Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Джени наблюдаваше изпод спуснатите си клепачи как Кал излиза от бара. Беше във форма, помисли си тя, нямаше коремчето, което беше характерно за политиците от Вашингтон и което говореше за много и обилни бизнес обяди и партита, давани с политически цели. Джени знаеше, че Кал се смята за добра партия на брачния пазар. Беше на подходяща възраст, необвързан, с добра външност, честен и надежден. Беше висок, с кафяви, спокойни и замислени очи, с твърда черна коса и с тяло, стегнато и мускулесто, точно такова, каквото жените обичат да галят. Имаше репутацията на мъж, който ще стигне до върха. Какво повече би могла да иска за партито си една градска домакиня? Или пък жената от съпруга си? Но у Джени се прокрадваше чувството, че за Кал работата е по-важна от всичко. Като нея и той беше влюбен в работата си.

Тя огледа посетителите в бара и разпозна някои от хората, които бяха наддавали на търга същия следобед. Видя и някои други почти познати й лица, но те не я интересуваха, защото не можеха да й бъдат полезни в обществения живот. Беше готова да си признае, че и тя като Кал е извънредно амбициозна. Присви очи, за да огледа по-добре гърба на високия русокос мъж, който стоеше до бара. Валентин Соловски. Какво ли правеше той тук? Не беше го видяла на търга, но каква друга причина можеше да има за присъствието му в Женева? Нямаше заседания на комитета на Обединените нации, а и ако имаше срещи, които бяха толкова важни, че изискваха неговото присъствие, тя щеше да знае. Но пък, от друга страна, във Вашингтон имаше достатъчно събития, които изискваха вниманието на културния аташе на Русия. Днес, например, в центъра „Кенеди“ щеше да се представи балетът на град Киров. Самият президент щеше да присъства, а в руското посолство щеше да има изискано събиране, подходящо за случая. Беше поканен целият дипломатически корпус. Събитието беше едно от най-важните в културния календар. Така че, щом Соловски беше в Женева вместо във Вашингтон, имаше много важна причина. А също и Кал Уорендър! Ръката й трепереше и докато оставяше чашата на масата, ледът се удряше в стените й. Мили боже, мислеше тя, ами ако клюките се окажеха истина? Русия и Америка се надпреварват да достигнат до смарагда на княз Иванов. Искаха да спечелят на всяка цена. Но защо? И защо са позволили на някой друг да ги победи в борбата? Дали наистина зад всичко това стояха билиони долари в швейцарска банка? Какво преследваха всички? Или, както се говореше, държавите се домогваха до нещо по-различно от пари? Тя приглади черната си пола и се изправи. Имаше само един начин да разбере. Излезе от бара и тръгна към ресторанта, като през цялото време се чувстваше неудобно под погледа на замислените кафяви очи на Валентин Соловски.

— Здравей! — Тя внезапно удостои Кал с ослепителна приятелска усмивка и се спря до масата му. — Ще имаш ли нещо против, ако сега се възползвам от поканата ти да се присъединя към теб? Човек, хванат в капан от снежна буря, се чувства нещо самотен. Съвсем сам в чужда страна… Знаеш какво имам предвид, нали?

— Разбира се. — Той скочи на крака, а метрдотелът издърпа стола назад и тя се настани до него. Келнерът напълни чашата й с шампанско. Тя я вдигна в подобие на тост. — Ще празнуваме ли? — попита невинно.

Кал се усмихна.

— Сега, след като ти си тук, съм готов да празнувам.

Тя подпря лакти на масата и се наведе към него.

— О, хайде, изясни се, Кал — прошепна съвсем сериозно. — Ти купи смарагда днес, нали?

Той сложи ръце на гърди — жест, който трябваше да изрази престорения му ужас.

— Защо да правя нещо такова? Както и да е, не бих могъл да си го позволя със заплатата, която получавам в Белия дом. Аз съм едно бедно момче от Ню Джърси.

Погледите им се срещнаха и тя каза:

— Купил си го заради правителството на Съединените щати. Клюките все пак се оказаха истина.

Той небрежно сви рамене.

— Не си хванала, когото трябва, Джени. А и клюките са се оказали лъжа.

— О, хайде да говорим по-късно за това — предложи тя и с нервен жест отметна косата от лицето си. — Ти си имал тежък ден, а аз умирам от глад. — Тя хвърли поглед на изисканото меню и въздъхна. — Вече съм неспособна да вземам решения. Всичко, което искам, е добра храна: ребра и пържено в „Монти“.

Келнерът придоби измъчено изражение, а Кал се засмя.

— Защо не ме оставиш да поръчам вместо теб? — Той заговори бързо с келнера, а после се обърна отново към нея. Очите им пак се срещнаха. Хубави очи, помисли си тя. Но беше готова да се обзаложи, че могат да гледат и много твърдо, неумолимо. В Кал Уорендър имаше нещо, което я предупреждаваше, че той може да бъде много опасен противник. — Мисля, че храната ще ти хареса — каза той тихо, — но въпреки това ти обещавам, че ще те заведа в „Монти“ веднага щом се върнем във Вашингтон.

— „Монти“ е в Лос Анджелис. Беше любимото ми заведение, когато бях дете. — Тя въздъхна. — Жалко, че очакванията ни и разбиранията ни за удоволствие се променят, когато пораснем… От ребра и пържено към омари и труфели, от млечни шейкове към шампанско…

— О, не знам, но ми се струва, че промяната не е лоша… — Засмяха се и той я потупа насърчително по ръката. — Ще ти издам една тайна. Изглеждаш по-ядосана и от мен, а аз съм момчето, което не успя да се сдобие със смарагда.

— Шегуваш се! — Очите й се разшириха от учудване. Тя се втренчи в него. — Тогава кой го е взел?

Кал вдигна рамене и кимна с глава по посока на вратата.

— Може би нашият приятел Соловски? — предположи той.

— Значи е вярно — прошепна тя и загледа руснака, който си пробиваше път към една маса точно срещу тяхната. Можеха да го виждат, но не можеха да чуват разговорите му. Преди да седне, Соловски им се поклони.

— Не знам дали е вярно, но ще ти кажа още нещо, което ми се струва странно — каза Кал. — Соловски е сам. — Веждите му се повдигнаха въпросително и той обясни: — Важните клечки на Русия никога не са сами. Някои непрекъснато кръжи зад тях, за да са сигурни, че няма да издаде някоя важна тайна на Запада. А зад този наблюдател винаги има още един, който дебне него. За човек, важен като Валентин Соловски, е наистина много странно да бъде сам. Чудя се как е успял да се освободи от двамата, които бяха с него в бара.

— Може би им е казал, че ще си поръча сандвич в стаята, а после се е измъкнал и е дошъл в ресторанта, за да се нахрани както трябва — отговори тя с усмивка. — Обзалагам се, че не може повече да ги гледа.

Кал се засмя и се загледа в нея. А тя глътна един омар, като присви очи от удоволствие.

— Не знам за Валентин — каза тя, — но сега аз съм щастлива. — Тя погледна руснака. — В бара ми се стори, че той е мрачен и нещастен, но руснаците винаги изглеждат така, нали? Характерно е за расата им.

Погледът й не се отделяше от Соловски, докато той изучаваше менюто. Лицето му беше очарователно, завладяващо. Изглеждаше толкова романтично с тези дълбоки сиви очи и гъста, гладка, тъмноруса коса. И тази чувствена, страстна уста… Изведнъж той вдигна рязко очи и улови погледа й. Тя почувства как се изчервява, сигурна, че е прочел мислите й.

— Ще ти кажа нещо — каза тя бързо на Кал. — Той прилича на кинозвезда. Очаквам да го видя в главната роля заедно с Грета Гарбо в „Ниночка“. Ако се кандидатира за президент на Русия, „Гласност“ ще процъфтява. Ще бъде много популярен поне сред женското население на САЩ.

Келнерът им наля още шампанско и Кал й каза:

— Значи ти си от Калифорния? — Думите и тонът му показваха интерес. — Онзи тип момиче, за което мечтаят всички момчета?

Тя сви рамене.

— В Калифорния има много високи, загорели, дългокраки, страхотни блондинки. Точно затова заминах оттам — добави тя с усмивка. — Конкуренцията беше жестока. Да, родена съм в Лос Анджелис. Там съм отраснала. Да, играя добре тенис, но не съм била клакьорка. И не, не искам да се върна там.

Кал си отхапа от вкусното хлебче.

— Семейството ти още ли живее там?

— Родителите ми бяха разведени. Не познавам баща си. Мама почина преди няколко години. — Тя отново сви рамене. — Нямам причини да се връщам там. Домът, това е мястото, където си окачам шапката, както гласи поговорката. А за мен това е Вашингтон.

Лицето й беше омекнало. Докато говореше за майка си, по него се беше изписала мъка. Кал си мислеше, че тя сигурно е била много красиво и възпитано малко момиченце, такова дете, за каквото си мечтае всяка майка — русо, синеоко, красиво и умно.

— А не се ли стремиш към Ню Йорк? — попита я той. — Големите личности, новините в шест, топ интервюта, Барбара Уолтърс…?

Тя се засмя.

— Аз съм като теб. Политиката е моята игра. Все едно съм прикрепена към Белия дом и дипломатическите мисии, винаги готова да отразявам секса и скандала в кръговете на властта. За мен Вашингтон е бляскав и вълнуващ като Париж. Освен това, притежавам удобна малка къща на Енстрийт в Джорджтаун, врата до врата с една от най-известните вашингтонски домакини. Тя, разбира се, има осем спални и иконом, който извежда малкото пуделче на разходка, докато аз имам една-единствена спалня и огромно куче, за чиито разходки също плащам. Но си живея славно. Мога да наблюдавам как пристигат гостите й и кой с кого си тръгва. И винаги съм първата — добави тя с усмивка, — която подушва скандала. Та той обикновено започва на прага на къщата ми.

— Семейството ти имаше ли пари? — попита той, опита сьомгата и кимна одобрително.

Тя поклати глава.

— Не, поне невинаги. Мама понякога си намираше работа. Беше актриса. Понякога се скъсваше от работа, друг път не можеше да намери.

Разговорът замря за секунди, защото вилиците им заработиха усилено. Гледаха се. И двамата харесваха това, което виждаха.

— А ти? — попита тя. — Как е протекъл твоят живот?

— Роден съм в Бронкс. Родителите ми продадоха къщата на компанията, която построи паркинг на мястото. Спечелиха достатъчно, за да се преместят в Ню Джърси. Решението взеха те, не аз! Бях умно дете, работех упорито и влязох в едно от най-добрите училища на източния бряг на реката. Оттам отидох да уча в Харвард, политически науки, а после в държавния колеж „Кенеди“. Останалото вероятно вече знаеш.

Тя кимна.

— Окей. А сега бих искала да разбера какъв е истинският Кал Уорендър.

Той я гледаше в недоумение.

— Искам да кажа, познавам краткото резюме на живота ти, но кой всъщност си ти? Къде живееш? Какво правиш, когато не си в Белия дом? Какво обичаш? Какво мразиш? Какво е най-важно в твоя живот — като изключим политиката, разбира се? — Изчака секунда и нежно добави: — Има ли в живота ти някоя специална жена?

Кал я погледна в настъпилата тишина.

— О, хайде — прошепна тя, — представи си, че сме героите в роман на Съмърсет Моъм. Двама непознати, възпрепятствани от бурята, и единственото нещо, което ни забавлява, е да споделим миналото си. — Сега той се усмихваше и тя въздъхна облекчено. Не искаше да си помисли, че е шумна и нахакана репортерка, която на всяка цена иска да се добере до някоя история.

— Не, в живота ми няма специална жена — отговори той. — Просто нямам време. Не че ще кажа, ако някоя „специална“ ми застане на пътя.

Усмивката му беше завладяваща. Тя също се засмя.

— На това се казва: „Изяж своето парче от тортата, докато можеш“. Знам, защото, също като теб, и аз съм много заета.

— Чух, че си честна и уважавана жена — каза той и вдигна чашата си за тост. — За специалните хора, които никога не пресичат нашите пътища.

— Какво те мотивира, Кал? — попита го тя и отпи от шампанското си. — Какво е онова, което те прави политик? Да не би да си роден за тази роля в живота така, както музикантите и художниците се раждат с таланта си? Или твоят талант е придобит?

Той я гледа известно време и реши, че маниерите й, както и всичко у нея, му харесват. После каза:

— Сега разбирам защо си добър репортер. Умееш да задаваш точните въпроси, които ще ти разкрият всичко за темата или обекта. И ги задаваш по такъв очарователен и ласкателен начин, че хората не могат да не ти отговорят. Не мога да твърдя, че имам „талант“, но предполагам, че винаги съм искал да бъда политик. И най-вероятно съм по научил нещичко за света на политиката. В моето семейство политиката винаги се обсъждаше, обикновено много горещо, на вечеря. Понякога и на обяд, и на закуска дори. Взех решението си съвсем рано в живота. Бях едва седемгодишен, когато родителите ми ме заведоха във Вашингтон. Искаха да видя столицата, да почувствам „мястото, където живее властта“ така каза татко. Спомням си колко въодушевен бях и как ми се зави свят, като видях широките булеварди и високите, подпрени на колони, сгради. Помислих си, че градът е великолепен като Париж. И никога не промених мнението си. Все още обичам да си спомням за онова дете от Бронкс, което направи екскурзия до Белия дом заедно с майка си и баща си и за първи път почувства у себе си амбицията да стане политик. Разбрах, че искам да бъда част от всичко това. Исках да бъда там, в Белия дом, където се вземат решенията исках да помагам, пък било то и на най-ниското равнище. Бях съгласен дори да разнасям пощата — всичко, само и само да вляза през онези врати. Милиони момчета са имали същата мечта, предполагам — добави той с усмивка. — Но аз направих нещо по въпроса и успях. За мен светът на политиката все още е по-вълнуващ дори от света на киното.

— Завиждам ти за целенасочеността — каза тя, изпълнена с възхищение. — Всички казват, че си предопределен да се изкачиш до върха.

Той сви рамене.

— Може би. В града непрекъснато се обзалагат за това-онова — нещо, което не ми харесва особено, но върви заедно с работата.

— Говорят, че си от онази рядка порода хора — честен политик — опита се да го предизвика тя.

— Надявам се, че съм такъв — отговори той сериозно. — А сега да видим какво мотивира теб, Джени Рийс?

Тя се замисли за миг, а после каза:

— Не съм сигурна. Може би съм искала да докажа на майка си, че съм способна на нещо, въпреки че тя вече е мъртва. Животът й беше толкова труден, тя непрекъснато си мислеше, че не се справя… Мисля, че го правя и заради двете ни.

Погледът му беше изпълнен с разбиране и съчувствие. Мислеше, че причината, поради която е постигнала успех, е много тъжна.

— Изкупление на майчините грехове? — попита той.

Тя се усмихна горчиво.

— Не, нищо толкова възвишено. — Гледаха се мълчаливо, докато тя най-сетне каза оживено и малко рязко: — А ти? Какво друго мотивира пословичната ти амбиция?

— Пословична?

Тя се засмя, като видя изненадата му.

— Сигурно знаеш, че си мъж, изцяло отдаден на професията си — истински политик и може би бъдещ президент? Нима не четеш статиите, които пишат за теб, мистър Уорендър? — Тя прокара длан през дългата си гъста коса и се засмя: — Кажи ми къде живееш. Не, нека позная… Уотъргейт?

— Как отгатна?

— Лесно. Политик, при това ерген, може да живее единствено близо до Белия дом, където да ходи по всяко време. Освен това някой трябва да се грижи за него. Уотъргейт е идеалното място — камериерка, пералня, ресторант в приземния етаж, малки магазинчета, където можеш набързо да си купиш риза или вратовръзка…

— И не е много далеч от мястото, където живееш ти — каза той и също се засмя. — Може би някой път ще ме поканиш на домашно приготвена храна. Точно това е нещото, което липсва на всеки политик ерген във Вашингтон. Винаги се храни навън, особено на обяд.

— Ти сигурно мислиш, че не мога да готвя — каза му тя, изпълнена с възмущение. — Но аз се научих от баба си още когато бях малко момиченце.

— А тя беше ли добра готвачка?

— Най-добрата, макар да трябва да призная, че гозбите й не бяха така вкусни като това. — И тя вкуси с наслада от шоколадовия десерт, покрит с карамелизирана захар. — Никога не ям десерт. Виж само какво може да направи една непредвидена снежна буря. Изцяло те изважда от контрол.

— Изглеждаш така, като че ли живееш само от лунна светлина и шампанско — каза той с поглед, изпълнен с възхищение.

Тя се засмя.

— Да, така изглеждам, но не го постигам лесно.

— Бих казал, че и нашият руски приятел не е безразличен към прелестите ти — каза Кал тихо. — Цяла вечер не сваля поглед от теб.

Джени се изчерви, протегна ръка към чашата си и я преобърна. Келнерът побърза да попие разлятото шампанско, а Кал каза изненадан:

— Не очаквах, че Валентин има такова огромно влияние върху теб.

— Съжалявам… Предполагам, че просто съм уморена. — Тя отново прокара длан през косата си, този път малко по-нервно отпреди. — Хайде да изпием по едно кафе във фоайето. Струва ми се, че някой свири на пианото.

Соловски също се беше изправил. Очите им се срещнаха, той се усмихна и се поклони. Докато вървеше, тя чувстваше погледа му върху себе си и излезе от ресторанта почти на бегом.

Навън снегът продължаваше да вали и да затрупва улиците, но вътре в хотел „Бо Риваж“ всичко беше луксозно и спокойно. Фоайето беше приветливо и удобно, светлината — мека, завесите — копринени и се носеше аромат на цветя. В огромната камина гореше весел огън, а младият мъж, който свиреше на пианото, лесно преминаваше от Коул Портър към Дебюси. Джени погледна Кал, който седеше до нея на дивана, облицован с дамаска на розови райета. Трябваше да го накара да й каже всичко, каквото знае, но как? Единственият начин беше да говори на неговия език. Наведе се към него и го докосна по ръката.

— Кал — поде колебливо тя, — аз съм на кръстопът и в живота, и в кариерата си. — Очите му й показаха, че той разбира какво иска да му каже, и тя продължи: — Изпратиха ме тук да свърша работа, която ми беше неприятна и не я исках. Правех различни планове, например да покрия за новините посещението на президента в Хюстън, но началството ме изпрати на тази продажба на бижута. Защото съм жена.

Кал отпи от брендито си.

— Джени — каза той замислено, — не може да се отрече, че си жена. А жените разговарят с други жени за бижута.

— Точно така! — отговори тя тържествуващо. — И затова трябва да се отнасят с мен като с обикновена жена. Съгласен ли си?

Той кимна.

— Предполагам, че е в интерес на кариерата да използват всичко, каквото можеш да предложиш.

— Имам нужда от помощта ти, Кал — прошепна тя. — Знам, че почти съм се докопала до голяма и важна новина, но никой не иска да ме изслуша. Кал, ако успея да изясня какво има в тази история за княз Иванов, ще стана репортер от национална величина. Мисля, че можем да си бъдем полезни един на друг. Ти ще ми кажеш нещо, което много бих искала да знам, и аз ще ти кажа нещо, което ти би искал да знаеш.

— Например? — попита той, като внимателно поставяше лъжичка захар в кафето си.

— Като например кой е купил смарагда — каза тя тихо.

Очите на Кал придобиха твърдо изражение.

— Ти знаеш?

— Научих непосредствено след търга — каза тя някак прекалено прибързано. — Купих по едно питие на всички от екипа си в бара на хотел „Ричмънд“. Отивах към тоалетната и забелязах, че вратата на залата, където се беше провел търгът, беше леко отворена. Разбира се, надникнах вътре. Залата беше празна, но на масата лежеше червената книга, онази същата, в която вписваха всички продадени бижута. Помислих си, че може би са записали и кой е купил смарагда. Та нали той беше оттеглен от продажбата само секунди преди започването на търга. Не ми остана време да помисля дали онова, което правя, е етично — призна тя и го погледна виновно. — Червената книга ме изкуши така, както ябълката е изкушила Ева. Сърцето ми биеше толкова силно, че бях сигурна, че някой ще го чуе, ще дотича и ще ме хване на местопрестъплението. Че ще свърша дните си в някой швейцарски затвор. Но, както и да е, приближих се на пръсти до масата и хвърлих един поглед… Беше там, на първата страница: огромен съвършен смарагд, четирийсет карата, „собственост на една дама“ продаден за девет милиона и двайсет и шест хиляди.

— Проявили са голяма небрежност — каза тихо Кал.

Тя сви рамене.

— Тяхната грешка беше истински късмет за мен.

Сърцето й се сви, като видя как мълчаливо е свел поглед към недокоснатото си кафе. О, господи, май нямаше да се хване, беше проиграла възможността си…

— Просто се опитвам да видя дали няма и нещо друго, което бих могъл да получа срещу моята информация — каза той най-после.

Очите й се разшириха от изненада. Не за първи път й правеха такова явно предложение, но не беше го очаквала от Кал Уорендър.

— Не ме разбирай погрешно — каза й той с усмивка. — Просто се чудя дали не бихме могли да си помогнем още малко един на друг. В кариерата.

— Съгласна съм на всичко — каза тя, сдържала дъха си от предпазливост да не развали сделката. — Ще направя всичко, каквото мога, за теб.

Кал разбираше, че златна възможност му се предлага на тепсия. Соловски се интересуваше от Джени, а Кал искаше да знае какво търсят руснаците. Тя сигурно знаеше как да използва красивите си сини очи. И не за първи път някой използваше жена, за да измъкне информация.

— Добре, Джени Рийс — каза той, — ти ще ми кажеш кой е купил смарагда, а аз ще ти разкажа всичко, каквото знам.

— Откъде да знам дали мога да ти вярвам? — попита тя предпазливо.

Той вдигна ръка и каза с усмивка:

— Честна скаутска!

— Смарагдът е купен от търговец от Дюселдорф. Казва се Маркхайм.

Кал смръщи вежди. Не от това име имаше нужда той, но все пак и то беше следа. Надяваше се, че вече знае повече от руснаците. Каза:

— Добре, Джени, извади тефтера и химикала си. По-добре е да не включваш магнетофона си, защото онова, което ще ти кажа, е поверително. Поне докато Белият дом не му даде гласност. — Направи пауза и наблегна на следващите си думи: — Това е въпрос на национална сигурност. Предупреждавам те, че го споделям с теб, само защото искам да те помоля за помощ.

— Разбира се, каквото кажеш — съгласи сетя нетърпеливо.

— След революцията — каза той — Русия била разтърсвана от междуособици. Освен това великите нации не одобрявали новия режим и неговите действия и отказали финансова помощ на новата държава. Съветският съюз нямал пари, които да вложи в селското стопанство, и хората гладували. Поради липса на пари замряла и индустрията, което пък довело до липса на стоки, които да се продават както на вътрешния, така и на външния пазар. Революционерите конфискували банковите сметки и цялата собственост на благородническата класа и били заети единствено с това да продават навън най-ценното богатство, на Русия — картини, бижута и антикварни предмети. Продавали ги дори на нищожна цена. Знаели за милионите, които княз Иванов има в една швейцарска банка, и направили всичко възможно да сложат ръка върху тях, но, разбира се, без документ с подписа на княза, който да им преотстъпи правата си, не могли да се справят със сложната банкова система на Швейцария. Без подписа на Иванов нямало милиони. Тайната полиция, която се явява предшественик на КГБ, тогава били известни като ЧК. Те вярвали, че някои от членовете на семейството на княз Иванов все пак са успели да избягат. Било намерено само едно тяло, това на княгиня Анушка, макар очевидци да твърдели, че са видели и мъртвото тяло на княз Миша. Претърсили цяла Русия за другите членове на семейството — бабата, шестгодишното момче и малката му сестричка. Търсили също в Европа, Съединените щати и дори в Южна Америка. Не ги намерили, но КГБ не сметнали случая за приключен. През всичките тези години семейството на княз Иванов било като трън в кожата им. То било символ на всичко онова, което революционерите мразели, а дори не можели да вземат в ръце богатството им. И мислят, че който и да продава сега смарагда — а са повече от сигурни, че е принадлежал на княз Иванов, — трябва да е член на фамилията Иванов. Искат да намерят „дамата“ — последната представителка на фамилията — и да вземат подписа й върху документа, който ще им осигури достъп до парите.

Джени каза:

— Значи е вярно. Винаги и зад всичко стоят билиони долари.

— Билиони. Но дамата не се е осмелила да ги потърси, защото е била силно уплашена. Вярвала в заплахата, че ако руснаците намерят следите й, ще я убият. Предполагам, че си въобразявала, че понеже смарагдът е срязан на две, ще мине незабелязан на пазара за бижута. А може би е мислела, че бижутата са вече забравени, че руснаците преследват само парите. Но не можеш да маскираш исторически бижута като тези само като ги разрежеш на две.

Джени го погледна остро.

— Има още нещо, нали? — попита тя.

Той я погледна невинно.

— Нещо друго?

— Ти знаеш — отговори тя, като махна нетърпеливо с ръка, — какво още преследват руснаците. А какво иска Америка?

Той поклати глава.

— Това не мога да ти кажа. Поне засега. По-късно, когато всичко приключи, обещавам ти, че ще имаш цялата история. Но първо трябва да открием Маркхайм и да разберем кой му е продал смарагда. Трябва да намерим „дамата“ преди руснаците.

Тя отклони поглед. Загледа се замислено в буйния огън. Кал я гледа известно време, а после каза:

— Споменах, че ще имам нужда от помощта ти, но тя не е точно за мен, Джени Рийс. А за страната, която е и твоя родина. Искам да разбереш от Валентин Соловски дали той не е купил смарагда чрез посредник, например Маркхайм. И ако не е той, тогава — кой?

Тя имаше много уплашен вид, когато каза:

— Защо аз?… Мислех, че обучават хора за шпиони.

— Ти няма да си шпионин, Джени — каза той нежно. — Само ще зададеш няколко съвсем невинни въпроса. А това не е опасно. Всичко, което трябва да направиш, е да си останеш добрата репортерка, която си, и да говориш със Соловски така, както разговаря днес с мен. Нали измъкна от мен желаната информация? — Той кимна по посока на Соловски, който сега седеше до прозореца и гледаше навън в снежната нощ. — Защо ли не ти дам малко време да поразмислиш? Хайде да се срещнем утре на закуска и да ми кажеш какво си решила. Девет часа добре ли е? — Тя кимна, но очите й все още изразяваха страх, затова той омекна малко. — Наистина няма от какво да се страхуваш — каза той. — Преследват потомката на княз Иванов, не теб. — Той хвана тънката й нежна ръка, целуна леко върховете на пръстите й и добави с усмивка: — И освен това ти не си Мата Хари. Ти си просто една дяволски добра репортерка, която се е впуснала по дирите на интересна история. Изключителна история. Запомни ли?

Той махна небрежно с ръка и тръгна към вратата. А Джени, като че ли движена от необяснима сила, обърна глава към мъжа, който седеше до прозореца. Очите й срещнаха тези на Валентин Соловски. Джени премисли възможностите и взе решение. Вече знаеше как ще постъпи.