Елизабет Адлър
Собственост на една дама (48)

Глава 47

— Беше тя — каза Михаил на Рефика. — Изплъзнала се е на онзи, с когото е била. Чака ме в „Йеребатан сарай“.

На лицето й се изписа облекчение, но тя каза разтревожено:

— Трябва да извикаш полицията. Няма време за губене.

Той поклати глава.

— Никаква полиция вече. Този път Михаил Казан сам ще свърши работата. — Той прекоси стаята и застана под портрета на Тарик Казан. Препаса древния татарски меч.

Рефика го гледаше ужасена.

— Какво правиш? — попита тя. — Ще имаш работа с убийци, с мъже, които притежават власт и мощни оръжия, а вземаш този стар като света меч, все едно че ще се биеш с Чингис хан.

— Аз съм човек, който тачи мира — каза тихо Михаил. — В моята къща няма модерни оръжия. Този меч е помогнал на баща ми в много битки, сега ще помогне и на мен. — Вдигна бастуна си и закуцука към вратата. — Ще се върна — каза той. — С Анна.

Рефика чу затварянето на входната врата и рева на мотора. Изтича до прозореца, гледа, докато светлината на фаровете се стопи, нададе тих стон и покри лицето си с ръце. Чувстваше се като жена, чийто съпруг отива на война. След секунда изтича до телефона и се обади на Ахмед. Каза му какво се е случило.

— Тръгвам веднага — каза тихо синът им. — Ще отида там заедно с полицията. Мамо, искам да извикаш Кал Уорендър и Малик Гулсен. Разкажи им какво се е случило. Знаеш ли телефонните им номера?

Тя кимна.

— Да — прошепна. По бузите й се стичаха сълзи. — Моля те, Ахмед, побързай.

Михаил махна нетърпеливо с ръка, за да накара полицията да отблокира пътя.

— Махнете се от пътя ми! — изрева той. — Имам важна работа!

Те отстъпиха почтително назад и дългият сив „Бентли турбо“ изчезна с рев зад хълмовете. Началникът на охраната отиде до колата си, за да съобщи на Главното управление, че Казан Паша е отишъл бързо нанякъде.

Ферди забеляза бентлито с помощта на мощния си бинокъл. Той беше спрял в празната задна част на една бензиностанция от другата страна на главното шосе. Запали мотора и зачака бентлито да стигне до крайбрежния път. Усмихна се, когато колата намали на пресечката, а после се понесе към Истанбул. Михаил Казан ужасно бързаше, а Ферди беше готов да се обзаложи, че знае закъде. Излезе на крайбрежния път след него и си помисли, че дългото чакане си заслужаваше.

Имаше една-единствена крушка над стълбището, което водеше към старата цистерна. Зад нея цареше непрогледен мрак. Джени затвори вратата зад себе си и бавно заслиза по каменните стъпала. Краката й пулсираха болезнено. Там, където въжетата се бяха впивали, глезените й отново кървяха. Поколеба се на края на кръга от светлина, взря се в мрака, преди да направи колеблива крачка напред. Беше също толкова лошо, колкото и в трюма на кораба, само дето тук въздухът беше влажен и тя чуваше как някъде равномерно падат капки вода.

В Истанбул имаше много подводни водоеми. „Базиликата“ беше най-старият, построен от император Константин, за да събира водата, която идвала по акведукти от Белград. Водата пазели за такива случаи като обсада или суша. Мощни колони подпирали сводестия тухлен таван. Водоемът бил толкова голям, че скоро станал известен като „Йеребатан сарай“. В миналото мъжете го изследвали с лодки, но сега водата беше понамаляла и бяха построени дървени мостчета, които да улесняват разглеждането му от туристите.

Спряла се нерешително, Джени мислеше за Кал, който беше на много мили далеч от тук и може би се питаше какво ли е станало с нея. Изведнъж закопня за присъствието му, което й вдъхваше сигурност. Би дала всичко на света, за да види как необикновените му очи й се усмихват, да чуе гласа му, който й казва, че всичко ще бъде наред, че няма опасност. И тя щеше да му повярва. Защото тя беше тази, която играеше опасна игра, тя само беше отговорна за съдбата си. И ето, че в този момент беше съвсем сама.

Направи предпазлива крачка напред с протегнати напред ръце за да не се блъсне в някоя стена. Опипваше с крак пътя пред себе си, за да не падне в мътната вода, която беше само на метър под нея. Пръстите й напипаха предпазните перила, краката й стъпиха на дървените греди. Тя запристъпва по-смело и вървя, докато стигна до края. Въздъхна облекчено и седна на земята с кръстосани крака, обгърнала се с ръце, за да се стопли. Мракът и тишината я потискаха. Тя започна мълчаливо да отброява секундите. Чакаше Михаил Казан, който щеше да я спаси.

Беше отброила почти три минути, когато чу звука. Застина и напразно втренчи очи в мрака. Не бяха минали и десет минути, откакто се беше обадила на Михаил, а това време не беше достатъчно, за да стигне той от вилата си до центъра на Истанбул. Не можеше да види кръга светлина близо до стъпалата. Около нея всичко тънеше в мрак.

Заслуша се, но чу само ритмичното капене на вода. Отпусна се мъничко. Сигурно беше сбъркала. Главата й клюмна, защото беше много уморена. Отново започна да брои — десет, двайсет, трийсет, четирийсет секунди — и отново чу звука. Този път го идентифицира — бяха стъпки. И знаеше, че не е Михаил. Той щеше да я повика. Завладя я паника. Притисна длани към устата си, за да не извика.

— Джени? — извика мъжки глас. — Знам, че си тук. Кажи ми къде си. Трябва да говоря с теб.

Беше Валентин. Тя скри глава в ръцете си. Мислеше за преплетените тела, техните тела, които се бяха любили само преди няколко часа. Колко щастлива беше в прегръдките му, чувстваше се в безопасност, когато е с него… Поклати глава. Не можеше да проумее… Валентин я беше намерил. Щеше да я убие. И дори Михаил Казан не би могъл да го спре.

— Джени, отговори ми — помоли я той. — Трябва да говоря с теб, преди да е станало късно. Трябва да спрем развитието на нещата иначе ще стане международен скандал. Отговори ми, Джени, моля те. Умолявам те.

Гласът и думите му издаваха загриженост, отчаяние, нежност и тя почти му повярва. Но бързо си припомни кой е той — Валентин Соловски, руснак, племенник на шефа на КГБ, чието убийство беше наблюдавала. Обучен, професионален убиец, който, въпреки че това не му доставяше удоволствие, убиваше, когато беше необходимо. Джени заплака мълчаливо. Щяха да минат само няколко минути и той щеше да я открие. И всичко щеше да свърши.

Валентин осветяваше пътя с малко електрическо фенерче и се проклинаше, че не беше взел по-мощно. Така щеше да я намери много бавно, а единственото, с което не разполагаше, беше време. Предполагаше, че Казан и полицията ще бъдат тук след пет минути. Завъртя лъча на фенерчето, но освети само сводовете и стените, колоните.

— Джени — извика той отново, а гласът му проехтя като неземен в пещерата, — моля те, говори ми. Има нещо, което трябва да знаеш. — Той изчака няколко секунди и каза: — Добре тогава, поне ме слушай. Вече знам, че ти си тази, която търся. Но това, което ти не знаеш, е защо те търся.

Джени обгърна здраво коленете си с ръце и скри лицето си. Тишината отново ги обгърна.

— Джени, баща ми се казваше Алексей Иванов, преди да стане Сергей Соловски. Той е брат на майка ти. А аз съм твой братовчед, твоя кръв…

Тя запуши уши с ръце. Не искаше да слуша, искаше да крещи.

— Баща ми бил спасен тогава, в гората, от Григорий Соловски, който го отгледал заедно със собствения си син, Борис. Борис го мразел. Разбрал кой е той и искал да го убие, но имал нужда от доказателство за самоличността на Алексей. Ти щеше да бъдеш това доказателство и затова убих Борис Соловски. Казвам ти истината. Моля те, повярвай ми, Джени. Направих го заради теб. — Той чака дълго, а после въздъхна. — Не мога да ти кажа колко съжалявам. Иска ми се никога да не беше се случвало.

Тя скочи на крака, защото вратата горе, при началото на стъпалата, се отвори и Михаил извика:

— Анна? Тук ли си?

— Михаил — изпищя тя, — той е тук, чака те, ще убие и двама ни!

Валентин въздъхна и извади револвера от джоба си. Казан беше в кръга светлина и оглеждаше презрително мрака, който се разстилаше пред него. Валентин поклати тъжно глава. Казан беше възрастен белокос човек. Животът никак не беше справедлив. Сложи пръст на спусъка и мярна още една сянка. Някой друг слизаше по стъпалата. Човек, който държеше автоматичен пистолет. Присви очи и разпозна Ферди Арнхалд.

Ферди спря по средата на стъпалата, с пистолет, насочен към Казан. Нямаше никакво съмнение какво ще направи. Вече беше убил Маркхайм и Абис. Щеше да убие всеки, който се кани да му попречи да изпълни плана си. Искаше компанията му да придобие пълна власт над мините. И тогава държавите щяха да се бият за произвежданите от него оръжия. Всички ще се страхуват от него. Той, Ферди Арнхалд ще притежава световна власт.

Михаил се обърна, когато Ферди го извика по име.

— Предлагам да кажеш на Анна да дойде тук — каза немецът. — Кажи й, че разполага с една минута, след което ще те застрелям.

— Ти, глупаво копеле! — изрева Михаил и извади меча си. — Нима мислиш, че просто ще стоя тук и ще ти позволя да ме убиеш? Полицията вече е навън. Ти също си мъртъв.

Арнхалд започна да брои.

— Спрете! Спрете! — изпищя Джени и се запрепъва по обратния път. — Спрете, моля ви, идвам.

Ферди обърна глава към нея, а Михаил нададе индиански вик и се втурна към него.

Револверът на Валентин избълва огън. С изненада, изписана на лицето му, Ферди се обърна, за да види кой е нападателят му. И падна мъртъв в краката на Михаил. Валентин затича към тях с прибран пистолет. И тогава Джени се показа иззад ъгъла.

— Това е Соловски! — изпищя тя. — Той ще те убие!

И тогава Михаил вдигна меча и удари силно. Валентин падна. Чувстваше се като вкаменен. Джени изтича и коленичи до него. Отметна нежно русата му коса от челото и сложи длан на зеещата рана на гърлото му, опитвайки се да спре кръвта, с която изтичаше и животът му.

— Защо, Валентин? О, защо? — прошепна тя. Изпитваше силна мъка. Сълзите й капеха по студените му ръце.

Сивите му очи бяха спокойни, когато я погледна.

— Нямаше да те убия, Джени. Никога не бих го направил.

На устните му се появи слаба усмивка, дъхът заседна в гърлото му. Светлината напусна очите му. Мъжът, за когото плачеше, вече беше мъртъв.

Кал беше първият, който заслиза по стъпалата. Беше изпреварил дори полицията. Пещерата най-после се озари от множество фенерчета. Някакъв глупак беше натиснал грешното копче. Вместо луминесцентното осветление, беше пуснал озвучаването и се лееше музиката на Бах. Погледна тялото на Арнхалд, Казан, стискащ меча, и мъртвия руснак. Беше като сцена на отмъщение от Библията. Погледна Джени, която плачеше над тялото на Валентин, и поклати глава. В света на черното и бялото, на крайностите, добрите момчета винаги оживяваха, умираха само лошите момчета. И така трябваше да бъде. Обгърна я с ръце и я поведе нагоре, към безопасността.