Надявах се да си е вкъщи, щом се прибера, и че няма да ми се наложи да говоря един час по телефона, преди да я открия и измъкна от някоя квартална кръчма.

Сънувах, че съм извадил есето на Хари Дънинг най-отгоре върху купчината и започвам да го чета: „Не беше ден а нощ. Ноща която промени живота ми беше ноща, когато баща ми оби моята майка и моите двама братя…“

Тези два реда бяха грабнали цялото ми внимание. Предполагам на всеки биха подействали така. Като стигнах до описанието на облеклото му, очите ми запариха. Тоалетът се връзваше отлично. Наизлизат ли децата в онази необикновена октомврийска нощ, помъкнали празни торби с надеждата да ги върнат вкъщи пълни с лакомства, костюмите им неизменно отразяват последната мания. Преди пет години всеки втори хлапак, позвънил на вратата ми, носеше очила като на Хари Потър и ваденка на челото, имитираща зигзагообразния му белег. На първия ми поход за бонбони преди много, много лета бях излязъл по улиците (под зоркото око на майка ми, на която се бях примолил да спазва дистанция поне от пет метра), дегизиран като щурмовак от „Империята отвръща на удара“. Нима тогава имаше нещо чудно в това, че Хари Дънинг беше намъкнал одежди от еленова кожа?

— Коабънга, Бъфало Боб — казах на отражението си и се втурнах към кабинета. Не пазя всичките работи на учениците, никой учител не го прави — в противен случай може да се удави в тях! — но ми беше станало навик да ксерокопирам най-добрите есета. Отлични преподавателски пособия са. Никога не бих използвал това на Хари в училище, тъй като беше твърде лично, но си спомних, че все пак му бях направил фотокопие заради силно емоционалната реакция, която беше предизвикало у мен. Дръпнах най-долното чекмедже и се разрових из папките и хвърчащите листове. След петнайсетина трескави минути открих каквото търсех. Седнах на стола пред бюрото и зачетох.

4.

Не беше ден а нощ. Ноща променила живота ми беше ноща, когато баща ми оби моята майка и моите двама братя и замалко да обие и мене. Замалко да обие и сестра ми — одари я толкова лошо че тя попадна в кома. Слет три години омря без да се сабуди. Казваше се Елън и аз много я обичах. Тя обича да събира цветя и да ги слага въф вази. Случката беше като въф филм на ужасите. Не гледам филми на ужасите щото на Хелоуин през 1958 г. аз бях въф филм на ужас.

Моят брат Трой беше голям че да обикаля къщите за лакомства (15). Гледаше телевизор с мама и каза че ще ни помогне да изядеме вкусотиите като се върнем ама Елън му вика няма пък, облечи се и сам си ходи за лакомства и всички се смяхме щото всички обичахме Елън, тя беше само на 7 години но беше истинтска Люсил Бол, всеки можеше да расмее, дори татко (ако беше трезвеник, че като се напиеше винаги беше ядосан). Тя се облече като Принцеса Съмърфол Уинтърспринг офицялно а аз като Бъфало Боб и двамата героя са от любимото ни шоу ХАУДИ ДУДИ. „Деца знаете ли колко е часът?“ и „Ще метнат ли по някой фъстък калпазаните от първия ред“ и „Коабънга, Бъфало Боб!!!“ На мен и Елън много ни харесва това шоу. Тя обича Принцесата аз обичам Бъфало Боб и двамата обичаме Хауди! Искахме брат ни Туга (името му беше Артър ама всички му викаха Туга, не помна защо) да се облече като „Кмета Финиъс Т. Блъстър“ ама той нещеше, каза че Хауди Дуди било децко предаване, и щял да се облече като „Франкинщаин“ въпрекиче Елън каза че маската била страшна. Усвен това Туга ме напсува че съм взел децката ваздушна пушка „Дейзи“ щото Бъфало Боб си нямал оръжие, пък мама вика „Вземи я ако искаш Хари нее истинтска и няма даже фълшиви патрони такаче Бъфало Боб няма да се сърди.“ Това и бяха последните думи към мене и се радвам че бяха хубави щото понякога беше много строга.

Та тъкмо се гласехме да излизаме и аз казах чакайте малко че от вълнение ми се доходи до едното място. Всички ми се смяха даже мама и Трой от дивана но пишкането ми спаси живота щото докато бях въф тоалетната татко е дошъл с чука. Той татко ставаше лош като се напие и прибиваше мама „непрекъснато“. Един път Трой се опита да го спре и той му счупи раката. Тогава замалко да го пратят в затвора (татко де). Както и дае мама и татко бяха „разделени“ повреме на случката за която пиша, и тя мислеше да се разведе с него ама през 1958 г. не беше лесна работа като сега.

Както и дае, той почука на вратата а аз пишках в банята и чух мама да казва: „Изчезвай оттука с това нещо, не тие тука мястото“. После взе да крещи. После всички взеха да крещят.

Историята продължаваше — три потресаващи страници — но не аз трябваше да ги прочета.

5.

Още нямаше шест и половина, обаче намерих номера на Ал в телефонния указател и го набрах, без много да му мисля. Така или иначе не го събудих. Вдигна на първото позвъняване, а гласът му наподобяваше повече кучешки лай отколкото човешки говор.

— Здрасти, друже, рано пиле рано пее, а?

— Искам да ти покажа нещо. Есе на един ученик. Даже познаваш автора му. Поне така си мисля; все пак негова снимка виси на Стената на славата.

Той се изкашля и каза:

— Много снимки висят на тая стена, друже. Май има и една на Франк Анисети от времето на първия Мокси фестивал. Дай някой жокер.

— Предпочитам да ти покажа. Мога ли да дойда?

— Ако не възразяваш, че съм по халат, заповядай. Но както имаше цяла нощ за размисъл, трябва да те попитам направо — взе ли решение?

— Мисля, че първо ще трябва да направя още едно пътешествие в миналото.

Затворих, преди да е успял да ми зададе други въпроси.

6.

Изглеждаше по-зле от всякога на утринната светлина, прииждаща от прозореца във всекидневната. Белият хавлиен халат висеше на тялото му досущ неразгърнат парашут. Тъй като не се беше подложил на химиотерапия, косата му си беше на мястото, но оредяваше и изглеждаше изтъняла като паяжина. Очите му сякаш бяха потънали още по-надълбоко в орбитите си. Прочете есето на Хари Дънинг два пъти, понечи да го оставя, но размисли и го препрочете. Накрая ме погледна и каза:

— Мътните ме взели.

— Когато го прочетох за пръв път, се разплаках.

— Хич не ме учудва. Моментът с въздушната пушка играчка направо ме срази. През петдесетте имаше реклама на въздушни пушки „Дейзи“ на гърба на почти всеки комикс по вестникарските будки. Всички квартални хлапета — поне момчетата — искаха единствено две неща: въздушна пушка „Дейзи“ и шапка от кожа на енот, като тази на Дейви Крокет. Прав е, нямаше даже фалшиви патрони, но ние наливахме по малко бебешко олио „Джонсънс“ в цевта. Като я напомпаш с въздух и дръпнеш спусъка, излиза облаче синкав дим. — Пак погледна към фотокопието. — Долното копеле убило жена си и три от децата си с чук? Господи Божичко!

„Почна да ги налага с него — пишеше Хари. — Истичах в всекидневната и видях че по стените има кръв а по дивана нещо бяло. На мама мозъка беше. Елън лежеше на пода с люлеещия се стол върху краката а ушите и косата и бяха оплескани със кръв. Телевизора още работеше и даваха любимото предаване на мама за Елъри Куин дето изследва престъпления.“

Престъплението от онази нощ нямаше нищо общо с елегантните ребуси без кръвопролития, които Елъри Куин разнищваше; било е същинска касапница. Десетгодишното момче, отишло да пишка, преди да тръгне на хелоуински лов за бонбони, излязло от банята точно навреме, за да види как обезумелият му от алкохол баща смазва главата на Артър Дънинг, с прякор Туга, докато той се мъчел да пропълзи в кухнята. Тогава бащата се обърнал и съзрял Хари, който вдигнал въздушната си пушка „Дейзи“ и казал: „Остави ме на мира, тате, инак ще те гръмна.“

Дънинг се втурнал към момчето, размахвайки окървавения чук. Хари стрелял по него с въздушната пушка (представях си свистящия й звук, макар и аз самият да не бях стрелял с такава), после я пуснал на земята и се затичал към стаята, която споделял с покойния Туга. Баща му забравил да затвори входната врата и отнякъде — „звучеше все едно е на 1000 километра“ — беше написал горкият чистач на училището ни — се дочували крясъците на съседите и писъците на маскираните деца.

Няма съмнение, че Дънинг щял да убие и единствения си останал син, ако не се бил спънал в преобърнатия люлеещ се стол. Паднал по очи, изправил се и литнал към стаята на най-малкия си син. Хари се мъчел да пропълзи под леглото. Баща му го измъкнал и му нанесъл сериозен удар отстрани на главата, който несъмнено можел да убие момчето, ако кървавата дръжка не се била изплъзнала от ръката на нападателя; вместо да пробие черепа на Хари, чукът само го вдлъбнал над дясното му око.

„Не загубих сазнание но малко остана. Мъчех се пак да пропълзя под леглото и почти не осещах че ме блъска по крака и го е счупил на 4 ръзлични места.“

В този момент съсед, който обикалял квартала с дъщеря си да събират лакомства, дотичал в къщата. Макар че видял касапницата във всекидневната, запазил самообладание и грабнал лопатата за събиране на пепел от кофата до кухненската печка. Докато Дънинг се опитвал да преобърне леглото и да докопа кървящия си, почти изпаднал в безсъзнание син, съседът го ударил с лопатата по тила.

„После и аз като Елън препаднах но поне имах късмета да се свестя. Докторите казаха че можело да ми ампантират крака но не се наложи.“

Не се наложило, запазил крака си и в крайна сметка станал разсилен в Лисбонската гимназия, където няколко поколения ученици го наричаха Жабока Хари. Дали децата биха проявили разбиране, ако знаеха защо куца Хари? Едва ли. Тийнейджърите имат податлива на емоции и лесно ранима психика, но състраданието не им е особено присъщо. То се придобива по-късно в живота или никога.

— Октомври 1958 — изрецитира Ал с дрезгавия си кучешки глас. — Това за съвпадение ли трябва да го приема?

Спомних си думите ми към младата версия на Франк Анисети относно разказа на Шърли Джаксън и се усмихнах.

— Понякога пурата си е просто цигара, а съвпадението си е съвпадение. Знам само, че тук става въпрос за още един повратен момент.

— А тази история защо не се споменаваше в „Ентърпрайз“?

— Не се е случило тук, а в Дери, Северен Мейн. Когато Хари се възстановил достатъчно, за да го изпишат от болницата, отишъл да живее с чичо си и леля си в Хейвън, на около четирийсет километра южно от Дери. Осиновили го и като видели, че не се справя добре в училище, го накарали да работи в семейната ферма.

— Все едно слушам историята на Оливър Туист.

— Не, добре се държали с него. Сигурно помниш, че по онова време няма изправителни училища, а терминът „умствено изостанал“ още не съществува…

— Знам — рече сухо Ал. — Някога на умствено изостаналите им викаха слабоумници, идиоти или просто изкуфели.

— Но той не е идиот и никога не е бил — казах. — Получил е психическа травма. Нужни са му били години да се съвземе след онази нощ, а дотогава вече е бил голям за училище.

— Докато не се яви на церемонията по връчването на дипломите, вече достатъчно възрастен да е дядо на съучениците си. — Ал поклати глава. — Колко жалко.

— Глупости — възразих аз. — Имал е добър живот. Можело ли е да е по-добър? Естествено. Възможно ли е да го променя? Ако съдим по вчерашните ми изживявания, вероятно е възможно. Но не там е въпросът.

— Тогава къде? Защото на мен това ми прилича на случая с Каролин Пулин, а него вече го обсъдихме. Да, можеш да промениш миналото. И светът няма да се пукне като балон, ако го направиш. Ще ми налееш ли кафе, Джейк? Налей и на себе си. Топло е, а като гледам, ще ти се отрази добре.

Докато наливах кафе, забелязах, че има кифлички. Предложих му, но той поклати глава.

— Болезнено преглъщам твърдата храна. Но ако си решил да ме тъпчеш с калории, в хладилника има няколко шишета „Еншуър“. Мен ако питаш, тоя медицински бълвоч има вкус на охладен сопол, но все някак ще го преглътна.

Като му поднесох бълвоча в една от винените чаши, които бях намерил в шкафа, той се засмя.

— Да не мислиш, че това ще му оправи вкуса?

— Може. Ако си представиш, че пиеш пино ноар.

Той изпи половината и го наблюдавах как се бори да го задържи в стомаха си. Спечели битката, но избута чашата настрана и взе чашата с кафе. Не отпи от нея, а я обхвана с длани, сякаш се опитваше да поеме малко от топлината на кафето. Това ме накара да се замисля колко ли време му остава.

— Та — подхвана той. — Какво му е различното на този случай?

Ако не се чувстваше толкова зле, сам щеше да се досети. Беше умен.

— Случаят с Каролин Пулин не беше най-уместният прецедент. Не си спасил живота й, Ал, само краката й. И двете посоки, в които е тръгнал животът й — едната, в която Кълъм я прострелва, и другата, в която ти се намесваш — са довели до едно напълно нормално съществуване. И в двата сценария е неомъжена и бездетна. Все едно… — Опитах да намеря правилните думи. — Не се засягай, Ал, но все едно лекар да излекува възпален апендикс. Апендиксът е спасен, но дори здрав, той не изпълнява никаква значима функция. Схващаш ли ми идеята? — Да. — Но ми се стори леко позасегнат. — Прецених, че само Каролин Пулин ми е по силите, друже. На моята възраст осъзнаваш, че времето е кът дори да си в блестящо здраве. Очаквах по-положителна реакция.

— Не те критикувам. Но историята на семейство Дънинг е по-добър прецедент, тъй като не включва само парализирането на младо момиче, макар че си представям колко ужасно е подобно събитие за нея и семейството й. Тук говорим за четирима убити и пети осакатен за цял живот. Освен това го познаваме. След като си взе дипломата, го доведох до закусвалнята да хапнем бургери, а ти като видя академичната шапка и тогата, ни черпи. Спомняш ли си?

— Да. Тогава ви снимах за стената ми.

— Ако променя нещата — ако не позволя на бащата да развърти чука — смяташ ли, че онази снимка още ще си е на мястото?

— Не знам — отвърна Ал. — Вероятно не. Дори е възможно да не си спомням, че изобщо е била там.

Последната му реплика ми се стори твърде абстрактна и я подминах без коментар.

— Замисли се и за другите три деца — Трой, Елън и Туга. Със сигурност някои от тях ще се оженят, ако им се даде шанс да живеят. Елън може да се превърне в прочута комедиантка. Нали в есето си Хари казва, че била забавна като Люсил Бол? — Приведох се напред. — Искам единствено по-уместен пример за случващото се след отклоняването на вододела. Нужен ми е, преди да се намеся в нещо значимо като покушението на Кенеди. Какво ще кажеш, Ал?

— Ще кажа, че те разбирам. — Той се изправи на крака с голяма мъка. Болно ми беше да го гледам така, но като понечих да стана, той ми махна с ръка да седна. — Недей, стой си. Имам нещо за теб. В другата стая е. Ще го донеса.

7.

Донесе тенекиена кутия. Подаде ми я и ми заръча да я занеса в кухнята. Каза, че по-лесно щяло да е, ако подредим съдържанието й върху масата. Като седнахме, той я отключи с ключа, който носеше на връв около врата си. Първо извади претъпкан хартиен плик. Отвори го и изсипа от него голяма мръсна купчина банкноти. Взех една зелена хартийка и я заоглеждах изумен. Беше двайсетачка, но на нея вместо Андрю Джаксън видях Гроувър Кливланд, който едва ли фигурираше в челната десетка на нечия класация на американските президенти. На гърба имаше локомотив и кораб, чийто курс неминуемо щеше да ги доведе до сблъсък под думите „БАНКНОТА НА ФЕДЕРАЛНИЯ РЕЗЕРВ“.

— Това ми прилича на банкнота от „Монополи“.

— Не е. И парите не са толкова много, колкото изглеждат, защото най-голямата банкнота е двайсетдоларова. По онова време едно пълнене на резервоара ти струва трийсет, трийсет и пет долара и дори в супермаркета няма да те погледнат въпросително, ако си платиш с петдесетдоларова банкнота. Другояче стоят нещата в миналото и е добре да не привличаш внимание.

— От хазарт ли ги спечели?

— Една част. Другата са спестяванията ми. В периода между петдесет и осма и шейсет и втора упражнявах тукашната си професия на готвач, а сам човек може да спести доста пари, особено ако не кръшка със скъпоструващи жени. Което не съм си позволявал. И от евтините странях. Държах се дружелюбно с всички и с никоя не се сближавах. Съветвам те и ти така да постъпиш. Както в Дери, така и в Далас, ако стигнеш дотам. — Поразбута парите с пръст. — Доколкото си спомням, са малко над девет хилядарки. Равняват се на шейсет съвременни.

Загледах се в пачките.

— Парите си остават с теб и като се върнеш в настоящето. Колкото и пъти да използваш заешката дупка. — Вече бяхме обсъдили този въпрос, но все още се мъчех да го асимилирам.

— Да, въпреки че си стоят тук — винаги ново начало, сещаш ли се?

— Това не е ли парадоксално?

Той ме погледна и разбрах, че търпението му е на път да се изчерпи.

— Не знам. Задаването на въпроси без отговор е загуба на време, а не разполагам с много.

— Извинявай, извинявай. Какво друго има в кутията?

— Не много. Но хубавото е, че не ти и трябва много. По онова време всичко е различно, Джейк. Можеш да прочетеш за периода в учебниците по история, но няма как да го разбереш, без да си поживял там. — Подаде ми карта за социално осигуряване. Номерът й беше 005-52-0223. На името на Джордж Т. Амбърсън. Ал извади химикалка от кутията и ми я връчи. — Подпиши тук.

Взех химикалката и видях, че е фирмен подарък. На нея пишеше: ПОВЕРЕТЕ КОЛАТА СИ НА МЪЖА СЪС ЗВЕЗДАТА НА „ТЕКСАКО“. Докато подписвах картата, ми хрумна, че вероятно така се е чувствал и Даниел Уебстър, сключвайки споразумение с дявола. Понечих да му върна химикалката, но той поклати глава.

Следващият артикул беше шофьорската книжка на Джордж Т. Амбърсън от Мейн, според която бях висок метър и деветдесет и пет сантиметра, тежах деветдесет килограма и имах сини очи и кестенява коса. Бях роден на 22 април 1923 година и живеех в Сабатъс на Блубърд Лейн 19, който случайно беше и адресът ми от 2011.

— Метър и деветдесет и пет как звучи? — попита Ал. — Трябваше да налучквам.

— Близо до истината. — Подписах шофьорската книжка, която представляваше най-обикновено парче картон. Цвят: канцеларско бежово. — Защо няма снимка?

— Доста години ще минат, докато снимката стане задължителна в щата Мейн. В останалите четирийсет и осем щата също.

— Четирийсет и осем?

— Хавайските острови ще придобият статута на щат чак следващата година.

— Хм. — Въздухът започна да не ми достига, все едно някой беше забил юмрук в корема ми. — Значи… спират те за превишена скорост и ченгето просто приема, че си онзи, за когото те представя картата?

— Защо не? Ако споменеш нещо за терористично нападение през 1958, хората ще сметнат, че говориш за дребни хулигански прояви. И тези подпиши.

Даде ми карта за намаление в „Херц“, карта за бензиностанции „Ситис Сървис“ и две кредитни — „Дайнърс Клъб“ и „Американ Експрес“. Тази на „Американ“ беше целулоидна, а на „Дайнърс Клъб“ — картонена. Името на Джордж Амбърсън фигурираше и на двете. Напечатано на пишеща машина, не принтирано.

— Ако имаш желание, догодина ще можеш да си изкараш и истинска пластика „Американ Експрес“.

Усмихнах се.

— И не ми се полага чекова книжка?

— Можех да ти подсигуря, но няма смисъл? Каквато и бумащина да бях подписал с името Джордж Амбърсън, щеше да изчезне при следващото пътуване през заешката дупка. Същото важи и за парите, вложени в сметката.

— Хм. — Почувствах се като идиот. — Ясно.

— Не падай духом, всичко това е новост за теб. Но ще е добре да си откриеш сметка. Не бих те посъветвал да влагаш в нея над хиляда долара. Добре е повечето ти пари да са в брой и винаги на разположение.

— В случай, че трябва да се върна спешно.

— Именно. А кредитните карти служат главно като свидетелство за самоличност. Самите сметки, които открих, ще бъдат заличени, щом минеш през дупката. Кой знае, може да ти свършат голяма работа.

— Този Джордж на Блубърд Лейн 19 ли получава пощата си?

— През 1958 Блубърд Лейн е просто адрес от кадастралния план на Сабатъс, друже. Твоето жилище още не е построено. Ако някой тръгне да те разпитва, кажи, че си там по делови въпроси. Ще ти повярва. През петдесет и осма бизнесът е нещо като божество — всички му се кланят, но никой не го разбира. Ето.

Подхвърли ми елегантен мъжки портфейл. Направо ахнах.

— От щраусова кожа ли е?

— Исках да изглеждаш заможен — обясни Ал. — Намери няколко снимки като допълнение към личните ти документи. И други дреболийки съм ти подготвил. Още химикалки, една любопитна джаджа с нож за отваряне на писма и линийка в единия край. Механичен молив „Скрипто“. Гумена подложка, върху която да подреждаш химикалите в джоба на ризата си, без да го протриваш. През петдесет и осма такива принадлежности се смятат за необходимост, не за зубърски атрибути. Часовник „Булова“ на хромирана верижка от „Спайдел“ — на всички тежкари ще им останат очите по него, татенце. Другите нужни неща сам ще си ги подсигуриш. — Поредният пристъп на кашлица раздра гърдите му. Разтрепери се, а като спря, по лицето му лъщяха едри капки пот.

— Ал, кога успя да подготвиш всички тези неща?

— Като осъзнах, че няма да доживея до 1963, напуснах Тексас и се прибрах. Вече те бях набелязал. Разведен, без деца, интелигентен и най-вече млад. А, ето, за малко да забравя. От това семенце поникна всичко останало. Взех името от надгробна плоча в гробището на „Свети Кирил“ и написах молба до щатската управа на Мейн.

Той ми подаде акта ми за раждане. Прокарах пръсти по релефния печатен текст. На пипане хартията беше като луксозно кадифе.

Забелязах, че е оставил още един лист върху масата. На него пишеше „СПОРТ 1958-1963“.

— Гледай да не го загубиш. Не само защото е издръжката ти, но и защото, ако попадне в грешните ръце, на много въпроси ще трябва да отговаряш. Особено когато написаното там започне да се реализира.

Започнах да връщам нещата в кутията, а той поклати глава.

— В гардероба има куфарче „Лорд Бъкстън“ за теб, леко поизносено за правдоподобност.

— Не ми трябва — имам си раница. В багажника на колата е.

Май идеята му се стори смешна.

— Там, където отиваш, никой не носи раници, освен бой-скаутите, и дори и те ги слагат само като тръгнат на походи и сбирки. Имаш още много да учиш, но ако си гледаш в краката и не поемаш рискове, ще се справиш.

Осъзнах, че наистина се глася да се впусна в това приключение почти без никаква подготовка. Предположих, че така би се чувствал и турист от седемнайсети век, попаднал на лондонските докове и надушил, че зад ъгъла го чакат похитители и принудителна моряшка служба на борда на незнаен кораб.

— И какво да правя? — Въпросът ми прозвуча като немощно блеене.

Той вдигна вежди — рунтави и също толкова побелели, колкото и оредяващата му коса.

— Ще спасиш семейство Дънинг. Нали именно за това си говорим досега?

— Не това имах предвид. Какво да правя, когато хората ме питат как изкарвам прехраната си? Какво да им казвам?

— Не помниш ли легендата за починалия богат чичо? Ще им казваш, че харчиш по малко от неочакваното си наследство и се надяваш да ти стигне, докато завършиш книгата, която пишеш. Нима във всеки учител по литература не се крие по един неосъществен писател? Греша ли?

Всъщност не грешеше.

Седна и впери поглед в мен — изнемощял и измършавял човечец, запазил способността си да изпитва състрадание. Съжаление дори. Най-накрая процеди:

— Не е шега работа, нали?

— Не — отвърнах. — Ама, Ал… човече… аз съм дребна риба.

— И за Осуалд може да се каже същото. Мерзавец, стрелял от засада. А ако се съди по есето на Хари Дънинг, баща му не е нищо повече от злостен пияница с чук.

— Вече и толкова не е. Умрял от остро отравяне в щатския затвор „Шоушенк“. Според Хари вероятно било от кофти желе. Така викат на…

— Знам какво е желе. Като бях разпределен на Филипините, се нагледах на тази спиртна гадост. Дори съм я пил за съжаление. Но там, където отиваш, не е мъртъв. Нито пък Осуалд.

— Ал… знам, че си болен, и знам, че те боли. Но ще можеш ли да дойдеш до закусвалнята с мен? Аз… — За пръв и последен път прибегнах до любимото му обръщение. — Друже, не искам да се впускам в това сам. Страхувам се.

— За нищо на света не бих го пропуснал. — Пъхна ръка под мишницата си и се изправи с оголваща зъбите му болезнена гримаса. — Ти вземи куфарчето. Аз ще се облека.

8.

В осем без петнайсет Ал отключи вратата на сребристия фургон — дом на Прочутия тлъст бургер. Лъснатите хромирани елементи на кухненските уреди зад бара излъчваха призрачна аура. Високите столове сякаш шепнеха: „Вече никой не ще седне на нас.“ Големите старинни захарници като че ли шушукаха в отговор: „Вече никой не ще си подслади кафето с нас — веселбата свърши.“

— Да освободим терена за „Ел Ел Бийн“ — обадих се аз.

— Имаме ли избор — каза Ал. — Шибаното бъдеще чука на вратата.

Задъхваше се, пуфтеше, но не спря да си почине. Поведе ме зад бара и към вратата на кухненския склад. Следвах го, прехвърляйки куфарчето, побрало новия ми живот, от едната в другата ръка. Беше старомодно, от онези с катарамите. Ако влезех с него в класната си стая в Лисбонската гимназия, повечето от учениците биха прихнали да се смеят. Някой от останалите — тези с известно чувство за стил — вероятно щяха да одобрят ретрофасона му.

Ал отвори вратата и ни посрещна смесеният аромат на зеленчуци, подправки и кафе. Пак се пресегна през мен да включи лампата. Очите ми се приковаха към покрития със сив линолеум под, все едно стоях пред басейн, който като нищо можеше да гъмжи от изгладнели акули, и когато Ал ме потупа по рамото, направо подскочих.

— Прощавай — извини се той, — но това ще ти е нужно. — Държеше монетата от петдесет цента. Половин долар. — Нали не си забравил за Човека с жълтата карта?

— Естествено, че не. — Обаче ми се беше изпарил от главата. Сърцето ми блъскаше като лудо и имах чувството, че очите ми пулсират в ритъм с него. Езикът ми имаше вкус на стар килим, а когато Ал ми подаде монетата, едва не я изтървах.

Пак ме огледа критично от глава до пети.

— Засега дънките ще свършат работа, но ще трябва да минеш през „Мейсънс Менсуеър“ на Мейн Стрийт и да се сдобиеш с прилични панталони, преди да се запътиш на север. Някой модел на „Пендълтън“ например. „Бан-Лон“ за официални поводи.

— „Бан-Лон“ ли?

— Просто попитай, ще ти предложат. Добре е да си купиш и официални ризи. По-късно и костюм. Както и вратовръзки, и игла за тях. Също ще ти трябва шапка. Не бейзболна, а елегантна сламена шапка.

В очите му проблеснаха сълзи. Това ме изплаши повече от всичко, което беше казал досега.

— Ал? Какво има?

— Просто ме е страх, също като теб. Но няма смисъл от прочувствено сбогуване. Ако изобщо се върнеш, то ще е след две минути, колкото и време да прекараш в петдесет и осма. Докато те чакам, ще пусна кафемашината. Ако всичко мине по план, ще ми разкажеш на чаша кафе.

Ако. Каква голяма дума.

— Може и една молитва да кажеш. Ще ти стигне времето предполагам?

— Разбира се. Ще се моля всичко да върви по мед и масло. Гледай да не се увлечеш по мястото и да забравиш, че си имаш работа с опасен човек. Вероятно по-опасен от Осуалд.

— Ще внимавам.

— Добре. По възможност си дръж езика зад зъбите, докато не влезеш в крак с жаргона и духа на мястото. Напредвай бавно. Не привличай внимание върху себе си.

Опитах да се усмихна, но не ми се вярва да съм се справил. Куфарчето натежа в ръката ми, все едно беше пълно с камъни, а не с пари и фалшиви лични документи. Стори ми се, че ще припадна. И въпреки всичко, Бог да ми е на помощ, една част от мен копнееше да се впусне в приключението. Нямаше търпение. Жадувах да опозная САЩ през предното стъкло на шевролета ми; Америка ме приканваше, а аз трябваше да се отзова.

Ал протегна разтрепераната си ръка.

— Успех, Джейк. Попътен вятър.

— Искаш да кажеш Джордж.

— Да, Джордж. Потегляй вече. Както казват по онова време, вдигай гълъбите.

Обърнах се и бавно влязох в склада с движенията на човек, опитващ се да докосне с крак в мрака най-горното стъпало на стълбище.

При третия опит го намерих.